Освен „Шестоднев”, има и други съчинения с природопознавателен характер, които са преведени през периода на Първата българска държава (втората половина на ІХ и нач. на Х в.). Знанията, които е получавал средновековният човек за света, са не толкова наука, колкото богословие – това са знания, които го приближават към Бога и му дават основна представа за мястото му във Вселената. Затова може би е по-добре тези съчинения да се наричат „природопознавателни”, а не „естественонаучни”.
Не само „Шестоднев” е било произведението, което е отваряло пред хората дверите на природата, на Вселената и им е позволявал да се запознаят с тяхната история. Преведени са и други произведения, които са свързани отново с едни по-приложни, по-прагматични познания за заобикалящия свят.
§. „Физиолог”
На първо място трябва да обърнем внимание на съчинението „Физиолог”. Думата „физиолог” е гръцка, не е преводна. Това е сборник, който е описвал съществуващите растения, животни, минерали, с техните специфични свойства – и лечебни, и чисто магически понякога, и с техния алегоричен смисъл. Произведението е анонимно, няма известен автор (в гръцката традиция не е посочен). Вероятно е сбор от различни антични съчинения, но е известно като „Физиолог”.
Физиологът е съчинение, което е изключително популярно в южнославянската традиция, сред българи, сърби и руси. Преписите му са десетки – преписва се почти до края на средновековната епоха, а има превод на „Физиолог” в България, правен през Възраждането. Това съчинение е давало описание на различни предмети от действителността. Най-общо той се дели на три части:
(1) описание на минерали
(2) описание на растения
(3) описание на животни
И минералите, и скъпоценните камъни са представени предимно с техните лечебни свойства, с тяхното символично значение като специфични образи на невидимия свят. Обръща се внимание напр. на минерал като нефрита, за който се смята, че е лекувал бъбречни болести, на хематита, който е бил камък, помагащ за здрава кръв. Има и камъни, които могат да се използват за зачеване и за магии. По този начин, в първата част, посветена на минералите, хората са получавали знания за свойствата на тези камъни. Не само за стойността им като ценни камъни, като разменни предмети, но и за лечебните и свръхестествените им свойства, тъй като камъните са смятани за сътворени от Божията десница именно като образ на божественото. Към описанието на тези камъни е добавено и описанието на 12-те камъка, които се намират на нагръдника на старозаветния първосвещеник. Те символизират 12-те колена / племена, всяко от които си има камък с определен цвят. Така че камъните имат и едно специфично старозаветно значение.
По същия начин са описани и растенията с техните лечебни свойства – кои лекуват, кои са отровни; кои в малки дози помагат, кои в големи дози могат да навредят. Наред с реално съществуващи растения се описват и някои фантастични, които са творение на фантазията на средновековния книжовник, а някои са наследени още от античната традиция. Тук някои описания се дублират с описанията в „Шестоднев”: мандрагората, различните билки за съновидение, халюцинации, зачеване, помятане, любовна магия, разваляне налюбовна магия и за всички специфични нужди на човека в неговия бит.
Може би най-интересната част на „Физиолог” е описанието на животните, тъй като при тях е най-благодатно надаряването с човешки качества, затова по този начин описанията на животните всъщност са алегорични и разкриват определени качества, присъщи на хората. Обикновено във „Физиолог” се дава името на животното и след това се описват неговите основни качества, като много често те нямат нищо общо с това, което ние знаем за различните животински видове. Например за лъва се казва, че е образ на Светата Троица. Защо? Средновековният книжовник обяснява: „Лъвицата ражда малките си мъртви. Те три дни са мъртви, тогава идва лъвът, духва в лицето им и те оживяват (на третия ден) – така, както Исус Христос три дни е бил мъртъв и е възкръснал, а пък лъвът е като Светия Дух, който идва и носи живот и благодат за всички под слънцето.”
За лисицата: много хитра и лукава и винаги прикрива следите си, тъй като маха с опашка в пръстта и не може да се проследи. Такива хитри и лукави са хората, обладани от дяволите; тези, които не спазват божиите заповеди и все гледат да се скрият по някакъв начин.
Друго морално описание се дава напр. за слона: той спи прав, никога не ляга, защото като легне, не може да стане. Затова, разказва книжовникът, хитрите ловци проследяват слона на дърветата, на които се обляга да спи, прерязват ги, като оставят много малко здраво място, и слонът като се облегне, поради тежестта му дървото пада и тогава ловецът хваща слона. Така, казва, „и ти, човече, недей да заспиваш, недей да се отпускаш, недей да се облягаш на лъжливи истини, а вярвай в единствената, Христова истина, за да не изпаднеш в положението на слона, когото преследват ловците.
В този смисъл разказите за животни във „Физиолог” са не само описания, но по-скоро кратки философски притчи, които са свързани с определена морализаторска цел, които винаги предават някаква поука и, макар че наред с реалните същества са вмъкнати и фантастични (еднорог, ехидна, аспида и пр.) същества, които са плод на въображението на средновековния човек, във всяко едно от тях се открива начин да се извлече моралната поука за човека, който чете съчинението. Отново се връщаме към идеята за това, че и животинският свят е подчинен на Божия промисъл и затова не е знак сам за себе си, а по-скоро знак за една по-висша воля, която управлява целия свят.
Развитието на „Физиолог” е много интересно, защото той прониква и в латиноезичната традиция. Там също си има специфично развитие и дава началото на т.нар. средновековни латински бестиарии (лат. bestia – ‘звяр’): там вече започват да се описват само тези страшни, силни животни, чудовищните и постепенно някои от тях започват да се използват в силно развитата на Запад хералдика, т.е. фамилните гербове, които обикновено включват или орел, или лъв, или дракон – все животни, свързани със силата, с доминирането над останалите. Корените на това явление са именно във „Физиолог”, който дава не само описание, но и символичен смисъл на тези животни. В православния свят фантастичните животни изкристализира в изкуството в един специфичен стил на украса на средновековните ръкописи, т.нар. тератологичен стил. При него в украсената главна буква започват да се използват различни чудовищни животни: змии, които са си захапали опашката, дракони с крила, двуглави змии, различни варианти на аспидата, на ехидната, на тези същества, които са всявали страх у хората. Те влизат по страниците на ръкописа именно нкато пазители на скритото познание, най-древното познание, което е заложено в книгите. Така че средновековният синкретизъм, за който често говорим, намира отражение и в интерпретирането на „Физиолог” като извор вече не толкова за лексикален / текстови материал, колкото за изобразително изкуство, за един друг тип естетика, подчинена на символичното съдържание на статиите.
Физиологът е съчинение, което е изключително популярно в южнославянската традиция, сред българи, сърби и руси. Преписите му са десетки – преписва се почти до края на средновековната епоха, а има превод на „Физиолог” в България, правен през Възраждането. Това съчинение е давало описание на различни предмети от действителността. Най-общо той се дели на три части:
(1) описание на минерали
(2) описание на растения
(3) описание на животни
И минералите, и скъпоценните камъни са представени предимно с техните лечебни свойства, с тяхното символично значение като специфични образи на невидимия свят. Обръща се внимание напр. на минерал като нефрита, за който се смята, че е лекувал бъбречни болести, на хематита, който е бил камък, помагащ за здрава кръв. Има и камъни, които могат да се използват за зачеване и за магии. По този начин, в първата част, посветена на минералите, хората са получавали знания за свойствата на тези камъни. Не само за стойността им като ценни камъни, като разменни предмети, но и за лечебните и свръхестествените им свойства, тъй като камъните са смятани за сътворени от Божията десница именно като образ на божественото. Към описанието на тези камъни е добавено и описанието на 12-те камъка, които се намират на нагръдника на старозаветния първосвещеник. Те символизират 12-те колена / племена, всяко от които си има камък с определен цвят. Така че камъните имат и едно специфично старозаветно значение.
По същия начин са описани и растенията с техните лечебни свойства – кои лекуват, кои са отровни; кои в малки дози помагат, кои в големи дози могат да навредят. Наред с реално съществуващи растения се описват и някои фантастични, които са творение на фантазията на средновековния книжовник, а някои са наследени още от античната традиция. Тук някои описания се дублират с описанията в „Шестоднев”: мандрагората, различните билки за съновидение, халюцинации, зачеване, помятане, любовна магия, разваляне налюбовна магия и за всички специфични нужди на човека в неговия бит.
Може би най-интересната част на „Физиолог” е описанието на животните, тъй като при тях е най-благодатно надаряването с човешки качества, затова по този начин описанията на животните всъщност са алегорични и разкриват определени качества, присъщи на хората. Обикновено във „Физиолог” се дава името на животното и след това се описват неговите основни качества, като много често те нямат нищо общо с това, което ние знаем за различните животински видове. Например за лъва се казва, че е образ на Светата Троица. Защо? Средновековният книжовник обяснява: „Лъвицата ражда малките си мъртви. Те три дни са мъртви, тогава идва лъвът, духва в лицето им и те оживяват (на третия ден) – така, както Исус Христос три дни е бил мъртъв и е възкръснал, а пък лъвът е като Светия Дух, който идва и носи живот и благодат за всички под слънцето.”
За лисицата: много хитра и лукава и винаги прикрива следите си, тъй като маха с опашка в пръстта и не може да се проследи. Такива хитри и лукави са хората, обладани от дяволите; тези, които не спазват божиите заповеди и все гледат да се скрият по някакъв начин.
Друго морално описание се дава напр. за слона: той спи прав, никога не ляга, защото като легне, не може да стане. Затова, разказва книжовникът, хитрите ловци проследяват слона на дърветата, на които се обляга да спи, прерязват ги, като оставят много малко здраво място, и слонът като се облегне, поради тежестта му дървото пада и тогава ловецът хваща слона. Така, казва, „и ти, човече, недей да заспиваш, недей да се отпускаш, недей да се облягаш на лъжливи истини, а вярвай в единствената, Христова истина, за да не изпаднеш в положението на слона, когото преследват ловците.
В този смисъл разказите за животни във „Физиолог” са не само описания, но по-скоро кратки философски притчи, които са свързани с определена морализаторска цел, които винаги предават някаква поука и, макар че наред с реалните същества са вмъкнати и фантастични (еднорог, ехидна, аспида и пр.) същества, които са плод на въображението на средновековния човек, във всяко едно от тях се открива начин да се извлече моралната поука за човека, който чете съчинението. Отново се връщаме към идеята за това, че и животинският свят е подчинен на Божия промисъл и затова не е знак сам за себе си, а по-скоро знак за една по-висша воля, която управлява целия свят.
Развитието на „Физиолог” е много интересно, защото той прониква и в латиноезичната традиция. Там също си има специфично развитие и дава началото на т.нар. средновековни латински бестиарии (лат. bestia – ‘звяр’): там вече започват да се описват само тези страшни, силни животни, чудовищните и постепенно някои от тях започват да се използват в силно развитата на Запад хералдика, т.е. фамилните гербове, които обикновено включват или орел, или лъв, или дракон – все животни, свързани със силата, с доминирането над останалите. Корените на това явление са именно във „Физиолог”, който дава не само описание, но и символичен смисъл на тези животни. В православния свят фантастичните животни изкристализира в изкуството в един специфичен стил на украса на средновековните ръкописи, т.нар. тератологичен стил. При него в украсената главна буква започват да се използват различни чудовищни животни: змии, които са си захапали опашката, дракони с крила, двуглави змии, различни варианти на аспидата, на ехидната, на тези същества, които са всявали страх у хората. Те влизат по страниците на ръкописа именно нкато пазители на скритото познание, най-древното познание, което е заложено в книгите. Така че средновековният синкретизъм, за който често говорим, намира отражение и в интерпретирането на „Физиолог” като извор вече не толкова за лексикален / текстови материал, колкото за изобразително изкуство, за един друг тип естетика, подчинена на символичното съдържание на статиите.
§. „Християнска топография”
Друго съчинение, което също е свързано с представите на средновековния човек за света, който го заобикаля, е известната „Християнска топография”, която е запазена в много преписи. Това е едно географско описание на земята. Авторът на това съчинение е византийският писател Козма Индикоплевст.
В увода Козма Индикоплевст твърди, че съчинението му е резултат от пътешествията му по цялата земя и има претенцията да разкаже за всички места от видимия свят, които той е посетил. Това е едно от най-пълните съчинения по „география”, преведени от гръцки, които са познати в Първата българска държава. И тук, наред с конкретни географски реалии, които Козма е посетил, наред с конкретни страни и народи, вътре са включени и много чисто фантастични моменти, за които много трудно можем да кажем дали са плод на непосредствени наблюдения на книжовника, или просто са заимствани от някакви други съчинения. Той описва източните земи: Мала Азия, Африка (територията на Византия), на Запад – Сицилия, Италия (земи, които са на територията на Европа). Когато стига до Далечния Изток, започват да се редят страните на хората, които имали три крака, хората, които нямали глава, а имали само очи на раменете, разни фантастични племена и народи, които по всяка вероятност са плод на един легендарен устен материал, събран и записан от този книжовник. Особено интересно е описанието на Индия, където имало и хора, на които главите са обърнати назад; описания на антиподите – това средновековно схващане, че земята е плоска и от другата й страна хората вървят с главите надолу, така, както ние сме ориентирани с главите нагоре. Всички тези моменти са включени в книгата, дори моментът с далечния епископ Йоан (?), който живее на изток, почти до земния рай[1].
Християнската топография, макар и фантастична, дава представа за заобикалящия космос. Това съчинение, което във Византия е възникнало сравнително рано (кр. VІ – нач. VІІ в.), у нас е популярно през целия средновековен период, но то търпи различни трансформации. Най-ранният превод е в този вид, който описахме, но по-късно започва да се преписва и разпространява само топография, която си е вече същинско землеописание: описание на държавите, континентите, плод на разширяващото се познание за географията. Дори през кр. ХV и нач. ХVІ столетие вече, след като Колумб открива и Америка, се включват описания и на Американския континент, на това, което той е видял. Това обаче са преводи от италиански и от испански, правени във Венеция и в Испания, които проникват и по пътя на старопечатната книга. Идеята да се представи едно цялостно съчинение, което да описва всичко видимо на земята, датира от този период, когато са писани първите полуреалистични, полуфантастични топографии като тази на Козма Индикоплевст.
За средновековния човек обаче преплитането на реалистичния и фантастичния елемент не е нещо необичайно, защото това, което той не може да си обясни с разума, той го възприема с вярата. Щом едно нещо съществува, то е сътворено от Бога. Така че тези съчинения имат някаква познавателна стойност, но трудно можем да я наречем „научна” от съвременна гл.т., спрямо това, което ние сме свикнали да наричаме „наука”. Те са по-скоро един ключ към въображаемия свят на Средновековието, който много пъти самите хора са възприемали за по-реалистичен, отколкото е светът, който ги заобикаля.
В увода Козма Индикоплевст твърди, че съчинението му е резултат от пътешествията му по цялата земя и има претенцията да разкаже за всички места от видимия свят, които той е посетил. Това е едно от най-пълните съчинения по „география”, преведени от гръцки, които са познати в Първата българска държава. И тук, наред с конкретни географски реалии, които Козма е посетил, наред с конкретни страни и народи, вътре са включени и много чисто фантастични моменти, за които много трудно можем да кажем дали са плод на непосредствени наблюдения на книжовника, или просто са заимствани от някакви други съчинения. Той описва източните земи: Мала Азия, Африка (територията на Византия), на Запад – Сицилия, Италия (земи, които са на територията на Европа). Когато стига до Далечния Изток, започват да се редят страните на хората, които имали три крака, хората, които нямали глава, а имали само очи на раменете, разни фантастични племена и народи, които по всяка вероятност са плод на един легендарен устен материал, събран и записан от този книжовник. Особено интересно е описанието на Индия, където имало и хора, на които главите са обърнати назад; описания на антиподите – това средновековно схващане, че земята е плоска и от другата й страна хората вървят с главите надолу, така, както ние сме ориентирани с главите нагоре. Всички тези моменти са включени в книгата, дори моментът с далечния епископ Йоан (?), който живее на изток, почти до земния рай[1].
Християнската топография, макар и фантастична, дава представа за заобикалящия космос. Това съчинение, което във Византия е възникнало сравнително рано (кр. VІ – нач. VІІ в.), у нас е популярно през целия средновековен период, но то търпи различни трансформации. Най-ранният превод е в този вид, който описахме, но по-късно започва да се преписва и разпространява само топография, която си е вече същинско землеописание: описание на държавите, континентите, плод на разширяващото се познание за географията. Дори през кр. ХV и нач. ХVІ столетие вече, след като Колумб открива и Америка, се включват описания и на Американския континент, на това, което той е видял. Това обаче са преводи от италиански и от испански, правени във Венеция и в Испания, които проникват и по пътя на старопечатната книга. Идеята да се представи едно цялостно съчинение, което да описва всичко видимо на земята, датира от този период, когато са писани първите полуреалистични, полуфантастични топографии като тази на Козма Индикоплевст.
За средновековния човек обаче преплитането на реалистичния и фантастичния елемент не е нещо необичайно, защото това, което той не може да си обясни с разума, той го възприема с вярата. Щом едно нещо съществува, то е сътворено от Бога. Така че тези съчинения имат някаква познавателна стойност, но трудно можем да я наречем „научна” от съвременна гл.т., спрямо това, което ние сме свикнали да наричаме „наука”. Те са по-скоро един ключ към въображаемия свят на Средновековието, който много пъти самите хора са възприемали за по-реалистичен, отколкото е светът, който ги заобикаля.
§. „Медицински” творби
Към групата на тези съчинения с практическа насоченост трябва да прибавим и лекарствениците. Това са сборници с различни рецепти за лечение на различни страдания при различни случаи. Още в едни от най-ранните ръкописи, които са достигнали до нас, имаме представени такива лекарственици. Един от най-ранните (кр. ІХ в., глаголически ръкопис) е от сбирката на манастира „Св. Екатерина” в Синай и съдържа няколко рецепти против задържане на вода в организма, против стомашни проблеми, против болки в жлъчката, в черния дроб. Това е едно много ранно свидетелство за проникването на този тип книжнина по българските земи, което е напълно обяснимо: там, където има хора, има и болести и страдания (търсел се е начин за тяхното лечение).
Едновременно с тези „медицински” съчинения, каквото е и „Коментар върху Хипократ” на Гален, проникват и другият тип медицински творби, от алтернативната медицина – преводи на различни амулетни и заклинателни текстове, които също предпазват или лекуват от най-различни страшни болести. За разлика обаче от този тип лекарственици, в амулетните текстове болестите са опредметени. Те с апредставени като едни същества, които обитават цялото на човека и при произнасянето на съответните молитви те могат да бъдат прогонени, да напуснат и да си отидат там, където им е мястото. В този смисъл най-популярните от кр. ІХ в. са т.нар „молитви срещу нèжит”, които са записвани върху камък, върху оловни пластини и в ръкописи (върху пергамент).
Трудно можем да кажем какво точно е означавало „нежит”, каква болест. В ранните текстове се цитират болки в главата; болест, която „изпива мозъка, размътва съзнанието”, т.е. това е някакво заболяване, свързано с мозъчната дейност. За него са написани най-много текстове, заклинания, които доста се родеят с фолклорните баяния и заклинания при такива болести. По-късно думата „нежит” започва да означава специално зъбобол, но това е вече след ХVІ-ХVІІ в., когато явно значението на думата е било забравено.
По същия начин се превеждат и заклинания, молитви, амулети срещу смърт на новородено, срещу болестите по родилките и т.н., които съществуват на различни материални носители (оловни пластини, дървени таблички, каменни надписи, ръкописи). Това е израз на една мощна вълна на прагматична книжнина, която идва от Византия в България, но която има много древни корени, които могат да ни отведат още в Древен Египет, до люлката на човешката цивилизация – Юдея, Асирия и Вавилон.
Едновременно с тези „медицински” съчинения, каквото е и „Коментар върху Хипократ” на Гален, проникват и другият тип медицински творби, от алтернативната медицина – преводи на различни амулетни и заклинателни текстове, които също предпазват или лекуват от най-различни страшни болести. За разлика обаче от този тип лекарственици, в амулетните текстове болестите са опредметени. Те с апредставени като едни същества, които обитават цялото на човека и при произнасянето на съответните молитви те могат да бъдат прогонени, да напуснат и да си отидат там, където им е мястото. В този смисъл най-популярните от кр. ІХ в. са т.нар „молитви срещу нèжит”, които са записвани върху камък, върху оловни пластини и в ръкописи (върху пергамент).
Трудно можем да кажем какво точно е означавало „нежит”, каква болест. В ранните текстове се цитират болки в главата; болест, която „изпива мозъка, размътва съзнанието”, т.е. това е някакво заболяване, свързано с мозъчната дейност. За него са написани най-много текстове, заклинания, които доста се родеят с фолклорните баяния и заклинания при такива болести. По-късно думата „нежит” започва да означава специално зъбобол, но това е вече след ХVІ-ХVІІ в., когато явно значението на думата е било забравено.
По същия начин се превеждат и заклинания, молитви, амулети срещу смърт на новородено, срещу болестите по родилките и т.н., които съществуват на различни материални носители (оловни пластини, дървени таблички, каменни надписи, ръкописи). Това е израз на една мощна вълна на прагматична книжнина, която идва от Византия в България, но която има много древни корени, които могат да ни отведат още в Древен Египет, до люлката на човешката цивилизация – Юдея, Асирия и Вавилон.
§. Псевдо-Кесарий, „Диалози”
През ІХ в. средновековната книжнина, освен с богословски съчинения, задължителните за християнството съчинения на отците на Църквата, на различни християнски мислители, тълкувание на религията, се обогатява и с една изключително мощна струя на произведения с по-познавателен, по-практически характер, които са свързани с непосредствените житейски проблеми на хората. Такъв един превод е и публикуваният наскоро превод на Диалозите на Псевдо-Кесарий, който също е преведен в кр. ІХ и нач. Х в. Това е съчинение с няколко десетки слова, в които се описват и устройството на Вселената и на 7-те небеса, и устройството на човешкото тяло и се разсъждава върху някои актуални за Средновековието въпроси: за значението на зодиите, за това може ли да се предсказва по звездите, трябва ли да се правят тези предсказания (разбира се, отговорът е отрицателен). Творбата на Псевдо-Кесарий под формата на въпроси и отговори дава наставления в основни моменти от познанието за заобикалящия човека свят.
§. Въпросоответна литература
Накрая в тази традиция на познавателни съчинения трябва да прибавим и голямата линия на въпросоответната книжина, която по свой специфичен начин отговаря на вълнуващите човека проблеми. Ако посочените дотук съчинения дават все пак „високото” ниво на познанието, една от най-„образованите” представи за Вселената, то въпросоответната литература е по-близо до една по-опредметена, по-опростена представа за света. Въпросите напр. варират от това от какво е съставен човекът до това кога ще бъде свършекът на света и на всеки един от тях се дава точен отговор. Те са по-скоро като един вид катехизис (готови въпроси, готови отговори), които човек е трябвало да знае, за да може да се справи с всякаква ситуация. Например в един такъв текст на въпроса „от какво е съставен човекът?” отговорът е „от 7 части, като: мисълта е от въздуха, костите са от камъка, кръвта е от реките, очите са Божествена искра, косите са от вятъра” и т.н. Това е една много по-различна представа от това, което дава „Шестоднев” или други подобни съчинения. Но тази представа е по-близка, по-разбираема за един по-необразован слой от населението, който мисли образно и който би възприел една такава по-свободна интерпретация на подобни проблеми.
„На какво се крепи земята?” Казва се, че земята всъщност е плоска, на гърба на една костенурка. Тя е стъпила на два слона, те от своя страна са стъпили на по една голяма риба и тя плува в световния океан. Затова, като се ядоса рибата и започне да се мята, стават земетресения. Обясненията са от този род. Тук и дума не може да става за това, което ни представя Йоан Екзарх в „Шестоднев” за устройството на света, за първични елементи, за енергии, които се движат и управляват вселената. Този примитивизиран, профаниран поглед към света обаче е по-достъпен, по-познаваем за определени групи хора и текстовете са били също много популярни, защото имаме от тях десетки преписи, в различни варианти и комбинации. Други въпроси са: „от какво е съставен огънят?”, „защо тече водата?”, „защо има дъжд?”, „защо има светкавици?” Всички тези въпроси намират съответните отговори, но свързани с една друга среда, с една друга култура и това са текстове, които ни разкриват едно по-древно познание, върху просто е метнато християнското покривало, за да могат да се впишат в християнската идея за божественото начало на вселената. В източните разбирания се открива и това за слоновете и костенурките, които държат земята, и прочее.
Всъщност тези въпросоответни съчинения ни дават представа за низовото равнище, за това народно християнство, което е било една голяма част от средновековната култура и което непрекъснато е обогатявало и официалната книжнина с различни теми, идеи и различни нововъведения. Така например една група от въпросоответните текстове е посветена на литургията. Но тълкуванията на литургията, които откриваме там, нямат нищо общо с тълкуванията, които представя Константин Преславски в своето „Църковно сказание”. Там напр. се отговаря така на въпроса „защо бие камбаната?”: защото по този начин се призовават вярващите и се прогонват дяволите. „Защо, когато се извършва Причастието, пак бие камбаната?” Защото тогава Дяволът вече изпада в ярост, тъй като е изпуснал християните, те са влезли в храма и ще се спасят, а за него няма жертви (букв. „той тогава си гризе ноктите от яд”). Тоест, една доста по-лесна за възприемане материя, отколкото абстрактната, твърде теоретична и твърде метафизична материя, която ни поднасят образовани книжовници като Константин Преславски и Йоан Екзарх.
През Средновековието също е имало нещо като „масова култура”, но тя пак е била иконтролирана от християнската църква и пак е била вмествана в рамките на християнския морал и етика. Ето защо като цяло тези текстове, макар и несвързани с богослужението, макар и несвързани пряко с християнската идея, са посвоему по-интересни като познание за средновековната епоха и за начина на мислене на средновековния човек. Защото тези представи някога са обуславяли действията и постъпките в определени случаи.
С това завършваме познавателния кръг на природопознавателната, прагматична книжнина.
„На какво се крепи земята?” Казва се, че земята всъщност е плоска, на гърба на една костенурка. Тя е стъпила на два слона, те от своя страна са стъпили на по една голяма риба и тя плува в световния океан. Затова, като се ядоса рибата и започне да се мята, стават земетресения. Обясненията са от този род. Тук и дума не може да става за това, което ни представя Йоан Екзарх в „Шестоднев” за устройството на света, за първични елементи, за енергии, които се движат и управляват вселената. Този примитивизиран, профаниран поглед към света обаче е по-достъпен, по-познаваем за определени групи хора и текстовете са били също много популярни, защото имаме от тях десетки преписи, в различни варианти и комбинации. Други въпроси са: „от какво е съставен огънят?”, „защо тече водата?”, „защо има дъжд?”, „защо има светкавици?” Всички тези въпроси намират съответните отговори, но свързани с една друга среда, с една друга култура и това са текстове, които ни разкриват едно по-древно познание, върху просто е метнато християнското покривало, за да могат да се впишат в християнската идея за божественото начало на вселената. В източните разбирания се открива и това за слоновете и костенурките, които държат земята, и прочее.
Всъщност тези въпросоответни съчинения ни дават представа за низовото равнище, за това народно християнство, което е било една голяма част от средновековната култура и което непрекъснато е обогатявало и официалната книжнина с различни теми, идеи и различни нововъведения. Така например една група от въпросоответните текстове е посветена на литургията. Но тълкуванията на литургията, които откриваме там, нямат нищо общо с тълкуванията, които представя Константин Преславски в своето „Църковно сказание”. Там напр. се отговаря така на въпроса „защо бие камбаната?”: защото по този начин се призовават вярващите и се прогонват дяволите. „Защо, когато се извършва Причастието, пак бие камбаната?” Защото тогава Дяволът вече изпада в ярост, тъй като е изпуснал християните, те са влезли в храма и ще се спасят, а за него няма жертви (букв. „той тогава си гризе ноктите от яд”). Тоест, една доста по-лесна за възприемане материя, отколкото абстрактната, твърде теоретична и твърде метафизична материя, която ни поднасят образовани книжовници като Константин Преславски и Йоан Екзарх.
През Средновековието също е имало нещо като „масова култура”, но тя пак е била иконтролирана от християнската църква и пак е била вмествана в рамките на християнския морал и етика. Ето защо като цяло тези текстове, макар и несвързани с богослужението, макар и несвързани пряко с християнската идея, са посвоему по-интересни като познание за средновековната епоха и за начина на мислене на средновековния човек. Защото тези представи някога са обуславяли действията и постъпките в определени случаи.
С това завършваме познавателния кръг на природопознавателната, прагматична книжнина.
[1] Този мотив е използван от Умберто Еко в „Баудолино”. Там се откриват следи от средновековния „Физиолог”, тъй като той заимства от там мотивите (отделните племена и чудеса, на които е свидетел пътешественикът). – бел. лектора