Старогръцка митология (2)

ИСТОРИЯ НА АНТИЧНАТА И СРЕДНОВЕКОВНАТА ЛИТЕРАТУРА

Източници на сведения за митологията

От къде в древността са черпили сведения за митологията, за митовете и легендите? В Древна Елада е имало специализирани писатели, наричани логографи (по-рядко митографи), които са се занимавали специално с това да записват, възпроизвеждат, систематизират древногръцките митове и легенди.

Названията “логограф” и “митограф” съдържат в себе си съответно старогръцките съществителни и , които са многозначни. С известни нюанси и обхващат всички възможни видове повествование: разказ, съобщение, известие, пословица, поговорка, съвет и т.н.

Тези специализирани “писатели” по възпроизвеждането и записването на древните митове и легенди в Древна Гърция са се наричали по-често логографи, по-рядко митографи. Можем да посочим най-съществените изворови материали, от които са черпели древните логографи и митографи.

1. Хезиод, “Теогония”

Това е поемата на Хезúод, един по-млад съвременник на Омир. Заглавието може да се преведе, макар и не съвсем точно, като “Произход на боговете”. Поемата “Теогония” може би е написана към края на VІІІ в. пр. Хр. В много източници може да се срещнат поемите на Хезиод (“Дела и дни”, “Теогония”), обозначени с появата си през) VІІ в.

Другата поема на Хезиод, достигнала до нас, “Дела и дни”, е една “битова творба” и от нея са преведени само отделни откъси.

Поемите на Хезиод не са много дълги. Отличават се от Омировите поеми, но не са превеждани изцяло на български език.


2. Аполодòр, “Митологическа библиотека”

Книгата на Аполодор Атински е преведена на български език от проф. Мирена Славова (вж. Аполодор, “Митологическа библиотека”[1], Изд. “Наука и изкуство”, С. 1992 г.). Самият Аполодор е живял през ІІ в. пр. Хр. Много лесно може да се пресметне времето между двете основополагащи с оглед на древногръцката митология творби: тази на Хезиод и тази на Аполодор. Дели ги време от около 5-6 столетия.


§. Налагане на термина “митология”

Понятието “митология”, макар и изковано по образеца на старогръцки съставни думи, не е било употребявано в античността. Със сигурност през епохата на Ренесанса, вероятно около нач. на ХVІ в., когато възраства интересът към класическата античност, към древната литература и култура, думата “митология” влиза в употреба най-напред в Италия (итал. митолоджúя), след това вероятно във Франция (фр. митоложú). Така тази дума и нейните производни (бълг. митологичен, митологически и др.) са се разпространили в цяла Европа. Не може да се намери обаче никъде точна справка за въвеждането в употреба на термина “митология”.

Джовани Бокачо, един от двамата първи европейски ренесансови хуманисти, в своята книга “Елегия на Мадона Фиамета” – първата психологическа повест в европейската литература – е прибавил към книгата цял митологически речник (vocabulario mitologico), тъй като в книгата изобилства от антична (старогръцка) и римска митология. Книгата е преведена и на бълг. език, но вътре Бокачо не е употребил терминът vocabulario mitologico, въпреки че би звучал много подходящо за написания от него речник. Бокачо е първият велик пропагандатор на античната митология в новата европейска култура. По всяка вероятност обаче не той е въвел терминът “митология”.




§. Разликата между мит и легенда

/вж. книгите на Богдан Богданов;
Елеазар Мелетински, “Поетика на мита”, ИК "Христо Ботев", С. 1995 г./

Има един специалист по проблематиката на митологията и мита, Мирча Елиаде[2] (вж. “Аспекти на мита”, фр. ез.), чиято слава и авторитет надвишават многократно тези на Мелетински, въпреки че самият Мелетински също е великолепен специалист.


Предположения за разликата между мит и легенда:

1. Митът е обвързан по-скоро с боговете в съответната митология, а легендите – с героите, които имат полубожествен, получовешки произход.
2. Митът е извън времето, а легендата е свързана с определен времеви отрязък.
3. Легендата се базира на реално съществуваща историческа личност и събитие, а митът е свързан с другата реалност, той е извън историческото.


И трите съображения са доста сериозни. Към второто изказване трябва да направим известна корекция. Колегата каза, че митът е “извънвременен”, докато в легендата вмества в себе си някакъв отрязък от време. В митологическото пространство обаче времето има много особена характеристика. То не е сингуларно време (време, характерно за нашата постмодерна цивилизация), т.е. протичащо в една посока, преминавайки в една смущаваща нормалния човешки разум диалектика на непрестанен преход от минало, през настояще в бъдеще, но само в една посока, без възможност за обрат. Машината на времето все още не е изобретена, все още това е сюжет за фантасти. Цивилизационното време, а вероятно и космическото време, е сингуларно – то протича само в една посока и оформя хронотопа на нашата вселена, в която има четири измерения: три пространствени и едно времево.

Предполага се, че по времето на т.нар. Big bang (“Големият взрив”[3]), преди около 14-15 млрд. години, когато вероятно този свят, тази вселена, тези светове, този необятен космос е бил затворен в едно грахово зрънце, тогава, при този Big bang, е възникнало и времето, и пространството.

Митологическото време обаче не е сингуларно, а е циклическо време: то е време на непрестанно отиване и завръщане, време на непрестанни цикли (пролет – лято – есен – зима, и отново; рождение – младост – старост – смърт, и отново). Един от най-големите специалисти по митология от предишното столетие, румъно-американецът Мирча Елиаде, дава определение за мит. На български език са преведени много книги на Мирча Елиаде, вкл. ранните му повести и романи, печатани преди емиграцията от 1940 г., когато се установява нацисткият режим в Румъния. Мирча Елиаде (род. 1907 г.) отива най-напред в Италия, след това емигрира в САЩ, където умира през 1986 г. Преподавал е в Принстънския университет.

Елиаде дава определение за мита, което ни дава възможност да разграничим мит и легенда. Според Елиаде “МИТЪТ е свещена история, разказваща за събития, станали в незапомнени времена – времената на началата”.

Най-същественото е това, че митът е “свещена история”, свещен разказ, следователно много лесно може да се каже, че ако от съвременно гледище за нас е разумно и логично да допуснем, че разликата между мит и легенда е в персонажната система (в митовете герои са боговете, в легендите герои са хората), че в митовете има много фантастика (сътворението на света, космоса), докато в историята, в легендите има някакви спомени, реликти от исторически събития, макар и станали в много отдавнашни, “незапомнени времена”. Това са разграниченията, които от съвременна гл.т. бихме направили. Но за митологическия човек оразличителният критерий между двата типа истории е религиозният критерий. Митът е “свещена история”, легендата не е. Легендата е лаическа история, фолклор.

От това много съществено разграничение идва и една друга много съществена разлика между мит и легенда: свещената история има твърдо фиксиран словесен корпус в качеството си на свещена история. Това забелязваме и в историята на религиите. В първите векове на християнството напр. е имало множество евангелия, от които днес са останали само четири. В Корана не може да се бутне и една строфа, тъй като това е свещена книга. Арабите казват, че Аллах лично отгоре и диктувал строфите на Корана на своя пророк Мохамед. Следователно словесният корпус в свещените истории, разказани в митологията, е строго фиксиран. Докато в лаическите истории, каквито са били легендите, той е вече фолклор, с един неустановен твърдо корпус.

Има една много интересна теория от ХІХ в. за мигриращите сюжети: приказни сюжети, които мигрират от една култура / цивилизация в друга и, мигрирайки, те обрастват с нови микросюжети, променят имената на героите, променят се самите истории. В легендите има най-различни варианти – нещо, което е недопустимо за свещените разкази, каквито са митовете.

Старогръцка митология

Има много древни характеристики, присъщи на всяка митологическа култура. Тези характеристики ще бъдат илюстрирани с материал от елинската култура (старогръцката митология). Ще бъдат откроени поне четири основни характеристики.


І. Космогония

Една от най-древните характеристики на митологическата култура е свързана с космогоническите митове (космогонии). В определението на Мирча Елиаде за мита има съвсем очевиден намек за това, че най-свещените сред свещените разкази във всяка митология са разказите за събития, станали в “незапомнени времена – времената на началата”. Още в древните митологически култури нашите предци, живели вероятно десетки хиляди години преди нас, са се интересували от това, което днес ние наричаме The Big Bang, от къде е тръгнало всичко.

Основна характеристика на всяка митология са космогоническите митове – митовете за произхода на космоса, на света. Основната посока на движение в рамките на митологическата култура, с оглед на космогоническите митове (митовете за сътворението), е движението от хаос от към космос ( идва от глагола “украсявам, поставям в ред”). Развитието на вселената днес се разглежда от астрофизиците като движение от енергия към ентропия (разпадане, угасване, изчезване). Според една част от астрофизиците тази ентропия (“разбягването на вселените”) ще продължи безкрайно, а други предполагат, че от определена критична точка ще започне обратният процес на събиране на вселената, докато се стигне, може би, отново до свръхточката, от която някога е тръгнал този грандиозен Big Bang преди 15 млрд. години.

По какъв начин древните елини са си представяли възникването на света? В митологичните култури най-древните легенди и митове са разказите за възникването на космоса и боговете. В митовете главни действащи лица са боговете. В легендите персонажът е смесен, там има място и за богове, и за полубогове, и за герои, т.е. персонажната система е смесена.

Как древните елини са си представяли възникването на света и първите поколения богове, които бихме могли да проследим, макари и не съвсем точно, според “Теогония” на Хезиод, до първите пет божески поколения?

В “началото на началата” (М. Елиаде) наблюдаваме четири начала, които, при добро желание, бихме могли да възприемем и като божества. В началото на началата в древногръцката космогония има Хаос, Ерос, Гея и Тартар. Тартар трябва да се постави в скоби, тъй като той е ненужен преди творението. Според древните елини Тартарът е най-мрачната, най-тъмната част на подземното царство на сенките Хадес. Тартарът е мястото на заточението на падналите богове. Очевидно Тартарът е едно по-късно порождение. Преди творението той просто е ненужен – все още няма богове, които да са хвърляни в него, нито хора-грешници, на които мястото им е там.

Тези три творящи начала (Хаос, Ерос и Гея) си ги представяме по-скоро не като богове / божества, а като творящи стихии. Хаосът е нещо, което много лесно можем да асоциираме с междузвездните, космическите мъглявини, с тази безбрежна космическа материя, от която възникват световете. Древните елини преди 4-5 хил. години не са били по-малко лишени от въображение. Ерос в тази първична фаза не е богът на любовта, в какъвто той се е превърнал по-късно в една много късна фаза от развоя на елинската култура, а в “началото на началата” Ерос е жизнетворящото начало, неантропоморфно божество, което бихме могли дори да идентифицираме, да си представим като мъж. От контакта между Ерос и Гея, която също трудно се асоциира с божество (тя е по-скоро прамайка на всички богове и хора); от сливането на Ерос и Гея се ражда богът на звездното небе, Уран. В старогръцкия език думата означава “небе”, т.е. името на бога се е субстантивирало. Това е първият бог, който по необходимост става и съпруг на майка си. И в това творческо въображение на митологическия елин, а и във всички езически култури, съществува парадигмата “брак между земята и звездното небе”. Това е бракът между Гея и Уран, от който тръгват няколко поколения богове. Склонни сме веднага да твърдим, че първите поколения са били създадени очевидно несъстоятелно, били са генетично увредени, на принципа “грешка – нов опит”. Първите богове са т.нар. хекатонхейри, сторъките великани (гр. композитна дума, “сторък гигант”). Един от тях, най-популярният, е Бриарей. Очевидно “опитът с епруветка” е бил много неуспешен на този етап, тъй като се появява чудовище с 50 глави и 100 ръце.

Ако приемем, че раждането на Уран е първо, след това идват хекатонхейрите. Сторъките великани се оказват неспособни, макар че са били много страшни, и са били изтребени по време на войните, известни като война срещу титаните и войната срещу гигантите. Има такива митологически сюжети.

Третото поколение, очевидно пак на принципа “проба – грешка, проба – грешка”, е поколението на циклопите. Старогръцкото понятие означава “кръглоок”, защото според древногръцката митология циклопите били като гиганти, но тромави, несръчни. Омир описва един такъв циклоп, Полифем, в своята прочута поема, достигнала до нас (“Одисея”), с едно голямо око, разположено в центъра на челото. Това е именно най-популярният циклоп, когото Одисей ослепява и така го прави безпомощен. Одисей се е пъхнал в пещерата на циклопа, на самотния остров, където живее Полифем; на острова има овце, мляко, сирене; ако не е съобразителността на Одисей... Неколцина от спътниците на Одисей намират смъртта си в утробата на великана. След като Одисей го опиянява с вино и великанът циклоп заспива, Одисей изважда единственото му око и го прави безпомощен.

Следващото поколение богове, според старогръцката представа, е вече “успешно” поколение богове, което изпълнява много важна роля в историята на митологията. Това са все синове и дъщери на Гея и Уран – шестима титани (Океан, Хиперион, Япет, Кронос; Койос, Криос) и шест титанки (Мнемозина, Темида, Рея; Тея, Феба, Тетида). Кронос и Рея се оказват най-важни, тъй като те образуват съпружеска двойка, която заема много важно място в древногръцката митология и по-специално в космогоническите митове.

Една много характерна черта на космогоническите митове, но и на легендите в митологическите култури, това е инцестуалният / кръвосмесителният сюжет. Латинската дума incesta означава “кръвосмешение”. Уран е син на Гея, става неин съпруг и това е инцестуална връзка. Кронос и Рея са най-малките титани, но те стават съпрузи; те са брат и сестра. В класическото, олимпийско поколение богове също се запазва тази инцестуална практика. Зевс е женен за сестра си Хера.

Как да си обясним тези инцестуални мотиви? Тази митологическа практика е въведена по политически и династически съображения в елинистически Египет – времето на Птолемеите, след рухването на краткотрайната империя, създадена от Александър Македонски. Птолемеите, които за 293 години се изреждат на престола на владетеля в елинистически Египет, са били 19 на брой (за три столетия това е твърде много). Абсолютно установена практика е бил династическият брак между братя и сестри, поради което по времето на Цезар, Антоний и Клеопатра вече династията вече е била не само напълно обезкръвена, но и изродена, в резултат от тези инцестуални бракове. Приказната последна царица на Египет, Клеопатра, както свидетелстват изследванията на историци, археолози, палеолози, не е била изумителна красавица; тя е владеела изкуството да бъде прелъстителна. Клеопатра е била женена за невръстния си брат. Когато става царица на Египет, на 19-годишна възраст, тя е била женена за Птолемей ХVІІ, нейният 11-годишен брат.

1) Ако се открие в една легенда, мит, сказание засвидетелствана инцестуална връзка, това е несъмнено свидетелство за изключителна древност на сказанието.
2) Инцестуалният мотив е реликта от времената на човешката орда, т.е. от много древни времена, когато човешкото общество още не е било племе, род, общество, а прилича на животинския прайд.

В етапите на предкултурата, но не митологическата предкултура, а времето, когато няма човешко общество, а има човешка орда, безразборните сексуални връзки (вкл. инцестуални) са били нещо съвсем нормално.

Едва в етапа на митологическата предкултура митологическият човек е започнал да си дава ясно сметка, че такива безразборни връзки водят до израждане, до дефектни, болни поколения, до изродени деца. И в някои митологически цивилизации се стига до другата крайност, забраняваща бракове между хора от едно и също племе, за да се избегне инцестът. Откриваме много интересни такива примери в книгата на Джеймс Фрейзър, “Златна клонка”. Там той говори за аборигени от Австралия, Полинезия, Индонезия, Меланезия, които трябва да си търсят булки от други племена, за да се избегне тази опасност от инцестуална връзка.

Има един много интересен момент на обрат в митологическия цикъл, свързан с войни, бунтове, хаос – известно възвръщане към хаоса. Това налага първо да се разгледа бракът между Кронос и Рея.

Кронос и Рея са създателите на олимпийското поколение богове, което е огледално, поне в математическо отношение, спрямо титаните. Както титаните са шест на шест братя и сестри, така и олимпийските богове са шест на шест. Старшите олимпийски богове са шестима: трима богове (Посейдон – най-старият; Аид – владетел на подземното царство; Зевс – най-малкият, станал повелител на всички богове и хора) и три богини (Хера – става съпруга на Зевс; Деметра – има много важна функция, богиня на земеделието, основен поминък в тази културна фаза[4]; Хестия[5] – покровителка на домашното огнище, жената майка и съпруга, на родилките).

Още един смайващ хаотичен елемент (такива изобилстват в елинската митология): антропофагия, т.е. “човекоядство” (но не лат. “канибализъм”). Има една страховита картина от великия испански художник Франциско Гоя, “Сатурн изяжда децата си”.

Кронос низвергва своя баща Уран, запраща го във вселенските бездни, отпраща го в Тартар – това е една смяна на водителят на “божеския прайд”. Предводителят никога не отстъпва своето място без бой, но рано или късно той става достатъчно слаб, за да му отнемат това място. Това е привилегированото място и той има всички възможни предимства от това, че е предводител. Понеже Кронос знае какво е направил с баща си, за да не му се случи същото, той решава да погълне всички деца, които му ражда Рея. Според древната легенда те престояват в неговата утроба живи (този мотив се открива и по-нататък в легенди и приказки).

По какъв начин Зевс успява да низвергне своя баща Кронос? Помага му неговата майка Рея. Тук се натъкваме на още един страховит момент: отнемането на властта от оня, който я е притежавал. В този цикъл космогонични легенди много изпъкват ужасяващите, страховитите моменти, които в по-сетнешните цикли легенди не играят толкова съществена роля. В циклите легенди от културната фаза на елинската митология вече на преден план излиза авантюрното, макар и примесено с черти на ужасното, страховитото, жестокото и дисхармоничното. Но все пак авантюрното начало започва да доминира в олимпийската фаза на митологията.

Един ден, докато Уран си почива и е заспал, Гея връчва на сина си Кронос оръдието на въстанието / престъплението / отцеубийството: сърп. Сърпът е най-древното оръдие на човешката култура и цивилизация. Първото човешко оръдие е камъкът, поставен на тояга – това е оръжие за лов, но това не е оръжие на човешката цивилизация. Първото оръдие на човешката цивилизация е сърпът, с който се събира плодът от земята, от посевите.

Гея връчва на Кронос сърп, с който той демаскулинизира (скопява) бога баща (Уран), след което го запраща “вдън вселенските бездни”. Във връзка с това има един много интересен детайл, очевидно резултат от по-късни наслоения върху тези древни митове и сказания: когато богът бива демаскулинизиран, в източната част на Средиземно море изтича неговата кръв и сперма. От кръвта на бога се пръква ново поколение богове – гигантите, които ще загинат в т.нар. гигантомахúя (войната на гигантите), един следващ митологически сюжет. От семето на низвергнатия бог се ражда най-прекрасната елинска богиня – богинята на красотата и любовта, Афродита. Според легендата тя е Киприда, защото се е родила от морската пяна край о-в Кипър (наричан “о-в на Афродита”), от семето на низвергнатия бог Уран и майката-прародителка на всичко живо, Гея. Това е раждането на красотата от ужаса и уродливостта. По същия начин, след като Персей отсича главата на най-страшната горгона, Медуза, от тялото на обезглавената страховита богиня се ражда (изниква) крилатият бог Пегас, символ на поетическото вдъхновение.

БЕЛЕЖКИ:

[1] "Митологическа библиотека" или само "Библиотека" е единственото оцеляло до наши дни съчинение по древногръцка митология, където митовете на Древна Гърция са изложени в най-пълен и систематизиран вид. Вероятно е написана около 1-2 в. Авторството ѝ е приписвано на Аполодор, но не е напълно доказно. Понякога авторът ѝ се означава като Псевдо-Аполодор. Състои се от три книги и Епитом, които съдържат древните митове и легенди. Първоначално книгите са били четири, но част от третата и четвъртата са загубени. Въпреки това от "Библиотека"-та получаваме много обширни знания засвета на древната митология. – ИЗТОЧНИК 

[2] Мирча Елиаде (на румънски: Mircea Eliade) е световно известен румънски учен, философ, културолог и писател, прочут най-вече с изследванията си върху историята на религиите и индийската култура. Елиаде, Емил Чоран и Йожен Йонеско са наричани „великата румънска тройка“. – ИЗТОЧНИК  

[3] Големият взрив е космологична научна теория, описваща ранното развитие на Вселената. Разширяването на Вселената, което следва от уравненията на общата теория на относителността, бива потвърдено с наблюденията за раздалечаване на галактиките. Терминът "Големият взрив" (на английски Big Bang) е въведен през 1949 от Фред Хойл в радиопрограма на BBC. Хойл не поддържа теорията, а се опитва да ѝ се присмее. – ИЗТОЧНИК  

[4] Човечеството вече е преминало от фазата на лова и неуседналостта към земеделието, което е една нова културна фаза. – бел. лектора

[5] Хестия е попълнила по-късно, от съображения за математическа хармония, за да бъдат старшите олимпийски богове шестима. Почти не виждаме Хестия в литературата, не се среща у Омир въобще. – бел. лектора