ФИЛОЛОГИЧЕСКИ ПРАКТИКУМ
/упражнения ІІІ, ІV група/
* 02.12.2008 г., Вторник – гостуване на Миролюба Бенатова, 45 мин. среща
* след 08.12.2008 г. – гостуване на Венелин Петков
* 03.12.2008 г. – вм. упражнението на 08.12.2008 г. (І, ІІ група) / 09.12.2008 г. (ІІІ, ІV група)
* до Коледа – конспект върху “В света на думите” на Василка Радева, стр. 87-167; “Съвременна българска пунктуация” на Руселина Ницолова
1. Граматическата категория определеност – неопределеност в българския език
Какво е отношението на тази граматическа категория към езиковата култура? Много сте чували по телевизията или по радиата конструкции от типа: “Българска национална телевизия представи...”, “Българско национално радио излъчи репортаж...” или “Законът ще се гледа в пленарна зала...”. Какво разбираме под категорията ‘определеност’? Определеност означава познатост, единичност, т.е. срещу едно название стои единичен референт (субект от действителността). Срещу едно название стои конкретен, строго определен референт. За да покажем, че този референт е единичен и познат, винаги използваме членната морфема в българския език:
“Законът ще се гледа в пленарната зала...” – защото пленарната зала е една, строго определена, позната – единичен референт;
“Българската национална телевизия представи...” – защото българска национална телевизия е и Канал 3 (тя също е българска, също е национална), но Българската национална телевизия е една – тук отново имаме категорията ‘определеност’, единичност.
Подобни грешки ще откриете и при изказвания от типа: “Студент съм в Софийски университет”, което може да означава, че съм студент, който се намира на територията на гр. София. Едно от малкото умни неща, които каза настоящият ректор на университета, проф. Илчев, е, че когато българинът казва “Завърших университета”, той винаги има предвид Софийския университет. Това са т.нар. пресубпозитивни (?) употреби. За да бъдем граматически коректни, е важно да се определи именно “студент в Софийския университет” – като единичен, познат обект, единичен референт; срещу названието има строго определен референт, единичен факт от действителността.
“Награждаването ще бъде в Българска академия на науките” – колко български академии на науките има? Има една българска академия и това е Българската академия на науките.
1.1. Произход и аглутинация (процес на прилепване) на членните морфеми
Ще срещнете по-нататък проблемът за детерминацията, определеността. Как се изразява граматически категорията ‘определеност’? Изразява се чрез
членната морфема:
-ът (за м.р.),
-та (за ж.р.),
-то (за ср.р). Съвременната членна морфема произлиза от старобългарското показателно местоимение
тъ,
та,
то, които ‘прилепват’, аглутинират към думата. Ако си представим, че старобългарското съществително, което назовава човек, е изглеждало така:
показателното старобългарско местоимение се добавя към структурата, за да маркира думата като определена, като позната, като референциал.
Аглутинация означава прилепване на членната морфема към основата на думата:
При процес исторически през старобългарския период краесловните ерове се оказват в слаба позиция (краесловните и нечетните ерове в думата). Всички тези ерове отпадат от структурата на думата и всъщност членната морфема е
-т, добавя се
-т към основата на думата
Не случайно имаме системата на неопределителните местоимения (еди кой си, който и да е, еди какъв си); но
вече е строго определен, познат.
Още няколко старобългарски показателни местоимения са развили тази функция на показателност, на
диектичност (?), но те са се маргинализирали и са останали в диалектите. От старобългарски език функцията на показателни местоимения имат:
нъ,
на,
но (
мужанъ,
женана,
детено) – в Родопските диалекти;
съ,
са,
со (
мужъсъ,
женаса,
детесо) – отново в Родопските диалекти;
въ,
ва,
во (
мужъвъ,
женава,
детево) – характерна за Трънските диалекти. От в книжовния български език функцията на определителен член е поело само първото показателно местоимение:
тъ,
та,
то. Не случайно в една от популярните български народни песни на Стефка Саботинова се казва “Притури се
планинана”. Тези стари показателни местоимения са останали само в периферията и днес обслужват само диалектните системи;
тъ,
та,
то са развили функцията на детерминатор (определител) за книжовния български език.
1.2. Исторически развой на членните морфеми
С оглед на историческия развой ще кажем няколко думи, защото те имат отношение към актуалните проблеми на членуването в българския език. През Възраждането въпросът за членната морфема е бил изключително оспорван въпрос. На базата на тези спорове през Възраждането се оформят три книжовни езикови школи през втората четвърт на ХІХ в.
[1]:
Новобългарска школа с представители Петър Берон, Васил Априлов, Ем. Маскидович застава зад схващането, че членна морфема в българския език трябва да има, защото я има в диалектите, т.е. в живия говорим език, затова тя трябва да бъде включена и в структурата на новоизграждащия се книжовен език. Тази школа е определяна като най-демократичната, защото основната концепция е, че съвременният български книжовен език трябва да легне в основата на живия език, на диалекта.
Втората школа, т.нар. Черковнославянска школа, която изгражда концепциите си само на едно издание на Христаки Павлович от 1848 г., “Славяноболгарска граматика”, категорично отхвърля членната морфема. И в предговора на изданието си той пише, че това тъ-тъ-тъ, та-та-та, то-то-то звучат като куршумен изстрел и отнемат всичко красиво от езика. Самият Павлович пише, че тези конструкции трябва да бъдат изхвърлени от езика, защото предизвикат безобразие и го правят немелодичен.
Тук трябва да кажем, че българските диалекти не познават в двата основни варианта пълен и кратък член на членната морфема. Има диалекти, в които се употребява само пълният член и диалекти, в които се употребява само краткият член. Правописните комисии предлагат доста разнообразна картина. През 1921 г., когато министър на просветата е бил Марчевски, се налага т.нар. марчевски правопис. Той предлага т.нар. еуфонично правило (благозвучно правило): ако предходната дума завършва на съгласна, ще имаме кратък член, за да има благозвучие, напр. Елена бяга., но Еленът избяга. (тъй като следващата дума започва с гласна), за да има вокална хармония. Това правило по своя характер е изключително романтично и не е прието от тогавашната общественост и от филологическата общност.
За съжаление през 1989 г. колеги от нашата катедра предложиха българският език да бъде разделен на две формации, по модела на гръцкия език: едната формация да обслужва по-грамотната част от населението, а втората част да обслужва т.нар. простолюдие. Слава Богу, такъв закон за българския език не беше приет и на това недобре обмислено решение не беше дадена зелена светлина и то отпадна, най-малкото защото идеята на езика е да обединява хората, а не да ги разделя.
Имал съм случаи, в които ваши колеги са носели тетрадки от писмени ученически текстове, в които учителите не познават правилото, а това е едно изключително логическо правило и има изключително практически критерии, които никога няма да ви подведат дали да употребите пълен или кратък член; затова то не създава проблеми. Колегите, които изготвят “Нов правописен речник на българския език” са категорични, че това правило, което е валидно за писмената практика, ще остане в сила. Единият от доводите им е чисто семантичен: разпознаването на обекта и субекта. Субектът е вършителят на действието и граматически той се членува с пълен член: Затворник гръмна полицай (разменен словоред) – започват въпроси кой кого е убил; при субпозициите логиката на текста подсказва кой е субектът и кой е обектът и тук не е толкова необходимо да има непременно членуване с пълен член (Полицаят уби затворник – тук е ясно кой е субектът и кой е обектът на действието).
Вторият критерий, заради който законодателят настоява това правило да се запази, е, че това е правило, характерно и валидно само за писмената реч. Правилото е задължително само когато става дума за писмен текст; въпреки че и в устната практика има случаи, при които се приема като отклонение от нормите на езиковата култура некоректната употреба на членната морфема. Например: Отивам до магазинът.; Ще кажа на преподавателят си. – тези случаи, при които след предлог употребяваме пълен член дори в устната практика, се приемат като недопустими с оглед на езиковата култура. Правилните изговорни форми са: Ще кажа на преподавателя си.; Ще отида до магазина.
Ще имате възможност да попитате и Владко Мурдаров кои от разговорните модели, които от нормите, които ви се струват архаични, има възможност да отпаднат от структурата на новия правописен речник на българския език. И тъй като проф. Мурдаров е отговорен редактор на този речник, ще ви каже напр., че докато той отговаря за този речник ме-формантите от глаголи при І и ІІ спрежение, единствено и множествено число (пишеме, носиме), няма да бъдат допуснати като дублети, въпреки че в разговорната практика те показват една устойчивост и един добър процент, в сравнение с т.нар. книжовна норма. Същото ще ви каже и за правилото за членуване: че докато той е главен редактор, това правило ще бъде валидно.
* * *
* Неопределенолични глаголни форми:
Пример:
докато изтече часовникът – докато изтече той, часовникът; “Докато изтече той?” или “Докато изтече какво?” – ‘изтече’ е от т.нар. неопределенолични глаголни форми. Неопределеноличните глаголни форми обикновено ни подвеждат, тъй като изискват въпроса “какво?”, пр.
Боли ме кракът. (Боли ме той? или Боли ме какво?). При неопределенолични или след безлични конструкции трябва много да се внимава: щом може да се замени думата с “той” – поставя се пълен член; щом може да се замени с “то” – поставя се кратък член; но при неопределеноличните форми обикновено има пълен член, защото те не определят лицето. Елементарният пример е:
Виждаше се върхът. (той, неопределенолична форма), но
Виждаха върха. –
Те (имплицитен подлог)
виждаха върха (него);
Втория (него)
час правихме контролно. Винаги логически заменяйте с “той” и “него”, това никога няма да ви подведе.
Другият практически критерий, на който
[2] много се настоява: след предлог (
в,
по,
над,
чрез,
до) никога не се пише пълен член.
* Членуване в конструкции с перцептивни глаголи:
Пример: Виждам директор[а/ът] да влиза.; Моля преподавател[я/ят] да остане в час. Членуването в този случай е свързано с т.нар. информационна структура на изречението.
2. Позиции на членуването в българския език
* Подлогът и неговите съгласувани определения, изразени с имена от м.р. в ед.ч. се членуват с пълен член.
* С -ът се членуват съществителните, завършващи на твърд съгласен, а с -ят – прилагателните, причастията, числителните редни, както и съществителните имена, завършващи на мек съгласен в старобългарския език.
Има три позици:
1) деятелни имена (nomina agentis), които завършват на
-ар, пр.
овчар – овчарят,
юбиляр – юбилярят;
[3]
2) деятелни имена (nomina agentis), които завършват на
-тел, пр.
учител – учителят,
писател – писателят;
3) 10 думи от старобългарския език, които са завършвали на мек съгласен:
сън,
ден,
път,
огън,
лакът,
нокът,
кон,
зет,
крал,
цар.
* Членуваме задължително с пълен член, когато можем да заместим с личното местоимение “той”; когато можем да заменим с “него”, задължително членуваме с кратък член. Примери: Малчугана (него) го беше срам.; Директора (него) го извикаха в полицията. Това са позициите на т.нар. удвоено допълнение (фр. реприза) в българския език. Удвояването на допълнението се смята за една от най-типичните балкански езикови черти, която дава основание езиците на Балканския полуостров да бъдат оформени в Балкански езиков съюз.
* Когато думата-подлог има съгласувано определение, членува се то, пр. Черният лебед е много жизнен.
* При две и повече разнородни съгласувани определения се членува само първото, пр. Първият пристигнал студент влезе на изпита.
* При две и повече еднородни съгласувани определения трябва да се членуват всичките, пр. Излезе северният (той), студеният (той) вятър.; Това е първият (той), единственият (той) засега студент, справил се успешно със задачата.
* Когато еднородните определения се отнасят към различни обекти, поради което са задължително съюзно свързани, винаги се членуват всичките, за да не се получава двусмислица, пр.: Българският и френският език са аналитични. (а не Българският и френски език са аналитични.) Винаги съгласуваме думата определение към думата определяемо, пр. Българският, руският и френският език., а не: Българският, руският и френският езици.; Първа, втора, трета и четвърта група са най-силните студенти., а не: Първа, втора, трета и четвърта групи са най-силните студенти.
* Когато сказуемото е изразено с безлична или неопределенолична глаголна форма, подлогът прилича на допълнение и трябва да се внимава с членуването му,
пр. Боли ме кракът (той, не “какво?/що?”);
Виждаше се върхът (той).;
Виждаха върха (него; неопределеноличен глагол
[5]).;
Трябва ми вчерашният (той)
вестник.; случаи на удвояване на допълнението:
Рейса (него)
го няма.; Човека (него)
го е яд.;
Трябва да осъдят шпионина (него).;
Закона (него)
за ятовия преглас го има и в правописния речник.
* Ако към подлог местоимение има поясняващо име от м.р. в ед.ч., синтактично позицията се нарича
удвоен подлог, пр.
Той, учителят,[6] ще напише справедливите оценки.; Редно би било ти, първенецът на курса, да произнесеш слово.
Един от типичните маркери за разговорност е удвояването в българския език на аргументите (подлога и допълнението). Примери за удвоено допълнение: Ученика (него) го извикаха в дирекцията.; Учителя (него) го беше срам от поведението на учениците. Тук обаче говорим за удвоен подлог, въпреки че по-новите теории (Чомски, трансформационно-генеративен модел) отричат понятия като ‘подлог’ и ‘сказуемо’. Там отношенията на думите в изречението се изграждат под формата на дърво – оформят се групи на подлога, групи на сказуемото; всичко това се представя в една конструкция, чийто връх (на дървото) представя крайния модел на изречението – това ще се изучава по Синтаксис.
* Когато към подлога или към сказуемното определение има приложение, членуването е с пълен член, пр. Петров, директорът (той) на завода, е в отпуск.
* Когато подлогът е изразен със съчинително словосъчетание, всички имена от м.р. в ед.ч. се членуват с пълен член, пр.
На митинга присъстваха президентът (той)
и министър-председателят (той).;
Даскалът (той),
попът (той)
и неколцина от учениците стояха в училищния двор.
Задача за 02.12.2008 г.: думи с представките
о-/у-,
пре-/при-; колажи от вестници, които да се попълнят (с пълен/кратък член) и които ще се коментират през следващия час (вж.
тук).
[1] За това много подробно ще се говори в ІІІ курс по История на българския книжовен език.[2] “на който”, тъй като се отнася към нелична форма; при лица се използва “на когото” – винителна форма за лица[3] В думата ‘юбиляр’ е налице палатален корелат.[4] Съчетания като автор романтик, поет революционер се пишат разделно, тъй като членуване се прилага към първия компонент (авторът романтик, поетът революционер).[5] Неопределеноличните конструкции ни подвеждат, тъй като ни карат да търсим обект, а не субект.[6] Преди и след “учителя” може да се постави и тире, но по-изразителният знак е запетаята, която оформя смислова цялост – в интонационно отношение; вариантът с тирето има по-скоро поясняващ характер. Запетаята много ясно отделя – смислово, граматически, интонационно една конструкция от друга конструкция.
* Сказуемните определения към подлога и техните съгласувани определения също се членуват с пълен член, пр.: Стефчов сега е най-умният (той), най-гордият (той), най-преданият (той).; Първият (той) въпрос, който изисква внимание, е въпросът (той) за жанра на произведението.; Това е светът (той) на деформираното, на уродливото.
* Когато подлогът е към сказуемо в страдателен залог, той не назовава реалния вършител, но тъй като членуването е следствие от смислово-граматическото единство на текста, определяща роля има граматическата, а не логическата функция на думата, пр.:
Образът (той)
е възпроизведен изключително талантливо.;
Басейнът (той)
се пълни за 5 часа.; Как
от автора романтик[4] (него) е
изграден изключително реалистичният образ (той)
на главния герой?
