Още от античността основните литературни родове (жанрове) са три: епос, лирика и драма. Дефинирането на жанровете в случая се извършва по определени литературни критерии (композиция, стилово оформление и пр.), въз основа на вътрешно присъщите им структурни (литературни) и художествени (естетически) особености. При средновековната литература обаче принципът на разделение е друг, тъй като това е литература, която освен естетически, има и извънлитературни функции:
* обслужва богослужебния ритуал на християнската църква;
* възпитава всички вярващи в моралните догми на християнството.
Това е литература, предназначена за богослужение, обучение и нравствено възпитание. Във функционално отношение средновековната литература е богослужебна, дидактична и тълкувателна (екзегетична –непрекъснато разяснява текстовете на Свещеното писание). Поради това жанровите й форми се обособяват не по техните литературно-естетически особености, а според функцията им в системата на средновековната книжовност.
1. Деление на средновековната литература
Средновековието е епоха, в която е доминирала църквата. Църквата е налагала християнския мироглед като задължителен, според стриктно спазвани норми. Именно църквата е трябвало да контролира спазването на тези норми, както и книжовната продуктивност, за да отговаря тя на определени изисквания. Поради това книжовността се дели на: официална литература и неофициална литература. Това деление няма общо с литературните особености на творбите, а е резултат от контролиращата роля на църквата.
На база на решенията на общите или поместни събори се е определяло кои книги са официални (канонични, достъпни за четене) и кои са неканонични (забранени). Тази намеса в литературната и книжовната практика обуславя възникването на двете големи литературни групи (официална и неофициална книжнина).
Още на Първия Вселенски събор в Никея 318 отци на Църквата се събират, за да определят кои от съществуващите евангелия са канон и кои не. От историята и от данни на археологията е ясно, че в края на III и нач. на IV в. вече са съществували няколко десетки евангелия и всяко е претендирало, че най-вярно и най-точно разказва живота на Исус Христос на Земята. В някои евангелия има откровени противоречия. Църквата вижда в тези противоречиви сведения заплаха за своето единство и поради това взема решение да се определят каноничните книги и другите да се забранят, защото подкопават основите на вярата.
След филологически и критичен анализ на книгите, отците на църквата решават, че канонични ще са само четири евангелия. Това са книгите, които влизат в състава на т.нар. Четириевангелие: Майтей, Марко, Лука и Йоан (учение за словото). Всички други евангелски текстове са обявени за неканонични и стават забранени, апокрифни текстове. Четирите евангелия се наричат „синоптични” (т.е. съответстващи си). Те си съответстват като факти и последователност на събитията от живота на Исус Христос.
По същия начин е определен и съставът на старозаветните книги, които стават основа на корпуса старозаветни четива, познати и до днес: 60 „свещени” книги. Християнството е религия на текста именно защото има своите свещени, ритуални книги.
Първото голямо разделяне на средновековната литература е на официална и неофициална. Едва след това се прави по-детайлизирано групиране.
Каноничните и неканоничните текстове се определят на базата на нелитературни критерии. Други текстове може да са били литературно по-издържани или по-интересни, по-добре написани, но са били причислени към неканоничните текстове, тъй като критерият е бил доколко са в съзвучие с догмите на църквата. Идеологията на християнската църква не е допускала да се противоречи на тези догми.
Официалната книжнина има две основни функции:
* обслужва ритуала
* налага християнската религия и възпитава в нея
Двата големи дяла на официалната книжнина са богослужебна литература и извънбогослужебна литература. Най-масово се преписват и затова са най-добре запазени именно богослужебните текстове.
