ИСТОРИЯ НА АНТИЧНАТА И СРЕДНОВЕКОВНАТА ЛИТЕРАТУРА
ЕВОЛЮЦИЯ НА ДРЕВНОГРЪЦКАТА ТРАГЕДИЯ ОТ ЛИРИЧЕСКО И ЕПИЧЕСКО КЪМ СОБСТВЕНО ДРАМАТИЧЕСКО
/ПРОДЪЛЖЕНИЕ/
Тримата велики драматурзи Есхил, Софокъл и Еврипид спадат към т.нар. атически период на древногръцката литература. Много показателни са цифрите на достигналите до потомството творби на тримата, както и акцентуваният брой на получените първи награди. Забелязва се този парадокс: съхранените драми на Еврипид (18 + 1) са повече от два пъти повече от онези, които са се съхранили и достигнали до нас от Есхил и Софокъл, взети заедно (14). И обратната зависимост: най-таченият, най-увенчаваният от тримата драматурзи е Софокъл. Най-малко отличаваният е Еврипид (само с 4 първи награди приживе и една посмъртно). Бихме могли да си обясним този парадокс с положението, което са заемали тези драматурзи приживе и през столетието след смъртта им. Очевидно най-таченият, най-обичаният и предпочитан драматург е бил Софокъл. Софокъл и Еврипид са съвременници на драматургичното поприще повече от половин век. Есхил също е много тачен, но той е все пак едно, а може би и две поколения преди Софокъл и Еврипид.
Есхил умира ок. средата на V в. пр. н.е. (456 г.). В този смисъл можем да кажем, че Софокъл е бил абсолютно синхронен в културно-историческо отношение на своята епоха. Той се е вписвал най-безпроблемно в културните конкретности на атинското общество. Софокъл в най-висока степен от тримата драматурзи е отговарял на хоризонта на очакването на тогавашния атински зрител, поради което съвсем естествено той е и най-отличаваният, получавалият най-голям брой награди (24). Еврипид е бил драматург, който не се е ползвал с обичта на атиняни. Почти няма комедия на Аристофан, която да не съдържа издевателства по отношение на Еврипид; "издевателства" – в смисъла на дебелашки шеги, закачки, обиди. Но без никакво колебание можем да кажем, че като манталитет, като светоглед, като драматургическа техника Еврипид е един драматург, който е бил отправен към бъдещето; той е крачел няколко крачки, бил е няколко крачки пред своите съвременници, които тъкмо поради това не са го разбирали, не са го обичали и не са го оценили. Еврипид се оказва най-проспективният от тримата, защото той предугажда някои тенденции в развитието на древногръцката трагедия в различни отношения.
Това обяснява малкият брой награди, получени от Еврипид (само 4). Това обаче го прави най-модерният от тримата, поради което той се оказва впоследствие (не само едно столетие по-късно, а и в предстоящото голямо време – няколко столетия), той се оказва именно в тази своя антична древност най-проспективният и поради тази причина най-съхраненият от тримата. От великите Есхил и Софокъл до нас са достигнали само 7 трагедии, докато броят трагедии на Еврипид е 18 + 1 (18 трагедии и една сатира).
Ако трябва да обгледаме творчеството на Есхил, Софокъл и Еврипид с необходимата аналитичност, очевидно би ни било необходимо много време и сега бихме могли поне отчасти да изпълним тази задача.
§. Основни моменти в драматургичното творчество на Есхил, Еврипид и Софокъл
Според четири признака се наблюдава една съвършено ясна еволюция, която дава възможност да се проследят характеристиките на творчеството на Есхил, Софокъл и Еврипид.
1. Актьор
С оглед на актьорския състав еволюцията може да бъде маркирана много лесно. Есхил, когото още древните са величаели като баща на старогръцката драма, е въвел втория актьор. В протодрамата, която е съществувала очевидно не по-малко от половин век преди Есхил, има само един актьор, който е бил назоваван хюпокритес ("даващият отговори", "отговарящият"). Това от друга страна ни дава знанието, че във виртуалната протодрама може би централен не е хюпокритесът, а хорът като колективен персонаж. Есхил ок. началото на V в. пр. Хр. въвежда втория актьор, което неимоверно много разширява собствено драматургическата характеристика на древногръцката драма. Неговият млад съвременник съвременник и гениален драматург Софокъл въвежда третият актьор.
По този начин през атическия период древногръцката драма придобива завършен статут с оглед на актьорския състав в лицето на трима актьори, които са съответно: първи актьор – протагонист[1], втори актьор – деутерагонист и трети актьор – тритагонист. Еврипид не е добавил нищо към този актьорски състав.
В трагедията „Прометей” има общо 7 действащи лица. Първоначално това са боговете на Хефест, който приковава на скалата Прометей, придружен от Власт и Сила. Това е самият Прометей. После се появява злочестата Йо. Има вероятно още 2-3 герои. В повечето от трагедиите на Есхил, Софокъл и Еврипид има до 10-тина действащи лица. Съвършено ясно е, че ролите на тези персонажи са били изпълнявани от двама (при Есхил), но вече някъде към средата и след първата третина на V в. пр. н.е. и от трима актьори. Това обяснява една наглед малко странна характеристика на древногръцкия театър, която, парадоксално, сближава този древен елински театър с театъра на друга древна цивилизация – японската – и нейния театър: употребата на маските.
Маската е била два типа (трагическа, комическа), които са били изработвани за всяко конкретно представление, за всяка конкретна пиеса. В тези огромни открити театри (подобни на дн. малки спортни стадиони), маската е имала предимството да увеличава човешкото лице, да дава достатъчно впечатляващ изглед на някаква основна човешка емоция в трагедията или в комедията. Маската е могла да изпълнява и функцията на един своеобразен акустичен апарат, античен мегафон, който усилвал гласа на актьора.
Основната функция на маската в древногръцкия театър е свързана с необходимостта да се изпълняват по няколко роли. Протагонистът е изпълнявал обикновено главната роля (на централния персонаж/трагедиен герой), а в редките случаи, когато не е бил на сцената, е могъл да изпълни някоя роля на по-второстепенен герой. Вторият и третият актьор са си поделяли останалите роли.
Елинският театър не познава жената актьор (актрисата). Едва в римския театър през императорската епоха на театралната сцена се появяват и актриси. В древногръцкия театър обаче женските роли са били изпълнявали от евтерпи. „Евтерп” е древногръцкото наименование за „юноша”. Това са били младежи нерядко в тийнейджърска възраст. Като актьори те са носели маски, а за женските роли вероятно и перуки. Великият Софокъл е започнал своята театрално-артистична дейност като актьор. Той е бил много даровит музикант. Вземал е уроци по езика и композицията при най-добрия атински преподавател – Плантрак. 31.05 Известно е, че се е подвизавал много сполучливо като актьор, особено в роли, в които е трябвало да свири и да си акомпанира и на лира (да пее и да свири).
След въпросът: защо Софокъл се е отказал от много привлекателното за онази далечна епоха поприще на актьора? Социалният статус на актьора в Древна Елада и в Древния Рим са съвършено различни: в Древна Елада той е бил много висок, почитан, уважаван от своите съграждани; актьорът е бил използван и във функцията на „дипломат” – участвал е, когато е трябвало да се уреждат междудържавните спорове. В Древния Рим първоначално, а и много често по-нататък, театралните трупи са били собственост на виден гражданин, робовладелец, и най-често са били съставени от негови роби. Статутът на театралния актьор в Древен Рим е много нисък. С много малки изключения, римските актьори не са били известни – подобно на гладиаторите: само най-изявените от гладиаторите са могли да отвоюват своята свобода; само най-изявените измежду актьорите (пр. актьорът Росий по времето на Хораций и Овидий) са се ползвали с определени социални и политически привилегии. Разликата е много съществена.
Маската е необходима, за да може актьорът много бързо да сменя своята самоличност. Древният трагедиограф Хойрил, който е бил съвременник на Есхил, е известен и с това, че е направил някакви реформи в театралните костюми. Костюмът е много важна част от характеристиката на античния спектакъл.
В комедията актьорите, но и хоретите са били облечени в много пъстри, шутовски костюми – дрехи, съставени от различни цветни, ярко контрастиращи платна. Задължителен елемент от костюма на комическия актьор е кожената препаска с голям фалос, която се е привързвала към кръста и не е слизала от тялото на актьора през цялото време.
Трагическите актьори обаче са били обличани в подходящо облекло: всеки герой в специално облекло. Трагическите актьори са ходели на котурни – специални високи театрални обувки, но много високи, подобно на малки кокили. Древните котурни вероятно са били може би около 20-25 см. Ходели са на котурни, за да се виждат по-добре от публиката, но не само заради това. Трагическият актьор, повдигнат на котурни, е налагал една импозантност на вида (физическа внушителност), която е отговаряла на представите на древните елини за трагически герой (персонаж).
2. Трилогия – еволюция
Как се развива трилогията през атическия (класически) период от развоя на древногръцката драма? Разполагаме с две трилогии: „Орестия” – последната трилогия на Есхил, с която той към края на живота си в 458 г. пр. н.е. (средата на V в.) е спечелил последната си първа награда.
Каква е разликата между Есхиловата и Софокловата трилогия? Софокъл е драматургът, който внася промени в характера на трагедийната трилогия. Трилогията при него вече се различава принципно от трилогията на Есхил, а очевидно и от предходната трилогия.
Трилогията на Есхил е писана компактно, в една година (458 г. пр. н.е.). Трилогията на Софокъл е възникнала тематично в един много продължителен период от време. Трагедията „Едип цар”, която е първа част на трилогията на Софокъл, е поставена в 429 г. пр. н.е.; втората част на трилогията, „Антигона”, е била поставена на драматургическия агон и е спечелила първа награда през 442 г. пр. н.е.; третата част на трагедията, „Едип в Колон”, се отнася към 406 г. пр. н.е. Съвършено ясно е, че тази трилогия е такава, защото проследява и материализира един митологически сюжет: сюжетът за злочестата участ на лантакидите – потомците на пелопонеския владетел Лантак. Тази трилогия не е създадена наведнъж.
Каква е разликата между Есхиловата трилогия и новия тип трилогия, въведен от Софокъл? Разликата е в това, че Есхиловата и доесхиловата трагедия представлява едно сюжетно-драматургическо единство, разработващо един и същ митологически сюжет. Есхиловата трагедия е свръхтрагедия, тъй като тя е неразривно единство: трите трагедии, които я съставят, са едно сюжетно-драматургично цяло, поради което бихме могли категорично да го назовем „свръхтрагедия”.
Някъде в началото на ІІ третина на V в. пр. н.е. гениалният Софокъл ревизира доесхиловата идея за трилогията като неразривно сюжетно-драматургическо цяло, като превръща трилогията във формално вместилище на три съвършено самостоятелни митологически трагедийни сюжета, различни един от друг. Образуването на една трилогия като Софокловата е станало в хода на годините поради обстоятелството, че Софокъл е гледал нееднократно към един и същи митологически сюжети.
Промяната, която Софокъл прави, допринася за разгръщане на собствено драматургическото начало. За разлика от Есхиловата трилогия, в която идеята се развива в рамките на трите трагедии, при Софокловата трагедия, където има три самостоятелни трагедии, драматургът се нуждае от по-голям обем и по-пространно мотивирани характери и конфликти. В резултат от промяната в трилогията се стига до нарастване на обема на древногръцката трагедия. Средният обем на Есхиловата трагедия варира около 1000 стиха. Средният обем на Софокловите трагедии, достигнали до нас, се движи между 1400 и 1500 стиха. Еврипидовата трагедия по обем се доближава до обема на Софокловите трагедии, достигнали до нас. Това е причината вероятно, поради която Софокъл е въвел и третият актьор, с което се дава много голямо предимство на диалога и възможност драматургическите конфликти да бъдат изведени вече пред самия зрител, на сцената, като конфликтуващи помежду си персонажи.
В Есхиловата трагедия при един сравнителен анализ със Софокловата, много лесно можем да се убедим, че номинира епическото (повествователното) и лирическото начало, докато при Софокъл, в резултат от промените, на преден план излиза собствено драматургическото, което зрително ограничава епическо-повествователните и лирическите елементи.
3. Хор
Във връзка с лирическите компоненти е необходимо да припомним, че в античната трагедия хоровите партии (стазими) са били пети: изпълнявани са от музикален съпровод и са се пеели (изпълнение, което е било по-близко до декламативната, отколкото до собствено песенната лирика). Хоровите партии в античната елинска трагедия са писани на дорийско наречие, снабдявали са се с музикален съпровод и са били пети, като са били много близки по звучене до декламативната лирика.
Една от най-интригуващите трагедии на Есхил, достигнала до нас, е „Персите”, която се отнася към 472 г. пр. н.е. Има сведения, че вероятно тази трагедия е била поставена на Великите Дионисии в Атина. Много интересен исторически анекдотичен момент е този, че Есхил е писал трагедии не само на митологически теми, но и на съвременни теми. Такава е неговата трагедия „Персите”, която е била посветена на забележителната историческа битка между персийката флота и обединената елинска флота в залива край о-в Саламин (480 г. пр. н.е.). С битката при Саламин древните гърци са свързвали и имената на тримата велики: Есхил, Софокъл и Еврипид. Най-възрастният измежду тях, Есхил, е участвал в битката при Маратон, при Саламин и при Лакея. Той е принадлежал към т.нар. „маратонско поколение” – великите бойци от древноперсийските войни. Участвал е и в битката при Саламин през м. септември 480 г. пр. н.е. Вечерта след битката, която завършва с главоломно поражение на персийската флота, при което Ксеркс се спасява с бягство, вечерта в развалините на опожарения храм на Атина на Акропола евтерпът Софокъл, тогава около 17-годишен, е предвождал хор (бил е корифей), който е изпълнил хвалебствен химн в чест на богинята Атина. Според тази легенда в пещерата на о-в Саламин, където е било подслонено цялото цивилно население на града-държава Атина (всички, които не са могли да се сражават – жени, деца и старци) се родил, съгласно легендата, следващият велик драматург: Еврипид. Еврипид със сигурност е бил в Саламинската пещера, но не се е родил в този славен ден, а по всяка вероятност, както предполагат специалистите, е роден 4 дни по-рано.
„Персите” е една кратка трагедия, върху сюжет, който днес се възприема като исторически, тъй като препраща към тази наистина забележителна дата от историята на Древна Елада. Но тогава този сюжет е бил съвременен, тъй като Есхил е написал трагедията 8 години по-късно след събитието. Това е една забележителна творба, в която Есхил представя своята идея за конфликт между цивилизациите. Той противопоставя две цивилизации – азиатска (персийска) и европейска (елинска). Целта му е да покаже (и той го прави блестящо) превъзходството на елинската цивилизация над персийската.
Действието се развива в столицата на Древна Персия, някъде в Мала Азия, гр. Сурза, където главно действащо лице е персийската царица (вдовицата на покойния цар Дарий, който започва тези войни срещу елинските полиси). Когато при нея пристига вестител, който носи изненадващата вест за поражението на персийската флота – нещо, което никой не е очаквал поради огромното превъзходство на персийските войски (сухопътни и морски) над елинските обединени сили, царицата изразява недоумение как е възможно, а вестителят отговаря на царицата по следния начин: „Никому не са подвластни (върху тях не тегне власт).” – това е тайната, моделът, причината, поради която древните елини, защитаващи своята свобода, независимост, гордост, побеждаващ. Това е като двубоят между Давид и Голиат, който бива сразен от страшно малкия Давид.
По същество в трагедията „Персите”, която има около 870 стиха, доминира химническото начало: това са песните-гласове на хора на персийските старейшини, които оплакват злочестата участ на персийската царица, а и на персите изобщо. Около половината от стиховия обем са т.нар. комóси[2]. Комóсът е ритуален, съвместен плач на трагедийния герой и хора, който го оплаква. Наречен е „комóс”, защото е съпроводен с ритуално биене в гърдите. Този античен прадревен ритуал е съхранен и по нашите земи от дълбока древност до сега. Има го при оплаквачките, доколкото ги има все още в някои български села. Този плач, съпроводен с блъскане (биене) в гърдите, това е „комóс”. Има два такива много обемисти комóса в текста на „Персите”: съвместен плач на царица с нейните старейшини, които скърбят за нейната участ и за участта на Персия. Дошъл е вестител, който е разказал пред царица Атóса какво се е случило. Трагедията е много интересна като автентично свидетелство на участник в битката при Саламин. Разказът на вестителя е едно много достоверно описание на хода на битката, която е продължила през септември (по времето на есенното равноденствие) през целия ден, от зори до вечерта.
Ние не знаем точно как са се изпълнявали отделните партии в древногръцката трагедия. У Есхил доминира лирическото и епическото начало. С оглед на епическото начало, можем да приведем пример с една друга (вероятно най-ранната) негова трагедия, „Молителките”. Това е творба, която стои най-близо до представата ни за виртуалната протодрама, т.е. конструкция, при която хорът е колективен персонаж. Можем да предположим, че в тази ранна Есхилова трагедия може би е имало все още само хюпокритес (един-единствен актьор, който отговаря). Данаитите са били 50, но на сцената? В „Молителките” 2/3 от текста се пада на хора на данитите, т.е. хористите (всички мъже) изпълнява своите песни като декламативна лирика в съпровод на инструмент. Освен това в „Молителките” конфликтът не е директно показан. Там в митологическия сюжет конфликтът е между данаити и египтияни. 50-те сина на цар Египт искат да се оженят за своите братовчедки (50-те дъщери на своя чичо Данай). Те не желаят това и бягат. Конфликтът е известен, но за този конфликт се разказва в трагедията – той не е материализиран както в трагедиите на Софокъл в конкретни персонажи: Антигона срещу новия владетел на Тива (Креон) – две личности, две лица, които конфликтуват директно и произнасят конфликта персонално пред зрителя. Докато в „Молителките” това е конфликт, който остава отвъд сцената, зад сцената. Това е конфликт, известен повествователно, на епическо равнище, а на драматургическо.
Еволюция на хора:
В протодрамата, но и в трагедията на Есхил хорът твърде често изпълнява функцията на колективен персонаж. Такива са молителките. Колко души представят хора на данаитите, които са 50 на брой? – 12. Трагедийният хор при Есхил и до Есхил вкл. се състои от две полухория, съставени от по 6 певци. Едното полухорие пее строфа, другото полухорие пее антистрофа. Двете полухория стоят едно срещу друго.
При Есхил хорът е колективен персонаж. При Софокъл хорът се превръща в идеализиран зрител, престава да бъде колективен персонаж. Парадоксално, Софокъл увеличава броя на хоретите от 12 на 15.
Защо, при положение, че Софокъл понижава статута на хора, той не намалява броя на певците, а го увеличава? Предположението на проф. Хаджикосев: съвсем основателно е да предположим, че като забележителен не само драматург, но и музикант-композитор, Софокъл е сложил ударението върху хора, откъсвайки от тая традиционна, почти вековна функция на колективен персонаж, за да го превърне в авторитетен коментатор, съдник и наблюдател на трагическите събития. Той е подхождал винаги много отговорно, сериозно към партиите на хора. Някои от неговите хорови партии са забележителни по дълбина на философското прозрение. Но ние не знаем и никога вече не можем да узнаем как са звучали като кантати тези хорови партии, изпълнявани на оркестрата в Дионисиевия театър. Очевидно те са правели много сериозно, много силно впечатление и тъкмо поради тази причина Софокъл е пожелал да подсилни вокалното звучение на стазимите. Трима души с мощни гласове, прибавени към звучността на 12 хорета. Това е причината, поради която Софокъл е увеличил броя на хоретите. Софокъл прави това, а Еврипид не внася никакви промени.
Софокъл, ревизирайки трилогията, функцията на хора, е направил и някаква забележителна промяна в самата структура на театралния спектакъл и на сценично-драматургическото пространство.
4. Драматургическо действие (в широкия и в тесния смисъл на думата)
[1] Наименованието на първия актьор („протагонист”) е навлязло в повечето културни езици и се употребява и до ден-днешен в широк метафоричен смисъл на думата, а не само като конкертно обозначение за древногръцкия театър. – бел. лектора
[2] Има разлика между „кóмос” и „комóс” – две съществителни, които са много важни: „кóмос” се обяснява като „шествие подпийнали гуляйджии” (Тронски); от кóмоса Аристотел в своята „Поетика” извежда името на втория драматургически жанр в древногръцката драма (комедия). Това е свързано със Селските Дионисии и подпийналите гуляйджии, които съставят компанията, свитата на бога на виното и опиянението (Дионис). Старогръцкото съществително „комóс” (лат. commocium) означава ‘сътресение’. – бел. лектора
