2. ИСТОРИЯ НА ЕЗИКОЗНАНИЕТО.
ШКОЛИ И НАПРАВЛЕНИЯ
§ История на езикознанието[1]
Езикът е предмет на внимание и изучаване още в древността, в древните културни страни на Близкия Изток (Египет, Вавилон, Асирия, Хетската държава), в Китай, Индия и Гърция. Най-известни от онова време са помагалата (граматиките), които са били създадени от индусите и гърците за тълкуване и изучаване на старите писмени паметници.
1. Възникване на езикознанието
Древна Индия
В Индия езикознанието се поражда във връзка с изучаването на древните свещени химни – Ведите. Тия религиозни химни, най-старите от които, така наречената Ригведа, датират от II хилядолетие пр. н.е., са станали по-късно поради развоя на индийския език до известна степен неразбираеми.
[2] Това е наложило старателно изучаване и тълкуване на техния текст, от което е възникнала староиндийската описателна граматика.
[3] Староиндийската граматика е емпирична: тя анализира и описва езиковите форми, като ги подлага на почти анатомическа трактовка. Всяка дума се дели на нейните съставни части: корен, основа, наставка, окончание. Затова и граматиката се означава на староиндийски с термина vyakarana, което буквално значи ‘разлагане’. Най-известен от старите индийски граматици е Пàнини, живял вероятно през IV в. пр. н.е. В граматиката
[4] на Пàнини са дадени доста добри сведения за староиндийската фонетика: в тая област неговата граматика стои по-високо от старите гръцки и латински граматики. Морфологията е също така грижливо разработена, синтаксисът
[5] обаче не е добре застъпен. Начинът на изложението в тая граматика за нас е съвсем необичаен: тя се състои от около 4000 съвсем сбити правила
[6], и то представени чрез условни съкращения (отделни думи и букви).
Някои термини на индийската граматика са всеобщо възприети, например сандхи, буквално ‘съединяване’, термин, с който се означава взаимодействието на звуковете в края на предходната и началото на следващата дума, срв. под стола = пот стола.
Древна Гърция
В Гърция интересът към езика и езиковите проблеми е възникнал също така преди всичко във връзка с тълкуването на старите, станали вече отчасти неразбираеми литературни текстове, като например Илиада и Одисея. От друга страна, от езикови проблеми са се интересували и древногръцките философи, като Демокрит, Хераклит, Аристотел, Платон. Те са се занимавали с въпросите за произхода на езика, произхода на отделните думи, отношенията между мисъл и език, между предметите и техните названия, а така също и с частите на речта във връзка с анализа на мисленето, при което [за съжаление] граматическите категории са били отъждествявани с логическите.
[7]
Родоначалникът на логиката Аристотел разделя думите на три категории – име, глагол и съюз, а освен това слага начало на понятията падеж и род. Последователите на стоическата школа създават термини за голяма част от граматическите категории. Те установяват гръцките названия за редица граматически термини.
От III в. пр. н.е. насетне се стига до голям разцвет на “филологията”, т.е. на заниманията с въпроси на граматиката. По това време изпъкват особено много две школи – александрийската (по името на Александрия в Египет) и пергамската (по името на гр. Пергам в Мала Азия). Голяма известност получила първата школа, чиито главни представители били Аристарх, живял през първата половина на II в. пр. н.е., и неговият ученик Дионисий Тракийски.
Терминът граматика, гр. grammatikē, лат. grammatika, първоначално е означавал ‘писменост’; той е възникнал от означението гр. téchnē grammatikē, лат. ars grammatika ‘писмено изкуство’. Първата гръцка граматика се е появила в края на II и началото на I в. пр. н.е. в Александрия; неин автор е Дионисий Тракийски.
Най-висша точка на развой гръцката граматика достига у Аполоний Дискол, живял през II в. от н.е., и у неговия син Херодиан: разработената от тях система на граматиката стои в основата на днешните наши граматики. Заслугите на гръцките граматици са големи. Те установяват граматическите понятия и категории. От гръцките граматики водят началото си по-късните описателни (филологически) граматики.
Древен Рим
От Гърция интересът към въпросите на граматиката преминал в Рим. По образеца на гръцките граматики римските граматици разработвали въпросите на своя език. Най-известни са латинските граматики на Донат, живял по средата на IV в. от н.е., и на Присциан, живял към края на V в. от н.е.
Гръцки философи и граматици са създали основите на граматическата терминология. Латинските граматици са превели граматическите термини на своя език и са разработили някои нови положения. Днешната граматическа терминология е гръцка и латинска или пък представя буквален превод на старата гръцко-латинска терминология. Така например термините граматика, фонетика, лексика, синтаксис, аорист и т.н. са от гръцки произход. Латинските термини индикатив, актив, пасив, перфект и т.н. представят буквални преводи (т.нар. калки) на гръцки термини. Всички наши граматически термини, като падеж, именителен, родителен, дателен, винителен, косвен падеж, залог, член, междуметие и пр., са буквално преведени от гръцки или латински език.
Възраждане
През време на Възраждането все повече и повече се е увеличавал интересът към различните области на науката, а заедно с това и интересът към изучаването на езиците. Наред с класическите езици (гръцки и латински) обучението започва да се води на родните “варварски” езици. Постепенно въз основа на латинската граматика били създадени и граматики на други езици: френски, немски, английски, руски и др. Тези граматики имат за цел да научат правилно да се пише и говори на даден език; те описват фактите на даден език, като ги систематизират във форма на разни правила и изключения от правилата (школска, техническа граматика).
Друг тип граматика представя т.нар. рационална или обща (философска) граматика. Тая граматика била разработена във френския манастир Пор-Роаял от последователите на Декарт (картезианците). Първата “Рационална (или обща) граматика” била съставена в 1660 г. от А. Арно и К. Лансло. През XVII и XVIII в. били отпечатани и други подобни граматики.
Рационалната граматика на картезианците е построена въз основа на категориите на логиката и нормите на латинската граматика, която по онова време се е смятала за най-съвършена. Понеже логиката е еднаква за всички хора, то и рационалната граматика трябвало да бъде еднаква за всички езици, т.е. общовалидна. Обаче езиците се различават един от друг и поради това опитът да се състави една общовалидна граматика за всички езици, и то по нормите на латинската граматика, е обречен на неуспех, понеже почива на схващането за тъждество на граматика и логика, което е погрешно. От друга страна, рационалната граматика не взема пред вид развоя на езика. Тя разглежда езика като израз на неизменни логически категории, като нещо непроменливо. Така рационалната граматика издига принципа за неизменността на езика, т.е. тя е антиисторическа. Обаче принципното положение да се търси онова, което е общо във всички езици, в езиковата система изобщо, не може да се смята за погрешно. Постановката на тоя въпрос може дори да се счита за принос на картезианците в историята на езикознанието, макар и това положение да е съвсем неясно осъзнато и неправилно приложено в тяхната конкретна разработка.
2. Зараждане на научното (сравнително-историческо) езикознание Както филологическата, така и рационалната граматика не разглеждат езика в неговия развой. Тъкмо затова тези граматики не са могли да доведат до истинско научно изследване на езика.
Изучаването на езика може да се превърне в истинска наука за езика едва когато езиковите факти започват да се разглеждат от гледна точка на техния развой. Истинската наука за езика бе създадена не въз основа на рационалната или филологическа граматика, а въз основа на историческата граматика.
Езикознанието бе изградено въз основа на сравнително-историческото изучаване на сродни по произход езици. Установяването на сравнително-историческото езикознание през първата половина на XIX в. обособи езикознанието като точна наука. Дотогава езикознанието се изчерпваше главно със съставяне на кратки или подробни граматики на различни езици, в които се описват езикови явления, установяват се разни езикови факти, изтъкват се многобройни правила и още по-много изключения от тия правила, които не можеха да бъдат обяснени.
Езикознание, научно разглеждане на езикови въпроси, съществува още преди XIX в.: събиране и класифициране на езикови факти, съставяне на граматики за отделни езици, разглеждане на проблеми на граматиката представят несъмнено научно занимание с въпроси на езика. Още преди Боп някои учени, като Й. Скалигер (XVI-XVI в.), Л. Тен Кате (първата половина на XVIII в.), М. В. Ломоносов (средата на XVIII в.), У. Джонс (втората половина на XVIII в.) и др., са забелязвали до известна степен родството на някои езици. Трудовете на Боп, Раск, Грим, Востоков не можеха да възникнат без трудовете на техните предходници, които разработваха проблемите на граматиката на отделни езици. Обаче между начина на разглеждане на езиковите факти от основателите на сравнително-историческото езикознание и тоя на техните предходници има съществена разлика. Затова с право се счита, че езикознанието се превърна в истинска наука тъкмо с установяването на сравнително-историческото разглеждане на езиците, което даде възможност езикът да се разглежда в неговия развой.
Далечните наченки на сравнително-историческото езикознание се коренят в сравнения на думи. Начало слага изучаването на староиндийски език, наречен още санскрит. Изяснява се, че отделни староиндийски думи приличат по звуков състав и значение на думи от някои европейски езици. Още от XVI в. италианецът Сасети, съпоставяйки редица думи от италиански и староиндийски, забелязва близостта между двата езика. Към средата на XVIII в. руският учен М.В. Ломоносов (1711-1765) развива мисълта за родствени и неродствени езици, като за доказателство за родството се позовава на сходството на числителните в някои индоевропейски езици.
През втората половина на XVIII в. между Европа и Индия се създават редовни връзки в резултат на колонизаторската политика на Англия. Това дава възможност на европейски учени да се запознаят по-основно със санскрит. Кьорду, Джонс и др. посочват сходството на санскритски с редица европейски езици. У. Джонс, който е бил английски чиновник в Индия, в 1786 г. излага разсъжденията си за родството на санскритски със старогръцки, латински, готски, келтски и староперсийски. Той изтъква, че тези езици произлизат от общ източник. Здрава основа поставя сравнението в областта на морфологията: установява се, че морфологическите елементи на една група езици са сходни помежду си.
[8] Така се определя родството на индоевропейските езици, а по-късно на семитските, тюркските и други.
Обаче истинска научна обосновка на сравнително-историческото езикознание дава установяването на т.нар. звукови закони, т.е. закономерността в промените на звуковия състав на думите.
* * *
Основатели на сравнително-историческото езикознание са датчанинът Расмус Раск (1787-1832), немците Франц Боп (1791-1867) и Якоб Грим (1785-1863), до известна степен и русинът Александър Х. Востоков (1781-1864).
В своя труд “Изследване на произхода на древносеверния или исландски език” (1814 г., публикуван в 1818 г.) Раск изтъква значението на сравняването на граматически явления (морфологични елементи) и на установяването на звукови съответствия.
Много по-голямо влияние оказва работата на немския учен Боп, озаглавена “За системата на спрежението в санскритския език в сравнение със системата на спрежението в гръцкия, латинския, персийския и германския” (1816). В тая своя студия Боп доказва родството на една група езици, които днес наричаме индоевропейски, въз основа на сходството на техните морфологични елементи, и по-специално въз основа на сходството на глаголните окончания.
В първия том на своята “Немска граматика” (1 изд., 1819) Грим за пръв път прави опит да разгледа исторически развоя на немския език; той изтъква значението на закономерностите в звуковите промени на германските езици. Първият установен закон носи неговото име – Гримов закон: тоя закон се отнася до промените на една група гласни в германските езици.
N.B.! Законът на Грим е първият открит и формулиран закон.
През 1820 г. излиза от печат трудът на руския езиковед А. Востоков “Разсъждение върху славянския език”, който служи като увод към граматиката на тоя език. Востоков поставя на научна основа разглеждането на въпроси от историята на славянските езици, особено на т.нар. историческа фонетика на славянските езици.
N.B.! Особено голямо значение има откриването на фонетичните закони, които разкриват закономерности в звуковите промени на езика.
По-късно редица учени от целия свят допринасят за окончателното установяване на сравнително-историческото езикознание, за установяването на научното разглеждане на езиковите въпроси. Така например Август Пот (1802-1887) поставя на здрави основи проблемата за фонетичните закони и се занимава с въпроси на етимологията, Франц Диц (1794-1876) поставя основите на сравнителното изучаване на романските езици, Франц Миклошич (1813-1891) разработва въпросите на сравнителното изследване на славянските езици, а Й.К. Цойс (1806-1856) – на келтските езици. (...)
Научно сравняване на езиците представя сравняване въз основа на историята на езика. Историческият подход към езиковите явления затова е научен, защото дава възможност да се разбере явлението, а само този, който познава историята на езика, може да разбере едно езиково явление. Езиковедите или по-право граматиците до XIХ в. регистрираха многобройни езикови факти, установяваха редица правила и изключения, но те обикновено не даваха и не можеха да дадат обяснения на тия факти. Така граматиката определя известни глаголи за правилни, например чета, четеш, чете, спя, спиш, спи, а други за неправилни, като съм, си, е, ям, ядеш, яде. Но тя не обяснява на какво се дължат тия особености в спрежението. Също така и в областта на имената: определя се, че думите от среден род, които окончават на -о, образуват множествено число на -а (село – села), обаче се добавя, че други думи правят изключение, например ухо – уши и пр. Разглеждането и обяснението на такива езикови факти става възможно именно в светлината на сравнително-историческото езикознание.
[1] Вл. Георгиев, Ив. Дуриданов, “Езикознание”, ГЛАВА ПЪРВА: ИСТОРИЯ НА ЕЗИКОЗНАНИЕТО; ЕЗИКОЗНАНИЕТО ДО XIX ВЕК, С. 1978, с. 9-14.[2] Текстовете са станали неразбираеми, тъй като отразяват по-стари форми на езика.[3] Стига се до: 1) по-внимателно изучаване на текста; 2) развиване на описателни граматики (не обясняват, а описват фактите).[4] вж. Найчо Цанòв, Библиотека за източни езици и култури[5] наука за строежа на словосъчетанията и изреченията[6] В граматиката си Пàнини с кратки правила описва всичко, много точно, със символи (както днес в структуралната граматика).[7] Как възниква назоваването на предметите, връзката между предмета и името му? Връзката по природа ли е, или по договор? От тук и двете школи.[8] 3 л. мн.ч., -ent (флексия, окончания)
ВИЛХЕЛМ ХУМБОЛТ[2]
Основоположник на общото езикознание е Вилхелм Хумболт (1767-1835). Той е бил всестранно образован човек, занимавал се е с философия, литературознание, държавно право и дипломация и е притежавал изключителни познания за десетки езици – от баскийски до индианските и малайско-полинезийските. Това му е дало възможност да има широта на лингвистическия кръгозор, да има основа за проникновени наблюдения и изводи. Едва ли има друг учен, който да е оказал такова силно влияние върху цялото следващо развитие на лингвистическата мисъл до наши дни. На издигнатите от него теоретични положения се основават идеалистическите направления в езикознанието. И днес повдигнатите от него проблеми са обект на дискусии. Неохумболтиантството е една от съвременните школи.
Най-важните положения от теорията на Хумболт за същността на езика могат да бъдат представени накратко така:
Езикът е тясно свързан с формирането на народния дух. Изучаването на общите духовни особености на народа може да разкрие вътрешната природа на езика. Езикът е орган на вътрешното битие, той е самото това битие, което се намира в процес на вътрешно самопознаване и проявление. Езикът с всички свои нишки е свързан с народния дух, който, колкото по-съразмерно действа върху езика, толкова по-закономерно и по-богато е развитието на самия език. Въпросите, отнасящи се до образуването на езика, не могат изчерпателно да се разрешат, ако не се признае езикът за създаден от народното езиково съзнание.
Създаването на езика е обусловено от вътрешната потребност на човечеството. Той е не само външно средство за общуване между хората в обществото, но е заложен в природата на самите хора и е необходим за развитието на техните духовни сили и за изграждане на мироглед. Езикът е едно от тези явления, които стимулират общочовешката духовна сила към постоянна дейност.
Възникването и на езиците, и на духовната сила се обуславя от едни и същи причини и все пак езикът остава постоянен стимулиращ принцип за нея. Езикът и духовната сила не функционират отделно един от друг и съставляват неделима дейност на разума. Народът, създавайки свободно своя език като оръдие на човешката дейност, достига заедно с това нещо висше; стъпвайки на пътя на художественото творчество и на размишленията, народът оказва обратно въздействие върху езика.
Духовното своеобразие на народа и строежът на езика дотолкова се проникват помежду си, че ако съществува едното, другото може да се изведе от него. Езикът е външна проява на духа на народа. Езикът на народа е дух, духът на народа е негов език – трудно е да си представим нещо по-тъждествено от това. По какъв начин те се сливат в единен и недостъпен за нашето разбиране източник, остава за нас необяснимо.
По своята действителна същност езикът е нещо постоянно и заедно с това във всеки момент нещо прехождащо. Езикът не е продукт на дейността, а дейност. Той представлява непрекъсната дейност на духа, стремяща се да превръща звука в израз на мисълта. В строг смисъл това определение е подходящо за всеки акт на живата дейност, но в истински и действителен смисъл под език трябва да се разбира само цялата съвкупност от актове на речевата дейност. Същността на езика се заключава в неговото възпроизвеждане. Ето защо при изследванията, които се стремят да вникнат в живата същност на езика, следва най-напред да се съсредоточи вниманието върху съзнателната реч. Разчленяването на езика на думи и правила – това е само мъртъв продукт на научния анализ.
Езикът е орган, който образува мисълта. Умствената дейност е изцяло духовна, дълбоко вътрешна и преминаваща безследно. С помощта на звуковата реч тя се материализира и става достъпна за чувствено възприемане. Дейността на мисленето и езикът представляват неразривно единство. По силата на необходимостта мисленето всякога е свързано със звука на езика, иначе то не достига яснота и представата не може да се превърне в понятие. Неразривната връзка на мисленето, на органите на речта и на слуха с езика се обуславя от първичното и необяснимо в своята същност устройство на човешката природа. Дори и да се пренебрегне потребността от общуване на хората помежду им, може да се твърди, че езикът е задължителна предпоставка за мисленето и в условията на пълна изолация на човека. Но в действителност езикът всякога се развива само в обществото и човек разбира себе си дотолкова, доколкото от опит е установено, че неговите думи са понятни също така и на другите.
Мнението, че езикът само обозначава достъпните на нашите възприятия предмети, не изчерпва неговото дълбоко съдържание. Само посредством понятието, материализирано чрез езика, се разкрива същността на явленията. Но в образуването и употребата на езика намира свое отражение субективното възприятие на предмета. Думата, възникнала върху основата на дадено възприятие, сама по себе си не е прост отпечатък на предмета, а негов образ, който той създава в душата. И понеже към всяко обективно възприятие неизбежно се прибавя и субективност, то всяка човешка индивидуалност независимо от езика може да се счита като носител на особен мироглед. Възприятието с неговата обективност и допълнително прибавена субективност се преобразува в понятие посредством езика. Тъй като върху езика на даден народ въздейства еднородно субективно начало, то във всеки език е заложен свой мироглед. Ако звукът стои между предмета и човека, то езикът като цяло се намира между човека и въздействащата върху него природа. Човекът обкръжава себе си със свят от звукове, за да възприеме и усвои света на предметите. Отношението на човека към предметите изцяло е обусловено от езика. С този акт, с който човек създава от себе си езика, той отдава себе си в неговата власт. Всеки език описва около народа, към който той принадлежи, кръг, от пределите на който може да излезе само в случай, ако влезе в друг кръг. Затова изучаването на чужд език би могло да се уподоби на придобиване на нова гледна точка в предишното светоразбиране. Но понеже в чуждия език ние малко или повече пренасяме своето собствено светоразбиране в своето собствено езиково гледище, то ние не чувстваме ясно резултатите от този процес.
Научното творчество на В. Хумболт е крайно противоречиво. При четене на неговите трудове ясно се долавя борбата между неговия идеалистически светоглед и изводите, достигнати от острия му ум в резултат на дълбокото проникване в същността, развоя и функционирането на езика.
ЛИТЕРАТУРА
В.А. Звегинцев, История языкознания XIX-XX веков в очерках и извлечениях, издание третье, часть I, Москва, 1964, с. 69-104.
[1] Вл. Георгиев, Ив. Дуриданов, “Езикознание”, ГЛАВА ПЪРВА: ИСТОРИЯ НА ЕЗИКОЗНАНИЕТО; ШКОЛИ И НАПРАВЛЕНИЯ В ЕЗИКОЗНАНИЕТО, С. 1978, с. 14-20.[2]Борис Симеонов, Моско Москов, Живко Бояджиев, “Помагало по езикознание”, ШКОЛИ И НАПРАВЛЕНИЯ В ЕЗИКОЗНАНИЕТО; ВИЛХЕЛМ ХУМБОЛТ, с. 5-7.
/Авторството на отделните теми се разпределя, както следва: от Борис Симеонов – език и мислене, знакова характеристика на езика, дума и понятие, структура на думата, произход на езика; от Моско Москов – школи и направления в езикознанието, думата като основна единици на езика, развой на езика; от Живко Бояджиев – езикът като обществено явление, фонема и варианти, звукови (фонетични) промени, начини на граматично изразяване, класификация на езиците./
___________________________________________________________________________________
1. Натуралистичното разбиране за езика
___________________________________________________________________________________
Под влияние на развитието на естествените науки (Дарвин) към средата на XIX в. в езикознанието се установява натуралистичното разбиране за езика. Според това разбиране, чийто главен представител е
Август Шлайхер (1821-1868), езикът представлява организъм, който в своя развой не се отличавал от организмите в природата. Шлайхер развива теорията за два периода в живота на езика:
1)
предисторически период – създаване и развитие на езиковите норми;
2)
исторически период, през който “стройната система” на езиците започвала да се руши и разлага.
Изобщо той се мъчи да разреши въпроса за взаимоотношенията на езиците, като създава концепцията за т.нар. “
родословно дърво” на индоевропейските езици: подобно на разклоненията на дърво от едно стъбло тези езици се развили от един общ “праезик”. Тези възгледи са изложени в труда на Шлайхер “Очерк на сравнителната граматика на индогерманските езици” (1 изд. 1861/2 г., 4 изд. 1876 г.). Шлайхер засяга отчасти и въпроса за законите в езикознанието, но не стига до разбиране на оная строга закономерност за хода на езиковия развой, която установяват езиковедите по-късно.
Натуралистичната (биологичната) теза за същността на езика е погрешна в основата си: езикът е обществено, а не биологично явление. Концепцията за “родословното дърво” на индоевропейските езици не е съобразена със сложността на езиковия развой, който не се извършва по такава праволинейна схема. Все пак тази концепция за времето си е представяла съществен напредък като реакция срещу теистичното схващане на езика. През втората половина на XIX в. един от критиците на концепцията за “родословното дърво” на езиците
Йохан Шмит (1843-1901) създава т.нар. “
вълнообразна теория”. Според тази теория, която обяснява по-правилно развоя и взаимодействието на езиците, разпространението на езиковите явления в индоевропейските езици нагледно се представя като кръгообразно движение на вълни, образувани при хвърляне на камък във водата, които могат да се кръстосват с водните кръгове, идещи от друг център.
НАТУРАЛИСТИЧНО НАПРАВЛЕНИЕ[1]
Основател на натуралистичното направление е Август Шлайхер (1821-1868) – виден немски езиковед, професор от Йенския университет. Той е един от крупните представители на езикознанието през XIX в. Имайки многообразни и широки научни интереси, той е работил не само в областта на индоевропейската сравнително-историческа граматика, но се е занимавал и с редица от проблемите на общото езикознание. Първите му изследвания засягат въпроси както на сравнителната граматика, така и на отделни езици – църковнославянски, литовски. Неговият основен труд “Компендиум по сравнителна граматика на индоевропейските езици” (1861), който представлява опит да бъдат обобщени фактите за родството на индоевропейските езици, е оказал голямо влияние за по-нататъшното развитие на езикознанието. Натуралистичните си схващания Шлайхер е обосновал в своите три работи: “Езиците на Европа” (1850), “Теорията на Дарвин и науката за езика” (1863) и “Значението на езика за естествената история на човека” (1865. Общо теоретичните му възгледи са изложени главно в книгата “Сравнително-исторически изследвания” (1848-1850) и “Немски език” (1860-1869). В тях са изказани и редица мисли, които езиковедите разработват по-нататък (например за фонетичния закон, за аналогията, за системния характер на езика и др.).
Биологичната концепция на езика е била възприета, макар с известни изменения, и от други езиковеди: Мориц Рап (“Сравнителната граматика като естествена наука”, 1852), Макс Мюлер (“Лекции по науката за езика”, 1861), В.Д. Уитни (“Живот и растеж на езика”, 1875). Възгледите на Шлайхер за същността на езика и за закономерностите на неговото развитие образуват една цялостна система. Основните й положения могат да бъдат изложени в следната последователност.
1.1.Езикът като природен организъм, независим от волята на човека. Езикознание и филология
[1] Борис Симеонов, Моско Москов, Живко Бояджиев, “Помагало по езикознание”, ШКОЛИ И НАПРАВЛЕНИЯ В ЕЗИКОЗНАНИЕТО; НАТУРАЛИСТИЧНО НАПРАВЛЕНИЕ, с. 7-12.
Езикът е най-висшият организъм на природата, създаден от звуков материал, който възниква, расте и старее подобно на всички организми у нея. Отнасяйки се не към царството на свободния дух, а към царството на природата, езикът не зависи от волята на отделния човек. Разбиран така, той е много близък към вътрешното битие на човека и благодарение на него човекът е станал човек. Езиците като природни организми се групират по родове, видове и подвидове и се развиват по определени закони. Животът на езика се дели на два съвсем различни периода – период на развитие на езика (доисторически период) и период на разпадане на езиковите форми (исторически период). В съответствие с това животът на езиците по същество не се различава от живота на другите живи организми – растения и животни, защото периодът на растене и периодът на старост са еднакво характерни за тях.
Предмет на езикознанието е езикът като природен организъм, независим от волята на отделния човек. Следователно то се отнася към естествените науки и се противопоставя на филологията като историческа наука. Методът на езиковото изследване трябва да бъде методът, прилаган при изследване на растенията и животните. Морфологията като дял на езикознанието е чисто лингвистична дисциплина – тя не зависи от волята на индивида. Синтаксисът по-скоро се отнася към филологията, понеже е зависим и от мисленето. Стилистиката обаче изцяло се отнася към филологията – начинът на писане зависи от индивида.
Филологът се интересува от употребата на езика, а езиковедът – от езика като организъм. Езиковедът е естествоизпитател. Той се отнася към езиците така, както например се отнася ботаникът към растителните организми – изучава техните закони на строеж и развитие. Филологът прилича на градинаря, който отглежда само определени растения, които имат значение за човека.
1.2.Теория за двата периода в развоя на езика
Животът на езика според Шлайхер се разпада на два напълно различни периода: история на развоя на езика – доисторически период, и история на разпадането на езиковите форми – исторически период. Същността на тези два периода се състои в следното:
1. Доисторически период – това е период на възникването и оформянето на езика, на растежа му и от най-прости форми към по-сложни. Едни езици достигат до по-високи форми на развой, други се ограничават до по-прости образувания. Изобщо езикът се изгражда и развива само през този период, защото духът (Шлайхер е възприел постановките на Хегел за “абсолютната идея”, “абсолютния дух”) пребивава в езика, свързан е с него и се явява в друга форма на своето битие. Доисторическият период от живота на езиците е бил много по-продължителен, отколкото историческият.
2. Историческият период – това е период на разпадане на езиковите форми, на стареене на езика. Стъпи ли в него, по-нататъшното му установяване като език се прекратява, той застива на достигнатата най-висша степен на развитие и започва все повече и повече да се отдалечава от нея. Разпадането на езика засяга звуковете и граматичните форми, като настъпват и значителни изменения във функцията и в строежа на изречението. През историческия период духът напуска езика, възвръща се към себе си, започва битие за себе си и развитието се заменя с разпадане – физическите закони започват да действат на организма на езиците така, както химическите закони проявяват своето действие върху мъртвите растения и животни. Духът все повече се освобождава от езика, затова езикът губи богатството си от форми. Изчезва всичко, без което той може да мине. Навсякъде се появява тенденция към опростяване. Под действието на физическите закони на артикулационните органи се появяват всевъзможни асимилации и звукови изопачавания. Изобщо изграждането на езика и неговата история представляват от себе си дейност на духа, в която едното изключва другото.
1.3.Теорията на Дарвин, приложена към езика
Шлайхер смята, че теорията на Дарвин може да бъде приложена към езика и задачата е да се разкрие кое в езикознанието е аналогично на изложените в нея възгледи. Според него установените от Дарвин закони за видовете животни и растения са приложими поне в главните си черти и към организмите на езиците.
Макар лингвистите и естествоизпитателите да употребяват различни термини, между класификацията на езиците и на естествените организми имало общност. И той прави следния паралел: “Това, което естествоизпитателите биха нарекли род, у езиковедите се нарича племе. Родовете, които са в близки родствени връзки помежду си, се наричат понякога семейства на едно племе от езици. Видовете на един род се наричат езици на някакво племе; подвидовете – диалекти или наречия на известен език; на разновидностите съответстват местните говори, или второстепенните наречия, накрая на отделните растения и организми е съответен начинът на изразяване на отделни хора, говорещи на известни езици. Прилагайки докрай уподобяването, корените на езика могат да бъдат наречени прости клетки.” Шлайхер прилага и т.нар. “борба за съществуване” между представителите на растителния и на животинския свят към езиците и говори за “борба за съществуване” между тях. Като пример дава индоевропейските езици, които продължават да се разпространяват и изместват други езици.
1.4.Съотношението между език и мислене и типове езици
Развивайки своята система от възгледи за езика, Шлайхер дава няколко формулировки за езика като средство за изразяване на мисълта. Може да се мисли само чрез езика. Той е така необходим за мисленето, както тялото за духа. Езикът е членоразделно звуково изражение на мисълта, процесът на мислене се изразява посредством звука. Функцията на езиковия звук се състои в това да изразява мисълта, като я приведе към нейното действително съществуване. Колкото по-добре езикът придава в звукове всички движения на духа, толкова той е по-съвършен.
Мисленето, смята Шлайхер, се състои от два основни елемента – материал и форма. Материалът – това са понятията и представите, а формата се създава от техните взаимоотношения. Затова езикът има за задача да създаде звуковия образ на представите, понятията и на съществуващите между тях отношения. Той въплъщава в звукове процеса на мислене. Изразения чрез звука материал той нарича значение, а формата, разбирана като взаимоотношение между понятията – отношение. Значението (т.е. лексикалното значение) и отношението (т.е. граматичното значение) заедно образуват думата. От това, как те са изразени, зависят нейният строеж, склонението, спрежението, а от това пък зависят структурата на изречението и характерът на езика. Класификацията на езиците трябва да се основава на признака, как се изразяват в него значението и отношението.
Шлайхер различава три типа езици според това, как са изразени в тях значението и отношението, т.е. според морфологическата им структура.
Първи тип – коренни езици. Изразено е чрез звукове само значението. Думата е нещо неразличимо и напомня на кристала от природата.
Втори тип – аглутиниращи езици. Звуково изразено е не само значението, но и отношението. Думата се разпада на части, като те не образуват тясно споено единство. Тя напомня растението.
Трети тип – флективни езици. И при него значението и отношението са звуково изразени. Тук думата получава своето истинско разчленение на съответните елементи. Думата съответства на животинския организъм.
Тези три типа езици, възникнали през доисторическата епоха, са три периода (степени) от развоя на езика. Те са аналогични на трите вида природни тела – кристал, растение, животно, – представляващи от себе си епохи в развитието на земята.
1.5.Теория за родословното дърво
В своя “Компендиум” Шлайхер си поставя за цел, като се опира на откритите закони, да възстанови индоевропейския праезик и да проследи развитието му във всяко от неговите разклонения. Основно внимание той е обръщал на фонетичната страна на езиците, а също така и на морфологичната им структура. Резултатите от своите изследвания по отношение на родствените връзки между отделните езици и последователността на процесите в тяхното формиране той сумира, като създава известната теория за родословното дърво на индоевропейските езици. Същността й се състои в следното: “Езиците, възникнали първи от праезика, ние наричаме езици, които могат по-нататък да се разпадат на диалекти и диалектите – на поддиалекти. Всички езици, произлизащи от един праезик, образуват езиков род, или езиково дърво, което след това се дели на езикови семейства, или езикови клони. Индоевропейски езици се наричат група от езици в Азия и Европа, които притежават толкова тъждествени и отличаващи ги от други езици свойства, че произходът им от един общ праезик не предизвиква съмнение.
Така изложените възгледи на Шлайхер за същността на езика и за неговото развитие могат да бъдат сумирани в следните основни положения: 1. Езикът е природен организъм, който възниква, расте и старее, както всички организми в нея. Подобно на тях той е независим от волята на човека, защото се отнася към царството на природата. Основните положения от теорията на Дарвин могат да бъдат приложени към езика. 2. Предмет на езикознанието е езикът като природен организъм. Езикознанието като раздел на естествознанието се противопоставя на филологията като историческа наука. 3. В живота на езика са възможни два периода: доисторически – това е период на възникване, установяване и разцвет на езика, понеже духът пребивава у него в други форми на своето битие, исторически – това е период на разпадане, стареене и смърт на езика, защото духът се освобождава от езика и го напуска. 4. Езикът е членоразделно звуково изражение на мисълта – чрез него тя съществува. Може да се мисли само с помощта на езика. 5. Думата се състои от значение, свързано с нейния корен, и отношение (разбирано като отношение между понятията), предадено чрез афиксите. 6. Според възможността да бъдат изразени значението и отношението (т.е. според морфологическата им структура) се различават три типа езици – коренни, аглутиниращи, флективни, аналогични на кристала, растението, животното, които могат да се вземат като три степени (периоди) на развоя на езика. 7. Езиците, произлезли от един праезик, взети в тяхната последователност на деление един от друг, образуват езиков род или родословно дърво.
В стремежа си да достигне до материалистично решение на проблема за същността на езика и характера на неговото развитие Шлайхер не намери правилен път. Приравнявайки погрешно езика към природните организми, той застава на позициите на натурализма под влияние на Дарвиновата теория. Възприетото от него положение – езикът е природен организъм – е послужило като основа за изграждането на биологичната му концепция. Опитът му да намери аналогия между езиците и организмите, т.е. да привнесе термините и положенията на естествознанието към езикознанието, е неоснователен. Езикът не е природно явление, а обществено, социално. Не може да се търси общност между формирането и развоя на езика, от една страна, и пораждането и растежа на организма, от друга. В желанието си да разграничи езикознанието от филологията Шлайхер пръв посочи, че диалектите и безписмените езици трябва също да бъдат обект на изследвания. Теорията за двата периода в развоя на езика е изцяло погрешна, идеалистична. Приемането на абсолютния дух като движеща сила в развоя на езика е положение, произтичащо от обективния идеализъм на Хегел.
С формулировката си за езика като членоразделно звуково изражение на мисълта Шлайхер дава единствено предпочитание на експресивната функция на езика. Изобщо той никъде не взема под внимание комуникативната функция на езика и затова неговата натуралистична концепция е индивидуалистична.
Възприетото от Шлайхер деление на езиците според морфологическата им структура на три типа: изолиращ > аглутиниращ > флективен (кристал > растение > животно), в основата си е дълбоко погрешно. Наистина такива типове езици (има и смесен тип) съществуват, но не и възприетата на биологична основа преходност от един в друг. Те не трябва да бъдат разглеждани като три степени от развитието на езика, понеже един изолиращ език може преди това да е бил флективен. Това са построения, откъснати от реалната историческа почва. Все пак заслугата на Шлайхер е в това, че той постави въпроса за типовете езици.
ЛИТЕРАТУРА
В.А. Звегинцев, История языкознания XIX-XX веков в очерках и извлечениях, издание третье, часть I, Москва, 1964, с. 105-122 (издание второе, часть І, Москва, 1960, стр. 87-104; Хрестоматия по истории языкознания ХІХ-ХХ веков, Москва, 1956, стр. 87-104).
А.В. Десницкая, Вопросы изучения родства индоевропейских языков, Москва-Ленинград, 1955, стр. 45-61.
А.С. Чикобава, Проблема языка как предмета языкознания, Москва, 1959, стр. 33-61.
___________________________________________________________________________________
2. Психологическо направление
___________________________________________________________________________________
Х. Щайнтал (1832-1899) заменя биологическата концепция за езика с психологическа, построена въз основа на психологията на немския философ Й. Хербарт. Особено значение за развоя на езикознанието имат Щайнталовата критика на логическата граматика и неговото утвърждаване на психологията като основна дисциплина за езикознанието. Като отхвърлят учението за биологичната обусловеност за разлагане на езиковия организъм, езиковедите от 70-те години се опитват да установят психическите основи на езиковите изменения. Щайнтал разглежда социалната същност на езика само като съпътстващо обстоятелство, но не като основа на езиковата дейност на човека. Той признава като единствен предмет на езиковото изследване индивидуалния акт на говорната дейност откъснато от обществената практика на човека.
Следователно през втората половина на XIX в.
психофизичният акт на говоренето се разглежда като единствена реална даденост в езика. Това е пример за типично индивидуалистично схващане на езика.
В руското езикознание психологическото направление застъпва
Александър А. Потебня (1835-1891). Изпитал влиянието на идеите на субективно-психологическото направление (Хумболт и пр.), Потебня все пак съумява да създаде своя оригинална система от възгледи за същността и развоя на езика. Обобщенията си той изгражда въз основа на щателно проучване на голямо количество конкретни факти главно от славянските и балтийските езици. Той се стреми да долови общите линии на езиковия развой, като се опитва да ги свърже със сложните въпроси на психологията на народите. Въпросът за взаимоотношението на езика и мисленето е предмет на работата му “Мысль и язык” (1862). Значително постижение представят изследванията на Потебня върху руския синтаксис, историческата граматика на руския език и на другите славянски езици (“Из записок по русской грамматике”, I-II, 1874, преиздадено в трето издание през 1958 г.).
ПСИХОЛОГИЧЕСКО НАПРАВЛЕНИЕ[1]
Представители на психологическото направление са Х. Щайнтал, А.А. Потебня и В.Вунт. Все пак то не представлява школа с определени лингвистични схващания. В самите им трудове има съществени различия, но обединяващо начало е възприетият от тях психически фактор като основа за тълкуване на езиковите явления.
В своя труд “Граматика, логика и психология” Щайнтал (1823-1899) е обосновал основните положения на своята концепция за езика. Той дава определение на езика, смята го за един от продуктите на духа на народа, разглежда езикознанието като психология на народите, съотношението между индивид и народ, между език и дух на народа и др.
В кратко тези положения могат да бъдат представени така:
Предмет на езикознанието е езикът, разбиран като израз на осъзнати вътрешни, психически и духовни движения, състояния и съотношения посредством артикулирани звукове. Всеки език трябва да се разглежда като образувана от инстинктивното самосъзнание представа за външния и вътрешния свят на човека. Но в основата на тази инстинктивна представа за света и за себе си лежи индивидуалният принцип. Езикът е предмет на психологическо наблюдение като всяка друга дейност на душата. При излагане на въпросите, свързани с езика и граматиката изобщо и с действителността на различните езици, ние постоянно се намираме в границите на психологията. Ние не излизаме извън нейните предели и когато се разглеждат въпросите за различието на езиците. Речта е проявление на езика. Тя е духовна дейност и следователно езикознанието се отнася към психологическите науки.
Съвременната психология е индивидуална психология, т.е. неин предмет е психологическият индивид, обаче човек от рождението си принадлежи към някакъв народ, следователно не трябва изцяло да се съставя понятие за индивида, без да се взема под внимание духовната среда, в която той живее. Всеки народ образува затворено единство, частна проява на човешката същност и всички индивиди на един народ носят отпечатък от тази особена природа на народа в своето тяло и душа. Въздействието на телесните влияния върху душата извиква склонности, тенденции, предразположения, свойства на духа, еднакви у всички индивиди, вследствие на което те (индивидите) притежават един и същ народен дух. Този дух на народа се проявява преди всичко в езика и след това в нравите и обичаите, в традициите и песните; всичко това са продукти на духа на народа.
Изследването на езика като продукт на духа на народа има особено важна роля. Езикознанието служи като най-добър увод към психологията на народите. Изследването на отделните езици като своеобразна форма на осъществяване на езика изобщо е раздел на психоетнологията.
На въпроса, на кого принадлежи езикът, кой го е създал, Щайнтал отговаря: не индивидът сам по себе си; той говори в общество. Говорещият е създал езика едновременно от своята душа и от душата на слушащия и затова произнесеното слово принадлежи не само на него, но и на другия. По такъв начин езикът по своята същност е продукт на съдружието, на народа. Когато наричаме езика инстинктивно самосъзнание, инстинктивен мироглед и логика, това означава, че езикът е самосъзнание, мироглед и логика на духа на народа. И така данните на езика най-ярко илюстрират всички принципи на психологията на народите. Единството на индивидите в народа се отразява и в общия за тях език. Историята на езика и историческото развитие на духа на народа, образуването на нови народи и на нови езици по най-тесен начин се проникват един с друг.
В своите многобройни трудове Щайнтал се проявява като теоретик и систематизатор, а не като изследовател на конкретни езикови факти и явления. С психологическата си концепция на езика той се противопоставя както на биологическия натурализъм на Шлайхер, така и на опитите да бъде създадена логическа граматика. Щайнтал е изградил своите възгледи, като е използвал асоциативната психология на Хербарт. Въз основа на нея той се опитва да обясни произхода на езика и процесите на неговото развитие. Неговите схващания образуват една система от възгледи със следните важни положения: 1) Езикът е израз на психическия живот на индивида посредством артикулирани звукове. 2) Езикът като дейност на душата е индивидуална представа за външния и вътрешен свят на човека. 3) Речта като проява на езика е духовна дейност, следователно езикознанието е психологическа наука. 4) Всеки индивид живее в определена духовна среда в смисъл, че принадлежи към някакъв народ; всички индивиди на един народ носят отпечатъка на тази особена своя природа, т.е. притежават един и същ народен дух. В този смисъл езикът е и продукт на духа на народа. 5) Единството на индивидите в народа се отразява в общия за тях език. Историята на езика и историческото развитие на духа на народа се проникват най-тясно помежду си.
А.А. Потебня (1835-1891) е един от бележитите руски езиковеди, основател на Харковската школа. Теоретическите си възгледи той е изложил главно в своите трудове “Мыслъ и язык” (1862), “Из записок по русской грамматике”, част І-ІІ, 1874, и в посмъртно издание част ІІІ и ІV. Занимавал се е с въпросите на общото езикознание, сравнително-историческата граматика, диалектология и др. Намирайки се под влияние на В. Хумболт и Х. Щайнтал, той се е интересувал преди всичко от психическите основи на езиковото творчество, изучавал е езиковите явления главно от семантичната им страна във връзка с общата еволюция на човешкото мислене. За разлика от Щайнтал той не откъсва езика от мисленето, като подчертава специфичността на езиковите и логическите категории.
Потебня е разглеждал езика като дейност, в процеса на която непрекъснато става обновяване на езика. Той е един от първите езиковеди, посочили необходимостта езиковите явления да се изучават в тяхната взаимовръзка и с това е спомогнал да се оформи понятието езикът като система, като винаги е свързвал общотеоретическите положения с щателен анализ на обилен езиков материал.
Всички думи и граматични форми според Потебня са само значения, а не звукови комплекси. Откъсвайки материалната звукова обвивка от понятието, той разглежда и самото значение като индивидуален акт, а звуковата материя – като нещо второстепенно. По този начин, без да иска, той отъждествява езика с мисленето и това го довежда до отричане на многозначността на думата – тя е само едно значение, следователно всеки нов оттенък в значението е нова дума. И според Потебня излиза, че езикът е пълен с омоними и именно омонимичността съставлява същността и спецификата на езика, а това е неправилно твърдение. Тази субективно-идеалистическа предпоставка за неповторимостта на думата, за непредаваемостта на нейното значение лишават езика от приемствеността на натрупания опит в пределите на езиковия колектив, без който езикът не може да изпълнява своята комуникативна функция.
Потебня се опитва да установи стадиите на езиковото развитие. И понеже приема, че езикът е само значение, прави опит да определи и стадии в развитието на мисленето. Първият стадий на езиковото развитие бил стадият на доформалните думи, т.е. на неоформените граматически думи. Такива били имената на предметите и на лицата. През този стадий мисленето било конкретно-образно, свойствата, признаците, действията на предметите не се мислели отвлечено. През втория стадий на общото развитие на езика се появява способността на мисленето към абстрахиране на свойствата и признаците на предметите. Във връзка с това се формират съвременните части на речта. Стадиалната теория на Потебня е построена върху неправилното разбиране на същността на мисленето и езика. Не може да има мислене, което да не обобщава и абстрахира. С появата на езика се появяват и процесите на абстрахиране и обобщаване. Потебня стои на позициите на субективния идеализъм и не признава обществената същност на езика като средство за общуване.
Потебня се е отнасял скептично към идеята за реконструкция на структурата на индоевропейския праезик, не се е увлякъл по модните за седемдесетте години схващания за строгите закономерности на звуковите закони. Неговата критика на теорията за “двата периода” в живота на езика има голяма методологическо значение. Той с право твърди, че загубата на флексия в морфологичната структура на езика и появата на нови аналитични форми е прогрес в развоя на езика, а не упадък.
Особено научен интерес Потебня е проявявал към сравнителния синтаксис, разбиран като учение за семантиката на формите на думата и на словосъчетанията в съпоставка със синтактически факти от родствени езици. При решаването на някои проблеми на родство той широко се ползва от метода на сравнително-историческо съпоставяне на синтактични факти.
Известен представител на етническата психология е В. Вунт (1832-1920). В своите трудове, като “Психология на народите. Език”, “История на езика и психология на езика” и др., той се е стремял да даде психологическа разработка на редица общи и частни въпроси на езикознанието, като същност, развой и произход на езика, фонетичните и семантичните изменения и др. Той обаче изхожда от позициите на волунтаристичната психология, в която за основна функция на психическия живот се взема волята, а не интелектът. Според него в езика намират отражение преди всичко представите на човека.
Едни от основните положения на неговата концепция за езика са следните: той признава езика, митовете и обичаите за основни проблеми на психологията на народите. Езикът съдържа в себе си общата форма на живеещите в духа на народа представи и закони на тяхната връзка. Езикът, митовете и обичаите представляват от себе си общи духовни явления, дотолкова тясно сраснали се едно в друго, че нито едно от тях е немислимо без другото. Те не са никакви фрагменти на творчеството на народния дух, а самият този дух на народа. Езикът служи като спомагателно средство за обединяване на духовните сили на индивидите.
В. Вунт се обявява остро против индивидуализма в езикознанието, поддържан от представителите на младограматическата школа Делбрюк и Паул. Той не възприема тезата им, че всеки нов езиков факт се създава от отделния индивид или от по-голям брой индивиди и се разпространява сред останалите поради личното влияние на малцинството над мнозинството. Обратното, той твърди, че езикът, митовете и обичаите се създават именно от обществото и при тяхното развитие обществото определя индивида; индивидът не определя обществото дори по някакъв косвен начин. Също така Вунт не е съгласен, че диференциацията на езика на диалекти се дължи на това, че от един индивид или от ограничено число индивиди постепенно се разпространяват своеобразни отклонения от техните индивидуални езици. Според него тя е свързана най-тясно с делението на племената на по-малки групи и с преселването им. Ордата на живеещите заедно хора има общ език, в който изцяло се разтварят индивидуалните отклонения. Както езикът изобщо не е изобретен от индивида или от ограничено число индивиди, така и развитието на отделилия се от племето език не е обусловен от разпространението на индивидуалните езици, а самото общество е създало новия език.
Вунт за разлика от Щайнтал не смята езика като непосредствен израз на “народния дух”. Езикът е общозначим продукт на колективната духовна дейност в процеса на развитие на човешкото общество. Признавайки по този начин социалния характер на езика, Вунт изисква от изследователите да насочат своето внимание преди всичко към “анализа на лежащите в основата на тази дейност психически актове”. Полемизирайки с представителя на младограматиците Б. Делбрюк, той изтъква, че фактите на езика го интересуват дотолкова, доколкото могат да бъдат полезни на психологията. По този начин езиковият материал у него е осветлен едностранчиво – главно на психологическа основа.
ЛИТЕРАТУРАВ.А. Звегинцев, История языкознания XIX-XX веков в очерках и извлечениях, часть I, издание третье, Москва, 1964, с. 123-183 (издание второе, Москва, 1960, стр. 105-149).
А.А. Потебня, Из записок по русской грамматике, том І-ІІ, Москва, 1958, стр. 536.
Н.С. Чемоданов, Сравнительное языкознание в России, Москва, 1956, стр. 24-33.
Т.А. Дегтерева, Краткий обзор лингвистических учений, Сб. проблемы изучения языка, Москва, 1957, стр. 15-21.
[1] Борис Симеонов, Моско Москов, Живко Бояджиев, “Помагало по езикознание”, ШКОЛИ И НАПРАВЛЕНИЯ В ЕЗИКОЗНАНИЕТО; ПСИХОЛОГИЧЕСКО НАПРАВЛЕНИЕ, с. 12-16.
___________________________________________________________________________________
3. Младограматическа школа
___________________________________________________________________________________
От 70-те години на XIX в. в езикознанието става известна т.нар. младограматическа школа, възникнала отначало в Германия, чиито основатели са
К. Бругман,
Х. Остхоф,
Х. Паул, към които по-късно се присъединява и А. Лескин. Тази школа намира представители и извън Германия: Ф.Ф. Фортунатов в Русия, М. Бреал във Франция, Г. Асколи в Италия, К. Вернер в Дания и др. В теоретическите си възгледи младограматиците стоят върху позициите на психологическото направление в езикознанието. На биологичната концепция за езика те противопоставят историческата.
Същността на историческата концепция на младограматиците е схващането на езика като изменяща се психофизична дейност на индивида. Чрез психофизичната дейност на индивида, по пътя на общи безизключителни и психологически (необразуване по аналогия) закони се обяснява историческият развой на езика. “Звуковите закони действат сляпо, със сляпа необходимост” – твърдят младограматиците.
Младограматиците имат извънредно големи заслуги за установяване на езикознанието като точна наука. Те първи изтъкнаха значението на звуковите закони за историята на езика. Характерно е тяхното схващане за безизключителността на звуковите закони. По този въпрос в края на XIX в. се завързва спор между младограматиците и някои езиковеди, които твърдят, че има изключения от звуковите закони. Каквото и да е отношението на езиковедите по тоя въпрос, все пак то не отменя установения от младограматиците принцип за спазване строга закономерност на звуковите промени и съответствия при обясняване на езиковите явления.
Младограматиците създадоха значителни трудове по историческа граматика на отделни езици, а също така и по сравнителна граматика на групи сродни езици. Така например не е загубил значението си и до днес петтомният труд на К. Бругман по сравнителна граматика на индоевропейските езици. Наред с това в схващанията на езиковедите от младограматическата школа има и съществени недостатъци. Младограматиците отхвърлиха биологичната концепция за езика като организъм, но не се освободиха напълно от влиянието на биологията. Те само се опитаха да свържат естественонаучната концепция за еволюцията на езика с психологическото учение на Щайнтал. Освен това историзмът на младограматиците, въпреки че в своята същина има правилни положения, е до голяма степен едностранчив, непълен. Нямайки правилно схващане за общественото развитие, те разглеждаха развоя на езика като психологическа дейност на индивида, откъсната от историята на съответния народ; за тях езикът представя сума от езиците на отделните индивиди. Затова никой от младограматиците не може да напише една истинска история на кой да е език.
МЛАДОГРАМАТИЧЕСКА ШКОЛА[1]
Школата на младограматиците възниква в 70-те години на миналия век в Лайпциг – Германия. Тя бързо се налага като ново езиковедско направление, защото възгледите на нейните представители по основните проблеми на езикознанието са коренно различни от схващанията на предходното поколение лингвисти. Нейни основатели са: А. Лескин (1840-1916), К. Бругман (1849-1919), Х. Остхоф (1842-1907), Х. Паул (1846-1921), Б. Делбрюк (1842-1922). Тя намира привърженици и в други страни: Франция – М. Бреал, Италия – М. Асколи, Дания – К. Вернер и др. Московската езиковедска школа, основана от Ф.Ф. Фортунатов, е родствена по своята ориентация на немския младограматизъм. В по-малка степен това може да се каже за Казанската школа начело с Бодуен де Куртене. През първия етап на своята дейност Ф. де Сосюр се е приближавал до техните позиции.
Теоретическите положения на младограматическата теория за езика са формулирани с най-голяма пълнота в следните трудове на нейните представители: предговора на Х. Остхоф и К. Бругман към първия том на “Морфологически изследвания”, смятан за манифест на младограматиците, “Увод в изучаването на езика” – В. Делбрюк. Специално трудът на Паул “Принципи на историята на езика”, наричан “катехизис на младограматизма”, е теоретическо обобщение на техните възгледи.
Недоволни от постиженията на дотогавашното сравнително езикознание, от теориите на Хумболт и Шлайхер за същността на езика и за неговото развитие, младограматиците се отказват от философското разглеждане на езика и на емпирична основа изследват историята на отделни езици и езикови групи. За това допринася и господстващият по онова време в буржоазната научна мисъл позитивизъм. Основните принципи, върху които са изградени теоретичните положения на младограматическата теория на езика, са: историзъм, психологизъм и индивидуализъм. Тези три принципа са своеобразно свързани помежду си и въз основа на тях е изградено младограматическото разбиране на същността на езика. Историята на езика се строи върху основата на психологизма. Индивидуализмът е органически свързан с психологизма и затова някои езиковеди определят младограматическото направление като индивидуалистичен психологизъм.
Принципът на историзма лежи в основата на младограматическите схващания за езика. Той е най-добре обоснован от Паул. Според него за всеки исторически развиващ се обект трябва да съществува особена наука, която да изучава общите условия на неговия живот, да изследва същността на изменящите го фактори. Тя трябва да бъде основоустановяваща наука във вид на “учение за принципите”, която да проследява историческото развитие от най-прости и примитивни форми към по-сложни, при действието на постоянни сили и условия. Една такава наука би трябвало да се базира на експериментални законоустановяващи науки, една от които е психологията.
В създаването и развитието на културата, изтъква Паул, участват психически и физически фактори, които се подчиняват на свои самобитни закони. Езикът като продукт на човешката култура е исторически развиващ се обект, който подлежи на историческо разглеждане. Но понеже психическите фактори са основни, езикознанието като една от културно-историческите науки трябва да се основава преди всичко на психологията. Опит да бъде създадена на психологическа основа теория за езика и за неговото историческо развитие като основополагаща наука е трудът на Паул “Принципи на езиковата история”. Следователно за младограматиците езикознанието като историческа наука е равнозначна на историята на езика. При научното изучаване на езика има място един единствен метод – историческият. Историческото разглеждане на езика се основава върху сравняването на различни форми, върху съпоставянето на значенията на думите. Като основна теоретическа задача младограматиците си поставят изясняването на същността на езика, а като основна практическа задача – да изследват общия ход на историческото развитие на индоевропейските езици – от най-древния период на тяхното далечно минало досега – и да посочат законите, които определят насоките на това развитие. Младограматикът Делбрюк изтъква, че “езикознанието стъпи от философския период в историческия”.
Принципът на психологизма за младограматиците се изразява в признаването на психологията като основа на езикознанието. Езикознанието е една от науките за културата (езикът е продукт на човешката култура), при създаването на която взема дейно участие психическият фактор. Следователно психологизмът в езикознанието се състои в обясняването на езиковите факти с психологически понятия и принципи. За Паул е ясно, че езикът не се състои само от психически моменти, но той вижда същността на езика в психическата основа на речевите актове. Основа на тези негови възгледи е психологията на Щайнтал и Харбарт, които приемат за основен психически феномен представата, а за основен психически процес – асоциацията. Затова Паул говори за речеви представи, в които именно вижда същността на езика. Те се отнасят към категорията на подсъзнателните психически явления и се явяват в съзнанието само по време на речта. Паул обаче не допуска съществуването на общ дух (дух на народа), затова отхвърля етнопсихологията. Може да става дума само за взаимодействие между духовните същности на отделните индивиди на базата на индивидуалната психология. Той приема, че всяко чисто психологическо взаимодействие се извършва в недрата на индивида. Психическото общуване между индивидите не може да бъде така пряко, то всякога е опосредствано с физически връзки. Следователно само по себе си съдържанието на представите не може да се предава. Всичко, което знаем за съдържанието на представите на друго лице, почива на изводите на нашите собствени представи.
В глава първа на своя труд Паул изказва становището си за същността на езиковото развитие. При неговото излагане се вижда, че историзмът е тясно преплетен с психологизма.
Истинският обект на езикознанието, посочва Паул, е историческото развитие на езика, разбирано като съвкупност от всички прояви на езиковата дейност във всички индивиди в процеса на тяхното взаимодействие. Към историята на езика се отнасят всички звукови комплекси, произнесени и слушани от индивида, всички асоциирани с тях представи, всички многообразни отношения, в които встъпват помежду си елементите на езика в душите на отделните лица. Но една част от тези психически процеси протичат ненапълно осъзнато. Те стават в сферата на безсъзнателното. Затова езиковите образувания се създават обикновено не в резултат на съзнателно намерение. Индивидът не осъзнава своята творческа дейност.
Истинските носители на историческото развитие на езика според Паул са психическите организми на речевите представи, които съществуват в подсъзнателната сфера. Речта сама по себе си не се развива. Под “психически организми” той разбира сложната асоциативна мрежа от акустични и моторни речеви представи, наслоени в паметта в резултат на нещо слушано, казано. Психическият организъм на речевите представи във всеки индивид се намира в процес на постоянни изменения – едни изчезват, появяват се нови, той има повече или по-малко своеобразна структура, развива се повече или по-малко своеобразно. Безкрайното разнообразие на структурата на организмите от речеви представи влече от себе си безкрайната изменяемост на езика и непрекъснато възникване на диалектни особености. По този начин при езиковото изследване се дава предимство не на произнасяните и слушаните факти на речта, а на психическия субстрат, на психическите организми. Доколкото обаче се намират в подсъзнателната сфера, те не могат да бъдат обект на непосредствено наблюдение. Те могат да бъдат изучавани само в отделните актове на речевата дейност, когато “излязат” в сферата на съзнанието.
Под схема на езиков узус Паул разбира онази средна величина от норми на употреба, които са изведени при сравняване на речта на няколко лица, т.е. това е общото в индивидуалните “езикови организми”. Истинската причина за измененията в узуса е обикновената речева дейност. Така че учението за принципите на езиковата история се концентрира около един въпрос: как се отнася езиковият узус към речевата дейност? Езиковите изменения се извършват в индивида отчасти посредством собствената му спонтанна дейност, отчасти посредством влиянията, оказани върху него от други индивиди. Измененията на узуса стават само вследствие на съвместното действие на тези два фактора. Протичащите при овладяването на речта процеси имат първостепенна важност за обясняване на езиковия узус. При класификация на измененията на езиковия узус процесите, които водят до тях, могат да бъдат процеси на възникване на новото, процеси на отмиране на старото, процеси на замяна – отмирането на старото и появата на новото съвпадат в един акт.
Принципът на индивидуализма на младограматиците се състои в опита им да създадат учение за принципите на общественото развитие върху основата на индивидуалната психология. Истинска реалност притежава само езикът на индивида. Паул посочва, че всеки индивид има свой собствен език и всеки от тези езици има своя собствена история. Трябва да се различават толкова езици, колкото индивиди съществуват. Езикът се схваща като изменяща се психофизична дейност на индивида. Всяко езиково творчество всякога е индивидуално. Случва се няколко индивида да създадат нещо сходно, но от това нито актът на творчеството, нито неговият продукт не престават да бъдат индивидуални. Обаче езикът като средство за общуване, опиращо се на общите свойства на човешката природа, отхвърля от себе си всички чисто индивидуални езикови явления, стремящи се да проникнат в него, и, обратното, възприема и запазва само тези елементи, които като индивидуално творчество са общопризнати от общуващите един с друг индивиди. В този смисъл езикът е сума, сбор от езиците на отделните индивиди.
За Паул е безспорно положение, че всеки индивид притежава собствен език със своя собствена история. Но наред с това той задава въпроса: как се получава така, че вътре в дадена група индивиди се наблюдава една или друга степен на общност в индивидуалните им езици? Според него в пораждането на езика на индивида взема участие голямо множество от езици на други индивиди. Езикът на индивида се поражда само по време на общуването. Езиковите изменения в индивида се извършват отчасти посредством неговата собствена спонтанна дейност, отчасти посредством влиянието, оказвано му от други индивиди. Изменението на езиковия узус става вследствие на съвместното действие на тези два фактора. Така че всяко изменение на езиковия узус е продукт на индивидуални спонтанни импулси от една страна, и условията на общуване, от друга.
Приемайки, че езикът е продукт на културата, а езикознанието – културно историческа наука, Паул посочва, че културно-историческата наука е всякога обществена наука. Само обществото създава културата, само то прави човека историческо същество. Съвършено обособената човешка душа също така има своя история на развитие, в която влизат взаимоотношението й с тялото и със средата. Но колкото и тя да е одарена, сама за себе си би достигнала твърде примитивно развитие, което би се прекъснало и изчезнало с нейната смърт. Само разпространението на постиженията на едни индивиди върху други и взаимодействието между множеството от индивиди прави възможно по-нататъшното тяхно развитие.
Основните положения, които младограматиците защитават в своята програма и върху която изграждат своите практически изследвания, са следните:
1. Звуковите изменения се извършват по закони, които действат със сляпа необходимост. Фонетичните закони нямат изключения. Те възникват в резултат на действието на нови, допълнителни закономерности към основната закономерност. Неправилностите се подчиняват на правила, които трябва да се открият. Фонетичните закони нямат нищо общо със законите на природата, например с физическите или химическите.
2. В процеса на езиковите изменения голяма роля играе аналогията, разбирана като образуване на нови езикови форми чрез асоциации (свързване) на други съществуващи форми. Неизбежността на действието на аналогията се дължи на това, че думите в душата на говорещия са тясно свързани (асоциирани) едни с други. Чрез нея са се обогатявали не само по-късните и най-нови периоди на езиците, но и техните древни и най-древни периоди. Възможно е в най-ранните периоди от развоя на езиците да бъдат открити повече новообразувания в резултат на действието на аналогията.
3. За методологията на сравнителното езикознание имат голямо значение както най-новите периоди от развитието на индоевропейските езици, така и живите народни говори. Развитието на езиковите форми не може да се проследи въз основа на хипотетични праезикови образувания и реконструкции. Ученият, занимаващ се със сравнително изучаване на езиците, трябва да обърне своя поглед не към праезика, а към съвременността. Компаративистът-езиковед трябва да напусне душната, пълна с мъгляви хипотези атмосфера на работилницата, където се коват индоевропейските форми, и да излезе на свежия въздух на чувстваната действителност и съвременност.
Историческата концепция на младограматиците, разбиранията им за същността на езика, за движещите сили на езиковото развитие имат сериозни методологически слабости, които правят техния историзъм ограничен и непоследователен. Кои са основните недостатъци на позитивистичната младограматическа теория за езика?
1. Стремежът да обяснят всички явления на езика и неговото развитие от позициите на индивидуалната психология. На тази база те търсят психологически корелат на всеки лингвистичен термин, например звукова страна (на думата) и представа за нея, значение и представа за него, звук и образ на този звук.
2. Подмяната на лингвистичния подход с психологически отвлича вниманието на езиковеда от социално-историческите условия на формиране и развитие на езика.
3. В своята психологическа трактовка на езика те отричат реалното съществуване на езиците и диалектите като обществено-исторически образувания. Под напора обаче на фактите например Паул в противоречие на схващанията си отбелязва, че общуването е единственото нещо, което поражда езика на индивида. В същност той определя на общуването ролята на вторичен фактор, който допринася само за разпространението на отделните новообразувания в речта на индивида.
4. Младограматическото разбиране на историята на езика представлява идеалистическо изопачаване на същността на езика и на условията на неговото историческо развитие. Не се забелязва творческата роля на народа във формирането на речта, обществено-историческата обусловеност на езиковото развитие в цялост. Историзмът на младограматиците не отчита съзидателната роля на обществено-историческия фактор и реалната история на обществото.
5. В историзма на младограматиците липсва самата идея за развитие, не се признават закономерностите на езиковото развитие. В процеса на функциониране на езика Паул отделя два момента – индивидуална речева дейност и езиков узус, разбиран като общоприета норма на употреба. Основен фактор за еволюцията на езика е индивидуалната речева дейност. Тя е неустойчива, каквато е и пораждащата я индивидуална психика. Следователно процесът на развитие на езика е вечен безреден процес на колебания, които ту взаимно се уравновесяват, ту случайно се съвпадат, ту отчасти изменят нормата (узуса).
6. Отричането на вътрешните закони на развитие на езика е друг порок на метафизическата концепция за езика на Паул. Науката за езика поради самата природа на своя обект не може да се стреми към познаване на законите. Тя може само да разкрие “принципите”, които обосновават абстрактната възможност от възникване на едни или други изменения. За да изтъкне тази основна идея на своята история на езика, Паул използва думата “принципи” в заглавието на своята книга.
7. “Атомизмът” на младограматиците, т.е. неумението да се разкрие взаимовръзката между езиковите явления, да бъдат разгледани те като система, е също един от недостатъците им. Този атомизъм се корени в приетото от тях положение, че всеки езиков факт си има своя собствена история, независима от историята на другите елементи на езика.
С въвеждането в езикознанието на нови методи на изследване младограматиците направиха значителни открития в областта на индоевропейските езици, създадоха значителни трудове по историческа граматика на отделни езици и група езици. В изследванията си обаче те се насочиха предимно към фонетиката, по-малко към морфологията и почти никак към синтаксиса. Представителите на младограматическата школа, без да се вземат пред вид редицата погрешни положения в техните схващания, имат главната заслуга в това, че изградиха стройно учение за закономерностите в историческото развитие на езика, поставиха въпроса за законите на езика. Затова по-късните идеалистически направления в езикознанието водят ожесточени спорове с тях, наричайки ги “материалисти в езикознанието”.
ЛИТЕРАТУРАВ. Георгиев, Исследования по сравнительно-историческому языкознанию, Москва, 1958, стр. 9-11.
Г. Пауль, Принципы истории языка, Москва, 1950, стр. 500 (вступительная статья, введение, глава І, ІІ).
Т.А. Дегтерева, Главные теоретические положения младограмматического этапа. Пути развития современной лингвистики, книга первая, Москва, 1961, стр. 8-22.
* * *
Основните положения, които младограматиците защитават в своята програма и върху които изграждат своите практически изследвания, са следните:
1. Звуковите изменения се извършват по закони, които действат със сляпа необходимост. Фонетичните закони нямат изключения. Изключенията възникват в резултат от действието на нови, допълнителни закономерности към основната закономерност. Неправилностите се подчиняват на правила, които трябва да се открият.
2. В процеса на езиковите изменения голяма роля играе аналогията, разбирана като образуване на нови езикови форми чрез асоциация (свързване) с други съществуващи форми. Неизбежността на действието на аналогията се дължи на това, че думите в съзнанието на говорещия са тясно свързани (асоциирани) едни с други.
3. “Атомизмът” на младограматиците, т.е. неумението да се разкрие взаимовръзката между езиковите явления, да бъдат разгледани те като система, е един от недостатъците им. Този атомизъм се корени в приетото от тях положение, че всеки езиков факт си има своя собствена история, независима от историята на другите елементи на езика.
С въвеждането в езикознанието на нови методи на изследване младограматиците направиха значителни открития в областта на индоевропейските езици и създадоха значителни трудове по историческа граматика на отделни езици и групи езици. В изследванията си обаче те се насочиха предимно към фонетиката, по-малко към морфологията и почти никак към синтаксиса.
Представителите на младограматическата школа, като се абстрахираме от редица погрешни положения в техните схващания, имат главна заслуга за това, че изградиха стройно учение за закономерностите в историческото развитие на езика, поставиха въпроса за законите на езика.
[1] Борис Симеонов, Моско Москов, Живко Бояджиев, “Помагало по езикознание”, ШКОЛИ И НАПРАВЛЕНИЯ В ЕЗИКОЗНАНИЕТО; МЛАДОГРАМАТИЧЕСКА ШКОЛА, с. 17-22.
___________________________________________________________________________________________
4. Идеалистическа школа[1] (естетически идеализъм). Неолингвистика[2]
___________________________________________________________________________________________
Въз основа на идеалистическите схващания на италианския философ Б. Кроче и на естетическия идеализъм на немския романист К. Фослер през 20-те години главно между италиански езиковеди се създава школа, чиито привърженици се обявиха за неолингвисти. Главните представители на тая школа са
Матео Бàртоли,
Джулио Бертòни и
Джулиано Бонфàнте. Според тях езикът е абстракция, в която най-главна роля играел индивидът. Новообразуванията в езика и тяхното разпространение се дължели на индивида, и то на особено надарената личност. Те се разпространявали също както например женската мода, при това “естетическият фактор” имал извънредно голямо значение. Неолингвистите поведоха ожесточена борба срещу фонетичните закони, установени от младограматиците, понеже според техните схващания
в развоя на обществените явления нямало закономерности, а само случайности. Това са типични идеалистични концепции, преки последици от погрешната теза, че обществените явления представяли само сбор от случайни обстоятелства.
4.1. Идеалистическа школа[3] *. Според главата на естетическия идеализъм неоспорим властелин в областта на лингвистиката и изобщо на филологията може да бъде само естетиката. Фонетичните, морфологичните, синтактичните, словообразувателните явления трябвало да се тълкуват само от позициите на “висшата дисциплина” – стилистиката.
К. Фослер противопоставя индивида на колектива, смесва лингвистиката с естетиката, езиковата история – с историята на културата. Неговата представа за възникването и утвърждаването на езиковите иновации (новообразувания) е погрешна. Той подценява или пък направо пренебрегва най-важната езикова функция – комуникативната, като същевременно прекалено надценява експресивната му функция (езикът като средство за изразяване).
Най-безпощаден съдник на схващанията на Фослер се оказаха следните два факта. Първо, оглавяваната от него школа е малобройна, неговите в редица случаи парадоксални твърдения не му спечелиха много привърженици и последователи. Второ, книгата му “Култура и език на Франция” (1929), която е издържана в общия дух на лингвистичното му учение, по обща преценка на много специалисти не предава правилно развоя на френския език и преди всичко връзката му с историята на съответното общество. К. Фослер претърпява неуспех както при формулирането на обща теория за езика, така и при опитите си да приложи тази теория към развоя на един конкретен език. Един негов критик пише: “К. Фослер поставя пред езикознанието редица нови задачи: лингвистичното изучаване на стилистиката, взаимоотношението на езика на писателите и общонародния език, връзката на историята на културата с развитието на езика и пр., но пътят, който той пое при тяхното разрешаване, се оказа погрешен и го отведе в задънена улица.”
4.2. Неолингвистика [4] ЛИТЕРАТУРА
В.А. Звегинцев, История языкознания ХІХ-ХХ веков в очерках и извлечениях, издание третье, часть І, Москва, 1964, стр. 301-356 (Издание второе – стр. 264-319; Издание первое – Хрестоматия по истории языкознания ХІХ-ХХ веков, Москва, 1956, стр. 268-323).
В.А. Звегинцев, Эстетический идеализм в языкознании (К. Фослер и его школа), Москва, 1956.
В.А. Звегинцев, Предисловие к сборнику “Общее и индоевропейское языкознание”, Москва, 1956, стр. 8-14.
А.С. Чикобава, Проблема языка как предмета языкознания, Москва, 1959, стр. 125-139.
[1] вж. главно учебника на М. Москов и Ж. Бояджиев, “Увод в езикознанието”; също Вл. Георгиев, Ив. Дуриданов.[2] вж. проф. Живко Бояджиев, кандидатска Дисертация[3] Моско Москов, Живко Бояджиев, “Увод в езикознанието”, СЪВРЕМЕННИ ШКОЛИ И НАПРАВЛЕНИЯ В ЛИНГВИСТИКАТА; ИДЕАЛИСТИЧЕСКА ШКОЛА (ЕСТЕТИЧЕСКИ ИДЕАЛИЗЪМ). НЕОЛИНГВИСТИКА, с. 157-160.* Срв. заглавието на друг основен Фослеров труд – “Езикът като творчество и развитие” (1905).[4] Борис Симеонов, Моско Москов, Живко Бояджиев, “Помагало по езикознание”, ШКОЛИ И НАПРАВЛЕНИЯ В ЕЗИКОЗНАНИЕТО; ЕСТЕТИЧЕСКИ ИДЕАЛИЗЪМ И НЕОЛИНГВИСТИКА, с. 23-26.
Идеалистическата школа на немския романист К. Фослер и италианската неолингвистика се формират под силното влияние на Крочевото учение. Бенедето Крòче (1866-1952) е крупен италиански философ-неохегелианец, литературен критик, естетик, историограф. Философското му верую е абсолютният идеализъм. Според Крòче съществуват две форми на човешко познание – интуитивно и логическо. Интуитивното познание е основното и то няма нужда да се опира на логическото. Италианският философ разглежда езика като естетическа и духовна категория, като идентичен с изкуството, с поезията, като неповторим, мигновен индивидуален творчески акт. За него същинската лингвистика – това е естетиката и оттук идва заглавието на основния му труд “Естетиката като наука за израза и обща лингвистика” (1902). Б. Крòче е и един от противниците на фонетичните закони. “Да се разглеждат фонетичните закони като реални закони – пише той – означава да се извърши неоправдано преминаване от емпиричните към философските понятия, което е присъщо на грубия емпиризъм и материализъм.”
Б. Крòче има неправилна представа за същността на езика, за неговото възникване и развой. Той подведе, обърка, тласна в погрешна насока някои свои по-нестабилни съвременници-лингвисти.
Главните представители на идеалистическата школа са К. Фослер, О. Лерх, Е. Лорк, Л. Шпицер. Дългогодишният професор по романско езикознание в Мюнхен Карл Фослер (1872-1949) признава, че при решаването на основните лингвистични проблеми прилага принципите на идеалистическата естетика, формулирани от Б. Крòче. Не случайно той посвещава на италианския философ труда си “Позитивизъм и идеализъм в езикознанието” (1904), който се превръща в манифест на цялата школа.
Според Фослер лингвистиката се основава върху съзерцанието (интуитивното познание), а езикът е духовен израз, индивидуален творчески акт. За немския учен езикът е още свободно, активно индивидуално творчество на надарената личност (а това водело до абсолютен прогрес в езика) и развитие или колективна взаимно обусловена духовна дейност (свързана с относителен прогрес в езика)
Неолингвистиката е едно от най-подчертано идеалистичните направления в историята на езикознанието, като същевременно е и една от най-представителните италиански лингвистични школи. Нейното формиране на базата на определена философска и естетическа доктрина (на Б. Кроче и отчасти на Дж. Джентиле) се откроява извънредно отчетливо. Най-ярките й представители са Матео Джулио Бàртоли (1873-1946), Джулио Бертони (1878-1942), Виторио Бертòлди (1888-1953) и Джулиано Бонфàнте (1904). Други лингвисти, които в определена степен са изпитали въздействието на Крочевите идеи, без да принадлежат формално към неолингвистиката, са В. Пизани, Дж. Девото, Б. Терачини и др. Основните трудове, в които са изложени теоретичните положения на тази школа, са “Кратък очерк по неолингвистика” (1925) на Бàртоли и Бертони, “Увод в неолингвистиката” (1925) на Бартоли, “Програма по романска филология като идеалистическа наука” (1922) и “Увод във филологията” (1941) на Бертони. Най-ярък синтез на неолингвистичните идеи намираме в обемистата статия “Позицията на неолингвистиката” (1947) на Дж. Бонфанте. Със своите 51 параграфа тя представлява своеобразна антитеза на младограматическото учение.
1) Неолингвистите за същността на езикаКато представители на едно идеалистическо по своята същност езиковедско течение неолингвистите (с някои изключения) имат неправилна представа както за същността на езика, така и за взаимоотношенията на езика и речта. Например според Бертони езикът е “дух”, дейност, непрекъснато творчество. Без да се съобразява с внесената от самия него тридялба “език – реч – поетическа реч”, на практика той си позволява големи терминологични волности. Езикът според Бонфанте не представлява социално явление, за него той е продукт на духа, изразяване на една естетическа потребност, индивидуален творчески акт. Бонфанте напълно закономерно идва до заключението, че езиците нямали реално съществуване, че в действителност имало само “огромен брой всевъзможни диалекти, изоглоси, флуктуации, колебания, едно обширно бурно море от сблъскващи се сили и противоречиви тенденции.” Рядко езикът е бил представян като нещо толкова хаотично и следователно лишено от всякакви закономерности и признаци на структурна организираност.
2) Неолингвистите за произхода на езика и за отношението между език и мисленеНе бива да ни учудва обстоятелството, че представителите на неолингвистиката отминават с безразличие проблема за произхода на езика. Това е характерно и за други буржоазни учени и се дължи на техния мироглед. Дж. Бертони смята, че съществува само проблемът за произхода на езиковите групи и семейства, но не и проблемът за произхода на езика, който се отнасял евентуално към теологията, а не към лингвистиката. Фактически проблемът за отношението между езика и мисленето вълнува преди всичко Бертони, като той ги отъждествява. Според съвременното научно схващане езикът и мисленето съставят диалектически противоречиво единство, което е в разрез с опитите, подобни на Бертониевия, за отъждествяване на тези две явления.
3) Неолингвистите за езиковите иновацииЗа “гневния неолингвист” Бонфанте всяко езиково изменение има индивидуален произход. Иновациите се разпространявали чрез подражание, чрез пресъздаване на един импулс или духовен стимул, получен отвън.
4) Неолингвистите за фонетичните закониМ. Бартоли подчертава, че не е противник на фонетичните закони, а е един от техните реформатори. Виждането на Бертони по този проблем се подчинява на постулата: съществува обусловено развитие, но то е наложено не от материята, а единствено от “духа”. Бонфанте открива основното теоретично различие между неолингвистите и младограматиците в противоположните им възгледи относно фонетичните закони. В крайна сметка този италиански автор отхвърля регуларността на всички езикови факти и явления.
Неолингвистите несъмнено са допринесли с нещо за еволюцията на лингвистичните идеи. Те развиха един нов метод – ареалния, който, без да бъде универсален (въпреки че стремежът им беше да го представят именно за такъв), премина на разположение на езикознанието и даде конкретни практически резултати. Понятието адстрат се определя за пръв път от М. Бартоли, а други представители на същото направление разработват въпроси, свързани с теорията за субстрата и езиковия съюз. Въпросните учени имат заслуги и към лексикологията, диалектологията, романското литературознание (Бертони). Те реабилитираха една позабравена функция на езика – естетическата. Наред с това обаче тяхното научно наследство страда от редица недъзи. Много неолингвисти отричат приемствеността в езикознанието, въздигат в непогрешимост теоретичните си постановки и ги превръщат в своеобразен научен катехизис. В конкретните им проучвания откриваме немалко грешки, които са логичен резултат от следването на дадени априорни схеми. Липсата у неолингвистите на последователно учение за обществения характер на езика дава своето неблагоприятно отражение при решаването на основни езиковедски проблеми, като произход и развой на езика, език и мислене, език и реч и др. Ненаучните тези на неолингвистиката срещнаха отпор от страна на специалисти от различни народности, които отбелязаха индивидуалистичния, идеалистическия, еклектичния характер на много от неолингвистичните концепции.
БИБЛИОГРАФИЯ
Ж. Бояджиев, Неолингвистиката – идейни основи, същност, теоретични проблеми, Год. СУ, ФСлФ, т. I.XVII, кн. 1, 1973, с. 135-217
В.А. Звегинцев, Эстетичесский идеализм в языкознании (К. Фосслер и его школа), Издательство Московского университета, 1956; История языкознания XIX-XX веков в очерках и извлечениях, часть I, издание третье, дополненное, М., 1964, с. 301-357.
А.С. Чикобава, Проблема языка как предмета языкознания, М., 1959, с. 125-139.
R.A. Hall Jr., Idealism in Romance Linguistics, New York, 1963.
ЕСТЕТИЧЕСКИ ИДЕАЛИЗЪМ И НЕОЛИНГВИСТИКА
Основател на школата естетически идеализъм е К. Фослер (1872-1947) – лингвист и литературовед по романска филология. Главните положения на своята концепция е изложил в труда си “Позитивизъм и идеализъм в езикознанието” (1904). В другите си работи – “Езикът като творчество и развитие”, “Дух и култура в езика” и др., той допълва и уточнява своите схващания. Теорията на Фослер е изградена върху следните основни положения от идеалистическата философия на Б. Кроче: философия на интуитивното познание е естетиката, теория на интелектуалното познание е логиката; езикът е безкрайно творчество; езикът се състои от членоразделни звукове, организирани за целите на изразяването; философията на езика и философията на изкуството са едно и също нещо. (Из книгата му “Естетиката като наука за изразяването и като обща лингвистика”).
В стремежа си да създаде нова и последователна идеалистическа система на езикознанието Фослер посочва два момента, от които трябва да се разглежда и определя езикът: 1) момент на абсолютен прогрес или езикът като свободно индивидуално творчество, подлежащо на естетическо разглеждане (езикът като творчество); 2) момент на относителен прогрес, или езикът като развиващо се взаимнообусловено колективно творчество, подлежащо на естетико-историческо разглеждане (езикът като развитие). Същността на тези два момента се състои в следното.
1. Езикът като творчество
Всеки езиков израз (дори и преводите, подражанията, перифразите) е индивидуално духовно творчество. За изразяване на вътрешната интуиция всякога съществува само една единствена форма – езикът. На езика като творческа дейност на индивида не е свойствено развитието. Той винаги и отново се създава от всеки индивид като езиково изразяване на духовния му живот. Автономия е не езикът с неговите звукове, а духът, който го създава, формира, движи и обуславя в неговите най-дребни подробности.
Езикът като творчество предполага да бъде разглеждан чисто естетически. Признат за творчество и съответно за изкуство, езикът е предмет на стилистиката и тя като единствена наука за езика е органическа част от теорията на изкуството – естетиката. Езикознание в чистия смисъл на думата е само естетиката. Тя е единствената кралица на филологията. Благодарение на своя естетически характер езикознанието се отнася към кръга на науките за културата.
2. Езикът като развитие
Езикът като развитие е проява на колективната духовна дейност. Доколкото се използва за практическо общуване между индивидите, той вече не е индивидуално творчество, а колективно, в смисъл, че се фиксира и изменя съобразно с културните потребности на езиковия колектив. Затова езикът на втори план трябва да се разглежда не като творчество, а като развитие.
Езиковият израз възниква чрез индивидуално действие, но то се внедрява ако другите индивиди го възприемат и повтарят, без да се замислят, т.е. пасивно, или творчески, внасяйки изменения в него чрез сътрудничество и колективно действие.
Езикът обединява и същевременно разединява хората. Доколкото ние чувстваме себе си еднакви и близки на своя народ, ние използваме езика и се стремим да говорим ясно, правилно, разбрано и просто. Доколкото ние чувстваме себе си като личност, ние се стремим към собствен език, към свой индивидуален стил и колкото това чувство е по-дълбоко, толкова по-самобитни, по-нови и по-сложни са нашите изрази.
Езикознанието няма друга задача, освен да постулира духа като единствено действащата причина за появата на всички езикови форми. Фонетиката, акустиката, физиологията на говорния апарат, антропологията, етнологията, експерименталната психология са само описателни спомагателни дисциплини. Те показват само условията, при които се развива езикът, но не и причините на това развитие. Причина за развоя на езика е човешкият дух с неговата неизтощима индивидуална интуиция.
Така изложената концепция на Фослер представлява опит да се определи същността на езика главно въз основа на неговата експресивна функция (езикът като средство за изразяване на мисълта). В първия си труд той изобщо игнорира комуникативната функция (езикът като средство за общуване), но в следващия е принуден (поради силата на реалните факти) да признае необходимостта от нея, без обаче да й дава предимство. Фактите го заставят да говори за “колективно творчество”, за “колективен дух”, за “езиков колектив”, разбиран като сбор от творящи индивиди. С признаването на комуникативната функция като вторична Фослер частично възстановява историзма. С това, че не отрича социалния характер на езика, той не преодолява идеализма, понеже определяща остава експресивната функция и произтичащия от нея естетизъм и индивидуализъм. Стремежът на Фослер към индивидуалистически монизъм – да построи теория на езика само въз основа на експресивната функция – в същност остава безрезултатен.
*
Неолингвистиката по признание на нейните представители М. Бартоли, Дж. Бертони, В. Пизани, Дж. Бонфанте е също така идеалистическо направление в езикознанието. Нейните принципи и методи са изложени в трудовете на Бертони и Бартоли – “Кратък очерк по неолингвистика” (1925), “Увод в неолингвистиката” (1925), на Бонфанте – “Позиция на неолингвистиката” (1947). Общите теоретични възгледи на неолингвистите в същност представляват остра критика на основните положения на младограматическата школа. Техните принципи се основават на идеи на Хумболт, Кроче, Шухард и Фослер.
Основните теоретически различия между неолингвистите и младограматиците според Дж. Бонфанте се свеждат до следното:
1. Неолингвистите смятат, че всяко езиково изменение има индивидуален произход. Творец на езика е човекът, той твори в съответствие със своята воля и сила на въображение. Езикът е съзнателна и преднамерена духовна дейност, непрекъснато и индивидуално художествено творчество и творческо възпроизвеждане, той е съвкупност от естетически изрази. Изобщо езикът е естетическо творчество на индивида, част от неговия духовен живот. Младограматиците са слепи и глухи към естетическата природа на езика, за тях той е мъртва вещ, годна само за наблюдение и класификация.
2. Всяко езиково изменение има индивидуален произход. В своето начало то е свободно творчество на човека, което се имитира и асимилира от втори човек, от трети, докато не се разпространи повече или по-малко в дадена област. Това творчество може да притежава по-големи или по-малки способности към запазване и разпространение в зависимост от творческата сила на индивида, неговото социално влияние и т.н. Например, в образен смисъл, новообразуваната дума от краля има по-големи шансове за разпространение от тази на селянина. Възникването и разпространението на езиковите новообразувания е подобно на създаването и разпространението на женската мода.
3. Бонфанте обвинява младограматиците, че те игнорират историята, макар да претендират за историчност. За тях езикът е само комплекс от фонетични закони. За неолингвиста, подчертаващ естетическата природа на езика, всички човешки феномени, включително и езикът, възникват при определени исторически условия. Историята на френския език не може да бъде написана, без да се отчете цялата история на Франция – християнството, германските нашествия, феодализмът, италианското влияние, Френската революция, романтизмът, без да се вземе под внимание, че френският език е израз и съществена част на френската култура и на френския дух.
4. Неолингвистите се обявяват против всички теоретични положения (дадени са в скоби), формулирани от младограматиците. Всяко езиково изменение е свойствен само на човека духовен, а не физиологичен процес. (Фонетичното изменение е чисто физиологично явление.) Всяка дума, всяка форма, всеки звук, както и всеки човек са изключения – изключението е правило на самия живот. (Фонетичните закони имат абсолютен характер и не търпят изключения.) Всяко езиково, включително и фонетично изменение като духовно явление е свободно и не е свързано с никаква физическа и физиологическа необходимост. (Фонетичните закони действат със сляпа необходимост.)
5. Младограматиците разглеждат езика като колективно явление, управлявано от колективни закони. Според тях такива думи като френски, италиански, английски означават вещи, които притежават реално съществуване, реално единство.
Според неолингвистите реален и конкретен е само нашият събеседник в конкретния и реален акт на неговата реч. Английски език, италиански език – това са абстракции. Всеки лингвистичен атлас и даже простото наблюдение показват, че няма никакво единство, а само огромно количество диалекти, изоглоси, преходи и различни вълнообразни движения – безгранично и бурно море от борещи се едни с други сили и течения.
___________________________________________________________________________________
5. Социологическа школа
___________________________________________________________________________________
Швейцарският езиковед Фердинанд дьо Сосюр (1857-1913) е оказал голямо влияние върху съвременното езикознание. В своето ранно съчинение “Изследване на първоначалната система на гласните в индоевропейските езици” (1878/9 г.) Сосюр се стреми да защити и развие сравнително-историческия метод в езикознанието. По-късно обаче, изхождайки от философията на Е. Дюркем, в труда си “Курс по общо езикознание”, публикуван посмъртно в 1916 г., дьо Сосюр се обявява за “панхронично” (важещо за всички времена) езикознание. Едно от основните положения на Сосюр е разглеждането на езика “сам по себе си и за себе си”. От Сосюр водят начало две различни школи: [френската] социологическа на А. Мейе [женевската] и [направлението] структурализъм.
Антоан Мейе (1868-1936) бе един от най-видните езиковеди на близкото минало. Почти всичките му трудове, между които изпъкват особено двете истории на латински и гръцки език, пазят до голяма степен и днес своето значение. Мейе правилно подчертава обществената същност на езика, но неговите изходни положения, почиващи на неправилно схващане за обществения развой, са погрешни. Така например, макар и сам да не е расист, все пак той допуска, че индоевропейските племена били от “аристократически произход”.
За основател на социологическата школа в езикознанието се смята Фердинанд дьо Сосюр (1857-1913). Със своите нови идеи за същността на езика, за методите на неговото изследване той не само излиза извън тесните рамки на своята школа, но постави началото на нов етап, наречен “сосюрианство в езикознанието”. Въз основа на редица положения от неговото учение за езика възникнаха и се развиват и днес съвременните направления на езиковата наука.
Непосредствените ученици и преки последователи на Ф. дьо Сосюр, изпитали дълбокото влияние на неговите идеи, се разграничават в три основни потока: първият се състои от езиковеди, останали верни на лингвистичната концепция на своя учител – А. Сеше, Ш. Бали, – обособили се като представители на Женевската школа; вторият включва езиковеди, възприели и съчетали социологическите елементи от неговото учение с принципите на сравнително-историческото езикознание – А. Мейе, Ж. Вандриес, Е. Бенвенист и др. – представители на социологическата школа; в третия поток влизат езиковеди, които въз основа на отделни положения от схващанията на дьо Сосюр поставиха началото на различните направления в структурализма.
Като студент в Лайпцигския университет Ф. дьо Сосюр публикува труда си “Изследване за първоначалната система на гласните в индоевропейските езици”, изиграл голяма роля в проучването на индоевропейския вокализъм. Той е бил професор по санскритски език и индоевропейско езикознание в Париж и Женева. Като завеждащ катедра по общо езикознание той в продължение на няколко години е чел своя курс по Обща теория на езика. След смъртта му двама от неговите ученици (А. Сеше, Ш. Бали) издали по своите записки книгата “Курс по обща лингвистика”. В нея е изложено оригиналното учение на Ф. дьо Сосюр за езика, предизвикало изключителен интерес и дискусии. Философската основа на неговата лингвистична теория е социологическото учение на Дюркем.
Основните въпроси, разглеждани от дьо Сосюр в труда му и дадени като вътрешни подзаглавия, са следните: език и неговото определение, мястото на езика и лингвистиката на речта, вътрешни и външни елементи на езика, природа на езиковия знак, неизменяемост и изменяемост на знака, статистическа лингвистика и еволюционна лингвистика, синхронична лингвистика, лингвистична значимост, диахронична лингвистика, езикови семейства и лингвистични типове и др.
СОЦИОЛОГИЧЕСКО НАПРАВЛЕНИЕ[2]
ЛИТЕРАТУРА
В.А. Звегинцев, История языкознания ХІХ-ХХ веков в очерках и извлечениях, издание третье, часть І, Москва, 1964, стр. 412-464 (издание второе, часть І, Москва, 1960, стр. 360-404; Хрестоматия по истории языкознания ХІХ-ХХ веков, Москва, 1956, стр. 364-408).
А.С. Чикобава, Проблема языка как предмета языкознания, Москва, 1959, стр. 84-111.
[1] Борис Симеонов, Моско Москов, Живко Бояджиев, “Помагало по езикознание”, ШКОЛИ И НАПРАВЛЕНИЯ В ЕЗИКОЗНАНИЕТО; ФЕРДИНАНД ДЬО СОСЮР, с. 26-27.[2] Борис Симеонов, Моско Москов, Живко Бояджиев, “Помагало по езикознание”, ШКОЛИ И НАПРАВЛЕНИЯ В ЕЗИКОЗНАНИЕТО; СОЦИОЛОГИЧЕСКО НАПРАВЛЕНИЕ, с. 31-34.
Най-видните представителите на социологическото направление (френската школа) са А. Мейе (1866-1936), Ж. Вандриес (1875-1960), Е. Бенвенист (1902). Общата основа на техните схващания е признаването на социалната същност на езика. Мейе е специалист по сравнителна граматика на индоевропейските езици. Основните му трудове са: “Увод в сравнителното изучаване на индоевропейските езици”, “Историческо езикознание и общо езикознание”. Главно в тях той е обосновал своята лингвистична концепция. В труда си “Език. Лингвистичен увод в историята” Вандриес е изложил схващанията на социологическото направление по най-важните проблеми на езикознанието. Бенвенист като ученик на Мейе е предимно компаративист-индоевропеист, но се занимава и с въпроси на общото езикознание от позициите на социологическото направление.
Едни от въпросите, по които Мейе изказва своите възгледи, са: езикът като социален факт, същност на езиковите изменения, за закономерностите в езиковото развитие, сравнително-исторически метод и праезик.
1. Езикът като социален факт
Езикът е във висша степен социален факт. Той не би могъл да съществува без говорещи на него лица. Без да бъде материален предмет
, езикът като дейност
е едновременно езикова и социална реалност. Разглеждан като езикова реалност, езикът представлява сложна система от свързани помежду си средства за изразяване. Разглеждан като социална дейност, езикът е достояние на определен кръг говорещи индивиди, той е средство за общуване между членовете на дадена група, като нито един от тях не може да го измени своеволно. Необходимостта да бъде разбран задължава всеки човек да се стреми към максимална идентичност на езиковите навици, т.е. да избягва всякакво отклонение от езиковите норми и да се отнася твърде чувствително към отклоненията на другите.
Езикът съществува само в нервните (двигателни и чувствени) центрове на всеки отделен човек като сложна система от безсъзнателни асоциации между движенията на говорните органи и чувствата. Всяко лице от дадена социална група притежава такава своя система, която е подобна, почти тъждествена със системите на останалите членове. Това именно и осигурява разбирането между тях. Ето защо езикът, бидейки, от една страна, принадлежност на отделни лица, от друга страна, ги обединява. Благодарение но това той е не само психическа и физическа, но преди всичко социална реалност. Езикът съществува само дотолкова, доколкото има общество; човешките общества не биха могли да съществуват без език.
2. Същност на езиковите изменения
Езиковите изменения могат да бъдат единствено обяснени чрез социалните изменения. Те са техен резултат, понякога пряк и непосредствен, но най-вече косвен и опосредстван. Само измененията в структурата на обществото могат да изменят условията на съществуване на езика. Измененията в социалната структура на обществото водят до изменения в структурата на езика.
Езикът се намира в процес на непрекъснато изменение поради постоянната му употреба. Съществуват три типа основни изменения в езика: а) изменения при спонтанно развитие на езика – те са резултат на естествената приемственост на езика от редица поколения в даден период от време. Условията за тези изменения често са неизвестни и почти винаги не се поддават на точно определение; б) изменения, настъпили при заемане от един език или диалект в друг език или диалект; в) изменения в резултат на замяна на един език с друг – много от индоевропейските езици имат своеобразни черти, които могат да бъдат обяснени като остатъци (субстрат) от изчезналия език.
3. За закономерностите в езиковото развитие
Езикът в своето историческо развитие винаги се подчинява на определени закономерности. Едни от тях са историческите закони – фонетическите закони, аналогията, заемането. Колкото по-строго са били прилагани те, толкова по-лесно се е удавало да се възсъздаде историята на езика. Но с тях се обясняват само частни факти и се стига до изводи от частен характер. Цел и най-главна задача на езикознанието е да се установят и формулират общите езикови (фонетични и морфологични) закони, които имат значение за всички времена, за всички езици. Като примери за такива закони Мейе посочва следните: за общ фонетичен закон – съгласната между две гласни отслабва; за общи морфологични закони – стесняването на ролята на флексията, намаляването на броя на падежите, на наклоненията в индоевропейските езици. Тези закони, изведени въз основа на индоевропейските езици, според него могат да претендират за всеобща значимост, т.е. да важат и за други езикови семейства, но това ще се докаже с бъдещото изучаване на техните езици.
4. Сравнително-исторически метод и праезик
Сравнително-историческият метод според Мейе има много недостатъци и трябва да бъде усъвършенстван. Компаративистът трябва да оперира само със засвидетелствани съответствия. Реконструкцията на праезика е неизпълнима задача. Целта е да се установи само определена система от съответствия между исторически засвидетелствани езици. Съвкупността от съответствията между различните индоевропейски езици, отразяващи древни форми, съставлява това, което се нарича индоевропейски език. Необходимо е да се изучават явленията и на съвременните езици, понеже те осветляват процеси от някогашно развитие на езика.
*
Възгледите на Вандриес за социалната природа на езика могат да бъдат сумирани в следните няколко положения:
Езикът се е образувал в обществото. Той е възникнал в деня, в който хората са изпитали потребност от общуване помежду си. Езикът като социално явление е могъл да възникне само тогава, когато мозъкът на човека е вече бил достатъчно развит, за да бъде използван езикът.
Езикът в едно и също време е един и многообразен. Той е един за всички народи и различен до безкрайност в устата на всеки говорещ. Двама души никога не говорят съвсем еднакво. Но, от друга страна, съществува само един човешки език, единен в своята същност.
Можем да си представим какво представлява езикът само ако изучаваме неговата социална роля. Във всяка обществена група езикът играе най-важната роля. Той е най-здравата връзка, съединяваща членовете на групата, той е символ и защита на груповото единство. Езикът е средство за общуване между членовете на групата,у условен знак за принадлежност към нея.
Езикът е оръдие за действие и има практическо назначение. Необходимо е да бъде изучаван във връзка с цялата съвкупност на човешката дейност, с живота. Езиковото развитие се намира в тясна зависимост от историческите условия. Между езиковото развитие и социалните условия има очевидна зависимост. Развитието на обществото увлича езика по някакъв определен път. Историята на културата се отразява в историята на езика. Различните езици в различна степен са приспособени към различните състояния на културата.
Прогресът на езика се изразява в приспособяването му към потребностите на говорещите на него. Невярна е представата за езика като за идеална същност, която се развива независимо от човека и преследва свои цели. Езикът не съществува вън от тези, които говорят и мислят на него. Той се корени в глъбините на индивидуалното съзнание. Оттук той взема своята сила, за да се въплъти в звуковете на човешката реч. Но индивидуалното съзнание е само един от елементите на колективното съзнание, което диктува своите закони на индивида. Развитието на езика е един от видовете развитие на обществото. Лингвистът ще изпълни своята задача, когато открие в езика играта на социално-историческите сили и взаимодействия.
___________________________________________________________________________________
6. Структурализъм
___________________________________________________________________________________
Фонология. Още в края на миналия век полският езиковед Ян Бодуен де Куртене (1845-1925), който до революцията е бил професор в руски университети, изтъква положението, че ролята на звуковете в “механизма на езика” не съвпада с тяхната физическа природа и че това несъвпадение дава основание да се разграничи фонема от звук на речта. Така той създава една теория за фонемите и фонетичните взаимоотношения (редувания), при което звуковата страна на речта е подчинена на социалната функция на езика като оръдие за общуване и форма на мисленето.
Въз основа на концепциите на дьо Сосюр и на учението за фонемата, пренесено на Запад от Русия, през втората половина на 20-те години се поставиха основите на едно ново направление при разглеждането на звуковата страна на езика, наречено фонология или фонологична школа, основана от руските учени Н.С. Трубецкой, Р. Якобсон и С. Карцевски, чешките езиковеди В. Матезиус, Б. Трънка и др., и тясно свързана с дейността на Пражкия лингвистичен кръжок. Най-видният и най-дейният представител на тая школа е Н.С. Трубецкой (1890-1938)
*, който в многобройни трудове разработи свое учение за фонемата, за фонологията и нейното отношение към фонетиката и пр. Работите на Трубецкой оказаха голямо влияние върху съвременното езикознание.
Структурализъм. По-късно фонологията прерасна в разглеждане на структурата на езика изобщо, в “структурализъм”. В миналото някои бяха склонни да отричат изобщо “структурализма” като идеалистическа концепция. (...)
[1] Обаче това не дава право да се отрече като идеалистическо структуралното изучаване на езика. В същност между ония, които изучават структурата на езика, има най-разнообразни и противоречиви схващания и те съвсем не могат да се поставят под един знаменател с антиисторическите схващания например на Л. Йелмслев. Въпреки че при структуралното изучаване на езика има още много неизяснени и противоречиви схващания, все пак ние не можем да отречем приноса на “структуралистите” в езикознанието.
Между спорните въпроси тук е дори и основният въпрос за това, какво трябва да се разбира под понятията “структура” и “система”. За да определи що е система, в своя “Увод в езикознанието” (2 изд., стр. 55) проф. А. Чикобава изтъква като образец симетричният ред на чиновете в една аудитория. Това сравнение на “системата” на езика е неподходящо, понеже при реда на чиновете в аудиторията има само външна симетрия, но не и вътрешна зависимост. А в системата на езика отделните части са свързани помежду си, са взаимообусловени. Според А.А. Реформатски структура е единството на разнородни елементи в пределите на цялото, а система – единството на еднородни взаимообусловени елементи в пределите на всеки кръг от езиковата структура. За нас понятието структура изтъква системния характер на езиковия строеж, съотнесеността и взаимообусловеността на частите в това сложно цяло, което наричаме език.
Структура е относителната устойчивост на съотношенията между частите на сложното цяло в действителността, докато система е частта на това сложно цяло, съставена от еднородни взаимообусловени елементи.
Езикът представя сложна структура.
Несъмнено изучаването на структурата на езика е много важна проблема на езикознанието. Несъмнено е също така, че изследванията на мнозина привърженици на това направление хвърлят нова светлина върху редица проблеми на езикознанието: системния характер на фонемите в даден конкретен език и техните взаимоотношения, нарушенията на съотношенията между отделни фонеми като причина за промени в системата и др. Обаче изходно начало за някои “структуралисти” е ярко подчертаната антиисторическа концепция. Ето един типичен пасаж из работите на датския “структуралист” Л. Йелмслев: “Сравнителната граматика... преди всичко е историческа... В същност важното за всяка наука е постоянното, устойчивото, тъждественото... Времето е пречка за всяка рационалност.”
** (...)
Както личи от приведения пасаж у Йелмслев, у някои “структуралисти” се забелязва пренебрежително, дори съвсем отрицателно отношение към сравнително-историческото изучаване на езика. От друга страна, някои компаративисти имаха (и дори продължават още да имат) отрицателно отношение към “структурализма”. Такива схващания са погрешни. Сравнително-историческото и структуралното изследване на езика не се изключват, а се допълват взаимно за цялостното разбиране на езиковите явления. Сравнително-историческият метод дава възможност да се установят промените в историята на езика, да се разкрият закономерностите в неговия развой, но той обикновено не обяснява причините, които предизвикват тия промени. Тук иде на помощ структуралното изследване, изучаването на системния характер на езика, което ни позволява да разкрием тия причини. По-нататък това положение ще бъде илюстрирано с примери.
Структурализъм[2]
В същност ние вече започваме да откриваме причините за езиковите промени и за това ни дава възможност структурализмът, т.е. структуралният метод за изследване на езиковите факти.
Като оставим настрана някои руско-полски предшественици, структурализмът се развива въз основа на теорията на швейцарския езиковед Ф. дьо Сосюр[3], изложена в неговото посмъртно съчинение “Курс по общо езикознание” (1916 г.). Тезите на дьо Сосюр бяха подети и по-нататък развити преди всичко в Пражкия лингвистичен кръжок, дето се създаде т.нар. фонология или функционализъм (функционална лингвистика). По-късно те добиха нови насоки в Копенхагенския лингвистичен кръжок. По това време фонологията вече прерасна в разглеждане на структурата на езика изобщо, в “структурализъм”. Сетне тези концепции се разпространиха масово в САЩ.
СТРУКТУРАЛИЗЪМ И СТРУКТУРАЛНА ЛИНГВИСТИКА[4]
[5] ЛИТЕРАТУРА
В.А. Звегинцев, История языкознания ХІХ-ХХ веков в очерках и извлечениях, Издание третье, часть ІІ, Москва, 1965, стр. 167-209.
Н.Д. Арутюнова, Г.А. Климов, Е.С. Кубрякова, Американский структурализм, Сб. Основные направления структурализма, Москва, 1964, стр. 177-306.
Школите в езикознанието на ХХ в. имат название с втори общ компонент лингвистика, пояснен от първия компонент (всеки от тях различен). Този вид лингвистика не трябва да се включват в систематичния модел на разделите и лингвистичните дисциплини на макролингвистиката. Тяхното представяне е предмет на лингвистичната историография. Те произтичат от структурализма и структуралната лингвистика. Това налага да се разяснят тези два термина.
Структурализъм. На структурализма са дадени различни определяния, но близки по своята основна същност. Под структурализъм се разбира общност от изследвания на езика като структура (система). До неговото възникване въз основана на лингвистичната теория за езика на Ф. дьо Сосюр (вкл. и на теории на американски лингвисти) езикът през ХІХ в. е изследван в различни аспекти освен езика като език сам за себе си (като система sui generic). В теорията на структурализма намират отражение и постановки на философски, психологически и др. направления.
Структурална лингвистика. Структурализмът по начало е синоним на структурална лингвистика. Но все пак те се разграничават. Структуралната лингвистика не взема предвид философските и методологичните тези на отделните школи или техни представители при прякото изследване на езиковата структура. Терминът структурализъм е събирателно понятие за част от хуманитарните науки: естетика, литературознание, изкуствознание и др. Те също изследват своите обекти като структура със съответните методи. В този смисъл се говори за структурализъм във всяка една от тях. Тъкмо това налага обособяването на лингвистичния структурализъм като структурална лингвистика спрямо структурализма изобщо.
Структуралната лингвистика разглежда езика като структура чрез специални методи, които се опират на формализацията и моделирането на езиковите явления. По този начин се анализират, описват и възпроизвеждат езиковите структури. Структуралната лингвистика е обединително название за нейните направления, които условно се разделят на две: европейски структурализъм и американски структурализъм. Всеки от тях е представен чрез съответните школи и направления към тях.
6.1. Европейски школи на структурализма
1) Пражки структурализъм – Пражка лингвистична школа, Функцио-нална лингвистика, Функционализъм
Основно понятие на тази школа е функцията на елементите на езиковата система във всяка една нейна подсистема (равнище). Тя създава новата дисциплина фонология (учение за фонемата на Н. Трубецкой, Р. Якобсон). Пренася нейните понятия (различителен признак, позиция, опозиция) в морфологията и синтаксиса. Обръща по-голямо внимание на лексикалните структури и на стилистиката. Разглежда по свой начин постановките синхрония и диахрония, статика и динамика, синтагматика и парадигматика.
2) Датски структурализъм – Копенхагенска школа, Глосематика, Датска лингвистика (представители Л. Йелмслев, Брьондал)
Основни постановки на глосематиката са субстанция и форма, план на изразяване и план на съдържание, фигури – неразложими езикови единици, лингвистичен анализ чрез комутация, субституция и др. Описва езика като система от “чисти отношения”, необвързани с материалната страна на езиковите единици. тази теория е абстрактна и неприложима към отделния език. Все пак тя има методологично влияние в лингвистиката (възприети са нейни термини и постановки).
3) Френски структурализъм
Представен е чрез последователите на Ф. дьо Сосюр: 1. Андре Мартине – занимава се с фонология и общо езикознание, свързва лингвистиката с теорията на информацията. В своя труд “Основи на общата лингвистика” разработва постановките: фонологичен анализ, класификация на монемите, социални и езикови изменения, принципа за икономия в езика и др.; 2. Л. Тениер – разработва основните положения на структуралния синтаксис (линеарни форми и структура на изречението, йерархия на синтактичните единици, определя четири класа от думи на синтактична основа; 3. Структурална лексикология – изследва съдържателната страна на думите като тяхна структура чрез създаване на семантични полета въз основа на семите като различителни признаци. Б. Потие създава т.нар. сем-анализ.
6.2. Американски школи на структурализма
Американският структурализъм (американската лингвистика) възниква въз основа на трудовете на Боас, Сапир, Уорф, Блумфилд, Харис, Фриз, Глисън, Хокет и др. Американската лингвистика на ХХ в. е представена от широк кръг различни течения. В нея се очертават две основни направления:
1) Дескриптивна лингвистика
Дели се на две групировки: Йелска група – последователи на Л. Блумфилд; Ен-Арборска – основава се на Е. Сапир с представители Ю. Найда, К. Пайк и др. За главна задача на дескриптивната лингвистика се определя точното описание на езиковите единици. Самите лингвисти казват: “Ние се опитваме точно да описваме, ние не се опитваме да обясняваме”; “Дескриптивната лингвистика е само набор от предписания за описание на езиковите явления”. По този начин се пренебрегва обяснителният аспект на науката за езика.
В самата дескриптивна лингвистика се обособяват три течения: дескриптивизъм – изисква да се даде определение на категорията значение въз основа на постановките на бихевиоризма; дистрибуционизъм – езиковите явления трябва да бъдат определяни и обединявани в класове само по тяхната дистрибуция (разпределение) чрез изследователски процедури на дистрибутивния анализ; дескриптивна граматика – описва едно определено състояние, без да дава езикови норми и без да представя историческото му развитие. За всеки език трябва да се създаде граматика въз основа на собствените му особености.
2) Генеративна граматика (трансформационна граматика – теория за подражанието на речта, създадена от Н. Чомски)
Индивидът може да запамети съвсем малка част от създадените от други индивиди изречения. Да владее човек даден език означава да е усвоил системата от определени правила за пораждане на изречения във вид на езикова компетенция. Целта на генеративната граматика е да изясни как се поражда изречението в дълбините на съзнанието (дълбинна структура) и как се появява в текста (повърхностна структура). Това става чрез трансформирането на ядрените изречения като семантично съдържание в съзнанието в изречение на речта въз основа на определени трансформационни правила. Генеративната (трансформационната) граматика си поставя за задача разкриването на вътрешните закономерности на езиковата структура във вид на устройство (механизъм) за пораждане на реч. Това устройство не се поддава на наблюдение (намира се в мозъка). Тъкмо затова се прави трансформационен модел на пораждането на изречението. Но остава съмнението доколко този изкуствено създаден модел от лингвиста е идентичен на процеса на това пораждане в съзнанието. Затова не всички лингвисти възприемат тази теория. Но това не е основание да не се използва трансформационният метод за обясняването на дадени езикови явления.
ФУНКЦИОНАЛНА ЛИНГВИСТИКА (ПРАЖКА ЛИНГВИСТИЧНА ШКОЛА)
Функционалната лингвистика е едно от трите основни направления на лингвистичния структурализъм. Възникнала е в Прага през 1926 г. отначало под названието Пражки лингвистичен кръжок. В него са се обединили руските лингвисти Н. Трубецкой (1890-1938), С. Карцевски (1884-1955), Р. Якобсон, чешките езиковеди В. Матезиус (1882-1945), В. Скаличка, Ф. Травничек, И. Вахек, Б. Трънка и др.
В 1929 г. по време на Първия конгрес на славистите, кръжокът вече представлявал стройна организация със собствени тезиси и устав. През 1951 г. се разгръща дискусия, на която биват окончателно формулирани теоретичните положения на пражката школа. Самите й представители смятат, че тя представлява вторият етап в развитието на съвременното езикознание след швейцарската школа на Ф. дьо Сосюр.
Най-важните положения от тезисите на Пражкия лингвистичен кръжок са следните:
а. Езикът като функционална система
Езикът като продукт на човешката дейност притежава определена насоченост. Анализът на речевата дейност като средство за общуване показва, че най-обикновената цел на говорещия е изразяването. Следователно функцията на езика е преди всичко да служи на говорещия за изразяване. Затова към лингвистичния анализ трябва да се подхожда от функционална гледна точка. В този смисъл езикът е система от средства за изразяване, която служи на някаква определена цел.
б. Съотношение между синхроничен и диахроничен метод
Най-добрият начин за познаване същността и характера на езика е синхроничният анализ на съвременните факти. За тях като изчерпващ материал може да се състави непосредствена представа. Езикът може да бъде разглеждан като функционална система и с оглед на неговите минали състояния. Не трябва да се издигат непреодолими прегради между синхроничния и диахроничния метод. Диахроничното изучаване на езика не само не изключва понятията система и функция, обратното, без отчитането им то е непълно. От друга страна, и синхроничното описание не може изцяло да изключи понятието еволюция – всякога е налице съзнанието, че наличният стадий се сменя със стадий, който се намира в процес на формиране.
в. Ново приложение на сравнителния метод
Сравнителният метод, използван досега ограничено – за установяване на родството, може да бъде приложен за разкриване на структурните закони на лингвистичните системи и тяхната еволюция. Структуралното изследване на група родствени езици, например славянските, дава възможност решително да се отхвърли сложният и безплоден метод на разглеждане на изолирани факти. Сравнителното изучаване разкрива основните тенденции в развитието на един или друг език и позволява с голям успех да се използва принципът на относителната хронология.
г. Езикът откъм неговия звуков аспект
Изследванията, насочени към звуковия аспект на езика, имат за цел да различават звуковете в три отношения: като обективен физически акт, като представа (акустичен образ), като елемент на функционалната система. Една от основните задачи на синхроничната фонология е да се направи характеристика както на фонологичната система с оглед на фонемите като най-прости и значими акустико-двигателни образи на даден език, така и на фонологичните корелации между тях. Важна проблема на лингвистиката (по-специално на славянската) е морфологическото използване на фонологичните различия, т.нар. морфофонология, съкратено морфонология. Морфонемата се състои от два и повече взаимозаместващи се фонеми в границите на една морфема. Например морфемата к/ч в тек-а, теч-е. Фонологическото и морфонологическото описание на славянските езици е една от основните задачи на славистиката.
д. Функции на езика
Изучаването на езика изисква строго да се отчита разнообразието на лингвистическите функции и на формите на тяхната реализация. В противен случай синхроничната или диахроничната характеристика на всеки език неизбежно ще се окаже изопачена и до известна степен фиктивна. В съответствие с тези функции и форми се изменят както звуковата, така и граматическата структура на езика и неговият лексикален състав.
1. Необходимо е да се различава вътрешна речева дейност и изразена речева дейност. Последната за повечето говорещи е само частен случай, тъй като лингвистичните форми по-често се употребяват мислено, отколкото в речев процес.
2. Важен показател за характеристиката на езика служат интелектуалността и ефективността на лингвистичните прояви.
3. Реализираната интелектуализувана речева дейност има преди всичко социално предназначение. Това може да се каже и за афективната речева дейност, ако тя предизвиква у слушателя известни емоции. В своята социална роля речевата дейност се различава в зависимост от връзката с извънлингвистична реалност. При това тя има или функция на общуване, т.е. насочена е към означаемото, или има поетическа функция, т.е. насочена е към самия знак. От своя страна речевата дейност във функцията си на средство за общуване се разграничава като практически и като теоретически език.
4. Формите на лингвистичните прояви са следните: устна или писмена проява. Самата речева дейност може да бъде речева дейност, редуваща се с паузи и монологизирана непрекъсната речева дейност. Жестовете, които съпровождат и допълват устната проява на речевата дейност, също заслужават специално изучаване.
5. Важен фактор за подразделянето на речевата дейност са взаимоотношенията между говорещите, които се намират в лингвистичен контакт. Например трябва да се отчита степента на тяхната социална, професионална, териториална и родствена връзка.
В тезисите са разгледани и редица още други проблеми: за литературния език, за поетическия език, за принципите на лингвистичната география, за значението на функционалната лингвистика за културата на славянските езици и др.
Различия между функционалната лингвистика и глосематиката
Всред структуралистите съществува относително съгласие във възгледите им за фонологията. Йелмслев и Улдал в желанието си да я преобразуват не са имали за цел да я изменят из основи, а само да я пренесат в областта на чистите отношения. При преминаването обаче от фонологията към проблемите на езика изобщо единомислието между структуралистите намалява значително и дори изчезва. Йелмслев и неговите последователи са написали голям брой чисто теоретични работи, докато пражките езиковеди работят преди всичко над конкретни въпроси. Главните принципи на глосематиката може да бъдат съпоставени с резултатите от работата на пражката школа по следния начин:
1. Йелмслев изисква езикът да бъде изучаван иманентно, т.е. чисто лингвистически. Лингвистичната теория трябва да разглежда езика не като конгломерат от неезикови явления – физически, физиологически, психически, логически и социологически, а като затворена в себе си цялостна структура. Оттук следва първото различие. Пражките езиковеди смятат, че при научното им разглеждане езикът не може да бъде откъснат от външните фактори. Той не може да бъде изменян, нито да се пренебрегва неговата реалност, защото това би го деформирало. Неговите многообразни връзки с действителността трябва да бъдат отчитани. В разбирането на Йелмслев езикът се е превърнал в една безцелна игра.
2. Йелмслев разглежда езика, от една страна, като схема, като чиста форма, независимо от социалната реализация и материалното му въплътяване, и, от друга, като узус в смисъл на съвкупност от навици, приети в даден социален колектив. Пражките езиковеди възразяват против подобно разбиране. За тях социалната реализация на езика (сферите му на употреба в обществото), както и неговата материална реалност са от голямо значение за самия език.
3. Според Йелмслев емпирическият принцип като основа на теоретическото изследване трябва да се прилага при анализ на текста с оглед на три изисквания: а) непротиворечивост, б) пълнота на описанието, в) простота. Тези изисквания са нещо естествено, ако се гледа на езика като на самостоятелна структура, откъсната от всичко социално. Но като се има пред вид колко сложни са отношенията на езика към обществото, културата, литературата, изкуството, не може да се говори за изолирано, изчерпващо, достигащо до пълнота описание на текста.
4. Емпирическият принцип на Йелмслев е основан на дедуктивния подход към изучаваното явление, т.е. от цялото към частното. Например тръгва се от целия текст към пасажа, от пасажа към изречението, по-нататък към думата и звука. Този подход е полезен, но той не задоволява пражките езиковеди, защото частите са не само части от цялото, но те имат свой самостоятелен живот и свое самостоятелно отношение към извънезиковия свят.
5. Понятието функция за Йелмслев и неговата школа е близко до понятието функция в математиката. Под функция той разбира зависимост, която определя условията на анализа. Езикът според него се състои от множество отношения, наречени функции. Например функция е отношението между подлог и сказуемо, отношението между плановете на изражение (означаващо) и на съдържание (означаемо). Функционалните структуралисти разбират функцията като целенасоченост. Езикът според тях изпълнява определени цели или функции. Например те говорят за функция на думата, на изречението и на фонемата.
6. Сосюр си представя езика като съединение на две аморфни маси – на мислителния свят и на звуковия свят. В резултат на съединяването на тези две маси възниква езикът, който е само форма, но в никакъв случай субстанция. На това положение Йелмслев е изградил всички теоретични постановки на глосематиката. Изобщо той напълно е изолирал езика от външния свят. За пражките езиковеди не съществува проблемата езикът форма ли е, или субстанция. Те не могат да се съгласят, че извънезиковият свят е аморфна субстанция. Структуралната лингвистика разбира езика като структура от езикови знаци, т.е. като система от знаци, които имат пряко отношение към действителността.
ЛИТЕРАТУРАВ.А. Звегинцев, История языкознания ХІХ-ХХ веков в очерках и извлечениях, издание третье, часть ІІ, Москва, 1965, стр. 121-166.
Т.В. Булыгина, Пражская лингвистическая школа, Сб. Основные направления структурализма, Москва, 1964, стр. 46-126.
Глосематика (датски структурализъм)
Глосематиката като самостоятелно направление в съвременното езикознание се оформя в началото на 30-те години. Нейни единствени представители са двамата датски езиковеди Х. Улдал (1907-1957) и Л. Йелмслев (1899-1965). Първият от тях е известен преди всичко с работата си “Основи на глосематиката” (1957). Най-важни в теоретическо отношение са статиите на Йелмслев “Език и реч”, “Метод на структурен анализ в лингвистиката” и студията му “Основи на лингвистичната теория”. Основните положения на глосематичната теория за езика, създадена в същност от Йелмслев, са следните:
Същност на глосематиката като метод на структурален анализ
Реални езикови единици са съотношенията между звуковете, между значенията, а не самите звукове, не самите значения. Същността на езика се състои в речевия поток. Тези именно съотношения представляват вътрешната система на всеки отделен език. Доколкото езикът е изявен, реализиран в звукове, писмени знаци или значения, това остава безразлично за самата система на езика. Едни звукове, писмени знаци или значения могат да бъдат изменени или заменени с други, но това не е във вреда на системата, стига само да се запазят и да са налице фиксираните вече съотношения. Следователно предмет на езикознанието трябва да бъде скелетът, схемата от взаимни съотношения.
Структурният метод към езика в истинския смисъл на тази дума се състои в изучаването на чистите взаимни съотношения в езиковата схема без оглед на това, как тя е проявена или реализирана. Всяко описание на езика трябва да започва с установяването на съотношенията между значимите единици, без в това установяване да се съдържат каквито и да е изказвания за вътрешната природа, същност или субстанция на тези единици. Лингвистиката описва схемата на езиковите съотношения, без да се интересува от това, какво представляват самите елементи, влизащи в тези съотношения. За този чисто структурен метод на лингвистично изследване с цел да се изтъкне коренната му разлика от традиционното езикознание Йелмслев възприема особеното название глосематика (от гръцката дума
– език).
Структурата на езика представлява мрежа от зависимости, по-точно мрежа от функции. (Тази дума да се разбира в логико-математически смисъл.) Следователно основната задача на структуралната лингвистика се състои в изучаването на функциите и на техните типове. От всички възможни типове функции (типове съотношения) за описанието на езиковата структура са необходими следните два: 1)
интердепенденция – двустранна зависимост между два елемента, всеки от които предполага задължителното наличие на другия; 2)
детерминация – едностранната зависимост между два елемента, единият от които предполага задължителното наличие на другия, но не и обратното. Освен това трябва да се различават още
комутация и
субституция. Комутация има тогава, когато взаимната замяна между два елемента на означаващото (или на означмаемото) предизвиква взаимна замяна на съответните елементи на означаемото (или означаващото). Например, ако имаме думата
дом и заменим фонемата
д като един от елементите на означаващото с фонемата
т, то веднага това предизвиква замяна на означаемото (значението)
дом с означаемото
том. Субституция има тогава, когато взаимната замяна между два елемента на означаващото (или на означаемото) не води до взаимна замяна на съответните елементи на означаемото (или на означаващото).
Въз основа на тези изходни понятия трябва да се реши основната проблема – от какъв род е функцията между езика и речта. Езикът може да бъде разглеждан в три плана: а) езикът като чиста форма – означена с термина схема; б) езикът като материална форма – означена с термина норма; в) езикът като съвкупност от навици – означена с термина узус. Българската съгласна
р в рамките на тези три плана може да бъде разглеждана по следния начин: 1)
р като схема, т.е. като чиста форма – а) с принадлежността си към съгласните, противопоставени на гласните; б) с принадлежността си към тези съгласни, които винаги граничат с гласни, например не може да се срещне
р в позиция между две съгласни; в) със способността на
р да встъпва в комутация с други съгласни, например л, т, с и др.: ром – лом, ром – том, ром – сом. Това е в същност ролята на съгласната
р във вътрешния механизъм на българския език, разглеждан като схема. В случая не се взема пред вид съгласната р как е изявена материално или осъществена социално – дали в поток от звукове, или в редица от букви, морзови знаци, сигнализация с флагчета и т.н.; 2)
р като норма, т.е. като материална форма –
р е вибрант (трептяща) и се противопоставя на невибрантите,
р е сонорна и се противопоставя на шумовите съгласни. В случая звуковата (материалната) изявеност на
р е свързана с органите на речта, като учленителните и акустичните свойства са отчетени откъм тяхната диференциална, а не чисто артикулационна страна; 3)
р като узус, т.е. като съвкупност от навици за произнасянето му –
р е проходна, езична, венечна, носова съгласна. В случая са взети пред вид само учленителните свойства на съгласната
р единствено с оглед на нейното произношение.
Само тълкуването на езика като схема дава възможност той да бъде лишен от всякакъв материален (например звуков) характер и да се отдели същественото от второстепенното. Следователно езикът е форма, а не субстанция. От това пък следва изводът, че езикът е система от знаци.
Да се определят издведнъж възможните отношения между език и реч не е така лесно, понеже езикът-схема, езикът-норма, езикът-узус се съотнасят нееднакво спрямо речта като индивидуален акт. Нормата детерминира узуса и акта на речта, т.е. езикът като материална форма се поражда от съвкупността от навици и акта на речта. Между узуса (съвкупността от навици) и акта на речта има място интердепенденцията, т.е. всеки от тях предполага задължителното наличие на другия. Схемата се детерминира от акта на речта, узуса и нормата, т.е. езикът като чиста форма се предполага от акта на речта, съвкупността от навици и езика като материална форма. Понятието реч е също така сложно, както и понятието език. Речта се отличава от езика с три свойства: 1) речта – това е реализация, а не установяване; 2) речта е индивидуална, а не социална; 3) речта е свободна, а не фиксирана. С оглед на първото свойство на речта схемата е установяване, а нормата и узусът са реализация. Реализация на схемата е узусът – колективен и индивидуален. Всичко това дава основание да се смята, че основното семиологическо подразделение е различието между схема и узус.
На така изложената глосематична теория за езика се дава следната преценка: Йелмслев е имал за цел да построи универсална лингвистична теория посредством пълната детерминация на езика. Езикът е представен като абстрактна система от чисти отношения, разглеждана само на синхронична плоскост. По този начин се игнорират не само спецификата на структурата на отделния език, но също така и конкретните форми на неговото съществуване. Предмет на изучаване са не реалните езикови елементи, а само структурата на наличните в езика отношения.
Следователно излиза, че лингвистичните отношения са нещо първично, а реалните езици с тяхната звукова материя и значения са вторични явления. Дори се говори не за синхронично изучаване на езика като система в дадено състояние, а за панхронично или ахронично, т.е. за изучаване на езика извън времето и пространството като универсално явление. С въвеждането на панхронични категории и абстрахирането от реалните и конкретни езикови системи глосематиката в същност се издига над езика и излиза извън проблемите, които са предмет на лингвистиката. Това е склонен да признае и самият Йелмслев. Глосематиката е изложена от Улдал като определен мироглед или философска система, близка до логическия позитивизъм на Карнап, Ръсел и др. Изобщо глосематиката не е емпирична, а чисто умозрителна и априорна теория, в която изводите предхождат предпоставките, а доводите се подбират в зависимост от тяхната пригодност. А. Мартине справедливо отбелязва, че теорията на Йелмслев поради своята откъснатост от езиковата реалност представлява една кула от слонова кост, която може да бъде критикувана чрез построяването на други кули от слонова кост.
ЛИТЕРАТУРА
В.А. Звегинцев, История языкознания ХІХ-ХХ веков в очерках и извлечениях, издание третье, часть ІІ, 1965, Москва, стр. 91-120.
В.П. Мурат, Глоссематическая теория, Сб. Основные направления структурализма, Москва, 1964, стр. 127-176.
Дескриптивна лингвистика (американски структурализъм)
Дескриптивната лингвистика като едно от направленията на структурализма се отличава с редица особености и преди всичко с добре разработената система на изследователска работа. Тя не произтича пряко от теоретическите положения на Сосюровата теория за езика, а е възникнала от практическите потребности при изучаването на индианските езици в Америка. Нейните представители винаги са се стремели да запазят своята практическа насоченост.
За източници на американския структурализъм се смятат трудовете на Франц Боас (1858-1942) и на Леонард Блумфийлд (1887-1949).
В теоретическия увод на колективния труд “Ръководство по езиците на американските индианци” Боас показва, че научните принципи, разработени въз основа на индоевропейските езици, са непригодни за изучаването на индианските езици. Това довежда до необходимостта от създаване на обективен метод за изучаване на езиците, който изисква да бъдат описани формалните качества на езика. Американските езици по своята структура не се побират в традиционната схема на граматиката, построена по латино-гръцки модел.
Леонард Блумфийлд в своя основен теоретичен труд “Език” въз основа на бихевиоризма (изучаващ поведението на човека като механични действия на жив организъм, неизискващи участието на съзнанието) създава т.нар. механистична лингвистика. Тя разчленява процеса на речевото общуване на редица физиологически в своята основа стимули и реакции и въз основа на тях изучава речевото поведение на човека. Методиката на научно изследване е разработена с оглед на така разбираната същност на езика. Блумфийлд е критикувал младограматиците за тяхното пренебрежение към синхронното описание на езика, издигнал е тезиса, че за описанието на езика не са нужни никакви познания в областта на историята.
Блумфийлд е разработил общата методика и конкретните изследователски методи, които са определили облика на дескриптивната лингвистика като основно направление в американското езикознание. Едно от главните негови общолингвистични положения е постановката за формално описание на езика във “физически” термини. Лингвистичното наследство на Блумфийлд е послужило като изходна база за изследване и е било творчески развивано. Неговото име е свързано с тези течения в американското езикознание, които могат да бъдат обединени под названието дескриптивни.
Лингвистичната мисъл в Америка има своеобразен и нееднороден път на развитие. По отношение на своята проблематика съвременното американско езикознание не представлява едно единно цяло. В него могат да се различат няколко разклонения, като психолингвистика, етнолингвистика и структурално направление. Самото структурално направление освен като приложно и математическо езикознание, антропологическа лингвистика съществува и като дескриптивна лингвистика, разграничена в три групировки или други школи: 1) Йелска школа, 2) Ен-Арборска школа, 3) школа на трансформационния анализ.
Представителите на Йелската школа – Трейджър (Trager), Блок, Харис и др. – са ученици и последователи на Л. Блумфийлд. Те са имали за цел да развият творчески неговото лингвистично наследство, като са разработили редица принципи за установяване и описание на лингвистичните единици, например методиката на дистрибутивния анализ и анализа по непосредствено съставляващи. Според тях факторът “значение” трябва да бъде изцяло изключен при фонологични и морфологични изследвания. Освен тези крайни блумфилдианци към тази групировка се числят и по-умерени, като Хокет и Глисон, които в схващанията си се приближават към някои европейски структуралисти.
Принадлежащите към Ен-Арборската група лингвисти Пайк, Найда, Фриз и др. в известна степен също са продължители на Л. Блумфийлд, обаче по-скоро с оглед на използването на неговата изследователска техника – постановките му за формализация на описанието. Известна близост те имат и с лингвистичната концепция на Сепир, привърженици са на психологически менталистки схващания и привличат широко при лингвистичния анализ неезикови фактори – психологически, социални, етнически. Освен някои възприети бихевиористични положения характерна черта за тази групировка е нейната практическа работа сред самите индианци. В този смисъл тя е свързана с антропологическата лингвистика, понеже имат общи практически задачи.
Третата разновидност на американския структурализъм е школата на трансформационния анализ, на пораждащата или генеративната граматика с представители Н. Хомски, Р. Лиз и др. Началният етап в развитието на този вид анализ е свързан с името на Харис от Уелската школа. Теорията на трансформацията е възникнала в резултат на по-нататъшната разработка на метода анализ по непосредствено съставляващи. По своята синтезираща насоченост трансформационният анализ се противопоставя на класическия дескриптивен граматичен модел и неговите аналитични тенденции. В този смисъл целите на генеративната граматика са коренно различни от целите на дескриптивната граматика. Но все пак основната й цел е формалното описание на езика, следователно трансформационното езикознание е следващата фаза от развитието на дескриптивната лингвистика.
Лингвистичните възгледи на американските структуралисти не се основават на някаква последователна философска база. В тях еклектически се преплитат трезвият материалистически подход към езика, вулгарният материализъм и съвременният позитивизъм. Главните представители на структуралното направление не се съмняват в обективната реалност на езиковата структура, отричат младограматическата теза за невъзможността от научно познание на езика извън историческото му разглеждане. Възприетите от тях методологически положения на съвременния позитивизъм се проявяват в пренебрежение към обяснителната страна на науката на езика. Като централна задача те си поставят описанието на езика в смисъл на регистриране и подреждане на езиковите форми, но не и тяхното обяснение. М. Джос открито заявява, че “ние не отговаряме на въпросите “защо”, засягащи структурата на езика”, “ние се опитваме точно да описваме, ние не се опитваме да обясняваме”. Според Блок, Треюджър, Харис главните цели на езикознанието са чисто регистрационни и класификационни. Друг виден представител, Р. Уелз, пише: “Дескриптивната лингвистика – това е набор от предписания за описание. В дескриптивното езикознание откритието се състои в това, да се намери най-добрата схема, с чиито термини да бъдат описвани лингвистичните факти.” В последните години обаче се забелязва стремеж представители на двете групировки поради недооценката на обяснителните факти да застават на позициите на третата – трансформационния анализ, който освен описание търси и обяснение на езиковите явления.
Като основни слабости на американския структурализъм могат да бъдат посочени следните: 1) Липсата на теория за езика като обществено явление. това води до ограничаване на езиковедската проблематика. 2) Дескриптивната лингвистика в същност представлява само методика на изследването, но не и теоретично построение, определило своя методика на изследване. 3) Тя не се основава на определена философска база като изходна точка в лингвистичните изследвания. 4) Пренебрегва се обяснителният аспект на лингвистичната наука. 5) Липсва учение за думата като основна единица на езика.
Американският структурализъм и специално неговата разновидност – школата на трансформационния анализ като едно от направленията на съвременната структурна лингвистика – намира все по-голямо признание и разпространение. Своеобразната им лингвистична концепция напоследък се сближава с идеите на европейските структуралисти. Поставени са, макар и нерешени изцяло, редица въпроси на езикознанието, като проблемата за лингвистичното моделиране, проблемата за формализация на лингвистичното изследване и др.
___________________________________________________________________________________
Математическо езикознание
Още от ХІХ в. насам се използва в езикознанието статистическият метод при разни случаи, главно за определение на честотата (фреквентността) на употребата на думите или морфемите. През последните двадесетина години редица езиковеди започнаха да прилагат методите на висшата математика при езикови изследвания, предимно от статистически характер. По-късно работата по осъществяване на машинния превод, създаването на информационни машини, нуждите на кибернетиката и под. доведоха до необходимостта да се прилагат математически методи за анализа на езика, за изразяване на езиков текст чрез математически формули, тъй че да може той да се програмира в машините. Приложението на (висшата) математика за изясняване на известни проблеми на езикознанието се нарича обикновено математическо езикознание (математическа лингвистика).
ЕЗИКОЗНАНИЕТО У НАС
Като далечни предшественици на днешните български езиковеди трябва да се изтъкнат Константин-Кирил (ІХ в.), създател на славянската азбука (глаголицата), Черноризец Храбър (Х в.), автор на статията
патриарх Евтимий (ХІV в.), който е провел една правописна реформа, и Константин-Костенечки (ХІV-ХV в.), автор на
През ХІХ в. преди Освобождението вниманието е съсредоточено главно върху въпросите на практическата граматика и правописа. От това време са първите граматики на нашия език: Неофит Рилски (1793-1881) – Болгарска граматика (1835), Неофит Бозвели (1785-1848) – третата част от неговото
(1835), Христаки Павлович (1804-1848) – Грамматика словено-българска (1836), Иван Богоров (1818-1892) – Първичка българска граматика (1844) и Упътване за българския език (1869, 3 изд. 1872), Ив. Н. Момчилов (1819-1869) – Грамматика за старобългарския езыкъ по сичко-то му развитiie (1865), Грамматика за новобългарскыя езык (1868), Никола Първанов (1837-1872) – Бележки върхъ граматиката за новобългарскыя езыкъ от Ив. Н. Момчилова (1868) и Изводъ из българската граматика (1970), Марин Дринов (1838-1906) – За новобългарското азбуке (1870).
Истинското научно разработване на проблемите на езикознанието, и то естествено главно на нашия език, започва след Освобождението. Първите наши езиковеди-специалисти са Беньо Цонев (1863-1926), Любомир Милетич (1863-1937) и Димитър Матов (1864-1896). Б. Цонев и Л. Милетич се занимават главно с историята на българския език и диалектология, а рано починалият Д. Матов е първият изследовател на българската етимология. Повечето от трудовете на Б. Цонев са събрани в тритомната История бугарском йезику (1889), Източнобългарски (1903, на немски), Родопските говори на българския език (1911, на немски), Свищовски Дамаскин (1923), Седмиградските българи и техният език (1896) и др. Към тая генерация езиковеди принадлежи и акад. А. Т.-Балан (1859-1959), който разработва въпросите на съвременната българска граматика. Главните му трудове са: Българска граматика (1930), Нова българска граматика (1940, друго издание 1954-8), Състояние на българската граматика (1947) и др. Тук трябва да се спомене и Найден Геров (1823-1900) като автор на първия тълковен речник на нашия език (5 тома – 1895-1904).
Главните представители на второто поколение наши езиковеди са академиците Ст. Младенов и Ст. Романски. Широки интереси и особено плодовита дейност проявява Ст. Младенов (1880-1959), който разработва не само проблемите на нашия език, но също така и на славянското, индоевропейското и общото езикознание. Главните му трудове са: Старите германски елементи в славянските езици (1909), История на българския език (1929, на немски), Етимологичен и правописен речник на българския книжовен език (1941) и др. Акад. Ст. Романски (1882-1958) работи главно в областта на етнографията, обаче има също приноси в нашето езикознание предимно в лексикологията.
Към третото поколение езиковеди принадлежат професорите К. Мирчев (род. 1902; история на българския език), Ив. Леков (род. 1904; славянско езикознание, фонология и лексикология), Л. Андрейчин (род. 1910; нормативна граматика на съвременния език и лексикология), Ст. Стойков (род. 1912; диалектология и фонетика) и др.
ДЯЛОВЕ НА ЕЗИКОЗНАНИЕТО
За да се улесни изучаването на разнообразните езикови явления те се групират в различни дялове. Ние можем да съсредоточим своето внимание върху изучаването на един отделен език: в такъв случай говорим за българско езикознание, френско езикознание, гръцко езикознание и т.н. Ние можем да изучаваме общите явления в дадена група сродни езици: тогава имаме славянско езикознание, романско, германско и т.н. От друга страна, славянското, романското, германското, латинското, индийското езикознание и пр. представят части от един по-голям дял, наречен индоевропейско езикознание, което има за цел да проучи общите родствени явления в споменатите езикови групи.
Индоевропейското езикознание, семитското езикознание или семитологията, тюркологията и пр. представят от своя страна дялове на общото езикознание. Но ние можем да разграничим и други дялове на общото езикознание въз основа на специалното проучване на езиковия материал, например звуковата страна на езика, строежа и смисловата страна на думата, свързването на думите в изречения и т.н. Така ние разграничаваме следните дялове на общото езикознание: фонетика, морфология, синтаксис, лексика (със семантика) и словообразуване, които ще бъдат предмет на разглеждане в следващите глави.
НЕПОЗНАТИ ТЕРМИНИ:
МОНЕМА: единица на минимално функциониращо съдържание, напр.: в dominorum (‘на господарите’, ‘на боговете’) -orum е една морфема, но две монеми – мн.ч. и падеж
КОМУТАЦИЯ има тогава, когато взаимната замяна между два елемента на означаващото (или на означаемото) предизвиква взаимна замяна на съставните елементи на означаемото (или означаващото). Напр., ако имаме думата дом и заменим фонемата д като един от елементите на с фонемата т, то веднага това предизвиква замяна на означаемото (значението) дом с означаемото том.
СУБСТИТУЦИЯ има тогава, когато взаимната замяна между два елемента на означаващото (или на означаемото) не води до взаимна замяна на съответните елементи на означаемото (или на означаващото).
_________________________________________________________________________
Из “Увод в общото езикознание”, Живко Бояджиев, С. 2007 г., с. 315-321
_________________________________________________________________________
Схема на основните лингвистични школи и направления
*
НАТУРАЛИСТИЧЕСКА ШКОЛА (“Лингвистичен натурализъм”, “Биологизъм в езикознанието”)
Август Шлайхер (1821-1868)
Макс Мюлер (1823-1900)
Представителите й разглеждат езика като най-висш природен организъм, който трябва да бъде изследван с помощта на методи, близки до методите на естествознанието. Схващането за езика като организъм (впоследствие надживяно) е имало и положителни страни: аналогията със система и признаването на закономерности в сферата на езиковите явления.
Големи заслуги в областта на индоевропеистиката, индологията.
ПСИХОЛОГИЧЕСКО НАПРАВЛЕНИЕ (“Лингвистичен психологизъм”)
**
Хайман (Хаим) Щайнтал (1823-1899)
Александър А. Потебня (1835-1891)
Вилхелм Вунт (1832-1920)
Системата от лингвистични схващания, повлияна от идеите на асоциативната психология и на волунтаризма.
Приноси в следните насоки: отношение между език и мислене; взаимоотношения на граматиката, логиката и психологията; отношение на езика към “психологията на народите”; синтаксис; история на езикознанието.
МЛАДОГРАМАТИЧЕСКА ШКОЛА (Младограматизъм)
***
Карл Бругман (1849-1919)
Херман Остхоф (1847-1909)
Бертолд Делбрюк (1842-1922)
Херман Паул (1846-1921)
Август Лескин (1840-1916)
Вилхелм Брауне (1850-1926)
Стожери на младограматизма са историзмът, психологизмът и, в определена степен, индивидуализмът. Силно изразен емпиризъм
****, стигащ до атомистичен подход. Прочута теза (много оспорвана впоследствие) за безизключителност на фонетичните закони.
Забележителни приноси в областта на: сравнителната индоевропейска граматика, славистиката, германистиката, фонетиката, теорията за езика, лингвистичната историография.
Някои историци на езикознанието посочват като видни (евентуално отделни) привърженици на младограматизма извън Германия:
- в Дания: Вилхелм Томсен (1842-1927), Карл Вернер (1846-1896);
- във Франция: Мишел Бреал (1832-1915);
- в Италия: Грациадио И. Асколи (1829-1907);
- (някои добавят и) “ранния” Сосюр.
МОСКОВСКА ЛИНГВИСТИЧНА ШКОЛАФилип Ф. Фортунатов (1848-1914)
Алексей А. Шахматов (1864-1920)
Михаил М. Покровски (1869-1942)
Виктор К. Поржезински (1870-1929)
Оригинална и силна школа с многобройни привърженици. Наченки на социологически подход към езика.
Предпочитани области: сравнително-историческо изучаване на индоевропейските езици, славистика, русистика, балтистика, класическа филология, семантика.
КАЗАНСКА ЛИНГВИСТИЧНА ШКОЛАЯн Бодуен де Куртене (1845-1929)
Николай Крушевски (1851-1887)
Василий Ал. Богородицки (1857-1941)
Относително малобройна (като напр. глосематиката), но извънредно представителна езиковедска школа. Възникване на учението за фонемата; оригинална теория за т.нар. морфологическа абсорбция; подчертан интерес към социалните аспекти на езика и към типологията.
Публикации по: общо езикознание, индоевропейско езикознание, русистика, експериментална фонетика, тюркология.
ЖЕНЕВСКА ШКОЛАШарл Баи (1865-1947)
Албер Сеше (1870-1946)
Сергей [Серж] О. Карцевски (1884-1955)
Робер Годел (1902-1984)
Луис Хорхе Прието (1926-1996)
Продължители на делото на бележития им колега Ф. дьо Сосюр. Баи и Сеше са издатели на Сосюровия “Курс по обща лингвистика” (1916).
Занимания с проблеми на: общото езикознание, семиотиката, стилистиката, русистиката.
ФРЕНСКА СОЦИОЛОГИЧЕСКА ЛИНГВИСТИЧНА ШКОЛА (“Лингвистичен социологизъм”)
Антоан Мейе (1866-1936)
Жозеф Вандриес (1875-1960)
Марсел Коен (1884-1974)
Албер Доза (1877-1955)
Емил Бенвенист (1902-1976)
В редица изследвания на представителите на тази школа на преден план е изведен проблемът за обществения характер на езика и за въздействието на социалните фактори върху езиковата еволюция.
Публикации по: общо езикознание, индоевропейско езикознание, келтистика, етимология, история на гръцкия и латинския, семитология, история на френския език, фонетика, социална диалектология, ономастика, история на писмото.
ИДЕАЛИСТИЧЕСКА ШКОЛА НЕОЛИНГВИСТИКА(Идеалистическа неофилология)
Карл Фослер (1872-1949) Матео Бартоли (1873-1946)
Лео Шпицер (1887-1960) Джулио Бертони (1878-1942)
Джулиано Бонфанте (1904-2005)
Виторио Бертолди (1888-1953)
Много от представителите на тези две школи (немска и италианска) са били последователи на идеите на Бенедето Кроче (1866-1952). Те разглеждат езика като индивидуална, неповторима творческа дейност, нерядко абсолютизирайки естетическата му страна. Някои техни грешки са логичен резултат от следването на определени априорни схеми.
Предпочитани области на дирене: общо езикознание, романистика, ареална лингвистика, етимология, лексикология, стилистика.
СТРУКТУРАЛИЗЪМ
Структурализмът е едно гигантско направление (може би по-добре: течение) в лингвистиката, което се е проявило под не напълно еднакви форми в различни страни. Онова, което може би обединява в най-общ план привържениците на структурализма, е разглеждането на езика като сложна система/структура с произтичащите от това последствия. Това се подчертава от Л. Йелмслев още през 1939 г.: Структуралната лингвистика разглежда езика като структура и поставя това понятие в основата на всичките си построения. И другаде, пак от него: Структуралната лингвистика е, чисто и просто, научна лингвистика (!).
ДАТСКИ СТРУКТУРАЛИЗЪМ (Копенхагенска школа, Глосематика, основана през 1931 г.) [СLC]
*****
Луи Йелмслев (1899-1965)
Ханс Йорген Улдал (1907-1957)
Виго Брьондал (1887-1942)
Глосематиците разглеждат езика като схема от чисти отношения, като “мрежа от функции”, като структура sui generic. Според тях водеща процедура в лингвистиката трябва да бъде дедукцията (т.е. преход от класа към сегмента, от абстрактното към конкретното).
Публикации по: обща лингвистика, теория на граматиката, романистика, фонология.
Според някои историографи на лингвистиката, Брьондал стои по-близо от Йелмслев до основните идеи на Пражката школа.
АМЕРИКАНСКИ СТРУКТУРАЛИЗЪМ (Дескриптивна лингвистика)
Ленард Блумфийлд (1887-1949)
Франц Боас (1858-1942)
Едуард Сапир (1884-1939)
Зелиг Харис (1909-1992)
Изследванията на езиците на американските индианци предопределят съществена част от методологическите постановки на тази школа. Някои нейни представители успешно съчетават европейските лингвистични традиции със сложната етнолингвистична картина в Северна Америка.
Области на изследване: индианистика, общо езикознание, класификация на езиците, структурални методи.
ПРАЖКА ЛИНГВИСТИЧНА ШКОЛА (Пражки лингвистичен кръжок, основан през 1926 г. Функционална лингвистика) [СLР]
******
Николай С. Трубецкой (1890-1938)
Роман О. Якобсон (1896-1982)
Вилем Матезиус (1882-1945)
Бохуслав Хавранек (1893-1978)
Бохумил Трънка (1895-1984)
Йозеф Вахек (1909-1996)
Владимир Скаличка (1909-1991)
“Пражаните” разглеждат езика като функционална система, като система от средства за изразяване, служеща на определена цел. Според тях синхроничният анализ е много добър способ за опознаване на същността на езика, а диахроничното изследване не трябва да изключва понятията ‘система’ и ‘функция’. Една от най-важните задачи на лингвистиката е проучването на функциите на езика.
Изследвания в много широк диапазон: общо езикознание, фонология, проблеми на книжовния език и на езиковата култура, диглосия, поетика, детска лингвистика, русистика, англицистика, бохемистика, история на лингвистиката.
ФРЕНСКИ ФУНКЦИОНАЛИЗЪМ
Андре Мартине (1908-1999)
Жорж Мунен (1910-1993)
Мортеза Мамудян
Обединява най-добрите традиции на френската лингвистика с постиженията на Пражкия лингвистичен кръг и на други съвременни направления. Социолингвистичен и функционален подход към езиковите факти и явления.
Области на изследване: обща лингвистика, типология, теория на граматиката, романистика, лингвистична историография, лингвистика на текста.
Основава се на описанието на езика във вид на (определени) формални модели.
* На много места са посочени само част от представителите на съответната школа или направление. Приносите са дадени в обобщен вид.** Психологизмът е характерен и за други школи (напр. за младограматическата). Това дава основание на някои историографи да не обособяват такова направление.*** Х. Паул е отрекъл съществуването на ‘Junggrammatische Schule’; предпочел е да назове обединението от лингвисти ‘движение, направление’.**** Р. Якобсон изрично подчертава, че младограматиците не са били “голи, пълзящи емпирици”.***** CLC = Cercle linguistique de Copenhague.****** CLP = Cercle linguistique de Prague.
ТРАНСФОРМАЦИОННО-ГЕНЕРАТИВНА ГРАМАТИКА (“Генеративна лингвистика”)
Ноам Чомски (1928)
последователи в различни страни
Публикации по: общо езикознание, синхронична лингвистика, фонология, анализ на теориите за езика в миналото и през ХХ в.
Функционализмът отдавна е напуснал тесните национални рамки и е получил международно разпространение.
ДИНАМИЧЕН СТРУКТУРАЛИЗЪМ
Еухенио Косериу (1921-2002)
последователи в различни страни
* През 1920-1922 г. Н.С. Трубецкой е бил доцент по сравнително езикознание в Софийския университет.[1] идеологически елементи** L. Hjelmslev, Principes de grammaire générale, 1928, стр. 214. – Все пак тук трябва да се подчертае, че Л. Йелмслев, когото мнозина определят като “структуралист”, сам се мъчи да се разграничи от “структуралистите”: той нарича своята теория “глосематика”.[2] Вл. Георгиев, Ив. Дуриданов, “Езикознание”, С. 1978, с. 321.[3] Nota Bene! Ф. дьо Сосюр дава тласък за възникване на структурализма в лингвистиката с идеята си, че езикът е едно цяло, съставено от свързани помежду си елементи, едно цяло, в което “всичко се държи”, “всичко е свързано”.[4] Моско Москов, “Език и езикознание”, ЛИНГВИСТИКА – НАУКА ЗА ЕЗИКА. ІІІ. СТРУКТУРАЛИЗЪМ И СТРУКТУРАЛНА ЛИНГВИСТИКА, с. 27-29.[5] Борис Симеонов, Моско Москов, Живко Бояджиев, “Помагало по езикознание”, ШКОЛИ И НАПРАВЛЕНИЯ В ЕЗИКОЗНАНИЕТО; ФУНКЦИОНАЛНА ЛИНГВИСТИКА, с. 31-43.
