РАЗВИТИЕ НА ЛИТЕРАТУРАТА ЗА ДЕЦА И ЮНОШИ СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО
Периодът след Освобождението се характеризира от една страна със смяна на културната ситуация, доколкото темата за освободеното отечество се превръща в доминантна; от друга страна обаче голяма част от българските територии продължават да бъдат в някаква степен зависими от управлението на Османската империя, което изважда на преден план идеята за непостигнатия национален идеал като особено съществена. По принцип процесите в културата имат свой ритъм, който не съвпада винаги с динамиката на политическите процеси и това рефлектира особено мощно в културните феномени, които изграждат облика на 80-те и 90-те години на ХІХ в.
Възрожденският тип мислене е твърде устойчив, поради което културните модели в сферата на литературата показват съхранена връзка с възрожденското твърде дълго време. Някои от водещите явления в културата, като напр. появата на кръга “Мисъл”, ясно демонстрират стремеж към изтръгване от познатия тип художествено мислене, но заедно с това масово потребяваното четиво запазва чертите на вече познатото поради консервативността на художествения вкус на широката публика. Като специфично явление литературата за деца и юноши показва тенденция дори към по-висока степен на консервативност в сравнение с литературата за възрастни.
Детската литература е пряко зависима от формирането на национален възпитателен идеал, а йерархичната подреденост на етичните стойности се реорганизира относително трудно. По тази причина след 1878 г. продължават да преобладават текстове, в които проблемът за трудолюбието, ученолюбието, любовта към родината е основополагащ.
Новите акценти могат да бъдат търсени по посока на категоричното утвърждаване на свободата като ценност. В този смисъл христоматийни са текстове от типа на Вазовото стихотворение “Аз съм българче”. Обръщането на погледа към родната земя, както и към родната природа, позволява не само създаването на редица текстове с различна художествена стойност, но и утвърждаването на матрица, чието приложение с времето тривиализира стихотворните творби както в литературата за възрастни, така и в литературата за деца. Познатите още от Възраждането разновидности на тази матрица са основно две, въпреки че могат да бъдат наблюдавани в различни варианти: това са земята-майка и земята-рай, познати още от ранния Вазов или от “Татковина” на Петко Славейков.
Редица автори, които създават произведения за деца в този период, са формирани като маниер на мислене и светоусещане в годините преди Освобождението, а това дава отражение и върху написаното след 1878 г. В общи линии периодът след Освобождението е богат на автори, пишещи литература за деца. Идеята, че чрез детската литература трябва да бъдат формирани гражданите на свободна държава, ръководи немалка част от тях. Заедно с това обаче интересът към патриархалното, семейното също може да бъде наблюдаван като устойчив.
1. Василàки Пòпович (1833-1897)
Възрожденският тип мислене е твърде устойчив, поради което културните модели в сферата на литературата показват съхранена връзка с възрожденското твърде дълго време. Някои от водещите явления в културата, като напр. появата на кръга “Мисъл”, ясно демонстрират стремеж към изтръгване от познатия тип художествено мислене, но заедно с това масово потребяваното четиво запазва чертите на вече познатото поради консервативността на художествения вкус на широката публика. Като специфично явление литературата за деца и юноши показва тенденция дори към по-висока степен на консервативност в сравнение с литературата за възрастни.
Детската литература е пряко зависима от формирането на национален възпитателен идеал, а йерархичната подреденост на етичните стойности се реорганизира относително трудно. По тази причина след 1878 г. продължават да преобладават текстове, в които проблемът за трудолюбието, ученолюбието, любовта към родината е основополагащ.
Новите акценти могат да бъдат търсени по посока на категоричното утвърждаване на свободата като ценност. В този смисъл христоматийни са текстове от типа на Вазовото стихотворение “Аз съм българче”. Обръщането на погледа към родната земя, както и към родната природа, позволява не само създаването на редица текстове с различна художествена стойност, но и утвърждаването на матрица, чието приложение с времето тривиализира стихотворните творби както в литературата за възрастни, така и в литературата за деца. Познатите още от Възраждането разновидности на тази матрица са основно две, въпреки че могат да бъдат наблюдавани в различни варианти: това са земята-майка и земята-рай, познати още от ранния Вазов или от “Татковина” на Петко Славейков.
Редица автори, които създават произведения за деца в този период, са формирани като маниер на мислене и светоусещане в годините преди Освобождението, а това дава отражение и върху написаното след 1878 г. В общи линии периодът след Освобождението е богат на автори, пишещи литература за деца. Идеята, че чрез детската литература трябва да бъдат формирани гражданите на свободна държава, ръководи немалка част от тях. Заедно с това обаче интересът към патриархалното, семейното също може да бъде наблюдаван като устойчив.
1. Василàки Пòпович (1833-1897)
вж. Биографични бележки от тук
вж. също тук
През 1880 г. се появява първата стихосбирка, съдържаща детска поезия, под заглавие “Детска гусла” и неин автор е Василаки Попович (Васил Попович). Основна тема в тази стихосбирка е родната природа. Създаденото от Попович показва афинитет към второличното поетическо говорене, при което лирическият аз се обръща пряко към обекта на възпяване, като в някои случаи гради и текст, подобен на диалог. Сред най-популярните творби, включени в тази стихосбирка, са “Пролет”, или, “Полско цвете”.
Избраният от Попович ритъм позволява някои от стиховете му да получат мелодии и те се превръщат в едни от най-популярните училищни песни за периода. Няколко думи за Василаки Попович, които се отнасят от една страна конкретно към него, от друга страна към цяло едно явление. Става въпрос за ангажимента с детска литература на автори, които започват своя творчески път като творци за възрастни. Василаки Попович в това отношение е изключително интересен пример.
Точно на този автор принадлежи един от първите белетристични текстове, които са писани въобще в българската литература, и неговият текст оспорва първенството, заедно с един от текстовете на Каравелов, за първата българска повест.
Василаки Попович известно време живее в Русия и поради факта, че неговият текст (“Разходка до лозето”) е написан на руски език и не е преведен на български в епохата на Възраждането (остава затворен за българската аудитория), поради което този текст е изтласкан и за родоначалник на българската белетристика се смята Любен Каравелов, въпреки че двата текста излизат в една и съща година с 1-2 месеца разлика помежду си. Тогава Каравелов публикува своята творба “Войвода”, която се смята, че е основополагаща за българската белетристика и задава някакъв модел. Василаки Попович създава и един изключително интересен “Монолог на владиката Иларион "Напред да изгорим българските книги!"”. Текстът е създаден около една легендарна история във връзка с падането на България под турска власт и вярата, че някои от много ценните български книги са били заровени в манастир, докато гръцкият владика Иларион, поради завист и омраза към българите, открива тези книги и ги изгаря, за да остави българското племе без памет. Това дава основание на Василаки Попович да напише един монолог, който е в стила на Шекспир. Монологичното говоренe на този владика силно напомня монолога на лейди Макбет от нощта преди да бъде извършено убийството на краля, от едноименната драма на Шекспир.
При Каравелов също се откриват препратки към Шекспир (“Хамлет”), което означава, че Шекспир не е непознат автор за Българското възраждане – особено за хората, които имат достатъчно висока степен на образованост – след като той е превеждан по онова време на руски, френски, английски (относително малка част от българите ползват свободно английски, това са възпитаниците на Роберт колеж).
Оказва се, че Шекспир присъства в българската литература именно като заемка, като някакъв вид реминисценция и като преводи. Явно Шекспир се е играел на сцена, бил е познат. Обръщам внимание на този факт, за да стане ясно, че хората, които се занимават с детска литература някъде в периода на Освобождението и непосредствено след това са високо образовани и много културни хора за своята епоха. Те осъзнават необходимостта от създаването на такава литература, защото те знаят, че за да бъде укрепена някаква държава, тя трябва да има своята основа, своя постамент, а постаментът е новото поколение – хората, които са се очистили от всичко онова, което робството е наслоило в съзнанието. Те разбира се са били малко повече оптимисти, отколкото историята доказва, че би трябвало да бъдат, защото смяната на едно, две, дори три поколения, като че ли не показва толкова бързо очистване от робското мислене (робския рефлекс). Така или иначе в сферата на поезията Василаки Попович като че ли създава най-доброто именно като писател (поет) за деца.
2. Константин Величков (1855-1907)
вж. Биографични бележки от тук
Константин Величков дори надхвърля мащаба на Василаки Попович. Той е близък приятел на Вазов (може би един от двамата приятели на Вазов, другият е д-р Иван Шишманов), политически ангажиран, занимавал се с дипломатическа работа, а за известно време е министър на просвещението, което всъщност доказва близкия му ангажимент с проблемите на българското образование.
Константин Величков пише основно за възрастни, като е възприеман като един от родоначалниците на сонетната форма в българската литература. Интересува се от изобразително изкуство, особено от италианския ренесанс, и създава изключително интересната си книга “Писма от Рим”, която съдържа негови коментари върху класически паметници на ренесансовото изкуство в Италия. Автор е и на мемоарната книга “В тъмница”, която се възприема и като важно историческо свидетелство, и като стойностен художествен текст.
В областта на литературата за деца той създава главно стихове. Основни фигури в неговата детска поезия са тези на майката и на учителя, който е обвързан с представата за бащата. Тук отново е налице това пренасяне на семейния модел върху общественото живеене. Още Ян Амос Коменски извежда формулата, че учителят трябва да бъде благ – да умее с мекота, с добрата да общува със своите ученици. Оттук нататък припокриването на фигурата на учителя с фигурата на бащата е като че ли логическо следствие от подобно разбиране на педагогиката. Става въпрос за учител, който обучава по-малките деца; не става въпрос за университетски преподавател, нито за учител в гимназия, а точно за тази ранна връзка между детето и преподавателя, когато то напуска семейната среда и се усеща някак си изгубено в училището. По тази причина и поради факта, че в България по онова време е имало много мъже учители, се оказва изключително важно фигурата на учителя по някакъв начин да бъде конструирана фикционално (художествено) и може би поетът, който го прави най-настойчиво, най-последователно, е именно Константин Величков. Междувременно в лично човешки план той преживява една много тежка трагедия – загубва детето си, поради което в детската му поезия се появяват твърде много елегични нотки, което довежда пък и до засилен интерес към религията.
* засилване на интереса към стихове, в които присъства религиозната проблематика или препратки към библейски персонажи
Жанрът на детската молитва е много характерен за българската поезия до 9. септември 1944 г. и по обясними причини след това той просто изчезва (от 1945-46 г.) с идването на Отечествения фронт на власт и с налагането като държавна политика на атеизма. Но ако разгърнете старите детски списания, както и старите стихосбирки за деца, ще видите, че това е една много доминираща тема: отношението като контактуване на детето с Бог и с Богородица – изключително често се среща това и Константин Величков е един от авторите, който като че ли задава някаква форма на изграждане на тези детски молитви, които по-късно се наблюдават в различни разновидности и при по-късни автори. Сред най-известните му произведения са “Майка” - старият Славейков също има произведение с такова заглавие (вж. тук) - освен това “Дете и майка”, а стиховете му са събрани в стихосбирка отново под заглавие “Детска гусла”, публикувана през 1894 г. Някъде към края на 80-те и вече първата половина на 90-те години започва се наблюдава една смяна на представата (модела) за детето, която е много характерна и много показателна.
3. Чичо Стоян (Стоян Попов) (1866-1930)
Стоян М. Попов, известен на децата като Чичо Стоян, е роден през 1865 г. в пернишкото село Дивотино. Отначало учи за свещеник, но не завършва Семинарията. Животът му е свързан с театъра - организира театрални трупи, режисира представления, изявявя се като актьор. Литературната си дейност започва с поезия за възрастни, пише исторически повести, поеми, разкази. През 1898 г. издава първата си стихосбирка за деца – „Детска китка”. Така за литературата ни е открит един голям талант, чийто стихове знаят поколения деца и родители – „Сърдитко”, „Щъркел”, „При мама и при татко”. /взето от тук/
Началото на 90-те години е свързано с нови търсения в представата за детето. Откровеният дидактизъм, характерен за някои ранни текстове (писани и преди Освобождението, и след него) се измества от стремежа на детската литература да бъде създавана като отразяваща светоусещането на самото дете. Детето вече не е само обект на поучение, а самò пречупва света през собствения си поглед в стиховете на автор като Чичо Стоян (псевдоним на Стоян Попòв, род. 1866 г. и ум. 1930 г.).
При Стоян Попов се прави опит лирическият аз в текстовете да бъде самото дете, поради което акцентът е върху наивността, непосредствеността на възприятията, върху детската фантазия. Стихотворенията му обикновено са насочени към децата от предучилищна и ранна училищна възраст, а някои от тях носят и хумористични елементи. За разлика от споменатите вече автори, Стоян Попов посвещава цялото си творчество на децата – той никога не създава текст за възрастни. Издава няколко стихосбирки (вж. тук), сред които са “Чичова китка”, “Чичов дар”, “Слънчеви лъчи”, “Детелинки”. Особено популярни са неговите стихотворения “Щъркел шарен, дългокрак”, “Колко мило, колко сладко” и др. под. След преобръщането на модела, осъществено от Чичо Стоян, търсенето на детския поглед върху света се превръща в тенденция. Това е период, в който особено активно се развива и детският периодичен печат, като заедно с това се обогатява и жанровата система на детската литература.
4. Дядо Благо (Стоян Русев) (1865-1938)
Роден на 2 февруари 1865 г. в с. Заберново, Малкотърновско. Най-малкият брат от общо деветнадесет деца. Братята му откликват на жаждата за знания у по-малкият сред тях и го отвеждат при по-големия - банков чиновник в Бургас. В приморския град Стоян завършва втори прогимназиален клас ан Бургаската прогимназия, а гимназия завършва в Сливен. Завръща се в Бургас и после учителства в с. Горица и с. Росен, Бургаско. Успоредно с учителстването се залавя с младежка жар и родолюбие да събира и записва народни умотворения и приказки, пословици, гатанки, басни, описва на родни обичаи-коледуване, сурвакане и други. Обработката на същите, детският писател Стоян Русев- Дядо Благо, извършва предимно в Бургас, главно през празниците и ваканциите. Тук издава и първата си стихосбирка с лирически и епически стихотворения за възрастни - "Звезда"(1889). Това е първата , отпечатана в нашия град художествена творба. Печатана е в печатницата на Иван Ю. Кираджиев. Същата 1889 г. Стоян Русев- Дядо Благо се установява в София и започва да издава списание за деца "Градинка" вестниче "Славейче" и много други. До края на живота си Дядо Благо е събрал 1630 гатанки, 115 басни, стотици приказки, сътворил е много стихотворения. Починал е на 16 януари 1938 г. в София. /взето от тук/
Редом с името на Чичо Стоян се появява и това на Дядо Благо, чието истинско име е Стоян Русев. Двамата автори редактират сп. “Славейче”, което започва да излиза през 1906 г. и има енциклопедичен характер. Творчеството на Стоян Русев е твърде разнообразно, но той остава в историята на българската детска литература главно като създател на гатанки. Първата му стихосбирка излиза още през 1889 г. под заглавие “Звезда”, но най-популярната му книга е “Гатанки от дядо Благо”, публикувана през 1925 г. с илюстрации на Вадúм Лазаркевич (украинец). Именно с илюстрациите на Вадим Лазаркевич и с текстовете на Дядо Благо книгата се превръща в явление. Неговите илюстрации като че ли очертават цяла една тенденция в българската детска литература и въобще в издателското дело. Негови са илюстрациите на книжки от типа на “Работна мецана”, “Медената пита” и т.н.; всичките тези познати заоблени мечета, зайчета и т.н. са произведения на Вадим Лазаркевич.
Книгата се превръща в явление не само със своите текстове, но и със своите илюстрации, защото по онова време, поради невъзможността да бъдат издавани много скъпи книги, голяма част от детските книжки са с илюстрации, но не толкова богато илюстрирани. Особено цветните илюстрации са относително по-рядко срещани и затова тази книжка е важна, тъй като направо чертае тенденции в развитието на литературата. Подобно на Константин Величков, в по-късните си години Дядо Благо също започва да пише текстове, които са много тясно обвързани с религиозната проблематика и най-известните му произведения от този тип са събрани в книгата “Кръгосветче от Дядо Благо”.
5. Цанко Церкòвски (1869-1926)
Любопитно за периода непосредствено след Освобождението е, че детската литература обикновено говори за живота на градското дете (детето от малкото градче), обикновено градският тип живеене е доминантен. Това е любопитен факт, тъй като България е основно селска страна; но въпреки всичко първите текстове са създадени за градските деца. Появата на селянчето като художествена фигура се свързва най-вече с творчеството на Цанко Церковски, който също работи в този период. Цанко Церковски е известна фигура, свързана с БЗНС, смените на правителствата и т.н. За известно време дори е в затвора, където пише един много лош роман. Церковски е известна обществена фигура, земеделец, член на Земеделския съюз.
Цанко Церковски се различава от предходните автори; той произхожда от селото и неговият интерес е свързан със селото. Целият му живот на публицист, на обществен деятел, на политическа фигура е обвързан със Земеделския съюз, поради което и стихотворенията му в значителна степен се отличават от вече споменатите стихотворения. Характерно за творчеството на Церковски е заимстването от фолклорни текстове, което може да бъде наблюдавано на равнището на ритмиката, на лексиката, на образната система. През 1905 г. излиза неговата стихосбирка “Детска раздумка”, а през 1912 г. “Росни капки”.
Хумористичните стихотворения имат немалък дял в творчеството на Церковски, а сред най-известните му стихотворения са “Прела баба” или “Дий, воловци заморени”. Церковски оказва много силно въздействие върху Яворов. Яворов черпи изключително много от Цанко Церковски, когато създава своите “Хайдушки песни” (“ден денува – пътища потайни, нощ нощува – пътища незнайни; нямам тато, нито мама – тато да ругае, мама да ридае”) – всичко това е заето от “Делийските песни” на Цанко Церковски.
6. Васил Иванов Стоянов (1880-1962)
вж. Биографични бележки от тук
Неговите творби са насочени към най-малките, неграмотните още деца. Основна тема в творбите му е животът на детето в семейна среда. Подобно на Чичо Стоян, Васил Стоянов се опитва да използва езика на малкото дете и да говори от негово име. Особено характерни са стихотворенията му “Баба иде, аз я чух” или “Пиле, пиле”, “Магаре”.
Стихосбирки: “Стихотворения за деца” (1904 г.), която е първата публикувана; през 1906 г. излиза стихосбирката “У дома и на полето”.
