Български юнашки епос (14)

Nota Bene! Материалът се публикува по нередактирани записки. Благодарности на колегата, който го предостави!

Български юнашки епос

Цикълът песни за Крали Марко и Момчил Войвода са разпространени и битуват в различни славянски територии. Както славянските герои могат да са валидни за целия Балкански полуостров, така и българските юнашки герои са популярни по други земи.

Първите песни за Крали Марко са известни от 1325г., а записи на подобни имаме едва чак през 1397г. Те са свързани с историческата личност – Крали Марко, а не с епичния герой.

Съществуват поне две теории защо познаваме този герой като Крали Марко:

1. Още приживе бащата на Марко го е обявил за съвладетел, от голямата радост, че има мъжко чедо. От там идва „крали”, което означава „кралевич” – крал.

2. Фолклорната теория гласи, че „крали” – означава крилатият Марко, който може да лети, да се носи.


Исторически данни за личността на Крали Марко

Живял е в земите на Западна Македония, с център град Прилеп. В царството на крал Вълкашин /Вълкашин Мърнявчевич/, който е средновековен владетел, крал на Прилепското кралство от 1366 до 1371 година и баща на крал Марко Мърнявчевич, известен повече като Крали Марко.

Крали Марко се жени два пъти. Първата му жена се казва Елена. Това име много отива на непокорна и невярна жена. В митологията именно героините с това име, носят чертите на „лошите” жени за своите мъже. Втората жена на Крали Марко е девойка от народа, обедняла аристократка, но покорна и предана, с името – Мария.

Крали Марко и Момчил Войвода са роднини по майчина линия.

Марко загива край гр. Крайова през 1394г. в бой срещу християнската войска, той води сражение с християните, защото е бил васал на султан Баязид. Той загива в сражението нарочно, за да отслаби турската войска и да помогне на своите /християните/. Марко е бил предводител на тази турска войска и много изкусно ги е ръководел.

За да стане един човек епически герой, е нужно:

- особености при самото раждане – звездопад или огньове, сънувани от майката; точно определено време за раждането на героя; ражда се там, където не трябва, пр. /в ясли/; тези хора идват на света много трудно, трябва да са съхранени при раждането. Бащата трябва да не присъства на този акт.

Бащата ознаменува раждането на своя наставник като го прави още преди той да е умрял – съуправител.

- необикновено детство – да има още като малко дете изключителна и необикновена сила /Марко успява да спаси конете на баща си от крадци; да прогони нападателите, които искат да отвлекат сестра му/

Още като малък може да говори добре – да убеждава и да преговаря.

- от къде взима силата си – Марко е бозал 9 години; има вълшебни помощници – кон – Шарколия /кон на петна/, който е от Шар планина, може да говори и му го подаряват самодивите

Има сабя /оръжие/ - сабя дамаскиня – тя е от Дамаск; скъпи оръжия; специално ковани

Епическият герой събира епически дружини, които отстояват в битки. Приятелите на Крали Марко от тези дружини са: Дойчин Войвода, Хрельо Шестокрили, Лютица Богдан, Филип Маджарин, Секула детенце и Янг Секелик /Граф Дракула/.

Епическият герой не е идеалният, защото ако е абсолютно праведен, той няма да е епически герой.

Епическите герои:
- постоянно пият и ядат
- скандалджии са
- падат си женкари
- трудно се прибират в къщи
- Марко играе хазартни игри /постоянно се правят за нещо залози/
- винаги държат на мъжката си дума, но ако тя е дадена на мъж, иначе лъжат жените

Крали Марко воюва с:
- Аратка / Авратка девойка – самодива, която замалко да му вземе силата, от тогава той не се бие със самодиви, защото разбира, че не може да ги победи
- Муса Кеседжия – сина на султан Баязид
- Жълта Базиргяна – самият султан Баязид

Всеки един народ си има епични посоки на света. При българите от юга идва страха и пр., а при всички останали от там идва топлината и спокойствието, а Балкана /Стара палнина/ е крепостта на българския народ.


Цикълът за Момчил Войвода

Много по-малък цикъл от този за Крали Марко. Смята се, че този цикъл е поне с 50 години по-стар. Няма толкова голяма историческа стойност, колкото цикълът за Крали Марко. Предполага се, че доста от песните за Момчил Войвода са преминали в песни за Крали Марко.

Връзката на Момчил и Крали Марко – исторически – Момчил е женен за лелята на Марко – Ефросина /Елена/. Тя не е жена на Вълкашин, а жена, която го харесва и прави всичко възможно, за да е с него. Тя отново е невярна и непокорна – отново носи името Елена.


БИБЛИОГРАФИЯ

* Петър Динеков, „Български фолклор”, ч. 1, Изд. „Български писател”, С. 1990 г.

Българска народна балада (13)

АНТРОПОЛОГИЯ. БЪЛГАРСКИ ФОЛКЛОР

Българска народна балада

Народната балада е жанрът, който най-трудно се идентифицира като текст. През 1951 г. започва издаването на 12-томния сборник с народни умотворения. Този сборник се издава много дълго, прави се от много хора с добър екип, но в поредицата няма том, посветен на народната балада. Това са едни от най-разпространените сборници, поредицата е издадена в над 170 хил. екземпляра (червени томове). През 1981 г. започва издаването на "Българско народно поетично творчество" (нов мащабен проект) – 7 тома, от които том № 4 съдържа балади. Преди тази поредица баладите са били пръснати сред останалите дялове в изданията с народни умотворения. Дори само този факт показва колко е трудно да се каже с точност какво е "балада".

Друг проблем е, че баладичните текстове се записват още от XVII в., но едва през XIX в. те се именуват „балади” (по името на литературната балада). Онова, което е приличало донякъде на литературна балада, е започнало да се нарича народна балада. Останалото, което не е приличало на тази балада, или е приобщено по-късно, е все още развитието на народната балада.

В Северна Европа са припознати много отдавна като такива и се събират англо-шотландски народни балади. В другата част на Европа също дълго преди това са събрани песни, които са наречени „балади”: руската, чешко-словашката фолклористика и пр. Ние попадаме в една много разностилна ситуация, в която трябва да решим какво според нас е „българска народна балада”.


§. Възникване на понятието „народна балада”

Теорията за това какво е „балада” е много дълбока, но нецялостна и винаги готова да допусне нещо или да го отхвърли. Тук няма някакви абсолютно стройни правила. През 50-те години на ХХ в. се развива една много силна вълна от т.нар. модерна балада, която се развива и в популярните стилове песни и тя като че ли окончателно обърква разбирането за това какво е „балада”.

Терминът „балада” започва да се приписва на даден текст през XVIII в. След 1761 г. се появява за първи път една английска книга в 3 тома, която се нарича „Стари английски балади”. Още в първия от тези три тома се наблюдава разностилие. Първите два тома са изцяло с т.нар. народни песни – песни, които са събрани на терен, пеят се от народа и нямат автор. В третия том са събрани т.нар. авторски балади. Още от тези първи три тома се разбира, че и по-нататък ще има доста сериозно объркване около това кой текст ще се определя като „балада” и кой не.

Самият термин „балада” се извежда от италианския термин balata ("пролетна, танцувална песен"). Този тип песни са разпространени и в Прованс (т.е. те са и провансалски песни), затова някъде може да се прочете, че терминът „балада” произлиза от лат. глагол balare ("танцувам, пея"). Тези песни са известни, наричат се balati и са фиксирани като известни от XII-XIII в., въпреки че са записани по-късно. От тях по-късно в Италия и Франция между XIII и XV в. се заражда лироепическа песен, която е с много определена метрична система. Тази определена метрична система по-късно ще се намеси с това, че някои изследователи по метриката (вид и дължина на стъпката) ще определят даден текст като балада. Нашите народни песни са писани в силабическо стихосложение. В наши условия това е текст между 8 и 10 срички[1] – типичната българска балада: най-често 5+3 или 3+5. Баладата не може да бъде с размера 4+4 (пр. „От кога се е, мила моя майно льо...”), който е характерен за българските народни календарно-обредни песни, сред които най-известни са лазарските (играят се 4 стъпки напред, 4 стъпки назад; движението при танца е в полумесец/полукръг или "завой") и коледните (играят се като право хоро).

От XV в. нататък се развива литературната балада, която изключително силно повлиява на западноевропейската балада, докато в нашите ширини (Балканския п-в) за балада започва да се говори през втората половина на XIX в., особено в българския песенен материал („Неразделни” на Славейков е пример за балада; „Неразделни” има над 250 варианта в българската традиция). Тази балада, за която се говори тогава, е все още литературна балада и до 1905 г. все още никой от фолклористите не нарича българските народни песни „народни балади”. Стефан Веркович и Любен Каравелов наричат баладата „тъжна песен”, „протяжна песен”; братя Миладинови ги наричат „женски песни”. Наричат ги още „народни песни”, „митични песни”, „фантастични песни” и пр.

За първи път проф. Иван Шишманов в едно свое изключително подробно, голямо и христоматийно произведение (студията „Песента за мъртвия брат в поезията на балканските народи” в СбНУ) от 1896 г. той описва зараждането на термина „балада”. Песента, която той подлага на сериозен анализ в тази студия, е песента за вградената невеста. Той я сравнява с Гюргеновата Ленора и от там започват едни много дълги сравнения, от къде е тази песен, какво е. В последните редове на своята студия той нарича тази песен „балада”: родило се е съзнанието в българската фолклористика, че имаме балада.

След като се появяват масово първите сборници, най-известните след Шишманов са тези на Михаил Арнаудов (сборник с около 100 балади, пр. „Слънчова женитба”, „Лазар и Петкана”), Беньо Ангелов (сборникът излиза през 1942 г., около Втората световна война, поради което е с много лошо качество, но много ценен). На българските народни балади е посветен цял том „Български народни умотворения” (том № 60, в две части): там са събрани огромно количество от българските народни балади. Някои песни там са „вариантни” (една част – към епика, друга част – балади), пр. баладите, свързани с кралимарковския цикъл.


§. Теми в баладите

На Балканите има тема „невярна жена”, но няма тема „неверен мъж”. В полските балади напр. има тема „неверен съпруг” (пр. „Господарката убила господаря” – много известна балада). В българските варианти липсва подобно нещо, там има тема „свекърва отровница”, „свекърва клеветница” и т.н. По принцип на Балканите има едно по-селективно отношение към семейната колизия. Ние нямаме и типа балади, които са известни са Средна Европа: годеница, която изоставя годеника си; мъртъв годеник, който наказва невярната си годеница, отнасяйки я в гроба, и пр. При нас годеничеството е процес, който е обратим: не се вричаш изцяло.


§. Проблемът с жанровото определение

Има определени жанрови квалификатори, които се прилагат, за да се определи даден текст като „балада”:

1) фолклорен жанр, който със сигурност е на границата с лироепиката: има сюжет, тема, случка, но едновременно с това – дълги интродукции, множество повтарящи се елементи и запеви (лиричния момент); баладата търпи всякакви съчетания: „жив труп”, „жив умрял да ходи”, „де се чуло и видяло жив по мъртъв да ходи” и т.н. – баладата позволява този тип „кръвосмешение” на литературните родове, което иначе е невъзможно

2) баладата е изключително фреквентна: има много широко разпространение и в този смисъл само баладата може да има:

* историческа балада: „Цар Асен убива жена си”
* мистична балада: „Слънчова женитба”, „Овчар и самодива”, може би също „Богдана невеста”
* битова балада: всички битови конфликти спадат тук, „жълтата преса на една общност”
* епическа балада: „Невярна Марковица” (типичен пример)

Разгледана извън Марковия цикъл, „Невярна Марковица” спокойно може да се приеме и за баладна песен. Големите герои като Крали Марко задължително си имат по една предана сестра, която страда за тях: жертва се за него и винаги излиза лоша; има и претендентка за ръката на героя, която е много хубава, но доста невярна и трябва постоянно да се варди.

Има много жанрове, които са вградени в други жанрове, т.е. те не са чисти жанрове. В една приказка можем да имаме и пословица, и поговорка, и гатанка и пр.

Специално трябва да се отбележи, че част от по-късните фолклорни балади са т.нар. вторично фолклоризирани текстове, т.е. от литературно произведение отново се връщат към народно изпълнение части от него. Най-често вторично фолклоризирани балади има върху Ботев („Хаджи Димитър”, „На прощаване”): „Юнак се прощава с майка си”, „Юнак иска да иде при тейко си”, „Юнак лежи на Балкана” и т.н. От битовите и любовните балади: „Изворът на белоногата” – определени части от произведението се връщат обратно от литературата към вторично фолклоризиране, където хората, които ги изпълняват, нямат никаква представа, че изпълняват авторски текст. Такава балада има създадена по още по-странен начин: сръбска балада за двама български фолклористи (Аспарухов и Котков), която вторично се фолклоризира чрез български текст. В момента тази балада е дала над 20 различни народни текста.


Библиография:

проф. Петър Динеков, ст. „В света на българската народна балада”, СбНУ, т. 60 (една от най-добрите статии за народната балада)

---

[1] В народните текстове няма стихосложение (стъпки), а срички (syllabus).

Философска антропология (сем. 3)

КУЛТУРНА И СОЦИАЛНА АНТРОПОЛОГИЯ. БЪЛГАРСКИ ФОЛКЛОР

сем. 3, 7-5-2009 г., V и VІ група 

БИБЛИОГРАФИЯ:

* Владимир Григориев, “Религиите по света”, Изд. “Хемус”, С. 1995 г., стр. 359-378 (АНИМИЗМЪТ)

Философска антропология

§. Ерих Фром: две определения за човека

“Наред с определението на човека като водено от конфликтиращи нагони същество (Ерос и Танатос, удоволствие и неудоволствие), определението му като рационално-ирационално същество е от решаващо значение за Фройдовия образ на човека.” (стр. 84)

Тук става въпрос от една страна за нагоните, които определят начина на поведение на човека (от там произлизат конфликтите) и от друга – рациото и ирационалното. Когато става въпрос за Фройд, пред нас не се изправят обичайните екзистенциални опозиции. Така например чрез Ерос и Танатос се противопоставят любов и смърт, а не (както би става обикновено) живот и смърт или любов и омраза. През Българското възраждане тази опозиция добива формата ‘свобода – смърт’. Фройд подбира именно опозицията ‘любов – смърт’. При едно елементарно изравняване се оказва, че любовта може да бъде равна и на свобода, и на живот. Като че ли това е основният проблем за традиционно живеещите общества: в тях я няма свободата да обичаш, поради което традиционно се четат произведения като "Ромео и Жулиета", "Неразделни" и т.н., защото, забранявайки им да обичат свободно, те избират смъртта. Традиционното общество видимо наказва неподчинението със смърт. В този смисъл само модерното време може да даде на човека възможността за избор между Ерос и Танатос. В традиционното общество няма такъв вариант, да избереш смъртта. В модерното общество обаче индивидът поема сам отговорност за своето поведение, поради което стига и до избора на смъртта като индивидуален изход от ситуацията. Какво е смъртта за традиционните общества? Те разбират категорията ‘смърт’ като ‘неживот’, но не и край на всичко, защото индивидът преминава в колектива на праотците / предците. Той продължава да има живот и след смъртта, за него се правят най-различни обреди и обичаи, чества се датата на неговата смърт. Паметта за индивида продължава в множество обреди и обичаи и след смъртта му. Преминаването в групата на светците е част от традиционния живот. В модерното време не е така: там няма проблем човек да завърши паметта си само със смъртта, тъй като той няма някакви особени вярвания за след това. Предпоставената теза за опозицията ‘живот – смърт’ тук се измества от модерното разбиране за опозицията между Ерос и Танатос (‘любов – смърт’). Допускането на опозицията ‘живот – смърт’ се развива по-късно, в традиционното живеене то отсъства. Ренесансът ни дава проблемите с Ромео и Жулиета, с любовта и смъртта, като начин на живот. До тогава това е било недопустимо. В началото на ХХ век, благодарение на литературни образци, безкрайно популярно в България е станало убийството от смърт, с всички детайли: отиват на гробищата, стрелят един в друг. Има такива случаи, особено в по-малките градове, в по-малките общности; безкрайни романтични истории – него не го дават на нея, или обратното, и те отиват и се застрелват. Много е сериозен въпросът за това кога въобще индивидът може да подходи към тази опозиция ‘любов – смърт’ като основна в живота си. Тук се намесва теорията на Фройд, че Еросът е на ниво безсъзнателно. Това е може би голямата заслуга за Фройд: теорията за безсъзнателното.

§. Типове несъзнавано според З. Фройд

“За Фройд безсъзнателното направлява съзнанието и с това и поведението на човека.” (стр. 85)

Психолозите са разработили една много голяма помощна наука за ролята на безсъзнателното, в която твърдят, че основна част от жестовете ни са полови жестове (жестове на мъже и на жени). Според Фройдовата теория, независимо от това как сме облечени и как изглеждаме, всеки индивид с жестовете си (ръце, крака, глава и т.н.) дава определение за пола си или за предпочитанията си по отношение на пола. И това става безсъзнателно. По-различните от основните типове поведение (мъжко и женско) действително като че ли имат натрапчиви жестове на различност, на търсене на другия пол. Хомосексуалната ориентация също много личи в поведението, особено при мъжете. При жените това не личи толкова много, тъй като живеем в една много сложна обстановка по отношение на мъжко-женското, огромна част от аксесоарите са унисекс (достъпни и за мъжете, и за жените). Когато видимо човек, приличащ на мъж, има поведение и жестовост на жена, това много се забелязва. При жените не личи така ярко, тъй като жестовете са като че ли интерсексуални. Фройд дори стига до разбирането, че смислоразличителни са само женските жестове, т.е. те са основни, изначални и в този смисъл изначалният пол е женският. Това разбиране противоречи на голяма част от религиите, които поставят в началото мъжкия пол. Има религии (особено в монотеистичните), където първенството на мъжа е много ясно подчертано, или фалическото начало (мъжко и женско в едно: змията, която изяжда опашката си; фалосът, който удовлетворява сам себе си); двуполовостта на божеството също е присъща на голяма част от религиозните форми. Фройд говори за това, че хората могат да бъдат абсолютно различни само по отношение на половостта, на нищо друго. Хермафродитното начало според биолозите е грешка на природата. Според Фройд единственото, което може да раздели човечеството по нещо, това е само полът, и то е биологически предопределено. В този смисъл това е и единствената разлика, която държи обществото, с всичките му норми и забрани. Всички норми и забрани идват от разликите; ако сме еднакви, няма да имаме норми и забрани. Така например десетте Божи заповеди на християнството са общовалидни, там няма разделение на половете (освен може би в "Не пожелавай жената на ближния си"). Фройд казва, че ако трябва да изучаваме всякакъв вид правила, то те са създадени именно заради различията. Огромният проблем е именно това: да регламентираме отношенията на мъжко-женските "допирания"; след като сме различни, ние не можем да спазваме едни и същи правила на поведение. Няма човек, който в един човек да не се е замислил защо се е родил мъж/жена. “Според Фройд има два типа несъзнавано – латентно или съзнаваемо и изтласкано, което не може да се осъзнае без допълнителни усилия.” – още един основен момент в неговата теория. Това са два типа неосъзнати реакции спрямо сексуалността, еротичното.

1. Латентен тип несъзнавано

То е неразгърнато, неосъзнато, спящо в човека; азът спи в човека и докато не се събуди, човек не се осъзнава като полово същество. Традиционното общество съвсем съзнателно се стреми последователно да събуди латентното чувството на сексуалност. Колективът е длъжен в традиционните общества да събуди у всеки индивид чувството за сексуалност, за да изпълни човек своето предназначение на биологично сексуално активен. Как става това? Обществото учи още от ранна възраст отделните полове да използват оръжията на сексуалността си. Момичетата биват учени да подчертават естетизма си, защото се смята, че при тях естетическото е водещото. Това е задължение на обществото. Те биват учени на сексуални поведенчески жестове. Такива са жестовете на ръцете (махане с ръце с ръце при жените, стискане на ръце при мъжете). Един от традиционно мъжките жестове е постоянното потупване по раменете, по гърбовете. В по-голямата част от традиционните общества няма здрависване, а напр. молитвено събиране на ръце, различни поклони и пр. Когато мъжът хване една жена за ръката над лакетя, това е много силен еротичен жест на ухажване. Жестовете между половете са много точно детерминирани. Затова и китките при порасналите вече момичета трябва да са покрити и не трябва да се виждат, особено вътрешната страна на китката; всички ръкави на официалните носии са до средата на пръстите. Фройд е много прав за това, че колективът действително се опитва да те извади от латентността и се притеснява за теб, ако не можеш да излезеш от нея. За традиционния колектив само един свършил работата си човек, подрастващ, може да бъде оженен/омъжен. Днес вече не е така, много от младите хора избират да учат повече, да се усъвършенства. В българския език всичко се казва чрез евфемизми: говори се в обратния смисъл, пр. Грозданка, която носи такова име умишлено (апотропейна вербална магия), това е предпазна магия за възпиране на определено действие. Възрастните казват по същия начин: "малък за женене", с което те много умишлено те предпазват от встъпване в брак. Колективът втълпява на човек, че е "малък", не сметне, че индивидът си е свършил вече работата и тогава се проявява другото задължение на колектива: да подтикне същия индивид към обвързване. Традиционното общество знае, че има неща, които не трябва да се бъркат и ако се объркат, то приема това за своя грешка, при което колективът страда и се самонаказва. За много голям и тежък грях се приема това да не оставиш наследници, затова на подсъзнателно ниво колективът събужда в човека латентното чувство на половост. Ако някой човек остане неженен, значи не сме си свършили работата като колектив, а това е много страшно нещо. Това е присъда над колектива. Фройд открива точно това, че на подсъзнателно ниво целият колектив събужда у човека латентното чувство на половост, за да може да го похарчи в името на вида.

Поява на символите на сексуалното

В голяма част от своето битово живеене ние сме традиционни хора. И до ден-днешен възпитаваме по различен начин момчетата и момичетата. Момичетата се възпитават повече към домашна работа (плетене, шиене, бродиране и пр.), а момчетата – към технически натоварвания, изучаване на техника. Максимумът е да бъдат научени момчетата да танцуват, да свирят, да рисуват. Като домашно занятие дейностите на жените и мъжете са разграничени. Символите на сексуалност се появяват за първи път в костюма: към традиционния костюм се добавят аксесоари. Първото, което се прибавя за момичетата е коланче и мъничка престилка, а за момчетата - . Престилката се дава, когато момичето вече е пораснало достатъчно, за да помага в кухнята. Това е тази част от облеклото, която прикрива половите органи. По този начин се познава кое момиче вече е подрастващо и кое все още не е. Забрадка се е слагала само на момичета, които вече имат цикъл. Косата се заплита и се връзва задължително кърпа или забрадка, което е символ на полова зрялост, на биологично активната жена. Омъжените жени се носят на две или повече плитки. Хубавата тежка плитка, вързана с нещо, е носела момата, имала е право и да си играе с нея. Чрез играта с косите, вързани на плитка, младите жени са привличали вниманието на момците. За пръв път на множество плитки косата се сплита, когато жената се омъжва. Традиционната българска сватба е била в петък вечер. Младите се събират на момина и момкова вечер. На момината вечер при къпането на булката косите й се сплитат на множество плитки, над 100-тина е можело да се направят, като на тях се връзват също панделки, червени конци, парички, цветя. Заплитанията на съвсем тънки плитчици са типични за момината вечер. Множеството от обичайните практики се извършват и до днес, макар и в модифициран вид. Те рефлектират в тази латентна памет на колектива и затова ги приемаме лесно. И днес напр. се правят ергенски партита (момковата вечер). На момковата вечер е имало също официално къпане, задължително бръснене, напиване. До съзряването си мъжете нямат право на прави панталони; могат да ходят или по риза, или само с потури, но всичко това са панталони без пояс. Първото, което получават, когато съзреят полово, е поясът, учат ги как се навива поясът (метри плат). От там и изрази като "разпасал си пояса" – да си разпашеш пояса е много недвусмислен жест; "развивам / завивам си пояса". Поясът е служел за поддържане на оръжията. Когато един мъж получи право на оръжие, той вече е възрастен. В пояса са държали и най-различни кутийки, такъми за пушене и пр. Само мома, която е за женене (която се замомее), е имала право на цвете в косата. Женена жена "не меши китка", т.е. не слага китка, а само цвете, която тя сама си отглежда. Китка забождат само неженени жени. Момата може да подари своята китка на този, който си е избрала, а той тогава слага китката на пояса си. Всички картини на Владимир Димитров-Майстора са автопортретни и там могат да се видят всички детайли, характерни за статута на жените. Мъжете по жътва са изобразени как работят по дълги (до под коляното) прави гащи, ленени; отгоре – с разкопчана риза, дори без пояс. Мъжът при своето полово съзряване получава: пояс, прави панталони и много рядко калпак. Калпак получават само тези, които вече са обучени да бъдат овчари или нещо друго, т.е. калпакът трябва да си го заслужиш. Най-трудно достъпни са увенчанията на главата (шапки, корони и пр.), всякакъв друг аксесоар се получава много по-лесно. Традиционно има един сватбен костюм (рокля), с която се омъжват жените в даден род. И до днес има аристократични родове, в които жените слагат специални воали, на по 300 години, кръщават ги със същите, с които са кръщавани хората от рода и преди тях. Това са костюми, а не облекла.

2. Съзнаваемо несъзнавано

То е тогава, когато състоянието, в което си, може да бъде обяснено, а не трябва да бъде тълкувано.

“Латентното, несъзнаваното само в описателен, но не и в динамичен смисъл, Фройд нарича предсъзнаваемо, а наименованието несъзнавано той запазва за динамично несъзнаваното изтласкано.” (стр. 85)

Процесите (актът) на удоволствие също са част от Фройдовата антропология. Фройдовата антропология е изследване на онова, което ни доставя удоволствие, както и на сблъсъка между реалността и този принцип на удоволствие (той трябва да бъде възпрян, ограничен). Тя изследва именно това как обществото ограничава удоволствието чрез някакви механизми. В този смисъл антропологията разполага с всички механизми на т.нар. "традиционно". Как се ограничава традиционно принципът на удоволствието?

“Въпреки ограничаващите го обстоятелства "принципът на удоволствието за дълго остава начин на функциониране на трудните за "възпитаване" сексуални нагони и често успява да надделее над принципа на реалността, било при тези нагони, било в самия Аз, навреждайки с това на целия организъм.” (стр. 87)

Оказва се, че колективът (традиционните общества) прибягва до насилствено възпитаване на неудоволствие, т.е. насилствено възпиране на удоволствието с цел дисциплиниране на сексуалния нагон. В традиционните общества това става най-често чрез прилагане на табу (задължителна забрана). Това са табута за въздържание от веселие, от общуване с противоположния пол, храна, сексуални контакти. В традиционния календар също има табута. Всички видове пости, според традиционния и християнския календар (в мюсюлманския също постите са строги), са обвързани с такива табута. Напр. "вълчи празници / дни" (ок. Коледа и Нова година) – не са разрешени сексуалните контакти. Традиционното аграрно общество не разрешава раждането на индивиди, когато има нужда от работна ръка (пролетните, летните месеци) поради усилените земеделски дейности. Ако се спазват всички възможни празници и обвързаните с тях забрани, сексуалните контакти се ограничават силно до около 20. януари. Зачеванията след това са възможни между 20. януари и 20. февруари. Тогава раждането на децата би станало през м. декември, в най-тежките зимни месеци, когато нищо не се работи и когато децата спокойно могат да се отгледат от целия колектив. Не са допускани напреднали бременности по време на жътва. За това са помагали и постите, от средата на февруари до средата на май, да не се зачева. Традиционните общества е налагало подобни забрани, за да може да оцелее. Сексуалността се е табуирала, забранявани са сватбите по време на големите християнски празници.

§. Аз, То и Свръхаз

То е подсъзнанието в човека. Азът е онова положение, което върви с реалността, той е по средата между То и Свръхаз. Животът е То и Свръхаз, а Азът е винаги подтискан и възпитаван и от двете страни. В този смисъл във фолклорната (традиционната) основа най-често се възпитава чрез иносказателното то-говорене: разказват се притчи, ситуации – нещо, което отделният човек да свърже със собственото си състояние. При традиционното говорене не се говори директно. У Иван Хаджийски напр. има много мотиви за това как на някое момче му обясняват защо трябва да се ожени. Чрез притчовото говорене се развиват много формули, чрез които се уреждат сексуалните отношения. То-говоренето е непрякото, недиректното говорене и е традиционно за оформянето на сексуалното отношение. И до ден-днешен имаме табуирано говорене за сексуалните отношения, т.е. Азът е възпитан да говори чрез табуиране. Никой не говори директно за действията и желанията си.

Антропология - библиография

Семинарът бе отменен поради липса на аудитория за провеждането му.

БИБЛИОГРАФИЯ

* Ханко И., Лацза М., Човешките раси и типове, Изд. “Петър Берон”, С. 1993 г., стр. 3-10
* Иванова Р., Епос. Обред. Мит, Акад. изд. “Проф. Марин Дринов”, С. 1995 г., стр. 56-79 (пълен анализ на „Три синджира роби”)
* Елчинова М. (съст.), Лазова Цв. (съст.), Значими имена в антропологията, Изд. на Нов български университет, С. 2004 г., стр. 30-41; стр. 77-89

Nota Bene! Следете за материали от библиографията в Гугъл групата на курса.

Пословици и поговорки (11)

АНТРОПОЛОГИЯ. БЪЛГАРСКИ ФОЛКЛОР

Пословици и поговорки

Пословиците и поговорките са кратки фолклорни жанрове. Намират се в т.нар. жанр на паремиологията. Това са в най-общ смисъл фолклорни жанрове, които трудно функционират сами, т.е. не се изпълняват в точно определено време, в точно определен обред, а най-често в съвременната среда те са част от друг обред, част от друг жанр или евентуално част от детски забавления и игри. В много случаи паремиологичните конструкции (гатанки, пословици, поговорки) са част от началното образование, което приучава към ритмика, спазване на рима, обучава на най-елементарните понятийни същности – онова, което виждаме. В съвременната ни култура тези жанрове са едновременно богати, срещат се постоянно, но също така не се срещат в онази си функция, в която са се зародили. Не можем да кажем, че онова, което виждаме днес като гатанки или като пословици и поговорки, е в същата функция и със същия принос в един обред, в каквато е била, когато се е зародила. В момента те са „снети от функция” и се намират в онези селения, в които всеки един от нас на по-малка възраст е бил възпитаван, приучаван в ритмизация, в най-обикновени понятийни смисли. Каква е разликата между пословицата и поговорката?

По-слов-ица (коренът е „слово”) и по-говор-ка (коренът е „говор”). В езикознанието се разглежда въпросът за отношението между слово и говор, също за значение на говора. За фолклора е важно, че, когато се зараждат като жанрове, те са различни, т.е. генезисът на жанровете пословица и поговорка е различен. Те се зараждат в различна функция, но след 18. век, поне що се отнася за българския и славянския материал, те започват да се припокриват. В най-ново време изследванията говорят, че трудно се прави разлика между пословица и поговорка. Това в съвременната среда е почти едно и също.

Един жанр търпи много изменения и не бихме могли, колкото и да се стремим да го запазим, да го запазим в тази му функция и в тази среда, в която той се е зародил. Така че сега разглеждаме началото, след което приемаме, че ще ги наричаме пословици и поговорки. Можем да опитаме да ги разделим конкретно и точно. В съвременната среда обаче това е почти невъзможно. Те нямат толкова смисловооразличителни квалификатори, че да може със сигурност да се каже ‘Това е абсолютна пословица, а това вече не може да е пословица, това е поговорка.’ В миналото е било така, функционирали са като такива.

В момента много трудно определяме фолклорните песни на такива, каквито трябва да бъдат. Имало е време, когато дадена песен е била само и единствено епична; същата песен в момента се разпада на толкова много варианти, че част от тях са лиро-епични, а част от тях са направо лирични. Фолклорът е жив организъм и той продължава да се развива и днес в своите функции. Дори и толкова плютата поп-фолк култура също допринася доста съществено за обогатяването, припомнянето на тези жанрове, взимането на формули. Голямата част може да не са кай знае какви значими естетически текстове, но има и не малка част, които запазват доста добра фолклорна среда.

§. Същност на пословицата

Пословиците са кратки, често двучленни изречения, които предават в стегната и емоционална форма дълбоки мисли и широки обобщения от наблюденията върху живота. В този смисъл те могат много силно да се оприличат на т.нар. афоризми, които се развиват по-късно (тъй като афоризмите обикновено са авторски). Въпреки всичко в половината книги, на които пише „Афоризми”, има и народни пословици. Също така можем да ги оприличим и на голяма част от фразеологизмите. Можем спокойно да кажем, че една пословица е и фразеологизъм, т.е. тя не може да бъде преведена дума по дума, а трябва да се обяснява, тя е иносказателен текст, което е много важно. Трудно е да се предаде иносказателността на чужд език.

Примери: – „Ойде конят в ряката.” – „Те ти булка Спасовден.” (голяма изненада; станало е нещо, което не е трябвало да става) – „Закъсал като Марко на Косово поле.” (епическа пословица; човек много жестоко е затънал в някаква ситуация; и героят, и мястото, са фолклорноисторически)

Пословицата е особена и с това, че много трудно се намира реципрочността й, т.е. тя се употребява там, където не се иска дълго обяснение, затова е тази иносказаелност. Като функция тя заменя дългите обяснения, отвлечените разсъждения и ги заменя с общозначими за колектива символи. Така пословицата успява да обедини и асоциативно да обясни на групата слушатели смисъла на ставащото. По принцип езикът на пословицата е по-архаичен от в момента функциониращия език. Онези пословици, които са събрани и записани в СбНУ са пословици, пазещи най-вече библейския код, т.е. има много пословици, които са върху библейски притчи, върху библейски код. Те са може би най-много. Следват ги пословици, които са изградени върху т.нар. митичен или митологичен код, т.е. пазят различни имена или ситуации от митологиите. И, разбира се, пословици, които изцяло са изградени върху прагматичен код – нещо, което става, най-обикновено, прагматиката.

§. Същност на поговорката

Поговорката е обикновено устойчиво кратко изречение, понякога само фраза. Тази фраза/изречение се явява като извод от единично наблюдение върху живота. Това според повечето изследователи е голямата разлика с пословицата. Пословицата е нещо по-философско, по-обобщаващо, докато поговорката се смята като извод, единично наблюдение върху живота и най-често изобразява хумористично-сатирични ситуации. Обикновено и поговорките приличат на фразеологизми. Те са дотолкова устойчиви, че се приемат като цялостна единица, но могат да бъдат обяснени много по-кратко от пословицата. За да се развие добре този въпрос, задължително трябва да се дадат по 2-3 примера за пословица и поговорка, когато се дават определенията. Примери за поговорки: – „Насадил го на пачи яйца.” (поставен в неприятна ситуация) – „Пратил го за зелен хайвер.” Примери за пословици: – „Закъсал като Марко на Косово поле.” (става дума за битката на Крали Марко на Косово поле, т.е. докарал се сам до много неизгодна позиция) – „Който не работи, не трябва да яде.” – „Пилетата се броят наесен.”


§. Историческо развитие на жанра пословици и поговорки

Първите изследователи и събирачи на фолклора не успяват да идентифицират точно наименование на този жанр в т.нар. народна среда (сред хората). В българския фолклор няма термин, който да произлиза от народа, за този жанр. Те не са наименовани, не се наименоват по един и същи начин. Първите събирачи ги записват под название стари приказки, мъдри думи, притчи. Освен това в народната среда (там, от където те са взети) има т.нар. формули, чрез които разказвачът представя този жанр. Тези формули са и до ден-днешен функционални. Най-известните от тях са: Както е рекъл някой...; Както се казва...; Дето има една дума... и т.н.

Това са уводни формули към използването на пословици и поговорки. Всички изследователи отбелязват, че няма специални изпълнители на пословици и поговорки. В този смисъл те се използват от всички – т.нар. смесен репертоар. Част от народните песни са мъжки, част са женски, разказват се съответно само от жени или само от мъже, или само от възрастни хора. Има репертоар, който е типичен за дадена група. Пословиците и поговорките са с най-обширната група, това е възможно най-смесения репертоар. Може да се чуе от дете и от старец, от мъж и от жена. Тук нямаме тази предпоставеност на задължителността да се изпълнява от някого.

Фолклорни жанрове, които се изпълняват от строго определени групи, са напр.: лазарските песни – от млади моми; майчини / люлчински песни – от жени; коледните песни – от млади мъже. Това разграничение е много важно, защото достъпността на тези жанрови форми е много различна. Това са типични песни, които са дотолкова затворени в кръга си, че целият живот на един човек може да мине в даден колектив и той да не чуе част от фолклора му, защото той е скрит за него. В традиционния колектив жените може никога да не чуят т.нар. блажен / скрит фолклор, който е само мъжки, само в мъжка среда се изпълнява. И обратно: на бабинденския фолклор се пеят само женски песни. Това обикновено са тези силно еротични песни, които могат да се пеят само в еднополов колектив, иначе не са разрешени. Но по принцип и едните, и другите, остават скрити. Едно време войнишкият фолкор е бил така. Има обаче и много песни за моми войници. По какво разпознават, че е мома? Като свърши битката и всички се радват и пируват, тя се радва и пирува с тях, обаче отива на панаира и си купува гребен, нещо за косата (суета). Царицата напр. разбира, че има мома между тях, решава някак си да разбере коя е; къса си гердана и само един войник се навежда да събира и да си ниже наниз за шията. /вж. Христоматията по литература за 5. и 6. клас/

Когато се изпълняват в т.нар. народна (фолклорна) среда, пословиците и поговорките са част от общуването или от обреда, но никога не се изпълняват сами. Има само един такъв описан случай на самостоятелно изпълнение, при т.нар. наддумване. То става по седенки, по тлъки, по събиранията на младите през дългите зимни вечери, когато няма земеделски труд. Младите се разделят най-често на два кръга, моми и ергени, и се наддумват: едните кажат, другите кажат. Когато на едните им секне репертоарът, се получава като в „Под игото”: човекът се обижда и като решава, че това е „обида кървава”... В „Тлъка в Алтъново” от „Под игото” има поне 4 пословици и поговорки.

Пръв започва да събира български пословици и поговорки Петко Рачев Славейков, като това той продължава да прави до края на живота си. Първите му записи са от 1852 г. Голяма част от неговите събрани фолклорни материали изгарят, изгубват се, но той успява все пак да направи много голям том български пословици и поговорки, а, освен това, той за първи път в нашата фолклористика, сравнява български, гръцки и турски пословици и поговорки. Той се опитва да направи едно съпоставително изследване, което, в рамките на това, което той постига, доказва, че те са много близки (в голямата си част) и могат да бъдат наречени „балкански”, особено онази част, която е между турския и българския материал.

П.Р. Славейков прави и още едно изследване в този аспект. Той сравнява още любовните народни песни, турски и български. Намира във всичко много големи прилики, т.е. той е първият човек, който се замисля за т.нар. „балканска същност” на някои фолклорни жанрове. Нормално е при живота в Турската империя особено битовите подробности да бъдат близки. Именно в този сборник за първи път фигурират и т.нар. авторски пословици и поговорки, т.е. измислени от самия автор и обяснени, как са се породили. Пример: „Да би мирно седял, не би чудо видял.”

* * * 

По произхода си пословиците и поговорките се делят на 3 групи:

1. Резултат от жизнен опит:
– „Бедността не е порок.”
– „Лозето не ще молитва, иска мотика.”

2. Възникват като синтезирана народна мъдрост:
– „Болен здрав носи.”
– „Вълкът кожата си мени, но нрава – не.”

3. Литературни източници:

3.1. Библия – Стар и Нов завет

3.2. Вторично фолклоризирани с известен автор:
– „Свободата не ще екзарх, иска Караджата.” (Л.Каравелов)
– „Пази, Боже, от критикаре като нашето магаре.” (П.Р.Славейков)
– „Пази, Боже, сляпо да прогледа.” (Алеко Константинов)

Според разпространението си пословиците и поговорките са 2 вида:

1. Общи, т.е. разпространени на по-голямата част от територията, на която живее даден народ. Те са най-много. Различават се по особености на регионалните говори.
– „Гарван гарвану око не вади.”

2. Регионални пословици и поговорки – конкретна случка или ситуация. Много рядко от регионални се превръщат в общи.
– „Дорде се Канине наканиа Рупчине изручаа.” (Банско, 1954г.)


Според съдържанието си пословиците и поговорките се делят на 3 групи:

1. Исторически, свързани с конкретна случка, събитие, факт:
– „Оплачи се на арменския поп.”


2. Социални, свързани с икономическото развитие, с различните професии:
– „Вържи попа да е мирно селото.”
– „Да не ти влезе майстор в къщата.”

3. Нови пословици и поговорки, свързани най-често с отношенията между хората (семейнобитови):
– „Който си бие главата, си реже главата.”
– „Мъжът е главата, жената е шията.”
– „Крушата не пада по-далеч от дървото.”

Според своя произход, т.е. според начина, по който са се зародили пословиците и поговорките се делят на 3 големи групи:

1. Резултат от т.нар. жизнен опит, т.е. това, което виждат, това, което се натрупва като опит в колектива:
– „Бедността не е порок.”
– „Лозето не ще молитва, иска мотика.”

2. Пословици и поговорки, които възникват като синтезирана народна мъдрост, народна философия
– „Болен здрав носи.”
– „Вълкът кожата си мени, но нрава си – не.”
– „Който ще учи, той ще сполучи.”

3. От т.нар. литературни източници. Към тях влизат библейски книги и от Стария, и от Новия завет (евангелските притчи). Към тях влизат и пословици и поговорки, за които е точно установено кой е авторът им, но са вторично фолклоризирани, т.е. един път измислени, те са влезли вече във фолклорните сборници:
– „Свободата не ще екзарх, иска Караджата.” (Любен Каравелов)
– „Пази, боже, от критикаре като нашето магаре.” (П.Р.Славейков)
– „Пази, боже, сляпо да прогледа.” (Алеко Константинов)

Според разпространението си пословиците и поговорките биват 2 вида:

1. Общи, т.е. разпространени на по-голямата част от територията, на която живее даден народ или дадено племе. Това е преобладаващата част от поговорките. Те се различават само в някои дублетни форми на регионален говор, т.е. може диалектът да промени някоя от думичките. Най-често се променя бъдеще време на спомагателния глагол (че / ще / ке бъде). Често се променят и въпросителните форми, когато говорим за югозападните диалекти – македонските диалекти. Напр. там въпросителната форма е малко по-различна – тя е интонационна, най-често там частицата „ли” отсъства. И пословицата или поговорката се преобразува, но всъщност е една и съща. В шопско и граовско има много регионални замени на самата дума, пословицата или поговорката си е същата.
Пример:
– „Гарван гарвану око не вади.”

2. Пословиците и поговорките могат да бъдат и регионални. Те са много малко, но са много интересни. Защото те са свързани с някаква конкретна случка или някаква конкретна ситуация. Ако се излезе от този регион, няма да е ясно за какво става дума. Много рядко от регионална тя се превръща в обща.
– „Дорде се Канине наканиа, Рупчине изручаа.”, Банско, 1954 (Докато се Канините наканиха, Рупчините го изядоха.) Тази поговорка е записана през 1954 г. на фолклорна експедиция в Банско. Двете фамилии – Канини и Рупчини, живеят сравнително близо едни до други (вероятно има някаква съседска вражда). За едните се говори, че те са повече попове и даскали – Канини. Докато Рупчините са хора, които работят много, но затова пък и здраво ядат. На едно честване в близката черква, посветено на Св. Кирил и Методи в църковния двор бил направен курбан. На курбана Канини стояли достойно, оглеждали се и се здрависвали с всички, а Рупчини дошли, седнали, изяли и си тръгнали. Така се е създала една локална поговорка.
– Обща поговорка с подобно съдържание – „Докато учените се наумуват, лудите се налудуват.”

Според съдържанието си пословиците и поговорките се делят на3 големи групи:

1. Исторически – свързани с конкретна историческа случка, събитие, факт
– „Оплачи се на арменския поп.” Тази поговорка идва от една сравнително демократична крачка в тогавашното султанско управление – да се позволи на всички заточеници да пишат прошение за помилване до най-близко стоящия глава на църквата, чиято религия те изповядват. В този смисъл Диарбекир в Мала Азия е бил най-близо до арменската църква. И на нашите заточеници им е било позволявано един път в годината да подават молба за помилване до арменския патриарх. Щом така е възникнала поговорката, е ясно какво се е получавало от тези помилвания. Има множество такива поговорки, които възникват от абсолютно конкретно събитие и започват самостоятелен живот.
– „Ако беше Левски с навща, а не с цървули, (???) а Ботев с каска...”

2. Социални пословици и поговорки, свързани с икономоческото развитие, с различните професии (те са най-много)
– „Вържи попа да е мирно селото.”
– „Не гледай какво прави попа, слушай го какво приказва.”
– „Като гледам какъв адвокат съм, страх ме е да отида на лекар.”
– „Да не ти влезе майстор в къщата.”

3. Нови пословици и поговорки, свързани най-често с отношенията между хората. Някои наричат тези пословици и поговорки семейнобитови.
– „Който си бие жената, си чупи главата.”
– „Мъжът е главата, жената е шията.”
– „Като си се женил, да не беше спал.”
– „Крушата не пада по-далеч от дървото.” (отразява отношенията деца-родители) 

Гатанки (сем. 1)

КУЛТУРНА И СОЦИАЛНА АНТРОПОЛОГИЯ.
БЪЛГАРСКИ ФОЛКЛОР
/упражнения/

сем. 1, 23-4-2009 г., V и VІ група

ГАТАНКИ

Гатанките се разглеждат според три различни квалификатора:

І. Начин на образуване

1) гатанки, които си служат с метафора или алегория: това е най-голямата група гатанки
Типична по образуване гатанка: пр. “Дълъг Димо без кости // по небето ходи на гости.” Що е то? – Пушекът.

2) гатанки, които си служат с антитези
Антитезата е с ясна формула при гатанката: “не е х, а е у”
пр. “Има ухо, а не чува.” Що е то? – Иглата.

3) гатанки, които в строежа са оформени чрез звукоподражание: чук-чук (удари), бум-бум (стрелби)
Като част от звукоподражанието е и описанието на мястото. Това са т.нар. ситуативни гатанки, от типа: “Отивам, виждам: ко-ко!” Що е то? – Кокошка/Петел.
вж. “Кой каза “мяу”?” – детска книга от поредицата обучителни книги, чрез които децата привикват кой какво казва

4) гатанки, които са въз основа на математически символи
пр. “На една нива копали 2 майки и 2 дъщери. Колко жени са на нивата?” – Три.
пр. “Риба и половина – лев и половина. Колко струват две риби?” – 2 лв.
пр. “Килограм сено / памук и килограм желязо. Кое е по-тежко?” – Равни са.
пр. “Лети ято гъски, среща една самотна гъска. Гъската казва: "Здравейте, 100 гъски!" Ятото отговаря: "Ние не сме 100, но ако сме още толкова, колкото сме, плюс половината на това, което сме, плюс ¼ на това, което сме, и ти, гъско, ако беше с нас, тогава щяхме да бъдем 100.” Колко са били ятото гъски? – 36.

5) смесени гатанки: имат смесен смисъл
Обикновено това са гатанки, които трябва да объркат отговарящия, защото питането не отчита, че могат да се получат двусмислия. Тези гатанки могат да те научат на нещо, но се получават двусмислия.
пр. “Една бременна жена с малко дете и един дебел господин чакат на трамвайната спирка. Жената пита господина: "Какво чакате?" Детето отговаря вместо него: "Мамо, на господина са близнаци, коремът му е по-голям от твоя."”

ІІ. Функция

1) гатанки за природните явления: това е най-разпространеният тип гатанки (около 40%)
* космогонични гатанки: обясняват начина, по който се образуват небето, земята, звездите и пр.
* гатанки, свързани с атмосферните явления (дъжд, слънце, сняг)
* гатанки, свързани денонощния цикъл (ден, нощ)
* гатанки, свързани със смяната на сезоните и с познаваемостта на света: колко дни имаме в седмицата, как се казват дните и пр.
пр. “Тъмна биволица вълци в себе крие.” Що е то? – Градоносен облак.

2) гатанки, свързани с видимия, битов свят на човека: с труда, оръдията на труда, различните трудови процеси, жилището, облеклото и всякакъв вид селскостопански животни и растения
пр. “Една жена в 12 ризи облечена.” Що е то? – Царевицата (мамулът) / Зелката.
пр. “Бясна кучка в гора лае.” Що е то? – Брадвата.

3) гатанки, свързани с познаваемостта на човека, на частите от човешкото тяло, на човешките роднински връзки (социумът)
пр. “Гъста горица, // под горица – равнище, // под равнище – нàплате[1] , // под наплате – кладенци, // под кладенци – соповци[2] , // под соповци – кърпчица, // под кърпчица – чукàнчец[3] .” Що е то? – “гъста горица”: глава с косата; “равнище”: челото; “наплате”: вежди; “кладенци”: очи; “соповци”: нос; “кърпчица”: уста; “чуканчец”: брадичка.

4) гатанки, които се отнасят към професии, към различни класификации по професиите, към весели случки от тези професии
В много случаи тези гатанки се видоизменят като виц. Не се пита “Що е то?”, а се започва със “Знаете ли какво/колко...?”
пр. “Изревал се вол из дълбок дол, // дочуа го лисиците, замаа с опашките.” Що е то? – Заудря попът камбаната, тръгнаха жените към църквата, кръстейки се.
пр. “Отпред мъж, отзад жена.” Що е то? – Поп.

5) гатанки, свързани с по-късно появили се научно-технически изобретения и предмети от бита, които биват описани с познавателна цел (за да се научи детето кое какво е)
пр. “Уста няма, а говори.” Що е то? – Радио.
пр. “Железен кон по поле бяга.” Що е то? – Влакчето.

6) гатанки, свързани с практическото обучение по чужди езици
Тези гатанки започват да се появяват в по-ново време. При тях се използват еднакво звучащи, но различни по значение думи на различни езици. Най-често това са гатанки с английски калкирани думи.
пр. “Аз съм стар, аз съм много стар, аз съм супер стар.” – superstar

Nota Bene! Ако на изпита се падне въпросът за гатанките, трябва да се дадат поне по три примера от всеки вид гатанки, за да се счита въпросът за разгледан пълно. Примери могат да се вземат от читанка за І клас.


1 НАПЛАТА – наплетена прежда, подобно гайтан; наплат / наплет – изплетено на една кука
2 СОПОВ – течащо малко ручейче с малка струйка
3 ЧУКАНЧЕЦ – сравнително гладка, обла кост

Историческо развитие на антропологията (8)

Nota Bene! Материалът не подлежи на редакция, поради което се публикува в нерадктиран вид. Благодарности на колегата, която го предостави!

Историческо развитие на антропологията

Културното развитие на антропологията минава през няколко етапа. Първата епоха е Предисторическата. Основното при нея е отношението природа-култура, човекът трябва по някакъв начин да запази природата, да я овладее. А всяко нейно овладяване под влияние на съзнанието се нарича култура (има над 360 определения за култура). За първо културно явление, на границата между природата и културата, се счита запалването на огъня (може да се счита като явление на съзнанието - търсят се две дървета, за да създадат т.нар. “жив огън”) и е такова, защото около него се очертава кръг, който е наречен културен, защото неговото пространство е усвоено. В това културно пространство човек е защитен от тъмнината и запазен от хищни животни, с помощта на огъня. Той създава човешката общност. Тя може да е чисто формална, събрана от топлината и светлината и след това да бъде организирани като род или племе. Типовете общности по това време все още се занимават с усвояването на естественото в природата. Следващата степен на ниво природа-култура са осъзнати явления като лов и риболов, но при тях трябва организация, съзнание и сечива. Културното осъзнаване е на ниво дребни магически практики, защото магията като едно от най-важните осъзнавания. Съществуват и такива древни практики като анимизъм и антропоморфизъм. Анимизмът се състои в придаването на душевен облик на заобикалящата ни среда, а антропоморфизмът - на човешки облик. Според Марсел Мос, френски автор, (“Магията”) най-голямо значение има магията. Чрез нея човекът осъзнава своята сила и може не само да откъсне плода, но смята, че може да завладее света около него. Затова и най-често се разграничават два типа магия - добра и лоша. При българския народ те са бяла и черна и апотрофейни (предпазващи) практики при бялата практика (запазването на момата от змея или слагането на чесън над вратата). Вероятно в този период се е родил танцът, който има повеюе комуникативен, познавателен характер.

Следващият етап в човешкото развитие е времето на появата на езика (450 000пр.н.е., тогава е открит хуманоиден череп във Франция с членоразделен тракт т.е. можел е да говорин или поне да издава звуци). Езикът е много важен за човека и човешката същност, защото словото съдържа в себе си ритъма на танца, на топлото човешко единство, но то е и знак за отношение към времето, Трябва да се знаят понятия като “тук” и “там”. Това е времето на митотворческата епоха, митът има познавателен характер, той е сказание (едно към едно), а не иносказание. Именно усещането за кръгово пространство, за кръгово време, за митическо пространство и време или това, което наричаме безвремие. В мита няма географксо пространство и точно заявено време. Това е най-вероятно началото на митологическата епоха. От 15 000 пр.н.е - 6-7 000 пр.н.е. започва т.нар. Неолитна революция. Тогава се появява идеята, че земята може да се обработва - поява на земеделието. Тогава се създават колелото и каруцата, което е начало на европейската революция в придвижването. Индоевропейската митология се предполага е дошла след Неолитната революция, 2000-2500г пр.н.е. По същото време се предполага са се появили келтите, а през 1500г пр.н.е., в Гърция - дорийските гърци.Това са някои етапи от развитието на човешкото мислене - появява се възможността за изграждането на езикови конструкции ти разказ като мита. По това време се появява и естетизмът - удоволствие от това, което ни заобикаля. Примитивният танц се превръща в танц, който носи удоволствие.

Източници за възстановяване на историята на човека са народните танци, историографията, примитивните скални рисунки, иконографията и др. Самият език сам по себе си е една история на човека (Митът за вечното дърво-бъдника, чийто превод не е бъдеще или бъдни дни, а е символ на бъднините ). Културното наследство по нашите земи е наследено от римляните и гърците, един от основните цивилизационните модели е дошъл от римляните. Самата Коледа е празник, чиито корени са в културата на Римската западна империя. Хиляда години преди новата ера и хиляда години след нея е периодът на Античността, през който съществуват едни от най-големите градове-държави - Спарта и Атина. След падането на Римската империя, V-VI век се появяват варварите, германски племена. През IX век се създава Свещената Римска империя, а след X век е изградена Средновековна Европа. Средновековният свят е селски свят, те са се придвижвали по суша, използвали са реките. Техният свят е отседнал, по места, където могат да отглеждат своето стопанство. Те имат примитивна култура, най-важно е семейството, задругата, във връзка с обработването на земята. Те спазват естественото природно време, съществува атемпоралност - времето в дългосрочен период, в който имат значение единственото сеитбата и беритбата. Средновековното общество е полуномадско- солидарно, хармонизирано и йерархаризирано. Това е един варварски свят.

Българската държава е една от първите варварски държави, с култура, наследена от славяните, които идват по нашите земи през V век. Моделът на държавата ни е създаден от прабългарите. Характерно за България в този период е приемането на християнството, една от световните религии. Счита се, че X век е началото на християнизацията, а при нас този процес започва още през IX век, от Борис. Приемаме го от Византийската империя. Християнството е тип градска религия, религия на градските занаяти. То “издърпва” цивилизацията от Средновековието и селата и я пренася в градовете. Благодарение на него получаваме богатата символика на кръста (Митът за вечното движение), на Богородица и на Светата троица, дори и със славянската си азбука. Глаголицата се състои от езически знаци, които са преосмислени. Приемането на християнството през IX век от Борис и продължаването на делото му от неговите наследници е велика стъпка за България през Средновековието. Този период включва Първата и Втората българска държава, византийското робство и османското иго. Българското средновековие е характерно с развитието на много силна култура, въпреки тези кризи. Създава се освен славянска писменост и култура, а и първото южнославянско влияние върху Русия. Тя не би могла да създаде азбуката си без България. През XIV век, когато губим независимостта и държавността си, говорим за второто южнославянско влияние, защото оставаме държава на духа, Нямаме географски граници и икономическа същност,която да крепи държавата но школата на Патриарх Евтимий, софийската книжовна школа и богомилската книжнина продължават да крепят българщината. През този период вероятно се заражда и българският фолклор в съвсем примитивна форма