Българските диалекти (сем. 1)

ФИЛОЛОГИЧЕСКИ ПРАКТИКУМ
/упражнения І, ІІ група/


“Да се греши е човешко, стига грешките да не са нечовешки.”


1. Коментар на допуснатите грешки в ТЕСТ 1

2. Българският език и неговите диалекти
За повече информация виж тук

За по-лесно обясняване на диалектните влияния върху съвременната езикова култура, теорията на книжовните езици разглежда езиковото деление така: общият народен език се разделя на два варианта – 1) книжовен език; 2) диалекти.

Книжовният език е представителната форма на общонародния език, който се характеризира с утвърдени книжовно-езикови норми. Тези норми са представителни за цялата езикова територия.
Диалектите, или още “народни говори” / “наречия”, биват два основни типа (наименованията на двата типа подсказват разликата между тях):

1) териториални: говори на отделните селища (географски / териториални единици); това са говорите на определена територия (населено място)

2) социални (социолекти): езикът на по-малките общности (пр.: език на полицаите, език на тийнейджърите, език на затворниците, език на хакерите); обособени малки групи и спецификите на техния диалект Българската езикова територия се разделя на две относително големи половини: западна и източна. Между тях е т.нар. “ятова граница”, която разделя българското езиково землище на две, в зависимост от рефлекса на ятовата гласна.

От старобългарското (бял) са се развили формите “бел” и “б’ал”. В западните говори рефлексът е на “Е” (пр.: бел, хлеб, цел, голем и т.н.). В източните говори рефлексът е на “А” и предходна мека съгласна (пр.: б’ал), а също и книжовното редуване (бял à бели). Това е основен белег при диалектното делене.
Голямата носовка (пр.: ) има 5 рефлекса в съвременния български:

1) югозападни диалекти (вкл. т.нар. македонски език): рефлекс “А” (пр.: маж, пат, каща)

2) трънски диалекти (погранични, българо-сръбски говори): рефлекс “У” (пр.: муж, пут, куща)
3) родопски диалекти: рефлекс “О” (широко “о”, пр.: мож, коща, пот)
4) тетевенски диалект: рефлекс “Е” (пр.: меж, кеща, пет)

5) всички останали източни, североизточни говори: рефлекс “Ъ” (пр.: мъж, къща, път)

Източни говори

За източните говори е много характерна т.нар. редукция (от лат. reductio – стесняване) – стесняване на гласния канал, при което “а” преминава в “ъ”, “е” в “и”. Допустима е редукцията при двойките а – ъ, о – у; недопустима е редукцията при е – и (пр.: пишиходка, дите, зилено), характерна за централните балкански диалекти (около Велико Търново, Елена, Котел, Трявна). Меки съгласни в ограничена позиция (пр.: соль, пять) и пред предните гласни (пр.: пйет, дитйе) се срещат в централните балкански говори. Не може да има меки гласна в края на думата!

· “тъз”, “онъз”; “тез”, “онез”;
· наречията “тъй” вм. “така”;
· показателни местоимения “тоз”, “тъз”, “онъз”, “туй”, “онуй”;
· меки съгласни пред “е” и “и” (обозначават се с индекс ’), пр.: д’ет’е
· редукция на широките гласни до пълно преминаване към съответните тесни, [широката гласна] А -> Ъ, пр.: бъща, папъгал; О -> У, пр.: дубре; недопустима редукция Е -> И;
· употреба на частицата “шъ” за образуване на бъдеще време, пр.: шъ видим, шъ пишем, шъ говорим;
· употреба на т.нар. генерализирани винителни форми при съществителни имена от ж.р., пр.: женъ, главъ, водъ, рекъ;
· употреба на формите “мъ”, “тъ”, “съ”, вм. “ме”, “те”, “се”, пр.: Були мъ глъвътъ. (ме -> мъ); Були ли тъ ръкътъ. (те -> тъ); в съвременния език “Е” е рефлексия от малката носовка (пр.: – “ме”, “те”, “се”); употреба на дълги винителни местоименни форми, вм. показателни местоимения, пр.: “него ден” вм. “този ден”, “нея седмица” вм. “тази седмица”


Западни говори

Диалектният облик маркира носителя на езика. “В българския език от западните говори нищо добро не е дошло.”

· премет[1] на ударението в мин. св. вр. и в мин. св. деятелно причастие, пр.: заработúх, гледàх, писàх;
В речниците от преди 2002 г. тези форми са допускани с оглед различаване на мин. св. вр. от мин. несв. вр., но днес не съществуват и се възприемат като диалектни облици, вкл. причастие на “-л” (заработúл, гледàл).
· отмет[2] на ударението, пр.: “Дòнеси един хлеб!”
· “Е-кане”, пр.: бел, голем, хлеб
· твърда съгласна преди глаголното окончание – от тук и този процес в съвременния език, пр.: благодаръ, вървъ, мислъ, спъ, честитъ
Говоренето по този начин не е правилно, но в разговорното общуване няма норма! Книжовният език има представителна, официална норма; диалектите също имат норма, но тя не е официална.
· “МЕ-кане” при глаголи от 1 л. ед.ч. сег. вр., І и ІІ спрежение, пр.: вървиме, пишеме, четеме
Силно непоносими диалектни западни особености:
· меко “н” пред “е”, пр.: сирен’е , спан’е, оран’е, ходен’е
· изпускане на съгласната “х” в началото и в края на думата, пр.: ора, леб
· членна морфема “о” при съществителните от м.р., пр.: во манастиро (Паисий Хилендарски), носò, гърбò, мъжò
· окончание “м” за 1 л. ед.ч., пр.: Аз мислим да ти пишем.; за избягване на уеднаквяването едни от формите се пишат с “-м”, а другите с “-ме”, пр.: Я че одиме на пазаро.
· въвеждане на подчинени изречения с “що”, пр.: Книгата, що чèтох вчера.
· употреба на “че” за бъдеще време, пр.: че пишеме; “че” е най-честата, но освен нея има “жа”, “са”, “кю”, “да”, които маркират цялата западна територия, но са с много малко разпространение и не влияят върху съвременната езикова култура
· замяна на предлога “у” с предлога “в”, и обратното; пр.: Водата тече у канало.

[1] ПРЕМЕТ – преместване на ударението с една позиция към задна сричка[2] ОТМЕТ – преминаване на ударението към предна сричка