ТЕОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА
Представяне на СИД “Българската сатира от втората половина на ХХ в. – философски, социални и естетически проблеми”, доц. Росица Димчева; първа среща: 26.02.2009 г., 14 ч, пред каб. 157
На края на семестъра предстои ТЕСТ по Теория на литературата върху разглеждания материал. Всички въпроси от стилистика и стихознание, теория на родовете и видовете, върху които ще е работено, в усложнен вариант ще бъдат представени на теста. Тежките въпроси (езикът на литературата, структурализъм, деконструктивизъм и руски формализъм) ще се разглеждат в края на семестъра.
През следващия семестър лекциите ще бъдат върху по-абстрактни въпроси (литературата като духовна дейност, идеология, типове познание, изкуство и пр.).
Тестът е условие за явяване на устен изпит и трябва да се вземе минимум с оценка 3. Провежда се по групи, като 50% от въпросите се дават от доц. Ирена Александрова, 50% се дават от асистента на съответната група (Дарин Тенев, Еньо Стоянов). Дава се възможност на неявилите се на теста за поправителен тест, но не е препоръчително да има такива хора.
Програмата по Теория на литературата е една и съща за всички специалности. В рамките на настоящия курс обаче много от въпросите ще бъдат редуцирани, компактно събрани и на изпита ще се изискват тези теми, които са работени на лекции и упражнения.
Б И Б Л И О Г Р А Ф И Я
* Тери Игълтън, Теория на литературата, Ун. Изд. "Св. Климент Охридски", 2000 – за интертекстуално четене, по Азбучния показалец
* Панчева Е., Личева А., Янакиева М., Теория на литературата от Платон до постмодернизма, "Колибри", 2005 – история на литературната наука
* Пантелей Зарев, Теория на литературата, "Наука и изкуство", С. 1979, т. І – стилистика, стихознание
* Попиванов, Марков, Литературна теория, "Наука и изкуство", С. 1984 – стилистика, стихознание
Няма задължителна литература, за всяка тема ще се препоръчват източници, от които може да се чете. Няма учебник по Теория на литературата, който да обхваща всичко. Платон, Аристотел и Лесинг трябва да се познават задължително, всичко останало е препоръчително.
Литературата като природа. Достоверност и фикционалност
1. До средата на ХVІІІ в. литературата е била мислена предимно чрез нейната миметична природа, а след средата на ХVІІІ в. – предимно като организация и език (Цветан Тодоров). Цв. Тодоров твърди, че има една линия, която минава през науката (сред. на ХVІІІ в.), когато нещо се пречупва в европейското мислене и цивилизационните процеси.
2. В малко неща са съгласни помежду си литературоведските школи, но всички са съгласни, че литературата е фикционална – това е единственото сигурно нещо.
Литературата е едно доста сложно и неспокойно пространство, не е просто една наличност. За едно и също нещо могат да се изкажат две коренно различни, контрастни мнения, които по един особен начин да бъдат валидни. Такава валидност се нарича антиномия. Една антиномия, която въвежда Кант, е: “Светът е краен, светът е безкраен.” – и двете неща са верни, когато са поставени в различен хоризонт и различна гледна точка.
Много от противоположните казвания за литературата са възможни в своя контекст на разглеждане. Задачата на курса по Теория на литературата е да зададе хуманитарните критерии на интерпретация на литературата.
2. В малко неща са съгласни помежду си литературоведските школи, но всички са съгласни, че литературата е фикционална – това е единственото сигурно нещо.
Литературата е едно доста сложно и неспокойно пространство, не е просто една наличност. За едно и също нещо могат да се изкажат две коренно различни, контрастни мнения, които по един особен начин да бъдат валидни. Такава валидност се нарича антиномия. Една антиномия, която въвежда Кант, е: “Светът е краен, светът е безкраен.” – и двете неща са верни, когато са поставени в различен хоризонт и различна гледна точка.
Много от противоположните казвания за литературата са възможни в своя контекст на разглеждане. Задачата на курса по Теория на литературата е да зададе хуманитарните критерии на интерпретация на литературата.
§. Характер на фикционалността
1. Определение за фикционалност: fictio (лат.) е означавало ‘измислен пример в реториката с цел убеждаване’. Фикционалната природа на литературата по един особен начин заявява нейната връзка със света, с истината и лъжата.
Най-доброто определение за фикционалност, без да има такова намерение, е един епиграф на Ботев, фейлетонът за К. Михалаки “Това ви чака”: “Ако не е истина, не е и лъжа”. Това е най-доброто определение за фикционалността. Тя не е лъжа, но и не е истина, защото твърденията й не се отнасят до нашата реалност. В този смисъл природата на литературата е фикционална материя.
2. Отношение между литературата и света (природата като действителност): на този въпрос има еднозначен отговор и от идеализма, и от материализма. Литературата се е мислела, почти до 60-те години на ХХ в., като подражание на действителността (мимезис). Миметичното ниво е нивото, в което светът присъства като подражание, т.е. като фиктивност, т.е. като образи.
Различни ценностни акценти се влагат в категорията мимезис както в различните литературни направления, така и в различните научни подходи към литературата. Може, трябва ли, хубаво ли е да се подражава на действителността от литературата? Как се подражава?
3. Художествен метод: категорията, която отличава различните литературни направления. Всяко литературно направление има свой художествен метод, това не са просто похвати. Художественият метод е решение на въпроса за възможностите и потребността литературата да подражава на действителността (да я снема в себе си). Тези методи, които приемат, че може, трябва и е естествено за литературата да съперничи на действителността, т.е. да носи действителността в себе си, най-общо се наричат реалистични методи. Другите методи, които не просто не приемат, че литературата трябва да прави това или, че е изключително вредно да го прави, най-общо казано са нереалистични методи. Един модернист изобщо не приема, че литературата трябва да представи един реалистичен образ на света.
От друга страна всяко литературоведско направление твърди, че е пределен реализъм (експресионизмът на Гео Милев; той успявал да хване “реалистичните пластове в истината за живота”; сюрреализмът твърде много желае да бъде свръхреализъм). Въпросът е как се снема действителността? Това, че литературата е фикционална, си личи най-ясно в представата, в условностите, които посредничат представата за достоверност.
Критическият реализъм, който е претендиращ за максимална истинност и достоверност метод, съдържа в себе си най-често категорията всевиждащ разказвач. Реалистичните текстове разполагат с гледната точка на всевиждащия разказвач, която организира текста. Пределният реализъм на критическия реализъм всъщност се основава на нещо, което е една абсолютна фикция. В различните времена усещането за достоверност, усещането за фикционалност са въпроси на конвенция.
Как се поставя теоретично въпросът за литературата и действителността и за нейната подражателна природа? Това е въпрос за Платон и за Аристотел.
§. Платон
Най-доброто определение за фикционалност, без да има такова намерение, е един епиграф на Ботев, фейлетонът за К. Михалаки “Това ви чака”: “Ако не е истина, не е и лъжа”. Това е най-доброто определение за фикционалността. Тя не е лъжа, но и не е истина, защото твърденията й не се отнасят до нашата реалност. В този смисъл природата на литературата е фикционална материя.
2. Отношение между литературата и света (природата като действителност): на този въпрос има еднозначен отговор и от идеализма, и от материализма. Литературата се е мислела, почти до 60-те години на ХХ в., като подражание на действителността (мимезис). Миметичното ниво е нивото, в което светът присъства като подражание, т.е. като фиктивност, т.е. като образи.
Различни ценностни акценти се влагат в категорията мимезис както в различните литературни направления, така и в различните научни подходи към литературата. Може, трябва ли, хубаво ли е да се подражава на действителността от литературата? Как се подражава?
3. Художествен метод: категорията, която отличава различните литературни направления. Всяко литературно направление има свой художествен метод, това не са просто похвати. Художественият метод е решение на въпроса за възможностите и потребността литературата да подражава на действителността (да я снема в себе си). Тези методи, които приемат, че може, трябва и е естествено за литературата да съперничи на действителността, т.е. да носи действителността в себе си, най-общо се наричат реалистични методи. Другите методи, които не просто не приемат, че литературата трябва да прави това или, че е изключително вредно да го прави, най-общо казано са нереалистични методи. Един модернист изобщо не приема, че литературата трябва да представи един реалистичен образ на света.
От друга страна всяко литературоведско направление твърди, че е пределен реализъм (експресионизмът на Гео Милев; той успявал да хване “реалистичните пластове в истината за живота”; сюрреализмът твърде много желае да бъде свръхреализъм). Въпросът е как се снема действителността? Това, че литературата е фикционална, си личи най-ясно в представата, в условностите, които посредничат представата за достоверност.
Критическият реализъм, който е претендиращ за максимална истинност и достоверност метод, съдържа в себе си най-често категорията всевиждащ разказвач. Реалистичните текстове разполагат с гледната точка на всевиждащия разказвач, която организира текста. Пределният реализъм на критическия реализъм всъщност се основава на нещо, което е една абсолютна фикция. В различните времена усещането за достоверност, усещането за фикционалност са въпроси на конвенция.
Как се поставя теоретично въпросът за литературата и действителността и за нейната подражателна природа? Това е въпрос за Платон и за Аристотел.
§. Платон
Платон (V в. пр. н. е.) постулира, че изкуството е “подражание на подражанието”. (Платон, “Държавата”, книга Х) На тези думи на Платон се опира една огромна постройка на традицията от древността насам.
Изкуството е подражание, което стои на трето място от действителността. Изкуството стои на третата степен от действителността, защото за Платон истинската действителност е не това край нас, а светът на идеите, който е природа.
Светът на идеите е истинската действителност според Платон, защото това е неизменното: всичко друго е привидност, направено. Идеята е единственото нещо, което се отнася до всички и е една действителност, без да е реалност. Въпреки че монотеизмът не е познат на това време, кой е създал тази действителност? – Бог, Демиургът – той е творецът. Писателят, художникът, поетът изобщо не могат да претендират да са творци.
Пример: ако се вземе предметът легло, има една идея за него, която е истинската действителност. Занаятчията, който прави легла, подражава на идеята и прави леглата – те са подражания, копия на онова единственото, което е само в света на идеите. Този човек е майстор – той не е творец. Поетът и художникът подражават на подражанието, на привидното, на призраците и заради човешката си природа; това е тип подражание, което не е вярно, не е истинно, не е ценно. Това е нещо, което Аристотел оборва в своята “Поетика”, където разглежда спецификата на литературата като изграждаща действителността.
Платон задава миметичната природа на литературата като онтология, т.е. съществуване, отдалечено от действителността (истината). Затова литературата не дава истини. Когато подражава на привидното, тя заблуждава, и заради човешката природа, която е склонна към грешки.
Примерът на Платон е с предмет, потопен във вода: струва ни се, че е на различно разстояние, но когато се опитаме да го достигнем се оказва, че нещата не са такива, каквито изглеждат.
Поетите са хора, които не знаят нищо. Платон задава въпроса: колко войни като пълководец е спечелил Омир, та си позволява да ни говори за Троянската война? Каква е логиката в случая: ако тези хора умееха да правят каквото и да било, то ние щяхме да знаем. Омир не може да ни научи на това как се пишат стихове, камо ли на нещо друго. Поетите според Платон са безполезни хора и затова не трябва да им се вярва. Логиката е абсолютно безупречна. В ХХ в. философът Лудвиг Витгенщайн отговаря на това: философията винаги казва едно и също, а именно – нищо, защото тя не говори за света. Както Платон като философ е имал упреци спрямо поетите, така и по принцип философията не е абсолютно валидна; философските твърдения са един вид логически пропозиции, които обаче не са светът.
Защо е вредна поезията? Според Платон поезията е невъзпитателна, защото разчита на неразумната страна в душата. За Платон душата прилича на колесница, която се кара от два коня – единият на разума (разумната природа), другият на неразумната природа. Къде тук е логическата спекулация? Това, което не е разумно, има две значения: 1. просто неразумно; 2. лошо, лудо, диво. В литературата има много неразумно и затова тя превъзхожда философията; това не означава, че е на по-ниско ниво.
Има четири основни психически дейности: 1. интелектуално начало; 2. чувствата (рационални); 3. усещания (ирационална); 4. интуиция (ирационална). И четирите работят за познаване на света. При Платон обаче има един акцент върху разумността и той започва да се аргументира с това, че в трагедията хората възприемат страданието, събуждат съпричастност, докато разумният човек трябвало по-скоро да потуши страданието. И обратното: в комедията ние се присмиваме на неща, които би трябвало гневно да заклеймим. Това е логиката на философа, за когото само рационалното познание може да бъде значимо.
Според един друг философ, може би най-големият обективен идеалист след Платон, Хегел, изкуството трябва да отмре. В познавателната верига, която е идеалистична, според Хегел се върви от поезия, през религия към философско познание. Това са етапи в развитието на цивилизацията: поети – религия – философи. Когато човек е изкушен във философията, поезията и религията нямат място като познавателни процеси.
Ако две системи в културата изпълняват една и съща функция и едната е по-сложна от другата, то по-сложната задължително ще отпадне. Литературата, въпреки че е по-сложна от философията, не отпада, тъй като тя не изпълнява само познавателна функция, както твърди философията.
§. Аристотел
Изкуството е подражание, което стои на трето място от действителността. Изкуството стои на третата степен от действителността, защото за Платон истинската действителност е не това край нас, а светът на идеите, който е природа.
Светът на идеите е истинската действителност според Платон, защото това е неизменното: всичко друго е привидност, направено. Идеята е единственото нещо, което се отнася до всички и е една действителност, без да е реалност. Въпреки че монотеизмът не е познат на това време, кой е създал тази действителност? – Бог, Демиургът – той е творецът. Писателят, художникът, поетът изобщо не могат да претендират да са творци.
Пример: ако се вземе предметът легло, има една идея за него, която е истинската действителност. Занаятчията, който прави легла, подражава на идеята и прави леглата – те са подражания, копия на онова единственото, което е само в света на идеите. Този човек е майстор – той не е творец. Поетът и художникът подражават на подражанието, на привидното, на призраците и заради човешката си природа; това е тип подражание, което не е вярно, не е истинно, не е ценно. Това е нещо, което Аристотел оборва в своята “Поетика”, където разглежда спецификата на литературата като изграждаща действителността.
Платон задава миметичната природа на литературата като онтология, т.е. съществуване, отдалечено от действителността (истината). Затова литературата не дава истини. Когато подражава на привидното, тя заблуждава, и заради човешката природа, която е склонна към грешки.
Примерът на Платон е с предмет, потопен във вода: струва ни се, че е на различно разстояние, но когато се опитаме да го достигнем се оказва, че нещата не са такива, каквито изглеждат.
Поетите са хора, които не знаят нищо. Платон задава въпроса: колко войни като пълководец е спечелил Омир, та си позволява да ни говори за Троянската война? Каква е логиката в случая: ако тези хора умееха да правят каквото и да било, то ние щяхме да знаем. Омир не може да ни научи на това как се пишат стихове, камо ли на нещо друго. Поетите според Платон са безполезни хора и затова не трябва да им се вярва. Логиката е абсолютно безупречна. В ХХ в. философът Лудвиг Витгенщайн отговаря на това: философията винаги казва едно и също, а именно – нищо, защото тя не говори за света. Както Платон като философ е имал упреци спрямо поетите, така и по принцип философията не е абсолютно валидна; философските твърдения са един вид логически пропозиции, които обаче не са светът.
Защо е вредна поезията? Според Платон поезията е невъзпитателна, защото разчита на неразумната страна в душата. За Платон душата прилича на колесница, която се кара от два коня – единият на разума (разумната природа), другият на неразумната природа. Къде тук е логическата спекулация? Това, което не е разумно, има две значения: 1. просто неразумно; 2. лошо, лудо, диво. В литературата има много неразумно и затова тя превъзхожда философията; това не означава, че е на по-ниско ниво.
Има четири основни психически дейности: 1. интелектуално начало; 2. чувствата (рационални); 3. усещания (ирационална); 4. интуиция (ирационална). И четирите работят за познаване на света. При Платон обаче има един акцент върху разумността и той започва да се аргументира с това, че в трагедията хората възприемат страданието, събуждат съпричастност, докато разумният човек трябвало по-скоро да потуши страданието. И обратното: в комедията ние се присмиваме на неща, които би трябвало гневно да заклеймим. Това е логиката на философа, за когото само рационалното познание може да бъде значимо.
Според един друг философ, може би най-големият обективен идеалист след Платон, Хегел, изкуството трябва да отмре. В познавателната верига, която е идеалистична, според Хегел се върви от поезия, през религия към философско познание. Това са етапи в развитието на цивилизацията: поети – религия – философи. Когато човек е изкушен във философията, поезията и религията нямат място като познавателни процеси.
Ако две системи в културата изпълняват една и съща функция и едната е по-сложна от другата, то по-сложната задължително ще отпадне. Литературата, въпреки че е по-сложна от философията, не отпада, тъй като тя не изпълнява само познавателна функция, както твърди философията.
§. Аристотел
За Аристотел действителност е обкръжаващият ни свят, не светът на идеите (това се разбира от реториката му, не от поетиката му). Той е материалист: за него също литературата, поетическото изкуството[1] е “подражание на възможното да се случи по вероятност и необходимост” (вж. Аристотел, За поетическото изкуство, глава ІV, ІХ, малко от ХХІV глава). При Платон изкуството е “подражание на подражанието” (идея за пасивното отражение, теория на огледалото). Платон казва така: “Ти познаваш ли някой, който може да сътвори всичко – земята, слънцето, планетите, звездите, цветята...?” (трябва да е някой софист) Тук имаме усещането за едно пасивно огледало, подражание на действителността. При Аристотел представянето на възможното по вероятност и необходимост означава една активна намеса, при това подражанието на природата се разбира като подражание на принципите в тази природа (начина, по който съществуват нещата, а не тяхната конкретност).
В “За поетическото изкуство” на Аристотел се съдържат малкото необорени истини на литературното познание. Другият въпрос е за трагедията като драматически вид – няма по-добро нещо от това, което е оставил Аристотел.
Какво разбира Аристотел под “вероятност” и “необходимост” и защо е толкова важно това? Това са принципи на организация на цялото, заедно с това са и природа на литературата. Фикционалността (едно по-късно понятие) се мисли като създаден свят по законите на вероятното и необходимото.
Трябва ли литературата да предава достоверно, за да кажем, че е литература? Аристотел: вероятно е да се случи дори невероятното. Поради това принципът на вероятността максимално разширява възможностите на литературата. Трябва ли, след като литературата представя нещата не такива, каквито са наистина, а по вероятност и необходимост, може ли тогава тя да представи действително случили се неща? Отговорът на Аристотел е в ІХ глава на “Поетиката”: поезията може да представи реално случили се неща, защото какво по-убедително доказателство, че са възможни и вероятни? Когато нещо се е случило, то е доказало, че е възможно и вероятно. Тоест, ценността не е, че нещото реално се е случило, а че е вероятно и възможно.
Тук следва една много деликатна съпоставка с философията и с историята. Има една крилата мисъл на Аристотел: “Поезията е по-философска и по-сериозна от историята.” В онези времена историята е била историографията. Историята представя действително и конкретно случилото се; тогава не е имало чак такава обобщителност. Херодот, дори да пише в хекзаметър, пак няма да стане поет, защото пише за конкретно случилото се. Аристотел, “Никомахова етика”: нито науката, нито изкуството се интересуват от единичното (конкретното, случайното).
Аристотел: “Поезията е по-философска и по-сериозна от историята.” Тук “по-философска” означава, че има елемент на обобщителност и всеобща валидност, но поезията все пак не е философия. Аристотел никъде не казва, че поезията е философия. Философията говори за всичко максимално обобщено. Историята говори само за единичното и конкретното, поне в онези времена. Поезията заема едно друго място: тя снема в себе си най-важните, общите въпроси през конкретни сетивни образи. Тя е далеч по-въздействаща от всички други възможности за общуване; съчетава в себе си несъчетаемото: абсолютно конкретното в образа с абсолютна обобщителност на внушението.
Аристотел решава като допустими грешките / неточностите в поезията, ако те се отнасят до нещо случайно. Той дава много примери. Ако някой художник нарисува кошута с рога, няма нищо страшно, стига да е изобразена добре. Не може обаче да се прости на поета, ако е слаб поет – това е голямата грешка, която поетът може да допусне, или ако е грешка по отношение на цялостта на творбата. Грешките са допустими само, ако са функционално оправдани. Неморалното и грозното също може да се включи, ако това подпомага общите задачи на творбата.
Има една известна формула (Аристотел, “За поетическото изкуство”, глава ХХІV): “Трябва да се предпочита правдоподобното невъзможно пред невероятното възможно.” Дори невъзможното (грешката), ако е представено правдоподобно, може да има място.
Какво означава “невероятно”? От логиката на текста не се очаква подобно нещо. Сега във филмите се разчита на неочаквани, случайни неща, но това е частен случай. Какво означава единство на време, място и действие в трагедията? Единство на място: 24 часа – има толкова силен конфликт, че трагедията е най-праводподобно да се разреши в рамките на 24 часа; единство на място: правдоподобност – зрителят не е муха или вещица, за да може да “прелети” в рамките на един антракт от едно място на друго, от един град – в друг; единството на действието: почива на необходимостта, на вероятното и необходимото – отделните действия изхождат едно от друго по вероятност и необходимост, действието следва някаква вътрешна логика. Аристотел: ако отпадне един от елементите на фабулата, ще се разруши цялото.
ІV глава, за познавателните функции на подражанието: подражанието според Аристотел е основен начин да узнаваме неща за света, още от ранно детство. Учим нещата като им подражаваме. Хубаво е да се подражава на най-добрите (Аристотел, Платон).
Аристотел: човек изпитва удоволствие от узнаването, не само философът. Според Платон само философът може да изпитва удоволствие от истинското познание.
Изкуството създава удоволствие не само чрез узнаването, но и по начина, по който изгражда своите образи. За пръв път Аристотел вмества и друг тип удоволствие – не само това да се разпознават какви са нещата.
§. Асерторичност на литературата
В “За поетическото изкуство” на Аристотел се съдържат малкото необорени истини на литературното познание. Другият въпрос е за трагедията като драматически вид – няма по-добро нещо от това, което е оставил Аристотел.
Какво разбира Аристотел под “вероятност” и “необходимост” и защо е толкова важно това? Това са принципи на организация на цялото, заедно с това са и природа на литературата. Фикционалността (едно по-късно понятие) се мисли като създаден свят по законите на вероятното и необходимото.
Трябва ли литературата да предава достоверно, за да кажем, че е литература? Аристотел: вероятно е да се случи дори невероятното. Поради това принципът на вероятността максимално разширява възможностите на литературата. Трябва ли, след като литературата представя нещата не такива, каквито са наистина, а по вероятност и необходимост, може ли тогава тя да представи действително случили се неща? Отговорът на Аристотел е в ІХ глава на “Поетиката”: поезията може да представи реално случили се неща, защото какво по-убедително доказателство, че са възможни и вероятни? Когато нещо се е случило, то е доказало, че е възможно и вероятно. Тоест, ценността не е, че нещото реално се е случило, а че е вероятно и възможно.
Тук следва една много деликатна съпоставка с философията и с историята. Има една крилата мисъл на Аристотел: “Поезията е по-философска и по-сериозна от историята.” В онези времена историята е била историографията. Историята представя действително и конкретно случилото се; тогава не е имало чак такава обобщителност. Херодот, дори да пише в хекзаметър, пак няма да стане поет, защото пише за конкретно случилото се. Аристотел, “Никомахова етика”: нито науката, нито изкуството се интересуват от единичното (конкретното, случайното).
Аристотел: “Поезията е по-философска и по-сериозна от историята.” Тук “по-философска” означава, че има елемент на обобщителност и всеобща валидност, но поезията все пак не е философия. Аристотел никъде не казва, че поезията е философия. Философията говори за всичко максимално обобщено. Историята говори само за единичното и конкретното, поне в онези времена. Поезията заема едно друго място: тя снема в себе си най-важните, общите въпроси през конкретни сетивни образи. Тя е далеч по-въздействаща от всички други възможности за общуване; съчетава в себе си несъчетаемото: абсолютно конкретното в образа с абсолютна обобщителност на внушението.
Аристотел решава като допустими грешките / неточностите в поезията, ако те се отнасят до нещо случайно. Той дава много примери. Ако някой художник нарисува кошута с рога, няма нищо страшно, стига да е изобразена добре. Не може обаче да се прости на поета, ако е слаб поет – това е голямата грешка, която поетът може да допусне, или ако е грешка по отношение на цялостта на творбата. Грешките са допустими само, ако са функционално оправдани. Неморалното и грозното също може да се включи, ако това подпомага общите задачи на творбата.
Има една известна формула (Аристотел, “За поетическото изкуство”, глава ХХІV): “Трябва да се предпочита правдоподобното невъзможно пред невероятното възможно.” Дори невъзможното (грешката), ако е представено правдоподобно, може да има място.
Какво означава “невероятно”? От логиката на текста не се очаква подобно нещо. Сега във филмите се разчита на неочаквани, случайни неща, но това е частен случай. Какво означава единство на време, място и действие в трагедията? Единство на място: 24 часа – има толкова силен конфликт, че трагедията е най-праводподобно да се разреши в рамките на 24 часа; единство на място: правдоподобност – зрителят не е муха или вещица, за да може да “прелети” в рамките на един антракт от едно място на друго, от един град – в друг; единството на действието: почива на необходимостта, на вероятното и необходимото – отделните действия изхождат едно от друго по вероятност и необходимост, действието следва някаква вътрешна логика. Аристотел: ако отпадне един от елементите на фабулата, ще се разруши цялото.
ІV глава, за познавателните функции на подражанието: подражанието според Аристотел е основен начин да узнаваме неща за света, още от ранно детство. Учим нещата като им подражаваме. Хубаво е да се подражава на най-добрите (Аристотел, Платон).
Аристотел: човек изпитва удоволствие от узнаването, не само философът. Според Платон само философът може да изпитва удоволствие от истинското познание.
Изкуството създава удоволствие не само чрез узнаването, но и по начина, по който изгражда своите образи. За пръв път Аристотел вмества и друг тип удоволствие – не само това да се разпознават какви са нещата.
§. Асерторичност на литературата
Литературата определено си играе със своята фикционална природа, с възможността да снеме по вероятност и по необходимост света, играе си с идеята за достоверност. През ХVІІ в. например е било абсолютно забранено на сцената да се представят хитри немци, неучтиви французи и скромни испанци, защото такива няма. Изискванията за правдоподобност се менят. Литературата не просто е фикционална – тя показва своята фикционалност по различни начини. Един и същи сюжет може да се разиграе в различни диапазони на фикционалното. Когато се мисли за литературата, трябва да се има предвид, че тя може да бъде максимално правдоподобна и максимално неправдоподобна и като цяло да остане нейната фикционална природа.
Хенрик Маркевич се опитва да съчетае онова, което се знае за миметичната природа на литературата, с феноменологията и със съвременната семиотика. Той въвежда термина асерторичност, който означава “формалната претенция за правдоподобност”. Литературата не е нито правдоподобна, нито неправдоподобна, но може да има претенция за правдоподобност. Маркевич работи с единичните изречения, защото там се осъществява единствената завършена пропозиция. Според него литературата има изречения с повишена асерторичност (особено в историческия роман), като в същия този текст може да има и понижена асерторичност (повишена фикционалност). Лириката за него е неасерторична: тя е един друг свят. Но примерите, които той дава, са точно от лириката.
Маркевич предлага 9 типа изречения (вж. “Основни проблеми на литературната наука”, глава V – “Измислицата в литературната творба”, на рус. ез.):
І тип: изречения с неповишена правдоподобност – в тях за това, което се казва, знаем, че действително се е случило
ІІ тип: изречения, в които точно така трябва да се е случило, защото това не противоречи на всичко останало, което знаем по въпроса
ІІІ тип: изречения, в които е по-възможно да се е случило така, отколкото не
ІV тип: изречения, в които е по-възможно да не се е случило така, отколкото да се е случило
Хенрик Маркевич се опитва да съчетае онова, което се знае за миметичната природа на литературата, с феноменологията и със съвременната семиотика. Той въвежда термина асерторичност, който означава “формалната претенция за правдоподобност”. Литературата не е нито правдоподобна, нито неправдоподобна, но може да има претенция за правдоподобност. Маркевич работи с единичните изречения, защото там се осъществява единствената завършена пропозиция. Според него литературата има изречения с повишена асерторичност (особено в историческия роман), като в същия този текст може да има и понижена асерторичност (повишена фикционалност). Лириката за него е неасерторична: тя е един друг свят. Но примерите, които той дава, са точно от лириката.
Маркевич предлага 9 типа изречения (вж. “Основни проблеми на литературната наука”, глава V – “Измислицата в литературната творба”, на рус. ез.):
І тип: изречения с неповишена правдоподобност – в тях за това, което се казва, знаем, че действително се е случило
ІІ тип: изречения, в които точно така трябва да се е случило, защото това не противоречи на всичко останало, което знаем по въпроса
ІІІ тип: изречения, в които е по-възможно да се е случило така, отколкото не
ІV тип: изречения, в които е по-възможно да не се е случило така, отколкото да се е случило
В останалите типове изречения има повишена фикционалност. Маркери:
1) метафора: тя е знак за повишена фикционалност; Маркевич обяснява, че метафората е непреводима – тя няма ясен денотат и не може да се провери; не означава конкретно нещо
2) хипербола
3) нарушена логика
4) невъзможни персонажи: пр. еднорог (любимият образ на семиотиката; еднорог никога не е съществувал като денотат, но идеята за еднорога е съществувала), вещици, русалки
5) нарушаване на природните закони: пр. при една битка от небето започва да вали дъжд от камъни
1) метафора: тя е знак за повишена фикционалност; Маркевич обяснява, че метафората е непреводима – тя няма ясен денотат и не може да се провери; не означава конкретно нещо
2) хипербола
3) нарушена логика
4) невъзможни персонажи: пр. еднорог (любимият образ на семиотиката; еднорог никога не е съществувал като денотат, но идеята за еднорога е съществувала), вещици, русалки
5) нарушаване на природните закони: пр. при една битка от небето започва да вали дъжд от камъни
Маркевич стъпва върху идеята на Едмунд Хусерл, че има три типа изречения (вж. “Феноменология”; феноменологията като школа): 1) чисти повествователни изречения – не казват нищо, просто разказват; 2) съждения; 3) квазисъждения.
Хусерл разглежда въпроса за това как светът може да присъства под формата на феномени в нашето съзнание; как материалното става идеално в нашата мисъл. Феноменологическата школа е много влиятелна, вдъхновила след това доста херменевтиката, работи с екзистенциализма (ХХ в.).
Маркевич работи с категорията “изречение”. Изречение може да бъде и един образ, доколкото е завършен дискурс. Литературата работи с квазисъждения и с чисти повествователни изречения, тя не работи със съждения, защото съждението утвърждава нещо за действителността отвън, докато литературата, според феноменологията (по-специално Роман Ингарден[2]), представя положеност на нещата във връзки и отношения по начин, по който не се очаква, че те съществуват някъде другаде в миналото, настоящето и бъдещето. Това означава, че литературата е един сравнително автономен свят, в който се полагат нещата в някакви отношения, затова в нея няма съждения за нашия свят (реалността). Затова възможностите са много.
Пример: как една и съща ситуация (среща и раздяла) може да се отработи по два коренно противоположни начина. В първия случай (Анна Ахматова, “Броеници”, руски акмеизъм) се маркира демонстративно повишена асерторичност. Във втория случай се маркира абсолютно преднамерено понижена асерторичност.
І. Анна Ахматова, “Смущение” (част 3)
Хусерл разглежда въпроса за това как светът може да присъства под формата на феномени в нашето съзнание; как материалното става идеално в нашата мисъл. Феноменологическата школа е много влиятелна, вдъхновила след това доста херменевтиката, работи с екзистенциализма (ХХ в.).
Маркевич работи с категорията “изречение”. Изречение може да бъде и един образ, доколкото е завършен дискурс. Литературата работи с квазисъждения и с чисти повествователни изречения, тя не работи със съждения, защото съждението утвърждава нещо за действителността отвън, докато литературата, според феноменологията (по-специално Роман Ингарден[2]), представя положеност на нещата във връзки и отношения по начин, по който не се очаква, че те съществуват някъде другаде в миналото, настоящето и бъдещето. Това означава, че литературата е един сравнително автономен свят, в който се полагат нещата в някакви отношения, затова в нея няма съждения за нашия свят (реалността). Затова възможностите са много.
Пример: как една и съща ситуация (среща и раздяла) може да се отработи по два коренно противоположни начина. В първия случай (Анна Ахматова, “Броеници”, руски акмеизъм) се маркира демонстративно повишена асерторичност. Във втория случай се маркира абсолютно преднамерено понижена асерторичност.
І. Анна Ахматова, “Смущение” (част 3)
Взето от тук
Задължен от добрата учтивост,
приближи ме с усмивка позната,
полуласкаво, полулениво
след това ми целуна ръката
и тогава изконно строги
заблестяха очите ти сини...
Цели десет години тревоги
и безсънства десет години
вложих в тихото мое слово,
ала ти го прие безучастно.
Ти си тръгна и стана отново
на душата ми пусто и ясно.
ІІ. Георги Рупчев, “На прага” (откъс)
Разиграваше трите валета,
а четвъртото – в джоба.
В моята стая, в моята кожа ...
. . . . . . . . . . . . . .
а пък ти се усмихна и после извади душата ми
от лявата си ръкавица.
Възможностите на фикционалната природа на литературата й дават това право да изрази една и съща ситуация чрез повишена асерторичност и чрез понижена асерторичност.
ІІ. Георги Рупчев, “На прага” (откъс)
Разиграваше трите валета,
а четвъртото – в джоба.
В моята стая, в моята кожа ...
. . . . . . . . . . . . . .
а пък ти се усмихна и после извади душата ми
от лявата си ръкавица.
Възможностите на фикционалната природа на литературата й дават това право да изрази една и съща ситуация чрез повишена асерторичност и чрез понижена асерторичност.
БЕЛЕЖКИ:
[1] До средата на ХVІІІ в. се говори само за “поетическо изкуство”. Понятието “литература” е от ХІХ в. До тогава няма понятие “литература”; епос, лирика и драма се мислят като поетическо изкуство.
[2] Роман Ингарден (1893-1970): полски философ, ученик на Едмунд Хусерл. Развива свой вариант на феноменологията. Работи в сферата на естетиката, теорията на познанието и логиката.
[2] Роман Ингарден (1893-1970): полски философ, ученик на Едмунд Хусерл. Развива свой вариант на феноменологията. Работи в сферата на естетиката, теорията на познанието и логиката.
