4. СЕМАНТИЧНИ ВРЪЗКИ И ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ ДУМИТЕ
Думите в системен план имат два типа връзки: 1) парадигматични (от paradigma); 2) синтагматични (от sintagma – ‘връзка’). Парадигматичните връзки са връзките на формоизменението. В граматиката парадигма на глагола са всички форми на изменението по лице, число и време; склонението при имената или изменението по число и членуване, това е парадигма. Такива парадигматични връзки са например:
· синонимия – отношение на една дума към друга в лексикален план (не в граматически), което предполага, че двете думи не може да се употребят свързани със съюза и (т.е. свързани координационно); не мога да кажа Времето е студено и хладно. – “студено” и “хладно” са синоними и те могат да се заменят в някакъв контекст. Не мога да кажа Той е възрастен и стар., защото старият е също възрастен, но много, или поне по отношение на “твърде млад”. Това са парадигматични отношения (или – или).
· антонимия – не мога да кажа Моливът е къс и дълъг., Човекът е болен и здрав. Това са парадигматични отношения и се разглеждат на равнище лексикална система
· и т.н.
§ Синтагматични връзки
Синтагматичните връзки са координационни. Това са връзките, които позволява на една дума да се свързва с контекст в речта и да разкрива различните си значения. При глаголите напр. говорим за управление, рекция на глаголите. Напр. глаголът казвам изисква непряко допълнение или дателно местоимение: казвам му; също пиша му. В същото време те допускат и обект. Това са синтагми (връзки). Глаголът вървя не може да има дателен (непряк) обект. Може да се каже как вървя (бързо, бавно), но ако го употребя във фразеологично съчетание (На него му върви.), този датив (дателно допълнение) вече говори за друга връзка, за трайна членна връзка, говори за фразеологичност.
“Координация” означава връзка. Такива са връзките на думите в изреченията. Или, когато думата е многозначна, на нея й трябва контекст, за да разкрие отделните си значения. Най-ярък е примерът с глагола имам – един глагол, който е познат във всички славянски, европейски езици: haben (от лат., “имам”), а essere е “съм” и “имам”. Те по различни начини са развити в отделните езици, но на български, специално, имам означава посесивност (притежание). За да означава “притежавам” обаче, е нужно обектът, към който е насочено действието, да бъде някакъв неодушевен предмет; нещо, което човек може да придобие, но от него може и да се освободи: имам дом, кола, къща, имам книга, чанта и т.н. – трябва да бъде неодушевен предметът. Ако обаче означава лице и това лице е или в роднинско, или в друго отношение с говорещия, тогава не можем да кажем, че имам означава “притежавам”: всеки има майка, но той не я притежава. Родителите имат деца, но те не ги притежават. Не мога да кажа: Аз досега имах дъщеря, но повече не искам да имам дъщеря и вече няма да имам. (или брат, син, снаха, внуци – те изразяват отношения между хората) Това не е притежание, а вид отношение: имам приятел, нямам приятел (нямам отношение към него; той продължава да си съществува); обувките като остареят, мога да ги изгоря, да не присъстват вече никъде, но човекът, с който съм и после не съм приятел, той си продължава да съществува; имам съсед, той се премества – нямам съсед. Това са отношения.
Друг семантичен кръг: ако лице (не просто животно или живо същество) означава някакво мероприятие, някакъв вид действие (имам заседание, имам тренировка, имам състезание, имам пътуване, имам отговорност към някого), това вече не е притежаване, не е и отношение към човек, това е предстоящо действие – съвсем друг семантичен кръг. Но обектът трябва да бъде действие, изразено чрез съществително: имам тренировка, имам избор и т.н.
Още един кръг: ако имам означава някакво човешко качество (имам талант, Той има глас., Той има умение да рисува., Той има забележителен ум., Той има таланта на родителите си.) – това не е нещо, което мога да придобия и да се освободя от него. Това е качествена, вътрешно присъща характеристика на човека (способности, дадености, таланти и пр.). Те може да се развиват, но обикновено са природни дадености. Това са синтагматични отношения; това са връзки между думите, които разкриват техния семантичен обем.
Когато говорим за богатство на даден език, винаги имаме предвид и възможните значения, с които думата се употребява, когато е многозначна. Многозначността на думата се разкрива в синтагматичен план, а отделните значения едно спрямо друго се включват в нейния семантичен обем, но те не може да се употребят, едновременно да се свържат със съюза и. Ако кажем Имам сестра и къща., това са две различни значения: едното е “притежавам”, а другото е роднинско отношение. Когато говорим, ние няма да употребим в този план думата имам (Имам тренировка и сестра.), защото едното значение е “предстои ми”, другото е “роднинско отношение”. Той има чанта и талант/дарба. – граматически е правилно, но е неестествено, защото това са различни значения.
§ Парадигматични връзки
В парадигматичен план думите може да се съпоставят и да влизат в отношения, които да се изграждат или на базата на общност във формата (звученето), или въз основа на общност, връзка в семантиката. Затова най-ярките парадигматични отношения между думите в лексикалната система са отношенията омонимия, синонимия, паронимия, антонимия. Това са връзки между думите в системен план, когато думите се разглеждат като лексеми, отделно с всичките си значения. Когато кажем Той е висок..., не мога да кажа ... и/или нисък. Не може да се координират; това са антоними; мога да ги свържа само разделително: Той не е висок, но не е и нисък. – тогава казваме, че е “среден на ръст”. Тук връзката предполага разграничение, което се прави, без да са в контекст. Например: висок и нисък изразяват различни значения, противоположни; също болен и здрав – човек е или болен, или здрав. Тези две думи изискват различни контексти и специална употреба. Когато ги разглеждаме според граматичните връзки, се разглеждат като характеризиращи думата като лексема – така, както е включена в речника.
1. ОМОНИМИЯ
Една от характерните връзки между думите отразява отношението, което назоваваме като омонимия. Омонимията (от гр. homo – ‘равен, еднакъв’ и nomen – ‘име’; еднакви имена) – еднакво звучащи имена; това са равни, еднакви думи, но еднакви само по форма. Омонимията е връзка между думи, които звучат еднакво, но нямат нищо в семантиката си. Трябва да се обърне внимание на двата признака, защото те различават омонимията от многозначността, от синонимията и от паронимията.
Думите трябва да звучат еднакво и в същото време не трябва да имат семантичен инвариант. Носителят на езика, неговата езикова компетентност, да не осъзнава наличие на нещо общо между думите. По това омонимията се разграничава от многозначността.
Ако напр. употребяваме прилагателното прост в значение: 1. който не е в състояние да проникне в същността на нещата; 2. който е обикновен и е лесен за разбиране – пр. прост човек, т.е. не е високо образован този човек; Вазов пише в “Под игото” за Чорбаджи Марко Той беше прост човек, но затова пък искаше децата му да ходят на училище... – това не означава “глупав”, а “необразован”, като се предполага, че образованието намалява глупостта у човека, въпреки че тя е нелечима; тук има семантичен инвариант – образованият човек не може да е глупав, той може да прониква в същността на нещата; прост означава още “лесен за разбиране” – пр. задачата е проста; Въпросът беше много прост за разбиране.; 3. Машината е с просто устройство. – това означава “обикновено; което може да бъде лесно разбрано”. Когато има стратификация във войската – за този, който няма чин, се казва, че е прост войник, т.е. обикновен.
Във всички тези случаи се експлицира значението "несложен, лесен, достъпен за разбиране, усвояване" и тук има място една многозначност на думата (прилагателното прост). Това е многозначност.
Ако разгледаме глагола говоря: всичките му значения означават “произнасят думи” и те може да разкриват различен смисъл, но тук говорим за многозначност. Напр.: Говоря френски. – това означава не просто “произнасям думи”, а “зная езика в определена степен”; често казваме Аз разбирам езика, но не го говоря., т.е. “говоря” включва произнасяне, артикулиране (по друг начин, освен чрез произнасяне, не можем да разберем кой говори френски). Говоря с ръководителя / директора / колегата си, за да искам нещо от него (съвет, мнение). – тогава трябва да има с кого и в този случай говоря означава “разменям мисли”, но отново се включва артикулация. Не може обаче когато студентите помежду си говорят да се каже, че това е обменяне на мисли, а по-скоро приказване. Когато обаче кажа Говорих с декана., предполага се, че съм обсъждал някакви въпроси. Например: Говоря му да запише втора специалност. – това говоря му означава “убеждавам го чрез думи”, ново значение, но отново се включва артикулацията; Говоря на събранието / заседанието – това означава “произнасям слово”. На устен изпит на студентите обикновено се казва: Говорете по първи / втори въпрос – това не означава просто “артикулирайте думи”, а “изразете своето мнение, знание, познание и т.н.” Всичко това са значения на една и съща дума (говоря). Тя може да се употреби и в друг контекст: Те не си говорят. (в мн.ч.), т.е. “не са в добри отношения”; или Те вече си говорят. (те вече са се сдобрили). Едно съвсем преносно значение: Фактите говорят, че той е прав / има право. – тук вече доказвам, но не чрез думи, а чрез факти – това е едно производно значение. Във всички случаи обаче има един семантичен признак, който обуславя тъждеството на думата като цяло с останалите значения.
Думата коса може да се употреби със значение “космите по главата на човека” и коса като “земеделско сечиво” (косата е заострено земеделско сечиво, с което се реже тревата; дори глаголът кося е образуван от думата коса), етимологично ако се разсъждава (как е етимологията на думата), двете думи някога са били свързани, защото жените / момичетата са носели дълги коси, сплетени на плитка, които накрая се извиват – такава форма има и косата (дълга, с извит връх) и от там е дошло названието на косата. Днес обаче тази връзка е изчезнала. Това е един пример как възниква омонимията: когато се разпадне полисемията, когато връзката между значенията на една и съща дума се заличава, не се схваща, тогава говорим за семантична омонимия. Днес има две думи коса и те в речника се дават отделно: 1. космите по главата на човек (животното няма коса, то има козина); 2. земеделско сечиво със заострена част, с която се реже трева.
Думата копие (по-често се употребява думата ксерокопие): това е “точно възпроизвеждане на нещо”. Може да бъде копие на картина, нарисувана със стремеж да се схване точно оригиналът. Когато е точен преписът от оригинала (копие от заповедта), пак е възпроизвеждане на нещо автентично, оригинално – това е копие (една дума). Втора дума (не друго значение), това е “дълъг прът, метален, с остър металически връх, който в миналото е служел за оръжие, а сега – при спортно състезание”. Има такава дисциплина в леката атлетика, хвърляне на копие. Тези две думи копие (дълъг прът с остър връх) и копие (точно възпроизвеждане на нещо оригинално) са две различни думи, които са омоними, защото между тях няма никаква семантична връзка; едното значение по никакъв начин не може да се изведе от другото.
Също думата ударник: в миналото това е било просто “лице, което в производството има високи постижения”. Сега няма планово производство и думата ударник е забравена; в миналото обаче тя е била актуална (ударно производство, челници, ударници). В училище тази дума не се е използвала, тъй като там няма производство, там има отличници; не може да се каже “ударник ученик”, “ударник студент”. В производството обаче е било нормално да се посочват ударници. Думата идва от руското съчетание ударен труд, “ударен” значи “активен, целенасочен”, когато човек работи много, бързо, повече часове и т.н., преизпълнява норми.
Другата дума ударник е със значение “част от механизма на огнестрелно оръжие” (пр. ударник на пушка).
Двете думи ударник полагат семантичен инвариант, те са омоними.
Изискването за еднакво звучене на омонимите
Омонимите са думи, които само звучат еднакво, но нямат общо значение. В много учебници се има предвид не само звученето, но и графичния облик, обикновено в изследването се разширява въпросът за омонимията, или се казва: “думи, които имат еднакъв звуков и графичен облик”. Когато студентите пишат за това и приемат еднакво написаните думи за омоними, те го правят, защото така е написано [в учебниците]. Но трябва да обърнем внимание на това (за по-голяма точност), че омонимията е връзка между звучащи думи. Човек може да си служи с омоними и без да е грамотен. Ние говорим за лексикална система, която е налице и в безписмени общности (доколкото може да има такива). Ако ние не пишем, пак ще сметнем, че коса (земеделското сечиво) и коса (покритата част на човешката глава, сега вече се говори за скалп, въпреки че скалп е отстранената горна част от главата) звучат еднакво.
*
* омографи
*
При писането обаче понякога се нарушава изискването за еднакво звучене. В учебниците се среща терминът омографи: две думи, които написани, са еднакви, но не звучат еднакво, пр. цели (мн.ч. от прилагателното цял; “Цéли два часа ние се изтърпяваме взаимно.”) – цели (“Той целú да докаже правотата си.”) - ако двете думи не са изговорени, а само написани, не си личи, че те не звучат еднакво, защото имат различни ударения. Думите вълна и вълна в никой случай не звучат еднакво, защото еднаквото звучене предполага еднакво ударение. В думата вълна звукът ъ е без ударение и се редуцира до [а], докато при вълна ще се изговори в края едно редуцирано а. Така че думите в никой случай не звучат еднакво. В учебниците обаче тези думи се наричат омографи, но те не удовлетворяват изискването да звучат еднакво. Те не звучат еднакво.
*
* омофони
*
Пак въз основа на писането се говори и за омофони – думи, които се пишат различно, но поради промени звучат еднакво, напр. под – пот (под – подът, пот – потта); тези думат звучат еднакво само в някои от формите си и когато ги чуем, ако сме грамотни, поради езиковата ни компетентност ще знаем как се изписват и че това са две думи (“Той избърса потта си”, но “Подът е замърсен”), които нямат еднакъв звуков облик, но звучат еднакво поради фонетични промени. Краесловието е слаба позиция и там звучните и беззвучни се изравняват, говори се за неутрализация на признака звучност.
Истински омоними говорим в случая, когато думите съвпадат в основните си форми. Основните форми са тези, които са приети за всеки език и с които думите се включват в речника. В българския език няма инфинитив и за основна форма е приета формата за 1 л. ед.ч., напр.: кажа, нося, ходя, мисля – това е основната форма на глагола. За съществителните имена основната форма е нечленуваната в ед.ч. Това са лексикални омоними, те се наричат още пълни омоними, ако съвпадат по всичките си форми. Например: думата кран през холандски и руски е заета в българския за означаване на приспособление, с което се спуска и спира течност, най-често вода. Думата е в м.р., мн.ч. е кранове, членуването е кранът. От немски е заета думата кран (Kran), има кулокран – това е машина за вдигане на тежести; мн.ч. е кранове, членуваната форма е кранът. Двете думи са пълни омоними, защото съвпадат и в основната си форма, съвпадат и в словоформите си.
Думата хан, заета от тюркските езици, означава “владетел” у монголските или тюркски народи, напр. хан Крум, хан Кубрат, хан Исперих и т.н. Думата хан е историзъм – днес ханове няма.
Другата дума хан е от персийски през турски и означава “кръчма, гостилница, с легла за пътници и обор за добитъка”. В миналото превозните средства са били каруци, коли с добитък и в хана е трябвало този добитък да се подслони и да се нахрани (нещо като мотел); и в същото време там нощуват пътниците и се хранят. Думата хан днес вече не се употребява, но тя не е историзъм, а по-скоро архаизъм, защото е остаряла заедно с понятието, което вече изчезва – то се свързва с един минал бит. Но така или иначе хан – ханът и хан – ханове са два пълни омонима, съвпадат с всичките си форми. Най-често пълни съвпадения се наблюдават точно при такива, заети от чужди езици думи.
Още един пример: чин, “степен в служебното положение на държавен служител”; в производството няма чинове, в администрацията има, във войската има (по-висок чин). Думата е заета от руски. Също от руски е заета и думата чин за “училищен стол”, което сега се нарича банка. В училище “приспособлението за сядане с място за книгите и плот за писане”, това е чин. Днес чиновете са по-модернизирани, в университета има студентски банки. Формите на думата са: чин – чинът – чинове. Двете думи чин с цитираните им значения са думи омоними, при това пълни омоними.
Между омонимите, които съвпадат по основната си форма и се включват в речниците с индекс 1, 2, са и тези, които са лексикални, които съвпадат по основната си форма, но не съвпадат във всички останали словоформи, затова те са непълни омоними. Например: думата колàч в западните говори и също в книжовния език означава “обрèден хляб”; множественото число е колаци. Освен това съществува и дума в професионалната лексика (при месопреработването), с която се назовават “мъже, които колят добитъка” – те са колачи (колач – колачи). Хлябът в източните говори е погача, пита, не колач, но в западните говори е колач (колач – колаци). Това са непълни лексикални омоними, които съвпадат в основната си форма, но не и във всички словоформи. Те също се включват в речника с индекс 1 и 2.
Истински омоними говорим в случая, когато думите съвпадат в основните си форми. Основните форми са тези, които са приети за всеки език и с които думите се включват в речника. В българския език няма инфинитив и за основна форма е приета формата за 1 л. ед.ч., напр.: кажа, нося, ходя, мисля – това е основната форма на глагола. За съществителните имена основната форма е нечленуваната в ед.ч. Това са лексикални омоними, те се наричат още пълни омоними, ако съвпадат по всичките си форми. Например: думата кран през холандски и руски е заета в българския за означаване на приспособление, с което се спуска и спира течност, най-често вода. Думата е в м.р., мн.ч. е кранове, членуването е кранът. От немски е заета думата кран (Kran), има кулокран – това е машина за вдигане на тежести; мн.ч. е кранове, членуваната форма е кранът. Двете думи са пълни омоними, защото съвпадат и в основната си форма, съвпадат и в словоформите си.
Думата хан, заета от тюркските езици, означава “владетел” у монголските или тюркски народи, напр. хан Крум, хан Кубрат, хан Исперих и т.н. Думата хан е историзъм – днес ханове няма.
Другата дума хан е от персийски през турски и означава “кръчма, гостилница, с легла за пътници и обор за добитъка”. В миналото превозните средства са били каруци, коли с добитък и в хана е трябвало този добитък да се подслони и да се нахрани (нещо като мотел); и в същото време там нощуват пътниците и се хранят. Думата хан днес вече не се употребява, но тя не е историзъм, а по-скоро архаизъм, защото е остаряла заедно с понятието, което вече изчезва – то се свързва с един минал бит. Но така или иначе хан – ханът и хан – ханове са два пълни омонима, съвпадат с всичките си форми. Най-често пълни съвпадения се наблюдават точно при такива, заети от чужди езици думи.
Още един пример: чин, “степен в служебното положение на държавен служител”; в производството няма чинове, в администрацията има, във войската има (по-висок чин). Думата е заета от руски. Също от руски е заета и думата чин за “училищен стол”, което сега се нарича банка. В училище “приспособлението за сядане с място за книгите и плот за писане”, това е чин. Днес чиновете са по-модернизирани, в университета има студентски банки. Формите на думата са: чин – чинът – чинове. Двете думи чин с цитираните им значения са думи омоними, при това пълни омоними.
Между омонимите, които съвпадат по основната си форма и се включват в речниците с индекс 1, 2, са и тези, които са лексикални, които съвпадат по основната си форма, но не съвпадат във всички останали словоформи, затова те са непълни омоними. Например: думата колàч в западните говори и също в книжовния език означава “обрèден хляб”; множественото число е колаци. Освен това съществува и дума в професионалната лексика (при месопреработването), с която се назовават “мъже, които колят добитъка” – те са колачи (колач – колачи). Хлябът в източните говори е погача, пита, не колач, но в западните говори е колач (колач – колаци). Това са непълни лексикални омоними, които съвпадат в основната си форма, но не и във всички словоформи. Те също се включват в речника с индекс 1 и 2.
*
* омоформи
*
Непълните лексикални отношения възникват и между домашни думи, и между заети и домашни думи. Има случаи, когато омонимията обхваща основните форми, но не обхваща другите словоформи. Например: съществителното име мед, когато означава “пчелен продукт”, е от м.р., членува се мед – медът; понеже означава вещество, хранителен продукт, ако употребим форма за мн.ч., то формата медове означава “различни видове мед”, а не просто “много мед”. Другата дума мед, която означава “вид метал”, е от ж.р., членува се мед – медта и няма мн.ч. Тези две думи са възникнали поради промяна в звуковия облик на домашни, употребявани в езика думи и са една илюстрация за това, че може да се променя и звуковият облик на думата, и да се запазва значението.
Омоними, които не съвпадат в основните си значения, се наричат лексико-граматични или още омоформи и те не се включват в речника, защото при тях съвпада една от формите им, която в качеството си на неосновна, няма място. Например: съществителното прах (прахът, прахове) е дума, която може да се употребява и в ж.р. (прах – прахта), пр. Прахта по улицата.; Прахът е свършил. Като съществително прах означава “много дребни сухи частици”. От глагола пера, формата за 1 л., ед.ч., аорист, звучи също [прах], напр. Пералнята се поврèди и вчера прах на ръка. Тази форма прах съвпада със съществителното прах, но двете думи не се включват в речника, защото в речника глаголът пера се включва с основната си форма и тя не съвпада с основната форма на съществителното прах.
Думата смях като съществително означава “внезапно гласово избухване като изблик на силна радост и веселост”. От глагола смея се образува формата смях, напр. Аз не смея / не смях да почукам на вратата и да обясня. Думите смея и смях също не съвпадат в основните си форми.
Интересни са думите син със значение “лице от мъжки пол по отношение на родителите си”, която също е пример за създаване на омонимия поради промяна в звученето на думите: син като съществително има словоформи синът – синове; син като прилагателно означава “който е с цвят на безоблачно небе или спокойно морска шир” и има форма синя – синьо – сини и т.н. В този случай причина за възникване е изравняването на еровата гласна (Ъ) и (Ь), които в старобългарски са се противопоставяли като твърда и мека гласна. Крайните ерове са изпаднали: думата син (
) е била с голямо ер (Ъ) накрая, което е означавало, че завършва на твърд съгласен (Н), а думата син (
) е завършвала и е изписвана с малък ер накрая (Ь), което означава, че последният звук (Н) е бил палатален. В старобългарския в края на думите е имало палатални и непалатални съгласни. Затова днес, въпреки че изпадналите ерове са довели до форма син, в словоформите синя – синьо палаталността се връща и затова изписваме синьо небе, защото пред О можем да изговорим мека съгласна: синьо небе, синя шир и т.н.
Омоними, които не съвпадат в основните си значения, се наричат лексико-граматични или още омоформи и те не се включват в речника, защото при тях съвпада една от формите им, която в качеството си на неосновна, няма място. Например: съществителното прах (прахът, прахове) е дума, която може да се употребява и в ж.р. (прах – прахта), пр. Прахта по улицата.; Прахът е свършил. Като съществително прах означава “много дребни сухи частици”. От глагола пера, формата за 1 л., ед.ч., аорист, звучи също [прах], напр. Пералнята се поврèди и вчера прах на ръка. Тази форма прах съвпада със съществителното прах, но двете думи не се включват в речника, защото в речника глаголът пера се включва с основната си форма и тя не съвпада с основната форма на съществителното прах.
Думата смях като съществително означава “внезапно гласово избухване като изблик на силна радост и веселост”. От глагола смея се образува формата смях, напр. Аз не смея / не смях да почукам на вратата и да обясня. Думите смея и смях също не съвпадат в основните си форми.
Интересни са думите син със значение “лице от мъжки пол по отношение на родителите си”, която също е пример за създаване на омонимия поради промяна в звученето на думите: син като съществително има словоформи синът – синове; син като прилагателно означава “който е с цвят на безоблачно небе или спокойно морска шир” и има форма синя – синьо – сини и т.н. В този случай причина за възникване е изравняването на еровата гласна (Ъ) и (Ь), които в старобългарски са се противопоставяли като твърда и мека гласна. Крайните ерове са изпаднали: думата син (
) е била с голямо ер (Ъ) накрая, което е означавало, че завършва на твърд съгласен (Н), а думата син (
) е завършвала и е изписвана с малък ер накрая (Ь), което означава, че последният звук (Н) е бил палатален. В старобългарския в края на думите е имало палатални и непалатални съгласни. Затова днес, въпреки че изпадналите ерове са довели до форма син, в словоформите синя – синьо палаталността се връща и затова изписваме синьо небе, защото пред О можем да изговорим мека съгласна: синьо небе, синя шир и т.н.
Обикновено непълна омонимия възниква между думи, които са изменяеми: съществително и прилагателно, глагол и съществително; или напр. право е наречие (“без да се отклоняваш наляво или надясно”: Вървя право към целта., Движа се право напред.) – от там е възникнало и направо, но право е наречие. Като съществително думата право означава “съвкупност от установени в едно общество задължения и свободи” (семейно право, вещно право; морално право на родителите да се грижат за децата си). От това значение на право (“съвкупност от права и задължения в едно общество”) по-нататък е възникнала думата право като юридическа специалност (Студентите следват право.). Тези две думи – право (“установен ред”) и право (“юридическа специалност”) са думи с връзка помежду си, това е многозначност. Когато обаче се употреби наречието право (Идва право към мен.; Движи се право към целта.), това вече няма нищо общо със съществителното право. Тези две думи обаче се вписват в Тълковния речник като индекс 1 и 2, защото думата право като неизменяема няма словоформи и тази дума съвпада с основната форма на съществителното право. Ако погледнем етимологията на тези думи в славянските езици: право на руски е прямо и тъй като дясната ръка и по-работоспособната, с нея пишем и т.н., някак си се е развило значението право (“това, което е редно”) и в някои диалекти има права ръка (дясна) и крива ръка (лява). В антропологичен план е много интересно как са се развили тези значения, но така или иначе думата право днес в българския език се употребява като наречие със значение “без отклонение вляво и вдясно”, а като съществително – “установени права и задължения в дадено общество” (може и да не са писмени).
При неизменяемите думи (наречия, предлози) също може да има пълна омонимия, защото те не се изменят и нямат словоформи. Например: думата тъкмо в контекст като Тъкмо говорех... или Тъкмо дойде означава “току-що, в момента”; но ако се каже Идваш тъкмо навреме, това означава “точно навреме”. Имам тъкмо пари за една чанта., т.е. имам “точно толкова, колкото ми трябват”. Това не означава “току-що”, за разлика от случая Той тъкмо излезе., където тъкмо означава “току-що”.
Думата чак може да бъде и частица, и наречие. Думата отгоре в книжовния език е наречие, но може да се употреби в разговорната реч със значение "над", напр. Той живее отгоре., Къщата му е отгоре моста. (“върху / на моста”) Думата къде може да е въпросително наречие, а може да означава и "към", напр. Той отиде къде центъра, къде града.
Омофоните и омографите не са пълни омоними, защото те не звучат еднакво. Например: думите час (час – часове) и думата част (изговорена като [час], с изпуснато Т в края), не са омоними. Правоговорната норма изисква да не се изпуска Т при произнасяне на думата част, напр. Първата [част] от филма. Така създадената омонимия между час (време) и част (елемент от нещо) е изкуствена и се получава само ако втората дума се изговори неправилно и се изпусне Т в края на думата, при което двете думи може да съвпаднат, но това са омофони: еднакви форми, но те не са истински омоними. Другият случай се среща тогава, когато изписани, две думи са с еднакъв състав, но изговорени звучат различно: върви – върви – в единия случай мн.ч. от връв, а в другия – императив от глагола вървя. Тези думи не звучат еднакво, те са омографи.
Произход на омонимите
При неизменяемите думи (наречия, предлози) също може да има пълна омонимия, защото те не се изменят и нямат словоформи. Например: думата тъкмо в контекст като Тъкмо говорех... или Тъкмо дойде означава “току-що, в момента”; но ако се каже Идваш тъкмо навреме, това означава “точно навреме”. Имам тъкмо пари за една чанта., т.е. имам “точно толкова, колкото ми трябват”. Това не означава “току-що”, за разлика от случая Той тъкмо излезе., където тъкмо означава “току-що”.
Думата чак може да бъде и частица, и наречие. Думата отгоре в книжовния език е наречие, но може да се употреби в разговорната реч със значение "над", напр. Той живее отгоре., Къщата му е отгоре моста. (“върху / на моста”) Думата къде може да е въпросително наречие, а може да означава и "към", напр. Той отиде къде центъра, къде града.
Омофоните и омографите не са пълни омоними, защото те не звучат еднакво. Например: думите час (час – часове) и думата част (изговорена като [час], с изпуснато Т в края), не са омоними. Правоговорната норма изисква да не се изпуска Т при произнасяне на думата част, напр. Първата [част] от филма. Така създадената омонимия между час (време) и част (елемент от нещо) е изкуствена и се получава само ако втората дума се изговори неправилно и се изпусне Т в края на думата, при което двете думи може да съвпаднат, но това са омофони: еднакви форми, но те не са истински омоними. Другият случай се среща тогава, когато изписани, две думи са с еднакъв състав, но изговорени звучат различно: върви – върви – в единия случай мн.ч. от връв, а в другия – императив от глагола вървя. Тези думи не звучат еднакво, те са омографи.
Произход на омонимите
1. чрез разпадане на полисемията и разграничаване на значенията на една и съща дума (семантична омономия)
Омонимите имат основното изискване да няма семантична връзка между тях и въпреки това много често, разбира се в период на продължително време, омонимията възниква между значения на една и съща дума, ако семантичната връзка / общност между тях се разпадне и вече не се чувства от носителите на езика – говорещият няма съзнанието, че употребява една и съща дума с различни значения. Така се получават семантични омоними, чрез разпадане на полисемията, чрез разграничаване и раздалечаване на значенията на една и съща дума.
Например: в миналото глаголът храня е означавал “пазя, вардя”; съвременният глагол е съхранявам (“пазя нещо”). От там произлизат и думите книгохранилище, хвостохранилище, водохранилище, плодохранилище, зърнохранилище, които имат значение на “място, където се пази нещо в необходимия за използване вид”. Днес обаче значението “давам храна” (храня дете, храня животно, храня себе си, храня семейството си – “отглеждам, издържам някого” и т.н.) няма семантична общност с “хранилище, пазя”. Семантично даването на храна предполага запазването на жив организъм: когато човек храни животно, той го запазва живо. Тази връзка на храня с “пазя, съхранявам, за да остане жив” вече е избледняла. Днес според езиковата си компетентност веднага ще изтълкуваме глагола храня със значение “давам храна”, “отглеждам”. Изразът храня надежда вече означава нещо друго: това е смисълът, който се пази от старото значение “пазя, съхранявам”, но тук обектът, който поема храна, трябва да е неживо същество, а някакво абстрактно понятие (храня омраза към някого, храня уважение, храня обич, храня надежда); това е значението “пазя” и с това значение вече глаголът е равен на новообразувания глагол съхранявам. Тези два глагола – храня (пазя нещо материално, но не живо същество) и храня (отглеждам живо същество като му давам храна; растението не се храни, въпреки че може да се каже Храня с торове.) от дн. гл.т. са омонимични – те са два различни глагола: единият със значение “давам храна”, а другият със значение “пазя у себе си някакво чувство, отношение” (Храня уважение към своите учители.).
Така възниква семантичната омонимия. При нея е трудно да се долови в кой момент отделните употреби вече не са значения на една дума, а са различни думи, свързани само по форма помежду си. Обикновено се търсят синоними, търсят се производни думи и връзки. Така напр. като семантична омонимия може да се посочи връзката между точа (глаголът “наливам на тънка струя”, напр. точа вино, точа вода от чешмата) и точа (“наострям / изострям сечиво”, напр. точа нож, точа брадва). Тук инвариантът е тънкостта: Точа си вода на тънка струя. – когато от извора избликне вода, не може да се каже “точа вода от извора”, ще се каже “пълня вода от извора”. Този белег “тънкост” обаче вече не се експлицира: мога да наточа вода и от чешмата (наливам). Тези значения точа (“наливам течност на струя” – не да изчерпвам от кладенец; от извора водата не се “точи”, а се “гребе”) и точа (“наострям сечиво”) днес са омоними.
Друг пример: език (“средство за общуване”) и език (“подвижен орган в устната кухина, с който се артикулира”). Това е възникнало поради метонимия – връзка във функцията. Думите се създават в устната кухина; затова у много народи средството за говорене и месестият подвижен орган в устната кухина имат едно и също име, но връзката между тях е изчезнала. Днес се знае, че човек говори не само с езика си и в много езици (не във всички) има две различни думи за анатомичния орган (език) и за средството (език) изобщо. В славянските езици думата е една и съща, но при германците – не (Sprachen, Deutsche Sprache – Zunge), в английски – също не. Тук също говорим за омонимия – двете думи са различни.
Думата месец е със значение “небесния естествен спътник на Земята” – понеже Луната обикаля Земята за период от 30 дена, връзката е по време (метонимия); месец се нарича и “периода от 30 дена”. В диалектите Луната е още месечина, но синоним на тази дума е заетата луна. В научните изследвания се употребява думата Луна, но днес употребяваме и думата месец със значение “небесно тяло”, а има и друга дума месец, която е със значение “период от годишното време”.
Също суша: това е “земята на континента, която не е покрита с вода” (по суша, по море), но тъй като и сега по-лесно се забелязва кога има валеж върху тази непокрита с вода част (ако вали над океана и човек не е видял, че вали, няма да го забележи), това се забелязва. Другата дума суша е със значение “време, през което не вали”. Тези две значения са омонимични; думите са две. В този случай чрез етимологичен анализ в миналото се открива защо така е възникнала думата, но днес тези думи нямат семантичен инвариант.
2. чрез фонетични промени
Вторият начин, по който възниква омонимията, е чрез фонетични промени. Думата може да променя само формата си и да запазва значението си. Така се е получила омонимията между син (дете) и син (цвят), между мед (за ядене; 
) и мед (металът; 
металният съд се заменя с турската дума бакър). В съвременния български език думите мед (храна) и мед (метал), за разлика от старобългарския, съвпадат в основните си форми, но наличието на малък ер (Ь) в миналото дава основание думата за метал да бъде от ж.р. Тази дума няма мн.ч. и когато образува прилагателни имена, те са различни: от мед (за ядене) – меден (пр. медена питка); ако се направи проводник от медта, той е меден проводник, но ако кажем жица, ще бъде медна жица. Езикът прави разграничение между отделните думи, защото между тях няма нищо общо; едното е вид метал, другото е животински продукт (от пчела).
Думата пръст (от земята) в миналото се е пишела с малък ер (Ь) в средата, но пръст като част от ръката се пишела с голям ер (Ъ) накрая, затова се членува пръст – пръстът – пръсти. Интересно е също така защо не се казва “пръстове”, а пръсти, въпреки че думата днес е едносрична; защото в старобългарски език тя е имала две срички. По същия начин вятър (вятър – ветрове) в старобългарския е имала две срички, а като е изпаднал крайният ер, тя е станала едносрична и днес казваме ветрове, с -ове, въпреки че думата в ед.ч. е с две срички (вя-тър). Думата пръст със значение земя е с малък ер накрая, затова е от ж.р. и днес членуваме пръст – пръстта. От думата пръст (на ръката) прилагателното е пръстови (пр. пръстови отпечатъци), а от пръст (земя) прилагателното е пръстен (пр. пръстена паница).
3. чрез заемане на чужди думи
) и мед (металът; 
металният съд се заменя с турската дума бакър). В съвременния български език думите мед (храна) и мед (метал), за разлика от старобългарския, съвпадат в основните си форми, но наличието на малък ер (Ь) в миналото дава основание думата за метал да бъде от ж.р. Тази дума няма мн.ч. и когато образува прилагателни имена, те са различни: от мед (за ядене) – меден (пр. медена питка); ако се направи проводник от медта, той е меден проводник, но ако кажем жица, ще бъде медна жица. Езикът прави разграничение между отделните думи, защото между тях няма нищо общо; едното е вид метал, другото е животински продукт (от пчела).Думата пръст (от земята) в миналото се е пишела с малък ер (Ь) в средата, но пръст като част от ръката се пишела с голям ер (Ъ) накрая, затова се членува пръст – пръстът – пръсти. Интересно е също така защо не се казва “пръстове”, а пръсти, въпреки че думата днес е едносрична; защото в старобългарски език тя е имала две срички. По същия начин вятър (вятър – ветрове) в старобългарския е имала две срички, а като е изпаднал крайният ер, тя е станала едносрична и днес казваме ветрове, с -ове, въпреки че думата в ед.ч. е с две срички (вя-тър). Думата пръст със значение земя е с малък ер накрая, затова е от ж.р. и днес членуваме пръст – пръстта. От думата пръст (на ръката) прилагателното е пръстови (пр. пръстови отпечатъци), а от пръст (земя) прилагателното е пръстен (пр. пръстена паница).
3. чрез заемане на чужди думи
Друг начин за възникване на омонимията е чрез заемането на чужди думи. Тук има няколко различни начини:
1) когато се заеме чужда дума и тя съвпадне с домашна дума, напр. вила (лятна къща, думата е заета от итал. език) и вила (земеделско сечиво) – двете думи са съвпаднали на българска почва, но между тях няма нищо общо; те имат еднакви словоформи и са пълни омоними. Така е съвпаднала също думата стол (за сядане) и руската дума стол (от “маса”, учрежденска трапезария, място за хранене; ресторантът не може да бъде стол, но когато това е в предприятие, в учреждение, това е стол) – двете думи са съвпаднали в българския език и между тях има пълна омонимия.
2) могат да съвпаднат думи, заети от различни езици, напр. тон със значение “звук с определена височина” (пр. тонове, обертонове в акустиката) е заета от гр. език и думата тон (“мярка за тегло”), заета от фр. език и думата тон (“вид риба”), заета от турски – тези три думи в българския език са съвпаднали и се употребяват като пълни омоними. Думата блок от фр. език означава “съюз”. В българския език тя има по-широка употреба и означава “нещо, съставено от еднакви компоненти” – учениците си купуват блок за рисуване, защото във всеки елемент момент може да се отдели, защото листата са еднакви. Апартаментът е в блок, защото жилищата едно над друго са еднакви (еднаквост на сегментите). Когато се създават военните блокове, те включват държави с еднакви задължения. Когато се създават обединенията на земята, блокове, в ТКЗС-тата, е имало блокове, а сега се говори за комасация (когато се събира много земя и тя се изравнява): има еднаква обработка, еднакво засаждане – там се говори за кооперативни блокове, т.е. събрание на ниви, обработваеми земи. От това значение по-рядко се употребява глагол. В романа на Ивайло Петров “Хайка за вълци” пише: “ТКЗС-то блокира земя.” (направи я на блокове, събра я в блок) От английски език обаче, е заета думата блок и тя означава “механизъм, който извършва или не извършва своята функция”. Много често от английската дума блок се употребява глаголът блокирам (“механизмът на спиране”). Така двете различни думи имат различна позиция в заемащия език, но функционират като омоними и създават два глагола – блокирам със значение “задържам, спирам действието” (по-често срещаната употреба) и блокирам със значение “правя блокове” (оказионален глагол, не се среща употребен в речта).
3) може да съвпаднат думи, заети от еднакви езици, т.е. да са омоними и в езика, от който идват, напр. думата мотив със значение “мелодия” и мотив със значение “причина” (в юридическата терминология има мотивация, мотивировка, “Той има мотив за убийство.” и т.н.); има и фолклорни, народни мотиви, т.е. “напеви, мелодии” – това е термин от певческото изкуство. Двете думи са заети от френски език. Думата нота е от латински – веднъж е със значение “музикален знак”, а другата дума нота означава “изразено мнение, становище, възражение по дипломатически път” (пр. “Правителството изпрати нота”, “Чу се вербална нота”, т.е. изразена с думи) – и двете думи са от латински език. От турски език думата топ означава “артилерийско оръдие”, но означава също и “голям вързоп от материя” (топ хартия, т.е. пакет).
4) макар и по-рядко, омоними възникват по пътя на словообразуването; тук езикът има предпазен механизъм – омонимията не обогатява езика така, както синонимията или многозначността, но и тя не пречи, защото в речта думите се употребяват конкретно и ясно. Когато се прибавят словообразувателни форманти, близки по значение, може да възникне омонимия между производни думи. Например: с представката про- се означава възобновяване или започване на действието (Детето проходи.; Петелът пропя.; Той беше болен и прогледна., т.е. възвърна зрението си; Той беше глух и прочу., т.е. започна да чува) – това са усещанията за възприятие (проходи, прогледна, прочу). Глаголът прочуя се, обаче, означава “ставам известен” – без възвратната форма прочуя означава “започвам да чувам”. Думата западам означава “започвам да падам” (когато вятърът повее, листата на дърветата започват да падат), но западам означава също “загубвам имотното си или здравословно състояние” (Градът е западнал., Икономиката е западнала., Болният е западнал., когато няма изгледи да оздравее или да се лекува). Така се получава омонимия чрез словообразуване. Глаголът допирам от една страна означава “пера докрай”, от друга страна допирам означава “поставям нещо в непосредствена близост до друго” (Допирам писалката до тетрадката.). Има т.нар. словообразувателна омонимия – връзка между думи, възникнали когато от една дума се образуват две и между тях има семантичен инвариант, но ги разглеждаме като омоними, напр. косачка (“жена, която коси”) и косачка (машина).
