ЙОАН ЕКЗАРХ
Йоан Екзарх е друг виден и много интересен представител на Преславската книжовна школа е – писател, преводач, компилатор и проповедник. Й. Екзарх е автор както на преводно-компилативни, така и на оригинални произведения.
§. Биография на Йоан Екзарх
Както Константин Преславски, така и Йоан Екзарх не е удостоен със специално написано житие, затова сведенията за него са много откъслечни и се събират като пъзел от различни приписки, от отделни споменавания на името му. За Йоан Екзарх знаем, че е бил преводач, че е бил сред книжовниците, приближени на владетеля, тъй като една от най-големите му преводно-компилативни творби, „Шестоднев”, е посветена лично на цар Симеон, българския владетел, а това може да си позволи само книжовник, който е в столицата и сред приближените на двореца.
Знае се също, че Й. Екзарх е бил в кръга и на Кирило-Методиевите ученици, работили в България, тъй като в една от своите обширни приписки той съобщава, че е добре информиран за преводаческата дейност на св. Методий и казва буквално, че светият мъж Методий, превел 60-те книги на Стария Завет, преди това с брат му превели Евангелието, Апостола и Псалтира и вече няма какво да се превежда, затова книжовниците трябва да се обърнат към други текстове. Така че той е бил в течение и на преводаческата дейност на Кирило-Методиевия книжовен кръг.
Самите му произведения говорят за една висока ерудиция, включително богословска начетеност, тъй като той превежда фундаментални богословски съчинения, много сложни като проблематика, много задълбочени като третиране на християнските догми и показва великолепно познаване както на гръцкия език, така и на самата християнска догматика, на християнското богословие, на християнската църковна история. Затова се предполага (хипотетично), че той е принадлежал към онази малка група образовани книжовници, които са се обучавали в Константинопол, заедно със Симеон. Там се е получавало най-доброто образование за времето – не само заради това, че България все още е нова християнска държава, а за самата Византия и православния свят Константинопол е бил центърът на образование, науки и знания. Затова се предполага, че, произхождайки от знатен аристократичен род, той е придружавал младия владетел в неговото обучение; тъй като имаме сведения, че заедно със Симеон група младежи са изпратени на обучение в Магнаурската школа в Константинопол.
По всяка вероятност Йоан Екзарх не е бил, не е принадлежал към „преките” Кирило-Методиеви ученици, които са пътували с тях по време на мисиите им, а си е местен български книжовник, който е дипломиран във византийската столица, но който впоследствие се присъединява към дошлите в България книжовници. Повече за жизнения път на Й. Екзарх не знаем. Във всичките съчинения, в които се срещат името и титулатурата му, той се подписва като Йоан Екзарх и поради това титлата „екзарх” е будила най-много интерес сред изследователите и е довела до най-различни интерпретации на нейното значение – тъй като тя се среща за първи път през ІХ в. при Й. Екзарх и дотогава не е била употребявана по отношение на старобългарски книжовник. Какво следва да разбираме под тази титла?
Когато кажем за Константин Преславски, че е първо презвитер, после епископ, нещата са ясни – това е развитието в църковната йерархия. Но „екзарх” не е титла, която се дава по църковна херотония (ръкополагане). Затова се казва, че един духовник е ръкоположен за епископ или за презвитер. Когато един дякон става презвитер, после става епископ, има един ритуал, който се нарича херотонисване: по-старшият по ранг (епископ, архиепископ) полага ръка на главата му, за да го благослови и да му придаде тези свещени функции. Това е най-просто обяснение за херотонията. Разбира се, тя е много по-сложен църковен ритуал.
Титлата „екзарх” обаче не се получава по такъв начин. Тя е титла, свързана с църковната администрация. От тук вече започват най-различни хипотези. Още навремето, когато руският изследовател Константин Калайдович[1] през 1824 г. открива Йоан Екзарх за науката със своята монография „Йоан Екзарх болгарский”, която е издадена в Москва, изказва хипотеза, че титлата „екзарх” би трябвало да означава църковен служител с висок сан, който „надзирава” работата на църквите и следи за спазване на каноничното право и на литургичните практики; т.е. той е бил нещо като „контрольор” на църквите в Преслав. Макар и такава аналогична служба във Византия да е съществувала, тя не е имала подобно име. Затова тази хипотеза донякъде се приема, но с резерви.
Титлата „екзарх” продължава да бъде коментирана. В средата на миналия век Иван Дуйчев предлага съвсем друга хипотеза като казва, че „екзарх” обикновено през ІХ и Х в. е означавало игумен на манастир и че Й. Екзарх вероятно е бил игумен на някой от големите преславски манастири, по силата на което се е занимавал и с книжовна дейност, и е имал възможност да проследи всичко, което става в българската (вече християнска) столица Преслав. Тази хипотеза също не е лишена от основания, но за съжаление много рядко тази дума „екзарх” се употребява със значение на „игумен” и то в една доста по-ранна епоха във Византия, което също я прави проблематична.
Църковните дейци също са си казали думата по отношение на Йоан Екзарх. Има едно съчинение на покойния архиепископ Партений, в което той подробно разсъждава за сведенията, които имаме за Й. Екзарх и за неговата личност. В това свое съчинение той предлага друга хипотеза: че „екзарх” означава надзорник на всички църкви, т.е. човек, който се грижи за финансовото, за имущественото състояние (стопанската дейност на църквите), което също не е лишено от основания. Той се позовава за тази своя хипотеза на една обширна приписка към превода на две пространни жития – житията на основоположниците на монашеството, Антоний Велики и смятания за негов ученик Панкратий Тавроменийски (Тавормина – провинцията, в която той е бил монах). Тези две жития са преведени на български език от гръцки от неизвестен книжовник, който обаче ни е оставил приписката, че е извършил този превод по повеление на „божия човек Йоан, надзорник на всичките български църкви и много изкусен в книгите”, който поръчал да се преведат тези два изключително важни текста. Те са важни, защото това са първите християнски монаси и те се смятат за основоположници на организираното общежително монашество (не на самостоятелното уединяване на анахоретите). Те са важни и за Българската държава, където, наред с всички други белези на християнството, се развива и монашеството. Така епископ Партений казва, че този Йоан, споменат в приписката, е именно Йоан Екзарх и че именно той е човекът, който е наредил превода на двете жития. Това също не е лишено от основания, затова е убедителна хипотеза; още повече, че тя допълва предишните изказвания: „екзарх” е административна титла на човек, който упражнява някакъв вид контрол върху църквата (дали само стопански или за спазване на църковните празници, дали до него се допитват при по-сложни казуси – трудно можем да разграничим тези функции).
Повечето автори изследователи са съгласни, че Й. Екзарх е заемал висок административен пост в тогавашната българска църква. Може да е бил и епископ, но титлата „екзарх” се смята за по-висока тогава и той с нея остава известен в книжовната традиция. Партений продължава да доразвива своята хипотеза, което вече буди твърде много съмнения, като казва, че Й. Екзарх прекарва дълго време в столицата, в столичните манастири и когато вече се отчаял поради неспазването на християнските догми, поради това, че недостатъчно се спазва чистотата на християнството, той се оттеглил в гръцката пустиня и всъщност започнал да се подвизава под името Йоан Рилски. Това е една хипотеза, която не може да се приеме еднозначно. Има обаче и такива романтични истории, които могат да се срещнат.
Остава несъмнено едно: Й. Екзарх е книжовник, свързан с Преславската школа, заемал е висш административен пост в църквата и е имал възможност да следи преводаческата и оригиналната дейност на книжовниците и самият той да се включи в нея като блестящ преводач, но и като теоретик на превода. На Й. Екзарх принадлежи едно кратко разсъждение за това какъв трябва да бъде добрият превод, за да предаде правилно значенията на думите и да не позволи читателят да изпадне в заблуда, в еретични помисли и да се отклони от правата вяра.
Творчеството на Й. Екзарх от наша гледна точка е особено, тъй като съвременният човек държи на индивидуалността си твърде много, на оригиналността във всяка една творческа изява. Й. Екзарх е напълно традиционен за Средновековието, когато компилацията, заимстването на цели отрязъци от текстове е белег за преклонение пред авторитета. Така че творбите на Й. Екзарх, с които най-много ще се занимаваме, са от този вид и затова се определят като преводно-компилативни творби.
§. Творчеството на Й. Екзарх
На първо място трябва да отбележим грандиозното съчинение, което Й. Екзарх превежда на старобългарски, „Небеса”. То е снабдено с една обширна приписка отпред, която си е почти предговор, доста дълга, в която Й. Екзарх разказва за преводаческата дейност на Кирил и Методий, но също така мотивира и необходимостта от по-нататъшно развитие на тяхното книжовно дело. Той илюстрира тази мотивировка с притчата за петте таланта. Й. Екзарх поставя себе си в позицията на третия, на най-верния роб, който искал да умножи вярата и направил всичко възможно да увеличи талантите. Затова и Й. Екзарх, стремейки се да увеличи вярата, да помогне на хората да намерят верния път към Бога, решава да направи този изключително сложен превод и да го поднесе на българската църква.
Какво представлява съчинението „Небеса”? В старобългарския си вариант на превода то е една съкратена версия на фундаменталното съчинение на Йоан Дамаскин, озаглавено „За правата вяра”, известно още и като „Стоглав” (тъй като е съдържало 100 глави). Това съчинение е една богословска енциклопедия, която византийският книжовник от VІІ в. съставя, за да обясни, да разтълкува основни догмати на християнството и основни проблеми на вярата. В тези 100 глави има разсъждения върху това каква е същността на Бог, какво представлява творческата мощ на Бог, как е устроена Вселената, каква е природата на Ангелите, каква е природата на божествената светлина и на божествените енергии (творческите прояви на Бога). Друга група текстове, част от словата, са посветени на различните видове ереси и на тяхното различаване. Йоан Дамаскин отхвърля учението на арианите, на несторианите, на различните групи еретици, които се отклоняват от православната църква и доказва правотата именно на православното учение. Трета група слова в това съчинение е най-общо могат да се определят като по-приложно ориентирани, насочени повече към всекидневните практики на християнина. Те са посветени на природата на светите мощи, защо трябва да ги почитаме; природата на иконата, каква е връзката между иконата и нейния първообраз[2]; за мъчениците, за божествената литургия и за много други практически въпроси, които са вълнували християните. Има и някои описания на природна среда, на света, какъвто го познават християнските автори, на устройството на вселената. Йоан Дамаскин е направил една огромна богословска енциклопедия, която да даде отговор на почти всички религиозни, догматични, литургични въпроси, вълнуващи християните, плюс един опит да им представи модел на заобикалящия ги свят.
Това съчинение е изключително сложно, тъй като в по-голямата си част това са едни много задълбочени философски текстове. Това е християнската философия на неоплатонизма, приложена към конкретни проблеми. В тях се разглежда какво е това „същност”, какво е „битие” – онтологични и гносеологични категории; много сериозни философски текстове, които явно са били твърде сложни и трудно достъпни за българското общество, което все още не е достигнало до тези теоретични нива на познание на християнството.
Затова Й. Екзарх прави съкратен превод: той не превежда всички слова, а подборно включва онези, които имат най-пряка практическа ориентация към нуждите на българската църква, а дори и тях в някои случаи превежда с известни съкращения. Така се получава една от най-обширните богословски енциклопедии на старобългарски език, дело на преводаческия гений на Й. Екзарх, защото и най-беглото сравнение с гръцкия текст показва пълнотата и точността на превода на местата, които са преведени, както и великолепното познаване на възможностите и на езика-приемник (старобългарския език) не само като набор от съществуващи думи, но и като възможности за словотворчество. Именно в съчинението на Й. Екзарх за първи път се появяват думи, които и до ден-днешен се използват като философски категории („битие”, „същност”, „творба”), активни са и до днес в езика и великолепно изразяват абстрактните понятия, в които са включени. „Небеса” е едно гигантско по своя обем, изключително трудно като лексика произведение, преведено блестящо на старобългарски език.
Другото голямо съчинение, което ни оставя Й. Екзарх и което има пряка, конкретна ориентация към света на Средновековието, това е неговата компилативна, преводна и оригинална (донякъде) творба „Шестоднев”. Още самото название на произведението е ключ към неговото съдържание: то е свързано с библейската легенда, че Бог е сътворил видимия свят за 6 дни. Сборници от типа на шестодневите са имали за задача да разкажат подробно за акта на Сътворението, тъй като в Библията той е представен твърде лаконично. Старозаветното четиво не дава достатъчно информация и не отговаря на много въпроси, поради което християнските автори са направили цяла серия от такива сборници (шестодневи), в които подробно, с много примери и много нагледни образци пресъздават този космически акт на създаване на видимия свят.
Композицията на творбата съответства и на нейното съдържание. Шестодневът съдържа шест обширни слова, всяко от които е посветено на един творчески ден на Бог. Отделно има обширен предговор, в който авторът излага своите възгледи и своите задачи, които смята, че ще изпълни при превода на това съчинение.
По своето съдържание „Шестоднев” е една богословска енциклопедия, дори много по-обширна от „Небеса”, защото в нея се дава място не само на въпросите за Сътворението, на същността на Бога, на това как е създаден светът, но се описва целият видим свят – така, както са го познавали средновековните хора. В него е отделено място и на географските знания за това как е устроен светът – какви реки текат, къде текат, как се наричат; отделено е място и на астрономията и на представите за Вселената – и на растителния, и на животинския свят, и на човека. „Шестоднев” е една много по-практически, прагматически ориентирана творба, която е позволявала на средновековния човек да открие своето място в божествената вселена.
Първото нещо, на което трябва да обърнем внимание, това са изворите на Й. Екзарх, авторите, които той е ползвал, за да състави своето произведение. Най-известният и най-преписваният, най-често срещан в ръкописната традиция шестоднев, е този на Василий Велики (един от отците на Църквата). Именно от него Й. Екзарх заимства най-много пасажи, най-много изворов материал, който преработва и подчинява на собствените си идеи. В „Шестоднев” старобългарският книжовник много коректно е отбелязал кои пасажи са от Василий Велики, кои пасажи са от Аристотел, кои са от Платон; съвсем коректно са цитирани изворите. Освен „Шестоднев” на Василий Велики, Й. Екзарх е ползвал още един шестоднев – този на ранновизантийския автор Севериан Гевалски (бил е епископ на една област, Гевала, в Мала Азия, която тогава е била част от Византия).
Василий Велики и Севериан Гевалски са двамата основни автори, които Й. Екзарх предпочита, за да състави своето произведение. Указването на авторството на Севериан Гевалски е една любопитна подробност за православната традиция, защото в книжовната традиция на латинския Запад (западната църква) обикновено шестодневът на Севериан Гевалски не се цитира с неговия автор, представя се само като шестоднев. С това, че споменава името му, Й. Екзарх вкарва този автор в книжовно обращение и в българска среда до края на средновековната епоха – нещо, което за латиноезичните автори остава непознато и за изследователя днес е голям интерес да открие, че едни и същи извори са битували и в православната, и в католическата църква, но понякога са оставали неназовани.
Заедно, освен тези автори, Й. Екзарх цитира и антични съчинения, като трактата на Аристотел „За душата”, който е включен с най-много пасажи в Шестото слово, посветено на човека и на неговата безсмъртна душа; но и в другите слова могат да се идентифицират части от Аристотеловата „Метафизика”. Също така в творбите са споменати и редица други антични автори, които обаче Й. Екзарх познава чрез съчинението на Василий Велики и на Севериан. Той не ги е ползвал de viso, тъй като се вижда от текста, че това, което ни предава, е преразказът на византийските книжовници. Така или иначе, по този начин „Шестоднев” запознава българската четяща, културна среда и с античното наследство на Византия, с тази култура, която е преди християнството и която е в основата на цялата европейска цивилизация.
В този си вид, така комплектуван и така замислен, „Шестоднев” е посветен на българския владетел Симеон. От началото в Пролога се вижда самото посвещение:
„Какво по-красиво, какво по-сладко за любящите Бога, които наистина жадуват за вечен живот, от това никога в мисълта си да не отстъпват от Бога и винаги да си спомнят за неговите добри творения. Също и ти, господарю мой, славни княже, Христолюбиви Симеоне, непрекъснато изучаваш неговите заповеди и творения и искаш с тях да се красиш и славиш. Така постъпваме и ние. И когато добрият и верният раб види, че неговият господар е извършил нещо добро, няма да иска само той да знае, да се радва и да се гордее, но ще пожелае, ако е възможно, и целият свят да научи за това.”
С тези изречения Й. Екзарх посвещава творбата си на княза, отново перифразирайки споменатата вече притча за петте таланта, тъй като тя е в основата на идеята за прослава на Христос и вярата в него.
Коя е основната идея на „Шестоднев”, която е разкрита и защитена още в Пролога? С тези въвеждащи думи Й. Екзарх всъщност мотивира идеята за това, че Бог е единственият творец, който съществува във вселената, тъй като само Той е в състояние да придаде битийност на несъществуващите неща. Само бог, казва Й. Екзарх, създава по волята на мисълта си. На него не са му нужни други неща. Поради тази причина той е най-висш творец и всички останали могат само да му подражават. Следствие от тази идея за основната, първична творческа мощ на Бога, е и идеята, че изучавайки сътвореното, човек може да познае и твореца. Това е една идея, която обикновено се определя като средновековен рационализъм в смисъл, че именно от предметните неща, които ни заобикалят, се е смятало, че можем да познаем Бог (дървета, животни, хора, звезди – сътворените от Него неща), а не само чрез мистично съзерцание (мистичната линия в християнската традиция). Затова този подход към действителността се определя като един особен средновековен рационализъм. Именно него предлага Й. Екзарх и на българската четяща аудитория, като използва едно много обширно, разгърнато сравнение, за да ни покаже силата на творческата енергия на Бог. Човеците, казва той, винаги вземат готов материал и правят от него различни предмети, по образци. А Бог, само щом помисли и веднага създава нещо. Той веднага създава това, което преди не беше съществувало. И след това продължава, като казва, че на дърваря му трябват дърва, но за да скове нещо, му трябват пирони и той ще иде при ковача. Ковачът, за да получи желязо, ще иде при рудничаря. Рудничарят, за да се храни, ще иде при селянина, и прочее, и прочее. А Бог, казва, не се нуждае от нищо такова. Той има своята сила и своята творческа мощ. Това е свидетелство за неговата сила и мъдрост. Така че „Шестоднев” в известен смисъл е прослава на творческата мощ на Бога и на сътворената от него хармонична вселена, защото хармонията е основното, което отличава Вселената от хаоса, от първичното нищо, на което Бог придава някакво битие. Не случайно, ще видим, че „Шестоднев” ще започне с първия стих от книга Битие, в който се казва: „Първоначално земята беше създадена недовършена (недоукрасена – според различните редакции на превода)”, което означава, че творческият акт на Бога не е еднократен, а има някаква продължителност във времето. Затова Бог, като вижда, че земята е недовършена (както казва Кл. Охридски, „недодялана”), Той решава да я довърши и да я превърне от един първичен хаос в организиран свят, космос, подчинен на хармонията и на още нещо. Бог създава света не произволно, а като един специфичен текст, написан с Божията десница. Защото всяко нещо във видимия свят дава информация за нещо по-важно от невидимия свят. И няма нищо случайно според Й. Екзарх. Напротив, Бог така е създал света, че човеците, които имат „духовни очи”, пише той, да могат да видят и да прочетат тази велика книга. Така, както по звездите може да се познае пътят на моряка, или както по зодиакалните съзвездия земеделецът определя цикъла на своите земеделски дейности, така и по човешкото лице може да се прочете какви са качествата на човека, който наблюдаваш. В този смисъл именно божественото творение е текст, чрез който може да познае Творецът. Това е основна идея в цялата творба. Във всяко едно слово Й. Екзарх ще се връща към този мотив, за да го илюстрира със съответния материал, който описва: природата (същността) на видимия свят, природата на звездите, планетите и съзвездията, дърветата и животните, но винаги ще търси в тези нагледни явления една морална поука, която да поднесе на своите читатели.
* * *
Първо слово
„ШЕСТОДНЕВ от Йоан Презвитер и Екзарх, написан: според св. Василий, Йоан и Севериан[3] и [според] философа Аристотел[4], и от други, както сам [той] свидетелства в Пролога.”
Първото слово е посветено на сътворението и преди всичко на онази велика фраза от първия стих на Библията, в която Бог е казал „Да бъде светлина (ден).”, т.е. отделил е светлината от тъмнината. Как е възникнал светът, в който живеем, според съвременната наука? Има теория за първичния взрив, от който е възникнало всичко: някога е имало едно свръхплътно вещество и от него след взрива тръгват всички елементи и материали. А кой е създал това вещество, от което е възникнал първичният взрив? Теорията за първичния взрив предполага, че ние имаме начало (като Вселена), а щом има начало, би трябвало да има и край. Всички тези въпроси, на които ние не можем да си отговорим, намират отговор именно в идеята за Бог. Не случайно много от астрофизиците, астрохимици и астробиолози, когато стигнат до огромните числа, до абстракциите, с които им се налага да боравят, в крайна сметка отново се връщат към идеята за Бога, за сътворяването на света от някакъв разумен принцип. И съвременната наука, колкото и да е напреднала, дава едни хипотетични отговори за възникването на Вселената. Това е нормално, тъй като това са мащаби, с които ние не можем да боравим в ежедневието. По същия начин християнската религия се е опитала да даде отговор на този фундаментален въпрос, как е възникнал светът, как е подреден по този начин, по който го виждаме и къде е мястото на човека в него. Не случайно първото слово, което пише Й. Екзарх в Шестоднева, е посветено на тази фраза: „Да бъде светлина!” Какво значи да се раздели светлината от тъмнината и как трябва да се интерпретира това изречение от Стария Завет, което е общо взето най-краткото, но всъщност е „началото на всички начала”. Бог е сътворил първо небето и земята и виждайки, че това не е достатъчно, той е сътворил светлината, т.е. той е сътворил видимото, придал е битие на нещата. От хаоса е направена първата крачка към космоса и подредената вселена.
Това първо слово е посветено донякъде и на идеята за разумното възникване на света – за това, че той е подчинен на Божията воля, че той не е произволен, не е хаотичен, а всъщност е съществувал като идея в Божия промисъл и в един момент е доведен от небитие в битие. Всъщност великият архитект на Вселената (Бог) е създал света така, както архитектът проектира своите сгради. Не случайно в доста по-късно време една от най-влиятелните организации – тази на масоните – ще представя Бог именно като „архитект на Вселената” и ще наричат себе си „свободни зидари” – такива, които подражават на строителната енергия на Бог.
В крайна сметка първото слово на „Шестоднев” има за задача да обясни на читателя именно тази велика творческа идея, която превръща хаоса в космос, която превръща света в едно подредено място, където се редуват денят и нощта (т.е. светлината и мракът) и където за първи път се въвежда редът (редът на Божията промисъл). Бог е сътворил и небето и земята, които не са съществували в хаоса, и е дарил със светлина, която също не е съществувала в тъмнината. От тук вече идеята за светлина се разглежда и в нейната богословска интерпретация: не само като физично явление, като нещо, което улеснява живота на човека, но и като атрибут на Бога – като едно от неговите основни проявления. Светлината в това слово се разглежда като основна философска и богословска категория. Тя е едно от проявленията на Божията благодат.
Още една идея се поставя тук като даденост, за да се илюстрира в следващите слова, а именно, че Бог е първичният творец на всичко. Той е създал света до най-дребната частица и най-дребната прашинка. Затова когато той говори след това за античните философи, говори с определена доза критицизъм, с определена негативизъм и това не е отношението на самия Й. Екзарх, а това е отношението на християнската традиция към античното наследство. Защото античните натурфилософи са обяснявали света като нещо, което се е самопородило. За тях той е бил съставен от 5 основни елемента и най-малката (неделимата) част, която е съграждала материята, според тях е бил атомът. Той е първичното. За Й. Екзарх (християнският философ) това не е достатъчно и затова той казва: „Защо ти, Пармениде, и ти, Талесе, говорите празни неща? И ти, Демокрите, и ти, Диогене, говорите лъжи, като казвате, че въздухът, водата и огънят са първите елементи?” Като ги виждате съединени, натрупани, преплетени, защо вие приписвате на тези видими неща творческа сила и продължавате да говорите лъжовни неща за това? Според християнската философия античните натурфилософи са определили като творческа сила нещо, което е сътворено. Това е техният основен аргумент. Те казват: вие почитате като богове неща, които всъщност Бог е създал. Няма никакви първични елементи или, ако ги има, те не са първични, а са създадени от Бог именно, за да сътвори света. Така едновременно се прави една сериозна критика на античната натурфилософия и в същото време се утвърждава християнската идея за единствената възможна творческа сила – тази на Бога. Затова античните философи са стигнали, според християнските мислители, до едно знание, което е частично. Те не са направили следващата стъпка, за да проумеят, че онова, което те наричат „първично” и „творческо” всъщност също е създадено от Бог по силата на неговата воля и по силата на това, че светът трябва да се подчини на творческата мощ на Бога.
Това са основните тематични центрове в първото слово, които са в известен смисъл абстрактни, но са подчинени пак на една идея, изразена още в увода – една идея, която ще бъде илюстрирана в целия „Шестоднев”.
Любопитно е второто слово, защото тук нещата започват да се конкретизират. Във второто слово вече Й. Екзарх разсъждава за това как е създадена земната твърд, как е създадена небесната твърд – защото за средновековното мислене това са материални, твърди неща; небето е покрив над земята – то е двойно небе: едното е това, което виждаме и над него е небето на Бог, което той обитава със своите Ангели. Така че тук вече започва конкретно описване на различните елементи на Сътворението. Според Й. Екзарх всичко, което Бог е създал, е всъщност първообраз, модел за всички други явления в света, които ние наблюдаваме. Както небесната твърд покрива видимия свят и земята, според Й. Екзарх, така и човешкият череп, като някаква твърдина, покрива нашата глава и пази мозъка ни, който е най-важната част на човека.
„Обърни внимание ти на премъдростта на изкусния творец: Ти в самия себе си имаш образа на тази премъдрост. Бог и в тебе създаде образа на тези четири елемента. Внимавай, да ти обясня [това]. Нека приемем, че главата е горното небе, а което е над езика, е второто небе, т.е. преградата. Затова и елините го наричат небце. Отгоре пък е мозъкът, който те наричат главен [мозък]. Той е невидим, а в долното небе езикът е видим. Както горното небе се отнася към мисленото, така и този свят спада към изговоримото. И както при предметите ти ще откриеш, че земята е тежка, а водата — по-лека от земята, но по-тежка от огъня и пак: въздухът е по-лек от водата, а от огъня по-тежък, така и у нас сетивата, т.е. вкусът, обонянието, слухът [и] зрението, също не са равни. [За това] ти можеш да съдиш и от следното: ако искаш да вкусиш нещо, но не доближиш езика си до това, което искаш да вкусиш, ти нито ще го усетиш, нито ще разбереш [вкуса му]. Това сетиво е грубо и [затова] не може да възприема отдалече. Обонянието пък може да възприема отдалече. Ако се движиш по улицата, ти можеш да усетиш уханието на запален тамян или пък някаква неприятна миризма. Слухът пък е по-бърз от обонянието. Ти можеш да чуваш отдалече. Още по-бързо от слуха пък е зрението. От [високата] планина [окото] вижда широки простори. Умът пък е по-бърз и по-ясен от погледа. Той обхваща небето и земята, и морето, и [всичко], което се намира в тях. Затова умът се нарича образ божий. Човекът само си помисли, и веднага си представя или планина, или поле, или тържище, или народи. Нека неверниците бъдат посрамени. След като умът [на човека] може да върши такива дела, нима творецът на ума, който е несравнимо по-бърз от всяко чувство, той ли няма най-бърза дейност или творчество, или непонятно естество, което никой не може да проумее!”
Това е пример за една основна характеристика на стила на Й. Екзарх в това произведение. При всеки удобен случай абстрактните категории се онагледяват, опредметяват се с предметни явления от заобикалящата човека действителност, от неговия бит, от неговата ежедневна практика. В този случай Божественият промисъл е сравнен с човешкия ум и е показана йерархията на Божествената вселена и на сетивата, с които е надарен човек, за да опознае видимия свят. Подобни сравнения никак не са рядкост в „Шестоднев”, напротив: текстовете изобилстват с тях, защото по такъв начин авторът е смятал, че най-прегледно могат да се изразят абстрактните истини и категории, които са представени в съчинението.
Второто слово е посветено също така и на учението за петте елемента, които съставят света, който ни заобикаля и в частност човешкото същество, като са групирани в четири основни (земя, огън, въздух и вода) и един пети, допълнителен, който е най-важен и който изгражда пространството между небето и земята и за който се водят най-сериозните спорове с античните философи. Четирите основни елемента се противопоставят на основните принципи (топло – студено, леко – тежко, сухо – влажно) и по такъв начин, чрез комбинацията на тези елементи и техните характеристики се обяснява многообразието в света. Това е едно традиционно за Средновековието схващане, което откриваме и в трактатите по медицина по-късно, и в съчиненията за устройството на човешкото тяло, и в съчиненията, обясняващи произхода на болестите, на това какви проблеми възникват за човека в неговия живот.
Петият елемент, за който говори Й. Екзарх, не е назован като име; той е нещо, което изпълва пространството между небето и земята и за което се водят спорове: едни казват, че съществува, други казват, че не съществува, но тъй като празно пространство не съществува, значи има нещо, което го изпълва. В този смисъл елементите са пет, но четири са основните, които изграждат материалния свят. Според него за петия може да се говори само в един божествен план и отново отиваме към едно метафорично представяне на нещата. В текста тези четири основни елемента и петият, който е нематериален, са наречени „стихии” – един любопитен похват: всъщност Й. Екзарх не е превел гръцката дума и е заимствал думата „стихия”, която означава именно това (четири основни сили, от които се е изграждал светът). Едва днес в езика и в съзнанието на хората, които са четяли такива текстове, навлиза понятието „елемент” и то е съчинено под латинско влияние. Думата „стихия” се запазва в езика, само че непрекъснато променя своето значение. И ако при Й. Екзарх „стихия” означава точно този първичен елемент, първичен принцип, който организира света, то през ХІV в. в Хрониката на Константин Манасий гръцката дума „стихия” вече се възприема като обозначаване за небесните тела (за Слънцето, за Луната и за звездите), а в самата гръцка традиция „стихия” започва да добива едно съвсем подчертано негативно, демонично значение: „стихии” започва да означава лошите демони, които вредят на реколтата, на селяните (отива в определено негативен смислов регистър). Така че при Й. Екзарх виждаме съхранени едни ранни значения на думите и стремеж за стриктно предаване на тези сложни философски категории.
Трето слово
Любопитно е също така и третото слово, защото то е посветено на отделянето на сушата от водата, на създаването на реките, моретата и съответно на растенията, които покриват цялата земна повърхност.
„... и рече Бог: да се събере водата, която е под небето, на едно място и да се яви суша. Тъй и стана. Водата под небето се събра на местата си. Сушата Бог нарече земя, а събраните води нарече морета.”[5]
Върху този текст започва едно подробно интерпретиране на това какво е „суша”, какво е „море” и как се разпределя въобще водата по земната повърхност. В това слово се дават доста сериозни познания за това как изпаренията образуват облаци, които после се спускат като плодороден дъжд на земята; именно тук се отдава дължимото на творческата мощ на Бога, който е измислил един подобен механизъм за оросяване, овлажняване и за земята, и за съхраняване на самото небе, защото, казва той, на небето грее слънцето. Представете си, казва, един котел, който е поставен на силен огън и в него няма нищо. Постепенно този котел ще се разтопи на огъня. Затова, казва, Бог, във великата си мъдрост, нареди да има вода, да има влага, която да охлажда този котел и така да го предпазва. Затова дъждовете се качват на високото небе, за да я охладят от слънчевите лъчи, да не прегрее тя и да не падне върху земята. По този начин отново с примери от ежедневието средновековният книжовник дава една картина на динамиката на заобикалящия ни свят; една картина на това какви взаимодействия съществуват в природата. И макар че това на нас ни изглежда наивно, понякога смехотворно дори, това са били познанията и инструментите, с които човек си е обяснявал света, който е наблюдавал.
Има описание на различните реки, като се почва, разбира се, от библейската представа за географията, за четирите велики реки, които изтичат от Еден (земния Рай). Тези четири велики реки (Тигър, Ефрат, Нил, Фисон) извират от един общ първоизвор, прамайката на водите, и след това дават началото на всички други реки по света. И тъй като самите книжовници (и тогава се е пътувало и са се правили карти) са виждали, че на моменти тази топография на реките не е особено възможна и няма как да се обясни, се въвежда идеята, че някои реки известно време текат под водата, за да се появят на определено място. И така се обяснявала и появата на реката Дунав, и на реката Нил, и на други реки, които от една страна си текат на сушата, след това минават под водата и се появяват на друго място, с друго име. Средновековната представа за география и топография може и да е точна като описание, но е доста проблематична като обяснение на тези неща, защото тя трябва да се подчини на идеята, че всичко има едно начало или един Творец.
В третото слово също така се разказва подробно за растенията, които Бог е позволил да растат и които са полезни за хората. Дават се подробни описания за лечебни треви, за полезни растения, за полезни дървета и, разбира се, за такива, които са отровни и вредни за човека. В този смисъл частта от словото, посветена на растенията, е една много пълна енциклопедия по ботаника, защото представя доста подробно свойствата на лечебните и съответно и на отровните растения. Но наред с реално съществували растения се описват и такива, които имат фантастични свойства. Например, казва се, че мандрагората има корен, който прилича на човек и когато я късат, я изтръгват с корена, тъй като той се е смятал за целебен и тя пищи – тя плаче, защото се страхува, че ще бъде унищожена. Подобно съчинение, много интересно, посветено на растенията, което вероятно е било познато на Й. Екзарх, е т.нар. „Диоскорит”. Диоскорит е авторът на една енциклопедия на растенията, в която се описват техните свойства (но само на лечебните растения). Диоскорит има преписи с илюстрации. В един от тях е показан коренът на мандрагората точно като човек с глава, крачета, ръчички и в момента, в който го изтръгват, той е издавал човешки писък – той плаче, защото го е страх. Това е един фантастичен свят на Средновековието, който, наред с реалните неща, живее и в един сюрреалистичен свят и по някакъв начин е трябвало да го изобрази и да го покаже и в ежедневието, за да се знаят особеностите на тези растения и човек да ги познава, защото те са част от Божия текст: който умее да го чете, ще се възползва от него.
Четвърто слово
Четвъртото слово е посветено на звездите, на небесните тела и на устройството на това, което ние днес наричаме „космос”, само че за средновековното мислене то представлява нещо съвсем друго. Християнските мислители и Й. Екзарх възприемат Птолемеевата геоцентрична система, обяснявайки устройството на видимия космос. Според тях Земята е неподвижна, тя е център на Вселената; освен това е плоска, а не кръгла, пише Й. Екзарх, „както учат някои заблудени автори” и ние, които сме на едната страна, вървим изправени, а от долния край има хора, които вървят надолу с главите и те се наричат „антиподи”. Това е теорията за плоската Земя, център на вселената.
Над земята са разположени седем плътни полусфери („небеса”), по които се движат седемте планети на Слънчевата система, наричани големи и малки звезди. Понятието „планета” се появява много късно и буквално то означава „блуждаеща звезда”, тъй като тези звезди много бързо променят мястото си в рамките на една година, докато останалите звезди са неподвижни. Затова се въвежда понятието за големите звезди и за блуждаещите звезди, но всички те са „звезди”. Освен това на звездите се приписват чисто човешки свойства, така, както и на растенията, и на животните. Например: Венера е планетата на любовта и на разбирателството; Марс е планетата на войната; Венера е женската, Марс е мъжката. Това са схващания, заимствани още от асирийските и вавилонските традиции (Асирия и Вавилон са били най-силни в астрономията и астрологията). Християнството не приема астрологията еднозначно, но знанията по астрономия ги ползва много добре. Затова има добри и лоши планети, мъжки и женски, такива, които предизвикват война, носят раздор и такива, които подтикват към съюз и прочее неща. Най-важното, според Й. Екзарх и според изворите, които той е ползвал, са зодиакалните съзвездия, 12 на брой, които Господ сам е наредил, за да помагат – както на моряците, да намират верния път, така и на селяните, да разчитат правилно времето си за земеделска работа. С други думи, когато Земята навлезе в знака на Риби напр., значи настъпва пролетта и земеделците трябва да се стягат за обичайните работи на полето. Когато Земята е под знака на Везните или на Скорпиона напр., вече наближава зима. Изобщо и зодиакалните съзвездия не съществуват сами за себе си, те не са самоцел, а те са само една от буквичките в текста на Божията книга и когато ги прочетем правилно, ще прочетем и посланието, което се крие зад тези изображения. За значението на съзвездията може да се даде следния пример: в Симеоновия изборник, който е царски ръкопис, посветен лично на цар Симеон, има отделна нарочна статия за 12-те съзвездия, а в полето на ръкописа са нарисувани всичките те, за да може да ги види владетелят и да знае за какво става дума. Но, макар че във Вавилония и Асир са били силни в астрологията, което е нещо друго, християнската религия не приема този вид знание, защото тя смята, че не звездите определят характера на човека, а Божият промисъл и неговата воля за свободен избор. И в едно съчинение, наречено „Диалозите на Псевдо-Кесарий”, преведено към края на ІХ и нач. на Х в. един от диалозите е посветен изцяло на това да опровергае учението на звездобройците, на тези, които заблуждават хората, че по звездите могат да им определят характера; като се казва, че всъщност единствено Бог владее хорските души и единствено човек сам може да избере пътя си, тъй като е надарен със свободна воля.
Това слово за четвъртия ден всъщност е най-добрата демонстрация на познанията по антична астрономия, които са имали през Средновековието и които са практикували. Наред с чисто практическите умения, да се ориентират моряците и пътниците по звездите, да се ползват съзвездията като календар, като ориентация в календара, фазите на Луната да бъдат отчитани в дневен или ежемесечен аспект, наред с тези практически умения, които се използват и до ден-днешен, има една чисто мистична линия, в която Земята е поставена в центъра, просто защото е божие творение, защото Бог трябва някъде да обитава. Ако Земята се върти хаотично, блуждае в космоса и всеки път е на различно място, къде ще бъде Бог? Къде да го сложим? Вселената на християнския бог е стабилна, подредена и хармонична. За да бъде подредена, всяко нещо трябва да си е на мястото. Затова Земята е неподвижна, небесата се въртят около нея и Бог седи най-отгоре и наблюдава и управлява всичко. Иначе, в една динамична вселена, къде ще го поместим, с всичките му Ангели, Херувими, Серафими, с цялата тази сложна система на божествена йерархия, която е смятана за реална и за съществуваща в съзнанието на тези хора? Затова трябва да бъдем коректни към знанието на тогавашните хора, което отразява един друг подход към света, един друг мироглед. Същото важи за петото слово, което е посветено на животните.
Пето слово
В това слово с пълна сила се дава воля на едно чисто алегорично тълкуване и обяснение на животинските видове, които са съществували по света. Така, както Бог е повелил да има растения, с които хората да се хранят, така е създал и животните, които да им помагат. Само че животните също не са самоцелно създадени, а съществуват на Земята, за да дават пример на хората. Ето какво се казва за рака, например: „Ракът обича твърде много месото на стридите, но му е трудно да ги лови, защото обвивката им е като твърда черупка. Тяхното по природа меко тяло е обвито и заключено между такива твърди [черупки], та по този начин ракът да не може да им вреди. Затова, когато ги забележи да се препичат на тихо място, разтваряйки срещу слънцето своите черупки, той ги издебва тайно, взима камъче и го хвърля между черупките и така не им позволява да се свият и затворят. Това, което ракът не може да направи със сила, той постига с хитрост. Така че злобата съществува и [между тези], които са неразумни и безсловесни. Такъв е този, който с лукавство пристъпва към своя брат и към своя простодушен ближен, обгражда го с лъстивост и се обявява срещу него, хранейки се от бедите на другия. Затова избягвай да подражаваш на злото.”
Другият класически пример е за морската змия:
„Мъже, обичайте жените си! Макар и да сте родени в различни [семейства], вие сте съединени чрез брака. Тази естествена връзка, ярем и впряг, който е резултат от [божието] благословение, трябва да бъде единение за двата пола. Ехидната змия, която е най-опасна измежду влечугите, се среща с морската змиорка и чрез съскане и съобщава за своето пристигане и по този начин я извиква “из дълбините. Змиорката чува и се сплита и [съвъкупява] с тази отровна змия. Какво искам да кажа аз с този пример? Не това ли, че макар [мъжът] да има тежък и буен нрав, необходимо е съпругата да търпи, не бива да използува нища от това като претекст, за да развали съпружеската връзка. Ако е гневлив, той е твой мъж; и да е пияница, той е по природа [свързан с тебе]; навъсен ли е или груб, той е твой член, и то най-добрият.
Чуй и ти, мъжо, обяснението, което се отнася до тебе. Ехидната змия, приближавайки се към змиорката, поради [предстоящото] съединение с нея изплюва своята отрова. А ти не искаш от уважение към брака да отстраниш от себе си грубостта и навъсеността на своята душа.
Сравнението с ехидната ще е подходящо и в друго отношение, тъй като връзката на ехидната със змиорката е като че прелюбодейство на природата. Следователно тези, които оскверняват чуждото легло, [трябва] да разберат на кое влечуго са подобни.”
Такива примери има много. Има за кралицата, която, като остане сама, не си избира нов партньор, а пази гнездото – и пак с поучение. За лъва има, за слона има. На всички животни са приписани свръхестествени качества донякъде, които са алегория на човешки качества и пороци, съответно, срещу които човек трябва да се бори, защото те са резултат на желанието на Бог да разкрие пред хората колкото се може повече за света: наблюдавайки тези явления в природата, човек да трупа опит за своя жизнен път, за своето място и за отношенията си с хората.
Шесто слово
На същия принцип е изградено и шестото слово, най-важното, което е посветено на човека – на този, който е венец на творението. В шестия ден Бог създал човека по свой образ и подобие. И макар че той е от една и съща материя с останалите живи същества, той е много по-различен. Ето как ни обяснява Йоан Екзарх в оригиналната част от шестото слово произхода на човека:
„Затова [човекът] е наречен анатропос.” (на гръцки думата е „антропос”, но Й. Екзарх я използва в друга форма – „анатропос”) „Това име идва като обяснение: АНsТРОПОСЪ означава гледащ нагоре. И това естествено обяснение не само казва, но едва ли не вика: ти, човече, притежаваш по природа подобие и сродство с небесните войнства и сили. На тебе ти е заповядано да се стремиш към тях поради образа, [който ти имаш, и с това се отличаваш] от всяко друго живо същество.”
С това въвеждащо изречение Йоан Екзарх поставя пред човека особено високи и строги морални изисквания. Човекът, ако не спазва етичните норми, предписани от Църквата, ако не следва пътя на богопознание и усъвършенстване на безсмъртната си душа, той просто не заслужава да бъде наречен „образ и подобие на Бога”, той не заслужава да бъде наричан „венец на природата”. Постепенно, описвайки и анатомията, и физиологията на човека, и неговия нрав, Й. Екзарх убеждава своите читатели в тази идея.
[1] На Константин Калайдович дължим откриването и на Й. Екзарх, и на К. Преславски. За първи път той, в своите научни публикации, говори за тези книжовници като за старобългарски писатели. – бел. лектора
[2] Йоан Дамаскин е един от теоретиците на иконопочитанието, затова е съвсем нормално той да пише по тези въпроси. – бел. лектора
[3] Севериан, епископ Гавалски, по произход сириец, е известен проповедник от IV в. Той умира в края на първата четвърт на V в. Севериан се ползвал с голямо влияние пред императорския двор, а Йоан Златоуст като патриарх при отсъствие от Константинопол го оставял за свой заместник. Според историците Сократ, Созомен, Паладий и Исидор Севилски Севериан бил твърде конфликтна личност и често влизал в стълкновение с Йоан Златоуст. В стилово отношение неговите проповеди трудно се различават от тези на Златоуст и на Василий Велики. Част от беседите му са посветени на библейския разказ за творението. В тях всеки творчески акт Севериан се опитва да изясни от гледна точка на съвременното му естествознание. Севериан Гавалски бил човек, запознат не само с богословието; той познавал цялата предшестваща и съвременна нему философия и естествознание. Много от съчиненията му не са издадени. Но като се съди от това, което е известно и сигурно негово, трябва да се каже, че той се изявил като ортодоксален богослов и апологет на Никейския символ на вярата. Като се имат пред вид някои алегорически тълкувания на текстове, може да се смята, че той е бил запознат и с Александрийската екзегетическа школа. В неговите проповеди ярко изпъква тематизмът и строгото систематическо изложение. За него повече вж. Ф. А. Брокгауз, И. А. Ефрон, Энциклопедический словарь, т. XXIX, СПб., 1900, стр. 297. – бел. „Шестоднев” (1981 г.)
[4] Аристотел (384—322 г. пр. н. е.) е роден в тракийския град Стагира в семейството на придворния лекар на македонския цар. Около 367 г. Аристотел отива в Атина и тук става ученик на философа Платон. Редовен посетител на Платоновата Академия Аристотел е в продължение на 20 г., т. е. до смъртта на самия Платон през 347 г. пр. н. е. По настояване на Филип Македонски през 343 г. става възпитател на сина му Александър. В Атина Аристотел се връща през 335 г. и създава собствена философска школа, която става известна с името Лицей или перипатетическа школа, тъй като заниманията в нея се водели в непрекъснато движение. Философската и научната дейност на Аристотел в Атина продължили до смъртта на Александър Македонски през 323 г. След това той бил обвинен в поддръжка на Македонската партия и принуден да се засели в Халкида на о. Евбея, където е умрял през 322 г. Част от произведенията си Аристотел написал още в Академията на Платон и по-голяма част, когато той сам основал философска школа. В неговите съчинения е събрано всичкото знание на античната наука до него. Аристотеловите произведения могат да бъдат разделени на няколко групи: 1) логически трактати, обединени от коментаторите под общото име „Органон”. 2) Трактати, в които са разгледани различни въпроси, свързани с изучаване на природата и движението. 3) Трактати, в които се засягат въпросите на биологията. 4) Съчинения, наречени от самия Аристотел „Първа философия”. 5) Етически съчинения. 6) Социално-икономически и исторически трактати и 7) трактати, свързани с проблемите на изкуството — поезията и риториката. По-подробно вж. В. Н. Зубов, Аристотель, М., 1963.Тук и библиография по отделните въпроси. – бел. „Шестоднев” (1981 г.)
[5] Битие, 1:9—10. – бел. „Шестоднев” (1981 г.)
