Промени в значението на думата (7)

Nota Bene! На изпита този въпрос може да се падне, тъй като проф. Радева има афинитет към него; обърнете му достатъчно внимание.
Допълнение: тази тема наистина се падна на изпита през 2009-та!


7. ПРОМЕНИ В ЗНАЧЕНИЕТО НА ДУМАТА

Рядко се случва този въпрос на изпит да бъде представен от студентите така, както трябва. Студентите го разглеждат много опростено, а всъщност става въпрос за нещо много важно, което ни обяснява защо езиците съществуват, защо се променят и защо въпреки този динамизъм и промяна те успяват да запазят своя континуитет, т.е. българският да си остане славянски, румънският да си остане романски език и т.н., защо няма случай в историята на езиците, малки или големи, един език да промени своята историческа същност, напр. да премине към друго езиково семейство. И въпреки това, когато се изследват в диахронен план, винаги се доказва и се показва, че езикът се променя.
Езикът се променя, за да отговаря на потребностите на номинацията. Появяват се нови факти от действителността и когато за тях се създаде понятие, то трябва да бъде назовано с дума. Няма друга знакова система, освен чрез думите, човешкият език да отрази, да съобщава, заедно с другите, познанията и постиженията от досега с околната среда.
Когато говорим за развоя на езиците, той се разбира в два плана. При естествения развой най-съществен е фактът, че всяка лексикална единица, всяка дума, веднъж възникнала, не е задължително да се запази в същия фонемен състав и със същото значение. Тя се подлага на промени и тези промени имат свой резултат както в семантиката на ответната дума, така и като резултат намират отражение в промяна на връзките и опозициите на дадената дума с други лексикални единици в същия език. Т.е., възможно е думата да се променя и то да се променя така, че да се запази нейната билатерална структура с относителната й самостоятелност. Може да се промени само формата на думата, да се запази значението и, от което тя си остава дума, лексикална единица, и от друга страна може да се промени значението и, като се запази нейната форма, защото двете страни на думата – форма и значение имат известна относителна среща. Тези промени стават много бавно, с течение на поколения, с течения на много десетилетия и столетия, защото рязката, радикална промяна в даден език може да наруши неговата способност да изпълнява комуникативна функция. Не може да променим изведнъж много неща в дадения език – да въведем много нови думи, да променим родовата характеристика. Сега някои езиковеди се мъчат да докажат, че в българския език се появяват прилагателни, които нямат род, които не се изменят по род, от типа бизнес дама – думата бизнес е в ролята на прилагателно, но неизменяемо – нещо, което не е вярно; това е един чужд модел. В българския език прилагателните се изменят по род. Има турски прилагателни от типа сербез, курназ, ербап, но те са чужди. По същия начин, ако употребим бизнес дама, бизнес среща, бизнес мероприятие, първото [бизнес] функционира като атрибут, определение, но от това то не става прилагателно, още по-малко пък – неизменяемо. Така че промени се извършват много бавно и не винаги езиковедите навреме долавят тези иновации и трябва да мине време, езикът да приеме тези промени, и тогава да се реши дали те са засегнали фонетичния му строй, дали са засегнали морфемния, или просто са отделни заети думи, които се ползват като адаптация, като атмосфера, защото където и да се пренесе една чужда дума, тя носи нещо от връзката си с езика, от който е тръгнала.
Ако сравним настъпилите промени в новобългарския език, за което ни дава възможност наличието на писменост, запазена от ІХ – Х в. (старобългарския период), напр. думата път в старобългарския е била с голяма носовка () и е била с малък ер (Ь) накрая. Никой обаче не може да каже със сигурност как е звучала тази носовка. Днес обаче голямата носовка има за релевант Ъ – днес ние изговаряме път и от това думата не е променила своето значение. Палаталността в края на думата се е отразила в това, че когато членуваме думата, там сме длъжни да пишем буквата Я, а като я изговаряме, изговаряме [пътьът], защото според закономерностите във фонетиката ни палаталните гласни в края на думата не се произнасят, но пред задните гласни О, Ъ, А и У се произнасят и пред членната морфема е [ъ]: ние не изговаряме [пътъ], а изговаряме [пътьъ], т.е. връща се палаталният консонант Т. Това са промени във фонемния състав на думата, в нейната фонемна структура (звучене), но това не е променило значението. С този тип промени се занимава историческата фонетика. Нас ни интересува тук фактът, че фонемният състав може да се променя самостоятелно, като се запазва семантиката. Ние обаче ще се занимаваме по лексикология с промените, които са настъпили в семантиката на думата.

§ Промени в семантичния обем

Знаем, че думите може да образуват преносни значения, т.е. една дума може да се употребява с второ, преносно значение. Употребата на една дума с повече значения е възможно, защото няма природна, вътрешна (иманентна) връзка между дума и понятие. Тази връзка възниква случайно, затова с една дума може да означим различни понятия; затова съществуват и различни езици.
Не е трудно за българския език да се направи сравнение между семантичния обем на старобългарски думи и на думи в съвременния ни български, но преди това – два примера за думи, чиято преносна, или нова, употреба възниква сега. За нашето съзнание вече не е актуална разликата между спрягам глагол и скланям име, тъй като няма склонение в българския език, няма падежи. Сега се е развило едно ново значение на глагола спрягам, това е ‘повтарям често’. Сега редовно се казва Спрягам името на някого за [еди-каква си] длъжност. Име не се спряга, ако трябва да бъдем конкретни, нито се скланя. В езиците, в които има падежи, там има склонение: чрез различните окончания се изразява падеж. Глаголът се спряга, защото се съгласува с подлог: той (с глагол в 3 л., ед.ч.), ние (с глагол в 1 л., мн.ч.). Глаголът се съобразява с агенса, с подлога (от синтактична гл.т.).
Днес в българския език спрягаме глаголи, но не скланяме имена, защото няма падежи. Това дава възможност повтарянето на една и съща дума да бъде наречена спрягане на име. Така възниква едно ново значение. Глаголът случва се днес разширява своята понятийна отнесеност; случва се замества провежда се, организира се и се изменя понятийният му обем, защото в миналото се е казвало Случва се нещо, което не е предвидено. Според логиката случайността идва когато се пресекат две необходимости. Ако трябва да пътувам с автобуса, това е необходимост. Ако някой познат в същия момент също трябва да пътува с този автобус, това е неговата необходимост; а това, че сме се срещнали, вече е случайност – пресичат се две необходимости. Днес се случва всичко, което се провежда: когато подготвят тържествата по случай честването на Университета, журналистите говорят: “Запланувано е това, и това, и това... Кажете, сега, какво очаквате да се случи там?” Това, че се очаква някой да излезе отпред и да пее, например, това не е случка, това е предвидено, то е организирано. Така случката вече не се приема за нещо, което се случва като изненада или непредвиденост, а нещо, което е предварително организирано, зададено. В случая става въпрос за промяна в значението на думата. Не може от сега да се предвиди дали след 30 години случва се ще се наложи именно с това ново значение, или то ще се забрави, защото то засега е ново.
Когато се проследи значението на отделна дума, съществувала вече в езика, при нея може да се наблюдават два типа промени:
1) промяна на значението: думата може да загуби старото си значение, но преди това да развие ново; може да развие ново значение, като не запази старото;
2) поява на полисемия: думата може да развие ново значение и да запази старото си значение – тогава тя ще стане полисемантична, ще има две значения; може да развие повече значения, отколкото е имала в миналото.
Когато една дума развие ново значение, но не запази старото, тогава се казва, че думата просто е променила значението си, но ако запази и старото, тогава може да се разсъждава в посоката на това какво е новото значение спрямо старото съществуващо? Като се има предвид понятийната отнесеност на думата, това, че тя има сигнификативно значение и се свързва с едно понятие, може да се каже дали новото значение е по-широко, дали е по-тясно, дали се свързва с по-широко понятие или с по-тясно понятие, но за тясно и широко значение само когато сравняваме две значения на една и съща дума. Ако думата е имала едно значение, а после започне да се употребява с две, три и т.н., тя разширява не значението си, а употребата си, разширява семантичния си обем – става от еднозначна – двузначна, тризначна и т.н.

1. Разширяване на семантичния обем

Когато се говори за разширена употреба или разширен семантичен обем, думата е станала с повече значения; но ако се говори за тясно и широко значение, трябва да се сравняват две значения на една и съща дума. Например: в старобългарския език думата беден е изписвана с ятова гласна и малък ер () и е била близка с думата бедняк, нещастен. В старобългарски думата беден е означавала на първо място ‘недъгав, сакат, осакатен’, т.е. който има някакъв физически дефект. Днес, в съвременния български език, думата беден има повече значения (разширила е семантичния си обем) и има друга конфигурация на структурата: днес всеки ще се сети първо за значението 1. ‘който живее в материален недоимък и несгода’, т.е. който няма достатъчно материални средства за живеене; второ, 2. ‘оскъден, недостатъчен, еднообразен’. Когато кажа беден език, това не значи “език, който е безпаричен”, а беден език е език, който разполага, служи си с ограничена лексика. Когато човек започне да учи чужд език и говори на чужд език, обикновено казва това, което може да каже, защото най-богато човек може да се изрази на родния си език, освен ако не е изучил основно и двата езика. Третото значение, което е по-рядко, се свързва със старобългарското и означава 3. ‘клет, злочест’, напр. “Той, бедният, не знае, че вече е загубил имотното си състояние; той още не знае, че се е случило нещо на близките му; клетият.” – това е старото значение, свързано със старобългарското, защото в старобългарски значението ‘осакатен, недъгав’ е било свързано с предизвикване на съжаление, съчувствие. От там е запазено като трета позиция значението на беден като ‘клет, злочест’. В “Немили-недраги” се казва Бедни, бедни Македонски, защо не умря при Гредетин! (не че е нямал пари, а нещастен) Има още едно значение на беден, което не е свързано със старобългарското, а по-скоро с второто (еднообразен) – това е 4. ‘който съдържа малко количество от нещо’, напр. бедна почва е тази, която има малко минерали, бедна вода. В този случай не можем да говорим за по-тясно или по-широко значение на думата: тази дума (беден) илюстрира увеличения брой на значенията, които са довели до разширяване, обогатяване на семантичния обем. Явно е, че тази дума ще има по-широка употреба, защото с всяко от значенията си тя ще се употребява като отделна дума.
Думата жалост в старобългарски () е означавала ‘ревност’. У Ботев срещаме: “А майка ядна, жалостна...” (“Хайдути”) – това не означава “жална”, а “ревностна”. В миналото думата жалост е имала само едно значение и то е означавало “ревност”. Сега жалост има две значения: 1. душевна болка, тъга, скръб; 2. състрадание.
При думата рана в старобългарски език също се наблюдава разширяване на семантичния обем, но тук вече може да се говори и за семантична връзка, запазване на семантичен инвариант; защото в старобългарски език 1. първото значение на думата рана е било ‘болест, недъг, наказание’. В миналото наказанието е било физическо – отрязване на пръст, на ръка и затова думата рана е развила значението ‘болест, недъг’ – когато на човек му отрежат ухото или му извадят окото за наказание, той си остава недъгав. Това съществува и днес. Днес обаче от думата недъг, или болест, това физическо наказание, е взет инвариантът ‘разкъсване, нарушаване, повреждане на тъкан от жива плът’, това е повредена тъкан на живо тяло (от удар, порязване, стреляне, блъскане, но нарушаване на жива тъкан). Това има връзка с миналото значение ‘недъг, наказание’, защото там се предизвиква такова нарушаване на цялостта на живо тяло. 2. Второто значение на думата рана обаче е производно: то е образувано на съвременен етап и означава ‘душевна болка’ – от там и загуба, щета в стопанския или икономическия живот: рани от войната, раните от наводнението, раните от кризата и т.н.
Тук вече можем да търсим направленията, в които се променя значението на отделната дума, когато сравним ново и старо значение. Щом се появи ново значение, а се запази старото, старото винаги остава основно. То най-пряко е отнесено към понятието; за него се сещаме най-напред, когато произнесем думата – когато тръгнем по семасиологичен път и зададем въпроса “Какво означава думата рана?”, всички ще се сетим за ‘нарушаване цялостта на тъкан на жив организъм’, а по-късно за ‘душевна болка’ или за ‘загуба’ и т.н. Другите значения обаче трябва да са свързани с първото. Говорихме за метонимия, пренасяне по метафоричен и метонимичен път – когато думата се свърже с контекст, всяко ново значение се употребява за пръв път в нов контекст както нов а дума и когато добие гражданственост, думата вече има два семантични варианта и в зависимост от реалния контекст реализира само един. Новото значение, за да определим дали е по-тясно или по-широко, трябва да го свържем със съществуващото старо.
Например: думата невеста ()[1] в старобългарския език се свързва с глагола (не знам) и е означавала непозната – ‘тази, която младоженецът не познава до деня на сватбата’. Първото и единствено значение на думата в старобългарския е било ‘годеница, младоженка’. Жената е била невеста, докато мъжът не я опознае (това става след сватбата); но в деня на сватбата, облечена по определен начин, тя е невеста. Днес обаче, в съвременния български език, в деня на сватбата за младоженката се употребяват две думи: булка и невеста, напр. Невестата е хубава / млада / стара / грозна / красива. В източните български говори се нарича булка, защото е със закрито лице. Това е първото значение и то отговаря на старобългарското. По-нататък, в западните говори и в книжовния език, невеста означава още ‘снаха по отношение на роднините на младоженеца’. Това вече не е в деня на сватбата; това означава, че по отношение на свекървата тя си остава снаха и свекървата не се обръща към нея със “Снахо,...”, а с “Невесто,...” или “Булке,...”. Това е второ значение на думата, по-широко, защото означава ‘млада жена’, но не в деня на сватбата, а по отношение на по-възрастните роднини в семейството на мъжа. Ако приемем, че невеста означава ‘младоженка’, тя е невеста на един човек (на младоженеца), а във второто значение невестата е в такова роднинско отношение към всички роднини на мъжа, които са по-възрастни от нея (по отношение на децата тя е кака, или както се нарича, но по отношение на всички роднини тя е невеста) – това е по-широкото значение. Още по-широко значение добива думата невеста, когато тя означава ‘млада жена въобще’. В по-малките селища, където в миналото хората са се познавали и обикновено не са знаели имената на жените снахи, съпруги и т.н., а са казвали невеста Иваница, невеста Божаница (жената на Иван, Божан) и се е употребявало Как си, невесто?, а в източните говори – булка Петровица, булка Иваница и т.н. В този случай думата невеста в своя понятиен обем не е ‘съпруга в деня на сватбата’, т.е. младоженка (най-тясното понятие), не е ‘млада жена по отношение на роднините на мъжа’, а е ‘млада жена въобще’ (позната, непозната) – заменя обръщането с името на млада жена. Това е едно разширено значение, разширен понятиен обем. Не става въпрос за това кой може да се обърне така, на кого е невеста тази жена (тя е невеста за всички по-възрастни от нея). В западните говори освен невеста, същото широко значение е развила и думата моме (‘жена въобще’).
Всички роднински названия са развили такова по-широко значение. Думата дядо със старото си значение, това е ‘баща на един от родителите’. Всеки човек има двама дядовци (бащата на баща му и бащата на майка му). Това е тясното значение. По-нататък думата дядо може да има широко значение (разширено) и да означава ‘възрастен човек по отношение на по-млад’. Всеки по-млад човек, особено дете, може да се обърне с дядо към когото си иска, тъй като това е прекалено широка употреба на думата.
Думата чичо: това е ‘брат на бащата’ (в някои диалекти така наричат брата на майката) – това е едното значение; второто, по-широко значение е ‘роднина на родителите’ – братовчедът на децата, по отношение на бащата, ще бъде също чичо. Това е ‘по-възрастен роднина по отношение на децата’ (племенник, братовчед и т.н. – всичките са чичовци). Може и да не е роднина: чичовци са младите приятели на бащата, майката. С чичо детето може да се обърне и към всеки непознат човек, когато той е по-възрастен. Ако аз самият не съм млад, би било обидно да се обърна към някого с чичо. По същия начин едно младо момиче не може да каже лельо на непозната жена – това е обръщение, което се използва от по-малки деца. Тези роднински връзки – баба, дядо, чичо, леля – развиват едно по-широко значение. Това е обръщение към непознат, като ясно трябва да се експлицира възрастовата разлика. Това са примери за широко значение: думи, които са запазили старото си значение и са развили ново.
* * *
За да се говори, че едно значение е разширено, трябва да се употребява и старото значение на думата, т.е. да се сравни понятийната отнесеност на две значения и да се определи кое е по-тясно и кое е по-широко. Например: глаголът жени се, първото значение, което е вътрешно мотивирано, е ‘взема си жена’. В такъв случай само мъжът може да каже Аз се женя. (той се жени). Оказва се, че този глагол жени се е разширил семантиката си и днес означава ‘встъпва в брак’. Може и жената да каже Аз се женя., т.е. глаголът жени се е получил второ значение, което вече не е ‘взимам си жена’, а ‘създавам семейство, встъпвам в брак’. Второто значение е по-широко.
Глаголът омъжвам се, обаче, не е развил по-широко значение. Както преди, така и сега, може да се омъжва само жена и това не означава ‘встъпвам в брак’, а означава ‘взимам си мъж’. В диалектите се употребява за мъж обулчвам се (‘вземам си булка’), което също няма такова производно разширено значение; но глаголът женя се днес е развил широко значение (‘встъпвам в брак’, ‘създавам семейство’) и дори в документите пише женен или женена, но омъжен / омъжена не се дава на общ документ, защото ако е мъж, той не се омъжва.

2. Стесняване на семантичния обем

Другият вид промяна на значението, която също се установява при сравняването със съществуващо старо значение, е стесняване на значението, образуване, създаване на ново, по-тясно значение. Тук основно си остава отново сравнението. Когато една дума започне да се употребява със значение, чиято предметна понятийна отнесеност го свързва с по-тясно понятие, тогава говорим за стеснено значение.
Например: думата час () в старобългарски език е означавала ‘време въобще’. В чешкия език и сега означава ‘време въобще’: Немам час.(?) значи “нямам време”. Днес обаче в български език думата час означава ‘една двадесет и четвърта част от денонощието’ (60 минути или 3600 секунди). Това не е ‘време въобще’, а е отрязък от време. Това второ значение е по-тясно от значението на думата час като ‘време въобще’. За българския език можем да говорим само в диахронен план, че новото значение е по-тясно, защото със значение ‘време’ думата час вече не употребява. Има обаче употреби от преди, които дават информация, че в миналото в българския език думата час е означавала време. Има една песен, от типа на старите градски песни, където се пее: “Сал бухалите в небето обаждат се от час на час” (т.е. от време на време). И в диалектите има едно прилагателно начасничав човек – такъв, който не се знае в какво настроение е, от време на време го “прихваща”; но тук начасничав крие старото значение на час: начасничав е този, който от време на време е весел, от време на време е тъжен; такъв човек, който не държи на думата си, е начасничав. Това показва, че думата час в миналото е означавала време, а сега означава само '1/24 време от деня'.
Думата лято в старобългарски също в по-стар период е означавала ‘време’, след това е стеснила значението си и е означавала ‘365 дена’ (не време въобще, а определено време), пр. Това се случи в лето Господне 1700. Днес това значение е заето от думата година, а в съвременния български език думата лято означава ‘годишно време между пролетта и есента, с най-топли и най-дълги дни’ (за нашите географски ширини). Така че думата лято със значение ‘сезон, време от годината’ е по-тясно от понятието ‘365 дни’, което пък от своя страна е по-тясно от значението ‘време’. В съвременния български език обаче думата лято се употребява само с последното значение. Останали са думи като столетие, които крият старото значение [на думата лято като] ‘година’. Когато кажем многолетна история, това е ‘многовековна история’, но отново в диахронен план говорим за стеснено значение.
Думата жито в миналото е означавала ‘храна въобще’, нещо, което е необходимо, за да се живее. По-късно е започнала да означава ‘основните зърнени култури, с които човек се изхранва’ (ръж, ечемик, пшеница, просо и т.н.) – това е по-тясно значение. В някои славянски езици и днес тя се употребява така, но в българския език думата жито означава само едно основно житно растение – пшеницата. Това е пример за стеснено значение на думата.
В миналото, в старобългарския и по-късно в среднобългарския период, думата готвя е означавала ‘правя нещо да бъде готово’: готвя изпит, готвя сесия, готвя екскурзия, готвя се за сватба, готвя се за празник и т.н. Това значение днес се е поело от глагола приготвям се, който е образуван от глагола готвя (‘подготвям’). Глаголът готвя със значение не ‘приготвям нещо, за да бъде то готово’, а ‘приготвям храна в удобен за консумиране вид’, съдържа и инварианта ‘правя да бъде готово’, но обектът, това, което търпи действието, не е каквото и да е (изпит, сватба, екскурзия и пр.), а е само храна и тук определено става въпрос за стеснено значение: ‘готвя ядене’ е по-тясно значение, отколкото ‘приготвям нещо, каквото и да е’ (действие, отношение и т.н.)
В тези случаи говорим за стеснено значение: когато в понятието се обхващат по-малко предмети, по-малко факти от действителността. Това тясно значение дава възможност на думата да се свързва с нов контекст, различен от първия. Не е едно и също да се каже готвя екскурзия и готвя номер на някого, готвя изненада на някого; когато се каже готвя супа, това е другото значение (‘приготвям храна’).
Всяко от тези значения възниква в определен нов контекст. Ако се запази и старото значение, тогава думата разширява своя семантичен обем и казваме, че става многозначна. Ако обаче старото значение или употребата със старото значение отпадне, думата може да си остане пак с едно значение. Например: в миналото думата глагол, като калка, пренесена от verbum (лат.) е означавала ‘дума, слово’. От там и вербална нота (изразена с думи). В старобългарския език се среща глагола – ‘говоря, произнасям думи’. По-късно обаче, пак под влияние на чуждите езици, думата е стеснила значението си. Глаголът днес не означава ‘слово въобще’ (лексикална единица въобще), а означава ‘тази лексикална единица, която назовава действие’, т.е. глагол. Глаголът е една част на речта, една категория думи. Това значение на думата глагол е по-тясно, защото не всички думи в даден език са глаголи, т.е. тази дума обхваща много по-малко единици в своето понятие, понятието е по-тясно. Старото значение на думата глагол (‘слово, реч’) вече е отпаднало и думата глагол както в миналото, така и сега, има само едно значение и е с проста семантична структура. Но ако в миналото може да се каже Той многоглаголства. (т.е. много приказва), днес ние не бива да го разбираме като “той си служи само с глаголи”. В миналото не е бил възможен напр. изразът глаголът се мени по лице, число и време, защото глагол е била всяка дума (съществително, прилагателно и т.н.).
В миналото думата село е означавала ‘поле’. Днес обаче означава ‘населено място’. Тук не говорим за по-тясно и по-широко значение; тук говорим за връзка по място. Обикновено когато хората са странствали, те се спират там, където има поле, където има широко място, в близост до вода. На това поле те се спират да живеят. Сега казваме уседнал живот – заселват се там. Идва думата село и тя започва да се употребява за ‘място, което пак е поле, но е населено’. Селото се намира в полето (в равнинна част). Тук не може да се говори за по-тясно или по-широко значение.
При думата свещ (), която в миналото е означавала ‘светлина въобще’, по-късно започва да означава ‘по-примитивно осветително тяло’ (свещ – лоена или восъчна пръчка около конец, който в горния край се пали). Думата свещ днес не означава ‘светлина’, а в миналото думата и думата са означавали едно и също: ‘светлина’; затова те са били синоними.
Когато възникне едно ново значение на употребявана дума, то може да предизвика синонимно или антонимно отношение в сферата на употребяване. Например: в старобългарски от думата яде (нещо, което яде, разяжда, вкл. убива) е създадена думата яд () със значение ‘отрова’, но се пише както глагола ям, с йотувано А (). От там е и глаголът ядосвам, когато ‘създавам неприятности на някого’. И днес се казва болката ме яде, яде го съвестта (гризе го съвестта) и от там е тази употреба на думата яд като ‘отрова’, защото отровата убива, разяжда. В един момент думите яд и отрова започват да се употребяват като синоними. По-късно думата яд загубва значението си на ‘вещество, което унищожава, убива живите организми’ и се запазва значението ‘душевно притеснение, страдание’ (днешното значение на думата яд), а думата отрова днес няма синоним, защото думата яд вече няма значение ‘отрова’.
Друга промяна, която засяга лексикалния състав в по-широк смисъл: когато се появи нова дума за означаване на предмет, съоръжение, факт от действителността, за който е имало друго название, но тук разликата идва не толкова от назоваването, а от устройството и предназначението на предмета, за чиято номинация се използва думата. Например: думите воденица и мелница – в миналото воденицата е била задвижвана с вода, но е имало и ветрени мелници. Тогава вече се експлицира действието: там се мели зърното. Вместо мелница в някои диалекти и сега казват, че отиват на воденица, въпреки че там няма вода, а има движение с мотор, защото функцията е същата. Така могат да се заменят и думите перо за писане и перо на птица. В миналото е използвано перото от птица (пр. паче перо) за писане. Сега никой не пише с пера и е изискано да има писалка, но малко хора пишат с писалки и тази метална част, по който протича мастилото, се нарича също перо. Нищо общо няма между перото от птица и това перо. Има някаква близост във функцията, затова се използва тази дума (перо).
Когато се запазва старото значение или производно на старото значение, те могат да дадат сведения за живота на думата – за това как тя се променя. Например: думата вина в миналото е означавала ‘дълг, задължение’. Затова младежите в миналото са имали военна повинност – те са ходели за войници; а тези, които вм. да ходят войници са изпълнявали определена трудова дейност, на тях са възлагали трудова повинност. Но думата повинност идва от вина със значение ‘задължение, дълг’. Този инвариант е запазен в значението ‘отговорност’, с което може да се употреби думата вина, напр. Аз не съм виновен за това. (т.е. не поемам отговорност, вина); Той пое вината върху себе си. (пое отговорността). Това поемане на отговорност е свързано с дълг в миналото, а днес думите вина, виновност са нови значения, които са се развили. Думата вина в миналото е имала едно значение, сега има две, но те са нови по отношение на старото.
Думата жив в миналото е означавала ‘който не е мъртъв’ – думата е била с проста семантична структура. Днес обаче тя има преносно значение: ‘пъргав, подвижен’, напр. Ходи много живо. (т.е. много пъргаво, много подвижно); реагира живо, движи се живо. Означава още ‘ярък, силен’, напр. намира жив отклик, жива реакция (много навременна). Друго значение, което не е свързано със значението ‘пъргав’, нито с първото значение ‘жив организъм’: в зоологическата градина децата виждат живи лъвове, докато в музея могат да се видят препарирани животни; ако се каже Аз съм виждал жив лъв., това означава ‘истински’. Може да се каже също той е жив хайдутин (‘истински’), жив европеец, жив азиатец. Тук вече не се експлицира значението ‘който не е мъртъв’, а жив означава ‘истински’ (производно значение).
Когато се променя една дума, говорим за стеснено или разширено значение, за променено значение, за разширен семантичен обем (многозначност), но своето място в лексикалната система думата илюстрира и с връзките, които тя създава с другите думи. Например, когато жито получава значение ‘основна зърнена храна’, тя става синоним на думата пшеница – по-рано не е била синоним. Думата мъка в миналото освен ‘страдание’ е означавала и ‘брашно, мляно жито’ – тогава двете думи са били омоними. Днес думата мъка не означава ‘брашно’, не означава и ‘продукт от стопанството, придобит чрез отглеждане на животни или растения’; това е придобитото чрез труд и от там житото е мъка, а в стария бит в хамбара има специален чист сандък, на който казват мъчнúк, защото там стои смляното брашно. Днес такава омонимия няма.
Думата гръм в миналото е имала две значения (омоними): 1. природно явление, 2. храст; днес такава омонимия няма.
От прилагателното беден е образувано абстрактното съществително бедност, а от нишчий (рус., от нищо, ‘който няма нищо’) на български е запазено съществителното нищета (бедност, отсъствие на всичко, т.е. нищонямане). Така между думите бедност и нищета е възникнала синонимия.

§ Причини за промяната на лексикалната семантика

1) Във връзка с опознавателната дейност и способност на човека: в своята дейност (производствена, природосъобразна или неприродосъобразна, научна) човек стига до нови понятия, които трябва да назове. Единият от начините е да образува дума, другият е да употреби вече съществуваща дума, затова вече съществуващата дума може добие ново значение. Тук се опираме на способността на човека да пренася значението на думите, особено когато намира връзка между новото и вече съществуващото понятие.
2) В своята опознавателна дейност човека долавя, осъзнава съществуващи в природата връзки и отношения, които той може да отрази чрез създаването на нови думи или чрез употребяването на вече съществуващи думи. Думата свещ е означавала ‘светлина’, думата свят е означавала също ‘светлина’ – те са били синоними; днес думата свят се разбира със значението си на ‘живия и неживия свят’ (мир – в другите славянски езици), защото нашия свят ние възприемаме като нещо, което можем да видим като отражение на светлината; затова се казва белият свят (светът, в който живеем; може да има и други светове, но ние не ги познаваме), отвъдният свят (той е тъмнина, защото там няма светлина). Така думата свят е променила своето значение и с нея назоваваме действителността, която ни заобикаля, но думата със значение ‘светлина’ не употребяваме, защото сме образували дума светъл, а от там – и светлина.
3) Друга промяна в лексикалната система (създаване на дума, употребяване на думи) настъпва, когато човек иска да изрази отношение. Това е т.нар. дублираща функция на езика – когато човек преосмисля съществуващи думи и назовава нещо, за което вече има друго название, за да изрази отношение. Например: с думата лисица назоваваме ‘хитър човек’, защото човекът е решил, че животното лисица е хитро. Ние имаме название за хитър човек (хитрец), но въпреки това казваме Той е голяма лисица. Това значение на думата лисица е производно, преносно и се дава, защото на лисицата се приписват тези качества. Така се употребява думата мечка за ‘тромав човек’, думата заек за ‘страхлив човек’, думата вълк за ‘алчен човек, хищник’ (това са преносни значения), защото човек свързва тези качества с животното и после използва названието на животното за човек с такъв тип характер. Като художествен похват това е алегория. Тук говорим за преносно значение според качествената характеристика (метафора), но тя е възникнала първо в съзнанието на човека: никой не е проверил дали мечката е тромава (мечката играе); казват, че мечката е груба и от там е възникнало мечешка услуга (когато човек услужва на някого, но всъщност му вреди). Тези качества, когато се приписват на животни, говорим за дублираща номинационна функция: когато новата употреба възниква не защото няма название, не защото няма вече създадена дума, а защото човек иска да изрази някакво отношение. Обикновено тези думи са конотативно натоварени: те изразяват отношение, напр. Напил се като руснак.
[1] Думите невеста и невяста според проф. Радева не са дублети в книжовния език, защото думата невеста, както и думата човек, са приети в книжовния език според западните български говори, според западните диалекти. Думата невяста е източнобългарска по произношение. По същия начин е и с думата човек () – в източните говори казват чиляк, човяк, но в западните – човек. В Новия правописен речник пише, че двете думи (невяста – невеста) са дублети, но правописния речник го правят хора, затова не са изключени грешки. Навремето проф. по Фонетика на доц. Радева бил от Софийско (западния говор) и когато в по-стария Правописен речник написали, че може да се изговаря и дядо, и дедо, той казал: “Аз съм се научил да пиша дядо с Я, но аз не мога да го изговоря така, защото съм свикнал да казвам дедо, и вéтър, и млéко.” От това, че в Речника го пише по определен начин, в източните говори няма да започнат да казват невеста, а западните няма да започнат да казват невяста, още повече, че в източните казват булка. Интересно е обаче, че при Вазов има: “Добър ден, невясто, от кое си място?”, но учениците [от западните говори], когато го четат, казват “Добър ден, невесто, от кое си место?”. Сега в думата невяста се изписва Я, за да се знае, че това е ятова гласна, но по западен образец е невеста. По същия начин има име Вяра (източно произношение) и Вера (западно произношение). Може в по-новия Правописен речник невяста и невеста да са дадени като дублети, там са допуснати повече дублети, но това не развива езика. В Източна България ще продължават да казват булка.