СРАВНИТЕЛНА ГРАМАТИКА НА СЛАВЯНСКИТЕ ЕЗИЦИ
pdf от тук
Историческата фонетика е минимумът, който трябва да се научи по сравнителна граматика: от къде произлизат и какво става след това в славянските езици с къснопраславянските ерови гласни, носови гласни, ятова гласна, сричкотворни съгласни. Имало е и твърди, и меки фонеми в старобългарския. Трябва да се знае как се отваря сричката (групи -тар-, -тал-, -телк-); как протичат палатализациите, организациите на задноезичните съгласни; как протичат и какви резултати имат йотациите.
По-общи въпроси, които ще се разглеждат, касаят индоевропейския праезик, произхода на славяните на техния език. По-абстрактните въпроси са извън фонетиката и са за по-висока оценка.
ИЗПИТЪТ по сравнителна граматика се състои от практическа част (там оценява асистентката) и теоретична част (2 въпроса, от които единият е по-общ; примерите, давани по време на лекции, са достатъчни за изпита и са задължителни).
ИЗПИТЪТ по сравнителна граматика се състои от практическа част (там оценява асистентката) и теоретична част (2 въпроса, от които единият е по-общ; примерите, давани по време на лекции, са достатъчни за изпита и са задължителни).
Кратка библиография:
* Леков Ив., Кратка сравнително-историческа и типологическа граматика на славянските езици, С. 1968
Могат да се ползват и другите монографии на Леков, но в тази книжка всичко е на едно място, в стегнато изложение.
* Селимски Л., Славянски езици. Очерци и текстове за упражнения, В. Търново, 1985
Книжката съдържа хубави примери, кратки обяснения особеностите на дадени езици.
* Леков Ив. (ред.), Славянски езици. Севернославянска група, С. 1978
* Любенова Е., Помагало по сравнителна граматика на славянските езици, Пловдив 2001
Книжката съдържа примери, текстове, задачи.
* Лашкова Л., Увод в сравнителната граматика на славянските езици, С. 2000
Книжката съдържа само фонетика.
Могат да се ползват и другите монографии на Леков, но в тази книжка всичко е на едно място, в стегнато изложение.
* Селимски Л., Славянски езици. Очерци и текстове за упражнения, В. Търново, 1985
Книжката съдържа хубави примери, кратки обяснения особеностите на дадени езици.
* Леков Ив. (ред.), Славянски езици. Севернославянска група, С. 1978
* Любенова Е., Помагало по сравнителна граматика на славянските езици, Пловдив 2001
Книжката съдържа примери, текстове, задачи.
* Лашкова Л., Увод в сравнителната граматика на славянските езици, С. 2000
Книжката съдържа само фонетика.
* * *
Въведение
„Праславянско” се нарича това, което не е фиксирано в писмен вид, въпреки че много автори свързват късния праславянски език с това, че той почти се застъпва с времето на появата на първите писмени паметници – времето на Кирил и Методий. Това, което е записано и можем да прочетем обаче, то вече е старобългарски език, а не праславянски. Най-старите запазени книжни текстове на старобългарски език са от ХІ в. Най-старите надписи върху камъни са от Х в. Би трябвало по-късните паметници да са преписи на първите преводи на Кирил и Методий от ІХ в., но стои отворен въпросът как точно са изглеждали първите текстове.
През Средновековието, когато книжовниците са преписвали един текст, никога не са казвали, че добавят нещо. През ранното Средновековие никой от авторите, който е измислял нещо, не е имал претенция за авторство: приписвал го е на Църквата или други древни източници. Разчитал е на авторитета на старите автори, а не на личното си авторство. Но е факт, че текстовете действително са били променяни при преписването: актуализирани са езиково, за да са по-ясни като съдържание, а понякога и самото съдържание е било променяно. Това обаче почти не важи за Евангелието: то е свещен текст и поне като съдържание не е бил променян. Въпреки това начинът, по който се е представяло съдържанието, също е търпял изменение, особено в лексиката. Затова е трудно да кажем с точност как са изглеждали текстовете от ІХ в.
В ІХ в. е истинският късен праславянски език, когато се извършват и поредица от важни фонетични изменения в праславянския език. През ХІ в. се появяват първите стари източнославянски текстове. Формите на праезика никъде не са засвидетелствани, затова ние ги възстановяваме и тези възстановени форми записваме със звездичка отпред, като използваме обикновената латиница за близките по звучене славянски звукове, като специфичните славянски звукове Ш (š), Ж (ž), Ч (č), Ц (c), Х (h, ch) се изписват с латинската буква, използвана и до днес в славянските езици, които боравят с латиница в азбуките си. При Х въпросът не е окончателно решен: може да се изписва с h или с ch.
При гласните за еровете използваме кирилските символи на двата ера: ъ и ь. За носовите гласни изписваме съответната гласна и под нея малко бастунче: по този начин в съвременния полски се обозначава носовостта на гласните. Когато казваме „голяма носовка” или „малка носовка”, използваме названието на съответните букви. Но когато говорим за гласните, които се крият зад тези букви, по-добре е да казваме „носово О” и „носово Е”, тъй като се предполага, че сравнително така са звучали съответните гласни. По отношение на еровите гласни е по-сложно: не знаем как точно са се произнасяли, затова ги четем като днешното [ъ] и [ь], но това си остава само предположение за действителния звук. В България условно ги наричаме „голям ер” и „малък ер”, но в други страни много често ги наричат „заден ер” и „преден ер” и дори не „ерови”, а „редуцирани” гласни. Спорен е въпросът дали еровите гласни са били чак толкова редуцирани в миналото. За носовите гласни в другите страни също се използва „предна носова гласна” и „задна носова гласна”.
Ятовата гласна означаваме така: ê.
Възстановените по-ранни форми се записват със звездичка отпред.
Предмет, задачи и основен метод на сравнителната граматика на славянските езици. Взаимодействие с други науки
1. Предмет на изследване
Имаме късния индоевропейски (пра)език от една страна. От друга страна имаме балтославянския праезик, за който не всички автори знаят, че е съществувал. В българската езиковедска традиция „балтославянски” се пише като една дума, въпреки че би трябвало да се изписва с дефиз: „балто-славянски”. Под „балтославянски праезик” се разбира общ праезик на балтийските и славянските езици.
През Средновековието и в по-ново време индоевропейските езици са се говорели географски под Индия до Европа включително, затова се наричат „индоевропейски”.
Имаме след това праславянски език, който се дели на ранен и късен, и отделните славянски езици, които също имат своя история: ранна, късна фаза и т.н.
Всичко това е предмет на изследване на сравнителната граматика на славянските езици: стари и съвременни фази на развоя на славянските езици.
Сравнителната граматика на славянските езици приема късния индоевропейски език като даденост и се интересува от това как от него се стига до праславянския език и след това как от праславянския език се развиват отделните славянски езици. Обикновено в учебниците по сравнителна граматика се занимават или с отношението между късен индовропейски и праславянски език (първата част от предмета на изследване на дисциплината), или с това как от късния праславянски се развиват отделните славянски езици (втората част).
2. Задачи на сравнителната граматика
А. Установяване на общите, груповите и индивидуалните особености в развоя на исторически засвидетелстваните славянски езици на всички езикови равнища
„Исторически засвидетелстван” означава писмено засвидетелстван.
Б. Опит за мислено възстановяване (реконструкция) на праславянския език с възможно по-голямо приближение до недостъпната за пряко наблюдение действителна езикова структура
Ние възстановяваме нещо, което е недостъпно за пряко наблюдение, т.е. то не е исторически засвидетелствано (няма текстове). Трябва да имаме предвид обаче, че това, което възстановяваме (нашият модел, представа) може да не се покрива с това, което наистина е било. Повечето учени (филолози, историци) имат това съзнание.
Възстановяването на праезика е важна част от сравнителната граматика на славянските езици, защото праезикът не е засвидетелстван, не сме го виждали писан, не знаем как е изглеждал. Най-лесно можем да си представим фонетиката му, макар че и тук е имало големи спорове. Има обаче неща, които много трудно можем да си представим, пр. синтаксисът, как се е подреждало изречението – това са такива равнища на езика, в които много бързо може да настъпи някаква промяна, а ние не знаем в каква посока е била тя.
Тук може да се въведе понятието степен на успешност на реконструкцията на различните езикови равнища:
(1) фонетика и фонология: реконструират се сравнително най-успешно, при това повече фонологията
(2) лексика и словообразуване: реконструират се по-малко успешно
(3) формообразуване (морфологията извън словообразуването): реконструира се още по-малко успешно
(4) синтаксис: реконструира се най-малко успешно
Какви проблеми може да има? Защо от една страна сравнително лесно се възстановяват фонетиката и фонологията, а словообразуването не? Защото при словообразуването никога не сме сигурни дали от очевидно общи елементи (корени, наставки и пр.) думата е била образувана още в праезика или по-късно и съществува напр. във всички съвременни славянски езици. Когато думата е сравнително къса, вероятността да е принадлежала на праезика е по-голяма, макар че винаги има възможност да е заета. Например не знаем с пълна сигурност дали такива абсолютно общи (еднакви) във всички славянски думи като дух и душа са принадлежали на праезика, макар че е много възможно, тъй като самите думи са по-кратки и „душа” е образувано още преди процеса на йотация на съгласните, т.е. преди V в. Тези думи изпълняват ролята и на религиозни термини. Но когато „душа” е образувано от „дух” и двете са съществували в праезика, говорещите на праславянски все още не са били християни, а са били езичници; старите понятия са били приспособени към новата религия.
В много славянски езици съществува думата „справедливост” (на полски звучи същото). Коренът на думата е -правд- и към него са добавени една представка и три наставки, т.е. на три-четири пъти е имало процес на словообразуване. Не е ясно обаче дали тази сложна дума, назоваваща абстрактно съществително, е била образувана до VІІІ-ІХ в., или по-късно, и е била възприета от останалите славяни, когато славянските езици са започнали сравнително самостоятелен живот. В този смисъл е доста сложно тълкуването на отделните исторически факти, които от наша гл.т. са очевидни. Латинските и гръцките съответствия на това значение („справедливост”) са много по-прости думи по словообразуване (гръцката форма е коренна дума), така че думата „справедливост” си е чисто славянско образувание, получено чрез многократен процес на словообразуване.
Някои неща от синтаксиса можем да отнесем към много късната фаза от развоя на праезика, пр. употребата на падежи в отделни случаи, но само понякога. В по-старите славянски езици има остатъци от такива фонетични явления, които изчезват после навсякъде. Например: в праезика със сигурност е имало безпредложен местен падеж, т.е. обозначаване на място само с един падеж, без да се слага предлог. В старобългарските паметници тук-таме има такива случаи; в съвременните славянски езици, с изключение на сръбски и хърватски, такъв безпредложен местен падеж изобщо няма, изчезнал, но го е имало, защото в по-старите паметници се среща.
Словоредът е още по-трудно предвидим, защото много често в историята на езика се обръща например мястото на определението и определяемото.
3. Хронологизация на езиковите явления
Хронологизацията се отнася към времето, в което се извършва някакъв процес, някаква промяна, събитие. При реконструирането на незасвидетелстван праезик използваме два вида хронология:
(1) относителна: последователността на събитията едно след друго, без да можем да определим точно времето
(2) абсолютна: точното време (период), когато се е осъществило някакво събитие
Много често е по-лесно да определим относителната хронология на дадено събитие, отколкото абсолютната. Най-лесно определяме относителната хронология при фонетичните промени, без да можем да определим абсолютната.
3.1. Относителна хронология
Типичен пример за лесно установима относителна хронология са:
• І палатализация на задноезичните съгласни: К, Г и Х преминават в Ч, Ж и Ш пред предна гласна Е и И (съответно дълга или кратка гласна)
По времето на първа палатализация Ь все още е бил кратко И [ĭ], а ятовата гласна все още е била дълго Е [ē]. При възстановяемите форми в праезика дългите и кратките гласни се отбелязват с диакритичен знак над тях (ĕ, ĭ; ē, ī). В учебните и в научните текстове понякога, когато се цитират старогръцки и латински форми, дължината на гласните се записва по същия начин, въпреки че самият правопис не го изисква.
• монофтонгизацията на дифтонгите: балто-славянският дифтонг ai преминава в дълго Е [ē], а по-късно – в ятова гласна
• ІІ палатализация на задноезичните съгласни: К, Г и Х преминават в Ц, З и С пред предна гласна Е и И, като в западнославянски Х преминава в Ш
Според определени допълнителни данни тези явления се подреждат във времето по определен начин. В литовския език, който е много по-консервативен от останалите славянски езици, съществува думата кайна̀ (‘цена’). В старобългарския думата „цена” е ЦѢНА. К пред ятовата гласна (и някога пред И) става Ц или Ч в западнославянските езици. В следствие на това можем да подредим процесите именно по този начин: първо е била І палатализация и тогава думата *kaina е била незасегната (К е останало К, защото е било пред задна гласна); по-късно, при монофтонгизация на дифтонгите, дифтонгът ai се е монофтонгизирал в [ē] и след това вече, понеже К попада пред нова предна гласна (Е), действа ІІ палатализация (понеже І палатализация вече е престанала да действа по това време): *kēna става *cena. През ІХ в. вече се *cena превръща в ЦѢНА. Формата ЦѢНА се среща вече и в първите писмени паметници.
Има обаче и автори, които твърдят, че последователността не е такава: І палатализация, монофтонгизация на дифтонгите, ІІ палатализация.
Когато имаме подобни примери като *kaina, можем да определим относителната хронология на процесите (макар и невинаги).
3.2. Абсолютна хронология
Абсолютната хронология също не е съвсем точна. За да я определим, трябва да имаме конкретни данни за взаимодействието между различни езици. Докъм средата на ХХ в. подобни данни е имало, но не са били достатъчно внимателно анализирани. От 30-те и особено през 40-50-те години на ХХ в. вече има внимателни анализи на междуезиковото взаимодействие, които са довели до революция в представите за абсолютната хронология на много от къснопраславянските фонетични изменения.
Дадена форма от един език се взема в друг език и в първия език се развива според законите на първия език, а във втория – според законите на втория език. Резултатите обикновено са много интересни. Тогава можем да засечем, особено ако ни е известно богатото езиково взаимодействие, как са се осъществили някои фонетични процеси. Най-много такива данни има от топонимията, особено където е известна по-старата топонимия. Такива случаи има и на Балканския п-в, но най-хубавите примери има в Далмация – крайбрежието на Хърватия. Още от Античността то се нарича Далмация и представлява сравнително обособена област, с много заливи и острови и високи планини, които го отделят от останалата част на континента. Когато славяните идват на Балканския п-в не по-рано от началото на VІІ в., в Далмация се обособяват малки градчета, които са били важни крайморски градове още в Античността, по времето на Римската империя. Много често тези градчета са запазили старите си названия. Като сравним как се наричат те през римско време и как се наричат сега, в съвременния хърватски език, може да установим абсолютната хронология на някои къснопраславянски фонетични изменения.
4. Локализация
Локализация означава да се определи мястото на дадено събитие. По отношение на предписмената история на славянските езици, локализацията е много трудна. Въпрос като този къде е бил говорен славянският праезик преди VІ в. е без отговор и до ден-днешен. Всичко, с което разполагаме, са само предположения, които не могат да бъдат доказани. Дори като география (място) не знаем къде се е говорел праславянският език преди VІ в. Не е имало писмени паметници на праславянски, за да видим къде хората са знаели такъв език. Не знаем също какъв е бил етнонимът (как са се назовавали) на хората, които са говорели праславянски преди VІ век. Но колкото и да се променя и колкото и чужди влияния да има, езикът не може да се появи от нищото.
Най-вероятно хората, които са говорели праславянски преди VІ в., не са се наричали „славяни”, затова не можем да ги идентифицираме кои са. От по-късно римско време има географски карти, географски съчинения, исторически съчинения, където се изброяват различни народи, включително и в тази част на Европа (североизточните краища), където би трябвало да има славяни, но не се говори за славяни. Не се говори нищо и за техния език, не се цитират думи.
5. Основен метод
Основният метод на сравнителната граматика е сравнително-историческият метод. Можем да определим този метод като ретроспективно възстановяване на прасистемата чрез сравняване на произлезлите от нея дъщерни системи. Чрез сравнителния метод разглеждаме родствени езици. При съпоставителния метод съпоставяме всякакви езици, те може и да не са родствени. Между „сравняване” и „съпоставяне” няма съществена разлика, те са синоними, но специално в езикознанието са терминологизирани и като такива означават различни неща.
· компаративна лингвистика (компаративистика): сравнително езикознание
· контрастивна (конфронтативна) лингвистика: съпоставително езикознание
При сравнителното езикознание сравняваме родствени езици, като обикновено се занимаваме и с праезика. При съпоставителното езикознание съпоставяме езиците, без оглед на тяхното родство.
От прасистемата се разклоняват дъщерните системи. От начина, по който се развиват дъщерните системи, правим изводи за прасистемата. Например: развоят на глаголните времена. Всички по-стари книжовни славянски езици имат писмени паметници, по-ранни от ХV в. До ХV в. във всички славянски езици глаголът има Аорист и Имперфект. По-късно обаче в повечето славянски езици те изчезват, в сръбски и хърватски продължават да се употребяват. В съвременния сръбския и хърватски обаче на практика те се употребяват само в писмения език, не и в разговорната реч, т.е. и там има тенденция те да изчезнат, стесняват сферата си на функциониране (функционална сфера = сфера на употреба). Затова се налага изводът, че общата тенденция е Аористът и Имперфектът да изчезнат. Ако разполагахме само с късни паметници (от ХV в. нататък), бихме направили различни изводи за праезика: в прасистемата са съществували еднакви форми за Аоирст и Имперфект, след като тенденцията е те да изчезнат (формите им си приличат по окончанията).
Във фонетиката е малко по-сложно. Там обикновено структурата на една дума, ако е подложена само на фонетични промени, тенденцията е към опростяване и по-сложната структура се смята за по-стара. По такъв начин е било открито, че старобългарските „носовки” са обозначавали носови гласни. Това е открито малко преди средата на ХІХ в. и то защото е станало ясно, че там, където в останалите славянски езици стоят букви Ъ, Е, У, в най-старите паметници имаме букви, обозначаващи носови гласни. Как славистите са познали, че тези букви са свързани с носови гласни? Поради факта, че в полския език имаме носови гласни, при това винаги там, където имаме голяма и малка носовка на старобългарски. По-вероятно е от една по-сложна гласна, каквато е носовата, да се получи чиста гласна, отколкото обратното, затова съображението тук е, че принципът на опростяване е оказал влияние: от по-сложно се върви към по-просто.
Имаме елемент на сравняване, но не само на дъщерните системи, а и на други родствени системи (литовската, латинската). Всичко това влиза в рамките на сравнително-историческия метод.
6. Допълнителни методи
При анализа на всяко едно езиково явление можем да използваме различни общоезиковедски методи (от там ги вземаме наготово в повечето случаи). В общото езикознание има множество сходни методи; постоянно възникват нови школи (особено в кр. ХХ в.). Историята на езика, сравнителната граматика всъщност е мястото, където всяка общоезиковедска школа може да опита своята стойност: ако една общоезиковедска школа, метод и пр. могат да обясняват историята на езика, те наистина са стойностни.
7. Други науки, с които взаимодейства сравнителната граматика
7.1. Общо езикознание
Сравнителната граматика взаимодейства с общото езикознание. От него тя взема наготово представата за езиковата структура, за езиковите равнища (фонетика, фонология, морфология, синтаксис, лексика, словообразуване), а понякога взема наготово и методи. Това се получава, тъй като сравнителната граматика изследва езика, затова е нормално тя да взаимодейства с общото езикознание.
7.2. Индоевропейско езикознание
Индоевропейското езикознание е много сложна и доста хипотетична материя. В нея има много постижения, но обикновено славистът не се занимава с индоевропеистика, тъй като тя би обхванала всичко, а взема от индоевропейското езикознание наготово представата за късния индоевропейски. Сравнителната граматика на славянските езици използва наготово представата за късния индоевропейски праезик.
7.3. Типология
Сравнителната граматика на славянските езици взаимодейства и с типологията. Типологията съпоставя структурните особености на езиците, без оглед на тяхното родство и на техния произход. Тя обаче дава важни понятия, които се използват и в сравнителната граматика.
Често пъти типологичните особености на даден език го обединяват с езици, които са по-далечнородствени или не са родствени с него и го отдалечават от близкородствените му езици. Българският език е един много добър пример за това: неговата структура е същата, каквато намираме в старобългарския език, но еволюирала през вековете. Като го съпоставим обаче с другите съвременни славянски езици, виждаме, че има много по-развита глаголна система (глаголните категории са повече на брой), много смислови нюанси са граматикализирани в българския език, но не и в останалите славянски езици (пр. преизказните форми, несвидетелски форми и пр. – това изобщо го няма в останалите славянски езици). Литовският има повече глаголни времена, запазил е старите глаголни форми и т.н. В системата на имената обаче, макар че всичко е славянско в българския език, има категории, които липсват в останалите славянски езици: определеност (членуване), няма категория падеж и т.н. От друга страна, останалите европейски, неславянски езици, имат категорията определеност, но много от тях нямат категорията падеж. Сръбският и немският обаче имат и определеност, и падеж.
Българският език има типологични характеристики, които са различни, независимо от неговата родствена, генетична принадлежност.
Често пъти типологичните особености на даден език го обединяват с езици, които са по-далечнородствени или не са родствени с него и го отдалечават от близкородствените му езици. Българският език е един много добър пример за това: неговата структура е същата, каквато намираме в старобългарския език, но еволюирала през вековете. Като го съпоставим обаче с другите съвременни славянски езици, виждаме, че има много по-развита глаголна система (глаголните категории са повече на брой), много смислови нюанси са граматикализирани в българския език, но не и в останалите славянски езици (пр. преизказните форми, несвидетелски форми и пр. – това изобщо го няма в останалите славянски езици). Литовският има повече глаголни времена, запазил е старите глаголни форми и т.н. В системата на имената обаче, макар че всичко е славянско в българския език, има категории, които липсват в останалите славянски езици: определеност (членуване), няма категория падеж и т.н. От друга страна, останалите европейски, неславянски езици, имат категорията определеност, но много от тях нямат категорията падеж. Сръбският и немският обаче имат и определеност, и падеж.
Българският език има типологични характеристики, които са различни, независимо от неговата родствена, генетична принадлежност.
7.4. История
Доколкото сравнителната граматика е историческа дисциплина (изследва историята на езиците), тя взаимодейства естествено и със самата история, по-специално с два нейни клона: археологията и изворознанието. Невинаги това взаимодействие с историята е било много плодотворно. Много често въз основа на него са изградени хипотези, които по-късно се оказват необщоприети и в крайна сметка са отпаднали.
В миналото много често славистите езиковеди, когато искат да решат въпроса за славянската прародина (къде се е говорел славянският праезик), са се обръщали за помощ към археологията, но в крайна сметка това не е довело до никакви сигурни изводи и приемливи резултати. Това е така, най-вече защото в по-ново време все повече се приема, че носителите на дадена археологична култура могат да говорят на един език, но могат да говорят и на няколко езика, и обратното: хората, които говорят на един и същ език, може да са носители на различни археологични култури. Все по-внимателно се приемат данните от археологията, за да се решават чисто езикови въпроси.
С какво ни помагат археолозите, да опознаем едно предписмено общество? Ако се намери надпис, вижда се, че хората са писали на даден език и са го познавали. Ако обаче няма такива паметници, какво всъщност разкриват археолозите? Какви знания ни дават за едно предписмено общество? Най-вече, те разкопават гробове и сметищата на някое селище. Самото селище може да бъде разкопано, ако е било от камък. Ако са били от дърво, понякога се появява разлика в плътността на земята там, където е било самото жилище, което по-късно е било затрупано. Археолозите могат да установят плановете на жилището, основите (ако са каменни) и най-вече керамика, оръжия, метални предмети, каменни предмети. Покрай гробовете, могат да се научат определени неща за вярванията на хората. Археолозите могат да ни дадат данни отчасти за материалния живот на хората, какви предмети са употребявали, а оттук непряко и за техния начин на живот и още по-непряко – за техните вярвания и представи. По никакъв начин не могат да ни кажат на какъв език са говорели хората, особено в случая с праславяните. В други случаи помагат: там, където знаем на дадено място, че са живели хора, носители на даден език, и виждаме каква е тяхната култура.
Какъв е случаят с келтите? Разпространението на келтите по принцип се проследява по археологически данни, защото римските автори са казали, че келти живеят в Дания, но през еди-кой си век в Северна Италия и т.н. Археолозите откриват, че там има нещо общо в културата на тези хора и ако го открият на друго място, е много вероятно това също да са били келти, макар че за там нямаме вече сигурни данни (римляните там не са ходили и не са го описали). По такъв начин е било установено, че келти е имало включително до Южна Полша, дн. Румъния, Унгария, Чехословакия (със сигурност). Те са били обитавани от келти някъде около началото на новата ера. За Балканския п-в и Мала Азия се знае и от самите писмени текстове, че са минали келти, малко след времето на Александър Велики Македонски, разгромили са неговите наследници в Тракия, образували са няколко царства в Тракия и по-късно в Мала Азия (дн. Турция). В Тракия бързо са изчезнали, затова в средата на дн. Турция царство Галатея е останало до идването на римляните.
За келтите има много повече данни. Един епископ християнин от ІV в., когато отива в Галатея (всичко е било все още Римска империя по това време), се учудва, че хората там говорят по същия начин, както в Галия и в дн. Франция. За славяните такива данни от преди VІ в. нямаме.
Археологията понякога помага, но в случая със славяните – много по-малко. След VІ в. помага по същия начин, но преди това много малко.
Другият клон на историята, това е изворознанието. Това е наука, която проследява писмените свидетелства за минали събития. Има автори, които говорят нещо за славяните, но те отново са от VІ в. нататък. През VІ в. има четирима-петима такива автори, които говорят за славяни. Преди това обаче не знаем как са се наричали славяните, нямаме сигурни данни. Това не означава, че не са използвани и по-стари автори. Изворознанието също помага, особено ако е ясна идентификацията на това, което търсим.
В миналото много често славистите езиковеди, когато искат да решат въпроса за славянската прародина (къде се е говорел славянският праезик), са се обръщали за помощ към археологията, но в крайна сметка това не е довело до никакви сигурни изводи и приемливи резултати. Това е така, най-вече защото в по-ново време все повече се приема, че носителите на дадена археологична култура могат да говорят на един език, но могат да говорят и на няколко езика, и обратното: хората, които говорят на един и същ език, може да са носители на различни археологични култури. Все по-внимателно се приемат данните от археологията, за да се решават чисто езикови въпроси.
С какво ни помагат археолозите, да опознаем едно предписмено общество? Ако се намери надпис, вижда се, че хората са писали на даден език и са го познавали. Ако обаче няма такива паметници, какво всъщност разкриват археолозите? Какви знания ни дават за едно предписмено общество? Най-вече, те разкопават гробове и сметищата на някое селище. Самото селище може да бъде разкопано, ако е било от камък. Ако са били от дърво, понякога се появява разлика в плътността на земята там, където е било самото жилище, което по-късно е било затрупано. Археолозите могат да установят плановете на жилището, основите (ако са каменни) и най-вече керамика, оръжия, метални предмети, каменни предмети. Покрай гробовете, могат да се научат определени неща за вярванията на хората. Археолозите могат да ни дадат данни отчасти за материалния живот на хората, какви предмети са употребявали, а оттук непряко и за техния начин на живот и още по-непряко – за техните вярвания и представи. По никакъв начин не могат да ни кажат на какъв език са говорели хората, особено в случая с праславяните. В други случаи помагат: там, където знаем на дадено място, че са живели хора, носители на даден език, и виждаме каква е тяхната култура.
Какъв е случаят с келтите? Разпространението на келтите по принцип се проследява по археологически данни, защото римските автори са казали, че келти живеят в Дания, но през еди-кой си век в Северна Италия и т.н. Археолозите откриват, че там има нещо общо в културата на тези хора и ако го открият на друго място, е много вероятно това също да са били келти, макар че за там нямаме вече сигурни данни (римляните там не са ходили и не са го описали). По такъв начин е било установено, че келти е имало включително до Южна Полша, дн. Румъния, Унгария, Чехословакия (със сигурност). Те са били обитавани от келти някъде около началото на новата ера. За Балканския п-в и Мала Азия се знае и от самите писмени текстове, че са минали келти, малко след времето на Александър Велики Македонски, разгромили са неговите наследници в Тракия, образували са няколко царства в Тракия и по-късно в Мала Азия (дн. Турция). В Тракия бързо са изчезнали, затова в средата на дн. Турция царство Галатея е останало до идването на римляните.
За келтите има много повече данни. Един епископ християнин от ІV в., когато отива в Галатея (всичко е било все още Римска империя по това време), се учудва, че хората там говорят по същия начин, както в Галия и в дн. Франция. За славяните такива данни от преди VІ в. нямаме.
Археологията понякога помага, но в случая със славяните – много по-малко. След VІ в. помага по същия начин, но преди това много малко.
Другият клон на историята, това е изворознанието. Това е наука, която проследява писмените свидетелства за минали събития. Има автори, които говорят нещо за славяните, но те отново са от VІ в. нататък. През VІ в. има четирима-петима такива автори, които говорят за славяни. Преди това обаче не знаем как са се наричали славяните, нямаме сигурни данни. Това не означава, че не са използвани и по-стари автори. Изворознанието също помага, особено ако е ясна идентификацията на това, което търсим.
7.5. Етнология
Историческото езикознание взаимодейства с етнологията, която се нарича напоследък по-скоро „културна антропология”. Етнология, фолклористика, културна антропология са преливащи една в друга науки, които се занимават с историята на духовната култура.
7.6. Теория на книжовните езици
Историческото езикознание взаимодейства и с теорията на книжовните езици. Това е езиковедска дисциплина, макар и не чак толкова строго езиковедска. Тя е интердисциплинарна (между езикознанието и историята на обществото). Причината за взаимодействието с историята на книжовните езици е това, че, като изключим нашата съвременност, когато можем да отидем да слушаме как говорят хората или като изключим ХХ в., когато се появява звукозаписваща техника, така че можем да слушаме и записи на говорите, преди това всичките ни данни са писани текстове и когато боравим с писани текстове, трябва да познаваме теорията на книжовните езици.
7.7. Текстология
По-старите паметници на славянските езици са средновековни текстове. Средновековният текст е нещо много особено: той се променя с времето повече или по-малко, има варианти. Освен това до изобретяването на книгопечатането, а понякога и след това, текстовете продължават да се преписват на ръка. Текстологията се занимава с възникването, историята и приемствеността между средновековните писмени паметници. Ако се вземат кои да е преписи на Евангелието от Средновековието на бълг. език, те никога не са напълно еднакви (като правопис и лексика). При другите текстове е още по-сложно, защото при тях се променя и съдържанието, понякога един преписвач взема няколко различни книги и ги събира на едно място, като решава, че са по една и съща тема, прави компилация. С изследването на това се занимават текстолозите: те вземат писмените паметници, сравняват ги дума по дума, преценяват кой от кой е преписван. Голяма част от средновековните паметници са изгубени, намират се в по-късни преписи, от което се установява, че преписът е бил от източник, който е вариант на друг източник, от който пък е преписано нещо трето и т.н. Текстологията като цяло е доста сложна наука, която някои обичат, а на други е малко скучна.
7.8. История на славянските езици
Историята на отделните славянски езици има най-много общо със сравнителната граматика. Сравнителната граматика черпи от историите на отделните славянски езици както конкретни, така и обобщени данни. В крайна сметка историята на отделните славянски езици и сравнителната граматика на славянските езици са нещо като различни гледни точки за едно цяло, различни съставки на едно цяло.
7.9. Диалектология
Много важна за сравнителната граматика на славянските езици е също така и диалектологията. Като цяло ние няма да разглеждаме диалектни данни. За истинската сравнителна граматика обаче диалектите са не по-малко важни, отколкото книжовният език, защото те представят варианти (развой) на същата изходна система. Това, че някакви диалекти или диалект е застанал в основата на някакъв книжовен език, не означава, че и другите диалекти по отношение на праславянския език напр. не са негови наследници. Поради това диалектите дават ценни данни на сравнителната граматика. Понякога в диалектите се срещат архаични форми, остатъци от старинни състояния и т.н.
Пример: в половината славянски езици думата „звезда” е със ЗВ, а в другата половина е с ГВ. Това са двата начина, по който се представя общата праславянска група. В някои родопски говори, според описанието на диалектолозите, там съчетанието КВ/ГВ има съвсем други рефлекси, пр. джвязда (звезда), чвят (цвят). Това е трети модел, по който са се развили съответните праславянски групи. В половината славянски езици са дали КВ/ГВ, в другата половина ЦВ/ЗВ, а в трета част (родопските говори) – ЧВ/ДЖВ.
7.10. Физическа антропология
За разлика от културната антропология, физическата антропология се занимава с различни параметри на физиката на човека. През ХІХ в. това е била една много модна дисциплина, до към средата на ХХ в. Физическата антропология изследва напр. обиколката на черепа, по сложни формули се изчисляват особеностите на човешкото тяло и най-вече на черепа, защото той е много важен показател за расата, към която принадлежи човекът. През ХІХ в. хората са били убедени, че расата е някакъв много важен белег на цели народи, на отделния човек. По времето на Дарвин известно време се е смятало (макар че е имало и спорове), че има по-висши и по-нисши раси, че по-висшите раси биологически са по-приспособени към начина на живот на човека като такъв. Расовите различия са били много важни, затова и физическата антропология е била много важна. По хитлеристко време са се мерели черепи и е било доказано, че черепът на французите е много правилен, на славяните е много неправилен (затова те е трябвало да бъдат неквалифицирана работна ръка на немската империя, на Третия Райх), а пък на евреите черепите са били толкова лоши, че е трябвало просто да се унищожат самите хора. Разбира се, това е някаква крайност, до която са били доведени представите, но въпреки това расовите представи са били важни за познанието на хората тогава.
В такава една обстановка някои слависти са се опитвали да открият прародината, където се е говорел славянският език, по изкопаваните от археолозите черепи в некрополите. По едно време е имало хипотеза, че черепите на славяните са били широколики и там, където са откривали повече широколики черепи, там вероятно са живели славяни. Физическите антрополози разделяли хората на широколики (брахикефали, букв. „широкоглави”) и дълголики (долихокефали, букв. „дългоглави”).
През втората половина на ХХ в. все повече се изказва мнението от всякакви учени, че расовите типове в Европа са смесени, приблизително такива, каквито са и днес, още от края на времето на ледниковата епоха. По-скоро за историята на науката има някаква стойност това, че са правени такива опити да се свържат физическите особености на хората с това на какъв език говорят те.
7.11. География
По същия начин са били използвани данни от географията. Главно при определяне на прародината са използвани данни за релефа и климата на различни части от Европа. Хората, които са използвали такива данни, твърдят, че праславянският език е имал богата синонимия от названия за равнинен релеф, за различни видове блата, езера, реки (големи, малки) и бедна лексика за обозначаване на планински релеф и видове морско крайбрежие. Следователно прародината трябва да се търси далеч от морските брегове, на равнинно място, с повече езера, блата и т.н. Като един добър кандидат за прародината в този смисъл се предлага една област покрай белоруско-украинската граница, Полесието.
7.12. Палеоботаника
Има един интересен пример, който онагледява това, как, в стремежа си да обяснят нещо, което е труднодостъпно и загадъчно, учените прибягват до всякакви аргументи, често много изобретателни. Има и добри хрумвания, но понякога се оказва, че са се заблудили. Точно такъв е случаят с използването на палеоботаниката и по-конкретно буковият аргумент. Тук става въпрос за дървото бук и за неговото название. Знае се, че думата „бук” я има във всички славянски езици и тя назовава там дървото бук такова, каквото го знаем. В България то вирее на доста високо, на по-ниско не му понасят природните условия. Названието на дървото е старо индоевропейско название. На латински език е fagus, на старогръцки е подобно. Според законите за звуковите изменения, установени от сравнителната граматика на индоевропейските езици, наследник на старото индоевропейско название на бука е съвременна славянска дума, която на български език е „бъз”. В другите славянски езици вм. Ъ в думата има други гласни, но може да се каже, че в много късен праславянски се е наричало БЪЗЪ. Въпросът е защо старото название за дървото бук е започнало да означава друго дърво и защо е заета дума от древногермански произход („бук”)? Древногерманският е праезикът на всички германски езици, не само на немския.
От същия корен като думата „бук” е думата „буква”, която на старобългарски е била БОУКы (БОУКВЕ – род.пад.). Вероятно първоначално са се правили записки на някакви букови дъсчици (както казва Черноризец Храбър, „с черти и резки”). И досега в германските езици думата „книга” (англ. book, нем. Buch) и думата „бук” (англ. beech – същото като book, но с преглас и с палатализация на K) са от същия корен, така че думата е стара германска заемка, но въпросът е защо? Възниква следната теория, която е много логична: в съвременна Европа дървото бук расте в западните и в средните дялове на континента (на Балканите) и на Изток е разпространено до линия, приблизително съвпадаща с някогашните граници на Съветския съюз (там, където свършва Полша и започват Украйна и Беларус). Следователно, според авторите на теорията, праславяните първоначално са живели на места, където не вирее бук – отишли са там и там са се установили като праславяни. Но там не е имало букове и старата дума за бук те са използвали за назоваване на друго дърво. По-късно обаче, когато са отишили по на Запад, са се оказали на територия, където има букове и са взели името на това дърво от местните или от съседните германи. Това е една теория, която изглежда много логична, но скоро след това специалисти по палеоботаника са излезли с контрааргумент: пишат статия и казват, че преди 5 хил. години (и по-рано), когато евентуално са се развивали описаните действия, букът е бил разпространен много по на Запад, приблизително между дн. Германия и Франция. И те казват, че този аргумент нищо не може да каже за прародината. Най-често разпространените теории са, че прародината е била в дн. Украйна (северозападните части) и Беларус, или пък в дн. Полша и околните земи. Буковият аргумент е бил добре дошъл, за да може спорът да се реши по някакъв начин, но палеоботанистите правят това възражение, че той не може да се използва; разпространението на дървесните видове се мени с вековете и не е едно и също през хилядолетията.
7.10. Физическа антропология
За разлика от културната антропология, физическата антропология се занимава с различни параметри на физиката на човека. През ХІХ в. това е била една много модна дисциплина, до към средата на ХХ в. Физическата антропология изследва напр. обиколката на черепа, по сложни формули се изчисляват особеностите на човешкото тяло и най-вече на черепа, защото той е много важен показател за расата, към която принадлежи човекът. През ХІХ в. хората са били убедени, че расата е някакъв много важен белег на цели народи, на отделния човек. По времето на Дарвин известно време се е смятало (макар че е имало и спорове), че има по-висши и по-нисши раси, че по-висшите раси биологически са по-приспособени към начина на живот на човека като такъв. Расовите различия са били много важни, затова и физическата антропология е била много важна. По хитлеристко време са се мерели черепи и е било доказано, че черепът на французите е много правилен, на славяните е много неправилен (затова те е трябвало да бъдат неквалифицирана работна ръка на немската империя, на Третия Райх), а пък на евреите черепите са били толкова лоши, че е трябвало просто да се унищожат самите хора. Разбира се, това е някаква крайност, до която са били доведени представите, но въпреки това расовите представи са били важни за познанието на хората тогава.
В такава една обстановка някои слависти са се опитвали да открият прародината, където се е говорел славянският език, по изкопаваните от археолозите черепи в некрополите. По едно време е имало хипотеза, че черепите на славяните са били широколики и там, където са откривали повече широколики черепи, там вероятно са живели славяни. Физическите антрополози разделяли хората на широколики (брахикефали, букв. „широкоглави”) и дълголики (долихокефали, букв. „дългоглави”).
През втората половина на ХХ в. все повече се изказва мнението от всякакви учени, че расовите типове в Европа са смесени, приблизително такива, каквито са и днес, още от края на времето на ледниковата епоха. По-скоро за историята на науката има някаква стойност това, че са правени такива опити да се свържат физическите особености на хората с това на какъв език говорят те.
7.11. География
По същия начин са били използвани данни от географията. Главно при определяне на прародината са използвани данни за релефа и климата на различни части от Европа. Хората, които са използвали такива данни, твърдят, че праславянският език е имал богата синонимия от названия за равнинен релеф, за различни видове блата, езера, реки (големи, малки) и бедна лексика за обозначаване на планински релеф и видове морско крайбрежие. Следователно прародината трябва да се търси далеч от морските брегове, на равнинно място, с повече езера, блата и т.н. Като един добър кандидат за прародината в този смисъл се предлага една област покрай белоруско-украинската граница, Полесието.
7.12. Палеоботаника
Има един интересен пример, който онагледява това, как, в стремежа си да обяснят нещо, което е труднодостъпно и загадъчно, учените прибягват до всякакви аргументи, често много изобретателни. Има и добри хрумвания, но понякога се оказва, че са се заблудили. Точно такъв е случаят с използването на палеоботаниката и по-конкретно буковият аргумент. Тук става въпрос за дървото бук и за неговото название. Знае се, че думата „бук” я има във всички славянски езици и тя назовава там дървото бук такова, каквото го знаем. В България то вирее на доста високо, на по-ниско не му понасят природните условия. Названието на дървото е старо индоевропейско название. На латински език е fagus, на старогръцки е подобно. Според законите за звуковите изменения, установени от сравнителната граматика на индоевропейските езици, наследник на старото индоевропейско название на бука е съвременна славянска дума, която на български език е „бъз”. В другите славянски езици вм. Ъ в думата има други гласни, но може да се каже, че в много късен праславянски се е наричало БЪЗЪ. Въпросът е защо старото название за дървото бук е започнало да означава друго дърво и защо е заета дума от древногермански произход („бук”)? Древногерманският е праезикът на всички германски езици, не само на немския.
От същия корен като думата „бук” е думата „буква”, която на старобългарски е била БОУКы (БОУКВЕ – род.пад.). Вероятно първоначално са се правили записки на някакви букови дъсчици (както казва Черноризец Храбър, „с черти и резки”). И досега в германските езици думата „книга” (англ. book, нем. Buch) и думата „бук” (англ. beech – същото като book, но с преглас и с палатализация на K) са от същия корен, така че думата е стара германска заемка, но въпросът е защо? Възниква следната теория, която е много логична: в съвременна Европа дървото бук расте в западните и в средните дялове на континента (на Балканите) и на Изток е разпространено до линия, приблизително съвпадаща с някогашните граници на Съветския съюз (там, където свършва Полша и започват Украйна и Беларус). Следователно, според авторите на теорията, праславяните първоначално са живели на места, където не вирее бук – отишли са там и там са се установили като праславяни. Но там не е имало букове и старата дума за бук те са използвали за назоваване на друго дърво. По-късно обаче, когато са отишили по на Запад, са се оказали на територия, където има букове и са взели името на това дърво от местните или от съседните германи. Това е една теория, която изглежда много логична, но скоро след това специалисти по палеоботаника са излезли с контрааргумент: пишат статия и казват, че преди 5 хил. години (и по-рано), когато евентуално са се развивали описаните действия, букът е бил разпространен много по на Запад, приблизително между дн. Германия и Франция. И те казват, че този аргумент нищо не може да каже за прародината. Най-често разпространените теории са, че прародината е била в дн. Украйна (северозападните части) и Беларус, или пък в дн. Полша и околните земи. Буковият аргумент е бил добре дошъл, за да може спорът да се реши по някакъв начин, но палеоботанистите правят това възражение, че той не може да се използва; разпространението на дървесните видове се мени с вековете и не е едно и също през хилядолетията.
