Литература за деца и юноши от периода преди и след 9. септември 1944 г.

ЛИТЕРАТУРА ЗА ДЕЦА И ЮНОШИ ОТ ПЕРИОДА ПРЕДИ 9. СЕПТЕМВРИ 1944 г.

Ангел Каралийчев (1902 – 1972)

вж. Биографични бележки от тук

Най-представителното му произведение е книгата "Приказен свят", която е в 3 тома - те включват различни по жанр текстове, като доминиращи са разказът и приказката (преразказани и авторизирани). В авторските приказки на А. Каралийчев се появява мотивът за тримата братя и златната ябълка. Сред разказите му са “Майчина сълза” (кратък авторски разказ); “Най-милото му” (разказ за самотен старец, чийто син е на война; единственият му другар е едно магаренце, което се налага да продаде, след като синът му загива; банкнотите от продаденото магаренце биват разпилени от вятъра и старецът остава без абсолютно нищо). Ангел Каралийчев е дълбинно емоционален автор, в чийто разкази има специфично присъствие на пейзажа и описанието. Според Искра Панова “Пейзажът в разказите на А. Каралийчев изпълнява функцията на персонаж.” Друг разказ е “Дядо-Божиловата надежда”.

Характерното за тези произведения е, че моралният специфичен модел е съчетан с демократичния модел. Ангел Каралйичев не различава персонажите си по етническа принадлежност, длъжност, пол. Той подхожда към героите си като към (1) добри и (2) недотам добри. В разказите му не присъстват злодеи. Определян е като писател хуманист. При него нагласата е човек да бъде опрощаван за грешките си. Разказите са с метафорична наситеност (коефициент на метафоризация).

NB! Да се прочетат поне 4-5 преразказани авторови приказки и разкази от А. Каралийчев.

Сборникът “Ръж” е пример за характерната дълбинна опоетизирана проза на Ангел Каралейчев, който показва склонност към психологизация на героите. Прозата на Ангел Каралийчев започва да функционира като опростено пълнозначна.

Две основни повести са “Ането” (посветена на рано починалата му дъщеря; в следствие на това разказите му са пропити от тъга, което се наблюдава и при К. Величков) и “Тошко Африкански” (повест с основен персонаж маймунка с хумористичен характер, която експлицира представата за детето палавник).

9. Асен Разцветников (1897 – 1951)

вж. Биографични бележки от тук

вж. статия на Никола Чолаков за А. Разцветников тук

Автор с афинитет към гатанката, продължил традицията на дядо Благо (от преди войната). Гатанките му са римувани и с поучителен характер. От 1925 г. Асен Разцветников пише детска литература. Той е един от авторите на септемврийска литература, които след събитията започват да публикуват в сп. “Златорог”, което е с основно естетически критерий.

Каралийчев създава лирика и проза за деца. Подобно на Ран Босилек, има интерес към фолклора, който личи много в някои от произведенията му: “Хороводец Патаран”, “Юнак Гого”, “Деветият брат”, “Стихотворения, приказки и гатанки”.

Много важен мотив в творчеството на Асен Разцветников е природата. Създава редица римувани приказни текстове, пр. “Сговорна дружина”. Сред най-известните му приказки са: “Деветият брат”, “Златната торба”, “Майстор Манол” (поема за деца). Майстор Манол бил затворен в тъмница, защото построил сграда с един прозорец по-малко. В затвора изковава сребърни крила от един пръстен, който му бил подарен от неговата любима, с които успява да избяга.

Асен Разцветников създава и произведения за най-малките, т.нар. “залъгалки”, най-известното от които е “Щурово конче”. Редовен сътрудник е на сп. “Детска радост”, “Росица”, “Светулка”, “Родна реч”, “Звънче”, “Пламъче” (от “Пламък” на Гео Милев).

В периода между двете световни войни българската литература започва да изравнява статута си със световната. Появяват се авторки жени – Дора Габе, Елисавета Багряна и др.

10. Дора Габе (1888 – 1983)

вж. Биографични бележки от тук

Дора Габе е родена на 28.08.1888 г. в гр. Добрич. Завършва гимназия във Варна. Следва в университетите в София, Женева и Гренобъл. Тя е между най-видните български поетеси. Авторка е на десетки книги за малки и големи. За деца започва да пише след Първата световна война. Първото й детско стихотворение "Катето и Джори" се появява в "Златна книга за нашите деца". Първата й детска книга, стихосбирката "Малки песни", излиза през 1923 г. Оттогава тя е издала много сборници с разкази, повести, приказки, стихове, залъгалки, между които: "Калинка-малинка", "Звънчета", "Сънчец ходи", "Бяла люлчица", "Птичи перца", "От слон до мравка" (заедно с художника Илия Бешков) и др. Умира през 1983 г.

Източник

11. Елисавета Багряна (1893 – 1991)

вж. Биографични бележки от тук

* “Звездички”, “Търкулната година”

Тези автори се вглеждат в живота на малкото дете в домашна среда. По-специфичен у тях е образът на малкото момиченце. Продължават да творят детски произведения и след 9. септември.


12. Никола Вапцаров (1909 – 1942)

вж. Биографични бележки тук

Пише за деца приблизително 30 години, като творчеството му е ориентирано към детето на работника. Характерният образ на машината присъства и в детската му литература.

ЛИТЕРАТУРАТА ЗА ДЕЦА И ЮНОШИ
СЛЕД 9. СЕПТЕМВРИ 1944 Г.

Литературата и изкуството невинаги следват ритъма на историческите събития, но има и ситуации, в които историческите събития се простират върху художественото творчество. След събитията около 9-ти септември 1944 г. голяма част от периодичните, вече съществуващи издания, са спрени. Авторите са принудени да създават идеология за бъдещ комунист у детето.

ХУМАНИЗЪМ – любов към човека

СОЦИАЛЕН ХУМАНИЗЪМ – любов към работника

В периода започват да се възпяват професиите на доячките, тъкачките, машинистите. Произведенията обръщат поглед към детските организации (пионерски, чавдарски – аналог на скаутските организации.). На мястото на бащата, в литературата се появява ръководителят на партията, който бащински се грижи за децата. Въпреки че комунистите отхвърлят християнството, протомоделът на бащата е зает именно от там. Образът на родината майка от своя страна е зает от партията майка.

От гледна точка на развитието на прозата се създават относително обхватни произведения (разкази, повести), които се опитват да осмислят близкото минало – партизански детски разкази и повести. Заема се някаква приключенска основа. Персонаж дете, което е в някаква връзка с партизаните – дете герой.

1. Емил Коралов (1906 – 1986)

Български писател, автор на романите “Чинарите зашумяха”, “Септемврийци” (1923 г.), “Дъщерята на партизанина” (роман за отношението към евреите, чрез който се добива представа за литературата, в период от две десетилетия) и др. От 1933 г. до 1947 г. заедно с брат си Лъчезар Станчев е издател-редактор на популярния вестник с библиотека “Весела Дружина”, където публикува първите български фантастични и остросюжетни романи за деца и юноши (основни герои са Жари и Морското момиче и техните летящи столчета в Страната на слънцето).

Източник: Уикипедия

2. Здравко Сребров (1902 – 1988)

Роден е на 14 март 1902 г. във В. Търново. Завършва Философия през 1927 г. в СУ. Участник в Септемврийското въстание 1923 г. В литературата дебютира през 30-те години на ХХ в. През 1935-1940 г. работи като библиотекар и редактор. След 1945 г. е отговорен редактор на детския книгоотдел при издателство “Народна младеж” (1947-1949 г.), завеждащ литературен отдел при издателство “Профиздат” (1951-1954), редактор в списание “Септември” (1954-1964 г.). Вписан в почетния списък на международния съвет на детска книга през 1979 г. за книгата “Сърната на художника и трите луни”. Починал в София през 1988 г.

Източник: Уикипедия

3. Марко Марчевски (1898 – 1962)

Роден е на 1 октомври 1898 година в балканското село Марча, Дряновско, откъдето идва и псевдонимът му. Сътрудничи на в. “К’во да е” и сп. “Българан”, уредник е на в. “Възход”. Той участва заедно с Гео Милев в редакцията на сп. “Пламък”. След Септемврийското въстание от 1923 г. емигрира в Гърция, а оттам в СССР, където остава до 1934 г. Завършва Литературния институт “Т. Г. Шевченко”. Аспирант е по история на българската литература. След завръщането си в България е сътрудник на левия печат, пише книги за СССР. След 9 септември 1944 г. е редактор в различни периодични издания и издателства. Доцент е по история на руска и съветска литература във ВИТИЗ (1951-1961 г.). Издава “Малка философско-научна енциклопедия” (1939 г.), “Малка литературна енциклопедия” (1939 г., в два тома) и др. Известни са и неговите детско-юношески произведения “Митко Палаузов” (1951 г.), “Сините скали” (1948 г.), “Героите на Белица” (1950 г.), “Остров Тамбукту” (1955-1957 г., в 3 ч.) и др. Превежда творби на М. Шолохов, В. В. Иванов, М. Горки, И. Илф и Е. Петров, П. А. Гайдар, Ж. Верн, Х. Бичър-Стоу и др.

Източник: Уикипедия

* “Партийна тайна” (повест, 1949), “Героите на Белица” (1950 г.) – роман по действителна ситуация, “Митко Палаузов” (повест, 1951 г.; направена е и пиеса в три действия, седем картини през 1956 г.), “Остров Тамбукту” – роман в 3 части (1956-59).

4. Павел Вежинов (1914 – 1983)

вж. Биографични бележки тук

Белетрист с усет към натурата. Изцяло градски автор. Всичките му сюжети са свързани с живота в столицата. Автор е на романите “За честта на родината”, “Следите остават” (интерпретира мотива за т.нар. диверсанти – хора, които са преминавали незаконно границите, опитвайки се да избягат от комунизма; персонажи, които се опитват да навредят на живата политическа власт; децата в романа се явяват като помощници на граничарите); “Произшествие на тихата улица” – първия български детски детективски роман; персонажите са от Подуяне. Вежинов внушава, че начинът на живот в крайните квартали е много по-различен от този в самия град, като прави разрез на обществото. Общество на прикрито разслоение.

Павел Вежинов е сред малцината автори, които обръщат поглед към интелигента. Класовото разслоение е на работници и селяни, като тенденцията е селяните да станат работници.

Разкази: “В един есенен ден по шосето” (вж. тук), “Момчето с цигулката” (за гнева на съзряващия юноша); “Зад стените”.

NB! Трябва да се прочете поне едно произведение за възрастни, едно за деца и задължително “В един есенен ден по шосето”.


5. Емилиян Станев (1907 – 1979)

вж. Биографични бележки тук

Страстен любител на природата и същевременно ловец, Емилиян Станев прави великолепни природни описания. Има голям интерес към животински персонажи (характерен анимализъм), които не са представени с човешки качества. Те не говорят, но имат свой начин на живот и характеристики.

* “През гори и води” (1943), “Чернишка” (1950), “Слънчевото зайче”



6. Йордан Радичков (1929 – 2004)

вж. Биографични бележки тук и тук  

С изключително чувство за хумор, Радичков проследява човешкото битие от проявата на човека в човека свят до момента, в който хората съзряват. Радичков се интересува от чешита, не от обичайни типажи. От нестандартен тип, който трудно се побира в създадените от обществото рамки. В “Ние, врабчетата” Радичков разглежда именно онези уникални образи, които се отличават от обичайните. Сборникът дава физиономия на детската литература през 60-те год.

* “Ние, врабчетата” (1968), “Шарени черги”, “Жабешки истории”

NB! Задължително трябва да се прочете „Ние, врабчетата”.

ДЕТСКО-ЮНОШЕСКА ЛИТЕРАТУРА
ПРЕЗ 70-ТЕ И 80-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК

Да се подберат поне по един прозаик и един поет от периода, които да се познават.
* Марко Ганчев – тенденции
* Георги Данаилов
* мотивите за трудното дете и детето е неравностойна ситуация

Детска литература между двете световни войни (8)

БИБЛИОГРАФИЯ ПО ДЕТСКО-ЮНОШЕСКА ЛИТЕРАТУРА

1. Божанка Константинова /каквото се намери/
2. поредица “Български детски писатели” (за основните автори: Ангел Каралийчев, Ран Босилек, Петко Славейков и т.н.)
3. поредица “Деца, изкуство, книги” (разработки по различни въпроси)
4. Джани Родари, Граматика на фантазията
5. Елка Константинова /каквото се намери/
6. Иван Серафимов, Детският свят – превъплъщения и идеи,
7. Кръстьо Генов, Елин Пелин – любим писател на малките
8. Николай Янков, Да пишеш за деца
9. Николай Янков, Детска литература. История и критика
10. Петър Димитров, Нашата детска литература (процеси до 20-те години; добра фактология)
11. Петър Димитров-Рудар, Детската литература и нейните творци
12. Поетика на нонсенса (за теми върху Ал. Милн, Л. Карол)
13. Пол Рикьор, ст. Теория на интерпретацията: нарастващият смисъл, в: Бюлетин на СБП, бр. 5, 1988 г.
14. Светла Стойчева, Детското творчество на Николай Райнов
15. Симеон Янев, Българска детско-юношеска литература (тенденции в детската проза)
16. Симеон Хаджикосев, Ран Босилек
17. сб. Чичо Стоян. Юбилеен сборник
18. сб. Васил Иванов Стоянов
19. ст. Превъплъщенията на Палечко, в: сп. “Септември”, бр. 10, 1962 г. (приказните герои, които добиват нов тип живот в литературата)
20. Томислав Дяков (книга за приказния модел, модел на инициацията във фолклорната приказка и интерпретацията му в детските литературни текстове)
21. Учебници по литература за деца и юноши (да се ползва само фактологията)
22. N. Tucker, The Child and the Book

8. ДЕТСКА ЛИТЕРАТУРА МЕЖДУ ДВЕТЕ СВЕТОВНИ ВОЙНИ

Първият детски роман е написан от Калина Малина. Тя следва известен западноевропейски модел и изгражда произведението си върху един много плодоносен в литературата конструкт, който е свързан с т.нар. модел на “романа на изграждането” / “романа на възпитанието” (bildungs-романа).

Трябва да споменем един друг автор, който също работи в областта на романа и плавно да прелеем към неговото творчество, Елин Пелин.


6. Елин Пелин (1877-1949): вторият български детски роман

вж. Биографични бележки от тук

На Елин Пелин принадлежи втория български детски роман, “Ян Бибиян”, който се интерпретира от критиката или като роман в две части (“Ян Бибиян” и “Ян Бибиян на Луната”), или като два отделни романа, дотолкова, доколкото вторият роман показва значителни концептуални разлики в сравнение с първия.

Елин Пелин се появява в българската литература някъде в периода на 90-те години с разкази и скици, които той пише и които адресира към публиката от възрастни. Първоначалното намерение на този писател е било да следва в Художествената академия. Елин Пелин е признат за един от най-добрите пластици в българската литература. Това е един от онези автори, които имат усет, които имат око за онова, което е видимото от гл.т. на заобикалящия ни свят. По тази причина изобразителността е една от характерните особености на неговите произведения. Първоначално той пише някои текстове, които се опитва да публикува в някои от най-известните периодични литературни издания на своето време. Елин Пелин е единственият голям български автор, който е бил категорично отхвърлян от четворката “Мисъл”. Д-р Кръстев и Пенчо Славейков не харесват произведенията на Елин Пелин; смятат, че те са регионално ориентирани, че той не е достатъчно дълбок като автор и не публикуват негови текстове на страниците на сп. “Мисъл”. Фактическите значимите му произведения се появяват в началото на ХХ в. и именно с тях той става известен. Съществува особен диалог между творчеството му за възрастни и творчеството му за деца, тъй като Елин Пелин не е случайно пребиваващ автор на територията на детската литература. Той създава доста стихотворения и доста прозаични текстове, адресирани към децата и междувременно с това, което прави, в някакъв смисъл очертава посоките в развитието на детската ни литература. Симеон Янев прави сериозни изследвания във връзката с името на Елин Пелин. Той е и един от българските критици, които най-последователно са се занимавали по принцип с произведенията на Елин Пелин, вероятно водени от някаква местна патриотична връзка. Елин Пелин е от с. Байлово, а Симеон Янев е от с. Нови Хан (в близост до с. Байлово), така че за него това е един познат бит, един познат маниер на мислене, което го е тласнало да изследва и критиката на съответния творец.

По отношение на двата романа за Ян Бибиян, значимото произведение е първият роман. Значимите явления са в първата част. Този роман се появява в началото на 30-те години и този факт е знаменателен от гл.т. на едни занимания на Елин Пелин, които оказват сериозно въздействие и върху неговите текстове за възрастни. Става въпрос за неговия относително дълготраен интерес към българската апокрифна книжнина. Елин Пелин целенасочено се интересува от апокрифи и всъщност продукт на тези негови занимания е неговият известен сборник “Под манастирската лоза”, адресиран към аудиторията на възрастните, който е публикуван през 1933 г., т.е. съвсем едно след друго излизат двете произведения (“Ян Бибиян” и сборникът).

Българските апокрифи са свързани с някакъв вид философска концепция. Апокрифната книжнина е създадена от демократичен субект и е насочена към демократична аудитория и поради това степента на абстрактност в тази литература е относително ниска. Това са текстове, създадени от по-малко образовани хора за по-малко образовани хора. И в този смисъл действително там степента на разбираемост е по-висока – те са по-лесни за разбиране. Това обаче не обяснява философската доктрина, върху която се градят тези текстове, а това е важно да се разбере, за да се подходи адекватно към текстовете на Елин Пелин.

Фактически по-голямата част от апокрифите гравитират около т.нар. дуалистична представа за света. От една страна имаме едно огромно, мощно направление във философията, което е свързано с идеалистическата концепция. То говори за присъствието на Абсолютния Дух, Платоновата градация, и оттам нататък материята и всичко съществуващо се схваща като еманация на този Абсолютен Дух. Материалистите – точно обратното: те тръгват от материята и виждат онова, което е духовно, като неин продукт, в някакъв смисъл. Докато дуалистите се опитват да равнопоставят едното и другото, но като време на възникване, както и да равнопоставят идеята за доброто и злото като две страни на един и същи процес. С други думи, при дуалистите имаме равнопоставяне на духовното и материалното, на видимото и на невидимото и на доброто и злото от гл.т. на тяхното възникване.

Апокрифите се стремят да видят света през видимото и невидимото, като всъщност основна постановка за тях е, че невидимият (респ. духовният свят) е светът, който е отнесен към Божественото (светът, създаден от Бог), докато всичко видимо (респ. всичко материално) в някакъв смисъл е творение на Дявола – на онзи паднал ангел Сатанаил, който при своето падане губи това -ил от името си, което го превръща в божествен (затова се нарича “паднал ангел”). Видимият свят е несъвършен, той е творение на злото. По тази причина голяма част от хората, създаващи част не само от апокрифната книжнина, но и от книжнината, която се противопоставя на официозната християнска доктрина, въстават срещу онова, което бихме могли да видим с очите си, респ. и срещу Църквата. Институцията на Църквата като нещо видимо тук вече се поставя под въпрос, тя може да бъде атакувана. Намира разпространение идеята, че не е необходимо посредничеството на Църквата, за да можем да достигнем чрез общуване до Бога. Тази представа за доброто и злото, видимото и невидимото, представена доста елементаризирано, много директно диалогизира с определени фолклорни представи. Защото всъщност голяма част от апокрифните текстове са смесица между фигури, персонажи, които идват напр. от Светото Евангелие и писанията на Апостолите, посланията, а от друга страна се измислят сюжети, но така, както ги вижда обикновеният, необразован човек, и тези сюжети, подобно на притчи или на приказки се наслагват около съответните персонажи, които идват от каноничните текстове (от Посланията на Апостолите и от Светото Писание). От тук нататък вече се появяват апокрифи като “Ходене на Богородица по мъките”, “Детство Исусово” и т.н., които са сред най-популярните в нашата традиция.
Елин Пелин се опитва да заеме тази философска основа и да я отнесе към своите персонажи, за да извлече някакъв вид мъдрост – онази мъдрост, която е характерна за обикновения човек, принадлежащ на простолюдието. По принцип различните пословици, поговорки и максими от фолклорен тип реално отразяват мислене на фолклорния човек, респ. човекът, който принадлежи на подобен демократичен (народен) свят.

В романа си “Ян Бибиян” се намират различни персонажи – дяволчета; подземен свят – царство на злото; врана; Книга на мъдростта, която трябва да бъде прочетена – всички те на различни нива диалогизират или осъществяват заемки от различни апокрифни текстове. От друга страна композиционно текстът следва една схема, която е същата като в bildungs-романа (романа на изграждането / възпитанието), защото и в единия, и в другия случай имаме дете, което напуска дома си – в единия случай наивно и добро, в другия случай – лошо; това дете извървява някакъв път, преодолява някакви препятствия и в крайна сметка достига до някакво равнище на съзряване и се превръща в единия случай в зрял юноша, а в другия – в зрял и вече добър юноша (за разлика от началото, където той е лош).

Сродяването на двете схеми идва от препратката, която тези два романа композиционно осъществяват с т.нар. инициационни митове. Инициационният мит е в основата и на фолклорните вълшебни приказки, и на просвещенския bildungs-роман, и на по-късните по-модерни романи (вкл. някои модерни романи, които ползват приказната схема). В единия случай на пръв поглед нямаме нищо приказно (Калина Малина, “Златно сърце”), в другия случай – една почти оголена приказност, но в своята основа тези две схеми са сродни, защото влизат в една и съща митологична основа.

В своята интерпретация на “Ян Бибиян” Симеон Янев пише, че схваща финала – това особено възраждане на Ян Бибиян и превръщането му от лошо в добро момче – като нелогичен. Той смята, че това е един пришит с бели конци финал, защото за него лично е нереалистичен. С. Янев има своето право на гледна точка. Ние можем да кажем, че този финал по никакъв начин не е изкуствено прилепен, именно защото чрез него се довежда докрай този модел на инициацията; защото приказното реално заявява себе си чрез него. Именно чрез него приказната логика става ясна. Ако отнемем този финал, отново бихме имали връзка с приказното, но на равнището на сюжети и персонажи, а не на равнището на дълбинната философия. Елин Пелин съвсем целенасочено е следвал този модел. Различните срещи на дяволите, събиранията в определен час в някакви дървета; размяната на най-различни зли замисли и пр. – всичко това говори за преплитането на фолклорната традиция в чист вид и на апокрифа, а апокрифът слива в себе си литературно и фолклорно.

Романът на Елин Пелин е наистина любопитен обект на изследване с различните ситуации, картини, персонажи, които изгражда. Неслучайно той има аудитория и до ден-днешен. Има деца, които го харесват, има и деца, които не го харесват.

Двата романа – този на Калина Малина и този на Елин Пелин – въпреки външната си разлика, осъществяват помежду си също един диалог, който чертае посоки в развитието на българския детски роман.

Творчеството на Елин Пелин за деца не се изчерпва единствено и само с тези два романа (“Ян Бибиян”, “Ян Бибиян на Луната”). Той създава редица стихотворни произведения за деца, като най-интересните и може би най-представителните от тях са събрани в един сборник стихотворения под заглавие “Поточета бистри”. Този сборник съдържа 5 цикъла, които се помнят изключително лесно: “Пролет”, “Лято”, “Есен”, “Зима”, “Лъчи”. Това са стихотворения, свързани с природата (пейзажна лирика), с животинския свят; някои от тях носят хумористичен характер.

Елин Пелин прави опит да започне своето литературно творчество като поет и там той се проваля. Оказва се, че неговото амплоа на художник е в сферата на прозата. За разлика от това, в детското си творчество той е добър поет: там действително успява да създаде добри произведения. Той издава още една книжка, която е интересна, “Гори Тилилейски” (с хумористичен характер). В нея е протомоделът на тримата глупаци, около който Доньо Донев после изгражда тези анимационни герои. Елин Пелин създава редица разказчета за деца, немалка част от които са съсредоточени в периода след 9. септември 1944 г.

След 9. септ. 1944 г. Елин Пелин пише основно за деца. Той е сред авторите, които са имали сериозни неприятности около 9.09.1944 г. поради факта, че е бил твърде близък на царското семейство. Обявили са го за буржоазен автор; човек, произхождащ от с. Байлово. Известно време е пребивавал и в Париж, но в Байлово пише част от известните си текстове. Близката му дружба с Борис ІІІ му създава доста неприятности, дори е имало идея да бъде изпратен в лагер, защото не е правилен по отношение на новия режим. Тогава е имало комунистически автори, които се застъпват за него и той успява да се спаси от изпращане в лагер, но се преориентира и започва да пише основно за деца, което му осигурява относително по-спокойно пребиваване в българската литература. Някои от неговите разказчета, които са писани в този период, говорят за един опит да се пише в конюнктурата на новото време. Такива разкази са напр. “Врабчетата на стрина Дойна” (опит за опоетизиране на бригадирското движение от периода непосредствено след 9. септ. 1944 г.) и “Старата воденичка” (електрификацията като основен проблем на властта от 1945-46 г.) – представят смяната в позицията на самия говорещ в текста.

Елин Пелин се занимава и с детски периодичен печат. Публикува в периодичния печат и заедно с това редактира такива издания, като напр. “Пътека”, хумористичния в-к “Чавче” (главно с хумористични детски издания). Той е един от авторите, които действително внасят критерий за художественост, характерен за литературата за възрастни, в детски текстове, с което тласка напред развитието на българската детска литература. Неговите текстове за деца не са опростенчески – те са художествено пълноценни и задават модел, оформящ развитието на българската детска проза.


7. Ран Босилек (1886-1958): римуваната проза

вж. Биографични бележки от тук

Почти цялото творчество на Ран Босилек е обърнато към детската аудитория. Ран Босилек е псевдоним на Генчо Негенцов. Той е много образован, много ерудиран човек, с изключителни познания в сферата на различни езици. Той се занимава също с детска периодика и известно време е редактор на сп. “Детска радост”. Дълго време е отговорник за детските книги в изд. “Хемус”. Това издателство през социализма е издавало преводна литература, а Генчо Негенцов е човек с познания върху различни езици; той е правил преводи и неговите произведения са превеждани на различни езици. Неговата ерудираност го поставя в ролята му на отговорник за преводната детска литература в разстояние на доста дълги години.

Г. Негенцов е роден през 1886 г. в гр. Габрово и ум. 1958 г. Следва Право в Софийския университет, защищава докторат по Право в Брюксел, след което се преориентира главно към писане на художествена литература, защото явно нагласата му е била такава, въпреки че работи като адвокат известно време, но намира себе си именно в работата с литература. Бил е редактор на сп. “Светулка”, на в-к “Врабче”, на “Детски живот” и пр.

За Ран Босилек е характерен интересът към фолклора, поради което той позволява на българските деца да се запознаят с голям брой фолклорни приказки, които той преразказва. Това са приказки, принадлежащи на различни фолклорни традиции. Освен български, той преразказва руски, японски, индийски и шведски фолклорни текстове. Превежда и побългарява текстове на братя Грим, Марк Твен, Пушкин, Чехов, както и Омировите “Илиада” и “Одисея”, които сбива (съкращава) и ги прави достъпни за деца под заглавие “Странствуванията на Одисея” и “Троянската война” (това е стара традиция, съкратеният вариант на “Илиада” да бъде назоваван така).

Това, което извоюва на Ран Босилек най-голямо място в историята на българската детска литература е неговият цикъл, посветен на патиланците (“Патиланско царство”). Той е основоположник на т.нар. ритмизирана (римувана) проза в детската литература. Такова явление в европейската детска литература съществува. Самият Ран Босилек, тъй като е владеел немски, е познавал създаденото от Вилхелм Буш в контекста на немската литература (“Макс и Мориц”, “Плиш и Плюм”). “Макс и Мориц” в известен смисъл инспирира (вдъхновява) Ран Босилек да създаде един цикъл от книжки, чиито герои също така са палавници, и формата е заета от това, което немската литература има в лицето на Вилхелм Буш.

Героите от “Патиланско царство” се оказват много добре приети от четящата аудитория, поради което Ран Босилек създава цял цикъл от произведения. Заглавието на цикъла е “Патиланско царство” и то се състои от 6 книжки: “Патиланчо” (1926 г.), “Патиланско царство” (1927 г.), “Бате Патилане” (1927 г.), “Патиланчо Данчо” (1929 г.), “Патиланчо на село” (1935 г.), “Патиланско училище” (1942 г.). Ран Босилек работи най-активно през 20-те години, има една книга през 30-те и една през 40-те години.

Формата, която избира Ран Босилек, е т.нар. епистоларна форма. Произведенията са написани под формата на писма. Писмата са написани от позицията на детето, поради което произведението на Ран Босилек се включва в тази посока на търсенията на българската детска литература, която се стреми да изгради автентична представа за детската психика, за детския тип светоглед – една посока, която тръгва още от Чичо Стоян. Стремежът е да бъде открит автентичният детски език, като основната цел на текстовете е не толкова да поучават, колкото да забавляват. Обект на интерес в тази поредица е основно детската игра, защото именно тя дава възможност за разкрепостяване на детето, за въвличането на детската фантазия в детския живот. Играта е основен обект на изображение, в този смисъл светът на “Патиланско царство” е един доста весел свят, без тежки проблеми, без сериозни драми. Интересният щрих, който Ран Босилек добавя към образа на детето с тази своя поредица е всъщност разбирането му, че детето има правото да бъде дете; има правото да бъде палаво. Идеята за дидактизма, за морализаторстването, отпада категорично в тези текстове.

Съществената разлика между персонажите, които създава Ран Босилек и тези на Вилхем Буш е, че Макс и Мориц са двама злосторници, те са злонамерени и всички извършени бели са извършени не поради невнимание, а някак целенасочено – те са скроени като предизвикващи неудобството на тези, които са около децата. Затова и финалът, който име е отредил Вилхелм Буш, е доста страховит: падат в мелницата, която ги смила и накрая се казва: “с човките като с лопатки сметоха ги гладни патки”. Доста е свиреп Вилхелм Буш, когато наказва своите двама персонажи. Този строг немец си е позволил да направи децата на парчета, защото неговите герои рушат всички онези устои, върху които се гради немската бюргерска представа за стабилно общество. Първата им проклетия е да отмъкнат кокошките на леля Грета, която е вдовица и “тя на две кокошки шета”, след което навират бръмбари в дюшека на чичо си, които го изпохапват; ... накрая разрязват чувалите с жито, които носи селянинът на воденица – посягат на труда, на хляба, на онези, които с труд си изкарват хляба. Оттук-нататък е естествено бюргерското мислене да бъде фрапирано и да отреди най-тежкото наказание за онези, които букв. извършват грехове. От съвременна позиция Макс и Мориц едва ли така жестоко биха били наказани, но тези два злонамерени персонажа при Ран Босилек са заменени с деца, които вършат пакости, но от невнимание; поради това, че са изпълнени с твърде много жизненост.

Абсолютно прав е Симеон Янев, когато говори за това, че “въздесъщата баба Цоцолана” не действа от позицията на възрастен, който раздава правосъдие. Тя изглежда точно толкова глупава, колкото и самите деца и просто на възраст е по-голяма от тях. Раздава шамари наляво-надясно, но от това нищо не следва. Никъде няма нито обида, нито чувство на омраза; самата баба Цоцолана е също толкова вятърничева, колкото и децата. В този смисъл цялото произведение на Ран Босилек само на пръв поглед изглежда развлекателно, но всъщност той извежда една много модерна за съвременната педагогика идея: да оставим детето на свобода в неговите невинни ранни детски години, както и да бъдеш в състояние да простиш неговите дребни прегрешения, а не то да бъде наказано по някакъв жесток начин и да бъде вкарано в определени канони чрез дидактично вдигнат пръст или чрез някакви тежки възпитателни мерки.

Освен цикъла “Патиланско царство”, Ран Босилек създава и произведения върху фолклорна основа, именно поради своя интерес към фолклорните текстове. Тези произведения са събрани в две важни книжки под заглавие “Неродена мома” и “Незнаен юнак”. Създава и някои стихотворения.


8. Ангел Каралийчев (1902-1972): диалогът между приказното и разказното

вж. Биографични бележки от тук

Ангел Каралийчев пише в тясно сътрудничество с Ран Босилек, той е близък негов приятел. Отново български писател, който се занимава с юриспруденция (право); бил е известно време на дипломатическа работа. Роден е в Стражица. Той е също изключително ерудиран човек, който се заявява като творец през 1925 г. със своя сборник разкази “Ръж”.

Ангел Каралийчев е причисляван към четворката автори, наречени условно “септемврийски автори”. Това са авторите, които реагират на събитията от септември 1923 г. Тримата от тях са поети (Асен Разцветников – “Жертвени клади”, Никола Фурнаджиев – “Пролетен вятър”, Гео Милев – “Септември”), а четвъртият (А. Каралийчев) е прозаик.

Ангел Каралийчев създава прозаични текстове, но това е силно опоетизирана проза, “Ръж” – предназначени за възрастни. Точно този вкус към опоетизиране на прозата дава основание на Ран Босилек като близък приятел на Ангел Каралийчев да съзре в него потенциал на детски автор и в качеството си на редактор на периодично издание Ран Босилек моли Ангел Каралийчев да напише един детски текст. В първото десетилетие след войните Ангел Каралийчев започва да пише детски текстове, като първото му произведение е “Житената питка”. Това е една творба, която печели име на Ангел Каралийчев като детски писател. Оказва се, че той показва такъв талант в тази област, че оттам-нататък творчеството му като че ли е белязано по-скоро от интереса му към децата, отколкото от интереса му към възрастните. Той създава твърде много произведения за деца, вероятно около 50 заглавия.

В “Житената питка” Ангел Каралийчев свързва два маниера на повествование: от една страна маниер, характерен за разказа, и от друга страна тип разказване, характерно за приказката. Произведението има една рамка, издържана в реалистичен модус (прилича на разказ). Разказва се за деца и тяхната баба, която им меси питка, чакат бащата да се върне вкъщи. Действието се развива през зимата. Докато децата чакат питката леко да изстине, бабата започва да разказва приказка, така че приказката е вградена в тази реалистична рамка. Оттам се появява диалогът между приказното и разказното. От там идва и това питката да си обиколи нивата – питката започва да се търкаля, среща се с лисицата, с вълка и т.н., след това се завръща в дома. За приказката и за цялото произведение е характерна тази патриархална атмосфера, която отличава голяма част от детските творби на Ангел Каралийчев, доколкото те се интересуват и от взаимоотношенията в семейството, това чувство на свързаност в патриархалното семейство.

Ангел Каралийчев до такава степен се отдава на детската литература, че завещава своя дом на хора, занимаващи се с детска литература. И до ден-днешен домът на Ангел Каралийчев е като седалище на редакцията на сп. “Деца, изкуство, книги” (през последните години може би редакцията е преместена на друго място). Той завещава и цялата си библиотека, цялата си покъщнина на хора, които биха се занимавали с детска литература. На негово име е учредена и българската национална награда за детска литература. Най-престижната награда в областта на детската литература е на името на Ангел Каралийчев.

Някои от произведенията му се обръщат към българската история, към някаква митологизация, легендаризиране.

Някои от най-известните му произведения са: “Мечо” (сборник разкази), “Жълтици”, “Имане” – от периода на 20-те години; “Богородична сълза” (сборник приказки), “Край огнището” (народни приказки), “Кладенче” (1943 г.), “Соколова нива”; “Приказен свят” (тритомник, който излиза през 1929 г., 1930 г. и 1933 г.); две детски повести – “Ането” и “Тошко Африкански”.

Развитие на литературата за деца и юноши след Освобождението. Детска литература между двете световни войни (7)

7. РАЗВИТИЕ НА ЛИТЕРАТУРАТА ЗА ДЕЦА И ЮНОШИ СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО

7. Стоян Дринов (1883-1922)

вж. Биографични бележки от тук

Творчеството му е свързано с първото/второто десетилетие на ХХ в. Стоян Дринов работи в различни жанрове, главно поетически. Създава стихотворения (поеми), работи в жанра на т.нар. химнотворна проза (ритмизирана проза), създава и чисто белетристични текстове – кратки разкази за деца.
Най-доброто от неговите произведения е събрано в един цикъл, който се нарича “Дома”, като характерно по отношение на този автор е, че в неговото детско творчество ясно присъства социалната проблематика. Голяма част от авторите, които работят непосредствено след Освобождението, като че ли не се вглеждат толкова много в социалните проблеми, въпреки че особено въпросите, свързани с децата-сираци (които нямат собствено семейство), идеята за някакъв вид благотворителност, състрадание и съчувствие към онези, които са в неравностойно положение, присъстват почти във всички детски периодични издания от този период. Въпреки това, като цялостно творчество, което да бъде под знака на социалната проблематика, не бихме могли да посочим друг автор с такава интензивност, каквато може да бъде открита при Стоян Дринов. Именно в тази посока се казва, че неговата физиономия е на детски социален поет.

Някои важни произведения: “Малкият метач”, “Ваксаджийче” и др. под. За този автор е характерно, че той създава и текстове с хумористично звучене, пр. “Заешка война” (поема).

8. Иван Вазов (1850-1921)

вж. Биографични бележки от тук и тук

Редом с произведенията си за възрастни, той пише и произведения, специално предназначени за деца. Творчеството му за деца може да се разгледа в два основни аспекта:
1) произведения, които не са писани специално за деца, но се изучават в училище и след време преминават тази граница от литературата за възрастни към литературата за деца и тук могат да се посочат поредица христоматийни разкази като напр. “Една българка”, “Дядо Йоцо гледа”; “Под игото” също е снизило своята граница (чете се по-скоро от юношеска аудитория, отколкото от възрастни);
2) текстове, които конкретно имат предвид детска аудитория.
Голяма част от неговите стихотворения за деца са посветени на животните и те са събрани в цикъл, който е излизал и като отделна книжка “Стихотворения за малките дяца”. Интересен факт от биографията на Вазов е, че той, заедно с Константин Величков, създават една двутомна христоматия, предназначена за обучението по литература в училище, която и до ден днешен е образец за създаването на христоматия (учебно помагало). Критерият, от който са се водили двамата автори при подбора на текстовете, голяма част от които са преводни текстове (небългарски), е основно художествен. Не чистият дидактизъм и морализаторстване или стремежът на всяка цена да бъде изтласкано на преден план родно е това, което е ръководило и Константин Величков (твърде ерудиран и културен човек, Министър на просвещението, вкл. по времето на Вазов), и Вазов подбират текстове, които да могат да възпитат определен художествен вкус, определени художествени критерии, като заедно с това личи пристрастието на Вазов по отношение на романтизма като естетика, така че някои от текстовете определено показват подобен вкус и са подбрани много внимателно, за да могат и да образоват, и да възпитават.
Христоматийни произведения на Вазов, обърнати към детска аудитория, са стихотворения като “Аз съм българче”. Важно е да се знае, че Вазов има своя концепция по отношение не само на възпитанието, но и на образованието на българските деца.

Детски периодичен печат в периода след Освобождението

Периодът след Освобождението показва засилване на стремежа към развитие на детския периодичен печат, който преживява своя разцвет и в периода между двете световни войни. Част от изданията започват да излизат преди Първата Световна война и продължават да съществуват до периода 1944-47 г.
Развитието на детския периодичен печат като проблематика ни позволява да направим един плавен преход между периода непосредствено след Освобождението и периода между двете световни войни, за който трябва да се запомни, е най-продуктивният в българската литература, но и в много отношения най-значимия.

ДЕТСКА ЛИТЕРАТУРА МЕЖДУ ДВЕТЕ СВЕТОВНИ ВОЙНИ

Процесите и тенденциите след Първата Световна война са важни и за българската литература за възрастни. Това е най-продуктивният период в българската литература и най-значимият в много отношения. Периодът между двете световни войни показва разцвет в развитието не само на литературата, но и на българското изкуство и заедно с това може би това е единственото време, в което развитието на българската култура започва да се изравнява с ритъма на европейската култура.
Темпоралният луфт между явленията на Запад и у нас постепенно се свива. Българската култура от епохата на Възраждането до много късен етап (на някои равнища и до ден днешен) непрекъснато изживява себе си като догонваща процеси, които са налични в Западна Европа и които могат да бъдат наблюдавани в други международни литератури.
Периодът между двете световни войни показва почти изравняване на ритъма между това, което се случва в България и това, което се случва на запад. Не може да се каже, че сме “износители” на явления и сме създали нещо, което само по себе си да преобърне мисленето на западноевропейската литература, но имена като Гео Милев и въобще развитието на българския експресионизъм демонстрират, че модернизмът вече започва да намира една по-различна почва в българска среда в сравнение с онова, което се опитва да направи кръгът “Мисъл” в един относително по-ранен период от време.

Периодични издания

Някои от основните заглавия са: сп. “Светулка” (1904-1947 г.), което започва да излиза относително рано и същевременно има доста дълъг живот (до 1947 г.); сп. “Детска радост” (1910-1947 г.); сп. “Детски свят” (1921-1943 г.); сп. “Венец” (1911-1944 г.), което издава и свой алманах – то е първото периодично издание, което е насочено към аудиторията на юношите, съдържа текстове за тийнейджъри. Още през 1911 г. е имало автори, които са усещали спецификата на юношеската възраст, които четат публикации в сферата на психологията. Фройд става популярен у нас в периода 1914-15 г. и малко след това. В сп. “Венец” се поместват четива със специфична проблематика, докато другите списания като че ли са насочени към аудиторията на по-малките деца.
Любопитното за тези списания е, че те съдържат освен стихотворни и прозаични текстове, също и различни разпечатки на детски игри (лабиринти, скрити картинки, приложение за изрязване, лепене и пр.), които стимулират детското въображение. Това показва, че българската детска литература от този период действително се стреми да се доближи до модела на европейската литература и до това, което правят най-добрите руски образци в голяма степен. На руския има издание “Светлячок”, което е точно “светулка” – тук кореспонденцията е съвършено ясна.
Още едно списание от този тип е “Другарче” (1919 г.), което излиза твърде кратко време, има само 3-4 публикувани броя. То е спряно поради ниското си художествено ниво: текстовете, публикувани в това издание, явно не са на равнище и не печелят особена аудитория. Споменаваме го обаче, защото то е първото детско хумористическо издание; едно много специфично явление: детско четиво, което е с ясно изразена идеология. В него явно публикуват хора с лява ориентация и това е една от причините точно по това време да бъде публикуван и специален Закон за детската литература, който забранява чрез детски текстове да бъде прокламирана социална омраза. Явно самото списание доста рязко говори за неработническите кръгове, започва да насажда чувства на нетърпимост и на омраза и по тази причина е публикуван този специален Закон за детската литература, който твърди, че подобни четива трябва да носят на първо място хуманността, а не омраза към представителите на други социални кръгове.

Значими явления в художествената литература

Много важно е това, че това е период, в който в сферата на литературата започват да навлизат имена на творци, които вече са заявили себе си като значими творци чрез текстове за възрастни. Този факт позволява не само да бъде обогатена проблематиката на детските произведения, но и естетиката, характерна за тези творби, да надхвърли нивото, което отличава създадените преди Първата Световна война произведения за деца. Част от визираните писатели имат ясна ориентация към модернизма, поради което в детската литература се появяват отгласи от модернистични търсения. Въпреки че творчеството на тези автори е разнопосочно, те все пак са обединени от стремежа да изградят нова съвременна концепция за детето като реципиент, както и за детската литература.
Това е периодът, в който се появяват и нови жанрови форми от типа на детския роман или ритмизираната проза, характерна за творчеството на Ран Босилек. Ясно забележимо е обогатяването на поетическия език, като особено показателни са стихотворенията, свързани с природата, които се оттласкват от елементарната описателност и търсят повече експресивност и дълбочина на чувството. Това е и периодът, в който заявяват себе си жените авторки от типа на Дора Габе, Елисавета Багряна, Калина Малина. Детските творби търсят не само специфичната женска гледна точка върху света, но и извеждат на преден план образа на малкото момиче.
Сред най-значимите автори на българската литература в този период, които пишат за деца, са Емануил Попдимитров, Асен Разцветников, Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Никола Вапцаров. Разширяването на естетическия хоризонт ясно личи в творбите Ангел Каралийчев или Ран Босилек. Първото, което прави впечатление при изброените имена е, че повечето от тези автори, несъмнено принадлежат към модернистичните търсения, но техните търсения са ориентирани в различни посоки.

1. Емануил Попдимитров (1885-1943)

вж. Биографични бележки от тук

Естетика на Емануил Попдимитров: това е един от най-последователните български символисти. Това е поет символист, който създава текстове за деца. Символистичната естетика поради своята сложност, поради абстрактността на принципите, които по някакъв начин избистря нейната метафорика (в най-общ смисъл, защото основно изразно средство при символизма е символът) естествено не може да бъде пряко отнесена към детска аудитория с цялата си дълбочина. В детската литература има по-скоро отгласи от символистичната естетика, но я няма тази дълбочина, която е характерна за символистичното мислене, за символистичното поетическо говорене, което на практика я превръща в определено несимволистична литература. Като език тя наподобява символизма, но в дълбинната смисловост, която текстовете носят, по-скоро стига до равнището на метафората, а не отива до онази дълбочина, която символът носи.
Разликата между метофора и символ: понятието “метафора” съществува в широк и в тесен смисъл, като употребата му в широк смисъл (метафорика) може да обхваща по принцип употребата на тропи. Като говорим за метафоричността на даден текст, имаме предвид по принцип употребата на тропи, т.е. недиректното говорене, зад което се крие някакъв друг смисъл. Метафората в тесния смисъл на думата е вид тропа.
Какво отличава метафората от символа? Символът е поначало полисемантичен, многозначен, което в някакъв смисъл може да се отнесе и към метафората – всяка метафора не означава едно-единствено нещо, иначе няма защо да се тълкува. При символа обаче има по-голяма дълбина и по-голяма комплексност на онова, което съответният знак (символен знак) носи в себе си. Самата дума “символ” (symbol) означава ‘хвърлям заедно’, т.е. при символа има сноп от значения, които се крият зад някакъв знак и този сноп от значения може да бъде разчетен тогава, когато се отчете контекстуалната среда. Ако вземем думата “ябълка” просто така, това може да означава множество неща, пр. да отидем да си купим ябълки, които са червени или зелени на цвят, но думата “ябълка” във функцията си на символ означава други неща. Тези значения обикновено се прокрадват от текстуалната среда, в която съответният знак е употребен.
Трябва да се направи поне бегло разграничение между двата основни типа символи: 1) универсални и 2) индивидуални. Универсалният символ е някакъв набор от значения, които могат да бъдат пр. 50 на брой, но те все пак са фиксирани в някаква насока в отделните култури. Ябълката може да присъства като универсален символ и в качеството си на универсален символ, тя може да обозначава различни смисли: грях, изкушение, знание – това са равнища (посоки), зад които започват да се появяват различни нюанси, които ги доразвиват. Тя може да се появи някъде и като индивидуален символ, т.е. даденият поет може да е употребил думата “ябълка”, като я е натоварил с друго значение само в своя конкретен текст и това се разбира от контекста на творбата.
Всички справочници на символите, които човек задължително трябва да има, са речници или енциклопедии на универсалните символи. Тук-там може да се намери прибавен и някой индивидуален символ, който обаче е устойчив, т.е. в творчеството на даден автор той се появява последователно, обозначаващ някакви неща. Такъв класически индивидуален символ е синьото цвете при Новалис. Новалис е един от немските романтици и при него синьото цвете е знак на мечтата, надеждата, копнежа и непрекъснатото търсене на синьото цвете е непрекъснато преследване на мечтата. Авторът сам е създал този символ и при него той означава това.
Символизмът като течение се захранва от някои мистични учения, които търсят обръщането на творческата фигура (личността) към онези мистични нагласи на душата, които не могат да бъдат пряко назовани. Символистичният символ, за разлика от универсалния символ, носи по-високо равнище на абстрактност. Той може да обозначава неща, които няма как пряко да назове. Той носи усет за това как в символизма стоят такива постижения в световната култура като напр. учението на мистиците илюминати (illuminati – свързано е със светлина, означава ‘осветляващите’). Там търсенето на мистичното е много силно проявено. В този смисъл Емил Попдимитров в сферата на детската литература не може да носи тази мистичност, това търсене на самовглъбяването като основна посока на посланието. Неговите текстове обаче носят онази елегичност, тъга, чувство за потапяне в някакъв вид настроение, което е характерно за немалка част от произведенията на символистите.

2. Асен Разцветников (1897-1951) и Никола Фурнаджиев (1903-1968)

Други автори, освен споменатите, са напр. А. Разцветников и Н. Фурнаджиев. Те са познати с творчеството си за възрастни. Това са двама автори, които заявяват себе си като творци в периода непосредствено след събитията от септември 1923 г. Стихосбирките им са публикувани през 1924 г. и по някакъв начин демонстрират това отношение на интелигенцията към случилото се в България във връзка със събитията от септември 1923 г. Тяхната естетика върви по-скоро по посока на експресионизма, особено при Фурнаджиев. При Фурнаджиев (“Пролетен вятър”, 1925 г., вж тук) експресионизмът може би присъства най-ярко, ако изключим творчеството на Гео Милев. Това е един изключително надарен поет, с много мощна образност и невероятна експресия на чувството. От друга страна Асен Разцветников проявява афинитет към някои фолклорни форми, към някои баладични елементи, които вписва в своите творби за възрастни, напр. фигурата на русалката (стих. “Удавници” – русалки, които теглят удавниците надолу и сърцата ми се превръщат в бисери, покрити в мидите и уловени от рибарите; вж тук).
Тези двама автори, особено Разцветников, доста рязко сменят натюрела си, когато започват да пишат за деца. Разцветников пише великолепни гатанки; също някои хумористични творби, които по никакъв начин не напомнят написаното в “Жертвени клади”. За разлика от него, Никола Фурнаджиев създава великолепни стихотворения, най-вече свързани с природата, в които личи талантът му на голям поет, напр. “Есен” (усещане за затъване в някаква тъга, потъване в мъглата, в калта; една скрибуцаща кола – асоциират човешкото битие и неговата безнадеждност). Фурнаджиев е съвременник на онова, което пише Атанас Далчев, с произведения от типа на “Коли” (вж. тук).

3. Гео Милев (1895-1925)

вж. Биографични бележки от тук

Гео Милев е изключително явление в българската литература, който е убит през 1925 г. Трудно е, когато човек се занимава с творчеството на Гео Милев и когато се опита да обгледа това, което Гео Милев е направил, да си представи, че това е направено в рамките на един 30-годишен живот. Издадените събрани съчинения на Гео Милев обхващат един тритомник, но впечатляващото е, че в тези три тома се крие едно невероятно интелектуално усилие, каквото може би българската литература не познава в лицето на друг поет, с изключение на младия Славейков, но Славейков все пак е живял по-дълго време (вж. тук).
Гео Милев си поставя задача да направи българската литература част от европейския авангард – не просто част от модернистичната литература, а от авангарда. В българското литературознание понятието “модернизъм” се употребява в три основни разновидности, между които трябва да се прави разлика: 1) модернизъм в най-широкия смисъл на думата включва усилията на кръга “Мисъл” и онова, което се прави между двете световни войни; 2) модернизъм, който визира символизма – оттласква се от кръга “Мисъл” (който се схваща все пак по-скоро неоромантически) и започва от символизма нататък; 3) в най-тесен смисъл понятието модернизмът е този, който изравнява идеята за модернизма с т.нар. авангард (експресионизъм, дадаизъм, футуризъм, имажинизъм и т.н.) – всички авангардни течения, характерни за периода около Първата Световна война и непосредствено след него. (вж. статията на Вл. Янев за авангардизма тук)
Фигурата на Гео Милев трябва да бъде свързвана с модернизма в този трети смисъл на понятието: модернизма, разбиран като авангард. Това е една изключително ерудирана личност и твърде талантлива. Гео Милев показва талант на художник. Преди няколко години директорката на Национална художествена галерия издава картините на Гео Милев в един том. В него може да се види тази особена чувствителност по отношение на модерното, която при Гео Милев се появява още в най-ранната му възраст. Някои от произведенията му напомнят на художествените изображения на Сирак Скитник – един от големите модернисти, основоположник на Българското национално радио; автор и преводач, писал и поезия.
Гео Милев работи в сферата на превода, на теорията на литературата, създава великолепни есета, плеонастични есета (плеонастичен – ‘многословен’) от типа на “Фрагментът” (вж. тук), “Небето” и пр. и се опитва наистина да направи българската литература не провинциално, а европейско явление. Той е пацифист по нагласа. Краткият му живот е свързан с доста странствания (пътувания); живял е известно време в Германия, прекарва една година в Англия (1914 г.), среща се с велик творец като Емил Верхарн (вж. статията на Гео Милев за Верхарн в сп. "Везни" тук), който за Гео Милев е образец на поезия и на модернист по принцип. Вдъхновява се от творбите на Рихард Демел (един от големите експресионисти на Германия; вж. биография на Демел от тук и стихове от тук) и прави всичко възможно, за да обнови и българския периодичен печат с издания от типа на “Везни” (вж. тук) и “Пламък” (вж. тук), както и българската поезия.
Гео Милев проявява изключителен афинитет към драмата, театъра. Неговата голяма мечта е била да работи като режисьор. Именно по тази причина той прави всичко възможно, за да постави на българска сцена постановки на Аугуст Стриндберг (“Соната на призраците”) – един от големите модернисти, при когото прозира и фройдизма като тип нагласа. Оказва се обаче, че българската аудитория не харесва тези пиеси. За нея те са твърде авангардни, твърде нови; не въздействат на сетивата им. Въпреки това Гео Милев не се отказва.
Непосредствено преди избухването на Първата световна война, в своята кореспонденция Гео Милев непрекъснато пише на баща си, Милю Касабов, че не вярва в избухването на Първата Световна война. Касабов е имал издателство в Ст. Загора, но е фалирал заради вкусовете на сина си; Гео Милев е бил абсолютно безапелационен – принуждавал е да баща си да прави това, което той е смятал за стойностно, но предприятията на Касабов накрая фалират, тъй като никой не купува подобни произведения (те имат много тясна аудитория).
Гео Милев е смятал, че европейските държави ще се разберат помежду си. Милю Касабов тогава му казва: “Не си идвай в България, защото ще те мобилизират.” Гео Милев обаче решава, че няма такава опасност и се връща в България; моментално го мобилизират, след което той е тежко наранен и създава някои от своите изключителни текстове в болницата. Един от тях е "Главата ми" и има като мото два стиха от Саша Чорни, “Главата ми - кървав фенер с разтрошени стъкла, / загубен през вятър и дъжд, и мъгла / в полунощни поля.” (вж. тук). Раняването на Гео Милев му отнема око.
Гео Милев има две дъщери. Той започва да пише великолепна детска поезия, в която отново разчупва стиха. Детските му произведения носят развлекателен, хумористичен оттенък, пр. “Патарок”. Някои от тях са обърнати към природата, напр. “В гората” (вж. тук) – стихът е съвсем нетрадиционен.
Гео Милев адаптира и някои познати фолклорни приказки, като им придава нова звучност.

вж. стихотворенията за деца на Гео Милев от тук

4. Никола Вапцаров (1909-1942)

Друго голямо име в областта на българската поезия е Никола Вапцаров; убит през 1942 г. Вапцаров е осъден на смърт и разстрелян, докато Гео Милев е убит без смъртна присъда, във връзка със събитията около атентата в катедралата “Св. Крал” (дн. “Света Неделя”) от 1925 г. След взривяването на катедралата започва “разчистване на сметките” с някои автори, които рязко критикуват ... по онова време. Гео Милев не е съден, а направо убит. Преди около 10-тина години е открит неговият череп в един масов гроб в близост до Костинброд, на север от София и разпознат по стъкленото око. Вапцаров е съден през 1942 г. (процеса срещу Антон Иванов).
Вапцаров внезапно, при модерното си творчество, се обръща към проблеми, които са свързани със социалното. Създава поемата за деца “Влак” (вж. тук), стихотворението “Машинист” (вж. тук). Пише и някои хумористични текстове за деца. Основна фигура в неговата детска поезия е детето на работника. Вапцаров също е имал дете, което загубва много рано. Биографията му показва сякаш една изключително зла съдба. Това е един човек, който през целия си живот се опитва да намери себе си и то крайно безуспешно. Непрекъснато попада в ситуации, които са му несъответни. Вапцаров през целия си живот се чувства интелигент между работниците и работник между интелигентните. Може би твърде показателно е заглавието на неговото стихотворение “Огняроинтелигентска” (вж. тук) – той усеща тази вътрешна драма на човека, ненамерил собственото си място; на човека, който непрекъснато се усеща като чужд навсякъде, защото при него изборът да стане работник е някак абсолютно рационализиран избор. Той не е човек, който да бъде принуден да поеме подобна съдба.
Вапцаров произхожда от семейството на Йонко Вапцаров. Баща му е бил една от големите фигури на македонското движение в България – човек, свързан с движението за освобождение на Македония, много близък на царския двор. Когато царят е минавал през Банско, винаги е отсядал в къщата на Никола Вапцаров. Царят е държал на коленете си малкия Вапцаров, както и Пейо Яворов, като поет. При едното от пътуванията си към Македония Яворов също преминава през къщата на Йонко Вапцаров.
Изглежда при Никола Вапцаров има един тежък едипов комплекс по отношение на бащата; желание за оттласкване от един твърде властен баща. Оттам нататък Вапцаров започва да търси един друг път на развитие, а всъщност се оказва, че самата комунистическа партия, в която той постъпва, като че ли не го приема докрай като свой. Явно това е бил един крехък човек, който не е издържал, когато е попаднал в полицията. Поради това критериите по отношение на Вапцаров не трябва да бъдат идеологически, а чисто човешки. При него има някакво търсене на себе си, трагично лутане, което довежда до тази голяма трагедия. В период, когато държавата е във война, да бъдеш обвинен в противодържавна дейност почти неизменно води до подобна присъда. България влиза във война, 1942 г. са атентатите с немските влакове, които заминават за Източния фронт и нещата са били изключително сложни.
В поезията на Вапцаров личи онази драма на човека, който остава сам; губи детето си. Бил е крайно самотен в своето битие.

5. Калина Малина (1898-1979) и началото на българския детски роман

Райна Иванова Радева-Митова (1898–1979), по-известна под псевдонима Калина Малина, е българска детска писателка и преводачка, автор на около 50 книги за деца, както и на първия български детски роман "Златно сърце", както и на още два романа. На нейно име е създадена награда. Родена в София, тя следва в Историко-филологическия факултет на СУ, но поради липса на финансови средства е принудена да прекъсне. През 1918 г. работи като учителка в Етрополе, а по-късно (през 1921) завършва Висшия педагогически институт в родния си град. Превеждала е художествена литература от френски и руски. Сътрудничила е на сп. Звънче, Росица, Светулка, Септемврийче и др.

Източник: Уикипедия

Очертавайки в най-общи линии присъствието на поетическото, би трябвало да кажем, че това е време, в което се поставя началото на българския детски роман. С първия детски роман е свързано името на Калина Малина. През 1929 г. тя издава романи си “Златно сърце”, който е написан специално за деца и който следва не само определен жанров модел, познат на европейската литература, но и конкретно произведение – по признание на самата авторка при създаването на текста тя има предвид романа “Без дом” на Ектор Мало.
Произведението следва в композиционен план познатата схема на романа на възпитанието, чиито корени са още в епохата на Просвещението. От особена значимост за този тип творби е мотивът за пътуването, обвързан дълбинно с ритуала на инициацията. При този тип текстове героят извървява път в пряк смисъл, което позволява изграждането на своеобразен сюжет, както и в преносен смисъл, доколкото пътят метафоризира съзряването, движението от детската наивност и незнание към изстраданото познание за света, възпитаващо характера. Повествованието се води от първо лице ед.ч., героят разказва сам за детските си години, чрез което се търси вътрешната гледна точка, възможността за психологизиране на образа. Творбата съдържа специфична композиционна рамка, в която е поместен възрастният герой, зрелият мъж, докато същинската част от текста е класически разказ за детството, за напускането на родния дом и странстване по пътищата на болката, но и на любовта, които довеждат до съзряване.
В някакъв смисъл композицията е пръстеновидна, тъй като финалът сключва кръга чрез завръщане в дома. Основен образ в произведението е този на майката, въплътен в три героини – рождената майка на момчето, от която е останал само спомен; майка Айше, която участва в отвличането на детето и леля Злата, която се превръща в майка във финала на текста.
Типично за творбата е, че въпреки прозаичната си форма тя носи висок коефициент на наситеност с метафорични знаци (поетическия език) и пример в това отношение е самото заглавие “Златно сърце”. От една страна златното е сърце е конкретен предмет – медальон във формата на златно сърце; от друга страна то е метафора на всички онези добри хора, които това момче среща по пътя си. Романът носи много от характеристиките и на приключенското четиво, което го прави популярен за няколко поколения детски читатели.

Развитие на литературата за деца и юноши след Освобождението (6)

РАЗВИТИЕ НА ЛИТЕРАТУРАТА ЗА ДЕЦА И ЮНОШИ СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО

Периодът след Освобождението се характеризира от една страна със смяна на културната ситуация, доколкото темата за освободеното отечество се превръща в доминантна; от друга страна обаче голяма част от българските територии продължават да бъдат в някаква степен зависими от управлението на Османската империя, което изважда на преден план идеята за непостигнатия национален идеал като особено съществена. По принцип процесите в културата имат свой ритъм, който не съвпада винаги с динамиката на политическите процеси и това рефлектира особено мощно в културните феномени, които изграждат облика на 80-те и 90-те години на ХІХ в.

Възрожденският тип мислене е твърде устойчив, поради което културните модели в сферата на литературата показват съхранена връзка с възрожденското твърде дълго време. Някои от водещите явления в културата, като напр. появата на кръга “Мисъл”, ясно демонстрират стремеж към изтръгване от познатия тип художествено мислене, но заедно с това масово потребяваното четиво запазва чертите на вече познатото поради консервативността на художествения вкус на широката публика. Като специфично явление литературата за деца и юноши показва тенденция дори към по-висока степен на консервативност в сравнение с литературата за възрастни.

Детската литература е пряко зависима от формирането на национален възпитателен идеал, а йерархичната подреденост на етичните стойности се реорганизира относително трудно. По тази причина след 1878 г. продължават да преобладават текстове, в които проблемът за трудолюбието, ученолюбието, любовта към родината е основополагащ.

Новите акценти могат да бъдат търсени по посока на категоричното утвърждаване на свободата като ценност. В този смисъл христоматийни са текстове от типа на Вазовото стихотворение “Аз съм българче”. Обръщането на погледа към родната земя, както и към родната природа, позволява не само създаването на редица текстове с различна художествена стойност, но и утвърждаването на матрица, чието приложение с времето тривиализира стихотворните творби както в литературата за възрастни, така и в литературата за деца. Познатите още от Възраждането разновидности на тази матрица са основно две, въпреки че могат да бъдат наблюдавани в различни варианти: това са земята-майка и земята-рай, познати още от ранния Вазов или от “Татковина” на Петко Славейков.

Редица автори, които създават произведения за деца в този период, са формирани като маниер на мислене и светоусещане в годините преди Освобождението, а това дава отражение и върху написаното след 1878 г. В общи линии периодът след Освобождението е богат на автори, пишещи литература за деца. Идеята, че чрез детската литература трябва да бъдат формирани гражданите на свободна държава, ръководи немалка част от тях. Заедно с това обаче интересът към патриархалното, семейното също може да бъде наблюдаван като устойчив.


1. Василàки Пòпович (1833-1897)

вж. Биографични бележки от тук

вж. също тук

През 1880 г. се появява първата стихосбирка, съдържаща детска поезия, под заглавие “Детска гусла” и неин автор е Василаки Попович (Васил Попович). Основна тема в тази стихосбирка е родната природа. Създаденото от Попович показва афинитет към второличното поетическо говорене, при което лирическият аз се обръща пряко към обекта на възпяване, като в някои случаи гради и текст, подобен на диалог. Сред най-популярните творби, включени в тази стихосбирка, са “Пролет”, или, “Полско цвете”.

Избраният от Попович ритъм позволява някои от стиховете му да получат мелодии и те се превръщат в едни от най-популярните училищни песни за периода. Няколко думи за Василаки Попович, които се отнасят от една страна конкретно към него, от друга страна към цяло едно явление. Става въпрос за ангажимента с детска литература на автори, които започват своя творчески път като творци за възрастни. Василаки Попович в това отношение е изключително интересен пример.

Точно на този автор принадлежи един от първите белетристични текстове, които са писани въобще в българската литература, и неговият текст оспорва първенството, заедно с един от текстовете на Каравелов, за първата българска повест.

Василаки Попович известно време живее в Русия и поради факта, че неговият текст (“Разходка до лозето”) е написан на руски език и не е преведен на български в епохата на Възраждането (остава затворен за българската аудитория), поради което този текст е изтласкан и за родоначалник на българската белетристика се смята Любен Каравелов, въпреки че двата текста излизат в една и съща година с 1-2 месеца разлика помежду си. Тогава Каравелов публикува своята творба “Войвода”, която се смята, че е основополагаща за българската белетристика и задава някакъв модел. Василаки Попович създава и един изключително интересен “Монолог на владиката Иларион "Напред да изгорим българските книги!"”. Текстът е създаден около една легендарна история във връзка с падането на България под турска власт и вярата, че някои от много ценните български книги са били заровени в манастир, докато гръцкият владика Иларион, поради завист и омраза към българите, открива тези книги и ги изгаря, за да остави българското племе без памет. Това дава основание на Василаки Попович да напише един монолог, който е в стила на Шекспир. Монологичното говоренe на този владика силно напомня монолога на лейди Макбет от нощта преди да бъде извършено убийството на краля, от едноименната драма на Шекспир.

При Каравелов също се откриват препратки към Шекспир (“Хамлет”), което означава, че Шекспир не е непознат автор за Българското възраждане – особено за хората, които имат достатъчно висока степен на образованост – след като той е превеждан по онова време на руски, френски, английски (относително малка част от българите ползват свободно английски, това са възпитаниците на Роберт колеж).

Оказва се, че Шекспир присъства в българската литература именно като заемка, като някакъв вид реминисценция и като преводи. Явно Шекспир се е играел на сцена, бил е познат. Обръщам внимание на този факт, за да стане ясно, че хората, които се занимават с детска литература някъде в периода на Освобождението и непосредствено след това са високо образовани и много културни хора за своята епоха. Те осъзнават необходимостта от създаването на такава литература, защото те знаят, че за да бъде укрепена някаква държава, тя трябва да има своята основа, своя постамент, а постаментът е новото поколение – хората, които са се очистили от всичко онова, което робството е наслоило в съзнанието. Те разбира се са били малко повече оптимисти, отколкото историята доказва, че би трябвало да бъдат, защото смяната на едно, две, дори три поколения, като че ли не показва толкова бързо очистване от робското мислене (робския рефлекс). Така или иначе в сферата на поезията Василаки Попович като че ли създава най-доброто именно като писател (поет) за деца.


2. Константин Величков (1855-1907)

вж. Биографични бележки от тук

Константин Величков дори надхвърля мащаба на Василаки Попович. Той е близък приятел на Вазов (може би един от двамата приятели на Вазов, другият е д-р Иван Шишманов), политически ангажиран, занимавал се с дипломатическа работа, а за известно време е министър на просвещението, което всъщност доказва близкия му ангажимент с проблемите на българското образование.

Константин Величков пише основно за възрастни, като е възприеман като един от родоначалниците на сонетната форма в българската литература. Интересува се от изобразително изкуство, особено от италианския ренесанс, и създава изключително интересната си книга “Писма от Рим”, която съдържа негови коментари върху класически паметници на ренесансовото изкуство в Италия. Автор е и на мемоарната книга “В тъмница”, която се възприема и като важно историческо свидетелство, и като стойностен художествен текст.

В областта на литературата за деца той създава главно стихове. Основни фигури в неговата детска поезия са тези на майката и на учителя, който е обвързан с представата за бащата. Тук отново е налице това пренасяне на семейния модел върху общественото живеене. Още Ян Амос Коменски извежда формулата, че учителят трябва да бъде благ – да умее с мекота, с добрата да общува със своите ученици. Оттук нататък припокриването на фигурата на учителя с фигурата на бащата е като че ли логическо следствие от подобно разбиране на педагогиката. Става въпрос за учител, който обучава по-малките деца; не става въпрос за университетски преподавател, нито за учител в гимназия, а точно за тази ранна връзка между детето и преподавателя, когато то напуска семейната среда и се усеща някак си изгубено в училището. По тази причина и поради факта, че в България по онова време е имало много мъже учители, се оказва изключително важно фигурата на учителя по някакъв начин да бъде конструирана фикционално (художествено) и може би поетът, който го прави най-настойчиво, най-последователно, е именно Константин Величков. Междувременно в лично човешки план той преживява една много тежка трагедия – загубва детето си, поради което в детската му поезия се появяват твърде много елегични нотки, което довежда пък и до засилен интерес към религията.

* засилване на интереса към стихове, в които присъства религиозната проблематика или препратки към библейски персонажи

Жанрът на детската молитва е много характерен за българската поезия до 9. септември 1944 г. и по обясними причини след това той просто изчезва (от 1945-46 г.) с идването на Отечествения фронт на власт и с налагането като държавна политика на атеизма. Но ако разгърнете старите детски списания, както и старите стихосбирки за деца, ще видите, че това е една много доминираща тема: отношението като контактуване на детето с Бог и с Богородица – изключително често се среща това и Константин Величков е един от авторите, който като че ли задава някаква форма на изграждане на тези детски молитви, които по-късно се наблюдават в различни разновидности и при по-късни автори. Сред най-известните му произведения са “Майка” - старият Славейков също има произведение с такова заглавие (вж. тук) - освен това “Дете и майка”, а стиховете му са събрани в стихосбирка отново под заглавие “Детска гусла”, публикувана през 1894 г. Някъде към края на 80-те и вече първата половина на 90-те години започва се наблюдава една смяна на представата (модела) за детето, която е много характерна и много показателна.


3. Чичо Стоян (Стоян Попов) (1866-1930)

Стоян М. Попов, известен на децата като Чичо Стоян, е роден през 1865 г. в пернишкото село Дивотино. Отначало учи за свещеник, но не завършва Семинарията. Животът му е свързан с театъра - организира театрални трупи, режисира представления, изявявя се като актьор. Литературната си дейност започва с поезия за възрастни, пише исторически повести, поеми, разкази. През 1898 г. издава първата си стихосбирка за деца – „Детска китка”. Така за литературата ни е открит един голям талант, чийто стихове знаят поколения деца и родители – „Сърдитко”, „Щъркел”, „При мама и при татко”. /взето от тук/

Началото на 90-те години е свързано с нови търсения в представата за детето. Откровеният дидактизъм, характерен за някои ранни текстове (писани и преди Освобождението, и след него) се измества от стремежа на детската литература да бъде създавана като отразяваща светоусещането на самото дете. Детето вече не е само обект на поучение, а самò пречупва света през собствения си поглед в стиховете на автор като Чичо Стоян (псевдоним на Стоян Попòв, род. 1866 г. и ум. 1930 г.).

При Стоян Попов се прави опит лирическият аз в текстовете да бъде самото дете, поради което акцентът е върху наивността, непосредствеността на възприятията, върху детската фантазия. Стихотворенията му обикновено са насочени към децата от предучилищна и ранна училищна възраст, а някои от тях носят и хумористични елементи. За разлика от споменатите вече автори, Стоян Попов посвещава цялото си творчество на децата – той никога не създава текст за възрастни. Издава няколко стихосбирки (вж. тук), сред които са “Чичова китка”, “Чичов дар”, “Слънчеви лъчи”, “Детелинки”. Особено популярни са неговите стихотворения “Щъркел шарен, дългокрак”, “Колко мило, колко сладко” и др. под. След преобръщането на модела, осъществено от Чичо Стоян, търсенето на детския поглед върху света се превръща в тенденция. Това е период, в който особено активно се развива и детският периодичен печат, като заедно с това се обогатява и жанровата система на детската литература.

4. Дядо Благо (Стоян Русев) (1865-1938)

Роден на 2 февруари 1865 г. в с. Заберново, Малкотърновско. Най-малкият брат от общо деветнадесет деца. Братята му откликват на жаждата за знания у по-малкият сред тях и го отвеждат при по-големия - банков чиновник в Бургас. В приморския град Стоян завършва втори прогимназиален клас ан Бургаската прогимназия, а гимназия завършва в Сливен. Завръща се в Бургас и после учителства в с. Горица и с. Росен, Бургаско. Успоредно с учителстването се залавя с младежка жар и родолюбие да събира и записва народни умотворения и приказки, пословици, гатанки, басни, описва на родни обичаи-коледуване, сурвакане и други. Обработката на същите, детският писател Стоян Русев- Дядо Благо, извършва предимно в Бургас, главно през празниците и ваканциите. Тук издава и първата си стихосбирка с лирически и епически стихотворения за възрастни - "Звезда"(1889). Това е първата , отпечатана в нашия град художествена творба. Печатана е в печатницата на Иван Ю. Кираджиев. Същата 1889 г. Стоян Русев- Дядо Благо се установява в София и започва да издава списание за деца "Градинка" вестниче "Славейче" и много други. До края на живота си Дядо Благо е събрал 1630 гатанки, 115 басни, стотици приказки, сътворил е много стихотворения. Починал е на 16 януари 1938 г. в София. /взето от тук/

Редом с името на Чичо Стоян се появява и това на Дядо Благо, чието истинско име е Стоян Русев. Двамата автори редактират сп. “Славейче”, което започва да излиза през 1906 г. и има енциклопедичен характер. Творчеството на Стоян Русев е твърде разнообразно, но той остава в историята на българската детска литература главно като създател на гатанки. Първата му стихосбирка излиза още през 1889 г. под заглавие “Звезда”, но най-популярната му книга е “Гатанки от дядо Благо”, публикувана през 1925 г. с илюстрации на Вадúм Лазаркевич (украинец). Именно с илюстрациите на Вадим Лазаркевич и с текстовете на Дядо Благо книгата се превръща в явление. Неговите илюстрации като че ли очертават цяла една тенденция в българската детска литература и въобще в издателското дело. Негови са илюстрациите на книжки от типа на “Работна мецана”, “Медената пита” и т.н.; всичките тези познати заоблени мечета, зайчета и т.н. са произведения на Вадим Лазаркевич.

Книгата се превръща в явление не само със своите текстове, но и със своите илюстрации, защото по онова време, поради невъзможността да бъдат издавани много скъпи книги, голяма част от детските книжки са с илюстрации, но не толкова богато илюстрирани. Особено цветните илюстрации са относително по-рядко срещани и затова тази книжка е важна, тъй като направо чертае тенденции в развитието на литературата. Подобно на Константин Величков, в по-късните си години Дядо Благо също започва да пише текстове, които са много тясно обвързани с религиозната проблематика и най-известните му произведения от този тип са събрани в книгата “Кръгосветче от Дядо Благо”.


5. Цанко Церкòвски (1869-1926)

вж. Биографични бележки от тук вж. също тук

Любопитно за периода непосредствено след Освобождението е, че детската литература обикновено говори за живота на градското дете (детето от малкото градче), обикновено градският тип живеене е доминантен. Това е любопитен факт, тъй като България е основно селска страна; но въпреки всичко първите текстове са създадени за градските деца. Появата на селянчето като художествена фигура се свързва най-вече с творчеството на Цанко Церковски, който също работи в този период. Цанко Церковски е известна фигура, свързана с БЗНС, смените на правителствата и т.н. За известно време дори е в затвора, където пише един много лош роман. Церковски е известна обществена фигура, земеделец, член на Земеделския съюз.

Цанко Церковски се различава от предходните автори; той произхожда от селото и неговият интерес е свързан със селото. Целият му живот на публицист, на обществен деятел, на политическа фигура е обвързан със Земеделския съюз, поради което и стихотворенията му в значителна степен се отличават от вече споменатите стихотворения. Характерно за творчеството на Церковски е заимстването от фолклорни текстове, което може да бъде наблюдавано на равнището на ритмиката, на лексиката, на образната система. През 1905 г. излиза неговата стихосбирка “Детска раздумка”, а през 1912 г. “Росни капки”.

Хумористичните стихотворения имат немалък дял в творчеството на Церковски, а сред най-известните му стихотворения са “Прела баба” или “Дий, воловци заморени”. Церковски оказва много силно въздействие върху Яворов. Яворов черпи изключително много от Цанко Церковски, когато създава своите “Хайдушки песни” (“ден денува – пътища потайни, нощ нощува – пътища незнайни; нямам тато, нито мама – тато да ругае, мама да ридае”) – всичко това е заето от “Делийските песни” на Цанко Церковски.


6. Васил Иванов Стоянов (1880-1962)

вж. Биографични бележки от тук

Неговите творби са насочени към най-малките, неграмотните още деца. Основна тема в творбите му е животът на детето в семейна среда. Подобно на Чичо Стоян, Васил Стоянов се опитва да използва езика на малкото дете и да говори от негово име. Особено характерни са стихотворенията му “Баба иде, аз я чух” или “Пиле, пиле”, “Магаре”.

Стихосбирки: “Стихотворения за деца” (1904 г.), която е първата публикувана; през 1906 г. излиза стихосбирката “У дома и на полето”.