АНТРОПОЛОГИЯ. БЪЛГАРСКИ ФОЛКЛОР
Идеята за човека (антропологизма) в история на идеите
Някои общи идеи в историята на човечеството се свързани с антропологията, с идеята за човека. Поначало антропологията като название се появява в Древна Гърция и Аристотел е този, който дава наименованието "антропология". Все още обаче не съществува по-дълбоко схващане за човека. След Античността и древния свят идва времето на християнството, в което се развива т.нар. християнска антропология (вж. проф. Димитър Киров, "Християнска антропология"). Тук са важни апологетиката на християнството, философията на християнството, които схващат човека като душа и тяло; общността между душата и тялото на човека, схващането за човека, за богочовека. Християнската епоха и главно Средновеовието и свързана с т.нар. християнска антропология. С развитието на позитивните знания и позитивната наука започва да се установява ново схващане за човека. Кант е първият, който отделя понятията душа и тяло и може да се каже, че създава предпоставките за появата на научната антропология през XIX в., когато се появява науката антропология. Кои са другите предпоставки за появата на научната антропология, за отделянето на антропологията като наука в системата на останалите обществени науки? От една страна това са предпоставки, които зависят от развитието на обществата, от типовете общества и най-вече откриването на новите общества, на новия свят – откриването на Америка, съпоставянето на стария и на новия свят. Тогава се ражда идеята за "добродетелния дивак". Особено по времето на Русо, особено се утвърждава тази идея. Откриването на Америка поставя един от основните въпроси на антропологията: идеята за другия, различния (и като географско местоположение). Америка се открива при търсенето на морски път до Индия, т.е. тя е далече, отвъд определено морско пространство. Другият е друг цвят – цветнокож; друга раса и, най-вече, с други типове на изграждане на общества: племенните култури, безписмените общества, примитивният тип общество. Като типове общества те и до ден-днешен продължават да съществуват. Това е новият свят, който се противопоставя на стария свят, на Европа. Внася се идеята за другия, за особения, за различния, бил той и "добродетелният дивак". Друга предпоставка за възникването на антропологията е настъпването на Ренесанса в Европа, заедно с идеята за човека като център на вселената – идеята за антропоцентризма, а не идеята за теоцентризма (Бог като център), както и въобще схващането за човека като душа, като тяло, като обществено (социално) същество. Ренесансът като модерен тип до голяма степен предполага появата на антропологията. Антропологията е много свързана също така и с Реформацията и Контрареформацията: стремежът за обновяване на Църквата; идеята за произхода на човека (как е създаден човекът – дали по Божи образ и подобие или обратното, Бог е създаден по човешки образ и подобие). Има два важни момента тук: (1) Реформацията: движение за реформиране на Църквата, което започва още с Ян Хус, XIV-XV в., Мартин Лутер; (2) Контрареформацията. Друга предпоставка, свързана и с реформирането на Църквата, това е развитието на позитивните (положителните) науки. През XV-XVII в. се правят големи открития от Нютон, Николай Коперник, Галилео Галилей, математикът Декарт. Развитието на позитивните науки предполага появата на науката антропология. Заедно със схващането за ренесансовия човек, а дори и идеите от християнската антропология (за богочовека), подготвят като цяло Модерността, не само появата на антропологията. Времето на Модерността е време на новия свят: той вече не е само Америка, а самото време на позитивните науки, математиката, изчисленията, а не на виденията и мистиката; време не на усещането на нещата, а на знаенето на нещата. Модерността според някои изследвания започва още през XV-XVI-XVII в. Повечето от изследванията обаче считат, че времето на Модерността е след времето на Просвещението и най-вече XIХ в. Но ние, тъй като имаме идея за човека, е хубаво да видим няколкото етапа от развитието на Модерността. Предмодерност, XV-XVII в.: начало на Модерността. XVIII в. е времето на Просвещението, когато специално място заема идеята за човека и тогава се появява и "Антропология от прагматично гледище" на немския философ Имануел Кант (1798). Счита се, че в основата на съвременната антропология и на съвременната наука стои до голяма степен немската идеалистическа философия, с главни представители Кант и Фихте. Там се поставя по нов начин разбирането за егото (азът), което съществува още от идеите на древните гърци, но Кант, говорейки за аза като Das Ich, за Човека, показва, че цялата вселена може да се съсредоточи в човека, като се каже, че трябва да изживееш човешкия си живот по-човешки. Това е нов прочит на антропоцентризма: не само това, че човекът е център на вселената, но и това, че човекът сам отговаря за човечността в себе си. Човешкият живот трябва да се разбере по човешки. Немската идеалистическа философия и Просвещението по-късно, през XIX в., раждат митологичната школа. 1. Немската митологична школа е с основатели братя Грим (Вилхелм и Якоб Грим), които пишат "История на немския език", "Речник на немския език" и "Детски и семейни приказки". Братя Грим поставят в основата на човешкото схващане (мислене) мита, митологията, затова се нарича "митологична школа". Те са и първите събирачи на народни приказки, но събирайки и записвайки народните приказки те се изкушават до голяма степен ги преработват, да надникнат в тях, да променят текста, по нов начин да ги напишат. Висшето интелектуално съзнание на философи като Кант, Фихте, братя Грим, познавачи на езика, на историята, се свързва с народното мислене – това, което идва от народните среди. Така се появява литературната приказка. Част от приказките на братя Грим са приказки под влияние на литературния тип мислене и писане. Митологизмът не е характерен само за Германия, в Русия също се развива много. 2. Руската митологическа школа на Афанасиев и Потебня е важна за нас, тъй като изследва феномена на славянската митология, която е по-различна от древногръцката и от останалите типове митологии. Митологизмът е известен и в редица други среди. В Англия Просвещението се свързва със социалните науки, с идеята за това как е организирана държавата, икономиката. Тук са важни имената на Адам Смит и Рикардо. И до ден-днешен икономическите науки се развиват най-вече в Англия. Във Франция енциклопедистите (Русо, Волтер - "Кандид", Монтескьо) подготвят Великата френска революция, новото обществено виждане и разбиране за човека. Ако може да се говори за създател (основоположник) на антропологията, то това е Жан-Жак Русо, но това все още не е научна антропология. Със своя повик "Назад към природата!", т.е. към природния (естествения) човек, Русо провокира към едно връщане назад към природата, която се противопоставя на цивилизацията, събрана в големия град. В своите произведения (вж. Русо, "Обществения договор") той казва, че обществото се организира и се развива, благодарение на обществения договор. XIX в. е векът на позитивизма във философията, основан на положителните (емпирични) науки. Това са науки, базирани на опита; прагматични науки. Изследва се човешкото тяло (Леонардо да Винчи, аутопсиите още от древността), откриването на клетката. Създател на позитивизма е Огюст Конт, оттук и на социологията, социологичните науки. Негов последовател е Емил Дюркем, също Марсел Мос, които са вече и антрополози. Ако Конт е главно социолог и изследва обществото, Марсел Мос и Емил Дюркем разглеждат обществото във връзка с човека и в много отношения създават предпоставки и дори самите постулати на антропологията. Характерно за XIX в. е също, че именно позитивизмът и положителните науки водят до най-основното: индустриалната революция. Това е времето на откриването на парната машина (парния локомотив на влаковете, прекарването на първата железница в България), на индустриалния прогрес. Ако Просвещението е "векът на разума", то XIX в. е времето на "индустриалния разум", поставяне на разума на нови начала. През XIX в. има три насоки, които предполагат развитието на антропологията: (1) еволюционизъм – учени като Дарвин, Менделеев (химията, Менделеевата таблица); схващането, че светът е единен и дори да има все още неоткрити моменти, те могат да се предположат и биват открити по-късно Има постепенно, бавно развитие на обществото и във връзка с това – развитие на човека. Въпросът е дали това е свързано с промяна в природата, или човекът е създаден изведнъж и след това той се развива сам по себе си. Има и определени материалистически еволюционистки търсения като напр. трудът на Енгелс, "Произходът на семейството, частната собственост и държавата". В спор с Енгелс влиза един от първите американски учени, Морган. (2) миграционно схващане – още при братя Грим е открито понятието "фолклор"; през 1846 г. един английски археолог, Уилям Томс, въвежда понятието "фолклор", под което той разбира стари вярвания, поверията на простия народ Теорията на братя Грим (митологична школа) тълкува фолклора като митологичен. Според миграционната школа приказките – един от най-изследваните жанрове – възникват на определено географско място, където се разпространяват. От там и идеята за миграция на мотивите. Основател на миграционната школа е Теодор Бенфай. Според тази школа наративните (приказните) мотиви възникват в Древна Индия (индийски народни приказки) или в арабския свят ("1001 нощ"). Чрез войните и най-вече чрез походите на Ал. Македонски, както и чрез преселенията на народите, обхващат цял свят. В България последовател на миграционната школа е един от най-големите учени, създател на Софийския университет, проф. Иван Шишманов. Той намира трудовете на Бенфай в библиотеката на своя учител Михаил Драгоманов. По-точно това е предговорът на Бенфай към индийския сборник "Панчатантра" (т.нар. "Петокнижие"). От този момент нататък Шишманов започва да изследва миграцията на мотивите, като най-голямото му изследване е "Мотива за мъртвия брат във фолклора на балканските народи". Той съпоставя този мотив с мотива за мъртвия годеник в немския фолклор и открива, че мотивът вероятно е древногръцки, но се разпространява в цяла Европа. Точно тази идея за миграцията на мотивите не издържа тогава, когато бива открита Америка. Първите антрополози в Америка са били първите колониалисти или първите търговци на роби. Те опознават новия свят и когато се вижда, че африканските негри или американските индианци (местното население) знаят същите мотиви на приказки – а това са народи, които никога не са били в досег един с друг – се вижда, че миграцията не може да бъде обяснение за разпространението на мотивите. Тогава съвсем научно обосновано се ражда науката антропология. През 1871 г. Едуард Тейлър написва "Примитивна култура", където казва, че в основата на човешкото мислене стоят общи идеи, общи "преживелици". Това е, което успява да оцелее (преживяното) и то оставя следи в паметта на детето, оттам то минава във възрастния човек. Най-интересното е, че преминава от поколение на поколение. Това е идеята още на Платон за вродените идеи. По-късно Юнг ще каже, че това са архетипите (има 5 основни архетипа). Антропологизмът в случая – това е, че човешкият род има унаследяване в мисленето си, от поколение в поколение; че това проследяване на идеите се дължи на общността на човешката природа, където има значение географската среда (южни народи, северни народи); полът (мъже, жени); възрастта. Различието и общността в човешката природа раждат различни идеи. Затова може да се каже, че с "Примитивна култура" Едуард Тейлър създава началото на антропологията. По същото време се развива и антропологията в Америка, още от XIX в. Франц Боас, създателят на американската антропология, пише "Примитивният човек". Като наука самата антропология се заражда в Европа, в резултат на натрупване на идеи и мисловни виждания за човека и човешките общности, за да може да се създаде и теорията за антропологията. Така през XIX в. възниква научната антропология. Точно тогава се оформят и още две направления в антропологията: · историческо направление · психологическо направление
§. Психологическа школа
Психологическото направление в антропологията е свързано с две големи имена в науката, които и до ден-днешен са доста актуални: Зигмунд Фройд и Густав Юнг. Идеята на Юнг за архетиповете
Според Юнг архетипът е нещо унаследено, с което човек се ражда. Първият основен архетип е идеята за майката, която се свързва с усещането за утробата, още при раждането на човека; усещането за минаването през тъмен тунел (раждане) и през светъл (при умиране), т.е. преминаването от един свят в друг свят. Затова усещането за майката е едно от основните човешки усещания. Юнг ги открива в патологичните състояния, изразени чрез рисунките на болните. Това са рисунки, които са запазени и издадени. Чрез тях Юнг открива основните пет архетипа:
(1) Архетипът на майката е свързан с противоречивото схващане за утробата, която ражда, но и утробата, която убива (амбивалентна, противоречива същност).
(2) Човекът и неговата сянка е вторият архетип, който в световната литература дава образите на Фауст и Мефистофел, в източните култури на Ин и Ян, въобще положителното и отрицателното начало: човекът и неговата сянка; човекът и това, което е неговото отражение.
(3) Третият архетип е Selbst – човекът, самият той; самият човек; Аз-ът, или егото, което общо взето се изразява с четириъгълник. Аз-ът, който човек наблюдава в своята самота, аз-ът, който човекът е в своята извисеност, в своята същност; Аз-ът, Selbst.
(4) Анима – анимус: това не е противоположността между половете, а желанието на всеки пол да играе ролята на другия; това се наблюдава напр. в тази революция, която се предизвика с широките дрехи, с това мъжете да носят огърлици и обеци, а жените – панталони, това е именно да влезеш в ролята на другия пол. Не става въпрос биологично, в повечето случаи социално.
(5) Архетипът на добрия старец. В народните приказки най-често се среща образът, да кажем, на мъдрия старец, дядо Господ.
За Юнг е характерна идеята за колективното несъзнателно. Идентификацията става, когато се свързваш с колективния идеал. От идентификация, във връзка с колективния идеал, може да се стигне както до инфлация (?), така и до мегаломания. Така че той смята, че истинският носител на промяната е индивидът, тъй като масата като цяло не може да има съзнаване. Несъзнаваното, център на психологическата активност, която се различава по-обективно от личния опит, тъй като е свързана непосредствено със сило-генетичните инстинктивни основи на човешката раса: те са образи, символи и функции от езика на несъзнаваното, които в литературата преминават като метафора, образ, символ, фантазия. Така че то се проявява в културата като универсални мотиви със своя собствена степен на привлекателност.
Фройд също застъпва идеята за колективно несъзнателното, но вече чрез либидото, чрез влечението към другия пол и най-вече чрез спомените на душата – това, което човек придобива в детството си. Колективно несъзнателното, което може да се придобие още при раждането, като той говори за развитието на мисленето и нагоните, които още преди раждането, но най-силно се оформя детето още в детската възраст и всички по-големи, по-страшни психически разстройства в по-късна възраст могат да се обяснят с това, което детето преживява в своето ранно детство. И Юнг, и Фройд, в края на ХІХ и началото на ХХ век са много актуални. Днес има отново бум на тези идеи, с нищо не е намаляла тяхната сила. Въпреки че не може да се каже, че има някаква голяма граница между вековете, все пак началото на ХХ век описва такава граница с появата на две големи фигури в науката, философията и езика. На първо място, това е появата на Айнщайн и теорията на относителността: относителността на времето и на пространството. А човекът и човешката култура съществуват само във времето и в пространството и във времето и в пространството те изявяват своята същност. Относителността на времето и пространството вече показват относителността и на същността на човешката природа и на невъзможността на тази природа за промяна. Така че без да бъде антрополог, големият учен чрез своите философски проникновения, каквито има той, можем да кажем, че дава насока на мисленето по-нататък на целия ХХ век. Другият голям учен, това е един голям швейцарски езиковед, Фердинанд де Сосюр. Сосюр е свързан с идеята за език и реч; езикът като естественият език и езикът на индивидуалността, индивидуалното. По-късно Бенвенист вкарва в обращение понятието дискурс. Сосюр обаче обръща внимание на бинарността (двуполюсност) на езика, която идва от бинарността на човешкото мислене. И в по-ново време една езиковедка откри, че общо взето могат да се определят 12 опозиции, чрез които ние възприемаме света, да кажем: вътре – вън, малко – голямо, горе – долу, отпред – отзад, светло – тъмно и т.н., т.е. всяко нещо си има своята опозиция, като да кажем опозициите от лявата страна са повече свързани с женското начало, женското мислене, а тези от дясната страна – с мъжкото мислене. При Сосюр основното е двойнствеността, бинарността, двуполюсността на човешкото мислене; това, че винаги може да има такова вътрешно противоречие и че естественият език не е достатъчен, за да обясним мисленето. Трябва да я има речта, трябва да го има индивидуалното съзнание, за да може човекът по-нататък да осъществи себе си, да осъществи своята същност. ХХ век в началото си се характеризира още със силното развитие на изкуството (особено живописта, изобразителното изкуство). Това е времето на импресионистите, на парижките есенни салони, а в областта на литературата – идеята за потока на съзнанието, т.е. във връзка с Юнг и Фройд това, което е съзнаваното, колективно съзнаваното, колективно безсъзнателното, които по-късно раждат, не още в началото на ХХ век, но по-късно, автори като Кафка, като Джойс и т.н. Има много интересна успоредица между развитието на науката, на изкуството и на езика особено. Има една много интересна максима от един немски философ, доста по-късно вече, не в началото на века, по към края на века, но просто ми идва асоциацията, че “Езикът, това е дом на битието.” (М. Хайдегер), т.е. в езика са сигурните структури, може да се открият всички особености на човешкото битие, на човешкото мислене, на начина, по който човек възприема битието, т.е. същността на нещата. Това, разбира се, към 40-те години ще роди екзистенциализма. §. Социологическа школа
В началото на века много силно се развива социологичната школа: Емил Дюркем, Марсел Мос и особено един немски автор, много известен, в момента много актуален, Макс Вебер. От трудовете на Макс Вебер започва почти диктуване на библиография – това, което трябва да се знае. Макс Вебер трябва да се запомни и с “Протестантството и духът на капитализма”. Той счита, че протестантството подготвя много повече човека за капиталистическия начин на живот; както при протестантството човек застава сам пред своя бог и може да се изповяда и може да потърси в него някаква сила, така вече в капиталистическия доста суров начин на производство може да застане срещу своя господар, да се съпротивлява и да търси своето. Макс Вебер има много изследвания, напр. “За западния рационализъм”, “За духа на капитализма и западното протестантство” (един от най-интересните). Един от важните трудове на Марсел Мос е “Магията”. Дюркем се занимава по-скоро със социалната организация, институциите. В началото на века, освен цялата тази социологическа тенденция, започва силното развитие на американската антропология (Франц Боас е неин създател). Ученици на Боас са Рут Бенедикт, Маргарет Мийт. 30-те години се оказват особено плодотворни за развитието на антропологията, тъй като тогава се оформят няколко школи в американската и европейската антропология. През 30-те години един поляк отива в Америка – Бронислав Малиновски (род. в Краков) и създава т.нар. теория на функционализма, имайки предвид социалната функция. Според социалната функция на индивида той определя и типовете индивидуалности. В зависимост от различните социални функции се оформят и различните човешки индивидуалности, т.е. отношението на индивида към колективно безсъзнателното. Основните нужди раждат т.нар. “основна личност”, “базисна личност”, която е изградена от базисните потребности. Другите са производни от основните (да поддържаш живота си, да поддържаш развитието на рода) и третият тип необходимости са интегративни – интегриране с останалата общност. Това оформя трите типове личност, които са насочени повече към другия, към себе си; към основните или към производните същности. В Америка съпрузите Францис и Мелвел Херсковиц (“Култура и личност”) дават определение на културата, че култура е "всичко, което прави човекът под влияние на съзнанието си"; дейности от висш порядък или тези "интегративни нужди" на Бронислав Малиновски (пр. създаване на висше изкуство; има 7 основни изкуства), за разлика от културата на храненето, на обличането (култура на всекидневното поведение). В това отношение най-известни са още две школи – едната е немска (Франкфуртската школа), другата френска. Към Франкфуртската школа трябва да се запомнят двата тома на Норберт Елиас, “Цивилизацията”. Това е историята на културата и на човешкото мислене. В последно време по-популярни и преиздавани и на български език са много от томовете на Френската школа, пак 30-те години, организирана около списанието “Анали”. Аналите са исторически данни, които се събират напр. от архиви. Тук спадат автори като Жак Льо Гоф (основен труд “История на западноевропейското средновековие”) и Фернан Бродел. Фернан Бродел е известен със своята теория на т.нар. “дългосрочен период”: човешката история обикновено се изучава по дати, по събития (напр. в течение на сражение, по времето на което се е родил цар или пълководец). Бродел казва, че трябва да изучаваме човешката история според това как се отглежда житото, как се храни човек, как отглежда своето потомство и това е т.нар. теория на дългосрочния период. Това е фактически антропологията. Чрез антропологията се изучават фолклорът, етнографията, записите на примитивни народи. Бродел има много изследвания, сред които главните са: “Структурите на всекидневието” (типовете култура, които имаме ние в нашето всекидневие), “Игрите на размяната” (особено актуални за днешната финансова криза; това са банки, пари, пазари, размяна на ценности, на стойности); също “Средиземно море и средиземноморският свят по времето на Филип ІІ” (особено полезен труд за този, който се интересува от региона на Балканите, Средиземно море, Гърция, Италия, Южна Франция и Испания, България също влиза тук). Френската школа се нарича още “нова историческа школа”, защото в този период между историята и антропологията не се откриват особени връзки. Френската школа и Франкфуртската школа са може би едни от най-интересните, най-водещите. Около 30-те и 40-те години (Втората Световна война) голяма част от емигрантите забягват в чужбина. През периода на 40-те години се оформя и един румънски учен, повече познат у нас в периода 50-60-те години като Мирча Елиаде. Елиаде е известен с многотомната си “История на религиите”. Издадени са на български във вид на малки книжки: “Митът за вечното възвръщане”, “Историята на религиите”. През 40-те години се оформя и друга голяма школа, екзистенциализмът, който се занимава с въпросите за човешката същност, човешкото съществуване, които стават особено актуални в годините след Втората Световна война. Към тази школа са философи като Сартр (във Франция). По време на Втората Световна война се създава и фолклористиката, изучаването на фолклора.
