КУЛТУРНА И СОЦИАЛНА АНТРОПОЛОГИЯ. БЪЛГАРСКИ ФОЛКЛОР
сем. 3, 7-5-2009 г., V и VІ група
БИБЛИОГРАФИЯ:
* Владимир Григориев, “Религиите по света”, Изд. “Хемус”, С. 1995 г., стр. 359-378 (АНИМИЗМЪТ)
Философска антропология
“Наред с определението на човека като водено от конфликтиращи нагони същество (Ерос и Танатос, удоволствие и неудоволствие), определението му като рационално-ирационално същество е от решаващо значение за Фройдовия образ на човека.” (стр. 84)
Тук става въпрос от една страна за нагоните, които определят начина на поведение на човека (от там произлизат конфликтите) и от друга – рациото и ирационалното. Когато става въпрос за Фройд, пред нас не се изправят обичайните екзистенциални опозиции. Така например чрез Ерос и Танатос се противопоставят любов и смърт, а не (както би става обикновено) живот и смърт или любов и омраза. През Българското възраждане тази опозиция добива формата ‘свобода – смърт’. Фройд подбира именно опозицията ‘любов – смърт’. При едно елементарно изравняване се оказва, че любовта може да бъде равна и на свобода, и на живот. Като че ли това е основният проблем за традиционно живеещите общества: в тях я няма свободата да обичаш, поради което традиционно се четат произведения като "Ромео и Жулиета", "Неразделни" и т.н., защото, забранявайки им да обичат свободно, те избират смъртта. Традиционното общество видимо наказва неподчинението със смърт. В този смисъл само модерното време може да даде на човека възможността за избор между Ерос и Танатос. В традиционното общество няма такъв вариант, да избереш смъртта. В модерното общество обаче индивидът поема сам отговорност за своето поведение, поради което стига и до избора на смъртта като индивидуален изход от ситуацията. Какво е смъртта за традиционните общества? Те разбират категорията ‘смърт’ като ‘неживот’, но не и край на всичко, защото индивидът преминава в колектива на праотците / предците. Той продължава да има живот и след смъртта, за него се правят най-различни обреди и обичаи, чества се датата на неговата смърт. Паметта за индивида продължава в множество обреди и обичаи и след смъртта му. Преминаването в групата на светците е част от традиционния живот. В модерното време не е така: там няма проблем човек да завърши паметта си само със смъртта, тъй като той няма някакви особени вярвания за след това. Предпоставената теза за опозицията ‘живот – смърт’ тук се измества от модерното разбиране за опозицията между Ерос и Танатос (‘любов – смърт’). Допускането на опозицията ‘живот – смърт’ се развива по-късно, в традиционното живеене то отсъства. Ренесансът ни дава проблемите с Ромео и Жулиета, с любовта и смъртта, като начин на живот. До тогава това е било недопустимо. В началото на ХХ век, благодарение на литературни образци, безкрайно популярно в България е станало убийството от смърт, с всички детайли: отиват на гробищата, стрелят един в друг. Има такива случаи, особено в по-малките градове, в по-малките общности; безкрайни романтични истории – него не го дават на нея, или обратното, и те отиват и се застрелват. Много е сериозен въпросът за това кога въобще индивидът може да подходи към тази опозиция ‘любов – смърт’ като основна в живота си. Тук се намесва теорията на Фройд, че Еросът е на ниво безсъзнателно. Това е може би голямата заслуга за Фройд: теорията за безсъзнателното.
Тук става въпрос от една страна за нагоните, които определят начина на поведение на човека (от там произлизат конфликтите) и от друга – рациото и ирационалното. Когато става въпрос за Фройд, пред нас не се изправят обичайните екзистенциални опозиции. Така например чрез Ерос и Танатос се противопоставят любов и смърт, а не (както би става обикновено) живот и смърт или любов и омраза. През Българското възраждане тази опозиция добива формата ‘свобода – смърт’. Фройд подбира именно опозицията ‘любов – смърт’. При едно елементарно изравняване се оказва, че любовта може да бъде равна и на свобода, и на живот. Като че ли това е основният проблем за традиционно живеещите общества: в тях я няма свободата да обичаш, поради което традиционно се четат произведения като "Ромео и Жулиета", "Неразделни" и т.н., защото, забранявайки им да обичат свободно, те избират смъртта. Традиционното общество видимо наказва неподчинението със смърт. В този смисъл само модерното време може да даде на човека възможността за избор между Ерос и Танатос. В традиционното общество няма такъв вариант, да избереш смъртта. В модерното общество обаче индивидът поема сам отговорност за своето поведение, поради което стига и до избора на смъртта като индивидуален изход от ситуацията. Какво е смъртта за традиционните общества? Те разбират категорията ‘смърт’ като ‘неживот’, но не и край на всичко, защото индивидът преминава в колектива на праотците / предците. Той продължава да има живот и след смъртта, за него се правят най-различни обреди и обичаи, чества се датата на неговата смърт. Паметта за индивида продължава в множество обреди и обичаи и след смъртта му. Преминаването в групата на светците е част от традиционния живот. В модерното време не е така: там няма проблем човек да завърши паметта си само със смъртта, тъй като той няма някакви особени вярвания за след това. Предпоставената теза за опозицията ‘живот – смърт’ тук се измества от модерното разбиране за опозицията между Ерос и Танатос (‘любов – смърт’). Допускането на опозицията ‘живот – смърт’ се развива по-късно, в традиционното живеене то отсъства. Ренесансът ни дава проблемите с Ромео и Жулиета, с любовта и смъртта, като начин на живот. До тогава това е било недопустимо. В началото на ХХ век, благодарение на литературни образци, безкрайно популярно в България е станало убийството от смърт, с всички детайли: отиват на гробищата, стрелят един в друг. Има такива случаи, особено в по-малките градове, в по-малките общности; безкрайни романтични истории – него не го дават на нея, или обратното, и те отиват и се застрелват. Много е сериозен въпросът за това кога въобще индивидът може да подходи към тази опозиция ‘любов – смърт’ като основна в живота си. Тук се намесва теорията на Фройд, че Еросът е на ниво безсъзнателно. Това е може би голямата заслуга за Фройд: теорията за безсъзнателното.
§. Типове несъзнавано според З. Фройд
“За Фройд безсъзнателното направлява съзнанието и с това и поведението на човека.” (стр. 85)
Психолозите са разработили една много голяма помощна наука за ролята на безсъзнателното, в която твърдят, че основна част от жестовете ни са полови жестове (жестове на мъже и на жени). Според Фройдовата теория, независимо от това как сме облечени и как изглеждаме, всеки индивид с жестовете си (ръце, крака, глава и т.н.) дава определение за пола си или за предпочитанията си по отношение на пола. И това става безсъзнателно. По-различните от основните типове поведение (мъжко и женско) действително като че ли имат натрапчиви жестове на различност, на търсене на другия пол. Хомосексуалната ориентация също много личи в поведението, особено при мъжете. При жените това не личи толкова много, тъй като живеем в една много сложна обстановка по отношение на мъжко-женското, огромна част от аксесоарите са унисекс (достъпни и за мъжете, и за жените). Когато видимо човек, приличащ на мъж, има поведение и жестовост на жена, това много се забелязва. При жените не личи така ярко, тъй като жестовете са като че ли интерсексуални. Фройд дори стига до разбирането, че смислоразличителни са само женските жестове, т.е. те са основни, изначални и в този смисъл изначалният пол е женският. Това разбиране противоречи на голяма част от религиите, които поставят в началото мъжкия пол. Има религии (особено в монотеистичните), където първенството на мъжа е много ясно подчертано, или фалическото начало (мъжко и женско в едно: змията, която изяжда опашката си; фалосът, който удовлетворява сам себе си); двуполовостта на божеството също е присъща на голяма част от религиозните форми. Фройд говори за това, че хората могат да бъдат абсолютно различни само по отношение на половостта, на нищо друго. Хермафродитното начало според биолозите е грешка на природата. Според Фройд единственото, което може да раздели човечеството по нещо, това е само полът, и то е биологически предопределено. В този смисъл това е и единствената разлика, която държи обществото, с всичките му норми и забрани. Всички норми и забрани идват от разликите; ако сме еднакви, няма да имаме норми и забрани. Така например десетте Божи заповеди на християнството са общовалидни, там няма разделение на половете (освен може би в "Не пожелавай жената на ближния си"). Фройд казва, че ако трябва да изучаваме всякакъв вид правила, то те са създадени именно заради различията. Огромният проблем е именно това: да регламентираме отношенията на мъжко-женските "допирания"; след като сме различни, ние не можем да спазваме едни и същи правила на поведение. Няма човек, който в един човек да не се е замислил защо се е родил мъж/жена. “Според Фройд има два типа несъзнавано – латентно или съзнаваемо и изтласкано, което не може да се осъзнае без допълнителни усилия.” – още един основен момент в неговата теория. Това са два типа неосъзнати реакции спрямо сексуалността, еротичното.
Психолозите са разработили една много голяма помощна наука за ролята на безсъзнателното, в която твърдят, че основна част от жестовете ни са полови жестове (жестове на мъже и на жени). Според Фройдовата теория, независимо от това как сме облечени и как изглеждаме, всеки индивид с жестовете си (ръце, крака, глава и т.н.) дава определение за пола си или за предпочитанията си по отношение на пола. И това става безсъзнателно. По-различните от основните типове поведение (мъжко и женско) действително като че ли имат натрапчиви жестове на различност, на търсене на другия пол. Хомосексуалната ориентация също много личи в поведението, особено при мъжете. При жените това не личи толкова много, тъй като живеем в една много сложна обстановка по отношение на мъжко-женското, огромна част от аксесоарите са унисекс (достъпни и за мъжете, и за жените). Когато видимо човек, приличащ на мъж, има поведение и жестовост на жена, това много се забелязва. При жените не личи така ярко, тъй като жестовете са като че ли интерсексуални. Фройд дори стига до разбирането, че смислоразличителни са само женските жестове, т.е. те са основни, изначални и в този смисъл изначалният пол е женският. Това разбиране противоречи на голяма част от религиите, които поставят в началото мъжкия пол. Има религии (особено в монотеистичните), където първенството на мъжа е много ясно подчертано, или фалическото начало (мъжко и женско в едно: змията, която изяжда опашката си; фалосът, който удовлетворява сам себе си); двуполовостта на божеството също е присъща на голяма част от религиозните форми. Фройд говори за това, че хората могат да бъдат абсолютно различни само по отношение на половостта, на нищо друго. Хермафродитното начало според биолозите е грешка на природата. Според Фройд единственото, което може да раздели човечеството по нещо, това е само полът, и то е биологически предопределено. В този смисъл това е и единствената разлика, която държи обществото, с всичките му норми и забрани. Всички норми и забрани идват от разликите; ако сме еднакви, няма да имаме норми и забрани. Така например десетте Божи заповеди на християнството са общовалидни, там няма разделение на половете (освен може би в "Не пожелавай жената на ближния си"). Фройд казва, че ако трябва да изучаваме всякакъв вид правила, то те са създадени именно заради различията. Огромният проблем е именно това: да регламентираме отношенията на мъжко-женските "допирания"; след като сме различни, ние не можем да спазваме едни и същи правила на поведение. Няма човек, който в един човек да не се е замислил защо се е родил мъж/жена. “Според Фройд има два типа несъзнавано – латентно или съзнаваемо и изтласкано, което не може да се осъзнае без допълнителни усилия.” – още един основен момент в неговата теория. Това са два типа неосъзнати реакции спрямо сексуалността, еротичното.
1. Латентен тип несъзнавано
То е неразгърнато, неосъзнато, спящо в човека; азът спи в човека и докато не се събуди, човек не се осъзнава като полово същество. Традиционното общество съвсем съзнателно се стреми последователно да събуди латентното чувството на сексуалност. Колективът е длъжен в традиционните общества да събуди у всеки индивид чувството за сексуалност, за да изпълни човек своето предназначение на биологично сексуално активен. Как става това? Обществото учи още от ранна възраст отделните полове да използват оръжията на сексуалността си. Момичетата биват учени да подчертават естетизма си, защото се смята, че при тях естетическото е водещото. Това е задължение на обществото. Те биват учени на сексуални поведенчески жестове. Такива са жестовете на ръцете (махане с ръце с ръце при жените, стискане на ръце при мъжете). Един от традиционно мъжките жестове е постоянното потупване по раменете, по гърбовете. В по-голямата част от традиционните общества няма здрависване, а напр. молитвено събиране на ръце, различни поклони и пр. Когато мъжът хване една жена за ръката над лакетя, това е много силен еротичен жест на ухажване. Жестовете между половете са много точно детерминирани. Затова и китките при порасналите вече момичета трябва да са покрити и не трябва да се виждат, особено вътрешната страна на китката; всички ръкави на официалните носии са до средата на пръстите. Фройд е много прав за това, че колективът действително се опитва да те извади от латентността и се притеснява за теб, ако не можеш да излезеш от нея. За традиционния колектив само един свършил работата си човек, подрастващ, може да бъде оженен/омъжен. Днес вече не е така, много от младите хора избират да учат повече, да се усъвършенства. В българския език всичко се казва чрез евфемизми: говори се в обратния смисъл, пр. Грозданка, която носи такова име умишлено (апотропейна вербална магия), това е предпазна магия за възпиране на определено действие. Възрастните казват по същия начин: "малък за женене", с което те много умишлено те предпазват от встъпване в брак. Колективът втълпява на човек, че е "малък", не сметне, че индивидът си е свършил вече работата и тогава се проявява другото задължение на колектива: да подтикне същия индивид към обвързване. Традиционното общество знае, че има неща, които не трябва да се бъркат и ако се объркат, то приема това за своя грешка, при което колективът страда и се самонаказва. За много голям и тежък грях се приема това да не оставиш наследници, затова на подсъзнателно ниво колективът събужда в човека латентното чувство на половост. Ако някой човек остане неженен, значи не сме си свършили работата като колектив, а това е много страшно нещо. Това е присъда над колектива. Фройд открива точно това, че на подсъзнателно ниво целият колектив събужда у човека латентното чувство на половост, за да може да го похарчи в името на вида.
Поява на символите на сексуалното
В голяма част от своето битово живеене ние сме традиционни хора. И до ден-днешен възпитаваме по различен начин момчетата и момичетата. Момичетата се възпитават повече към домашна работа (плетене, шиене, бродиране и пр.), а момчетата – към технически натоварвания, изучаване на техника. Максимумът е да бъдат научени момчетата да танцуват, да свирят, да рисуват. Като домашно занятие дейностите на жените и мъжете са разграничени. Символите на сексуалност се появяват за първи път в костюма: към традиционния костюм се добавят аксесоари. Първото, което се прибавя за момичетата е коланче и мъничка престилка, а за момчетата - . Престилката се дава, когато момичето вече е пораснало достатъчно, за да помага в кухнята. Това е тази част от облеклото, която прикрива половите органи. По този начин се познава кое момиче вече е подрастващо и кое все още не е. Забрадка се е слагала само на момичета, които вече имат цикъл. Косата се заплита и се връзва задължително кърпа или забрадка, което е символ на полова зрялост, на биологично активната жена. Омъжените жени се носят на две или повече плитки. Хубавата тежка плитка, вързана с нещо, е носела момата, имала е право и да си играе с нея. Чрез играта с косите, вързани на плитка, младите жени са привличали вниманието на момците. За пръв път на множество плитки косата се сплита, когато жената се омъжва. Традиционната българска сватба е била в петък вечер. Младите се събират на момина и момкова вечер. На момината вечер при къпането на булката косите й се сплитат на множество плитки, над 100-тина е можело да се направят, като на тях се връзват също панделки, червени конци, парички, цветя. Заплитанията на съвсем тънки плитчици са типични за момината вечер. Множеството от обичайните практики се извършват и до днес, макар и в модифициран вид. Те рефлектират в тази латентна памет на колектива и затова ги приемаме лесно. И днес напр. се правят ергенски партита (момковата вечер). На момковата вечер е имало също официално къпане, задължително бръснене, напиване. До съзряването си мъжете нямат право на прави панталони; могат да ходят или по риза, или само с потури, но всичко това са панталони без пояс. Първото, което получават, когато съзреят полово, е поясът, учат ги как се навива поясът (метри плат). От там и изрази като "разпасал си пояса" – да си разпашеш пояса е много недвусмислен жест; "развивам / завивам си пояса". Поясът е служел за поддържане на оръжията. Когато един мъж получи право на оръжие, той вече е възрастен. В пояса са държали и най-различни кутийки, такъми за пушене и пр. Само мома, която е за женене (която се замомее), е имала право на цвете в косата. Женена жена "не меши китка", т.е. не слага китка, а само цвете, която тя сама си отглежда. Китка забождат само неженени жени. Момата може да подари своята китка на този, който си е избрала, а той тогава слага китката на пояса си. Всички картини на Владимир Димитров-Майстора са автопортретни и там могат да се видят всички детайли, характерни за статута на жените. Мъжете по жътва са изобразени как работят по дълги (до под коляното) прави гащи, ленени; отгоре – с разкопчана риза, дори без пояс. Мъжът при своето полово съзряване получава: пояс, прави панталони и много рядко калпак. Калпак получават само тези, които вече са обучени да бъдат овчари или нещо друго, т.е. калпакът трябва да си го заслужиш. Най-трудно достъпни са увенчанията на главата (шапки, корони и пр.), всякакъв друг аксесоар се получава много по-лесно. Традиционно има един сватбен костюм (рокля), с която се омъжват жените в даден род. И до днес има аристократични родове, в които жените слагат специални воали, на по 300 години, кръщават ги със същите, с които са кръщавани хората от рода и преди тях. Това са костюми, а не облекла.
Поява на символите на сексуалното
В голяма част от своето битово живеене ние сме традиционни хора. И до ден-днешен възпитаваме по различен начин момчетата и момичетата. Момичетата се възпитават повече към домашна работа (плетене, шиене, бродиране и пр.), а момчетата – към технически натоварвания, изучаване на техника. Максимумът е да бъдат научени момчетата да танцуват, да свирят, да рисуват. Като домашно занятие дейностите на жените и мъжете са разграничени. Символите на сексуалност се появяват за първи път в костюма: към традиционния костюм се добавят аксесоари. Първото, което се прибавя за момичетата е коланче и мъничка престилка, а за момчетата - . Престилката се дава, когато момичето вече е пораснало достатъчно, за да помага в кухнята. Това е тази част от облеклото, която прикрива половите органи. По този начин се познава кое момиче вече е подрастващо и кое все още не е. Забрадка се е слагала само на момичета, които вече имат цикъл. Косата се заплита и се връзва задължително кърпа или забрадка, което е символ на полова зрялост, на биологично активната жена. Омъжените жени се носят на две или повече плитки. Хубавата тежка плитка, вързана с нещо, е носела момата, имала е право и да си играе с нея. Чрез играта с косите, вързани на плитка, младите жени са привличали вниманието на момците. За пръв път на множество плитки косата се сплита, когато жената се омъжва. Традиционната българска сватба е била в петък вечер. Младите се събират на момина и момкова вечер. На момината вечер при къпането на булката косите й се сплитат на множество плитки, над 100-тина е можело да се направят, като на тях се връзват също панделки, червени конци, парички, цветя. Заплитанията на съвсем тънки плитчици са типични за момината вечер. Множеството от обичайните практики се извършват и до днес, макар и в модифициран вид. Те рефлектират в тази латентна памет на колектива и затова ги приемаме лесно. И днес напр. се правят ергенски партита (момковата вечер). На момковата вечер е имало също официално къпане, задължително бръснене, напиване. До съзряването си мъжете нямат право на прави панталони; могат да ходят или по риза, или само с потури, но всичко това са панталони без пояс. Първото, което получават, когато съзреят полово, е поясът, учат ги как се навива поясът (метри плат). От там и изрази като "разпасал си пояса" – да си разпашеш пояса е много недвусмислен жест; "развивам / завивам си пояса". Поясът е служел за поддържане на оръжията. Когато един мъж получи право на оръжие, той вече е възрастен. В пояса са държали и най-различни кутийки, такъми за пушене и пр. Само мома, която е за женене (която се замомее), е имала право на цвете в косата. Женена жена "не меши китка", т.е. не слага китка, а само цвете, която тя сама си отглежда. Китка забождат само неженени жени. Момата може да подари своята китка на този, който си е избрала, а той тогава слага китката на пояса си. Всички картини на Владимир Димитров-Майстора са автопортретни и там могат да се видят всички детайли, характерни за статута на жените. Мъжете по жътва са изобразени как работят по дълги (до под коляното) прави гащи, ленени; отгоре – с разкопчана риза, дори без пояс. Мъжът при своето полово съзряване получава: пояс, прави панталони и много рядко калпак. Калпак получават само тези, които вече са обучени да бъдат овчари или нещо друго, т.е. калпакът трябва да си го заслужиш. Най-трудно достъпни са увенчанията на главата (шапки, корони и пр.), всякакъв друг аксесоар се получава много по-лесно. Традиционно има един сватбен костюм (рокля), с която се омъжват жените в даден род. И до днес има аристократични родове, в които жените слагат специални воали, на по 300 години, кръщават ги със същите, с които са кръщавани хората от рода и преди тях. Това са костюми, а не облекла.
2. Съзнаваемо несъзнавано
То е тогава, когато състоянието, в което си, може да бъде обяснено, а не трябва да бъде тълкувано.
“Латентното, несъзнаваното само в описателен, но не и в динамичен смисъл, Фройд нарича предсъзнаваемо, а наименованието несъзнавано той запазва за динамично несъзнаваното изтласкано.” (стр. 85)
Процесите (актът) на удоволствие също са част от Фройдовата антропология. Фройдовата антропология е изследване на онова, което ни доставя удоволствие, както и на сблъсъка между реалността и този принцип на удоволствие (той трябва да бъде възпрян, ограничен). Тя изследва именно това как обществото ограничава удоволствието чрез някакви механизми. В този смисъл антропологията разполага с всички механизми на т.нар. "традиционно". Как се ограничава традиционно принципът на удоволствието?
“Латентното, несъзнаваното само в описателен, но не и в динамичен смисъл, Фройд нарича предсъзнаваемо, а наименованието несъзнавано той запазва за динамично несъзнаваното изтласкано.” (стр. 85)
Процесите (актът) на удоволствие също са част от Фройдовата антропология. Фройдовата антропология е изследване на онова, което ни доставя удоволствие, както и на сблъсъка между реалността и този принцип на удоволствие (той трябва да бъде възпрян, ограничен). Тя изследва именно това как обществото ограничава удоволствието чрез някакви механизми. В този смисъл антропологията разполага с всички механизми на т.нар. "традиционно". Как се ограничава традиционно принципът на удоволствието?
“Въпреки ограничаващите го обстоятелства "принципът на удоволствието за дълго остава начин на функциониране на трудните за "възпитаване" сексуални нагони и често успява да надделее над принципа на реалността, било при тези нагони, било в самия Аз, навреждайки с това на целия организъм.” (стр. 87)
Оказва се, че колективът (традиционните общества) прибягва до насилствено възпитаване на неудоволствие, т.е. насилствено възпиране на удоволствието с цел дисциплиниране на сексуалния нагон. В традиционните общества това става най-често чрез прилагане на табу (задължителна забрана). Това са табута за въздържание от веселие, от общуване с противоположния пол, храна, сексуални контакти. В традиционния календар също има табута. Всички видове пости, според традиционния и християнския календар (в мюсюлманския също постите са строги), са обвързани с такива табута. Напр. "вълчи празници / дни" (ок. Коледа и Нова година) – не са разрешени сексуалните контакти. Традиционното аграрно общество не разрешава раждането на индивиди, когато има нужда от работна ръка (пролетните, летните месеци) поради усилените земеделски дейности. Ако се спазват всички възможни празници и обвързаните с тях забрани, сексуалните контакти се ограничават силно до около 20. януари. Зачеванията след това са възможни между 20. януари и 20. февруари. Тогава раждането на децата би станало през м. декември, в най-тежките зимни месеци, когато нищо не се работи и когато децата спокойно могат да се отгледат от целия колектив. Не са допускани напреднали бременности по време на жътва. За това са помагали и постите, от средата на февруари до средата на май, да не се зачева. Традиционните общества е налагало подобни забрани, за да може да оцелее. Сексуалността се е табуирала, забранявани са сватбите по време на големите християнски празници.
§. Аз, То и Свръхаз
Оказва се, че колективът (традиционните общества) прибягва до насилствено възпитаване на неудоволствие, т.е. насилствено възпиране на удоволствието с цел дисциплиниране на сексуалния нагон. В традиционните общества това става най-често чрез прилагане на табу (задължителна забрана). Това са табута за въздържание от веселие, от общуване с противоположния пол, храна, сексуални контакти. В традиционния календар също има табута. Всички видове пости, според традиционния и християнския календар (в мюсюлманския също постите са строги), са обвързани с такива табута. Напр. "вълчи празници / дни" (ок. Коледа и Нова година) – не са разрешени сексуалните контакти. Традиционното аграрно общество не разрешава раждането на индивиди, когато има нужда от работна ръка (пролетните, летните месеци) поради усилените земеделски дейности. Ако се спазват всички възможни празници и обвързаните с тях забрани, сексуалните контакти се ограничават силно до около 20. януари. Зачеванията след това са възможни между 20. януари и 20. февруари. Тогава раждането на децата би станало през м. декември, в най-тежките зимни месеци, когато нищо не се работи и когато децата спокойно могат да се отгледат от целия колектив. Не са допускани напреднали бременности по време на жътва. За това са помагали и постите, от средата на февруари до средата на май, да не се зачева. Традиционните общества е налагало подобни забрани, за да може да оцелее. Сексуалността се е табуирала, забранявани са сватбите по време на големите християнски празници.
§. Аз, То и Свръхаз
То е подсъзнанието в човека. Азът е онова положение, което върви с реалността, той е по средата между То и Свръхаз. Животът е То и Свръхаз, а Азът е винаги подтискан и възпитаван и от двете страни. В този смисъл във фолклорната (традиционната) основа най-често се възпитава чрез иносказателното то-говорене: разказват се притчи, ситуации – нещо, което отделният човек да свърже със собственото си състояние. При традиционното говорене не се говори директно. У Иван Хаджийски напр. има много мотиви за това как на някое момче му обясняват защо трябва да се ожени. Чрез притчовото говорене се развиват много формули, чрез които се уреждат сексуалните отношения. То-говоренето е непрякото, недиректното говорене и е традиционно за оформянето на сексуалното отношение. И до ден-днешен имаме табуирано говорене за сексуалните отношения, т.е. Азът е възпитан да говори чрез табуиране. Никой не говори директно за действията и желанията си.
