2. СЪЩНОСТ И ОСОБЕНОСТИ НА ДУМАТА
Думата като основна езикова единица е обект на изследване от всички лингвистични дисциплини, но фонетиката, морфологията и синтаксисът се интересуват от други нейни особености (съчетаемост, синтагматична валентност), докато лексикологията изучава семантиката на думите.
Думата е предмет на изследване на лексикологията, но що е дума? Думите са толкова различни, че ако трябва да се включи като признак характеристиката на всеки клас думи, би се получило едно много обширно определение.
Външно всички думи, с които си служим, са съчетания от звукове, но не всяко съчетание от звукове е дума, защото ако сравним например “клас” и “ксал”, и двете звукови съчетания са с еднакви фонеми (подредени в различен ред), но второто не е дума, защото не отговаря на условието да е свързано със смисъл / значение и чрез това значение да означава нещо от заобикалящата ни действителност. Думите могат да изразяват действие, признак, отношение между предмети. Отношението може да се вземе в темпорален смисъл, има отношение по място, отношение на връзка между живи същества и т.н. Най-общо думата означава отношение, връзка, последователност.
Ако кажем, че думата съществува докато има звукова оформеност, това е вярно, но не е достатъчно. Остава отнесеността й към определен факт от извънезиковата действителност, който е свързан с лексикалното значение на думата. Лексикалното значение не е отнесено механично към звученето (иначе бихме измисляли сами всевъзможни съчетания), няма природно свързване помежду им (иначе не би имало различни езици).
Думата възниква като единство от звучене и значение, но е нещо динамично, възникващо при определени условия. Човек трябва да наблюдава, после да абстрахира, след това да изгради понятие и при нужда това понятие да го назовава. Задължително изискване е за едно съчетание, за да бъде дума, да има връзка с определено явление, факт от действителността. При думата наблюдаваме изконна двустранност: единство на звучене и значение. Тези две характеристики притежават известна самостоятелност, която позволява думата да променя звуковия си гласеж. Пример: думата “път” на старобългарски е звучала различно; звуковият облик е променен, но е запазено основното значение на думата, дори се е разширило семантично като обем. Под “път” се разбира не само място за движение, но и пр.: път към Европа, път към израстването. Много значения са развити, но основното значение се запазва: пътят е специализирано място, направено удобно, за да се пътува по него. “Яд” в старобългарския е означавало “отрова” – отровата изяжда, отравя. Фонетичният облик в тази дума е запазен, но е променено значението. Двата компонента, свързани помежду си, се променят.
Промяната става бавно, постепенно. Думата преминава от активната в пасивната лексика, може отново да се актуализира, но това става с поколенията. Основната функция на езика е комуникативната. Ако езикът се променя скокообразно, пр. през 1 година се появяват няколко стотици нови думи в езика, то би трябвало да учим родния си език като чужд език.
Тази особеност на думата да пази автономията на двете съставки, като не нарушава връзката между тях, дава възможност думата да се променя, да се заемат чужди думи (съвпадащи по семантика с домашната дума).
Между дума и понятие няма знак за равенство, но няма начин да няма връзка помежду им. Езикът не би съществувал без изграждането на понятия. Пример: “човек” е всяко същество, което и мислещо и говорещо, с определено анатомично устройство, независимо къде и кога е живяло; включва се в класа предмети, които изграждат обема на понятието. С една дума се нарича всеки предмет, включен в това понятие, дори да е далеч във времето и пространството от нас.
Тази особеност на думата дава възможност да се изграждат / образуват думи, които да избират според теорията на номинацията признак, характерен за общността и да създадат дума, която да стане задължителна за всички носители на езика. Пример: в българския език от думата “нося” са се образували думите “носач” и “носител” (пр.: “носител на орден / приз”), които са се разграничили семантично. В чешки и словашки “носач” е човек с дълъг нос – не е агентивно съществително (лице, което носи), а квалитативно (човек с голям нос). Това не са омоними, защото функционират в различни системи. В българския език агентивното съществително върши действието на глагола (“нося”).
Как да определяме общото между думите (пр.: “чета”, “жертвоготовност”, “време”, “маса” и др.)? Това са отделни думи и фонетичната оформеност не се оспорва от лексиколозите, тъй като тя е задължителна. Ако думата не е съставена от звукове, които могат да се предадат на другите, не може да се предаде и същото съдържание, което е вложил адресатът.
За да изпълнява комуникативната си функция, тази отнесеност към дадено понятие трябва да е задължителна за всички носители на езика. В немските думи ние например не бихме декодирали същия смисъл (информация), който е вложен в тях.
Първото условие е комуникацията да става между носителите на един и същ език. Пример: българите наричат автомобила “колà”, но при руснаците кола се предава с думата “машина”; “колла” означава “скала”.
Как ще се създаде думата и с какво понятие ще се свърже зависи от общността, която го носи, от нейното образование, култура, историческа съдба. Ако живеем в чуждо обкръжение, заемаме чужди думи. За да се запази самобитността на езика, прибягва се до употребяване на нови, дори странно звучащи думи. Пример от немския език: Fernsprechen – “телефон”; днес вече се използва “Telefon”, тъй като “Fernsprechen” в международната лексика не носи никаква информация, трудно се разбира. Думата “handy” за мобилните телефони също вече се е разпространила в немския. Може да се обяснява защо така са избрали носителите на езика, но не и да се програмира.
Първата особеност на думата е фонетичната й оформеност. С тази своя особеност думата прилича на морфологичното съчетание, на цяла фраза (други езикови единици). За да я отграничим, прибавяме и други признаци, като: семантична валентност, недвуудареност, лексико-граматична отнесеност, непроницаемост (в думата не може да се вмъкват звуци, пр.: клас à калас), възпроизводимост, фразеологичност.
Когато се каже, че думата има едно ударение, това е вярно в смисъл, че думата не може да се изговори без ударение. Някъде пише, че клитиките (предлозите) са без ударение. Те могат да го губят в потока на речта, но в самостоятелна употреба имат такова. Пример: на, през, върху, между и др. Артикулационната ни нагласа е такава, че можем да изговорим отрязък от реч, отделен с две паузи, само когато е отделен с ударение. Пример: звукът “Б” се чете “Бъ” и тогава “ъ” носи ударението; същото е при “Г” [“Гъ”], “Т” [“Тъ”], “Д” [“Дъ”]и т.н. В думата “брат” ударението се придърпва от гласния звук.
Думата трябва да има собствено ударение. При разделянето й на срички (т.нар. скандиране) всяка сричка носи ударение; не може да се извади част от думата, без да има ударение. Пример: ПÒ-БÈ-ДÀ (отворени срички), Ò-СТÀВ-КÀ; “а” като съюз също има собствено ударение, пр.: “Тя чете, а той не слуша.” – тук “а той” формира една фонетична дума.
Всяка дума, изговорена отделно, трябва да има ударение. Така думата се разграничава от словосъчетанието. Пример: “Народно събрание” – тук има две фонетично оформени думи, които означават понятие, също както и думата. Как да различим съчетанието “Народно събрание” от думата “парламент”? В думата “парламент” има едно ударение, докато при “Народно събрание” има две ударения. Ударението е акцентен връх, чрез който думата се различава от називните словосъчетания (пр.: Софийски университет, Народно събрание и т.н.).
В българския език, както и в другите езици, съществуват думи с две ударения, т.нар. компòзити (сложни думи). Пример: в думата “Еврòпа” и “èвро”* има едно ударение; mark също има само едно ударение, но думите еврофутбол (европейско първенство), профсъюз, физкултура, тъмночервено, светлочервено, тъмносиньо са с две ударения. Изискването е думата да има ударение и то да е едно, за да се различава думата от словосъчетанието (срв.: “все народни избраници”, “всенародни избраници”).
Важна особеност на думата е нейната лексико-граматична отнесеност. В европейските езици не може да има дума без граматична характеристика. В значението на думата се включва и нейното граматично значение. То определя, регулира нейните словоформи. Пример: глаголът има форми за всички времена и лица, ще се мени и съчетава; съществителното име може да е членувано или нечленувано, има ед.ч. (Singularia Tantum) и мн.ч. (Pluralia Tantum) (има обаче съществителни без мн.ч., пр.: “захар”, “сол” – те са вещества); прилагателното е без род, мени се според съществителното, за прилагателните е приета мъжколичната форма за основна (пр.: “хубав”, “добър”), но за прилагателното винаги трябва да има понятие, към което да се отнесе.
Граматичната отнесеност върви със създаването на думата и е много важна нейна характеристика. Не може да се състави дума, която да не е нито съществително, нито прилагателно, нито наречие и т.н. За да функционира в езика, думата трябва да има граматично значение. Това е много важно при адаптирането на чужди думи. В повечето езици има м.р. и ж.р., в някои езици има и ср.р. В турския език например няма родове, затова ако не знаят добре български, те казват “един жена”, “един килò”. Средният род е някак дефективен: каквото не е от м.р. или от ж.р., отива в ср.р. При заемането на чужди думи те автоматично се причисляват към един от родовете, за да се образуват техните словоформи. Така например думите “маса” (ж.р.), “бюрò” (ср.р.), “плот” (м.р.) имат обща функция, но различни родове.
Родовата характеристика идва от сексуалната, според естествения пол. Човекът вече не е дете (ср.р.) във възрастта, когато се експлицира сексуалната характеристика. Пример: казва се “един дядо”, а не “едно дядо”, въпреки че “дядо” завършва на “-о”, което е характерно за ср.р., тъй като тук имаме експлициране на естествения пол. Ако думата завършва на “-а”, ще се променя според изискванията на съществителните от ж.р., които завършват на “-а”.
При неживите предмети на преден план излиза само формалната страна: ако завършват на съгласен звук, причисляват се към м.р.; ако завършват на “-а”, спадат към ж.р. Има и изключения, пр.: от м.р. са думите “съдия”, “кадия”, “аташè” (би трябвало да е от ср.р., но е човек, обикновено мъж, пр.: “културният / военният аташе на страната”); от ср.р. са “кенгуро”, “бижу”, “такси” (вместена в ср.р., тъй като по линията на отричането не завършва на съгласен звук, за да е от м.р., нито на “-а”, за да е от ж.р.).
Тази характеристика на думите е много нужна, за да може думата да се изменя, да има форми и да може да се употребява и съгласува. Има думи като “бизнес”, които са чужди, заети думи. С думата “бизнес” се образуват много сложни названия. Пример: “бизнес комуникация”, “бизнес дела”, “бизнес дама”. В руски и украински език тези думи се пишат слято. Когато на български се каже “бизнес център”, двете думи образуват сложно название, в което думите са приложени в смисъла на “център за бизнес”. Ако вземем съчетанието “букет цветя”, в него “букет” не става прилагателно, а си остава съществително име. По-младите езиковеди обаче отбелязват, че на английски при същото съчетание “букет” става / действа като прилагателно име. Не може ли да се приеме, че в изрази като този (“кафе клуб”, “бизнес дама”, “ски писта”, “ски състезание”) първата дума е породено неизменяемо прилагателно? Не! Ако това е прилагателно, то не? трябва да се пише заедно със следващата дума; но “бизнес техника” слято ли се пише? Също и “офис техника” (тук прилагателното би било “офисна”)? Същевременно не може да се каже “бизнесен”, тъй като има определен модел на образуване от немски език. Композицията на тези съчетания е сложна, образува се от сложни думи, две основи. Първата дума фигурира като основа, губи словоформите си и става част от ново название, без да се променя, защото е чужда дума.
От турски се използват думите “инат” (“инат човек / жена / дете”), “ербап” (“ербап човек” – успешен, смел, находчив човек), “сербез” (човек, който се справя с всякаква ситуация, не се оставя да бъде унизен).
Следваща особеност на думата, която я отличава от другите единици на езика е нейната непроницаемост. Като всяка фонетична цялост, думата може да се раздели на срички и фонеми, с цел да се изучава нейната структура. Ако се сравни думата “работи”* с израза “ходи на работа”, и с двете се означава вид действие: човекът не е безработен; значението е едно и също. В първия случай обаче е налице непроницаема дума, а във втория – словосъчетание. При израза предлогът “на” (“на работа”) не се отделя от думата след него, двете са семантично свързани: “ходих всеки ден на работа”, “ходи сутрин / редовно на работа”, “следобед ходи на работа”. Между предлога и думата може да се вмъкне друга дума, пр.: “ходи сутрин на хубава работа” – към информацията от съчетанието се добавя ново значение; когато се каже “ходи на работа в друг град”, информацията за действието се обогатява. В самата дума обаче не може да се вмъкне. Като цяло тя има задължителен брой фонеми, подредени в задължителен ред. Броят и редът на фонемите не допуска промяна.
Непроницаемостта на думата е задължителна. Ако се вземе част от дума и се свърже с други фонетични съставки, пр. ако се вземе основата без окончанието и се добави друга част [пр.: “работ+ник”], нарушава се непроницаемостта, но това вече е друга дума, която няма същото значение [като “работя”]. За да запази значението си, думата трябва да запази своята непроницаемост: реда на звуковете, мястото на ударението; не може да се прибавя нищо между съставките / звуковете й, за да се обогати (за разлика от словосъчетанието).
Валентност: изразява съчетателната способност на думата; важна особеност на думата, която я отличава от морфемите. Думата влиза във връзки само с други думи, на лексикално равнище. Тя не може да се свързва с отделни морфеми (пр.: “работ-сутрин-ник”). Думата се съчетава само с думи – това е нейната валентност (връзка, отношение).
Синтагматика: думата се съчетава с други думи и в това си съчетаване не може да променя словоформите си, но запазва инвариантите си (семантичната отнесеност към дадено понятие). От тук вариативността на думите (промяна на значението, многозначност). Новото значение дава възможност на думата да се свързва с друга лексика, да образува други думи, други съобщения / изрази. Това променя нейната синтагматика: способност да се свързва с други думи като запазва семантичен инвариант, който ни дава основание да смятаме, че употребяваме една и съща дума и тя е многозначна. Пример: думата “дисциплина” има няколко значения – 1) учебен предмет; 2) установен задължителен ред в даден ход / процес на събитията. Така например всеки, който чете лекционен курс, започва с обекта на изследване. В нашия случай обектът на изследване е думата; що е лексикология и т.н. Материалът по учебните предмети се поднася в установен ред: от познатото се върви към непознатото, от по-лесното към по-сложното.
Парадигматика: отношения между думите, които изключват свързване. Пример: антонимията “той е млад и стар” (приписване на взаимно изключващи се характеристики, свързани с “и” и приложени към един предмет; граматически това е възможно, но е неистинно).
Ако се вземе друг пример: “процес” означава 1) съвкупност от последователно закономерно следващи стадии; 2) процес на развитие (пр.: при растението, което се развива; производствен процес – процесът се определя от започването до създаването на продукта); 3) съдебно дело (тук също се следва определен ред до постигане на решение); има процес в производството, развитие на обществото и вариативността на думите е възможна благодарение на семантичния инвариант: способността на думата да запазва общото си значение, но да варира и да се променя. Това дава възможност думите да имат пряко и преносно значение, да разширяват семантиката и синтагматиката си, заедно с това (пр.: “процесът на промяна още не е приключил” – под “процес” тук никой не разбира съдебен процес).
Синтагматичната валентност е способността на думата да се свързва с други думи, което зависи от нейната семантика.
Много важна особеност на думата е нейната фразеологичност. Фразеологични съчетания са тези, значението на които не се извежда от компонентите им, а се носи от цялото съчетание. Пример: “от дъжд на вятър” е със значение на “понякога, но много рядко” – този смисъл идва от асоциацията с непланомерните, неочаквани промени във времето; “през куп за грош” – означава наречието “небрежно” – всичко заедно, останало от стоката, когато вече не струва, се дава за един грош. Фразеологичният израз има значение на една дума, но смисълът не се извежда от семантиката на думите в него.
При някои думи вътрешната структура е ясна, пр.: “студентски”; семантиката тук е “който се отнася до студент”, но съчетанията на думата (“студентски клуб”, “студентска поезия”, “студентски общежития”) или на други подобни думи (пр.: “пенсионерски клуб”) нямат фразеологичност.
Да вземем думите “пазач” и “пазител”: ако се разграничат, и двете са образувани от глагола “пазя” и означават “лице, което има отношение към действието като негов вършител”. Можем да кажем “нощен пазач”, не можем обаче да кажем “нощен пазител”. Спецификата на втората дума се носи от факта, че суфиксът “-ел” е книжовен (на полски е “-циел”). (...) В думата “пазител” има нещо по-възвишено, по-духовно. Можем да кажем “пазител на езика”, “пазител на нравите / обичаите / хуманността”. По същия начин се разграничават думите “носач” и “носител”. Смисълът на изразите “пазител на езика” и “носител на езика” се носи от думите “пазител” и “носител”. Пазачът е лице, при което има конкретно извършване на действие; той пази нещо материално.
Има думи, образувани от прилагателни и те означават вещество. Пример: от “бял” à “белило” (нещо, което се ползва в козметиката), “белина”. И двете думи означават вещество, което прави дадена материя или обект бял, чист. Но “червило” не е вещество, което прави червен целия обект, а само част от него.
Думите, които означават вещество (пр.: като средство за прибавяне на качеството бяло, синьо, червено), се образуват с различни съставки. При “синка” суфиксът вече е различен.
Когато се образува дума, нейното цялостно значение не се извежда от компонентите й. Има известен елемент (семантичен), който дава нейната фразеологичност (даден компонент да се наложи на цялата дума). Синката се слага в пране; червилото не е вещество, което прави човека червен. Не може от основа + суфикс (тези две съставки) да се извежда значение. Прибавя се нещо от самото съчетаване на компонентите. Не всяка дума може да се обясни чрез съставките си.
Пример: глаголът “соли” се използва и за други субстанции, не само за солта и означава “слагам ситен прах”, не само “слагам сол”. Думата е получила ново значение на “слагам подправка, която е ситна”.
Фразеологичност на думата: ако думата е с ясна вътрешна форма и не е заета, а е образувана според законите на словообразувателната система, значението й е равно на значението на съставките й.
Ако вземем думите “доброта” и “добрина”, и двете са абстрактни съществителни и означават качеството, абстрахирано от функцията. “Доброта” означава вътрешно присъщо качество, а “добрина” – резултат, материално изражение, равна по значение на субстантивираното прилагателно “добро”, а добротата не може да се отдели от нейния носител.
Друг пример е думата “прост”: от нея могат да се образуват думите “простота” (положително качество: лесно, достъпно, ясно) и “простотия” (определена проява на хората; “простащина” е вече драстичната форма). “Езиковата култура е вид изкуство, на което е присъща простота, но не простотия и простащина.”
Способността на думата да съдържа нещо повече от съставките й дава възможност една и съща дума да образува по няколко нови думи и те да са различни, въпреки че са образувани от суфикси за абстрактни съществителни. Пример: “висота” и “височина” – “висота” е по-абстрактното съществително, тя не може да се измери; също “висини” (идва от “вис”).
Фразеологизмът на думата е способността й да казва повече, да съдържа в семантиката си повече от това, което биха внесли словообразувателните й компоненти. При домашните думи това може да се обясни, но при чуждите е трудно. Пример: Schnaps на немски означава “ракия”, но Schnapseidee означава “глупава идея” (идея, която може да възникне само у пияния човек).
Задължително изискване е думата да назовава, да има номинационна функция. Тази нейна функция я отделя от морфемата. Морфемата също има значение, синтактика. Пример: “път” като отделна дума означава “място за движение”; в думата “пътник” обаче съставката “път-” като корен няма нито номинационна функция, нито лексико-граматично значение; тя няма граматична отнесеност, а е само корен. От морфемата се отделя номинационната функция. При морфемата има композиционен елемент: тя се съчетава само с други морфеми. От тук изискването към думата да има номинационна функция, да е непроницаема и да има собствено ударение.
В думата “пътува” ударението се носи от “-ува”, а “път-” е без ударение; при “пътник” отново “път-” е само морфема, нищо че е ударена. И лексикалното, и граматичното значение на думата трябва да се разбере само чрез способността на човек да абстрахира. Значението е резултат от граматическа абстракция. Във всички езици има ед.ч. и мн.ч. на думите (съществителни, глаголи); наречието няма число – то е обстоятелство, конкретизирано чрез единичност (пр.: “тук” – не може да се каже “тукове”; “тук” изразява отношението на говорещия и може да означава всяко място спрямо говорещия – когато говори, човек е на определено място). “Горе” изразява отношение спрямо говорещия и няма нужда от мн.ч. “Утре” – това е денят след днешния; времето в своята протяжност има само един ден, който е непосредствено след днешния. Така хората са стигнали до идеята за единственост и множественост.
Местоименията от своя страна дават две възможности за лицето: аз или другите. “Аз” няма антоними (като “тук” и “там”), мн.ч. е “ние”. Човек е осъзнал, че времето е протяжно и се движи само еднопосочно. Създал е понятия за сегашно, минало и бъдеще време. Глаголите имат богата темпорална система. От сегашно време движението е напред и назад. Другите думи означават признаци, същности и т.н. Прилагателното се мисли заедно със субстанцията, тъй като няма качества въобще, а само като признаци. Граматическите значения са резултат от граматическа абстракция. Лексикалното значение е резултат от понятийна абстракция, изработване на понятия. Понятийната отнесеност на съществителните ни отговаря на въпроса защо може да има една дума с повече значения.
* Думата “евро” би трябвало да няма мн.ч.* “рàботи” и “рабòти” са дублетни форми
Думата е предмет на изследване на лексикологията, но що е дума? Думите са толкова различни, че ако трябва да се включи като признак характеристиката на всеки клас думи, би се получило едно много обширно определение.
Външно всички думи, с които си служим, са съчетания от звукове, но не всяко съчетание от звукове е дума, защото ако сравним например “клас” и “ксал”, и двете звукови съчетания са с еднакви фонеми (подредени в различен ред), но второто не е дума, защото не отговаря на условието да е свързано със смисъл / значение и чрез това значение да означава нещо от заобикалящата ни действителност. Думите могат да изразяват действие, признак, отношение между предмети. Отношението може да се вземе в темпорален смисъл, има отношение по място, отношение на връзка между живи същества и т.н. Най-общо думата означава отношение, връзка, последователност.
Ако кажем, че думата съществува докато има звукова оформеност, това е вярно, но не е достатъчно. Остава отнесеността й към определен факт от извънезиковата действителност, който е свързан с лексикалното значение на думата. Лексикалното значение не е отнесено механично към звученето (иначе бихме измисляли сами всевъзможни съчетания), няма природно свързване помежду им (иначе не би имало различни езици).
Думата възниква като единство от звучене и значение, но е нещо динамично, възникващо при определени условия. Човек трябва да наблюдава, после да абстрахира, след това да изгради понятие и при нужда това понятие да го назовава. Задължително изискване е за едно съчетание, за да бъде дума, да има връзка с определено явление, факт от действителността. При думата наблюдаваме изконна двустранност: единство на звучене и значение. Тези две характеристики притежават известна самостоятелност, която позволява думата да променя звуковия си гласеж. Пример: думата “път” на старобългарски е звучала различно; звуковият облик е променен, но е запазено основното значение на думата, дори се е разширило семантично като обем. Под “път” се разбира не само място за движение, но и пр.: път към Европа, път към израстването. Много значения са развити, но основното значение се запазва: пътят е специализирано място, направено удобно, за да се пътува по него. “Яд” в старобългарския е означавало “отрова” – отровата изяжда, отравя. Фонетичният облик в тази дума е запазен, но е променено значението. Двата компонента, свързани помежду си, се променят.
Промяната става бавно, постепенно. Думата преминава от активната в пасивната лексика, може отново да се актуализира, но това става с поколенията. Основната функция на езика е комуникативната. Ако езикът се променя скокообразно, пр. през 1 година се появяват няколко стотици нови думи в езика, то би трябвало да учим родния си език като чужд език.
Тази особеност на думата да пази автономията на двете съставки, като не нарушава връзката между тях, дава възможност думата да се променя, да се заемат чужди думи (съвпадащи по семантика с домашната дума).
Между дума и понятие няма знак за равенство, но няма начин да няма връзка помежду им. Езикът не би съществувал без изграждането на понятия. Пример: “човек” е всяко същество, което и мислещо и говорещо, с определено анатомично устройство, независимо къде и кога е живяло; включва се в класа предмети, които изграждат обема на понятието. С една дума се нарича всеки предмет, включен в това понятие, дори да е далеч във времето и пространството от нас.
Тази особеност на думата дава възможност да се изграждат / образуват думи, които да избират според теорията на номинацията признак, характерен за общността и да създадат дума, която да стане задължителна за всички носители на езика. Пример: в българския език от думата “нося” са се образували думите “носач” и “носител” (пр.: “носител на орден / приз”), които са се разграничили семантично. В чешки и словашки “носач” е човек с дълъг нос – не е агентивно съществително (лице, което носи), а квалитативно (човек с голям нос). Това не са омоними, защото функционират в различни системи. В българския език агентивното съществително върши действието на глагола (“нося”).
Как да определяме общото между думите (пр.: “чета”, “жертвоготовност”, “време”, “маса” и др.)? Това са отделни думи и фонетичната оформеност не се оспорва от лексиколозите, тъй като тя е задължителна. Ако думата не е съставена от звукове, които могат да се предадат на другите, не може да се предаде и същото съдържание, което е вложил адресатът.
За да изпълнява комуникативната си функция, тази отнесеност към дадено понятие трябва да е задължителна за всички носители на езика. В немските думи ние например не бихме декодирали същия смисъл (информация), който е вложен в тях.
Първото условие е комуникацията да става между носителите на един и същ език. Пример: българите наричат автомобила “колà”, но при руснаците кола се предава с думата “машина”; “колла” означава “скала”.
Как ще се създаде думата и с какво понятие ще се свърже зависи от общността, която го носи, от нейното образование, култура, историческа съдба. Ако живеем в чуждо обкръжение, заемаме чужди думи. За да се запази самобитността на езика, прибягва се до употребяване на нови, дори странно звучащи думи. Пример от немския език: Fernsprechen – “телефон”; днес вече се използва “Telefon”, тъй като “Fernsprechen” в международната лексика не носи никаква информация, трудно се разбира. Думата “handy” за мобилните телефони също вече се е разпространила в немския. Може да се обяснява защо така са избрали носителите на езика, но не и да се програмира.
Първата особеност на думата е фонетичната й оформеност. С тази своя особеност думата прилича на морфологичното съчетание, на цяла фраза (други езикови единици). За да я отграничим, прибавяме и други признаци, като: семантична валентност, недвуудареност, лексико-граматична отнесеност, непроницаемост (в думата не може да се вмъкват звуци, пр.: клас à калас), възпроизводимост, фразеологичност.
Когато се каже, че думата има едно ударение, това е вярно в смисъл, че думата не може да се изговори без ударение. Някъде пише, че клитиките (предлозите) са без ударение. Те могат да го губят в потока на речта, но в самостоятелна употреба имат такова. Пример: на, през, върху, между и др. Артикулационната ни нагласа е такава, че можем да изговорим отрязък от реч, отделен с две паузи, само когато е отделен с ударение. Пример: звукът “Б” се чете “Бъ” и тогава “ъ” носи ударението; същото е при “Г” [“Гъ”], “Т” [“Тъ”], “Д” [“Дъ”]и т.н. В думата “брат” ударението се придърпва от гласния звук.
Думата трябва да има собствено ударение. При разделянето й на срички (т.нар. скандиране) всяка сричка носи ударение; не може да се извади част от думата, без да има ударение. Пример: ПÒ-БÈ-ДÀ (отворени срички), Ò-СТÀВ-КÀ; “а” като съюз също има собствено ударение, пр.: “Тя чете, а той не слуша.” – тук “а той” формира една фонетична дума.
Всяка дума, изговорена отделно, трябва да има ударение. Така думата се разграничава от словосъчетанието. Пример: “Народно събрание” – тук има две фонетично оформени думи, които означават понятие, също както и думата. Как да различим съчетанието “Народно събрание” от думата “парламент”? В думата “парламент” има едно ударение, докато при “Народно събрание” има две ударения. Ударението е акцентен връх, чрез който думата се различава от називните словосъчетания (пр.: Софийски университет, Народно събрание и т.н.).
В българския език, както и в другите езици, съществуват думи с две ударения, т.нар. компòзити (сложни думи). Пример: в думата “Еврòпа” и “èвро”* има едно ударение; mark също има само едно ударение, но думите еврофутбол (европейско първенство), профсъюз, физкултура, тъмночервено, светлочервено, тъмносиньо са с две ударения. Изискването е думата да има ударение и то да е едно, за да се различава думата от словосъчетанието (срв.: “все народни избраници”, “всенародни избраници”).
Важна особеност на думата е нейната лексико-граматична отнесеност. В европейските езици не може да има дума без граматична характеристика. В значението на думата се включва и нейното граматично значение. То определя, регулира нейните словоформи. Пример: глаголът има форми за всички времена и лица, ще се мени и съчетава; съществителното име може да е членувано или нечленувано, има ед.ч. (Singularia Tantum) и мн.ч. (Pluralia Tantum) (има обаче съществителни без мн.ч., пр.: “захар”, “сол” – те са вещества); прилагателното е без род, мени се според съществителното, за прилагателните е приета мъжколичната форма за основна (пр.: “хубав”, “добър”), но за прилагателното винаги трябва да има понятие, към което да се отнесе.
Граматичната отнесеност върви със създаването на думата и е много важна нейна характеристика. Не може да се състави дума, която да не е нито съществително, нито прилагателно, нито наречие и т.н. За да функционира в езика, думата трябва да има граматично значение. Това е много важно при адаптирането на чужди думи. В повечето езици има м.р. и ж.р., в някои езици има и ср.р. В турския език например няма родове, затова ако не знаят добре български, те казват “един жена”, “един килò”. Средният род е някак дефективен: каквото не е от м.р. или от ж.р., отива в ср.р. При заемането на чужди думи те автоматично се причисляват към един от родовете, за да се образуват техните словоформи. Така например думите “маса” (ж.р.), “бюрò” (ср.р.), “плот” (м.р.) имат обща функция, но различни родове.
Родовата характеристика идва от сексуалната, според естествения пол. Човекът вече не е дете (ср.р.) във възрастта, когато се експлицира сексуалната характеристика. Пример: казва се “един дядо”, а не “едно дядо”, въпреки че “дядо” завършва на “-о”, което е характерно за ср.р., тъй като тук имаме експлициране на естествения пол. Ако думата завършва на “-а”, ще се променя според изискванията на съществителните от ж.р., които завършват на “-а”.
При неживите предмети на преден план излиза само формалната страна: ако завършват на съгласен звук, причисляват се към м.р.; ако завършват на “-а”, спадат към ж.р. Има и изключения, пр.: от м.р. са думите “съдия”, “кадия”, “аташè” (би трябвало да е от ср.р., но е човек, обикновено мъж, пр.: “културният / военният аташе на страната”); от ср.р. са “кенгуро”, “бижу”, “такси” (вместена в ср.р., тъй като по линията на отричането не завършва на съгласен звук, за да е от м.р., нито на “-а”, за да е от ж.р.).
Тази характеристика на думите е много нужна, за да може думата да се изменя, да има форми и да може да се употребява и съгласува. Има думи като “бизнес”, които са чужди, заети думи. С думата “бизнес” се образуват много сложни названия. Пример: “бизнес комуникация”, “бизнес дела”, “бизнес дама”. В руски и украински език тези думи се пишат слято. Когато на български се каже “бизнес център”, двете думи образуват сложно название, в което думите са приложени в смисъла на “център за бизнес”. Ако вземем съчетанието “букет цветя”, в него “букет” не става прилагателно, а си остава съществително име. По-младите езиковеди обаче отбелязват, че на английски при същото съчетание “букет” става / действа като прилагателно име. Не може ли да се приеме, че в изрази като този (“кафе клуб”, “бизнес дама”, “ски писта”, “ски състезание”) първата дума е породено неизменяемо прилагателно? Не! Ако това е прилагателно, то не? трябва да се пише заедно със следващата дума; но “бизнес техника” слято ли се пише? Също и “офис техника” (тук прилагателното би било “офисна”)? Същевременно не може да се каже “бизнесен”, тъй като има определен модел на образуване от немски език. Композицията на тези съчетания е сложна, образува се от сложни думи, две основи. Първата дума фигурира като основа, губи словоформите си и става част от ново название, без да се променя, защото е чужда дума.
От турски се използват думите “инат” (“инат човек / жена / дете”), “ербап” (“ербап човек” – успешен, смел, находчив човек), “сербез” (човек, който се справя с всякаква ситуация, не се оставя да бъде унизен).
Следваща особеност на думата, която я отличава от другите единици на езика е нейната непроницаемост. Като всяка фонетична цялост, думата може да се раздели на срички и фонеми, с цел да се изучава нейната структура. Ако се сравни думата “работи”* с израза “ходи на работа”, и с двете се означава вид действие: човекът не е безработен; значението е едно и също. В първия случай обаче е налице непроницаема дума, а във втория – словосъчетание. При израза предлогът “на” (“на работа”) не се отделя от думата след него, двете са семантично свързани: “ходих всеки ден на работа”, “ходи сутрин / редовно на работа”, “следобед ходи на работа”. Между предлога и думата може да се вмъкне друга дума, пр.: “ходи сутрин на хубава работа” – към информацията от съчетанието се добавя ново значение; когато се каже “ходи на работа в друг град”, информацията за действието се обогатява. В самата дума обаче не може да се вмъкне. Като цяло тя има задължителен брой фонеми, подредени в задължителен ред. Броят и редът на фонемите не допуска промяна.
Непроницаемостта на думата е задължителна. Ако се вземе част от дума и се свърже с други фонетични съставки, пр. ако се вземе основата без окончанието и се добави друга част [пр.: “работ+ник”], нарушава се непроницаемостта, но това вече е друга дума, която няма същото значение [като “работя”]. За да запази значението си, думата трябва да запази своята непроницаемост: реда на звуковете, мястото на ударението; не може да се прибавя нищо между съставките / звуковете й, за да се обогати (за разлика от словосъчетанието).
Валентност: изразява съчетателната способност на думата; важна особеност на думата, която я отличава от морфемите. Думата влиза във връзки само с други думи, на лексикално равнище. Тя не може да се свързва с отделни морфеми (пр.: “работ-сутрин-ник”). Думата се съчетава само с думи – това е нейната валентност (връзка, отношение).
Синтагматика: думата се съчетава с други думи и в това си съчетаване не може да променя словоформите си, но запазва инвариантите си (семантичната отнесеност към дадено понятие). От тук вариативността на думите (промяна на значението, многозначност). Новото значение дава възможност на думата да се свързва с друга лексика, да образува други думи, други съобщения / изрази. Това променя нейната синтагматика: способност да се свързва с други думи като запазва семантичен инвариант, който ни дава основание да смятаме, че употребяваме една и съща дума и тя е многозначна. Пример: думата “дисциплина” има няколко значения – 1) учебен предмет; 2) установен задължителен ред в даден ход / процес на събитията. Така например всеки, който чете лекционен курс, започва с обекта на изследване. В нашия случай обектът на изследване е думата; що е лексикология и т.н. Материалът по учебните предмети се поднася в установен ред: от познатото се върви към непознатото, от по-лесното към по-сложното.
Парадигматика: отношения между думите, които изключват свързване. Пример: антонимията “той е млад и стар” (приписване на взаимно изключващи се характеристики, свързани с “и” и приложени към един предмет; граматически това е възможно, но е неистинно).
Ако се вземе друг пример: “процес” означава 1) съвкупност от последователно закономерно следващи стадии; 2) процес на развитие (пр.: при растението, което се развива; производствен процес – процесът се определя от започването до създаването на продукта); 3) съдебно дело (тук също се следва определен ред до постигане на решение); има процес в производството, развитие на обществото и вариативността на думите е възможна благодарение на семантичния инвариант: способността на думата да запазва общото си значение, но да варира и да се променя. Това дава възможност думите да имат пряко и преносно значение, да разширяват семантиката и синтагматиката си, заедно с това (пр.: “процесът на промяна още не е приключил” – под “процес” тук никой не разбира съдебен процес).
Синтагматичната валентност е способността на думата да се свързва с други думи, което зависи от нейната семантика.
Много важна особеност на думата е нейната фразеологичност. Фразеологични съчетания са тези, значението на които не се извежда от компонентите им, а се носи от цялото съчетание. Пример: “от дъжд на вятър” е със значение на “понякога, но много рядко” – този смисъл идва от асоциацията с непланомерните, неочаквани промени във времето; “през куп за грош” – означава наречието “небрежно” – всичко заедно, останало от стоката, когато вече не струва, се дава за един грош. Фразеологичният израз има значение на една дума, но смисълът не се извежда от семантиката на думите в него.
При някои думи вътрешната структура е ясна, пр.: “студентски”; семантиката тук е “който се отнася до студент”, но съчетанията на думата (“студентски клуб”, “студентска поезия”, “студентски общежития”) или на други подобни думи (пр.: “пенсионерски клуб”) нямат фразеологичност.
Да вземем думите “пазач” и “пазител”: ако се разграничат, и двете са образувани от глагола “пазя” и означават “лице, което има отношение към действието като негов вършител”. Можем да кажем “нощен пазач”, не можем обаче да кажем “нощен пазител”. Спецификата на втората дума се носи от факта, че суфиксът “-ел” е книжовен (на полски е “-циел”). (...) В думата “пазител” има нещо по-възвишено, по-духовно. Можем да кажем “пазител на езика”, “пазител на нравите / обичаите / хуманността”. По същия начин се разграничават думите “носач” и “носител”. Смисълът на изразите “пазител на езика” и “носител на езика” се носи от думите “пазител” и “носител”. Пазачът е лице, при което има конкретно извършване на действие; той пази нещо материално.
Има думи, образувани от прилагателни и те означават вещество. Пример: от “бял” à “белило” (нещо, което се ползва в козметиката), “белина”. И двете думи означават вещество, което прави дадена материя или обект бял, чист. Но “червило” не е вещество, което прави червен целия обект, а само част от него.
Думите, които означават вещество (пр.: като средство за прибавяне на качеството бяло, синьо, червено), се образуват с различни съставки. При “синка” суфиксът вече е различен.
Когато се образува дума, нейното цялостно значение не се извежда от компонентите й. Има известен елемент (семантичен), който дава нейната фразеологичност (даден компонент да се наложи на цялата дума). Синката се слага в пране; червилото не е вещество, което прави човека червен. Не може от основа + суфикс (тези две съставки) да се извежда значение. Прибавя се нещо от самото съчетаване на компонентите. Не всяка дума може да се обясни чрез съставките си.
Пример: глаголът “соли” се използва и за други субстанции, не само за солта и означава “слагам ситен прах”, не само “слагам сол”. Думата е получила ново значение на “слагам подправка, която е ситна”.
Фразеологичност на думата: ако думата е с ясна вътрешна форма и не е заета, а е образувана според законите на словообразувателната система, значението й е равно на значението на съставките й.
Ако вземем думите “доброта” и “добрина”, и двете са абстрактни съществителни и означават качеството, абстрахирано от функцията. “Доброта” означава вътрешно присъщо качество, а “добрина” – резултат, материално изражение, равна по значение на субстантивираното прилагателно “добро”, а добротата не може да се отдели от нейния носител.
Друг пример е думата “прост”: от нея могат да се образуват думите “простота” (положително качество: лесно, достъпно, ясно) и “простотия” (определена проява на хората; “простащина” е вече драстичната форма). “Езиковата култура е вид изкуство, на което е присъща простота, но не простотия и простащина.”
Способността на думата да съдържа нещо повече от съставките й дава възможност една и съща дума да образува по няколко нови думи и те да са различни, въпреки че са образувани от суфикси за абстрактни съществителни. Пример: “висота” и “височина” – “висота” е по-абстрактното съществително, тя не може да се измери; също “висини” (идва от “вис”).
Фразеологизмът на думата е способността й да казва повече, да съдържа в семантиката си повече от това, което биха внесли словообразувателните й компоненти. При домашните думи това може да се обясни, но при чуждите е трудно. Пример: Schnaps на немски означава “ракия”, но Schnapseidee означава “глупава идея” (идея, която може да възникне само у пияния човек).
Задължително изискване е думата да назовава, да има номинационна функция. Тази нейна функция я отделя от морфемата. Морфемата също има значение, синтактика. Пример: “път” като отделна дума означава “място за движение”; в думата “пътник” обаче съставката “път-” като корен няма нито номинационна функция, нито лексико-граматично значение; тя няма граматична отнесеност, а е само корен. От морфемата се отделя номинационната функция. При морфемата има композиционен елемент: тя се съчетава само с други морфеми. От тук изискването към думата да има номинационна функция, да е непроницаема и да има собствено ударение.
В думата “пътува” ударението се носи от “-ува”, а “път-” е без ударение; при “пътник” отново “път-” е само морфема, нищо че е ударена. И лексикалното, и граматичното значение на думата трябва да се разбере само чрез способността на човек да абстрахира. Значението е резултат от граматическа абстракция. Във всички езици има ед.ч. и мн.ч. на думите (съществителни, глаголи); наречието няма число – то е обстоятелство, конкретизирано чрез единичност (пр.: “тук” – не може да се каже “тукове”; “тук” изразява отношението на говорещия и може да означава всяко място спрямо говорещия – когато говори, човек е на определено място). “Горе” изразява отношение спрямо говорещия и няма нужда от мн.ч. “Утре” – това е денят след днешния; времето в своята протяжност има само един ден, който е непосредствено след днешния. Така хората са стигнали до идеята за единственост и множественост.
Местоименията от своя страна дават две възможности за лицето: аз или другите. “Аз” няма антоними (като “тук” и “там”), мн.ч. е “ние”. Човек е осъзнал, че времето е протяжно и се движи само еднопосочно. Създал е понятия за сегашно, минало и бъдеще време. Глаголите имат богата темпорална система. От сегашно време движението е напред и назад. Другите думи означават признаци, същности и т.н. Прилагателното се мисли заедно със субстанцията, тъй като няма качества въобще, а само като признаци. Граматическите значения са резултат от граматическа абстракция. Лексикалното значение е резултат от понятийна абстракция, изработване на понятия. Понятийната отнесеност на съществителните ни отговаря на въпроса защо може да има една дума с повече значения.
* Думата “евро” би трябвало да няма мн.ч.* “рàботи” и “рабòти” са дублетни форми
