11. ТЕРИТОРИАЛНА И СОЦИАЛНО-ПРОФЕСИОНАЛНА ДИФЕРЕНЦИАЦИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК И НЕГОВИЯ РЕЧНИКОВ СЪСТАВ
В понятието “български книжовен език” се включва ‘обработената форма на езика, неговата писмена и устна форма, с която си служим в общуването’. Понятието “съвременен български език” обаче, включва както книжовния език (обработената форма на езика), така и териториалните говори (диалекти), а също и социалните говори. Речниковият състав обхваща както лексиката на книжовния език, така и диалектната лексика и лексиката на социолектите. Тези две функционално обособени субсистеми се опират на два критерия:
1) териториална диференциация: съществуват разновидности на книжовния език, вкл. с лексикална система, чието разпространение е по-малко от разпространението на целокупния български език – това са териториалните диалекти
В диалектологията се използва понятието “ареал (граници) на разпространение”. Диалектите на всеки език, вкл. и на българския език, се определят от факта, че притежават особености, които не са характерни за цялата територия на българския език. Тези особености се отнасят до фонетика, морфология, акцентна система и те са обект на диалектологията. Ние ще разгледаме само лексикалните особености, т.е. думи, названия, съчетания от думи, които в териториален план се употребяват на по-малко пространство, в сравнение с книжовния език.
Например: думата крак се употребява в цялата българска територия (пр. крак на човек, крак на стол, крак на маса, крак на легло и т.н.) – това е общобългарска дума. В западните говори, обаче, се употребява названието нога (ноги, нозе и т.н.). Това название има по-малка територия на употреба от територията на целокупния български език.
В крайните западни говори казват напр. ручам вм. ям. Това също е лексикална особеност, характерна за диалектите, и има по-малък ареал на разпространение от разпространението на българския език.
2) социална диференциация: съществува лексика, чиято сфера на употреба се ограничава до отделни обществени групи – социолекти
Освен това, към понятието “съвременен български език”, в който се отделят пасивен и активен речник поради тенденцията на развитие (отмиране и навлизане на определени думи), се употребяват и думи, които също имат по-малка употреба (стеснена сфера на употреба), но вече маркирана не поради териториален признак, а поради социума, който си служи с тези думи. Тук се обособяват два типа лексика:
1) професионална лексика: лексиката, с която си служат занимаващите се с определена професия
2) терминологична лексика: лексика, с която си служат специалистите в дадена област
Защо отделяме специално тази лексика? Тя няма ареал на разпространение: ако човек е лекар, където и да работи, той ще употребява медицинска терминология. Употребата на тази терминология се обуславя от спецификата на занятието, от образованието, от местоработата, т.е. тук няма териториален, а социален признак. Поради това се говори за териториална и социална диференциация на лексиката, т.е. ограничена лексика, поради мястото, където можем да я чуем, употребена в речта, и поради носителите й: кой употребява тези думи – това говори за социална диференциация. Има сленг (жаргон) на спортисти, на войници, на ученици, на студенти, на затворници – това са думи, които те употребяват помежду си и употребата на тези думи, обособяването им, се мотивира от социалната принадлежност на тези хора.
Общонародната лексиката представлява ядрото на съвременния ни език и включва най-устойчúвите, неограничени социално и териториално в своята употреба думи. Например: предлогът и – никой от нас не може да докаже, че той не би бил употребен на някоя българска територия и от някакви носители на езика, които са социално, професионално обособени. Тези общобългарски думи, които не са ограничени социално или териториално, обикновено означават значими за бита, за живота на хората понятия. Те се съотнасят с активния речник, но тук не вземаме под внимание факта, че те не се ограничават, не вървят към архаизиране, а вземаме под внимание факта, че те могат да се чуят навсякъде, т.е. няма териториални ограничения и от всекиго.
Пример: дъжд (общославянска дума) – може да се чуе навсякъде в България. Някъде за ‘ситен дъжд’ казват върнеж?; вм. вали дъжд казват “иде дъжд”; но думата дъжд си съществува, както думата сняг (снег).
Тук спадат и названията на основните човешки дейности: ора, сея, жъна, живея, вървя, гледам, търпя, варя, пека, пея, плача и т.н. Числителните, вкл. сложните съставни числителни, се употребяват навсякъде; местоименията също – има местоимения, които са общобългарски, но на общобългарското аз, което може да се срещне навсякъде, в Западна България е я, вм. те – они (он, она, оно – тези са с териториална ограниченост, не се чуват в Източна България, но дори там, където се ползват, от книгите, от учебниците, от училището се познават и употребяват и местоименията аз, той, тя, то и т.н., които са общодостъпни, не показват тенденция към ограничаване и във времето, и в пространството).
Общобългарските думи изграждат основата, тъканта, в която се вписват и диалектни думи, и професионални, и разговорни, и научно-терминологични, защото не може един стил (устна реч) да се изгради само от художествени думи. Не може едно научно съчинение да се напише само с научни термини – необходима е и общобългарската лексика (съюзи, частици, глаголи).
Към общонародната лексика принадлежат думи, които се употребяват от лица с по-висока степен на образование, пр. аргумент, ситуация, доказателство, ефективност, ефект и т.н., въпреки че не са присъщи на всички носители на езика; защото тук се включва и фактът социално ограничена лексика, фактът образование, но когато говорим напр. за думата ефект, или думата аргумент – едно лице може да я употреби или да не я употреби, в зависимост от конкретната извънезикова ситуация. Не може да се каже, че висшистът употребява думата аргумент, а невисшистът не я употребява; защото за разговорен стил говорим, когато човек се съобразява със слушателите и не употребява тези думи. Ако детето закъснее, баща му няма да го попита “Кажи си аргументите защо закъсня”, ще попита “Защо закъсня?” (има си причина). Или: “Ефективно ли беше вземането на изпита?” Не се задават въпроси по този начин, защото това са думи, които принадлежат към научния стил и човек ги употребява или не в зависимост от ситуацията. Те не са свързани непременно с образованието на човека – човек може да е образован и да не ги употребява или да е необразован, но да ги употребява неправилно.
§. Диалектна лексика
Към общобългарската лексика се отнасят думи, които не са ограничени от професията на носителите на езика, от местоживеенето, от образованието и т.н. Към съвременната общобългарска лексика спада диалектната лексика. Трябва да се направи разграничение между диалектна лексика и лексика на диалекта. В диалектната лексика се включват думи, които са общобългарски, които определят принадлежността на диалекта към дадения език (в случая – към бълг. език). Няма диалект, в който всички думи да са диалектни, защото диалектните думи са тези, които по форма или по значение са различни или не се срещат в общонародния (книжовния) език и ги определяме, като ги сравняваме с книжовния език. Думите от книжовния език, които могат да се срещат и в научния стил, и в публицистичния, не са чужди за диалекта.
В която и област на България да отиде човек, дори да не знае диалекта, ще разбере какво му говорят, защото от време на време ще чува непозната дума, от контекста ще я разбира или не, но в общи линии човек ще има съзнанието, че слуша български език. Когато говорим за лексика на даден диалект, имаме предвид всички думи, които хората употребяват. Тези думи може да се срещат, може и да не се срещат в общобългарския книжовен език. В същото време се отделят и такива думи, които са характерни само за дадения диалект.
Текст от Павликенско (североизточен говор, балкански тип): “Вечерта след Игнажден мама сварява жито, боб, ушал (диалектна по форма дума, но като ошаф се среща по цялата българска територия и означава ‘сварени сушени плодове’), мед и прясна пита (източнобългарска дума, иначе би трябвало да бъде погача), туря (разг. ‘слагам’) синúята (‘маса с ниски крака, около която се сяда на пода’; може да бъде софра, естач?, паралия) и туря всичко, натъкмено (разг. ‘приготвено’, думата няма реално разпространение; думата тъкмя, натъкмя може да се срещне в цялата област на България) за йедене (от ядене – фонетична особеност; пр. йере вм. яре; Стойене вм. Стояне; жеби вм. жаби). Подиря (диал. наречие ‘след това, после’) туря огън и тамян на огрибката (това е етнографизъм, защото не се употребява навсякъде; означава ‘закръглена лопатка с метално острие, с което се стърже и се изчиства коритото (нощви), където тестото се бърка, втасва, меси’; от глагола огрибвам; остаряла диалектна дума; навсякъде, където хората са си месили хляб за домашна фурна, са имали такова острие, но някъде му казват остружка, защото то остъргва) и прикадява. Като се съмни, мама взема по-криви мисири (диал. ‘царевица’; в мизийските говори, на североизток, на царевицата казват гълъби; мисирка идва от мисир – казва се мисирка, защото я хранят с царавица), взема от веригалника веригата (‘синджир’), напрае едно коло (семантичен диалектизъм, ‘кръг’; в тези диалекти обаче на кръга казват колело) от нея и нарамя кокошките в нея. У колото с пукалки (фонетичен диалектизъм, ‘пуканки’) и просо да водят през лятото из село (т.е. храни ги в този кръг, оформен с веригата). Който дойде през деня да полези (полезването е обичай; турската дума е лептú; това е полазник – на Игнажден, първият човек, който дойде на гости; който дойде вкъщи, той полезва, т.е. идва с отношението си към бъдещето), дава му круши.”
В този текст по-голяма част от думите са общобългарски, само някои са семантични диалектизми (пр. колело вм. кръг), други са фонетични (пукалки вм. пуканки; йедене вм. ядене). От диалекта на една област, от неговата лексика, една част от думите са общобългарски, другото са диалектни думи и ги наричаме диалектизми. Тези диалектизми обаче са част от лексиката на дадената област.
Когато диалектните думи съдържат особеност, която е закономерна за целия диалект, тогава тази особеност може да е фонетична, може да е морфологична и тогава тя не е лексикална. Например: ако изучаваме лексиката на пирдопския говор (и Врачанско), който е А-говор, защото голямата носовка там има рефлекс А (пр. пат вм. път, каща вм. къща, мака вм. мъка) – думите там не са лексикални диалектизми, те са фонетични диалектизми, защото ако заменим пат с път, тя става книжовна; или каща с къща. В западните говори ятовата гласна дава Е (пр. лето вм. лято, млеко вм. мляко, дедо вм. дядо, ветър вм. вятър) и това са фонетични особености, закономерни за диалекта, затова млеко и ветър не са лексикални диалектизми, а фонетични диалектизми.
Съществуват думи, фонетично променени, без тази промяна да засяга цяла категория (парадигма) от думи, т.е. промяната е еднократна, засяга фонетичната трансформация на една дума. Например: някъде вм. събрание изговарят съберание – това е диалектна дума. Тук се смесва глаголът сбера с глагола събера. Няма обаче цяла редица думи, където между Б и Р да се вмята Е – думата съберание съдържа индивидуална особеност, характерна само за нея.
Ако в даден диалект изговарят исрам ме е, истрах ме е, т.е. вмъкват И в началото на думата, това вече е фонетична особеност и думите не се считат за диалектизми.
В много диалекти вм. агроном казват граном; градироб вм. гардероб; читоводител вм. счетоводител. Това са вече диалектни думи, защото трансформацията е уникална и засяга само тези думи, не е в редица думи, както каща, пат и т.н.
Граматични диалектизми, които отличават само отделни думи и се събират като лексикални особености, се срещат по-рядко. Например: в много диалекти думата комбайн е от ж.р., свързва се с машина или вършачка, и казват “комбайната” – това е диалектна дума.
В Североизточна България вм. кашлям употребяват глагол от ІІ спр.: аз кашля, ти кашлиш (диалектен глагол). В Габровско, Търновско, Троянско думите от ж.р., които са едносрични и завършват на съгласен, там са от м.р., пр. солтът вм. солта, кръвтът вм. кръвта, длантът вм. дланта. Това не е обща особеност, а засяга само поредица от думи и те са морфологични диалектизми.
В родопските говори от широкото О (за ж.р.) окончанието -о, което се слага към турските думи, ги преструктурира в съществителни от ж.р., пр. адна кафьо (вм. кафе), пердьо (вм. перде), кишьо (вм. кише, ‘ъгъл’), адна дерьо (вм. дере), защото О е заменено с широко О, а думите с широко О са от ж.р. и заместват винителната форма.
По-интересни, истински лексикални диалектизми, са думи, които по форма и значение не са присъщи на книжовния език, т.е. не само формата (фонетична или морфологична) има значение тук, а тяхното звучене и значение. Това са лексикални диалектизми и те може да бъдат оформени с диалектни наставки (суфикси) и поради това да имат съответствия в книжовния език.
Например: ‘жена, която гледа на карти’ казваме, че е гледачка или врачка, но в Станке Димитровско е гледария, със суфикс -ария; ‘жена, която плете на хората срещу заплащане’ е плетария. Това са диалектни думи, оформени с наставка, която не е книжовна. Има и думи, оформени с наставката -ел, пр. гърмел вм. гърмеж; вършилба вм. вършитба. Това са инвентарни диалектизми, защото са образувани с диалектен словообразувателен инвентар, който не е характерен за книжовния език.
Може да има и дистрибутивни диалектизми, които са образувани с характерен за книжовния език суфикс, но в случая употребен с нехарактерна за книжовния език основа, пр. в някои югоизточни говори казват лъжач вм. лъжец; крадач вм. крадец. Суфиксът -ач е характерен и за книжовния език, но не се свързва с тези основи. Друг пример: ‘който помни добре и не забравя’ в някои диалекти казват, че е паметен човек, а в други диалекти казват помнач; за този, който помни, това е нормално и няма нужда от специална дума.
Истински семантични диалектизми са думи, които не се различават по звукова форма от книжовния език, но имат по-особено значение. Например: лют в Родопите означава ‘кисел’ (оцетът е лют), а на лютото казват парливо (чушката е парлива); киселеца наричат лютеж. В Североизточна България глаголът седя (или седа; или седам – в говорите около ятовата граница) означава ‘живея’, пр. Той седи в центъра. Глаголът чувам означава ‘отглеждам’ (чувам добитък; чувам си овцее; чува си децата; чува възрастни хора; чувам болен човек) – езикът тук е направил едно много интересно разграничаване: в книжовния език чуя, чувам е видова отлика (св. и несв. вид на глагола), пр. не искам да чуя (св. вид), ще чуеш (св. вид), чувам (несв. вид); в тези говори, където чувам означава ‘отглеждам’, няма два вида глаголи за слухово възприятие – употребява се само чуя. Когато хората там говорят, казват “Чуеш ли ме?” – “Не те чуям.”
Думата мръсен: в югоизточните говори означава ‘който не е постен, блажен’, пр. мръсно ядене (‘ядене, в което има мръвка’); когато човек яде месо по време на пости, казват смърсил се. Думата вреден в книжовния език и в източните говори означава ‘който не е полезен’ (от думата вреда); в западните диалекти се извежда от думата ред и когато човек там е вреден, под това се има предвид, че слага всичко в ред (‘работлив, добър стопанин’). В Източна България ако момата стане снаха и й кажат, че е вредна, това не е комплимент; но ако в Западна България свекървата каже “Моята снаха е вредна.”, това значи, че е работлива, способна и т.н. Това са семантични диалектизми, те са много интересни; трудно се събират, трябва голям корпус. Пример: яденето привечер или в ранния следобед в някои диалекти се нарича ручóк или рỳчък, а в източните – етендúя (ядене към 3-4 ч.); в западните говори казват ручам.
* * *
Изброената по-горе лексика спада към семантичните диалектизми, защото по форма съвпада с книжовната, но думите имат диалектно значение. Най-голям интерес представляват т.нар. номинационни (терминологични) диалектизми, защото те възникват в резултат на сложния развой на отделните диалекти, отразяват различна концептуализация на окръжаващата действителност и това, към което хората са обърнали внимание, защото то е значимо за тях.
Например: в някои диалекти вм. стол употребяват думата скóмен, вм. изгрев (изток) на слънцето – изник (пр. слънцето изнича, изнича иззад хоризонта; в кн. език – слънцето изтича отдолу); вм. залез – заник (пр. слънцето занича; заничам – ‘падам, скривам се’). Оборът за добитъка, който се намира в къщата (в миналото е бил в мазето, подземния етаж), се нарича подник (‘обор за едър добитък’, пр. коне, волове); ‘който пази имотите на хората’ е пóляк (от поле), а в книжовния език е пъдар (от пъдя); вáркам означава ‘бързам’ (пр. къде варкаш?).
Това са думи, които имат точни съответствия в книжовния език; наричаме ги още съпоставителни диалектни думи, защото понятието е общо, но в диалекта, за разлика от книжовния език, се употребява друго название.
Друга част от диалектните думи наричаме пълни номинационни диалектизми, защото нямат съответствие в книжовния език и тяхното значение се обяснява описателно. Те означават по-специфични понятия, различни видове срещу едно родово понятие в книжовния език, и отразяват също начина на хората да назоват това, което ги интересува.
Например: в книжовния език ‘отрязан хляб’ е филия (гр.) и казват един резен; ако това е много тънък резен хляб, той се нарича дилúмка (като че ли филията е разделена на тънки пластове); ‘количество, което може да се носи на едно рамо’ (вързани дърва, вързана слама) се нарича нарáмок, пр. един нарамок сено; ‘място в реката, където може да се затъне’ е затóн; ‘дъб; дърво, което вирее само по влажните места’ се нарича влажнúк (от влага).
Голяма част от тези думи, които нямат съответствия, назовават стари предмети, факти от действителността, свързани с по-стар начин на живот. Тогава ние ги определяме като етнографизми и обикновено те са архаизирани. Така напр. думата връшник (‘изработено от глина, като тава, но голяма, с дебели стени и краища, където се слага тавата с ядене или с хляб за печене, отгоре се слага голям похлупак – груб, метален, с дръжка’ – върху него се насипва с въглени, жар – недогорели или горели, вм. да се слага в пеща) и подник (не като ‘обор за добитък’, а ‘кален, дебел, нагорещен предварително съд’, който се засипва отгоре с въглища и се пече в него нещо за ядене) – не във всички диалекти ги има тези думи (връшник и подник); когато хората пекат баници, хлябове, обредни и т.н., казват, че най-хубаво стават в подника и във връшника. Не във всички области на България го има този начин на печене с въглища, това са диалектни думи (етнографизъм): връшник е от връх, подник е от под.
Други думи: сукман – ‘женска дреха’; в огнището, където по-рано се е връзвала верига и отдолу се е закачал съд, в който се вари котле (с мляко, качамак и пр.), дървото, на което се завързва веригата, се казва веригалник. Думата веригалник вече не се използва, защото вече няма и огнища с камина, където да се пали огън и над него да виси закачено котле (някакъв съд), в което да се готви ядене.
Тези диалектизми днес се забравят, но когато се описва начина на живот, бита на хората, приготвянето на ястия, приготвянето на тържествени трапези – при сватба, при приемане на гости и т.н. – тези думи излизат, като стари названия на предмети от бита, които днес вече не се употребяват. Тези думи се обясняват описателно. Не може да се обясни, че сукманът е ‘рокля без ръкави’ – това не е вярно, защото по този начин всеки ще си представи една недовършена, недоушита рокля, на която не са прикачени ръкави. Тази дреха в Западна България се носи и се нарича долномá – дреха, изработена от дебела тъкан, напълнена между хастара и горната част с дебела подплата (подобна е на ватенка), приготвена по определен начин. Това е дреха, която се приготвя в домашни условия и обикновено от домашно тъкан плат.
По същия начин не може да се обясни и думата аба като ‘кожух, сако, палто’, а е от изтъкан дебел, груб домашен плат, обикновено небоядисана, сива като овцете, или пък е боядисана в черно, но приготвена от груб, изтъкан вълнен плат; аби са носели обикновено мъжете.
§. Място на диалектната лексика в лексикалния състав на книжовния език
Например: в някои диалекти вм. стол употребяват думата скóмен, вм. изгрев (изток) на слънцето – изник (пр. слънцето изнича, изнича иззад хоризонта; в кн. език – слънцето изтича отдолу); вм. залез – заник (пр. слънцето занича; заничам – ‘падам, скривам се’). Оборът за добитъка, който се намира в къщата (в миналото е бил в мазето, подземния етаж), се нарича подник (‘обор за едър добитък’, пр. коне, волове); ‘който пази имотите на хората’ е пóляк (от поле), а в книжовния език е пъдар (от пъдя); вáркам означава ‘бързам’ (пр. къде варкаш?).
Това са думи, които имат точни съответствия в книжовния език; наричаме ги още съпоставителни диалектни думи, защото понятието е общо, но в диалекта, за разлика от книжовния език, се употребява друго название.
Друга част от диалектните думи наричаме пълни номинационни диалектизми, защото нямат съответствие в книжовния език и тяхното значение се обяснява описателно. Те означават по-специфични понятия, различни видове срещу едно родово понятие в книжовния език, и отразяват също начина на хората да назоват това, което ги интересува.
Например: в книжовния език ‘отрязан хляб’ е филия (гр.) и казват един резен; ако това е много тънък резен хляб, той се нарича дилúмка (като че ли филията е разделена на тънки пластове); ‘количество, което може да се носи на едно рамо’ (вързани дърва, вързана слама) се нарича нарáмок, пр. един нарамок сено; ‘място в реката, където може да се затъне’ е затóн; ‘дъб; дърво, което вирее само по влажните места’ се нарича влажнúк (от влага).
Голяма част от тези думи, които нямат съответствия, назовават стари предмети, факти от действителността, свързани с по-стар начин на живот. Тогава ние ги определяме като етнографизми и обикновено те са архаизирани. Така напр. думата връшник (‘изработено от глина, като тава, но голяма, с дебели стени и краища, където се слага тавата с ядене или с хляб за печене, отгоре се слага голям похлупак – груб, метален, с дръжка’ – върху него се насипва с въглени, жар – недогорели или горели, вм. да се слага в пеща) и подник (не като ‘обор за добитък’, а ‘кален, дебел, нагорещен предварително съд’, който се засипва отгоре с въглища и се пече в него нещо за ядене) – не във всички диалекти ги има тези думи (връшник и подник); когато хората пекат баници, хлябове, обредни и т.н., казват, че най-хубаво стават в подника и във връшника. Не във всички области на България го има този начин на печене с въглища, това са диалектни думи (етнографизъм): връшник е от връх, подник е от под.
Други думи: сукман – ‘женска дреха’; в огнището, където по-рано се е връзвала верига и отдолу се е закачал съд, в който се вари котле (с мляко, качамак и пр.), дървото, на което се завързва веригата, се казва веригалник. Думата веригалник вече не се използва, защото вече няма и огнища с камина, където да се пали огън и над него да виси закачено котле (някакъв съд), в което да се готви ядене.
Тези диалектизми днес се забравят, но когато се описва начина на живот, бита на хората, приготвянето на ястия, приготвянето на тържествени трапези – при сватба, при приемане на гости и т.н. – тези думи излизат, като стари названия на предмети от бита, които днес вече не се употребяват. Тези думи се обясняват описателно. Не може да се обясни, че сукманът е ‘рокля без ръкави’ – това не е вярно, защото по този начин всеки ще си представи една недовършена, недоушита рокля, на която не са прикачени ръкави. Тази дреха в Западна България се носи и се нарича долномá – дреха, изработена от дебела тъкан, напълнена между хастара и горната част с дебела подплата (подобна е на ватенка), приготвена по определен начин. Това е дреха, която се приготвя в домашни условия и обикновено от домашно тъкан плат.
По същия начин не може да се обясни и думата аба като ‘кожух, сако, палто’, а е от изтъкан дебел, груб домашен плат, обикновено небоядисана, сива като овцете, или пък е боядисана в черно, но приготвена от груб, изтъкан вълнен плат; аби са носели обикновено мъжете.
§. Място на диалектната лексика в лексикалния състав на книжовния език
Отношението диалектна – книжовна лексика трябва да се разбира исторически. То подлежи на промени, динамично е. Когато се създава българският книжовен език, от диалектите в книжовния език навлизат много думи, които стават общобългарски. Например: кошара е ‘заградено помещение за дребния добитък’ (за овце). В западните говори мястото, където овцете нощуват, е поята. В книжовния език е приета думата кошара, защото тя е изплетена (както кош) тънки пръти, а думата поята липсва в книжовния език, не е приета.
Когато се е изграждал книжовния език, по лингвистични и екстралингвистични причини отделни думи са приети и са станали общобългарски, други са се обособили, останали са в границите на отделните говори и днес ги определяме като диалекти. За тогавашния период е валидно правилото, че диалектите обогатяват книжовния език, защото те заменят много турски думи, напр. мендевен се заменя със стълба. Други думи се заемат от руски, заемат се от диалектите – нашите книжовници много застъпват идеята, че турските думи трябва да се заменят с такива от диалектите, защото в диалектите думите са създадени по модела на българския език, с българските словообразувателни средства.
Днес обаче българският език е нормативен, кодифициран, обогатен с много лексика – диалектна, старобългарска, чужда и няма понятие, за което в българския език да няма съответно название ако не отделна дума, то има съчетание). Не може да се смята, както са приемали някои от нашите писатели, пр. Николай Хайтов, че книжовният език днес трябва да се обогатява от диалектите. Това не може да стане, защото в българския език вече има богата лексикална система, която задоволява нуждите ни от номинация (назоваване) на заобикалящата ни среда.
Интересно е, че Николай Хайтов, който определено пише (кн. “Олгедало”?), че трябва езикът ни да се обогатява от диалектите, но при него има един интересен разказ, “Дърво без корен”, в който има интересен пасаж: семейството живее в града, но дядото си го тегли към селото, в града се чувства като дърво без корен; дядото дава на внука си една пръчица и казва, че това е шибỳчка, защото с нея се шиба (удря). И снаха му казва: “За какво му е тая дума? То няма да става овчар; то учи английски и ще учи и т.н. – думата шибучка не му трябва, защото има дума пръчка” Така че Хайтов сам дава пример как и защо възникват тези думи. В българския език има дума шибалка (от шибам), има шибучка, но има и общобългарска дума пръчка; и ако детето не живее на село, за какво му е да знае шибалка, шибучка, гега, тояга? То няма нужда от тези думи. По този начин Хайтов сам оспорва себе си, като показва, че в градския бит тези думи не са необходими.
Днес диалектите не могат да обогатяват книжовния език, защото той няма нужда от нови, заети диалектни думи, които да изместят вече съществуващи или да изместят чужди; защото чуждата лексика, която се заема, е свързана с нов начин на бит, общуване, стопанисване, професия, професионална реализация; дори в село вече са навлезли много думи като комасация (‘уедрено земеделско стопанство’), механизация, химизация, агро-бизнес (вм. копаене, мотика, кирка и т.н.). Навлиза нова лексика, пр. пустеещи земи – понятие, което по-рано не е съществувало, защото всяка нива се е обработвала, не е имало изоставена земя, а сега има. Фактите са нови, отношенията са нови и думите, с които са се назовавали различните дейности в селото, днес не съществуват.
Ракията вари ли се, или се пече, когато се приготвя в домашни условия? В Източна България се вари, а в Западна България се пече. Дейността е една и съща: има казан, пали се огън. Тази лексика на нас не ни трябва: ние си купуваме алкохола готов. Но и досега в западните райони е цяло събитие, когато се запали казанът и мъжете ходят там – говорят си, напиват се и т.н. В Източна България цял месец се вари ракия. Сега и двете думи (варя и пека – за ракия) не могат да обогатят книжовния ни език, защото те не ни трябват; никой вкъщи не си вари/пече ракия.
Отношението диалектна лексика – общобългарска (книжовна) лексика се променя. Днес влиянието е от книжовния език – към диалекта: книжовни думи навлизат в диалектите.
§. Социална или професионално-терминологична лексика
Другият пласт лексика се обособява във връзка с производствената дейност на хората и отразява еднаквите им интереси, еднаквите битови и жизнени условия, определени професионално или социално. Хората се обособяват според професията (занятието, заниманията) или според своите интереси и това социално обособяване се отразява и в лексиката, която те използват.
В професионалната лексика, за разлика от диалектната, много повече са съществителните – названията на субстанции, на факти от действителността. По-малко има прилагателни и глаголи, докато в словното богатство на диалектите има всички части на речта.
1. Терминологична лексика
От социално обособената лексика на първо място се отделя терминологичната лексика. Термините са характерни за научния стил. Терминът е дума или словосъчетание, което представлява уточнено наименование (дефиниция) на предмет или понятие, свойствено на дадена област от науката, техниката, производството, изкуството, културата или обществено-политическия живот. Терминологична лексика въобще не съществува – към всяка лексика веднага трябва да се посочи какъв е предикатът: чия лексика? Има техническа лексика, физическа, химическа, лингвистична, математическа, философска, медицинска, стопанска. Терминологията е определена – не може да се каже, че това е терминология, еднакво валидна за медицина, за техника, за информатика и т.н. – такава терминология няма. Терминологията е специфична за дадена област – научна, културна, обществена и т.н.
Характерна особеност на термина е неговата еднозначност, неговата стилистична неутралност; полисемията не е присъща за термините. Термините са с тясно, специализирано значение, което се дефинира. Тясно специализираните термини се използват само от специалисти, когато се обсъждат характерни за тяхната област проблеми. Ако се съберат химици, ще говорят с терминологията на тяхната наука – ако сред тях попадне биолог, той няма да разбира, или на него трябва да му обясняват чрез разговорния стил.
В терминология, свързана с химическата наука, се употребяват названия, дефинират се понятия като масспектрометри, спректрограф, хроматограф, абсорбция, десорбция и др. Едно изречение от органичната химия: “При някои киселини се налага най-напред те да се естерифицират, а след това са се хроматографират. Тук спада и разделянето на дикарбонови и оксидикарбонови киселини, а също и на естери, които служат за класификатори.” (киселина е детерминологизирана дума – всички я знаем) Тук става въпрос за точно дефинирани понятия, които се употребяват еднозначно.
Друга част от химическите термини, като напр. окис, водород, киселина, газ, агрегатно състояние, химическо съединение вече са детерминологизирани и са навлезли в общобългарската лексика.
От медицината общоразбираеми са термини като: диагноза, инфекция, рецепта, грип, анемия, бронхит, алергия, ангина, фарингит и др.
В езиковедската терминология общодостъпни са: представка, наставка, словообразуване, синтаксис, но по-тясно специализирани са напр. елизия, интервокална позиция, дистрибуция, омофони, монофтонг, дифтонг и др.
В много случаи тясно специализираните термини може да преминат към общобългарската лексика, да променят значението си и да станат общодостъпни, като вече може да имат и две значения. Например: реактив в химията, това е ‘елемент, който ускорява химическата реакция’ – с този пръв компонент (като скорост) е образувано названието реактивен самолет (самолет, който се движи много бързо). От там чрез универбиране, от реактивен самолет е образувано названието реактив, пр. “Той лети на реактив.”, “Той пилотира реактив.” Тук се получават две значения, но те не са многозначност на химическия предмет реактив, защото реактив като термин в химията си остава с едно значение, а когато във военната терминология се употреби думата реактив, тя е разговорна.
Друга дума: фракция – в химията това е ‘компонент, който се получава чрез разлагане’; пр. нафтата е фракция на петрола (на нефта, който се изважда от земята) – съставен елемент, който се извлича, разделя се и се получава. От там думата фракция, преместена в обществено-политическия живот, означава ‘разпадане, разлагане, обособяване на подгрупи/групировки в една партия’, пр. фракция на демократическата партия. Така едното става термин в обществено-политическата терминология, а другото е термин в химията.
Някои термини се разпространяват в книжовния език чрез публицистиката и в разговорния език, напр. ефективност, специализация, корекция, имунизация, идентификация, химизация, палетизация. Това са термини, които вече са навлезли в книжовния език, въпреки че често се употребяват неточно. Например: неправилно замествана на ефективност (‘когато има резултат’) с ефектност (‘когато прави впечатление’).
Тук се включват и нови термини, които са заети от чужди езици. Напр. марж (между купуване и продаване на валута; разликата между курс купува и курс продава), стенд бай споразумение (споразумение при определени условия), транш, рефинансиране, реинтегриране, монúторинг – думи, които са термини, но които са и нови; те удовлетворяват изискванията и за терминологична лексика, и за неологизми, тъй като понякога ги употребяват неправилно.
2. Професионална лексика
От терминологичната лексика се обособява т.нар. професионална лексика – думи професионализми, които се отличават по това, че са присъщи на определени колективи от хора, които се занимават с една и съща професия. Отличават се от терминологичната лексика по това, че не са строго дефинирани и не са термини, които се употребяват в научна сфера. Те касаят занаяти, които не изискват наука, като напр. шивачество, дърводелство, зидаро-мазачество, ковачество – тези дейности, които ние наричаме “занаяти” и които се учат от майстора, предават се на ученика, без да се изисква специално образование, без да се изисква специално написана научна литература. Това са думи, които хората устно научават и употребяват в своята сфера, пр. тропоска – тропосвам, подгъв, гарнирам, плисе (фр.) – плисирам, тегел – тегелирам.
Това е професионална лексика, която не е строго дефинирана. Говори се за “лексика на зидарите”, “лексика на строителите”, “лексика на земеделската дейност” (пр. обработване на земята, копая, обръщам и т.н.). Това не са научни термини.
Тази лексика се усвоява заедно с професията. Сега вече има училища, където може да се стане бакалавър по мениджмънт, бакалавър стилист (фризьор); сега има нови процедури, които се включват с нови имена, наричат се, учат се и това вече гравитира към терминологията.
В обикновеното научаване на професията обаче, в готварството напр., когато някой се научи вкъщи, от родители си, да готви, той ще научи заедно с това и думите: “оставям го малко да клокне” (т.е. да заври слабо)
Има много думи професионализми, които обаче не са термини.
3. Жаргонна лексика
Това е лексиката на групи от хора, които са свързани не по професия, а по общи интереси: ученически, студентски, войнишки говори; говори на затворниците. Те са изучени, макар и не всички. Употребата на тази специална лексика е просто за забава и за нарушаване на общоприетия стил – стремеж да се прояви различност. Затова се създават тези групови говори.