ИСТОРИЯ НА АНТИЧНАТА И СРЕДНОВЕКОВНАТА ЛИТЕРАТУРА
9. РАЗВИТИЕ НА СТАРОГРЪЦКАТА ТРАГЕДИЯ ОТ ЕПИЧЕСКО И ЛИРИЧЕСКО КЪМ СОБСТВЕНО ДРАМАТУРГИЧЕСКО НАЧАЛО
В този въпрос има два панела:
(1) древногръцка протодрама (VІ в. пр. н.е.)
(2) класически (атически) период: развой на елинската драма при Есхил, Софокъл, Еврипид (V в. пр. н.е.)
§. Развитие на древногръцката протодрама
Понятието „протодрама” е работна хипотеза на проф. С. Хаджикосев. Под „протодрама” се разбира елинската драма от VІ в. пр. н.е., атическия (класически) период. „Атически” произлиза от наименованието на областта Атика, където е разположен градът-държава Атина. Елинската словесност през V в. пр. н.е. се развива основно в Атина (класически период).
Протодрамата не е достигнала до нас. Образци на ранната драма от VІ в. пр. н.е. до нас не са достигнали, освен имена на автори, заглавия (не много на брой), малки, откъслечни цитати. Следователно, когато се говори за „протодрама”, това е една теоретическа абстракция, виртуално понятие.
Трагедията се поражда на основата на дитирамбите (дитирамбическите хорове), около средата на VІ в. пр. н.е. Не знаем как точно е станало това. Можем да предположим обаче, че драмата се е родила, когато е възникнал диалогът. Дитирамбическите песни вече са представяли едни своеобразни малки драматически сценки, в които вероятно първоначално са били описвани някои от подвизите на дважди родения бог Дионис.
Протодрамата се е появила, когато е възникнал диалогът. Вероятно в края на І половина на VІ в. пр. н.е. диалогът вече се е оформил като основа на един нов тип творба, която не след дълго древните елини започнали да назовават по името на жертвеното животно на бог Дионис „трагедия” (tragwdiva). На този етап, когато дитирамбът прераства в трагедия, чисто теоретически (не разполагаме с никакъв словесен кулутурно-исторически материал) бихме могли да си представим, че в протодрамата е могло да има три различни типа диалог.
В класическата елинска драма вече има само един протагонист, но при протодрамата можем да говорим за двама протагонисти: хипокритес и хор. В древните хорове е имало и корифей. Корифеят е предводителят на хора. Хюпокритес е наименованието на единствения актьор в протодрамата. Хюпокритес приблизително означава „даващият отговори” (отговарящият); вторично значение на старогр. дума е също така „лицемер, измамник, лъжец”[1]. Актьорът е „лицемер”, защото представя чужда самоличност, не играе себе си, а играе другиго и в този смисъл е лъжец, измамник, хитрец.
В протодрамата очевидно са били разработвани вече митологически сюжети. Имало ядка на конфликт.
Трите нива / равнища на диалога в протодрамата са:
(1) директен диалог между хюпокртес и хор
Самият факт, че хюпокритесът е даващият отговори, недвусмислено посочва, че активната фигура е колективният персонаж на хора, който задава въпросите.
(2) диалог между корифей и хюпокритес
Доста близо до протодрамата ни извежда една от ранните драми на Есхил, достигнала до нас (трагедията „Молителките”), която, макар че не е точно датирана, без съмнение е една от ранните му трагедии. Още древните елини са величаели Есхил като баща на трагедията. В тази негова трагедия има колективен образ, представен от хора на молителките. Съответно и корифей – баща на данаитите, които са пребивавали в Средиземно море и търсят помощ, подкрепа, убежище в Древна Арголида. Корифеят е бащата на данаитите (египетския цар Данай). Най-напред се появява самият владетел на Аргос. Този актьор, който се явява в няколко различни роли, отговаря на филокрите са в протодрамата.
(3) диалог между хор и корифей
Откриваме тази конфигурация и в спомената драма на Есхил „Молителките”, която се доближава най-много до представата за протодрама. Корифеят (цар Данай) се съветва с хора (представящ неговите дъщери). Според легендата данаитите са 50 на брой. 50-те дъщери на цар Данай бягат през морето, за да се спасят от насилствен брак със своите 50-ма братовчеди – синовете на техния чичо цар Едипт, едиптяни. Цар Данай се съветва с данаитите как да постъпи. „Молителките” на Есхил е много близо до представата ни за протодрама поради това, че тя е практически единствената дошла до нас трагедия (от общо 33 трагедия от Есхил, Софокъл и Еврипид), в която се натъкваме на тази прекалено архаична форма на драматургически персонаж: колективен персонажа (хорът) като действащо лице, а не коментатор на събитията.
В третото равнище на диалог между корифей и хор те се съветват как да отреагират в дадена ситуация. Трудно датируемата, но очевидно една от ранните трагедии на Есхил, се приближава твърде много до представата за протодрама със своя семпъл строеж и с наличието на колективен персонаж, какъвто е хорът.
Прáтин и Хойрил са двамата драматурзи (трагедиографи) от първото поколение, чиито имена са се съхранили, както и заглавията на техните творби, заедно със съвсем оскъдни цитати. Двамата са най-малко едно поколение по-възрастни от бащата на трагедията Есхил. Родени са по всяка вероятност около средата на VІ в. пр. н.е., може би малко по-рано. Творческата им дейност се отнася към последната четвърт на VІ в. пр. н.е. и началото на V в. пр. н.е. Пратин, който не е атинянин, а от един пелопонески полис, си е съперничил в Дионисиевия театър с младия Есхил. Най-важното нещо, което трябва да се запомни за Пратин е това, че вероятно в края на VІ в. пр. н.е. той е въвел сатирикона (сатирната драма)[2] като задължителен елемент от представянето на драматическия поет на състезанията в чест на бог Дионис.
Разграничение между древните дитирамби при възникването на Селските Дионисии и атическата комедия: сатириконът, въведен в кр. на VІ в. пр. н.е. от Пратин и атическата комедия, чието начало се отнася към 486 г. пр. н.е. Някои са склонни да твърдят, че древногръцката комедия като театрално-сценичен жанр (с оглед на първата й поява в Дионисиевия театър), комедията е с половин столетие по-млада от трагедията. Пизистрат учредява Великите Дионисии в 538 г., а 48 години по-късно, през 486 г. на втория голям празник Нереите, който се е празнувал към края на м. Януари и на който са били изпълнявани само комедии, се поставя началото на комедията.
В древните оргиестични игри дитирамбите са интерпретирали сюжети, свързани само с дважди родения бог Дионис. В VІ в. пр. н.е. сатириконите вече се превръщат в игриви, авантюрни, комически сюжети, които обаче излизат извън тясната проблематика за бог Дионис. Освен 33 трагедии от Есхил, Софокъл и Еврипид, до нас са достигнали: един сатирикон на Еврипид (изцяло) и горе-долу половин на Софокъл. Еврипидовият сатирикон се нарича „Циклопът”, а на Софокъл – „Преследвачите” („Копоите”)[3]. От сатирикона на Софокъл са съхранени около 400 стиха. В несъхранена сатирна драма на Софокъл се възпроизвежда сюжет, свързан с първия подвиг на новородения бог Хермес, малкият бог мошеник, който, щом се пръкнал, първият му подвиг бил да открадне стадото свещени крави на големия си брат Аполон. Тогава Аполон пуснал копои, кончета, преследвачи по дирята на стадото – там, от където е било отведено стадото – което го отвело право при неговия новороден брат. Двамата братя направили размяна: Аполон се съгласил да предостави стадото си на Хермес, а междувременно по-малкото братче изобретило лирата и започнало да дрънка на нея – нещо, което много се харесало на Аполон и той се съгласил да му преотстъпи стадото си срещу неговото великолепно изобретение, лирата.
Сатириконът, въведен от Пратин, пресъздава комически сюжети, но най-широк кръг комически сюжети, взети от митологията. Сред тях разбира се има и сюжети, свързани с бог Дионис, но все по-рядко и по-рядко.
Каква е разликата между сатирикона, въведен от Пратин, и комедията, която вече се превръща във втория главен драматургически жанр в началото на V в. пр. н.е. (въведена е през 486 г. пр. н.е.)?
Сатириконът е комична драма на митологически сюжет. Атическата комедия е преимуществено на съвременен сюжет, с наличие на определени митологични препратки, герои. Принципната разлика между трагедия и комедия през този класически (атически) период на древногръцката драма е в това, че трагедията е традиционно на митологически сюжети (има само една трагедия от 33, която е на съвременен сюжет – Есхил, „Персите”: интерпретират историческата битка между уединената елинска и персийската флота в залива при атическия о-в Саламин през м. Септември 480 г. пр. н.е.).
Трагедията и сатирната драма са на митологически сюжети, а атическата комедия – на съвременни сюжети. Една от най-прочутите комедии на Аристофан, „Облаци”, интерпретира съвременен сюжет, съвременни герои. На скенето (сцената) е изведен най-прочутият атинянин на епохата: Сократ. Вярно е, че Аристофан го е набедил: на процеса срещу Сократ в началото на ІV в. пр. н.е. (399 г.), когато съдят 70-годишния Сократ за развращаване на младежта, по време на процеса, който е много добре осветлен, има два сюжета (симпозиона) – единият, създаден от Платон, другият от Тукидид – в които се възпроизвеждат елементи от съда над Сократ. В него става дума и за опозоряването на Сократ в комедията на Аристофан, четвърт век преди това. Сократ, изведен на сцената от Аристофан, няма нищо общо с историческия Сократ, освен едно: външният образ на Сократ.
Кое е общото между историческия (действителния) Сократ и Сократ, изведен на сцената под това име от великия му съвременник, комедиографа Аристофан. Защо комедията се нарича „Облаци”?
Наименованията на комедиите на Аристофан (общо 11 достигнали до нас) обикновено се наричат по името на комическия хор: „Конници” (хор на конниците), „Облаци” (метафорично название на хора), „Оси” (хор на осите), „Птици” (хор на птиците) и т.н.
В „Облаци” Аристофан осмива новата модна философия и наука – софистиката. Еврипид е бил много близък приятел с водещите софисти в онази епоха. Сократ – един велик мъдрец, оригинален философ – няма нищо общо със софистите, но той е изведен на сцената от Аристофан като събирателен образ на всички софисти. Следователно Сократ в комедията си е чиста проба клевета спрямо действителния Сократ. Самият Сократ е наричал своето изкуство на убеждението „майевтика” (акушерско изкуство, но в метафоричен смисъл на думата): изкуството да бъде израждана истината. Защо, след като не е бил софист, Сократ е изведен на сцената като въплъщение на софизма? Историческият Сократ е бил готова комическа маска. Той е бил от съвременна гл.т. един трагикомически персонаж – един велик, но неразбран мъж. Запазени са мраморни изваяния, представящи Сократ, от античността. Той е бил наистина непривлекателен: сравнително дребен мъж, плешив, с много чип нос. Бил е безкрайно далече от представата за мъжка красота. Ходил е с прокъсан химадион, не се е грижел много за външността си. болшинството атиняни са го възприемали като смахнат, макар че той е имал своите почитатели, тъй като е бил от най-дълбоките мислители на своята епоха. Не случайно в почти всички диалози на Платон, най-великият философ на древността, централен персонаж е Сократ. Онова, което знаем за философията на Сократ, ние го знаем от неговия ученик Платон. Той е имал много даровити ученици, но безспорно най-великият измежду тях е Платон.
Физическият облик на Сократ несъмнено е дал на Аристофан подтика да го изведе като обобщителен образ на софистиката и на софистите, макар че той е имал много малко общо с тях. Сократ е бил една готова комическа маска в своя физически образ. Образът на Сократ в „Облаци” е един от най-забележителните образи в античната култура.
§. Развой на елинската драма при Есхил, Софокъл и Еврипид
Тримата велики драматурзи са представители на различни творчески поколения, но се засичат на сцената на Дионисиевия театър в Атина, който е бил построен някъде в началото на V в. пр. н.е. – това е времето на разцвета на древногръцкия театър и драма. Специалистите са пресметнали, че за около едно столетие на сцената на Дионисиевия театър са били представени около 1500 драми (трагедии, комедии, сатирни драми). От тези 1500 драми са ни известни имената на около 1/3. Имената на съхранените трагедии на Есхил, Софокъл и Еврипид, както и комедиите на Аристофан (бащата на комедията), са около 350. Едва след смъртта на Софокъл и Еврипид, които по всяка вероятност са починали в една и съща година (306 г. пр. н.е.) и след края на трагичната за Атина и нейните съюзници Пелопонеска война, едва в 305 г. пр. н.е. е било гласувано решение на атинската управа за повторна възобновена постановка на вече представени творби. До края на V в. пр. н.е. на Дионисиевия театър в Атина са били представяни само нови, неизвестни, непоказвани до този момент творби. Въдворяват се мраморните бюстове и на тримата велики трагици в Дионисиевия театър. Започва повторното представяне на вече представяни през годините техни творби. Така че този огромен цикъл от 1500 драми до голяма степен се дължи не само на разцвета на елинския театър, но и на факта, че на Великите Дионисии и на Нереите (където са се представяли комедии), са били представяни само нови, а в редки случаи и преработени творби.
И тримата велики мъже са атиняни, но в атинския полис е имало 14 теми (дн. „общини”). В своя най-голям разцвет атинският град-държава не е надвишавал повече от 100 хил. души. Есхил и Софокъл са произхождали от богати родове. Есхил е родом от темата Елевзина (недалеко от Пирея, атинското пристанище). Елевзинските мистерии са един от възможните източници на древногръцкия театър. Имало е специална сграда, заровена в по-голямата си част в земята, където всяка пролет посветените в тайния култ (елевзинския мистериален култ) са наблюдавали тайни посветителни представления, достъпни само за мистагони („посветени в мистериалния култ”). Есхил е бил аристократ и мистагон. Така си обясняваме и факта, че той е бил забележителен драматург. Очевидно в това подземно светилище на Деметра и нейната дъщеря Персефона (Коре) са били разигравани мистериални представления, които са били театрални представления по своята същина. Смята се, че Есхил е напуснал Атина и умира в Сицилия, при местния тиранин Хиерон, тъй като вероятно се е разбъбрил, а мистагоните са поемали тържествена, свята клетва, да не разгласяват нищо за мистериите, които са се разигравали пролетно време по време на Великите Дионисии, съвпадащи с този таен мистериален култ. Всяка недискретност е била сурово наказвана, включително и със смърт. смята се, че Есхил е избягал в Сицилия, за да избегне санкциите.
И Есхил, и Еврипид, умират в чужбина. Есхил (525-456 г. пр.н.е.) умира в Сицилия (Агрипа); 458 г. пр. н.е. той участва във Великите Дионисии и печели първа награда – за последен път, вече над 70-годишен – с единствената дошла до нас негова трилогия „Орестия”, след което отново се връща в Сицилия, където умира (на ок. 75/76 г.).
Софокъл (496/7-406 г. пр. н.е.) е от богат род, от богатата атическа тема Колон, обезсмъртена от него в трагедията „Едип в Колон”. Бащата на Софокъл е бил богат оръжейник, т.е. притежавал е работилница за изработка на оръжия. Тъй като е бил много богат, това е давало възможности на неговия син Софокъл да развие много широко своите възможности. Единствено Софокъл е умрял в Атина и то в своята богаташка къща в Колон, където е бил роден.
Еврипид (474/80-406 г. пр. н.е.) е също атинянин, но легендите, разпространявани по негов адрес от язвителния Аристофан са неверни, макар че те се устояли цели столетия, даже и хилядолетия. В поне половината от комедиите на Аристофан, достигнали до нас (общо 11), има стихове, в които Аристофан се гаври с Еврипид, а в две от комедиите Еврипид е изведен и като едно от централните действащи лица. Аристофан не е обичал Еврипид. Аристофан е бил привърженик на традиционния морал и вяра, бил е консервативен като съвременника си Софокъл, докато Еврипид е бил много близък с водещите модерни за епохата философи, учени; бил е много близък с Протагор, с Анаксагор, с Проник, със Сократ и вероятно поради тази причина той не е допадал наоколо и на атинската публика, а и на по-консервативно настроените писатели.
Аристофан се говори, че майката на Еврипид държала количка със зеленчуци на атинския зеленчуков пазар. Много дълго – цели столетия и хилядолетия – са вярвали на тази язвителна шега на Аристофан.
Еврипид е бил роден също така в едно самостоятелно семейство и е притежател на първата частна библиотека в Европа – доста различна от библиотеките от Средновековието насам, защото се е състояла от папирусови и отчасти пергаментови свитъци. Еврипид е бил изключително начетен човек. Бил е най-големият от децата в семейството, любимец на баща си. Оракул, при когото бащата отишъл, да се допита за бъдещето на синовете си, му съобщил, че Еврипид ще се прослави, ще бъде увенчан. Мечтата на бащата на Еврипид била синът му да се изяви на Олимпийските игри. Еврипид е имал успехи, макар че не е известно да е станал олимпийски шампион, но се е състезавал много успешно в дисциплината юмручен бой. Това е първият велик боксьор в европейската култура. Впоследствие обаче Еврипид зарязва спорта, сдружава с най-напредничавите хора на онази епоха, представителите на философията, на красноречието и в скоро време се изявява и като забележителен драматург.
Еврипид също не умира в родна Атина. Две години преди смъртта си той приема поканата на македонския цар Ахелай и се отправя на север, към столицата на македонското царство (на границата на дн. България, Гърция и Македония).
През март 406 г., по време на Великите Дионисии, на оркестрата застава престарелият Софокъл (над 90-годишен), за да извести своите съграждани, че е достигнало известие: великият Еврипид е починал (на ок. 78 години). Атиняни почели смъртта на Еврипид. Любопитното е, че неговият архив вече е бил пренесен в Атина и през далечната 406 г. пр. н.е. са били поставени и последните трагедии на Еврипид, който посмъртно е получил почетната първа награда. Същата година, но вероятно по-нататък, към края на годината, е починал и най-дълголетният измежду тримата – Софокъл.
Поради тази особеност по време на Великите Дионисии да бъдат представяни само нови творби, Есхил, Софокъл и Еврипид са били изключително активни и доста плодовити като драматурзи. Те са живели сравнително дълъг живот, особено Софокъл. Почти всяка година те са се преборвали за правото (преминавали са през предварително жури) да участват в заключителния етап на драматургическия агон – последните 3 дена от Великите Дионисии.
Смята се, че Есхил е написал около 90 трагедии, чиито заглавия са известни – споменавани са по антични източници и са свързвани с името на Есхил. От тези почти 90 творби до нас са достигнали 7:
(1) „Перси” – историческа трагедия
(2) „Молителките”
(3) „Седемте срещу Тива”
(4) „Прикованият Прометей”
(5) трилогията „Орестия”: „Агамемнон”, „Хоефорите”, „Евменидите”
Поради изключителната плодовитост и дълголетие на Софокъл, който е запазил своята интелектуална зрелост, съхранил е ума си до смъртта си, той е бил най-плодовит. С неговото име се свързват цели 123 заглавия. И от него, както и от Есхил, до нас са достигнали само 7:
1. „Антигона”
2. „Аякс”
3. „Трахинянки”
4. „Филоктет”
5. трилогията „Тивански цикъл”: „Едип цар”, „Антигона”, драмата „Едип в Колон” (написана 406 г. пр. н.е.)
* „Преследвачите” / „Копоите” – откъс от сатирова драма (400 стиха)
Можем да говорим за две трилогии: една от Есхил („Орестия”), една от Софокъл („Тивански цикъл”). Еврипид също е бил много плодовит. Приписват му се 92 заглавия, до нас обаче са достигнали 18 трагедии:
1. „Алкеста” – 438 г. пр. н.е.
2. „Медея” – 431 г. пр. н.е.
3. „Хераклиди” – 430 г. пр. н.е.
4. „Иполит” – 428 г. пр. н.е.
5. „Андромаха” – 425 г. пр. н.е.
6. „Хекуба” - 424 г. пр. н.е.
7. „Молителки” – 423 г. пр. н.е.
8. „Електра” – 420 г. пр. н.е.
9. „Херакъл” – 416 г. пр. н.е.
10. „Троянки” – 415 г. пр. н.е.
11. „Ифигения в Таврида” – 414 г. пр. н.е.
12. „Ион” – 414 г. пр. н.е.
13. „Елена” – 412 г. пр. н.е.
14. „Финикийки” – 410 г. пр. н.е.
15. „Орест” – 408 г. пр. н.е.
16. „Вакханки” – 407 г. пр. н.е.
17. „Ифигения в Авлида” – 407 г. пр. н.е.
18. „Рес”
* „Циклопът” – сатирна драма (408 г. пр. н.е.)
Една от тези трагедии и до сега се смята за спорна („Рес” – носи името на един тракийски владетел, за когото споменава и Омир в своята „Илиада”). От Еврипид е достигнала и една сатирна драма: сатириконът „Циклопът”. При Софокъл можем да отбележим също още една половинка, тъй като са се съхранили около 400 стиха (половината) от неговата сатирна драма „Преследвачите” („Копоите”).
Есхил е получавал 14 пъти първата награда. За първи е получил първа награда, когато е бил 40-годишен (доста късно). Софокъл е получил 24 първи награди – любимецът на атинската публика. Най-слабо популярен, с най-малко награди, е бил Еврипид – 4 награди приживе и една посмъртно (406 г. пр. н.е. за трагедията „Вакханките” – тя е едно много интересно свидетелство за древния култ към бог Дионис по нашите земи).
Как да си обясним факта, че Еврипид е най-добре съхраненият от тримата велики трагедиографи?
[1] В повечето от романските и германски езици е съхранена тази дума с вторичното й значение. – бел. лектора
[2] За да не се бърка с романа на римския патриций Петроний „Сатирикон”, в класическата филология по-често се употребява понятието „сатирна драма”. – бел. лектора
[3] Това е колективният хоричен персонаж на кучетата, които преследват героя. – бел. лектора
