Кирило-Методиевите ученици в България и първите книжовни школи (6)

ИДВАНЕТО НА КИРИЛО-МЕТОДИЕВИТЕ УЧЕНИЦИ В БЪЛГАРИЯ И СЪЗДАВАНЕТО НА ПЪРВИТЕ КНИЖОВНИ ШКОЛИ

§ Кирило-Методиевите ученици в България

След смъртта на архиепископ Методий във Велика Моравия на 6.ІV.885 г. фактически цялото славянско богослужение там е подложено на изпитание и на практика ликвидирано. Цялата мисия на двамата братя и техните ученици е изправена пред пълен провал и неуспех по две основни причини. Първата от тях е, че е липсвала подкрепата на светската власт, т.е. липсвала е подкрепата на владетеля. Когато Ростислав се оттегля от престола и на негово място идва княз Светополк, той съвсем не възнамерява да продължи политиката на своя предшественик и преди всичко не възнамерява да запази църковната ориентация на Велика Моравия към славянско богослужение. Светополк е бил под силното влияние на немското духовенство (епископ Вихинг) и в резултат на това влияние се стига до изгонването на учениците на Методий. Отрицателното отношение на немското духовенство към мисията на Кирил и Методий и техните ученици е вторият основен фактор, който обуславя нейния неуспех. Причината за негативното отношение на немското духовенство е нежеланието му да отстъпи земи, които е смятало, че по право му принадлежат. Баварският епископат се е смятал ощетен от това, че за архиепископ Методий се е учредила специална архиепископия, която отнема именно от земите на немските духовници. Враждата им продължава до окончателното изтласкване на славянски свещеници, проповедници и книжовници от Велика Моравия. Неприязънта на ниво църковни взаимоотношения и липсата на подкрепа от страна на светската власт обуславят неуспеха на славянската мисия във Великоморавия. Основните извори за този период и за идването на оцелелите ученици в България са гръцки (основно Пространното житие на Климент Охридски, писано от гръцкия охридски архиепископ Теофилакт) и славянски (Краткото житие на Наум Охридски). След като Методий умира, архиепископският престол във Велика Моравия остава свободен. Още приживе Методий определя за свой наследник ученика си Гораст, но той никога не е бил ръкоположен за архиепископ на Великоморавия. Според сведенията от Теофилакт, Гораст е бил избран, тъй като е бил местен човек (по произход е бил от Великоморавия и е познавал добре местните обичаи, традициите и хората са го уважавали); освен това е бил много изкусен в проповедта и в църковното красноречие (необходими за архиепископа качества). Независимо от волята на Методий, след смъртта му Гораст не е ръкоположен. Всички славяноезични свещеници, книжовници, проповедници са изгонени от техните катедри или от енорийските църкви, за които са отговаряли, и съдбата им се развива в няколко направления: * групата около Климент Охридски, която е наброявала сигурно доста ученици, но Теофилакт ни съобщава само за петима, най-напред е хвърлена в тъмница в столицата на Великоморавия; * други групи от славянските книжовниците, според Краткото житие на Наум Охридски, са били продадени в робство на робските тържища във Венеция, които до края на ХІІ-то столетие са практикували търговия с роби. Тази незавидна съдба предопределя перипетиите на книжовниците. Групата, която е хвърлена в тъмница, престоява там няколко месеца (според Теофилакт), след което вероятно поради протести и на Константинополската Църква и от страна на Папската институция те са освободени, но завинаги прогонени от Моравия. И този епизод в Пространното житие на Климент е предаден много драматично и, разбира се, хиперболизиран в духа на агиографската традиция. Теофилакт съобщава, че докато са били в тъмница и оковани във вериги, с тези книжовници на два пъти се случвали чудеса: веригите от само себе си са падали от ръцете и краката им, защото божията воля искала да ги освободи и когато и трети път това се случило (веригите паднали сами и дори били съпроводени от силно земетресение) немските духовници се уплашили и решили да ги изгонят Великоморавия. Поверяват ги на войници, които, пише Теофилакт, понеже били немци, били много жестоки, и те разсъблекли възрастните хора без срам от белите им коси и на студения декемврийски вятър ги оставали да се оправят както могат на брега на Дунава. Това пресъздадено така поради желанието на агиографа да придаде мъченически ореол на тези книжовници, който да засили у читателя представата за тяхната святост и избраничество. Една немалка група ученици чисто и просто напускайки Моравия пристига в България, тъй като по това време границата между България и Моравия е минавала някъде покрай дн. Белград, и те моментално се отправят към държавата на княз Борис, “защото те знаели, че Борис жадува за такива учени мъже” и “поради това закопнели за България” (Теофилакт). За България мечтаели, защото знаели, че там ще намерят прием и покой. Защо са “закопнели” за България? Защо са били толкова убедени тези хора, че ще бъдат приети от княз Борис? Малкото сведения, които имаме за тази епоха, ни доказват убедително, че княз Борис е бил много добре информиран за етапите на мисионерската дейност на Св. Кирил и Методий в Рим и по-късно на техните ученици във Великоморавия. Още когато Кирил е жив в Рим, има едно първоначално пратеничество на княз Борис, начело с болярина Петър, което се записало в един много известен латински ръкопис, т.нар. Чивидалско Евангелие. По време на пътя на това пратеничество от столицата Плиска до Рим те са отсядали някъде. При един от своите престои, в манастира край град Чивидале, те се записват като почетни гости на престолното евангелие на манастирската църква и там са изброени имената и на болярите, на Петър, на Борис, на жена му, на дъщеря му (цялото княжеско семейство), като по този начин се измолва и благословия за тези хора (много широко разпространена практика на християнската църква). Това записване е придружено и с големи дарения за манастира. Днес това евангелие се пази в един музей в Италия и могат да се видят в него записани имената на тези български аристократи, които са отишли в Рим точно по времето, когато Константин-Философ и Методий са пребивавали в столицата на Папството. Още тогава княз Борис е получил информация, че има славянски богослужебни книги, осветени от Папата, на които може да се извършва богослужение. След решаването на църковния въпрос в България и окончателното ориентиране на държавата към Константинополската патриаршия, пред владетеля се изправя нов проблем: проблемът за гърцизацията на обществото. В България идват гръцки духовници и започват да проповядват на гръцки език. Идеята на Борис да обедини народа си чрез християнството е заплашена от провал, защото народът не разбира масово гръцки език. Новата религия е била поставена под заплахата да се превърне в нещо чуждо, непонятно и отхвърляно от народа. Поради това Борис започва да търси възможности да привлече народа си към тази своя идея и второто пратеничество, което заминава за Рим, по същия начин се е записало в споменатото по-горе Евангелие, явно с идеята вече да се проучи по-добре възможността в България също да се проповядва на говоримия (разбираем, народен) език. Другото убедително свидетелство, че в България е било известно за тази славянска мисия, е фактът, че архиепископията на Методий като църковен диоцез е обхващала и територии на Българската държава (най-западните части на Борисова България – областите около Белград, Браничево), където хората вече са знаели, че има богослужение на български език. Ето защо оцелелите от мъченията и гоненията книжовници решават, че единственото им спасение е България – държавата на княз Борис с нейния народ, който отскоро е приел християнството за официална религия и който се нуждаел от писменост, която да направи богослужебните текстове разбираеми. Според житието на Теофилакт петимата оцелели ученици на Кирил и Методий пристигат в Белград (тогава гранична крепост на Българската държава) и са посрещнати от тамошния военен управител с много почести. Веднага след като починали от мъченията и страданията, той ги препратил в столицата Плиска, защото знаел, че Борис жадува за такива мъже (Теофилакт). Посрещането им в Плиска явно е било триумфално, тъй като са им оказани всички възможни почести; учениците на Кирил и Методий са настанени в домовете на най-знатните боляри и Борис им създава най-добрите възможни условия за книжовна дейност и за духовен труд. В тяхно лице Борис е видял възможност да приобщи действително народа си към християнството, да направи християнската религия разбираема, като я преведе на български език. Не е възможно само тези хора да са основата на книжовния процес в Българската държава от втората половина на ІХ и нач. на Х в. – т.нар. Златен век на българската книжнина. По всяка вероятност там е имало и други хора, грамотни в славянското писмо, готови да подемат идеята за превеждане на книгите на старобългарски език и за въвеждането на българско богослужение. Според Пространното житие на Св. Методий, след като е престоял в Моравия, заедно с брат си, около 3 г. и 6 м., Методий препраща в Константинопол един свещеник и двама скорописци, които са знаели вече добре славянския език, познавали са добре текстовете на книгите и вероятно са можели вече да пишат и да преписват новите книги. Тези книжовници вероятно са били препратени много бързо в българската столица, където да упражняват своите знания и умения. Отделно, в Житието на Наум Охридски (втори по важност извор) се казва, че учениците на Кирил и Методий, които били продадени в робство и преживели много страдания и унижения, били видени съвсем случайно от един византийски сановник от Венеция (тогава екзархат на константинополския патриарх), който разбрал каква е съдбата им и веднага ги откупил от търговеца, за да ги върне в Константинопол. Там, според житието, “им възстановиха и званията, и почитта, и уважението, и веднага ги препратиха в България.” Тези книжовници вероятно попадат в Плиска също приблизително по времето, когато пристигат и оцелелите Методиеви ученици от Моравия, така че се сформира един внушителен кръг грамотни, образовани, начетени в богословието хора, които да могат да осигурят верния и точен превод на богослужебните текстове вече на старобългарски език. В България се извършва нова редакция на богослужебните книги. От това, което са създали Кирил и Методий, нямаме запазени ръкописи. Вероятно още във великоморавската мисия те са приспособили текстовете според фонетичните особености на езика на западните славяни (първа редакция) и идвайки в България учениците приспособяват и превеждат текстовете според старобългарските езикови норми (втора редакция), създавайки т.нар. Плисковска и Преславска редакция на богослужебните текстове. Теофилакт съобщава имената на т.нар. Свети Седмочисленици (те принадлежат към една традиция, сакрализирана от Църквата в съответния празник на Св. Седмочисленици): Климент, Наум, Гораст, Сава, Ангеларий; заедно със Свети Кирил и Методий. Нямаме друг извор, който да ни дава имена. По времето на охридския архиепископ Димитър Хоматиан се учредява празникът на Св. Седмочисленици, който се празнува от Българската православна църква и до днес. В културната и историческа памет на българския народ остават тези книжовници, които не само че превеждат християнската религия на разбираем език, но и полагат основите на българския книжовен и литературен език, който ще има дълголетна история от този момент нататък. Нещо повече: когато идват Кирило-Методиевите ученици в България и срещат радушния прием на Борис, те получават цялата подкрепа, която средновековната държава може да даде на едно такова начинание. Те получават условия за живот, условия за труд и възможност за реализация на това, за което са работили неуморно и самите братя Кирил и Методий: възможност да наложат официално богослужение на старобългарски език. Предполага се, че това е станало на фамозния Преславски събор от 893 г., но основите на този процес са положени именно в месеците след пристигането на учениците на Кирил и Методий в България. През април 885 г. умира Методий. Според житията, веднага след това започват преследванията и гоненията на неговите ученици (отглас за това намираме и в тяхното творчество, включително и в произведенията на Константин Преславски: “безбожниците триезичници прогонили учениците на Кирил и Методий по всички краища на света”). Тези няколко месеца, прекарани в тъмницата, за които се съобщава в житието, вероятно са завършили някъде в началото на есента на 885 г. В края на 885 г. те са на път за България (житиеписецът изрично съобщава, че “декемврийската мъгла и хапещият студ били допълнителна тегоба на изнемощелите и измъчени книжовници, прогонени от Моравия”). В края на годината или в началото на 886 г. те вече са в Плиска и се полага началото на тяхната книжовна дейност. Пак от Теофилакт знаем, че Ангеларий умира много скоро след пристигането в столицата на Българската държава, тъй като здравето му било подкопано от несгодите, лишенията, претърпени по пътя; за Климент и Наум имаме подробна информация, а за останалите историята мълчи, но по всяка вероятност те също са участвали в книжовните процеси дотолкова, доколкото са им позволили физическите сили. В крайна сметка ние знаем само няколко имена на книжовници от старобългарската епоха, но направеното показва, че те са били десетки и в лицето на Св. Седмочисленици всъщност се отдава почит на всички тези, които са допринесли за утвърждаването на богослужението на български език. От 886 г. до 893 г., когато се предполага, че официално се обявява богослужение на български език, има предостатъчно време, за да се подготвят и свещеници, и проповедници, и да се преведат и съставят всички книги, необходими за извършване на нормалното богослужение на Българската църква, защото християнството е една много силно текстуално ориентирана религия и без книга (текст), нейното практикуване е невъзможно. Не може Евангелието да се цитира по памет, то трябва да се прочете. Песнопенията трябва да се прочетат, защото другото нещо значи невярност, ерес, подкопаване основите на догмата. Затова книги и грамотни хора са били много необходими и вероятно в тези 7 години се постига именно кадрово обезпечаване на Църквата, за да може тя да функционира нормално. Но с въвеждането на богослужение на старобългарски език Българската държава всъщност прави нещо много повече: тя създава още един свещен език в християнска Европа. До тогава богослужението е можело да се извършва на гръцки и на латински; еврейският е бил допустим като един исторически език, от който произлиза християнската религия. В Българската държава се налага трети свещен и богослужебен език – старобългарският. Това е най-голямото постижение и най-големият принос на българските владетели в културната история на Европа, защото се нарушава едно статукво и се дава място за развитие на една нова цивилизация – тази на православните славяни. Благодарение на подкрепата на светската власт старобългарският език става свещен, става норма и образец за останалите славянски държави и заляга в основата и на сръбската редакция на богослужебните текстове, а по-късно и на руската, когато и русите приемат християнството. Книгите-образци обаче са старобългарските книги. Моделите, които следват по-нататък поколения книжовници, са моделите, зададени от книжовниците в края на ІХ и началото на Х в. Това е съвсем накратко систематизиран въпросът за езика на православните славяни; един проблем, на който един от най-големите чуждестранни палеослависти на нашето време, Рикардо Пикио, посвети една обширна студия, озаглавена точно по този начин: “Въпросът за езика при православните славяни”, защото действително в контекста на хегемонията на Константинополската и Римската църква в ІХ в., появата на нов богослужебен език си е същинско чудо, т.е. богослужението да се извършва на езика, на който говори масово населението на една държава. Нещо, което не е познато в латинския Запад до времето на Реформацията; нещо, което за Византия е било апробирано, практикувано, но в един момент е излязло извън контрол и дава възможност на Българската държава да тръгне по свой път на културно развитие. Затова въпросът за свещения език е всъщност и най-големият принос на България в историята на Европа. Не случайно големият руски медиавист и палеославист Дмитрий Лихачов нарича Българската държава от края на ІХ в. “държава на духа”; държава, в която господства пиететът към словото, към писането, към образоването на хората на говорим език – едно завоевание, което е станало не без ролята на светската власт, за която това е инструмент за извоюване на независимост и на обединяване на народа. Идването на Кирило-Методиевите ученици в България има сериозни последствия не само за Българската държава, но и за културата на славянството като цяло. И по съвсем естествен път първото книжовно средище, което се създава, това е столицата на Първата Българска държава, Плиска. То продължава органично да се развива в Преслав, когато Симеон премества столицата си, и затова ние смятаме, че е по-правомерно и методологически по-0правдано да се говори за Плисковско-Преславско средище, тъй като хората, творили в тези два града, са едни и същи, и са носители на едни и същи идеи – идеите на т.нар. “кирило-методиевска идеология”, а именно, че славяните като цяло имат право да слушат християнството на свой език, разбираем и достъпен за всички. Затова едното голямо средище е Плисковско-Преславското, което са и двете столици на България, манастирите в околностите и всички прилежащи скриптории, а другото, което се формира с изключителната роля на Св. Климент Охридски, това е Охридското книжовно средище с главни представители Климент и Наум и по-късно някои от славянските охридски архиепископи. Сигурно е имало и други; сигурно и на други места са преписвани книги и са създавани текстове, но за съжаление до нас са достигнали само тези сведения от далечния ІХ в. И все пак те са достатъчни, за да ни убедят в продуктивността и във възможностите на старобългарските книжовници и на старобългарския език, който за много кратко време – буквално за десетилетия – се превръща в книжовен, художествен език и норма за останалите славянски народи.

§ Обща характеристика на двете литературни школи от времето на Първата българска държава 

1. Плисковско-Преславско книжовно средище

То е свързано с двете столици на Първото българско царство – Плиска и Преслав. Нормално е в средновековието книжовните центрове да се оформят към големите градове, на най-представителните места, защото там първо има възможност да се упражнява контрол върху това, което се преписва или превежда и там има възможност ръкописите да се поръчват и да се разпространяват, тъй като писането на ръкопис през Средновековието е много скъпа, бавна и трудоемка работа. Ето защо обикновено ръкописите са писани са църквите, манастирите или по поръчка на представителите на аристокрацията или на царското семейство. Най-големите потребители на луксозните ръкописи са били владетелите и представителите на висшия клир, което обяснява защо предимно в големите градски центрове и в големите манастири се сформират скриптории, където се извършва преписване, превеждане на книги, или пък създаване на нови текстове. Съвсем логично е Плиска като столица да бъде и първото книжовно средище на средновековна България. Имаме сведения, че до заминаването си на Охрид, където е изпратен, за да бъде първоначалник и учител, Климент Охридски е работил заедно с Константин Преславски, с Наум и с други представители на споменатата група образовани книжовници, тъй като от този най-ранен период са запазени няколко химнографски текста. Предполага се, че още след пристигането си в Плиска, Кирило-Методиевите ученици започват работа по съставяне на химнографски текстове за богослужението, т.е. на служби, на канони, на стихири и различни други химнографски жанрове. От тогава до нас е достигнала една служба (с акростих) за празника на Рождество Христово. Обикновено когато се съставя служба, нейно ядро е канонът. Канонът се състои от тропари, куплети. Всяка първа буквичка на тропарите обикновено се подрежда в акростих. Той дава и името на книжовника или някакво посвещение, въобще дава информация. Акростиховата форма е много популярна и много практикувана през Средновековието. Този канон за Рождество Христово дава следния акростих: “Роздйъство твое Христе Боже славим пяснйъми сияйнами”[1], т.е. “Рождеството ти, Христе Боже, славим”. Предполага се, че това е общ канон, дело на няколко души книжовници, които са работили и във Великоморавия, тъй като формата “Роздйъство” не е старобългарска. Старобългарската книжовна форма е “Рождество”; би трябвало да бъде “Рождество ти, Христе Боже, славим”; и се смята, че вероятно е дело на Константин и Климент заедно, за прослава на този голям църковен празник и вероятно за прослава на книжовното дело, което те са започнали с огромен ентусиазъм. Запазени са също така цикъл азбучни стихири за Богоявление. Стихирите са малки, кратки песнопения, които се изпълняват по няколко по време на богослужението. Те са подредени в азбучен ред и в тях също откриваме почерка на Константин, бъдещият Преславски епископ, на Климент и на другите книжовници. Така че по всяка вероятност те заедно са работили по попълването на химнографските състави в текстове, необходими за богослужението. Вероятно още в Плиска Константин е започнал работа по превода на едно от своите най-големи прозаически произведения, т.нар. “Учително евангелие”. Така столицата Плиска, макар и свързана с езическото минало на държавата, много бързо започва да придобива християнски облик. Според сведенията, които ни дава Димитър Хоматиан (охридският архиепископ), след като въвежда християнството като официална религия в държавата си, Борис е заповядал да се построят 7 съборни църкви на възлови места в царството. Една от тях е голямата базилика край Плиска, която е извън крепостната стена, но която с внушителните си размери е била вече белег за християнизиращата се държава; за това, че християнството е доминираща религия. Не случайно много от последните разкопки край Плиска, които всяка година се правят и не спират, тъй като изниква нов и нов материал, показват, че редица църкви са построени върху стари езически капища. По основата, когато излезе, се вижда, че където е църковният градеж, всъщност има втори, по-ранен слой, по-дълбок, който показва конструкцията на едно капище; те са обикновено квадрати, с една каменна, кръгла издигната част в средата. Така че масово започва налагането на новата религия и превръщането на столицата в християнски град; макар че Плиска по своята планировка и по своя облик си е един абсолютно степен град, с огромни размери и с това, че е построена на равно поле, така че да може от всички страни да се вижда надалече и овреме да се забележи противникът, който и да е той, от където и да идва. Намерени са много керамични плочки, на които има надписи на български и на гръцки език, което показва, че вероятно са били използвани за обучение в грамотност, за подготовка на преводачи; те са учели текстовете паралелно на двата езика, за да могат след това да извършват и преводи. И някои от тези керамични плочки са изписани с изключително изискано писмо, показват много добри калиграфски умения, следователно, освен създаването на нови текстове вероятно с бързи темпове е започнала и подготовката в първоначална грамотност. Преподавало се е, обучавани са хора, имало е и училища край скрипториите, близо до манастирите и до царския дворец. Запазени са също така много пера, изострени пера, с които са писали, което явно е свидетелство за наличието на скриптории, а в новооткрития музей, който е в Плиска, от около 2 години и половина, могат да се видят и специалните мастилници, които са използвани за работа с тези текстове (мастилото са държали на прах или на блокчета и са си разтваряли само толкова, колкото им е необходимо; толкова, колкото книжовникът смята да пише, защото е било скъпо). Тези, макар и фрагментарни свидетелства, говорят, че още докато Плиска е столица на държавата, и там християнската традиция си пробива път и християнската книжнина се налага с бързи темпове. Най-голям тласък книжнината получава по времето на Симеон, който премества столицата съвсем целенасочено, тъй като идеята е да се скъса с езическото минало окончателно и да се построи християнска столица, по модел на другите градове, на другите столици, които Симеон вероятно е видял. Симеон е получил образованието си в Константинопол и е искал да направи столица, която да съперничи на византийската. Не случайно Преслав вече има първо съвсем друго разположение – той е разположен в хълмиста местност, тъй като всичките градове на християнството са разположени около или между хълмове. В Библията Вавилон се нарича “седмовърх”, защото около него има 7 хълма. Йерусалим също е на хълмове; Рим е населен също между хълмове, както и Константинопол. Симеон повтаря и разположението на столицата си – от една страна, за да се използват естествените дадености на местността за укрепление; от друга страна, за да се пресъздаде една християнска столица в своята държава. Не случайно той съгражда и тази прочута “кръгла” или “златна” църква, която е замислена като едно умалено копие на Йерусалимския храм, тъй като това е храмът на царете по стародавна библейска традиция. Българските владетели от Първото българско царство (християнския период) са се съизмервали с най-високите образци на старозаветната и новозаветна владетелска традиция, което е белег за тяхното нараснало самочувствие.[2] Симеон има амбицията да се изравни с Византия, с василевса на империята и е бил и претендент за византийския престол. Това, което той прави с Преслав, е абсолютно обяснимо и оправдано, за да издигне престижа си на християнски владетел, тъй като във Византия съществувала друга една постановка на въпроса: когато един езически владетел приеме християнството от Константинополската църква, той автоматично става духовен син на византийския император. Императорът е баща на всички християнски владетели, което автоматично създава едни отношения на йерархическа подчиненост: когато имаш баща и си му син, ти си длъжен да се съобразяваш с него. Византийската политическа теория, макар че не е изрично формулирана и записана в някой трактат, но може да бъде възстановена по различни официални документи, включва това, че василевсът е покровител на всички християнски владетели, които са православни, а претенцията е и за тези, които не са православни; за да може по този начин империята да бъде единствена в света и Константинопол да бъде център на цивилизования свят, на културата, на културния свят. Затова той е наричан “око на света”, а в Света София има едно място, което показват като “пъпа на света”, т.е. най-важното място на света. Това е претенцията за универсалност на една империя и българският владетел, който е образован в духа на Византия, много добре е схващал нюансите в тези взаимоотношения и се е опитал да се възползва от тях, претендирайки за престола именно като духовен син на византийския император. Блясъкът на Византия, за който е писано много, като че ли се отразява и в блясъка на Симеоновата столица, която най-точно и най-пълно се е опитала да повтори модела на Константинопол. А самият владетел Симеон, който е воювал много, си е давал сметка и за другото оръжие на империята: словото; за това, че тя се легитимира чрез блясъка на своята култура. И не случайно по негово време се създават едни от най-представителните ръкописи в България и се извършва такова чудовищно количество преводаческа работа, каквото надали ще видим в друга епоха. Условията, които той създава в Преслав, в манастирите и в околностите, са изключително благоприятни за книжовна дейност. Ако вземем само едно средище, Равна, което се намира между Преслав и Провадия, то е било един манастир, голям, там има над 200 графита запазени, надписи върху камъни с глаголица, с кирилица, с гръцко писмо; някои дори имат тук-таме и латински фрази, което говори за невероятно огромна книжовна дейност, за голям манастир, който всъщност е бил и скрипторий и е обучавал книжовници. Епохата на Симеон е времето на първия голям културен възход на България – тогава, когато тя не е духовна провинция на Византия, а съизмерима с всичко онова, което става в Константинопол. В първите десетилетия българските книжовници се обръщат към раннохристиянските текстове, отчитайки ситуацията в своята държава; защото за един новопокръстен народ е необходимо най-напред да се преведат църковните авторитети. При Симеон обаче, въпреки че натрупванията са вече няколко десетки години, се поставя за задача преводът и на най-актуалното и на най-важното във Византия от гл.т. на богословската книжнина. Старобългарската книжнина е една съкратена редакция на византийската литература в смисъл, че тя копира богословските жанрови форми и текстове, но не засяга никога светската литература, която е смятана за литература, прославяща византийските василевси и не е имала нищо общо с българските. При Симеон се наблюдава първо разширяване на обхвата на преведената книжнина и изравняването й по качество и като време с това, което се създава в Константинопол. Така например фамозният Симеонов Изборник, който е един огромен ръкопис от над 500 листа в голям формат, украсен с миниатюри на цяла страница, е всъщност копие (превод) на такъв сборник, съществувал в самата Византия във втората половина на ІХ в. Това е сборник, предназначен за владетеля; сборник, който дава информацията, необходима на един владетел, за да обедини в себе си и християнското благочестие, и държавническата мъдрост. В него ще намерите и богословски съчинения, и много полезни трактати (пр. как се смята летоброенето в Рим, в Египет, в Сирия, при финикийците, за да може владетелят да знае какви са ареалиите, с които разполага; обяснения за това какви са зодиите и какво е тяхното значение за човешката съдба; указания как да се ориентирате по звездите), т.е. този изборник има и богословска, и чисто прагматическа насоченост, представяйки ни един образован владетел с широк културен хоризонт. Не случайно стихотворната похвала, поместена на първата страница, представя Симеон като христолюбец и книголюбец. Дума няма за военните му подвизи, защото идеята на този текст е да го представи в неговите духовни измерения. Симеон е сравнен с “нов Птолемей”, тъй като като Птолемей е заповядал да се събира мъдрост от книгите. Античният владетел Птолемей Филаделф е известен с това, че е заповядал за първи път да се преведе Библията от староеврейски на гръцки. Сравнен е с пчела, която трудолюбиво събира от цвят на цвят меда, за да се създаде представата за владетеля-меценат; тази, която позволява съществуването на това голямо книжовно средище. Извършените в Преславската школа преводи са многобройни и засягат почти всички книжовни жанрове. Превеждат се хроники, богословски съчинения – 16 слова на Григорий Богослов; сборници с хомùлии (беседи) на Йоан Златоуст; тълкувателни съчинения, като напр. Тълковната Палея, която е коментар към Библията. А самият владетел е известен като съставител на сборника “Златоструй”; смята се, че самият Симеон е подбрал текстовете, които да се включат в него. В Преслав се превеждат за първи път жития (агиографски текстове) и това са жития на отшелници, напълно в духа на християнската традиция. Въобще всички жанрове намират своето адекватно предаване на старобългарски език в Преславската книжовна школа, тъй като манастирите и скрипториите са били подчинени изцяло на тази идея. И освен имената на автори като Константин Преславски, Йоан Екзарх, Презвитер Григорий Мних, се среща и името на черноризеца Докс и на Тодор Доксов (баща и син), които са принадлежали към владетелското семейство и са били тясно свързани с книжнината; Докс е бил човек, който е организирал преводаческата и преписваческата дейност, а Тодор Доксов е бил и преписвач, което научаваме от една Приписка към Четирите слова на арианите. Така във всички области виждаме един изключително богат и продуктивен книжовен център, създал едни от най-ценните и най-богато илюстрирани ръкописи. Те не са достигнали до нас в оригинал, но са запазени техните руски преписи. Това са Остромировото Евангелие и Ростиславовото Евангелие, които, макар че са писани през ХІ в., отразяват точно образците от Симеоновата епоха – и по лингвистични, и по стилистични данни това е недвусмислено и е прието в науката. Не само, че се създава една книжовна норма, но се създава и един висок художествен модел, който съперничи със столицата на Византия – Константинопол.

2. Охридско книжовно средище

Не по-малко интересно и не по-малко важно е Охридското книжовно средище, чиито основен двигател е Климент Охридски. Според житието, което пише Теофилакт, Климент бил изпратен там за учител: “когато той бидè изпратен, Борис раздели Потмùчевица от Кутòти”, т.е. Борис сменя управителя на областта, назначава друг с име Думбèта, и “изпрати блажения Климент при него, но не за да му се подчинява, а обратното: Думбèта да служи на нуждите на Климент, за да се разпространява книжовността”. Средището, в което Климент пребивава почти 7 години, е свързано с град Охрид и първите 7 години от живота на Климент преминават в учителстване: той е обучавал книжовници, готвейки ги вероятно за тези нисши духовни чинове на енорийски свещеници, на презвитери и дякони, за църковния клир. Тези хора, според Теофилакт, са били 3500 души, но това вероятно пак е агиографска идеализация. По-вероятно е да става дума за една голяма група хора, които да се разпределят във всяка църковна енория на поверената му област. Защото самият гръцки книжовник казва, че “Климент имал свои ученици във всяко село и във всеки град на своята епархия”; така че той действително е извършил огромна просветителска дейност, обучавайки в грамотност и вероятно и за църковни обрязаности голямо количество от младите българи, населявали тези земи. Паралелно с това обаче Климент непрекъснато се е занимавал и с книжовна дейност и именно там съставя основния корпус от похвални и поучителни слова, които са ни известни в десетки преписи. Също така голяма част от своите химнографски произведения, които вече наброяват над 30 служби. С оглед на новооткритите напоследък химнографски текстове съвсем се оправдава хипотезата на сръбския славист Люба Стоянович, изказана още в края на ХІХ в., че по всяка вероятност задачата на Климент в Охрид е била да представи един първоначален славянски празничен миней, т.е. един сборник със служби за всички празници от годишния кръг. И действително Климент това го е направил; защото освен традиционно познатите служби за Константин-Философ, чиито автор той се смяташе и доскоро беше единствената творба, която се знаеше като негова, се оказа, че той е написал много повече произведения за различни църковни събития, включително за празници като Успение Богородично, Богоявление, за Св. Никола, за Св. Димитър Солунски, за Св. Аполинарий Равенски и много, много други творби. С него вероятно е имало и други книжовници, но най-близко до него и най-верен негов съратник през годините е Наум, който заминава за Охрид тогава, когато Климент е ръкоположен за епископ на българския народ. Наум отива там, за да продължи неговата учителска дейност, както пише в житието. Той основава също свой манастир, вероятно с училище към него, и там се продължава започнатото от Климент дело. Самият Наум е автор само на една служба, която е достигнала до нас, за Архангел Михаил, но дори и тя е достатъчна, за да засвидетелства неговото участие в книжовния живот. Охридското книжовно средище е от изключителна важност за по-нататъшната съдба на българската литература, тъй като след ликвидирането на Първата българска държава и присъединяването й отново към Византия при император Василий ІІ, то остава ядрото, средището, което осъществява приемствеността между Първата и Втората българска държава; тъй като там продължава преписването и на богослужебни книги, и на различни оригинални канонични и квазиканонични текстове, каквито са българските апокрифи с профиденциална насоченост и които запазват историческия спомен за Първата българска държава. От Охридското книжовно средище е и архиепископ Марко, комуто дължим едно от житията на Наум Охридски, а също така и сведения за историята на архиепископията (последователността на архиепископите, които са заемали престола в Охрид; нещо, което е ценен извор за историята на Българската църква). През целия византийски период Охрид е средище, в което книжнината продължава да се разпространява, преписва и използва, което позволява веднага след възстановяването на Втората българска държава да имаме отново един книжовен подем. Много често предишните години в науката се лансираха едни хипотези, че Охрид и Преслав се противопоставят по някои свои показатели. Смяташе се, че в Охрид предимно се е практикувала глаголица, в Преслав – кирилицата, което в крайна сметка се оказа неточно и направо невярно, защото и в Преслав бяха открити редица текстове, писани с глаголица – едно недвусмислено доказателство, че в столицата на държавата глаголическата писменост също се е практикувала известно време. Противопоставянето беше и по линия на това, че в Охрид се пишела по-елементарна книжнина, предназначена за по-необразовани хора, докато в Преслав била по-философска, по-задълбочена, по-издигната; нещо, което също не издържа проверката на времето, тъй като словата на Св. Климент, макар и “прости и ясни”, както ги нарича Теофилакт, всъщност засягат едни от най-съществените проблеми на богословската материя и по нищо не отстъпват по своята задълбоченост на тези на Константин Преславски или на Йоан Екзарх, така че и това противопоставяне не може да се приеме безкритично. Нещо повече: от това, което са ни оставили старобългарските книжовници от този ранен период на полагане на основите на книжовния и художествения език, се вижда, че те всички заедно са работили за една обща кауза, а именно: обезпечаването на Църквата с всички необходими за богослужението текстове. Затова Климент превежда “Цветния триод”, Константин Преславски – “Постния триод”; заедно пишат различните служби, за различни дати. Заедно си разпределят “материала” и не се дублира. Климент пише тържествените проповеди за големите празници, Константин Преславски превежда Учителното Евангелие, което е за всеки неделен ден една по-“служебна” книжнина. В този смисъл разминаване между двете школи няма, тъй като и двете се смятат за продължители на кирило-методиевската просветителска традиция; и двете школи се смятат за проводници на християнското на старобългарски език и смятат, че служат на интересите на българските владетели. Така че разглеждането им и противопоставянето им методологически не е никак оправдано; напротив, те са двете страни на един и същи процес, протекъл в България от втората половина на ІХ в. и началото на Х в.

ФОТОКОПИЕ “КУЛТУРНИЯТ ТЕКСТ НА ІХ-Х ВЕК”: текст върху прехода от обикновен книжовен език към литургичен език; въпросът за езика в света на православното славянство и в културните текстове на ІХ и Х в.

[1] Записът е по слух, изписването му вероятно не е коректно. [2] вж. книгата “Владетелят и свещеникът” на френския византолог Жилбер Дагрòн, в която той прави великолепен анализ на идеята за владетеля във Византия, за разделението на властите (църковната и светската) и за мястото на владетеля в църковния ритуал: нещо, което в пълна степен важи и за българската държава в този период