7. РАЗВИТИЕ НА ЛИТЕРАТУРАТА ЗА ДЕЦА И ЮНОШИ СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО
7. Стоян Дринов (1883-1922)
вж. Биографични бележки от тук
Творчеството му е свързано с първото/второто десетилетие на ХХ в. Стоян Дринов работи в различни жанрове, главно поетически. Създава стихотворения (поеми), работи в жанра на т.нар. химнотворна проза (ритмизирана проза), създава и чисто белетристични текстове – кратки разкази за деца.
Най-доброто от неговите произведения е събрано в един цикъл, който се нарича “Дома”, като характерно по отношение на този автор е, че в неговото детско творчество ясно присъства социалната проблематика. Голяма част от авторите, които работят непосредствено след Освобождението, като че ли не се вглеждат толкова много в социалните проблеми, въпреки че особено въпросите, свързани с децата-сираци (които нямат собствено семейство), идеята за някакъв вид благотворителност, състрадание и съчувствие към онези, които са в неравностойно положение, присъстват почти във всички детски периодични издания от този период. Въпреки това, като цялостно творчество, което да бъде под знака на социалната проблематика, не бихме могли да посочим друг автор с такава интензивност, каквато може да бъде открита при Стоян Дринов. Именно в тази посока се казва, че неговата физиономия е на детски социален поет.
Някои важни произведения: “Малкият метач”, “Ваксаджийче” и др. под. За този автор е характерно, че той създава и текстове с хумористично звучене, пр. “Заешка война” (поема).
8. Иван Вазов (1850-1921)
Редом с произведенията си за възрастни, той пише и произведения, специално предназначени за деца. Творчеството му за деца може да се разгледа в два основни аспекта:
1) произведения, които не са писани специално за деца, но се изучават в училище и след време преминават тази граница от литературата за възрастни към литературата за деца и тук могат да се посочат поредица христоматийни разкази като напр. “Една българка”, “Дядо Йоцо гледа”; “Под игото” също е снизило своята граница (чете се по-скоро от юношеска аудитория, отколкото от възрастни);
2) текстове, които конкретно имат предвид детска аудитория.
Голяма част от неговите стихотворения за деца са посветени на животните и те са събрани в цикъл, който е излизал и като отделна книжка “Стихотворения за малките дяца”. Интересен факт от биографията на Вазов е, че той, заедно с Константин Величков, създават една двутомна христоматия, предназначена за обучението по литература в училище, която и до ден днешен е образец за създаването на христоматия (учебно помагало). Критерият, от който са се водили двамата автори при подбора на текстовете, голяма част от които са преводни текстове (небългарски), е основно художествен. Не чистият дидактизъм и морализаторстване или стремежът на всяка цена да бъде изтласкано на преден план родно е това, което е ръководило и Константин Величков (твърде ерудиран и културен човек, Министър на просвещението, вкл. по времето на Вазов), и Вазов подбират текстове, които да могат да възпитат определен художествен вкус, определени художествени критерии, като заедно с това личи пристрастието на Вазов по отношение на романтизма като естетика, така че някои от текстовете определено показват подобен вкус и са подбрани много внимателно, за да могат и да образоват, и да възпитават.
Христоматийни произведения на Вазов, обърнати към детска аудитория, са стихотворения като “Аз съм българче”. Важно е да се знае, че Вазов има своя концепция по отношение не само на възпитанието, но и на образованието на българските деца.
Детски периодичен печат в периода след Освобождението
Периодът след Освобождението показва засилване на стремежа към развитие на детския периодичен печат, който преживява своя разцвет и в периода между двете световни войни. Част от изданията започват да излизат преди Първата Световна война и продължават да съществуват до периода 1944-47 г.
Развитието на детския периодичен печат като проблематика ни позволява да направим един плавен преход между периода непосредствено след Освобождението и периода между двете световни войни, за който трябва да се запомни, е най-продуктивният в българската литература, но и в много отношения най-значимия.
ДЕТСКА ЛИТЕРАТУРА МЕЖДУ ДВЕТЕ СВЕТОВНИ ВОЙНИ
Процесите и тенденциите след Първата Световна война са важни и за българската литература за възрастни. Това е най-продуктивният период в българската литература и най-значимият в много отношения. Периодът между двете световни войни показва разцвет в развитието не само на литературата, но и на българското изкуство и заедно с това може би това е единственото време, в което развитието на българската култура започва да се изравнява с ритъма на европейската култура.
Темпоралният луфт между явленията на Запад и у нас постепенно се свива. Българската култура от епохата на Възраждането до много късен етап (на някои равнища и до ден днешен) непрекъснато изживява себе си като догонваща процеси, които са налични в Западна Европа и които могат да бъдат наблюдавани в други международни литератури.
Периодът между двете световни войни показва почти изравняване на ритъма между това, което се случва в България и това, което се случва на запад. Не може да се каже, че сме “износители” на явления и сме създали нещо, което само по себе си да преобърне мисленето на западноевропейската литература, но имена като Гео Милев и въобще развитието на българския експресионизъм демонстрират, че модернизмът вече започва да намира една по-различна почва в българска среда в сравнение с онова, което се опитва да направи кръгът “Мисъл” в един относително по-ранен период от време.
Периодични издания
Някои от основните заглавия са: сп. “Светулка” (1904-1947 г.), което започва да излиза относително рано и същевременно има доста дълъг живот (до 1947 г.); сп. “Детска радост” (1910-1947 г.); сп. “Детски свят” (1921-1943 г.); сп. “Венец” (1911-1944 г.), което издава и свой алманах – то е първото периодично издание, което е насочено към аудиторията на юношите, съдържа текстове за тийнейджъри. Още през 1911 г. е имало автори, които са усещали спецификата на юношеската възраст, които четат публикации в сферата на психологията. Фройд става популярен у нас в периода 1914-15 г. и малко след това. В сп. “Венец” се поместват четива със специфична проблематика, докато другите списания като че ли са насочени към аудиторията на по-малките деца.
Любопитното за тези списания е, че те съдържат освен стихотворни и прозаични текстове, също и различни разпечатки на детски игри (лабиринти, скрити картинки, приложение за изрязване, лепене и пр.), които стимулират детското въображение. Това показва, че българската детска литература от този период действително се стреми да се доближи до модела на европейската литература и до това, което правят най-добрите руски образци в голяма степен. На руския има издание “Светлячок”, което е точно “светулка” – тук кореспонденцията е съвършено ясна.
Още едно списание от този тип е “Другарче” (1919 г.), което излиза твърде кратко време, има само 3-4 публикувани броя. То е спряно поради ниското си художествено ниво: текстовете, публикувани в това издание, явно не са на равнище и не печелят особена аудитория. Споменаваме го обаче, защото то е първото детско хумористическо издание; едно много специфично явление: детско четиво, което е с ясно изразена идеология. В него явно публикуват хора с лява ориентация и това е една от причините точно по това време да бъде публикуван и специален Закон за детската литература, който забранява чрез детски текстове да бъде прокламирана социална омраза. Явно самото списание доста рязко говори за неработническите кръгове, започва да насажда чувства на нетърпимост и на омраза и по тази причина е публикуван този специален Закон за детската литература, който твърди, че подобни четива трябва да носят на първо място хуманността, а не омраза към представителите на други социални кръгове.
Значими явления в художествената литература
Много важно е това, че това е период, в който в сферата на литературата започват да навлизат имена на творци, които вече са заявили себе си като значими творци чрез текстове за възрастни. Този факт позволява не само да бъде обогатена проблематиката на детските произведения, но и естетиката, характерна за тези творби, да надхвърли нивото, което отличава създадените преди Първата Световна война произведения за деца. Част от визираните писатели имат ясна ориентация към модернизма, поради което в детската литература се появяват отгласи от модернистични търсения. Въпреки че творчеството на тези автори е разнопосочно, те все пак са обединени от стремежа да изградят нова съвременна концепция за детето като реципиент, както и за детската литература.
Това е периодът, в който се появяват и нови жанрови форми от типа на детския роман или ритмизираната проза, характерна за творчеството на Ран Босилек. Ясно забележимо е обогатяването на поетическия език, като особено показателни са стихотворенията, свързани с природата, които се оттласкват от елементарната описателност и търсят повече експресивност и дълбочина на чувството. Това е и периодът, в който заявяват себе си жените авторки от типа на Дора Габе, Елисавета Багряна, Калина Малина. Детските творби търсят не само специфичната женска гледна точка върху света, но и извеждат на преден план образа на малкото момиче.
Сред най-значимите автори на българската литература в този период, които пишат за деца, са Емануил Попдимитров, Асен Разцветников, Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Никола Вапцаров. Разширяването на естетическия хоризонт ясно личи в творбите Ангел Каралийчев или Ран Босилек. Първото, което прави впечатление при изброените имена е, че повечето от тези автори, несъмнено принадлежат към модернистичните търсения, но техните търсения са ориентирани в различни посоки.
1. Емануил Попдимитров (1885-1943)
вж. Биографични бележки от тук
Естетика на Емануил Попдимитров: това е един от най-последователните български символисти. Това е поет символист, който създава текстове за деца. Символистичната естетика поради своята сложност, поради абстрактността на принципите, които по някакъв начин избистря нейната метафорика (в най-общ смисъл, защото основно изразно средство при символизма е символът) естествено не може да бъде пряко отнесена към детска аудитория с цялата си дълбочина. В детската литература има по-скоро отгласи от символистичната естетика, но я няма тази дълбочина, която е характерна за символистичното мислене, за символистичното поетическо говорене, което на практика я превръща в определено несимволистична литература. Като език тя наподобява символизма, но в дълбинната смисловост, която текстовете носят, по-скоро стига до равнището на метафората, а не отива до онази дълбочина, която символът носи.
Разликата между метофора и символ: понятието “метафора” съществува в широк и в тесен смисъл, като употребата му в широк смисъл (метафорика) може да обхваща по принцип употребата на тропи. Като говорим за метафоричността на даден текст, имаме предвид по принцип употребата на тропи, т.е. недиректното говорене, зад което се крие някакъв друг смисъл. Метафората в тесния смисъл на думата е вид тропа.
Какво отличава метафората от символа? Символът е поначало полисемантичен, многозначен, което в някакъв смисъл може да се отнесе и към метафората – всяка метафора не означава едно-единствено нещо, иначе няма защо да се тълкува. При символа обаче има по-голяма дълбина и по-голяма комплексност на онова, което съответният знак (символен знак) носи в себе си. Самата дума “символ” (symbol) означава ‘хвърлям заедно’, т.е. при символа има сноп от значения, които се крият зад някакъв знак и този сноп от значения може да бъде разчетен тогава, когато се отчете контекстуалната среда. Ако вземем думата “ябълка” просто така, това може да означава множество неща, пр. да отидем да си купим ябълки, които са червени или зелени на цвят, но думата “ябълка” във функцията си на символ означава други неща. Тези значения обикновено се прокрадват от текстуалната среда, в която съответният знак е употребен.
Трябва да се направи поне бегло разграничение между двата основни типа символи: 1) универсални и 2) индивидуални. Универсалният символ е някакъв набор от значения, които могат да бъдат пр. 50 на брой, но те все пак са фиксирани в някаква насока в отделните култури. Ябълката може да присъства като универсален символ и в качеството си на универсален символ, тя може да обозначава различни смисли: грях, изкушение, знание – това са равнища (посоки), зад които започват да се появяват различни нюанси, които ги доразвиват. Тя може да се появи някъде и като индивидуален символ, т.е. даденият поет може да е употребил думата “ябълка”, като я е натоварил с друго значение само в своя конкретен текст и това се разбира от контекста на творбата.
Всички справочници на символите, които човек задължително трябва да има, са речници или енциклопедии на универсалните символи. Тук-там може да се намери прибавен и някой индивидуален символ, който обаче е устойчив, т.е. в творчеството на даден автор той се появява последователно, обозначаващ някакви неща. Такъв класически индивидуален символ е синьото цвете при Новалис. Новалис е един от немските романтици и при него синьото цвете е знак на мечтата, надеждата, копнежа и непрекъснатото търсене на синьото цвете е непрекъснато преследване на мечтата. Авторът сам е създал този символ и при него той означава това.
Символизмът като течение се захранва от някои мистични учения, които търсят обръщането на творческата фигура (личността) към онези мистични нагласи на душата, които не могат да бъдат пряко назовани. Символистичният символ, за разлика от универсалния символ, носи по-високо равнище на абстрактност. Той може да обозначава неща, които няма как пряко да назове. Той носи усет за това как в символизма стоят такива постижения в световната култура като напр. учението на мистиците илюминати (illuminati – свързано е със светлина, означава ‘осветляващите’). Там търсенето на мистичното е много силно проявено. В този смисъл Емил Попдимитров в сферата на детската литература не може да носи тази мистичност, това търсене на самовглъбяването като основна посока на посланието. Неговите текстове обаче носят онази елегичност, тъга, чувство за потапяне в някакъв вид настроение, което е характерно за немалка част от произведенията на символистите.
2. Асен Разцветников (1897-1951) и Никола Фурнаджиев (1903-1968)
Други автори, освен споменатите, са напр. А. Разцветников и Н. Фурнаджиев. Те са познати с творчеството си за възрастни. Това са двама автори, които заявяват себе си като творци в периода непосредствено след събитията от септември 1923 г. Стихосбирките им са публикувани през 1924 г. и по някакъв начин демонстрират това отношение на интелигенцията към случилото се в България във връзка със събитията от септември 1923 г. Тяхната естетика върви по-скоро по посока на експресионизма, особено при Фурнаджиев. При Фурнаджиев (“Пролетен вятър”, 1925 г., вж тук) експресионизмът може би присъства най-ярко, ако изключим творчеството на Гео Милев. Това е един изключително надарен поет, с много мощна образност и невероятна експресия на чувството. От друга страна Асен Разцветников проявява афинитет към някои фолклорни форми, към някои баладични елементи, които вписва в своите творби за възрастни, напр. фигурата на русалката (стих. “Удавници” – русалки, които теглят удавниците надолу и сърцата ми се превръщат в бисери, покрити в мидите и уловени от рибарите; вж тук).
Тези двама автори, особено Разцветников, доста рязко сменят натюрела си, когато започват да пишат за деца. Разцветников пише великолепни гатанки; също някои хумористични творби, които по никакъв начин не напомнят написаното в “Жертвени клади”. За разлика от него, Никола Фурнаджиев създава великолепни стихотворения, най-вече свързани с природата, в които личи талантът му на голям поет, напр. “Есен” (усещане за затъване в някаква тъга, потъване в мъглата, в калта; една скрибуцаща кола – асоциират човешкото битие и неговата безнадеждност). Фурнаджиев е съвременник на онова, което пише Атанас Далчев, с произведения от типа на “Коли” (вж. тук).
3. Гео Милев (1895-1925)
вж. Биографични бележки от тук
Гео Милев е изключително явление в българската литература, който е убит през 1925 г. Трудно е, когато човек се занимава с творчеството на Гео Милев и когато се опита да обгледа това, което Гео Милев е направил, да си представи, че това е направено в рамките на един 30-годишен живот. Издадените събрани съчинения на Гео Милев обхващат един тритомник, но впечатляващото е, че в тези три тома се крие едно невероятно интелектуално усилие, каквото може би българската литература не познава в лицето на друг поет, с изключение на младия Славейков, но Славейков все пак е живял по-дълго време (вж. тук).
Гео Милев си поставя задача да направи българската литература част от европейския авангард – не просто част от модернистичната литература, а от авангарда. В българското литературознание понятието “модернизъм” се употребява в три основни разновидности, между които трябва да се прави разлика: 1) модернизъм в най-широкия смисъл на думата включва усилията на кръга “Мисъл” и онова, което се прави между двете световни войни; 2) модернизъм, който визира символизма – оттласква се от кръга “Мисъл” (който се схваща все пак по-скоро неоромантически) и започва от символизма нататък; 3) в най-тесен смисъл понятието модернизмът е този, който изравнява идеята за модернизма с т.нар. авангард (експресионизъм, дадаизъм, футуризъм, имажинизъм и т.н.) – всички авангардни течения, характерни за периода около Първата Световна война и непосредствено след него. (вж. статията на Вл. Янев за авангардизма тук)
Фигурата на Гео Милев трябва да бъде свързвана с модернизма в този трети смисъл на понятието: модернизма, разбиран като авангард. Това е една изключително ерудирана личност и твърде талантлива. Гео Милев показва талант на художник. Преди няколко години директорката на Национална художествена галерия издава картините на Гео Милев в един том. В него може да се види тази особена чувствителност по отношение на модерното, която при Гео Милев се появява още в най-ранната му възраст. Някои от произведенията му напомнят на художествените изображения на Сирак Скитник – един от големите модернисти, основоположник на Българското национално радио; автор и преводач, писал и поезия.
Гео Милев работи в сферата на превода, на теорията на литературата, създава великолепни есета, плеонастични есета (плеонастичен – ‘многословен’) от типа на “Фрагментът” (вж. тук), “Небето” и пр. и се опитва наистина да направи българската литература не провинциално, а европейско явление. Той е пацифист по нагласа. Краткият му живот е свързан с доста странствания (пътувания); живял е известно време в Германия, прекарва една година в Англия (1914 г.), среща се с велик творец като Емил Верхарн (вж. статията на Гео Милев за Верхарн в сп. "Везни" тук), който за Гео Милев е образец на поезия и на модернист по принцип. Вдъхновява се от творбите на Рихард Демел (един от големите експресионисти на Германия; вж. биография на Демел от тук и стихове от тук) и прави всичко възможно, за да обнови и българския периодичен печат с издания от типа на “Везни” (вж. тук) и “Пламък” (вж. тук), както и българската поезия.
Гео Милев проявява изключителен афинитет към драмата, театъра. Неговата голяма мечта е била да работи като режисьор. Именно по тази причина той прави всичко възможно, за да постави на българска сцена постановки на Аугуст Стриндберг (“Соната на призраците”) – един от големите модернисти, при когото прозира и фройдизма като тип нагласа. Оказва се обаче, че българската аудитория не харесва тези пиеси. За нея те са твърде авангардни, твърде нови; не въздействат на сетивата им. Въпреки това Гео Милев не се отказва.
Непосредствено преди избухването на Първата световна война, в своята кореспонденция Гео Милев непрекъснато пише на баща си, Милю Касабов, че не вярва в избухването на Първата Световна война. Касабов е имал издателство в Ст. Загора, но е фалирал заради вкусовете на сина си; Гео Милев е бил абсолютно безапелационен – принуждавал е да баща си да прави това, което той е смятал за стойностно, но предприятията на Касабов накрая фалират, тъй като никой не купува подобни произведения (те имат много тясна аудитория).
Гео Милев е смятал, че европейските държави ще се разберат помежду си. Милю Касабов тогава му казва: “Не си идвай в България, защото ще те мобилизират.” Гео Милев обаче решава, че няма такава опасност и се връща в България; моментално го мобилизират, след което той е тежко наранен и създава някои от своите изключителни текстове в болницата. Един от тях е "Главата ми" и има като мото два стиха от Саша Чорни, “Главата ми - кървав фенер с разтрошени стъкла, / загубен през вятър и дъжд, и мъгла / в полунощни поля.” (вж. тук). Раняването на Гео Милев му отнема око.
Гео Милев има две дъщери. Той започва да пише великолепна детска поезия, в която отново разчупва стиха. Детските му произведения носят развлекателен, хумористичен оттенък, пр. “Патарок”. Някои от тях са обърнати към природата, напр. “В гората” (вж. тук) – стихът е съвсем нетрадиционен.
Гео Милев адаптира и някои познати фолклорни приказки, като им придава нова звучност.
вж. стихотворенията за деца на Гео Милев от тук
4. Никола Вапцаров (1909-1942)
Друго голямо име в областта на българската поезия е Никола Вапцаров; убит през 1942 г. Вапцаров е осъден на смърт и разстрелян, докато Гео Милев е убит без смъртна присъда, във връзка със събитията около атентата в катедралата “Св. Крал” (дн. “Света Неделя”) от 1925 г. След взривяването на катедралата започва “разчистване на сметките” с някои автори, които рязко критикуват ... по онова време. Гео Милев не е съден, а направо убит. Преди около 10-тина години е открит неговият череп в един масов гроб в близост до Костинброд, на север от София и разпознат по стъкленото око. Вапцаров е съден през 1942 г. (процеса срещу Антон Иванов).
Вапцаров внезапно, при модерното си творчество, се обръща към проблеми, които са свързани със социалното. Създава поемата за деца “Влак” (вж. тук), стихотворението “Машинист” (вж. тук). Пише и някои хумористични текстове за деца. Основна фигура в неговата детска поезия е детето на работника. Вапцаров също е имал дете, което загубва много рано. Биографията му показва сякаш една изключително зла съдба. Това е един човек, който през целия си живот се опитва да намери себе си и то крайно безуспешно. Непрекъснато попада в ситуации, които са му несъответни. Вапцаров през целия си живот се чувства интелигент между работниците и работник между интелигентните. Може би твърде показателно е заглавието на неговото стихотворение “Огняроинтелигентска” (вж. тук) – той усеща тази вътрешна драма на човека, ненамерил собственото си място; на човека, който непрекъснато се усеща като чужд навсякъде, защото при него изборът да стане работник е някак абсолютно рационализиран избор. Той не е човек, който да бъде принуден да поеме подобна съдба.
Вапцаров произхожда от семейството на Йонко Вапцаров. Баща му е бил една от големите фигури на македонското движение в България – човек, свързан с движението за освобождение на Македония, много близък на царския двор. Когато царят е минавал през Банско, винаги е отсядал в къщата на Никола Вапцаров. Царят е държал на коленете си малкия Вапцаров, както и Пейо Яворов, като поет. При едното от пътуванията си към Македония Яворов също преминава през къщата на Йонко Вапцаров.
Изглежда при Никола Вапцаров има един тежък едипов комплекс по отношение на бащата; желание за оттласкване от един твърде властен баща. Оттам нататък Вапцаров започва да търси един друг път на развитие, а всъщност се оказва, че самата комунистическа партия, в която той постъпва, като че ли не го приема докрай като свой. Явно това е бил един крехък човек, който не е издържал, когато е попаднал в полицията. Поради това критериите по отношение на Вапцаров не трябва да бъдат идеологически, а чисто човешки. При него има някакво търсене на себе си, трагично лутане, което довежда до тази голяма трагедия. В период, когато държавата е във война, да бъдеш обвинен в противодържавна дейност почти неизменно води до подобна присъда. България влиза във война, 1942 г. са атентатите с немските влакове, които заминават за Източния фронт и нещата са били изключително сложни.
В поезията на Вапцаров личи онази драма на човека, който остава сам; губи детето си. Бил е крайно самотен в своето битие.
5. Калина Малина (1898-1979) и началото на българския детски роман
Райна Иванова Радева-Митова (1898–1979), по-известна под псевдонима Калина Малина, е българска детска писателка и преводачка, автор на около 50 книги за деца, както и на първия български детски роман "Златно сърце", както и на още два романа. На нейно име е създадена награда. Родена в София, тя следва в Историко-филологическия факултет на СУ, но поради липса на финансови средства е принудена да прекъсне. През 1918 г. работи като учителка в Етрополе, а по-късно (през 1921) завършва Висшия педагогически институт в родния си град. Превеждала е художествена литература от френски и руски. Сътрудничила е на сп. Звънче, Росица, Светулка, Септемврийче и др.
Източник: Уикипедия
Очертавайки в най-общи линии присъствието на поетическото, би трябвало да кажем, че това е време, в което се поставя началото на българския детски роман. С първия детски роман е свързано името на Калина Малина. През 1929 г. тя издава романи си “Златно сърце”, който е написан специално за деца и който следва не само определен жанров модел, познат на европейската литература, но и конкретно произведение – по признание на самата авторка при създаването на текста тя има предвид романа “Без дом” на Ектор Мало.
Произведението следва в композиционен план познатата схема на романа на възпитанието, чиито корени са още в епохата на Просвещението. От особена значимост за този тип творби е мотивът за пътуването, обвързан дълбинно с ритуала на инициацията. При този тип текстове героят извървява път в пряк смисъл, което позволява изграждането на своеобразен сюжет, както и в преносен смисъл, доколкото пътят метафоризира съзряването, движението от детската наивност и незнание към изстраданото познание за света, възпитаващо характера. Повествованието се води от първо лице ед.ч., героят разказва сам за детските си години, чрез което се търси вътрешната гледна точка, възможността за психологизиране на образа. Творбата съдържа специфична композиционна рамка, в която е поместен възрастният герой, зрелият мъж, докато същинската част от текста е класически разказ за детството, за напускането на родния дом и странстване по пътищата на болката, но и на любовта, които довеждат до съзряване.
В някакъв смисъл композицията е пръстеновидна, тъй като финалът сключва кръга чрез завръщане в дома. Основен образ в произведението е този на майката, въплътен в три героини – рождената майка на момчето, от която е останал само спомен; майка Айше, която участва в отвличането на детето и леля Злата, която се превръща в майка във финала на текста.
Типично за творбата е, че въпреки прозаичната си форма тя носи висок коефициент на наситеност с метафорични знаци (поетическия език) и пример в това отношение е самото заглавие “Златно сърце”. От една страна златното е сърце е конкретен предмет – медальон във формата на златно сърце; от друга страна то е метафора на всички онези добри хора, които това момче среща по пътя си. Романът носи много от характеристиките и на приключенското четиво, което го прави популярен за няколко поколения детски читатели.
