ФОЛКЛОРЪТ И НЕГОВОТО МЯСТО В СВЕТА НА ДЕТЕТО
1. Специфични особености на фолклора като изкуство – време на възникване, форми на функциониране, образна система
Фолклорът е твърде обхватно понятие, което не разграничава различните форми на изкуството и може да бъде отнесен както към словесни построения, така и към музиката и танца, или да докосне сфери на материалната култура. Начинът, по който ние ще употребяваме термина “фолклор”, всъщност го ограничава; в случая говорейки за “фолклор”, ще имам предвид само “словесен фолклор”.
Фолклорът предхожда литературата като вид словесно изкуство и неговите корени са назад в древността, което ги прави трудно проследими. Характерно за фолклорното мислене е, че то дава израз на колективен тип съзнание и от този факт произтичат редица особености, свързани както с начина на разпространението му, така и с неговата естетика. Колективното съзнание предполага представи в сферата на социалното, етическото или естетическото, които са приети за меродавни от целия колектив. Колективното мислене е продиктувано от осмислянето на човека като елемент от цялостна система, в която ръководни са връзките между отделните членове на рода, на общността, а не спецификите на индивидуалността. Това от своя страна диктува тип мислене, в което съхраняването на рода, на клана е върховна ценност и усилията на членовете на общността са обърнати в тази посока.
Ето и няколко примера, подбрани от различни сфери на този тип живеене. Първият е свързан с подбора на имената на отделните членове на подобен тип общества, което много ясно дава израз на подобен тип мислене (възглед). При общества, при които е съхранена тази свързаност с колективното мислене, дори и от съвременна гл.т., може да се наблюдава една много разклонена система на нарицателни имена, които определят мястото на човека в родовия космос. Назоваването на мястото на човека в рода е изключително прецизирано (в българския език има съществит. нариц. от типа на стринка, вуйна, леля, чинка, които обозначават една много сложна свързаност между отделните членове). С тези имена не се обозначава само предходно поколение, но и свързаността, която минава през две-три поколения, имайки предвид междинните членове вътре. Подобно прецизиране показва респекта на първобитния човек към съответните родови връзки.
Има едно изследване във връзка със собствените имена в определен регион, където към собственото име на дадения човек се прибавя някакъв суфикс или респективно някаква представка, която показва, че ти си внук на мъртвия еди-кого си. Когато ти се роди дете, ти се превръщаш в баща на еди-кого си; ако си живият внук или живият племенник на еди-кого си, тогава собственото ти име изглежда като запис от около два реда имена. Стремежът на отделното племе е имената да не се повтарят, непременно да бъдат измисляни като нови. Само ако някой, който е висшестоящ в клана, в един момент реши, че дадено име е свободно, тъй като носителят му е починал, може да позволи то да бъде дадено на някой друг – едва тогава се появява човек със същото име.
Личността непременно е пречупена през тази общностна система и се остойностява именно през нея. Примерът със собствените имена показва още нещо изключително важно: човекът непременно и непрекъснато е съизмерван съобразно факта на раждането и на смъртта. Всяка традиционна културна система по някакъв начин е предизвикана от ритуалността около смъртта. Смъртта е тайна, преминаване към неизвестно състояние, към някакъв вид отвъдност. Оттук нататък, когато говорим за колективен начин на мислене, би трябвало да имаме предвид, че създадените текстове непрекъснато изхождат от тези представи за добро и зло, за позитивно и за негативно, за избежно и неизбежно, за временно и вечно, които касаят по някакъв начин оцеляването на колектива. Ако колективът е по-малък, може да бъде цялостен; ако е по-голям и се разраства, той може да бъде разделен на отделни кланове, които твърде често са свързани с т.нар. тотеми. Всеки един от клановете е наречен на някакъв вид тотемно животно или тотемен предмет (пр.: “клан на орела”, “клан на змията” и т.н.) и внимателното им изследване (намираме такова при Леви-Строс) всъщност говори и за много хармоничната система на съотношение между тези кланове със системата на цялото: ако един от клановете е свързан с водното начало, другият ще е свързан с въздушното или с огненото, за да се получи онова равновесие между подвижни, дневни, мъжки сили и неподвижни, нощни, женски сили, откъдето се появява и идеята за равновесие на примитивния човек.
Създаването на фолклорен продукт трябва да се отграничи от онова, което е продукт на литературата, защото то е коренно различно в своята философия, в своята дълбинна замисленост. Фолклорът възниква много отдавна и не може да бъде датиран. Свързан е със зората на човешката цивилизация, тясно обвързан е с ритуалните практики и това е много важно.
Фолклорът е тясно обвързан с ритуалните практики, които дават израз на “философията” на примитивния човек по отношение на неговата свързаност с природата, с универсума.
В мисленето на примитивния човек всичко съществуващо на този свят е във взаимна обвързаност и създава усещане за хармонично цяло. Това хармонично цяло може да бъде нарушено и енергиите трябва да бъдат насочени към неговото възстановяване. В мисленето на някои примитивни народи, например, преди векове техните деди / предци са били женени напр. за животни – те така смятат. Някои от предците им могат да бъдат женени за видрата, или за змията и т.н. Това говори за проникването на човешкото знание в природното и то чрез онази близост на интимното. Човекът е пряко свързан с природата; той по някакъв начин се опитва да я докосне и да я познае. Това равнопоставяне на човека, животното и всяко живо същество (насекомо, растение и т.н.) е в основите на мисленето на древния, колективния човек. Затова и в древногръцката литература може да бъдат забелязани толкова много метаморфози, много превръщения на човека в растение или в животно, което може да бъде върнато обратно или да бъде оставено на някакво такова равнище (пр. митът около Аполон и Дàфне, в който нимфата Дàфне се превръща в лаврово дърво и оттам Аполон винаги е увенчан с лавров венец, като знак за непостигнатата си любов).
Тези преминавания, тези приплъзвания се опитват да видят универсума (света) в неговата дълбинна хармоничност. Всичко това вие ще видите във фолклора през едни езикови средства, които на нас ни приличат на метафори, символ. За древния човек обаче това не е метафора или символ, тъй като той не мисли в категориите на метафоричното, а в категориите на буквалното. За него човекът не просто прилича на орел – човекът е орел, той минава в състоянието на орел. Всичко това при литературата се губи, придобива някаква трансформация и на литературното съзнание започва да звучи като своеобразен вид троп (метафора, сравнение, символ, алегория, и т.н.).
Другото важно нещо е свързано със синкретизма, разбиран на две равнища: като 1. синкретичност на съзнанието и 2. синкретичност на самото фолклорно изкуство. Синкретизмът е една първична неразчлененост (слятост), в която различните форми на изкуството си взаимодействат, присъстват редом една до друга. Тук по-важна като че ли е синкретичността на съзнанието, чието отражение са тези синкретични форми на изкуство.
СИНКРЕТИЧНОСТ НА СЪЗНАНИЕТО: слятост на поетическото, философското, религиозното с “научното любопитство” (условно казано) по отношение на света
В съзнанието на класическия, колективен, фолклорен човек, всички тези неща в значителна степен съжителстват, преливат се едно в друго и с времето започват да се отграничават клоновете на изкуството, науката и т.н., с всичките им подразделения. Това се отразява на самото слово, на фолклорното говорене. Образната система също е продукт на специфичен тип мислене, специфичен тип възприятие на света.
2. Съжителството на фолклора и литературата най-вече на наша почва
Литературата възниква като вид изкуство много по-късно от фолклора поради простата причина, че тя е свързана с писането. За да имаме литература, трябва да имаме lettera (буква) или азбука, с която тя да бъде записана, което означава, че единият вид изкуство, фолклорът, е без писмено построение, което продължава да съществува и в епохите, когато литературата вече е факт, докато литературата е изкуство на буквата, на способността текстът да бъде записан. Освен това наличието на литературен текст предполага вече преодоляване на онова колективно мислене и движение по посока на индивидуалното съзнание.
Литературата и творенето на литературни текстове са свързани със значимостта на индивидуалното съзнание и неговия креативен потенциал. Индивидуалното съзнание предполага определена степен на еманципация от колективното, осъзнаването на правото на отделната личност в някаква степен да бъде различна, въпреки първоначалната й здрава обвързаност с общността. Изследователите на сукцесията на родовете и видовете неслучайно в по-голямата си част поставят в началото на развитието на литературата епоса, доколкото той е най-тясно обвързан с колективната традиция. След него се появява лириката и тя съответства на равнище на съзнанието, при което човекът вече се усеща пълноценен в своята отделност и различност, което дава основание да бъдат изразявани индивидуални емоции и преживявания. Най-късно според тези представи се появява драмата, за която е необходимо осъзнаването не само на собствената значимост, но и равнопоставеността на другия, който също има право на своя индивидуална позиция. От един момент нататък в историята на културата фолклорът и литературата съ-съществуват, което позволява и взаимодействието помежду им – литературата може да черпи от фолклора мотиви, персонажи или изразни форми, а конструкти, присъщи на литературни текстове, преминават във фолклора, за да бъдат пречупени през неговия маниер на мислене.
СУКЦЕСИЯ: поредност в появата на съответните жанрови форми; редуването в появата на жанровите форми; съответствие на родовете и видовете
Повечето изследователи се съгласяват около представената по-горе, макар и много обобщена теза, макар че има и такива, които смятат, че в основата е драмата – тези изследователи се обръщат към ритуала, където има размяна на реплики, които те смятат като основа за драмата. По-късно, с развитието на жанровите системи, могат да се добавят и някои други жанрови форми, които също да бъдат зависими помежду си.
Присъствието на фолклора в литературата е като че ли по-зримо. Достатъчно е да се обърнете към произведение на Пенчо Славейков, Яворов и т.н. Там ще откриете фолклорни мотиви, които са пречупени през някакво индивидуално съзнание, но около тях се създават определени творби. Пример в това отношение е “Неразделни” на Пенчо Славейков и известната идилия “Над черкова” на Петко Тодоров. Двете произведения са създадени около един и същ фолклорен мотив – това е мотивът за сливането в смъртта и тук могат да бъдат открити т.нар. антропоморфни митове (митове, в които от мъртвите хора се появява някакво растение, обикновено, което увековечава тяхното битие и в отвъдното, и в този свят; те започват да съществуват просто под друга форма).
Елементи от литературни текстове се откриват и във фолклора, напр. при апокрифите. Нещо, обикновено свързано със Светото писание, което неграмотните хора са чули в църквата, по време на проповеди, остава в съзнанието им, но заедно с това се появяват и някакви празнини. Пример: разказът за Исус много често събужда в този тип фолклорно съзнание въпроси около детството на Исус. Знаем само, че той е роден на Коледа, в кошара, че тримата влъхви са дошли, за бягството, за Витлеемската звезда... и оттам нататък има някакви луфтове. По тази причина фолклорното съзнание създава апокриф, който върви към едно голямо ядро (“детство Исусово”) и започва да измисля истории, които да разказват за това, което в Евангелието го няма, и там основният персонаж е Исус. Тези разкази са много наивни, което е свързано със съзнанието на човека в демократична среда, който някак си претворява Исус: вижда го в ежедневното, в обикновеното; като едно дете от наше село, нещо от този тип. Или “Ходене на Богородица по мъките”, което също е един много голям корпус от текстове, който се опитва да детайлизира представите за отвъдното. Подтикът идва от нещо литературно, а след това фолклорното съзнание си го допълва, пречупва го по свой начин и го доукрасява.
Съвременната чалга също е пример в това отношение. Някаква част от стихче (обикновено не много добре подбрано) започва да се тривиализира, да се повтаря; около нея се наслагват някакви нюанси и тя започва да действа като част от нещо, което някои хора възприемат като песен. Нататък този откъс преминава от една по-“елитна” аудитория, към масовата аудитория, чиито вкусове са твърде принизени (една масова култура е принизяване на вкусовете, но самата масова култура е също така сложно явление, свързани с преобръщането на мисленето на цели поколения) – кич.
Тези диалози са непрекъснато съществуващи и по някакъв начин формират културното съзнание на човека по принцип. Има хора, които са потопени единствено и само във фолклорното и това са хора, които са неспособни да четат и пишат, но има и други, които се обръщат именно към писаното слово и търсят по-сложни произведения. Фолклорът е мирогледно отразяващ виждането на поколения и поколения хора; той е свързан с определени етапи от развитието на човешкото възприятие. И това, което в момента продължава да съществува под формата на фолклор, е доста хибридно, доста смесено по отношение на класическия фолклор.
Някои отличителни белези на фолклорния текст:
1) колективност на творчество и възприятие
Освен изложеното по-горе във връзка с колективното съзнание, под “колективност” се има предвид също така, че фолклорният текст не е продукт на съзнанието на един-единствен човек. Много често самото създаване на фолклорния текст е колективен акт, което понякога може да бъде разбирано в абсолютно буквален смисъл. Пример: по даден повод някакви хора, често момичета (моми) се събират, подхвърлят си някаква тема помежду си – едната казва нещо, другата допълва и в крайна сметка от това колективно наслагване на предложения се получава и цялостния текст. Не един човек е измислял от начало до край нещо, а просто група от хора може заедно да създаде текст, което е любопитно и не е характерно за литературата.
Колективността на възприятието е свързана с факта, че фолклорът много често се възприема от повече от един слушател – било то фолклорна песен, приказка, анекдот и т.н. Често те се представят пред група хора, което всъщност представлява и тяхната аудитория. Това, разбира се, не означава, че не може да имаме и един индивидуален слушател; пример: баба, която разказва на внучето си някаква фолклорна приказка. По-чест обаче е случаят на колектив, който възприема съответния текст.
2) устност на създаване и разпространение
Фолклорът е възникнал в предписмените времена, което не позволява той да бъде друг, освен устен. Това е изкуство, което разчита на паметта. Той се пее устно, създава се устно, пренася се устно. Да не говорим, че дори и при създаването на азбуката голяма част от населението е неграмотно, което предполага, че носителите на фолклора го разпространяват по този начин.
3) вариативност и устойчивост на фолклорния текст
Има известно противоречие между тези два компонента, които са обединени в една-единствена точка. Вариативността означава, че всеки един фолклорен текст съществува (живее) чрез своите варианти, които са различни, както всеки език живее чрез своите диалекти. Какво обаче довежда до съществуването на тези варианти и заедно с това не довежда до разпадането на текста? Има едно здраво ядро, около което тези варианти гравитират. С други думи: за да имаме вариант, трябва да имаме устойчиво ядро, около което даденият вариант да показва само някаква амплитуда на отклонение, която не позволява текстът изцяло да бъде трансформиран. Трансформира ли се сюжетното ядро, трансформира ли се мотивът, тогава вече говорим за друг текст, друг вид произведение.
Можем да имаме хиляди варианти напр. за “Тримата братя и златната ябълка”, но разбие ли се мотивът около това, че трима братя пазели една златна ябълка от една ламя и точно третият е този, който осъществява нейното опазване, тогава вече текстът се разпада. Можем да имаме приказка от 2 или 20 страници около същия този мотив, но той трябва да бъде задължително наличен. Затова говорим едновременно за вариативност и за устойчивост по отношение на този вид текстове.
Тук трябва да въведем още едно понятие: инвариант. Това понятие ще бъде нужно, когато говорим за литературата.
ИНВАРИАНТ: някакъв вариант, който условно е приет за еталонен, представителен за целия корпус от текстове, който съдържа различните варианти
Това не означава, че инвариантът е компилация от всички съществуващи варианти – може да съдържа компилативни моменти, но може и да не съдържа. Инвариантът е условно приет за представителен текст, спрямо който се организира цялото гнездо.
4) устойчивост на естетиката; присъствие на т.нар. етикетност; естетика на тъждеството
Тук става въпрос за текстове, които разчитат на познатото; от там идва естетиката на тъждеството. Говорим за една естетическа система, в която естетическото удоволствие се постига от задоволяването на хоризонта на очакването, от чуването на неща, които са ти известни или които по някакъв начин можеш да предвидиш. От тук се пораждат и т.нар. устойчиви определения (етикети) – тези постоянни етикети, толкова характерни за фолклора. Във фолклора не можете да си говорите както си решите и да си творите както ви дойде на ума, да търсите непрекъснато разнообразни форми; трябва да се придържате към някакви установености. Съответният автор трябва да бъде тъждествен на вече установеното. В този смисъл тази естетика е твърде консервативна. Пример: ако имаме фолклорна песен, в нея тревата ще е зелена; водата – студена; цветето – шарено, дъхаво; дворите – широки; портите - високи; момата – хубава; конят – буен.
Съвременната масова култура и то особено книжовната масова култура разчита именно на този тип естетика, само че лишавайки я от красотата й. Тя разчита именно на повторителността (на мотиви, които непрестанно се повтарят).
Тази етикетност не е характерна единствено и само за фолклора. Тя може да бъде открита, обаче вече на друго равнище и по друг начин битуваща, в средновековната естетика – доста по-разчупена, доста по-подвижна. Това също има строги правила на употреба на езика. При литературата от изключителна важност е креативността; цени се индивидуалността на личността, въображението й да създаде нови форми. Във фолклора е точно обратното: там нещата вървят по посока на нещо устойчиво, на нещо предвидимо и точно затова удоволствието идва от тъждеството.
5) специфична ситуация на изпълнение
В разбирането на класическия фолклорен човек словото е творящо, онтологично. Тази онтологичност на словото може да се свърже с наличието на т.нар. табу (забрана по отношение на изговарянето на някои думи). В съзнанието на този човек словото е равнозначно на онова, което то назовава. Когато имаме дума, която назовава нещо негативно, злотворно (смърт, болест и т.н.), тази дума се заменя с някаква друга, която би трябвало да препраща към онова, което искаме да кажем. От там идва нещо останало и в съвременния ни език: когато кажем за някой човек, че е мъртъв, казваме “той почина”, а не “той умря”, за да не бъде назовавана смъртта. В миналото много широко е било разпространено табуто по отношение назоваването на чумата и на холерата (обикновено тя е била наричана “сладката” и “медената”). Идеята е по някакъв начин злотворната сила да бъде омилостивена и “с тази си милост тя дано ме подмине” – а да не бъде наричана с онова име, с което да се възпламени нейният гняв.
Това присъства в специфичната ситуация на изпълнение: едно произведение се изпълнява само във връзка с конкретен контекст, защото словото е въздействащо. Не може на сватба да се пеят погребални песни, нито на полето да се пеят приспивни песни. Всяко слово има своето място, изпълнител, защото за фолклорния човек словото е функционално тежко натоварено. То има функции, които са свързани с конкретната ситуация.
Носителите на фолклора, изпълнителите на различните фолклорни форми, са строго разграничени и регламентирани. По тази причина някои от ранните събирачи на фолклор дори разделят песните на женски и мъжки. По-епичните произведения, свързани с юнашкото начало, естествено, се изпълняват от мъже, докато редица лирични песни, трудови или вид сватбени, се изпълняват само от жени (булчините песни, също).