4. БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ И НАЧАЛО НА СЪЩИНСКАТА ДЕТСКА ЛИТЕРАТУРА У НАС
І. Обща характеристика на епохата
Това е една от най-интересните епохи в развитието на българската литература. Факт е, че някои от изследователите я свързват с началото на същинската литература, доколкото средновековната литература представлява построение, което в значителна степен се разминава с това, което разбираме под “литература” от съвременна гл.т. Точно по тази причина, когато Боян Пенев пише голямото си изследване за Възраждането (в 4 тома), той им дава заглавие “История на новата българска литература”, за да може по някакъв начин да я отграничи от т.нар. “стара българска литература”, респ. средновековната литература. По отношение на Възраждането и проблематиката, която тази епоха поражда, може да се каже, че: 1. Българското Възраждане поставя проблема за отношението на явленията, които се случват у нас, с онова, което протича в Европа и което от една страна може да бъде разглеждано като синхронно (какво се случва в Европа по същото това време, когато у нас се случва Възраждането); 2. Дали типологично Българското Възраждане съвпада с процесите, които протичат в Европа, или по някакъв начин репродуцира модели, които са свързани по-скоро с Европейския Ренесанс.
1. Иван Шишманов: допирни точки между българското Възраждане и европейския Ренесанс
1. Иван Шишманов: допирни точки между българското Възраждане и европейския Ренесанс
вж. Биографични бележки от тук
На първо място трябва да се спомене името на Иван Шишманов. Това е един от големите изследователи на българската литература и изкуство; човек, който много добре познава европейската литература. Така че именно на него принадлежи тезата, че Българското възраждане фактически е някаква форма на преживяване на Ренесанса. И той търси приликите между европейския Ренесанс и това, което се случва в България от втората половина на ХVІІІ в. някъде до към края на ХІХ в. – ние след малко ще коментираме границите на Възраждането. Разбира се, тук не може да се коментира нашироко толкова богат и интересен проблем от типа на това какво представлява Ренесансът, но като че ли думата възраждане в някакъв смисъл калкира, превежда дума ренесанс, защото “ренесанс” означава именно “възраждане”. Къде можем да търсим приликите и къде отликите, за да можем по някакъв да дадем характеристика на тази литература, която ние създаваме, и да впишем детската литература в съответния контекст? Една от теориите, в които има доста истина, това е на Николай Конрад, например, определя ренесансовата култура като движение от селски към градски тип култура и междувременно това е валидно по принцип за Ренесанса. Независимо от това къде се случва той, поначало възрожденската култура, ренесансовата култура е обхващане от начина на мислене, който е присъщ на Средновековието, с цялата му философия, с обвързаността на религиозното мислене с философското мислене и с онези практики, които са характерни за селската общност и започва да търси модели, които да отговарят вече на съзнанието на гражданина. А междувременно гражданинът, или селянинът, не са просто понятия, които се изграждат на базата на някаква регионална принадлежност, а говорим за определен тип менталност. Градският човек има друг тип мислене, в сравнение със селянина. Голяма част от селяните са феодално зависими, свързани с обработката на земя и при тях една от основните характеристики и тяхната неподвижност – неподвижност, която би трябвало да се разбира и в пряк, и в преносен смисъл. Те са привързани към една традиционна култура, която всъщност се репродуцира на принципа на кръговото, докато градската култура търси развитие по спирала, тя търси промяна, тъй като нейните носители в голямата си част са занаятчии и търговци, някои от тях се занимават в някаква степен със земеделие, тъй като разните градове обработват земята около тях. Тук се заражда т.нар. трета класа, трето съсловие извършва и буржоазните революции. С други думи, тук ще се появят лекари, адвокати, респ. индустриални производители след време и т.н. и всичкото това е свързано с един друг начин на мислене.
2. Концепцията на Ал. Лосев за Ренесанса (свързването на неоплатонизъм и антропоцентризъм)
2. Концепцията на Ал. Лосев за Ренесанса (свързването на неоплатонизъм и антропоцентризъм)
Една от големите формули на Ренесанса е руският изследовател Лосев, много добър изследовател на Ренесанса, който изхожда от някаква иманентна (вътрешно присъща) на културата гледна точка и говори за това, че Ренасансът е неоплатонизъм плюс антропоцентризъм. Неоплатониците са философска школа, чието начало е свързано с учението на Платон. Това са последователи на Платон, които развиват неговата идеалистическа философия в определена посока и някои от тях се движат в, очертават полето на мистичното, и в този смисъл догмите са схващани като фундаментални по отношение на християнската доктрина, на християнския тип мислене, от гл.т. на неговата философска подложка. Може би най-известният измежду неоплатониците е Плотин, може би най-талантливият му ученик. Неоплатониците развиват учение за еманациите (формите на излъчване) на Божественото (Абсолютния Дух), които по-нататък развива Тома Аквински. Те присъстват в написаното и от Блажения Августин и т.н. Тази форма на свързване на човешкото с божественото, която при неоплатониците е от съществена важност, т.е. учението за еманацията на Абсолютната Идея, за тези форми на излъчване на божественото, които докосват духовната култура по някакъв начин, към нея се прибавя и т.нар. антропоцентризъм (поставянето на човека в центъра на представата за света). Антропоцентризмът би трябвало да бъде схващан в диалогична връзка със съществуващата до този момент практика, която е доминираща – т.нар. теоцентризъм; Богът е в центъра на всички неща, той е единица мярка, а след това на негово място се появява фигурата на човека. Това обаче по никакъв начин не означава някакъв вид отдалечаване от религиозното. Това е друг начин за търсене на пропорция между човешкото и божественото. Ако Богът е мярка за всички неща, тъй като той е огромен, необхватен в своето съществуване, ако човекът се измери с него, човекът би изглеждал твърде малък, твърде жалък в своите собствени граници и рамки. Ако обаче вземем за отправна точка самия човек (единица мярка), пропорцията между човека и Бога не се променя, но човекът придобива нова значимост; той се превръща в отправна точка – чрез него се мери божественото. В този смисъл той като че ли не губи от своя блясък; той има в себе си неща, които би трябвало да бъдат утвърждавани и да бъдат същностно важни. Когато ренесансовите творци говорят за това, че човекът е мярка за всички неща (едно от най-популярните схващания), много често това схващане е орязано. Ренесансовите мислители действително утвърждават човека като мярка, но не кой да е човек, а единствено и само човека творец, никой друг; защото човекът се родее с Бог именно в способността си да твори. Бог е великият Създател, великият Творец, докато човекът твори в рамките на своите собствени възможности. Фигурата на творящия човек (човекът на изкуството) става същностно важна и започва да създава около себе си някакво поле, което поражда сюжети, което позволява по друг начин да бъде осмисляна самата човешка същност. Оттук и оттласкването от прекомерната смиреност на Средновековието. Самите ренесансови дейци употребяват термина “ренесанс” във връзка с възраждането на древната (класическата) култура – онова, което е съществувало в практиките на Древна Гърция и Древен Рим. Те възраждат онази предсредновековна култура по някакъв начин, така че терминът “ренесанс / възраждане” препраща към тези класически времена с тяхната мяра, с тяхната представа за това как трябва да бъде изобразен човекът. От там се получават всичките тези ренесансови изображения в сферата на изобразителното изкуство, скулптурата и т.н., където ясно прозира категорията на калокагатеята. Калокагатея е сливане между прекрасното и доброто, под някаква форма: добрият е красив и красивият е добър. Началото на идеята за калокагатеята е в античността – не толкова в архаичната, колкото в по-късната античност присъства особено ярко. Омир се схваща като медиаторът между фолклорното и литературното мислене. Когато Омир говори за прословутото събрание на всички царе, които трябва да вземат решение около Троянската война, има един-единствен, който се противопоставя на общите схващания и който по някакъв начин възроптава срещу онова, което се решава – това е Терсик Клевоустий (“този, който говори без да мисли; говори повече, отколкото трябва”) – той е единственият грозен, именно защото казва каквото не трябва. Всички останали (Агамемнон, Одисей, Парис и т.н.) са богоравни, прекрасни, защото въплъщават онази идея, която превръща персонажа в протагонист (натоварен със съответната идея). Иван Шишманов е отишъл малко далеч от гл.т. търсенето на допирни точки между нашето Възраждане и класическия Ренесанс. Действително у нас има някакво обръщане към древни образци, появата на някакви текстове от класическата литература, но ние не преминаваме нито към неоплатоническото философско мислене, нито към такова уплътнено внимание по отношение на класическата древност, каквото познава Западна Европа. Ние имаме някакво свое възраждане, свой ренесанс. По тази причина повечето от сериозните изследователи предпочитат да наричат нашето възраждане Възраждане, а не Ренесанс – хем да се покаже, че е нещо подобно, хем да се подскаже, че има съществени разлики с класическия ренесанс.
3. Философията на Просвещението и българската рецепция
3. Философията на Просвещението и българската рецепция
Другата страна на въпроса е този синхронен разрез: дали Българското Възраждане като явление има допирни точки с онова, което става по същото време в Западна Европа? Това, което очертава профила на нашето културно движение по онова време е навлизането на енергия от страна на Просвещението. Това е епохата, която в голяма степен очертава профила на възрожденските процеси: Просвещението като културна епоха със своя респект към рациото, стремежа за образованост на голяма част от населението (демократизация на знанието) и с поставянето на един изключително важен въпрос – въпросът за отношението между човека и властта. Идеята за т.нар. егалитаризъм идва именно от философията на Просвещението, което се заражда на английска почва в творчеството напр. на Джон Лок, Исак Нютон. Нютон има и философски съчинения, които са основополагащи за Просвещението. От там, тръгвайки с идеята за равнопоставеността на членовете на обществото пред закона (егалитаризъм) – стремеж към премахване на привилегии; идея, че законът е за всички и че важи с еднаква сила за всички, както облагодетелствайки ги, така и наказвайки ги. Всичко това тръгва от мисленето на англичаните, след което намира благоприятна почва за развитие във Франция. Там се появяват автори като Декарт (картезианската школа), Дени Дидро (който доста време е пребивавал в Англия и е бил много силно впечатлен от трудовете на Джон Лок), както и явлението Жан Жак Русо, който е малко по-особен – той осъществява връзката между Просвещението и сантиментализма и очертава няколко посоки на развитие към романтизъм. Тези мислители като че ли са по-съществено важни за процесите у нас в България, отколкото класическите ренесансови автори на равнището на философията им (пр. автори като Марсилио Фичино едва ли са били познати в България по онова време). Късното ни Възраждане обаче несъмнено познава през някакви извадки Дидро, Хелвеций. Българското Възраждане проявява и изключителен интерес към САЩ, тъй като именно на територията на Северна Америка като че ли се осъществява онзи експеримент, мечтан в Западна Европа, френската и английската култура. Там се появява държавата република, водеща е идеята за демокрацията, представата е, че всеки трябва да завоюва всичко чрез собствения си труд, трябва да получи дължимото за това, че е вложил усилия и т.н. Всичко това е в съзнанието на бащите на нацията, които и до днес са много тачени в САЩ. По тази причина в текстовете на Л. Каравелов напр. се намират немалко преводи от писатели, които третират именно САЩ като държава и ги посочват като пример за демократично управление и развитие.
ІІ. Граници на Българското Възраждане. Търсенето на национална идентичност
ІІ. Граници на Българското Възраждане. Търсенето на национална идентичност
Българското Възраждане започва към средата на ХVІІІ в. “История славянобългарска” е създадена през 1762 г. Самият Паисий не се появява сам, без предходници по отношение на това, което прави. Това са една голяма група книжовници, които българската литературна история обединява под името дамаскинари. Те създават различни произведения, обръщащи поглед именно към съвременното разбиране по отношение на човека и то в някакво съчетание с класически религиозни текстове. По това време се появява т.нар. чети-литература, което е много важно. Това не е типът проповед или химническата поезия, характерна за Средновековието, която хората чуват само в църква – възприемат я по слух: някой чете на глас, или проповядва, или се пеят някакви химни и хората ги запаметяват наизуст, а чети-литературата е такава литература, която трябва да четеш в дома си, насаме – ако си в състояние да четеш, а ако не си, някой грамотен човек събира около себе си кръг от слушатели и започва да чете тези четива. Същественото в тях е, че те имат подсилено наративен характер. При тях се подсилва разказът, нарацията за случилото се събитие и те започват да се доближават до това, което от съвременна гл.т. бихме определили като белетристика. Това са неща, които разказват случки, истории. По онова време се появява и един разказ, “Троянската притча”, който е преработка на Омировата “Илиада” в съкратена форма; този разказ може да се намери и под заглавието “Троянската война”. Всичко това разширява кръга потребители на литературата. На Българското Възраждане трябва да се гледа като на епоха, която се стреми да разшири кръга на четящата публика, да позволи на по-голяма група от хора да се докоснат до знанието. Просветата и просвещаването се осъществяват в пряк смисъл, като образование. Изгражда се система от училища, които осигуряват подобен вид образование. Характерно е и обръщането към хуманитарното знание като същностно важно. Поради това ние имаме като първа възрожденска книга “История славянобългарска”, защото през нея Паисий се опитва да направи нещо много важно: да повдигне въпроса за идентичността на сънародниците си, да отговори на въпроса кои сме ние, какво трябва да значи това, че си българин; какво те отличава или сродява с подобните на тебе. По тази причина прочитът на историята е търсенето на една идентификационна матрица, на някакъв модел, през който можеш да видиш себе си. Това е модел, отнесен към предците: щом предците ни са били такива, ние като техни потомци сме подобни на тях. Това е един от големите културни митове. Тук се очертава и въпросът за митологизирането на миналото: за да бъде изградена национална идентичност, трябва да бъдат изградени и национални митове, а това не става през наука – става чрез големия епически разказ. Изграждането на национални митове е основополагащо при изграждането на националната идентификация и припомнянето на митовете е един от големите наративи при изграждането на подобен тип митология. Това го прави всеки народ, не е свързано само с българския. Освен че се идентифицират със собствената си история, българите, за разлика от румънците напр., се идентифицират и в сравнителен план по отношение на съседи. Ние непрестанно се съизмерваме със своите съседи и се опитваме по някакъв начин да се сравним и да се разграничим от тях. Още при Паисий се откриват сравнения със сърби, гърци, турци и т.н.; начина, по който ние живеем с тях, какво ни отличава, за да бъдем българи. Друго голямо и много важно сравнение е това с европеярите (европейците), както той ги нарича. По негово време европейците като че ли функционират като единно понятие. Ние непрекъснато усещаме себе си през възрожденското мислене ту като недостатъчни, ту като неуспели, защото Европа е недостигната, много по-напред от нас, ту като опиращи се по някакъв начин на едно славно минало и в този смисъл – значимо. Това славно минало трябва да бъде възродено – това е идеята на текстове от типа на “История славянобългарска”; да бъде възродено чрез припомнянето и чрез някакъв публицистичен план. Българското Възраждане започва да се движи по посока набавяне на самочувствие чрез съизмерване и чрез припомняне. Горната граница на Българското Възраждане и до ден-днешен не е особено ясна. В много случаи като горна граница се посочва 1878 г. (Освобождението, 3. март). Освобождението (3.03.1878 г.) е все по-проблематизирано напоследък от историците, защото на практика освобождавайки се от Турция на тази дата запазваме някаква форма на васалитет, зависимост. Чак през 1908 г., на 22. септември честваме Независимостта на България, т.е. дори след обединението на Княжество България с Източна Румелия (1885 г.). Това е един постъпателен културно-исторически процес, който се извършва бавно, не става с един-единствен акт. Културата предполага трансформация на съзнанието, а това не става с еднократен акт, необходимо е време. В този смисъл възрожденските процеси отекват до към края на ХІХ век и могат да бъдат открити, особено в масовата култура, под най-различни форми, независимо от новите модерни явления, които се появяват в България особено през 90-те години.
1. Паисий Хилендарски (1722-1773) и Христаки Павлович (1804-1848): учебниците по история
1. Паисий Хилендарски (1722-1773) и Христаки Павлович (1804-1848): учебниците по история
вж. статията на Н. Филипов за Паисий от тук
Когато говорим за времето на Възраждането, условно го поставяме в рамките между Паисиевата история и Освобождението. В случая ни интересува Паисий Хилендарски като явление. По каква причина, занимавайки се с литература за деца, обръщаме поглед към Паисий? На първо място го разглеждаме като основоположник на литературата ни. От друга страна се оказва, че Паисиевата “История” се появява в адаптиран вид под заглавието “Царственик” през 1844 г. Тя е издадена от Христаки Павлович (баща на Николай Павлович, на чието име е кръстена Художествената Академия; Н. Павлович е един от първите модерни художници в България). Самият той се е занимавал и с преподавателска, и с издателска дейност и любопитното е, че той не издава автентичния ръкопис на Паисий, а една по-късна редакция и освен това не посочва името на Паисий като автор. В изданието на Христаки Павлович Паисий отсъства като автор на историята, не е посочен. Появява се въпросът защо го е направил? Подвъпросът тук е дали Паисий е бил толкова популярен в самата епоха на Възраждането, колкото ни се струва днес? Съвременните изследователи твърдят, че популярността на Паисий е явление след Освобождението и ние само си мислим, че той е бил толкова популярен през Възраждането, което обаче не е и точната истина, защото има твърде много отзиви на възрожденци по отношение на историята. Едва ли всеки българин е чел “История славянобългарска” или е чувал за нея, но едва ли и Паисий е бил чак дотам непознат, колкото го представят в момента, тъй като несъмнено има и критика върху това, което той е написал. Казват, че Христаки Павлович не ползва абсолютно автентичния текст на Паисий, а една късна редакция, което може би е и основание да не слага отгоре името на Паисий, защото би било измамно – Паисий не е написал точно това, което се съдържа в “Царственик”, Христаки Павлович разваля текста. Павлович сменя заглавието “История” с “Царственик”, с което още повече подчертава тази посока на търсене на бляскавото, мащабното, важното, свързано с българската история, което е важно за изграждането на национално самочувствие. Цялата тази тяга за изграждане на нацията започва все повече и повече да набира енергия и към средата на ХІХ в. (около един век след Паисий) тя се легитимира чрез изданието на Павлович. Павлович прави това издание с цел да го използва като учебник по история. Немалка част от училищата, които са имали достъп до изданието на Павлович, изучават българска история именно по този текст и респ. се препращат към написаното от Паисий.
2. Софроний Врачански (1739-1813): първата новобългарска печатна книга
вж. Биографични бележки от тук
вж. статията на Т. Атанасов за Софроний от тук
Когато говорим за големите фигури на Българското Възраждане, след Паисий би трябвало да споменем и фигурата на Софроний, който е изключително важна фигура, който прави първия препис на “Историята” (“Котленски препис”). В своята автобиография (житие) Софроний не споменава за срещата си с Паисий – причините отново остават неясни. Софроний се схваща като личност, която е много тясно обвързана с развитието на просвещенските процеси в България (процесите, свързани с европейското Просвещение). Софроний е човек, който поставя проблема за модерното управление на държавата и за правата на гражданина, зад което прозира идеята за демократично държавно устройство. Произведението на Софроний се нарича “Театрон политикон” (“Гражданско позорище / театър”) – превод от гр. език. В него той говори за различните форми на съществуване на държавата: демокрация, монархия и т.н., просвещавайки своите съграждани. Важно в контекста на детско-юношеската литература е друго произведение на Софроний, “Втори Видински сборник”, който съдържа редица наративни четива (приличат по някакъв начин на белетристично четиво), както и някои от Езоповите басни. Този сборник е с особено засилен дидактичен (поучителен) характер и някои от текстовете му се използват и по-късно при обучението в училище. Софроний оставя името си в българската литературна история и с факта, че той издава първата новобългарска печатна книга, “Кириакодромин сиреч Неделник”, публикувана 1806 г. в гр. Рибник, Румъния. Съвременната модерна култура е следствие на печатната книга, която позволява книгата да стане по-общодостъпна. Оттук-нататък следва разширяването на кръга на образованите, което влече след себе си и развитието на обществото. Казват, че Гутенберг е “бащата на съвременната култура”, на модерното общество. Без печатното слово не е възможно да бъде развита модерна държава. Ръкописът се създава много дълго време, скъп е и достъпът до него е много ограничен, докато печатната книга е демократизирана; оттам съвременното общество е общество на демократизирането, на разтварянето на пространството. В този смисъл това, което прави Софроний, е от изключителна важност. Може би най-интересното произведение на Софроний е “Житие и страдание...”, но то не е предмет на разглеждане в случая, тъй като то третира друга проблематика. Важно е обаче да се знае, че Софроний, притежавайки дара на разказвач (той разказва белетристично), формира вкус у четящата аудитория, тъй като преводите, които прави, сборникът му, както и неговите проповеди носят следите на художественост.
Развитие на образователната система през Възраждането: основни етапи и учебникарска литература
4. Петър Берон (ок. 1795-1871): първият български учебник
вж. статията на Н. Ванков за П. Берон от тук
Изключително важно явление във връзка с детската литература е отпечатването на първия учебник. Началото на учебникарската литература е свързано с 1824 г. и т.нар. “Рибен буквар” на д-р Петър Берон. Петър Берон е доста крупна фигура в средата на Българското Възраждане. Това е човек, който получава образованието си в чужбина, пише докторска дисертация не на български, има свои собствени философски идеи, занимава се с медицина. Създал е доста произведения, но по ирония на паметта остава в литературната история с една съвсем малка книжка. Известно време, живеейки в Брашов, той става частен учител на децата на богат български търговец. Именно за целите на своята работа като частен учител създава една книга, която да може да подпомогне учениците му и тази книга е Рибният буквар. Оказва се, че нейният модел е изключително функционален, много успешен и само в епохата на Възраждането Рибният буквар претърпява няколко издания, което е много важен показател. Николай Генчев говори за 25 издания, което не е вярно, но изданията на Рибния буквар съвсем не са малко. Рибният буквар е произведение с енциклопедичен характер. В него се съдържат знания по аритметика, някои природни науки (биология, физическия явления и т.н.), както и раздел, посветен на ограмотяването. В буквара има и един дял, който съдържа “умни мисли на велики мъже” (афоризми, максими), който носи поучителен характер, което показва, че на обучението в училище се е гледало и като на ограмотяващо, и като на възпитаващо, т.е. не само постигането на някакъв вид образованост, но и формирането на определен тип етична система (тип възпитателен модел). От Брашов (Румъния) Рибният буквар на П. Берон се прехвърля в България, издава се няколко пъти и е употребяван почти навсякъде до края на Българското Възраждане, почти във всички училища; в него има и илюстрации. Оттук-нататък започва един развой на учебникарската литература, който нараства лавинообразно и който е ясен показател за процесите на ограмотяване в България. Появяват се т.нар. килийни училища – училища към манастири и църкви, в които преподавателите най-често са духовни лица и основната им задача е елементарната грамотност (ограмотяването), а понякога и запознаването с основните аритметически действия (събиране, изваждане). Тъй като по онова време учебници няма, като текстове са били използвани Апостолът (“Деяния на апостолите”) и Псалтирът, поради което учениците са наизустявали една голяма част от тези канонически текстове. По-късно, с развитието на образованието, се появява т.нар. алилодидактическо училище (взаимоучителната метода). Оригиналното име на методата е Бел-Ланкастърска взаимоучителна метода, по името на двамата педагози, които я създават. Тя е била широко популяризирани и в Европа, също и в Северна Америка. Преимуществото на тази метода е, че при нея един обучен ученик може да обучи двама-трима около себе си, при което се проявява ефектът на геометричната прогресия: много по-бързо се разраства броят на учениците, хората, които се ограмотяват, отколкото ако се разчита на един-единствен учител. Учителят може да ограмоти 20, 30, 40 ученика, но ако всеки от тези ученици също ограмоти 20 и нагоре, броят на ограмотените прогресивно нараства. В България Бел-Ланкастърската метода идва през посредничеството на гръцката култура, поради което тя е позната и като алилодидактическа (“взаимоучителна”, според българското калкиране) метода. Тази метода е свързана с обучението по чинове. Учениците са подреждани по следния начин: най-отпред стоят най-малките (тези, които са абсолютно неграмотни); след тях – ученици, които имат по-високо равнище на грамотност; най-отзад – тези, които са най-добре подготвени. Идеята е всеки заден чин да наглежда работата на предходните, да следи какво правят децата, които са по-нискообразовани и по този начин да подпомага тези, които стоят под тях. Ученикът при такава метода поема и функциите на преподавател. Точно на базата на този тип обучение се появява и училището в епохата на Българското Възраждане, което се схваща като модерно училище – Априловската (габровска) гимназия, завършено през 1835 г. В нея този метод е бил прилаган. Самото изграждане и популяризирането на Габровската гимназия стимулира създаването на твърде много учебници и литература, която е написана специално за деца. Там се появява и такава голяма фигура като Неофит Рилски – един от първите учители в Габровската гимназия.
5. Неофит Рилски (1793-1881): първата българска граматика
вж. статията на Ст. Чилингиров за Н. Рилски от тук
Неофит Рилски създава и първата граматика, “Българска граматика”. След това се появява една друга книга с предизвикателното заглавие “Първичка българска граматика” с автор Иван Богоров. Това заглавие повдига един много важен въпрос: относно същността на тогава съвременния български език. Иван Богоров кръщава своята граматика “Първичка българска граматика”, въпреки че знае за съществуването на друга граматика преди неговата, защото с това той сякаш иска да демонстрира, че граматиката на Неофит Рилски не става за нищо, че истинската граматика е неговата собствена и Богоров смята, че той е създал учебник, отговарящ на българския език в най-висока степен. Тук говорим вече за един много съществен спор по онова време за това какъв би трябвало да бъде българският език, на какво би трябвало да се базира той. Този спор ангажира изключително много умовете на Възраждането и в някакъв пародиран вид той присъства в “Чичовци” на Вазов (пр. споровете около йотата – да я има или не; с тези въпроси Вазов пародира един сериозен проблем на епохата). Проблемът се състои в следното: част от българските филолози по онова време смятат, че книжовният български език (нормативният език) трябва да се базира на старобългарския, защото той е бил писмен език, литературен, развит и в този смисъл би трябвало да се обърнем към него като правопис, граматическа система и т.н. Друга група се обръща към съвременния български език и казва: като книжовна норма трябва да изберем говоримия, съвременен български език. Тук се появява сложният проблем с различните диалекти – по какъв начин те се “стапят” в тигела на книжовния език; как те се съвместяват в някаква обща норма. Тук усилията са много съществени, много големи. Третата група филолози има компромисен характер: заема някои от елементите на старобългарската граматика и заедно с това се обръща към съвременния език. Езикът, който в момента говорим, зависи в много голяма степен и от самите творци на нормите (от къде са произхождали те). По тази причина някои от чертите на балканските и подбалканските говори са приети като книжовен език, докато на македонските говори или редукцията, свързана с източните говори, се смятат за диалектни и до ден-днешен, неприемливи от гл.т. на книжовната норма. Получава се така, защото по-голямата част от книжовниците произхождат от дадената област и носят своя автентичен говор. Произведенията, които се създават, до много късен етап носят следите на съответните диалекти. Тук говорим за кодификация, а художественото произведение не кодифицира – то само свидетелства за начина, по който езикът функционира; докато граматиката е законодателна. Пресата също носи чертите на диалектите, в определена степен.
6. Найден Геров (1823-1900): първият тълковен речник на българския език
вж. статията на Г. Константинов за Н. Геров от тук
Появата на тези граматики поставя въпроса за кодификацията на езика. Освен чрез граматиките, езикът се кодифицира и в речниците. Би трябвало да се създадат речници, които да запишат словното богатство на конкретния език. Тук непременно трябва да се спомене името на Найден Геров, който създава 5-томен Тълковен речник на българския език, заедно с един 6-ти том допълнение. Този речник е до такава степен успешен, че до ден-днешен почти всички речници имат в основата си речника на Найден Геров: преписват Н. Геровия и наслагват съвременна лексика. Найден Геров е човек, който великолепно е знаел руски и по тази причина някои думи, които нямат български корелати, са обяснени чрез русизми. Той прави и Френско-български речник, чрез което отваря българската култура и по посока на западноевропейската, снабдявайки я с двуезичен речник.
7. Константин Фотинов (1790-1858) и Иван Богоров (1820-1892): учебниците по география
вж. статията на Г. Константинов за К. Фотинов от тук вж. статията на Ст. Младенов за Ив. Богоров от тук
Една друга много важна и интересна група учебници са тези по география. Те са изключително много на брой, сред които основни са: * Константин Фотинов, “Общо землеописание”; К. Фотинов трябва да се запомни и като родоначалник на българския периодичен печат – той е първият български книжовник, който започва да издава списания (“Любословие”); * Иван Богоров, “Всеобща география за децата”; Ив. Богоров издава и в-к “Български орел” в Лайпциг. Географиите са изключително важни, защото разширяват хоризонта. Те започват да създават съзнание, че ние не сме пъпът на света – съществуват и други държави, други цивилизации, други култури и по някакъв начин докосването до томва знание за различното превръща затворените граждани на Отоманската империя постепенно в граждани на Европа. Създаването на учебници по география става през 40-те години, нач. на 50-те. Географията започва да се изучава изключително настойчиво, още повече, че през втората половина на ХІХ в. все повече българи започват да пътуват както из Империята, така и в Европа. Знанията по география се оказват важни и за търговията, икономиката. Икономическите географии са също много широко разпространени. През епохата на Възраждането се появява и една трета степен (форма) на образованието – т.нар. класно училище, което вече означава, че децата са разделени в класове по възраст и степен на знания и в по-горните класове именно тези Географии намират много широка аудитория. Още през Възраждането се появява и първото професионално училище, Търговското училище в Свищов, което после прераства в Икономически институт на Свищов, който продължава да съществува и до ден-днешен и може би е най-успешният икономически институт след софийския, един институт с много традиции. Търговско училище се появява точно в Свищов, тъй като това е един от най-европейските градове по онова време поради връзката си през р. Дунав. Следите на европеизацията и днес личат там изключително ясно. Хората там са имали едно по-друго самочувствие, защото са пътували непрекъснато по Дунав, главно до Виена. Водният път осигурява възможността за по-активна търговия, поради което се появява и необходимостта от подобно училище.
8. Неофит Бозвели (1785-1848) и Емануил Васкидович (1795-1875): принципите на възпитание
вж. статията на В. Пундев за Н. Бозвели от тук
Има още две важни издания: Неофит Бозвели и Емануил Васкидович, “Славяноболгарское детоводство” – знание за детето и знание, предназначено за детето. Книгата на Бозвели и Васкидович е с доста разнороден характер, много любопитна с бележките си, които по обем се равняват приблизително на основния текст на книгата. В нея могат да се открият твърде много сведения за различни български градове от епохата на Българското Възраждане, като и разбиранията на авторите относно педагогиката – какво трябва да знае едно дете и в какви принципи трябва да бъде възпитано.
9. П. Р. Славейков (1827-1895): българските читанки
вж. Биографични бележки от тук
Появяват се и различни читанки, сред които трябва да се споменат тези на П. Р. Славейков: “Първа читанка”, “Детска читанка” (80-те години) – излизат след Освобождението, но носят духа на Освобождението Самият Славейков доста дълго време работи като учител и по тази причина обикаля България, тъй като тогава учителите са били волнонаемни: сключва се договор в някакво селище и там учителят може да остане година-две, три, без значение. Старият Славейков е обиколил България със своето учителстване и по тази причина, въпреки че самият той е роден в Търново, синът му Пенчо е роден в Трявна, защото бащата му е бил учител там. Това учителстване му позволява да придобие впечатления от първа ръка по отношение на това какво е необходимо на българското образование и той започва да събира някои материали, които биха могли да бъдат включени в текстове, използвани за обучението на децата в училище. След Освобождението П. Славейков за кратко дори е бил Министър на просветата и в периода на 80-те години издава тези две свои книжки (“Детска читанка”, “Първа читанка”), в които има и доста много негови собствени текстове, някои са преводни, някои са побългарени и т.н. Точно в качеството си на Министър той е живеел в къщата на ул. Раковски, непосредствено до къщата музей на Яворов. Къщата е показателна за скромното битие, което е водел Славейков; много скромно жилище с много книги. В момента там се пази част от архива на двамата Славейкови. Дълго време уредник на музея е Ст. Михайлова – един от най-добрите познавачи в българската литература на творчеството на двамата Славейкови; много добър фактолог и архивист, тя е издала заедно със сина си томовете на младия Славейков (“Епика”, “Лирика”; третият том се очаква). В качеството си на учител, на базата на своя опит, П.Р. Славейков създава двете си произведения.
10. Райно Попович (1773-1858): учебникът по етикет
Райно Попович, “Христоития” (‘добронравие’): тъй като Попович е бил учител по гръцки език, книгата му е преводна от гръцки. Това “Добронравие” всъщност предписва как да се държим в обществото – това е смисълът на книгата; ръководство по етикет. Този факт е изключително важен, защото говори за едно развитие на българското градско общество в определена посока. Един селянин трудно ще се замисли, когато се движи по улицата или по тротоар, дали мъжът да бъде от страната на платното или от вътрешната страна – нерядка е картината мъжът яхнал магаре или кон, а жена му върви пеша до него – това е съвсем нормално. Подобно нещо в “Христоитията” не може да се намери, поради което книгата е скандална за българското общество. Поставя се въпросът дали тя не говори за нрави, които са ни чужди; дали не става въпрос за привнасяне на чужд културен модел, който изкривява автентично българския. По повод на книгата се изказват автори като Л. Каравелов напр., който не обръща внимание на маловажни неща и който е бил доста рязък в преценките си. Книгата на Райно Попович би трябвало на първо място да се изследва като свидетелство за европеизирането на българското общество. Тя е била използвана като учебник в редица български училища, особено в женските (девически) училища, за да бъдат научени хората на добро възпитание (пр. как да си служат с прибори).