Nota Bene! Материалът не подлежи на редакция, поради което се публикува в нерадктиран вид. Благодарности на колегата, която го предостави!
Историческо развитие на антропологията
Културното развитие на антропологията минава през няколко етапа. Първата епоха е Предисторическата. Основното при нея е отношението природа-култура, човекът трябва по някакъв начин да запази природата, да я овладее. А всяко нейно овладяване под влияние на съзнанието се нарича култура (има над 360 определения за култура). За първо културно явление, на границата между природата и културата, се счита запалването на огъня (може да се счита като явление на съзнанието - търсят се две дървета, за да създадат т.нар. “жив огън”) и е такова, защото около него се очертава кръг, който е наречен културен, защото неговото пространство е усвоено. В това културно пространство човек е защитен от тъмнината и запазен от хищни животни, с помощта на огъня. Той създава човешката общност. Тя може да е чисто формална, събрана от топлината и светлината и след това да бъде организирани като род или племе. Типовете общности по това време все още се занимават с усвояването на естественото в природата. Следващата степен на ниво природа-култура са осъзнати явления като лов и риболов, но при тях трябва организация, съзнание и сечива. Културното осъзнаване е на ниво дребни магически практики, защото магията като едно от най-важните осъзнавания. Съществуват и такива древни практики като анимизъм и антропоморфизъм. Анимизмът се състои в придаването на душевен облик на заобикалящата ни среда, а антропоморфизмът - на човешки облик. Според Марсел Мос, френски автор, (“Магията”) най-голямо значение има магията. Чрез нея човекът осъзнава своята сила и може не само да откъсне плода, но смята, че може да завладее света около него. Затова и най-често се разграничават два типа магия - добра и лоша. При българския народ те са бяла и черна и апотрофейни (предпазващи) практики при бялата практика (запазването на момата от змея или слагането на чесън над вратата). Вероятно в този период се е родил танцът, който има повеюе комуникативен, познавателен характер.
Следващият етап в човешкото развитие е времето на появата на езика (450 000пр.н.е., тогава е открит хуманоиден череп във Франция с членоразделен тракт т.е. можел е да говорин или поне да издава звуци). Езикът е много важен за човека и човешката същност, защото словото съдържа в себе си ритъма на танца, на топлото човешко единство, но то е и знак за отношение към времето, Трябва да се знаят понятия като “тук” и “там”. Това е времето на митотворческата епоха, митът има познавателен характер, той е сказание (едно към едно), а не иносказание. Именно усещането за кръгово пространство, за кръгово време, за митическо пространство и време или това, което наричаме безвремие. В мита няма географксо пространство и точно заявено време. Това е най-вероятно началото на митологическата епоха. От 15 000 пр.н.е - 6-7 000 пр.н.е. започва т.нар. Неолитна революция. Тогава се появява идеята, че земята може да се обработва - поява на земеделието. Тогава се създават колелото и каруцата, което е начало на европейската революция в придвижването. Индоевропейската митология се предполага е дошла след Неолитната революция, 2000-2500г пр.н.е. По същото време се предполага са се появили келтите, а през 1500г пр.н.е., в Гърция - дорийските гърци.Това са някои етапи от развитието на човешкото мислене - появява се възможността за изграждането на езикови конструкции ти разказ като мита. По това време се появява и естетизмът - удоволствие от това, което ни заобикаля. Примитивният танц се превръща в танц, който носи удоволствие.
Източници за възстановяване на историята на човека са народните танци, историографията, примитивните скални рисунки, иконографията и др. Самият език сам по себе си е една история на човека (Митът за вечното дърво-бъдника, чийто превод не е бъдеще или бъдни дни, а е символ на бъднините ). Културното наследство по нашите земи е наследено от римляните и гърците, един от основните цивилизационните модели е дошъл от римляните. Самата Коледа е празник, чиито корени са в културата на Римската западна империя. Хиляда години преди новата ера и хиляда години след нея е периодът на Античността, през който съществуват едни от най-големите градове-държави - Спарта и Атина. След падането на Римската империя, V-VI век се появяват варварите, германски племена. През IX век се създава Свещената Римска империя, а след X век е изградена Средновековна Европа. Средновековният свят е селски свят, те са се придвижвали по суша, използвали са реките. Техният свят е отседнал, по места, където могат да отглеждат своето стопанство. Те имат примитивна култура, най-важно е семейството, задругата, във връзка с обработването на земята. Те спазват естественото природно време, съществува атемпоралност - времето в дългосрочен период, в който имат значение единственото сеитбата и беритбата. Средновековното общество е полуномадско- солидарно, хармонизирано и йерархаризирано. Това е един варварски свят.
Българската държава е една от първите варварски държави, с култура, наследена от славяните, които идват по нашите земи през V век. Моделът на държавата ни е създаден от прабългарите. Характерно за България в този период е приемането на християнството, една от световните религии. Счита се, че X век е началото на християнизацията, а при нас този процес започва още през IX век, от Борис. Приемаме го от Византийската империя. Християнството е тип градска религия, религия на градските занаяти. То “издърпва” цивилизацията от Средновековието и селата и я пренася в градовете. Благодарение на него получаваме богатата символика на кръста (Митът за вечното движение), на Богородица и на Светата троица, дори и със славянската си азбука. Глаголицата се състои от езически знаци, които са преосмислени. Приемането на християнството през IX век от Борис и продължаването на делото му от неговите наследници е велика стъпка за България през Средновековието. Този период включва Първата и Втората българска държава, византийското робство и османското иго. Българското средновековие е характерно с развитието на много силна култура, въпреки тези кризи. Създава се освен славянска писменост и култура, а и първото южнославянско влияние върху Русия. Тя не би могла да създаде азбуката си без България. През XIV век, когато губим независимостта и държавността си, говорим за второто южнославянско влияние, защото оставаме държава на духа, Нямаме географски граници и икономическа същност,която да крепи държавата но школата на Патриарх Евтимий, софийската книжовна школа и богомилската книжнина продължават да крепят българщината. През този период вероятно се заражда и българският фолклор в съвсем примитивна форма
