АНТИЧНА ЛИТЕРАТУРА
сем. 1, 10-3-2009 г., ІІІ група
ИЗПИТ: устен – теглят се 2 въпроса, към различни периоди от развитието на античната литература (старогръцка литература, елинистична литература, римска литература, средновековна литература). Трябва да се отговори и на двата въпроса, за да се счита изпитът за взет. Изпитните дати са няколко, включително резервни дати.
За 17.03.2009 г.: Омир, “Одисея”, Песен 19: “Одисей при Пенелопа. Умиването”
За 17.03.2009 г.: Омир, “Одисея”, Песен 19: “Одисей при Пенелопа. Умиването”
Омир, "Илиада"
Поемата се нарича “Илиада” заради гр. Илион (другото име на гр. Троя) и може да се преведе като “Песен за Троя”. При разглеждането на поемата ще тръгнем от митологическата първооснова, след това ще се говори за историческата, ако има такава (има ли някакъв елемент на достоверност?), и накрая ще се спрем на сюжета в по-тесния смисъл на думата – действието на поемата от началото до края. Първата и последната песен на “Илиада” са особено важни и трябва да се познават (къде започва и къде свършва творбата).
§. Митологически план на поемата
В “Илиада” се разказва за война. Непосредственият повод за войната е открадването на хубавата Елена. В своето помагало по антична литература (“Антична литература. Литературни анализи за 9. клас”) Йордан Евтимов прави опит за реконструиране на събитията в митологичен план, ретроспективно: тръгва се от най-късните събития, върви се напред и се оказва, че все има някакви събития, които са по-назад във времето.
§. Митологически план на поемата
В “Илиада” се разказва за война. Непосредственият повод за войната е открадването на хубавата Елена. В своето помагало по антична литература (“Антична литература. Литературни анализи за 9. клас”) Йордан Евтимов прави опит за реконструиране на събитията в митологичен план, ретроспективно: тръгва се от най-късните събития, върви се напред и се оказва, че все има някакви събития, които са по-назад във времето.
В книгата си “Индивидът, смъртта, любовта” френският изследовател и изтъкнат митолог Жан-Пиер Вернан казва, че “Елена, най-хубавата жена в Европа и Парис, най-хубавият мъж в Азия, се свързват”. На Парис Елена е дадена като някакъв вид награда за услуга, която той е извършил. В гръцкото религиозно мислене, я има идеята “Давам ти, за да дадеш.” Този принцип означава: аз върша някаква услуга към божество и божеството съответно ми връща тази услуга. В отговор на моето жертвоприношение божеството също ми дава нещо. Парис е дал на някое божество, в случая богиня, нещо важно, на което тя е държала. След като става дума за любовни отношения, ясно е, че ще бъде намесена Афродита. Парис е любимец на Афродита. Често пъти в епоса има любимци на определени богове. Често пъти има дори един бог, който е прикрепен към определен герой. Това се вижда по-ясно в “Одисея”, където напр. Атина помага на героя Одисей да се върне в родината си, при всички перипетии и препятствия, които му се случват по пътя. Тук Афродита има особена грижа за Парис – не само по отношение на това да му предостави хубавата Елена, но и да му помага, когато е изпаднал в някаква беда.
Какво е направил Парис за Афродита? Афродита, Хера и Атина са били съперници в състезание по красота, на което е трябвало да бъде отсъдено коя от тях е най-хубавата. Тук стигаме до историята с ябълката: имало е някаква ябълка, на която е пишело “най-хубавата”. Тази ябълка е била подхвърлена на определено място, където са присъствали Афродита, Хера и Атина. Там се е породил този спор между тях – за коя от тях е предназначена тази ябълка. Тогава се е наложило да има арбитър, който е трябвало да отсъди за кого е тази ябълка. Тази ябълка се нарича още “ябълката на раздора”, защото е предизвикала раздор между трите богини. Има ли още някаква причина ябълката да се нарича така?
Мястото, където са се събрали богините: сватбата на Пелей (бащата на Ахил), на която са поканени богове и хора. Пелей се жени за морската богиня Тетида (майката на Ахил). Това не е обикновена сватба, защото става дума за сватба между смъртен и богиня. На тази сватба са поканени боговете, но има някой, който е пренебрегнат: богинята Ерида (богинята на раздора). Тя счита това за голяма обида, както в приказките “злата орисница” (вместо да благослови детето, прави някакво проклятие). Затова и ябълката се нарича “ябълката на раздора”.
Гърците често пъти олицетворяват не само природни стихии, ами някои пъти и неща, които ние бихме нарекли “абстрактни понятия” (като раздора). Ерида подхвърля тази ябълка и в резултат на хвърлянето възниква този спор между Афродита, Хера и Атина. Това са едни от най-важните богини в Олимпийския пантеон. Не би ли било по-правилно Зевс да влезе в ролята на арбитър, или някой от боговете? Зевс би си имал неприятности с Хера. Вернан коментира и казва: когато има такава ситуация, често пъти някой смъртен е потърпевш, т.е. нарочват някой смъртен да извърши това нещо. След това ще има последици. Ясно е, че този смъртен ще трябва да даде ябълката само на една от богините. Една ще бъде почетена, другите две ще бъдат пренебрегнати. Това ще има определени последици. Какво общо има това с историята в поемата “Илиада”?
Тази богиня, която ще бъде предпочетена, не само ще осигури на Парис възможността да си получи Елена, но това ще доведе и до едно разделение между трите богини. Разделението се настанява сред лагера на боговете – оформят се две “партии”: едните богове са привърженици на троянците и смятат, че Троя трябва да продължи да съществува; другите подкрепят похода на гърците ахейци и желаят Троя да бъде унищожена. Афродита е почетена като най-хубава, а Хера и Атина са пренебрегнати. Афродита ще подкрепя троянците, а Хера и Атина ще бъдат на страната на ахейците и ще желаят по-скорошното унищожаване на Троя.
Какво могат да предложат трите богини на Парис? Всяка от тях му е предложила нещо, за да бъде избрана за най-хубавата. Ако даде предпочитание на Афродита, тя ще му даде любов, най-хубавата жена. Ако се спре на Хера, като съпруга на най-главния бог, тя съответно може да му даде власт. Ако беше предпочел Атина, която се свързва с войната, войнското дело, мъдростта (Атина има за символ совата). Проф. Хаджикосев ще говори за зооморфни ответници – всеки от боговете има животно, което показва един по-ранен етап от развитието на митологията. Атина явно би могла да даде на Парис мъдрост и войнски успехи, той обаче предпочита дара на Афродита. Самият Парис е от тези герои, които са важни в митологията. Обикновено раждането на такива герои е свързано с необичайни събития. Има предсказание, че неговото раждане ще доведе до гибелта на Троя. Съответно, когато той се ражда, се опитват да се освободят от него – да направят така, че той да умре. Той обаче оцелява и след това трябва да се върне, да докаже, че е царски син и да получи своите царски достойнства. Не е случайно, че именно Парис е този, който е избран да отсъди коя е най-хубавата измежду богините.
Как става отвличането на Елена? И при Есхил (трилогията “Орестия”), и при други автори ще видим, че става нарушаване на гостоприемството. Парис е нарушил дисциплината, отишъл е в Спарта, при Менелай (законния съпруг на Елена). Менелай е брат на Агамемнон. Парис отива на гости при Менелай и Елена и в един момент Менелай има неблагоразумието да остави жена си с този хубав азиатец, заминал за Крит. През това време Парис се възползвал, отвежда Елена в Троя. Елена наистина е била жена, желана от мнозина, мнозина са били кандидатите за нейната ръка. В един момент тези кандидати разбират, че само един от тях ще я получи. Преди това те се съгласяват, че ще си помагат един на друг. Когато Менелай, съпругът на Елена, изпада в беда, другите му се притичват на помощ. Това е пак една митологична мотивация: имало е споразумение, на базата на което те помагат на Менелай. Вероятно в реалността причините за това са били далеч по-прагматични, но това е друг въпрос.
Има една хипотеза, че причината за войната е съвсем друга. Двете истории не са несъвместими, но вървят по различни линии. Другата история е свързана с това, че Зевс е решил в един момент да намали броя на хората на земята. Хората станали прекалено много, вдигали много шум. Боговете често пируват на Олимп, а хората са едни такива шумни, създават проблеми, развалят рахатлъка на боговете. Във всички случаи са някакви вредни същества; особено когато заемат прекалено много пространство. Какъв е начинът да се намали, да се разреди броят на хората на земята? Естествено, войната. Има един мислител на име Малтус. Неговото учение се нарича малтусианство. Малтус е бил първият, който развива теорията, че хората на Земята се размножават прекалено бързо, което поражда опасност, дали това население може да бъде изхранвано. Затова трябва от време на време населението да се разрежда. Как да стане това? Чрез войни. Трябва да има войни: хората се избиват, населението се разрежда. В такъв случай излиза, че Зевс е бил първият малтусианец.
Има различни възможности да се мисли в митологичен план. Ние изведохме най-повърхностния план, чисто събитийно.
Имало ли е наистина Троянска война?
* * *
Има особени епитети, отнесени към някои от боговете, пр. совоока Атина, волооката властница Хера. Тук има явно отражение на някакъв по-архаичен, по-стар период от развитието на митологията, предолимпийски период. За да се стигне до този момент, в който митологията приема антропоморфен (човекоподобен) характер, минава доста време. Митологията преминава през различни етапи, един от които е т.нар. зооморфен етап. Остатъци от този зооморфен етап се намират именно в епитетите, които се отнасят към тези богини, тъй като всеки един от тези богове може да бъде свързан с някакъв зооморфен ответник, т.е. животински образ – някакво животно, което е било идентифицирано от един момент със самото божество.
В “Илиада” има по-нови и по-стари митологични пластове; по-архаични и относително по-съвременни на написването й. Обикновено се приема, че Омир е живял, пял и творил през втората половина на VІІІ в. пр. Хр.
Друга интересна възможност подсказва Богдан Богданов в книгата си “Омировият епос”. Той съсредоточава вниманието си върху два персонажа / образа, двама герои, които са важни за “Илиада”: Ахил и Елена. Парис е важен с оглед на целия сюжет, но по отношение на това, което изобразява Омир в поемата, не изглежда чак толкова централен персонаж.
Ахил е неслучаен герой, който е потомък на смъртен и богиня. Това му придава един особен статут. Той е неуязвим, може да бъде убит само в петата (т.нар. Ахилесова пета). Неговият образ е все пак доста очовечен, той не е божество. В някои по-съвременни митологични справочници се среща терминът полубог, но все пак той не е божество, а е представен като обикновен смъртен човек. Самата му съдба е да умре: избира кратък, но славен живот, пред дълъг и безславен. Майка му Тетида му казва, че той е “кратколетен”, т.е. му е отреден наистина кратък живот.
Тезата на Богданов е, че вероятно преди Ахил да се превърне в този герой, който ни представя Омир, зад неговия образ е стояло някакво древно божество, древно тесалийско божество – може би дори същество на огъня. Тук има някакъв процес на очовечаване на образа: когато го виждаме вече в действие в поемата, той вече е очовечен; но зад неговия образ може да се подозира, че е стояло някакво древно божество. Героят идва от Тесалия, Гърция, племето на мирмидонците, които оглавява Ахил. Ако проследим характера на Ахил – начина, по който той реагира – има нещо като че ли свърхестествено в него; нещо, което надхвърля обикновената човешка мярка и което не може да се обясни единствено с факта, че той е потомък на Тетида, тъй като има и доста други герои, които са потомци на богове, но такива неща при тях не се наблюдават. Например, когато Ахил се разгневи, неговият гняв е ужасен. Това не е просто един човешки гняв, а някакъв гняв, който наистина надхвърля всякакви възможни представи и предели. Не толкова неговият гняв по отношение на Агамемнон, за който ни говори Първата песен на “Илиада”, а по-скоро гневът към враговете – троянците, когато вече има личен мотив да бъде гневен. Тогава той, за да си отмъсти, на него не му е достатъчно да избие просто много троянци, не му е достатъчно да убие своя основен враг, този, който му е причинил голяма скръб, но има и други прояви на неговия гняв, които вече превръщат този гняв в нещо ужасно, нещо свръхчовешко. Ахил изпълва с труповете на убитите от него троянци цялото корито на местната река. Покрай Троя рече една река, Скамандър. Гърците обичат да олицетворяват и по тази логика не само реката се казва Скамандър, но има и речен бог (богът на реката), който също се казва Скамандър. Когато разгневеният и заслепен Ахил избива троянци, те падат в реката, той продължава да ги избива, богът в един момент вече се възмущава – още повече, че той, след като е местен бог, е по-скоро на страната на троянците. Той се възмущава и излиза от коритото на реката и започва да гони Ахил – гони го с вода. Ахил едва се спасява, въпреки че е бързоног. Някои се подиграват и казват: “Той Ахил явно не е чак толкова бързоног, въпреки че постоянно го наричат “бързоног”, защото: ето, в този случай не се представя много добре в бягане; когато гони Хектор около Троя, три пъти трябва да обиколи Троя, за да го хване. Значи явно не е чак толкова бързоног.”
Наистина има нещо в излъчването и в поведението на Ахил, което прави тази хипотеза на Богданов възможна. Един друг известен момент: когато Ахил се оттегля от бойните действия и троянците вече настъпват – до оттеглянето на Ахил от боя троянците си стоят до крепостната стена, не смеят много да излизат извън крепостта; когато Ахил се оттегля, троянците не само посмяват да излязат от крепостта и пренасят бойните действия извън крепостта, а в един момент те притискат ахейците в техния собствен стан. Ахейците са пребивавали там дълго време, построили са си укрепен лагер и си имат нещо като ров, окопи. В един момент троянците, начело с Хектор, ги притискат в този лагер, който е близо до морския бряг. Хектор дори успява да подпали един от корабите, нещата стават напечени за самите гърци. Тогава Ахил не се стърпява и въпреки че е обещал да не влиза в бойните действия – той и не влиза – се изправя в цял ръст на рова и силно изревава. Троянците едва ли не падат от страх, като го виждат. Тук също има някакъв елемент на свръхестествен страх спрямо него. Наистина е възможно да се приеме, че преди това зад образа на Ахил е стояло такова по-древно божество и че някакви черти на това божество са приписани на самия герой.
Друг подобен пренос може да се види в образа на хубавата Елена. Много е интересно и неправдоподобно отношението към нея: това е една жена, хубава жена, чужденка, заради която се води война срещу техния град. Колкото и да са гостоприемни троянците, доброжелателни и благородни, тя е пряката виновница за техните неволи. И въпреки това в поемата липсва всякакъв елемент на бунт, заговор, недоволство срещу Елена, опити да я предадат, т.е. много силно враждебно отношение към нея липсва. Като че ли самата поява на Елена събужда възхищението, почитта, едва ли не благоговение у тези, които я наблюдават и вероятно това не е само поради факта на нейната хубост. Затова Богданов казва, че вероятно и при Елена има нещо подобно като това при Ахил. Сигурно тук преди това също е ставало дума за някакво божество – не просто един обикновен човек; макар че в поемата такова нещо няма. Вероятно тук става дума за древно божество на плодородието. Богданов го нарича дори “божество на вегетацията” – това са тези богове, свързвани с изобилието на реколтата, с плодородието на земята, пр. Деметра в гръцкия пантеон. Тук обаче става дума за някакво по-старо, предмикенско божество. Това божество се свързва една много интересна практика: древните са си крадяли култовите изображения. Когато имате едно такова изображение (най-често скулптурно, може и дървено) на божество на плодородието, ако народ, който ви желае зло, той ви открадва божеството, поради което при вас вече става зле, при него – добре. Може би в открадването на Елена има един такъв по-древен, по-архаичен мотив, свързан с открадването на божество. Може би тук изобщо не става дума за хубава жена, която е открадната, а за кражба на култово изображение, което обаче вече, в момента, когато Омир създава своята поема, е “забравено”, претълкувано, преосмислено. Това са едни хипотези, които трябва да се имат предвид.
§. Исторически план на поемата
Древните не са се съмнявали никога в това, че Троянската война – такава, каквато ни я представя Омир – се е водила. За тях това не е бил въпрос, който е можело да им дойде на ум: имало ли е, или не е имало война. Въпросът за това дали се е случила тази война се поставя доста по-късно, в новоевропейското време. Тогава се развиват и изследванията върху Омир и Омировия въпрос (дали Омир е авторът, може ли да се говори за един автор). Тогава възниква и този въпрос и убеждението, че тук става дума всъщност за дело на въображението, дело на поетическата фантазия и изобщо не може да става дума за каквито и да било реални исторически събития, за никаква реална историческа война, а това е просто едно наистина гениално поетическо произведение – може би дело на много хора или на един човек; или може би Омир е бил просто в ролята на редактор, който е събрал съществували преди това версии. Това в случая няма значение. Това убеждение постепенно се налага и е доста силно до момента, в който археологията намира много ясни факти за неговото опровергаване. Повратната точка настъпва с откритията на Хайнрих Шлиман – германец, който няма археологическо образование, т.е. той е любител. Шлиман е имал една много силна убеденост в това, че Омировите поеми всъщност не са просто митологически поеми, а в тях има исторически данни, географски. Шлиман, с много пари, провежда археологически проучвания, през последната трета на ХІХ в. Открива и други неща, но след няколко неуспешни опита успява да стигне до мястото, където учените днес смятат, че се е издигала древната Троя. Там се откриват 9 слоя / пласта един върху друг, т.е. излиза, че не е имало само една Троя, а повече от една. Въпросът е учените да разберат кой точно от тези слоеве съответства на Омировата Троя. Счита се, че това е вторият пласт. Това внася един поврат не само в убежденията, разпространени дотогава, но и в разбирането ни за поемата, защото ако ние знаем, че такава война е съществувала, това променя перспективата на четенето. Има дори доста сигурни данни за това колко време е траела тази война. Тези данни са относително сигурни. Какъв подход избира Омир при изобразяването на войната? Ситуацията на аеда е била много различна от нашата: той не е бил творец в съвременния смисъл на думата. Древният аед наследява определена традиция, която възпроизвежда и в която няма особено голяма свобода. Неговата единствена свобода се състои в преподреждането на вече съществуващото. От това, което той черпи – едно предание, в което има сюжети, истории, образи; дори езикът е готов, изразните средства са наследени – в това предание може да избере определени неща и дори това, което ще разкаже на своите слушатели, вече ще им бъде познато. Може да направи вариант, в който да съчетае нещата по определен начин, като сложи някакви по-явни или по-скрити акценти, но всъщност няма амбицията да създаде нещо абсолютно ново и оригинално. Дотолкова, доколкото изобщо можем да говорим за творчество по онова време, то е творчество от друг тип.
Предполага се, че Троянската война се е водила 10 години. Защото толкова дълго се е водила тази война? 10 години са много за една реална война. Отнемало е време и самото придвижване, така че това си е било едно голямо приключение, дълго. Един автор, Франсоа Шаму, има обяснение за начина на водене на войните в архаичната и класическата епоха, през VІІ-ІV в. (вж. “Гръцката цивилизация”). Времената, за които говори Омир, са още по-назад. Предполагаемото време на Троянската война е ок. ХІІ в. пр. Хр. Войната най-вероятно се е състояла в края на ХІІ в., защото между ХІV и ХІІ в. е разцветът на т.нар. микенски държави. Голяма част от героите – Агамемнон, Нестор от Пилос – са от микенски държави, които по това време са в разцвет.
Войната се е водила дълго поради една проста причина: не е имало обсадна техника. Войната е била война на разоряване и на изтощаване на врага. Обсажда се крепостта, околните крепости (ако има такива) или поне околни селища, които се унищожават; унищожават се посевите, реколтата, за да се отрежат на града природните ресурси. Градовете са били на практика непревземаеми. Добре укрепените градове няма как да се превземат – единствено чрез някаква дълга обсада, чрез изтощаване на обсадените или чрез предателство, чрез някаква хитрост, с каквато в крайна сметка е превзета и самата Троя.
От тези 10 години война (ок. 3650 дни) Омир не взема всичко. Той не помества всички събития – някои от тях са и предистория. Той не се занимава с всички събития, които са свързани със самата война (пр. идването на малоазийския бряг – Троя се е намирала в дн. северозападна Турция), защото ще се получи някакво огромно произведение.
§. Сюжет на поемата
Омир трябва да направи внимателен подбор. Какво избира да включи в своята поема? Ахейците са уморени от дългото воюване, много от тях са убити, има дори едно желание за връщане обратно. Това е през последната, десета година от войната, но не последните дни. Поемата не свършва с разрушаването на Троя. Началната точка, от която започва поемата, е гневът на Ахил: “О, музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев...” (прев. на Ал. Милев и Блага Димитрова). Защо е гибелен гневът на Ахил? Защото има гибелни последици: донася много беди на войските ахейски. Гневът на Ахил има последици за неговите собствени хора. Той е насочен към “своите”, и то главно към Агамемнон. С какво ще завърши този гняв?
Войната се е водила дълго поради една проста причина: не е имало обсадна техника. Войната е била война на разоряване и на изтощаване на врага. Обсажда се крепостта, околните крепости (ако има такива) или поне околни селища, които се унищожават; унищожават се посевите, реколтата, за да се отрежат на града природните ресурси. Градовете са били на практика непревземаеми. Добре укрепените градове няма как да се превземат – единствено чрез някаква дълга обсада, чрез изтощаване на обсадените или чрез предателство, чрез някаква хитрост, с каквато в крайна сметка е превзета и самата Троя.
От тези 10 години война (ок. 3650 дни) Омир не взема всичко. Той не помества всички събития – някои от тях са и предистория. Той не се занимава с всички събития, които са свързани със самата война (пр. идването на малоазийския бряг – Троя се е намирала в дн. северозападна Турция), защото ще се получи някакво огромно произведение.
§. Сюжет на поемата
Омир трябва да направи внимателен подбор. Какво избира да включи в своята поема? Ахейците са уморени от дългото воюване, много от тях са убити, има дори едно желание за връщане обратно. Това е през последната, десета година от войната, но не последните дни. Поемата не свършва с разрушаването на Троя. Началната точка, от която започва поемата, е гневът на Ахил: “О, музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев...” (прев. на Ал. Милев и Блага Димитрова). Защо е гибелен гневът на Ахил? Защото има гибелни последици: донася много беди на войските ахейски. Гневът на Ахил има последици за неговите собствени хора. Той е насочен към “своите”, и то главно към Агамемнон. С какво ще завърши този гняв?
В Първа песен от “Илиада” се разказва за една свада между двамата най-важни и най-видни мъже на гръцкия стан – Ахил и Агамемнон. Ахил е най-силният между мъжете, Агамемнон е върховният предводител. Около какво се разгръща свадата помежду им? Около нещо, което можем да наречем въпрос за разпределяне на плячка. Плячка е имало явно и преди да бъде превзета Троя – околните места се разоряват. В началото на поемата има едно бедствие, чума – една епидемия, която масово се разпростира в ахейския стан. Умират много хора, горят погребални клади. Когато се случи някакво такова бедствие, древните гърци търсят причината. Трябва да има някаква причина за тази епидемия, за това бедствие. Причината вероятно е свързана с някакво божество. Там се намесва един гадател, Калхас / Калхант, който е жрец и птицегадател. Искайки защита от страна на Ахил, защото ще каже нещо неприятно за Агамемнон, той казва, че всъщност причината за това нещо е една постъпка на Агамемнон. Агамемнон е отпратил един жрец на Аполон, който е дошъл в ахейския стан да си иска дъщерята. Дъщерята е била част от плячката; плячката се е паднала на Агамемнон. Жените от завладените градове са били също част от плячката. Това е една наложница, Хризеида. Хриз е нейният баща.
Било е обичайна практика, когато някой попадне в плен, ако се даде достатъчно добър откуп, този, който е в плен, да бъде откупен; и сега така се прави. Бащата на Хризеида е дошъл при Агамемнон и е предложил много богат откуп за своята дъщеря, но Агамемнон го отпратил, при това му се подиграл. След като излязъл от стана, Хриз е отправил веднага една молитва към Аполон. Аполон много се зарадвал, защото той по принцип мрази ахейците. Неговият произход по принцип се свързва с Азия и е логично той да бъде на страната на троянците, а не на гърците. Аполон вече има основание – има обида към неговия жрец. Сяда на едно близко хълмче и започва да стреля. Неговите стрели летят в стана и предизвикват това бедствие. Какъв е начинът да се умилостиви божеството? Трябва да се изпълни желанието на жреца: след като желанието му бъде изпълнено, той ще се помоли отново на Аполон и, по обратния път, Аполон ще престане да стреля и с това ще престане самото бедствие.
Причината за бедствието става ясно, но Агамемнон ще си загуби Хризеида. Той е много обиден, но се съгласява да върне Хризеида. За сметка на това, като най-главен и понеже не може да остане без никаква плячка, той взема Бризеида – наложницата на Ахил. Ахил, който си е гневен по природа, вече изтегля меча, за да убие Агамемнон. Тогава двете богини, Хера и Атина, които мислят за доброто на ахейците и за злото на троянците, веднага се разтревожват, че ако двамата най-видни мъже в ахейския стан се убият, това няма да донесе нищо добро за ахейците. Затова Хера, която е по-главната от двете, изпраща по-младата Атина, която да възпре Ахил да не извърши това глупаво, спонтанно действие: “Обиждай го колкото искаш, но не го убивай.” Атина се явява на Ахил, без другите да я виждат, т.е. тя е видима само за Ахил, а за другите е невидима.
Ахил се обижда; съгласява се да даде Бризеида, но се оттегля от бойните действия, заедно с неговите хора. Не си заминава за Тесалия, обаче си седи при палатките. Той казва на Агамемнон, че лично на него троянците нищо не са му направили; Агамемнон има личен мотив, защото на брат му са му откраднали жената. В един дълъг период Ахил го няма (“присъства със своето отсъствие”). В поемата има много батални сцени, единоборства между герои. Ахил го няма вече, обаче неговото отсъствие е много значимо, защото той е най-големият герой. Отсъствието му създава дори още по-голяма слава.
Нищо не става в човешкия свят, без да има някаква кореспонденция с божествения свят и на Ахил се създава лична мотивировка да се бие с троянците. Боговете се съгласяват да има временно надмощие на троянците, за да може след това завръщането на Ахил да бъде още по-славно. Трябва да се стигне накрая до някакво помирение, за да може Ахил да се върне в бойните действия. Това помирение трябва да бъде предизвикано от друго важно събитие и то потушава гнева към своите и събужда омраза към враговете (личен мотив). Гневът на Ахил се предизвиква за втори път, този път от смъртта на неговия приятел Патрокъл. Патрокъл е много близък приятел на Ахил и неговата смърт е предизвикана от това, че Патрокъл нарушава забраната на Ахил да влиза в бой. Патрокъл вече в един момент не може да издържа срама да гледа как троянците побеждават ахейците, как са ги притиснали в лагера им; взема доспехите на Ахил – прави се на Ахил и влиза в бойните действия. Извършва поредица от подвизи, но в крайна сметка го убиват. Това е моментът, в който Ахил решава да се върне в бойните действия – вече много гневен. След това връщане на Ахил в бойните действия следва и убиването на Хектор, защото Хектор е убил Патрокъл и трябва да плати със смъртта си.
В края на поемата си стига до едно второ помирение, което очертава една тенденция в сюжетното развитие от гняв към помирение. В последната, ХХІV песен, има отново едно помирение, което е временно. Ясно е, че войната няма да свърши тук. Помирението е между троянци и ахейци по разбирателство между Прием и Ахил; тъй като след убиването на Хектор (ХХІІ песен) има една злоупотреба от страна на Ахил: не му е достатъчно това, което е направил, за да отмъсти за смъртта на своя приятел, а влачи тялото на убития Хектор около Троя. Тогава се налага боговете отново да се намесят, за да прекратят това светотатство. От гл.т. на гръцкото благочестие това да бъде обезобразявано едно мъртво тяло не е нещо добро, меко казано. Душата на този човек не може да намери покой, а това не е един обикновен човек, това е герой. Има един текст на Вернан за поруганото тяло (“Красивата смърт и поругания труп”), където се говори за представата на древните за героя, че героят дори в смъртта си трябва да бъде красив и т.н. – нещо, което не се случва на Хектор.
Има една тенденция от гняв към помирение, която може би не е случайна. Вероятно можем да търсим някакви отношения на обич, скрити послания в текста, че войната би могла да завърши и по този начин, че не е непременно разрушаването на Троя това, което е задължително да се случи.
В ХХІV песен престарелият Приам, който с големи страхове тръгва за Троя, с помощта на боговете, с Хермес като придружител, който му помага – един старец, натоварен с всякакви подаръци – как ще премине през корумпираните служители, за да стигне до Ахил. Това не е много лесно и е почти неосъществимо. Когато все пак Ахил и Приам се оказват един срещу друг, в началото Ахил не е много склонен да го приеме така радушно, но неговото сърце също е смекчено от намесата на майка му, така че двамата с Приам сядат един срещу друг и могат да водят един абсолютно нормален, човешки разговор. Сякаш тук има един друг Ахил, който изобщо не прилича на предишния. Виждаме, че дори той е способен да разбере, да се постави на мястото на другия човек. Има някакъв хуманистичен патос в този разговор между двама души, двама врагове, за които всъщност е ясно, че след не много време и двамата ще бъдат мъртви. Те могат да седнат просто в качеството си на хора. Това е един характерен за Омировата поема мотив за участта на смъртните, която винаги е тежка, противопоставена на жребия на безсмъртните. На базата на това, че те са смъртни и на това, че смъртният човек е изложен винаги на превратности, че неговият живот винаги е поредица от щастие и нещастие, те могат да проведат един нормален разговор, въпреки всички обстоятелства, които ги разделят. Така в края може би има един скрит пацифистичен патос. Пацифистът е човек, който слага мира като висша ценност, привърженик на мира. Има един такъв патос, който можем да предполагаме, че присъства в поемата, защото Омир е избрал именно такъв край и може би този избор не е случайност.
ПРЕПОРЪЧАНА ЛИТЕРАТУРА:
* Богдан Богданов, Омировият епос, Изд. “Народна просвета”, С. 1976 г. и сл.
* Богдан Богданов, От Омир до Еврипид, 1971, 1993, 2001 г.
* Жан-Пиер Вернан, Индивидът, смъртта, любовта, НБУ 2004 г.
* Франсоа Шаму, Гръцката цивилизация, Изд. "Български художник", С. 1979 г.
Било е обичайна практика, когато някой попадне в плен, ако се даде достатъчно добър откуп, този, който е в плен, да бъде откупен; и сега така се прави. Бащата на Хризеида е дошъл при Агамемнон и е предложил много богат откуп за своята дъщеря, но Агамемнон го отпратил, при това му се подиграл. След като излязъл от стана, Хриз е отправил веднага една молитва към Аполон. Аполон много се зарадвал, защото той по принцип мрази ахейците. Неговият произход по принцип се свързва с Азия и е логично той да бъде на страната на троянците, а не на гърците. Аполон вече има основание – има обида към неговия жрец. Сяда на едно близко хълмче и започва да стреля. Неговите стрели летят в стана и предизвикват това бедствие. Какъв е начинът да се умилостиви божеството? Трябва да се изпълни желанието на жреца: след като желанието му бъде изпълнено, той ще се помоли отново на Аполон и, по обратния път, Аполон ще престане да стреля и с това ще престане самото бедствие.
Причината за бедствието става ясно, но Агамемнон ще си загуби Хризеида. Той е много обиден, но се съгласява да върне Хризеида. За сметка на това, като най-главен и понеже не може да остане без никаква плячка, той взема Бризеида – наложницата на Ахил. Ахил, който си е гневен по природа, вече изтегля меча, за да убие Агамемнон. Тогава двете богини, Хера и Атина, които мислят за доброто на ахейците и за злото на троянците, веднага се разтревожват, че ако двамата най-видни мъже в ахейския стан се убият, това няма да донесе нищо добро за ахейците. Затова Хера, която е по-главната от двете, изпраща по-младата Атина, която да възпре Ахил да не извърши това глупаво, спонтанно действие: “Обиждай го колкото искаш, но не го убивай.” Атина се явява на Ахил, без другите да я виждат, т.е. тя е видима само за Ахил, а за другите е невидима.
Ахил се обижда; съгласява се да даде Бризеида, но се оттегля от бойните действия, заедно с неговите хора. Не си заминава за Тесалия, обаче си седи при палатките. Той казва на Агамемнон, че лично на него троянците нищо не са му направили; Агамемнон има личен мотив, защото на брат му са му откраднали жената. В един дълъг период Ахил го няма (“присъства със своето отсъствие”). В поемата има много батални сцени, единоборства между герои. Ахил го няма вече, обаче неговото отсъствие е много значимо, защото той е най-големият герой. Отсъствието му създава дори още по-голяма слава.
Нищо не става в човешкия свят, без да има някаква кореспонденция с божествения свят и на Ахил се създава лична мотивировка да се бие с троянците. Боговете се съгласяват да има временно надмощие на троянците, за да може след това завръщането на Ахил да бъде още по-славно. Трябва да се стигне накрая до някакво помирение, за да може Ахил да се върне в бойните действия. Това помирение трябва да бъде предизвикано от друго важно събитие и то потушава гнева към своите и събужда омраза към враговете (личен мотив). Гневът на Ахил се предизвиква за втори път, този път от смъртта на неговия приятел Патрокъл. Патрокъл е много близък приятел на Ахил и неговата смърт е предизвикана от това, че Патрокъл нарушава забраната на Ахил да влиза в бой. Патрокъл вече в един момент не може да издържа срама да гледа как троянците побеждават ахейците, как са ги притиснали в лагера им; взема доспехите на Ахил – прави се на Ахил и влиза в бойните действия. Извършва поредица от подвизи, но в крайна сметка го убиват. Това е моментът, в който Ахил решава да се върне в бойните действия – вече много гневен. След това връщане на Ахил в бойните действия следва и убиването на Хектор, защото Хектор е убил Патрокъл и трябва да плати със смъртта си.
В края на поемата си стига до едно второ помирение, което очертава една тенденция в сюжетното развитие от гняв към помирение. В последната, ХХІV песен, има отново едно помирение, което е временно. Ясно е, че войната няма да свърши тук. Помирението е между троянци и ахейци по разбирателство между Прием и Ахил; тъй като след убиването на Хектор (ХХІІ песен) има една злоупотреба от страна на Ахил: не му е достатъчно това, което е направил, за да отмъсти за смъртта на своя приятел, а влачи тялото на убития Хектор около Троя. Тогава се налага боговете отново да се намесят, за да прекратят това светотатство. От гл.т. на гръцкото благочестие това да бъде обезобразявано едно мъртво тяло не е нещо добро, меко казано. Душата на този човек не може да намери покой, а това не е един обикновен човек, това е герой. Има един текст на Вернан за поруганото тяло (“Красивата смърт и поругания труп”), където се говори за представата на древните за героя, че героят дори в смъртта си трябва да бъде красив и т.н. – нещо, което не се случва на Хектор.
Има една тенденция от гняв към помирение, която може би не е случайна. Вероятно можем да търсим някакви отношения на обич, скрити послания в текста, че войната би могла да завърши и по този начин, че не е непременно разрушаването на Троя това, което е задължително да се случи.
В ХХІV песен престарелият Приам, който с големи страхове тръгва за Троя, с помощта на боговете, с Хермес като придружител, който му помага – един старец, натоварен с всякакви подаръци – как ще премине през корумпираните служители, за да стигне до Ахил. Това не е много лесно и е почти неосъществимо. Когато все пак Ахил и Приам се оказват един срещу друг, в началото Ахил не е много склонен да го приеме така радушно, но неговото сърце също е смекчено от намесата на майка му, така че двамата с Приам сядат един срещу друг и могат да водят един абсолютно нормален, човешки разговор. Сякаш тук има един друг Ахил, който изобщо не прилича на предишния. Виждаме, че дори той е способен да разбере, да се постави на мястото на другия човек. Има някакъв хуманистичен патос в този разговор между двама души, двама врагове, за които всъщност е ясно, че след не много време и двамата ще бъдат мъртви. Те могат да седнат просто в качеството си на хора. Това е един характерен за Омировата поема мотив за участта на смъртните, която винаги е тежка, противопоставена на жребия на безсмъртните. На базата на това, че те са смъртни и на това, че смъртният човек е изложен винаги на превратности, че неговият живот винаги е поредица от щастие и нещастие, те могат да проведат един нормален разговор, въпреки всички обстоятелства, които ги разделят. Така в края може би има един скрит пацифистичен патос. Пацифистът е човек, който слага мира като висша ценност, привърженик на мира. Има един такъв патос, който можем да предполагаме, че присъства в поемата, защото Омир е избрал именно такъв край и може би този избор не е случайност.
ПРЕПОРЪЧАНА ЛИТЕРАТУРА:
* Богдан Богданов, Омировият епос, Изд. “Народна просвета”, С. 1976 г. и сл.
* Богдан Богданов, От Омир до Еврипид, 1971, 1993, 2001 г.
* Жан-Пиер Вернан, Индивидът, смъртта, любовта, НБУ 2004 г.
* Франсоа Шаму, Гръцката цивилизация, Изд. "Български художник", С. 1979 г.
