НАСОКИ ЗА КОНТРОЛНОТО
ПО ФИЛОЛОГИЧЕСКИ ПРАКТИКУМ
(10.11. – 11.11.2008 г.)
ПО ФИЛОЛОГИЧЕСКИ ПРАКТИКУМ
(10.11. – 11.11.2008 г.)
1. Понятие за езикова култура
ЕЗИКОВА КУЛТУРА: част от общата култура на човека, свързана с актуализацията на изразните средства в зависимост от ситуацията на общуването (официална, неофициална), темите на общуването и събеседника
2. Връзка на езиковата култура с останалите езиковедски дисциплини:
а) фонетика: принципи на българския правопис, фонетични процеси и явления, правоговорни правила
б) лексикология: синонимно богатство, избор на лексика
в) морфология: строеж на думите; водещ в българския език е морфологичният принцип (правопис на представки и наставки)
г) синтаксис: структура на изречението и словосъчетанието, съгласуване
д) стилистика: функционални стилове – художествен, публицистичен, разговорен, административно-делови
3. Узус, норма, кодификация
УЗУС: реалната речева практика в ежедневното общуване
НОРМА: съзнателно търсено единство между конкуриращите се в узуса варианти. Нормата е официална и представителна за цялото общество. Диалектите са териториално ограничени норми. В книжовния език има дефиниция, писмена и устна норма, докато в диалектите нормата е само устна.
КОДИФИКАЦИЯ: утвърждаване на езиковите явления в нормата; показва кои форми са коректни и кои не; от 1954 г. единственият орган, упълномощен да утвърждава нормите, е Институтът за български език към БАН
Кодификаторите съзнателно утвърждават нормите на езика с оглед на: 1. историята на езика; 2. отношението език – общество; 3. решават дали една форма да се приеме като дублетна, така че да не се изгуби етимологията на думата (връзката й със значението).
4. Условен правопис и редукция
УСЛОВЕН ПРАВОПИС: езиково явление, при което условно се изписва една буква, а се изговаря друг звук; правилото е в сила при три граматически морфеми:
1) 1 л. ед.ч., сег.вр., І и ІІ спр.; пр.: чет[ъ]; вървя[ъ]
2) 3 л. мн.ч., сег.вр., І и ІІ спр.; пр.: с[ъ]
3) кратък определителен член от същ.имена в м.р.; пр.: син[ъ]; чин[ъ]; дъжд[ъ]
ПРАВОПИС:[1] съвкупността от исторически утвърдили се единни и общозадължителни правила и предписания за писане на думите; системата на българския правопис се изгражда от 5 групи правила:
1) за буквено предаване на звуковата страна на езика (фонемите) в състава на думите и морфемите – най-важната група правила
2) за слято, полуслято и разделно писане на думите
3) за употреба на малките и главните букви
4) за пренасяне на части от думата на нов ред
5) за графическо съкращаване на думите
ОРТОГРАМА: написание, при което на пишещия се предоставя избор на различни буквени възможности за означаване на един или друг звук, на един или друг начин на пренасяне на части от думата, за слято, полуслято или разделно писане, за съкращаване на думата по различен начин
ПРАВОПИСНИ (ОРТОГРАФИЧНИ) ПРИНЦИПИ: принципите, на чиято основа се изграждат правописните правила
1) фонематичен (морфологичен) принцип: писмената форма на думите се определя от фонематичния им състав, без да се влияе от временните фонетични промени при изговора им; морфемите запазват една и съща писмена форма, независимо от позиционните изменения на съгласни и гласни в различните форми на думата – силно застъпен в българския език
2) фонетически принцип: писането на думите се определя само от изговора им, следователно буквите имат за съответствия не фонемите, а звуковете; звуковият състав на думите писмено се предава във вида, в който се изговаря – слабо застъпен в българския език
3) традиционен (исторически / етимологичен / консервативен) принцип: писането на думите се определя не от съвременното им произнасяне, а от писмената им форма в миналото; налице е значително разминаване между звукове и буквен състав, между жив изговор и писмена форма – застъпен само в отделни случаи
4) смислов (семантичен / диференциращ) принцип: прилага се при уреждане на слято, полуслято и разделно писане на сложните думи, при употребата на главни букви, на диакритичен знак при й като местоимение, при членуването с пълен и кратък член; прокарват се писмени различия, които имат не фонетически, а смислови основания
ПРАВОПИСНИ ПРАВИЛА[2]: изградените въз основа на правописните принципи правила писмено предаване на речта
1) регресивна асимилация: две съседни шумови съгласни се изравняват по звучност, пр.: род – родствен (редуването на /т/ и /д/ при графично означаване на морфемата не се отбелязва), младеж – младежки; изхожда се винаги от думата, в която фонемата, влизаща в корелативна опозиция по признака звучност / беззвучност е в силна позиция; по еднакъв начин се означават както коренните морфеми, така и наставките и представките (в-, из-, над-, от-, пред-, под-, раз-, с-)
2) междусловна асимилация: промени при шумовите съгласни звукове, които засягат последния звук от предходната дума и първия звук от следващата дума, пр.: без диря – без тире, из гората – из къщи
3) обеззвучаване: обеззвучаване на звучните шумови съгласни в абсолютно краесловие, при което се получава корелативно редуване на съгласните по белега звучност / беззвучност, пр.: род – роден, град – градове
4) елизия: закономерна промяна при съгласните, която засяга преди всичко т и д в средисловие (изпадат) и краесловие; в средисловие тези съгласни изпадат, при което се облекчава артикулацията на труднопроизносими консонанти съчетания като – здн-, -ждн-, -стк-, -стн-, -щн-, -щк-, -щт- и др.
5) вмятане на гласните Ъ и Е: вмятане след изпадане на краесловните ерови гласни Ъ и Ь; редуване на /ъ/ - 0 и /е/ - 0 в словоформите на думи с вметнати Ъ и Е (бодър – бодра, бодро, бодри; вятър – вятърът, ветрове; пъстър – пъстра, пъстро, пъстри; песен – песни и др.) или при образуване на други думи от същите основи (бодър – бодрост, ободрявам; вятър – проветрявам; пъстър – пъстрее, пъстрило, пъстрота; песен – песнопойка и др.)
6) метатеза на Ъ в съчетание с Р и Л, когато Е е в позиция в между съгласни: мястото на гласната ъ спрямо р и л е обусловено от фонетичните условия и в многосричните думи се променя в зависимост от броя на съгласните звукове след съчетанията -ръ-, -лъ-;
7) редукция на гласните: изменение на квантитета и тембровия характер на глас-ните в неакцентувана позиция; позиционно обусловените алофонни редувания при А и О не се отбелязват при писане
8) ятов преглас: означаване изговора на старата ятова гласна, налагане на якането (полупрегласеният ятов изговор) от обществената практика; непрегласеният изговор се отбелязва с буква Я както в закономерните звукови облици (под ударение и пред твърда сричка, в едносричните думи и в последната сричка на многосрични думи, пр.: бягам, вятър, мятам, видял, спрял), така и в думите с незакономерен от гледна точка на фонетичната позиция изговор, напр.: живяхме, спряхме, търпяхме и др.; прегласеният изговор на ятовата гласна се означава с буквата Е (без ударение, пред мека сричка и пред съгласните ж, ч, ш, й, пр.: белило, ветрове, големец, пролет, певец, хлебар; видели, летен, неделя; грешка, лейка, пречка, смешка и пр.)
РЕДУКЦИЯ: “стесняване”, “потъмняване”; фонетична промяна в изговора на гласните, обусловена от ударението, при която широките и тесните гласни от един и същи локален ред се изравняват или силно се сближават
Фактори на редукция:
1) фактори на ударението: когато са под ударение, гласните се учленяват максимално отчетливо, ясно и чисто; когато са в неударена позиция, гласните се променят в различна степен в зависимост от близостта си до ударението
* гласни от среднозадния локален ред: <а, ъ>
- първа предударена позиция на гласните <а, ъ>; изцяло се изравняват в звук, по-близък до <а>, отколкото до <ъ>
- втора предударена, следударена позиция на гласните <а, ъ>; учленяват се в друга обща разновидност, която стои по-близо до <ъ>, отколкото до <а>
* гласни от задния лабиализуван ред: <о, у>
- първа предударена позиция: гласната <о> се редуцира по-слабо
- втора предударена и в следударена позиция: гласната <о> се редуцира по-силно
* гласни от предния локален ред: <е, и>
- неударено положение: не променят изговора си, изравняването им при изговор в неударено положение се отчита като грубо отклонение от книжовната изговорна норма
2) диалектен учленителен навик
5. Изследвания и изследователи в областта на езиковата култура:
Василка Радева, “По някои въпроси около езиковата ни култура”
Любомир Андрейчин, “На езиков пост”, “Езикови тревоги”
Стефан Брезински, “Езиковата култура, без която (не) можем”
Л. Манолова, “Езикова култура”
Вл. Миланов, ст. “Езиковата култура и речевият етикет в обучението на студентите българисти” (сп. “Българска реч”, кн. 1, 2003 г., стр.15); ст. “Три съвременни мита за езика и за езиковата култура” (сп. “Език и литература”, кн. 1-2, 1996 г.)
Вл. Мурадов, “99 езикови съвета”, “Начини за употреба на словото”
Хр. Първев, “Христоматия по езикова култура”
Петър Пашов, Хр. Първев, “Българският правоговор”
ЕЗИКОВА КУЛТУРА: част от общата култура на човека, свързана с актуализацията на изразните средства в зависимост от ситуацията на общуването (официална, неофициална), темите на общуването и събеседника
2. Връзка на езиковата култура с останалите езиковедски дисциплини:
а) фонетика: принципи на българския правопис, фонетични процеси и явления, правоговорни правила
б) лексикология: синонимно богатство, избор на лексика
в) морфология: строеж на думите; водещ в българския език е морфологичният принцип (правопис на представки и наставки)
г) синтаксис: структура на изречението и словосъчетанието, съгласуване
д) стилистика: функционални стилове – художествен, публицистичен, разговорен, административно-делови
3. Узус, норма, кодификация
УЗУС: реалната речева практика в ежедневното общуване
НОРМА: съзнателно търсено единство между конкуриращите се в узуса варианти. Нормата е официална и представителна за цялото общество. Диалектите са териториално ограничени норми. В книжовния език има дефиниция, писмена и устна норма, докато в диалектите нормата е само устна.
КОДИФИКАЦИЯ: утвърждаване на езиковите явления в нормата; показва кои форми са коректни и кои не; от 1954 г. единственият орган, упълномощен да утвърждава нормите, е Институтът за български език към БАН
Кодификаторите съзнателно утвърждават нормите на езика с оглед на: 1. историята на езика; 2. отношението език – общество; 3. решават дали една форма да се приеме като дублетна, така че да не се изгуби етимологията на думата (връзката й със значението).
4. Условен правопис и редукция
УСЛОВЕН ПРАВОПИС: езиково явление, при което условно се изписва една буква, а се изговаря друг звук; правилото е в сила при три граматически морфеми:
1) 1 л. ед.ч., сег.вр., І и ІІ спр.; пр.: чет[ъ]; вървя[ъ]
2) 3 л. мн.ч., сег.вр., І и ІІ спр.; пр.: с[ъ]
3) кратък определителен член от същ.имена в м.р.; пр.: син[ъ]; чин[ъ]; дъжд[ъ]
ПРАВОПИС:[1] съвкупността от исторически утвърдили се единни и общозадължителни правила и предписания за писане на думите; системата на българския правопис се изгражда от 5 групи правила:
1) за буквено предаване на звуковата страна на езика (фонемите) в състава на думите и морфемите – най-важната група правила
2) за слято, полуслято и разделно писане на думите
3) за употреба на малките и главните букви
4) за пренасяне на части от думата на нов ред
5) за графическо съкращаване на думите
ОРТОГРАМА: написание, при което на пишещия се предоставя избор на различни буквени възможности за означаване на един или друг звук, на един или друг начин на пренасяне на части от думата, за слято, полуслято или разделно писане, за съкращаване на думата по различен начин
ПРАВОПИСНИ (ОРТОГРАФИЧНИ) ПРИНЦИПИ: принципите, на чиято основа се изграждат правописните правила
1) фонематичен (морфологичен) принцип: писмената форма на думите се определя от фонематичния им състав, без да се влияе от временните фонетични промени при изговора им; морфемите запазват една и съща писмена форма, независимо от позиционните изменения на съгласни и гласни в различните форми на думата – силно застъпен в българския език
2) фонетически принцип: писането на думите се определя само от изговора им, следователно буквите имат за съответствия не фонемите, а звуковете; звуковият състав на думите писмено се предава във вида, в който се изговаря – слабо застъпен в българския език
3) традиционен (исторически / етимологичен / консервативен) принцип: писането на думите се определя не от съвременното им произнасяне, а от писмената им форма в миналото; налице е значително разминаване между звукове и буквен състав, между жив изговор и писмена форма – застъпен само в отделни случаи
4) смислов (семантичен / диференциращ) принцип: прилага се при уреждане на слято, полуслято и разделно писане на сложните думи, при употребата на главни букви, на диакритичен знак при й като местоимение, при членуването с пълен и кратък член; прокарват се писмени различия, които имат не фонетически, а смислови основания
ПРАВОПИСНИ ПРАВИЛА[2]: изградените въз основа на правописните принципи правила писмено предаване на речта
1) регресивна асимилация: две съседни шумови съгласни се изравняват по звучност, пр.: род – родствен (редуването на /т/ и /д/ при графично означаване на морфемата не се отбелязва), младеж – младежки; изхожда се винаги от думата, в която фонемата, влизаща в корелативна опозиция по признака звучност / беззвучност е в силна позиция; по еднакъв начин се означават както коренните морфеми, така и наставките и представките (в-, из-, над-, от-, пред-, под-, раз-, с-)
2) междусловна асимилация: промени при шумовите съгласни звукове, които засягат последния звук от предходната дума и първия звук от следващата дума, пр.: без диря – без тире, из гората – из къщи
3) обеззвучаване: обеззвучаване на звучните шумови съгласни в абсолютно краесловие, при което се получава корелативно редуване на съгласните по белега звучност / беззвучност, пр.: род – роден, град – градове
4) елизия: закономерна промяна при съгласните, която засяга преди всичко т и д в средисловие (изпадат) и краесловие; в средисловие тези съгласни изпадат, при което се облекчава артикулацията на труднопроизносими консонанти съчетания като – здн-, -ждн-, -стк-, -стн-, -щн-, -щк-, -щт- и др.
5) вмятане на гласните Ъ и Е: вмятане след изпадане на краесловните ерови гласни Ъ и Ь; редуване на /ъ/ - 0 и /е/ - 0 в словоформите на думи с вметнати Ъ и Е (бодър – бодра, бодро, бодри; вятър – вятърът, ветрове; пъстър – пъстра, пъстро, пъстри; песен – песни и др.) или при образуване на други думи от същите основи (бодър – бодрост, ободрявам; вятър – проветрявам; пъстър – пъстрее, пъстрило, пъстрота; песен – песнопойка и др.)
6) метатеза на Ъ в съчетание с Р и Л, когато Е е в позиция в между съгласни: мястото на гласната ъ спрямо р и л е обусловено от фонетичните условия и в многосричните думи се променя в зависимост от броя на съгласните звукове след съчетанията -ръ-, -лъ-;
7) редукция на гласните: изменение на квантитета и тембровия характер на глас-ните в неакцентувана позиция; позиционно обусловените алофонни редувания при А и О не се отбелязват при писане
8) ятов преглас: означаване изговора на старата ятова гласна, налагане на якането (полупрегласеният ятов изговор) от обществената практика; непрегласеният изговор се отбелязва с буква Я както в закономерните звукови облици (под ударение и пред твърда сричка, в едносричните думи и в последната сричка на многосрични думи, пр.: бягам, вятър, мятам, видял, спрял), така и в думите с незакономерен от гледна точка на фонетичната позиция изговор, напр.: живяхме, спряхме, търпяхме и др.; прегласеният изговор на ятовата гласна се означава с буквата Е (без ударение, пред мека сричка и пред съгласните ж, ч, ш, й, пр.: белило, ветрове, големец, пролет, певец, хлебар; видели, летен, неделя; грешка, лейка, пречка, смешка и пр.)
РЕДУКЦИЯ: “стесняване”, “потъмняване”; фонетична промяна в изговора на гласните, обусловена от ударението, при която широките и тесните гласни от един и същи локален ред се изравняват или силно се сближават
Фактори на редукция:
1) фактори на ударението: когато са под ударение, гласните се учленяват максимално отчетливо, ясно и чисто; когато са в неударена позиция, гласните се променят в различна степен в зависимост от близостта си до ударението
* гласни от среднозадния локален ред: <а, ъ>
- първа предударена позиция на гласните <а, ъ>; изцяло се изравняват в звук, по-близък до <а>, отколкото до <ъ>
- втора предударена, следударена позиция на гласните <а, ъ>; учленяват се в друга обща разновидност, която стои по-близо до <ъ>, отколкото до <а>
* гласни от задния лабиализуван ред: <о, у>
- първа предударена позиция: гласната <о> се редуцира по-слабо
- втора предударена и в следударена позиция: гласната <о> се редуцира по-силно
* гласни от предния локален ред: <е, и>
- неударено положение: не променят изговора си, изравняването им при изговор в неударено положение се отчита като грубо отклонение от книжовната изговорна норма
2) диалектен учленителен навик
5. Изследвания и изследователи в областта на езиковата култура:
Василка Радева, “По някои въпроси около езиковата ни култура”
Любомир Андрейчин, “На езиков пост”, “Езикови тревоги”
Стефан Брезински, “Езиковата култура, без която (не) можем”
Л. Манолова, “Езикова култура”
Вл. Миланов, ст. “Езиковата култура и речевият етикет в обучението на студентите българисти” (сп. “Българска реч”, кн. 1, 2003 г., стр.15); ст. “Три съвременни мита за езика и за езиковата култура” (сп. “Език и литература”, кн. 1-2, 1996 г.)
Вл. Мурадов, “99 езикови съвета”, “Начини за употреба на словото”
Хр. Първев, “Христоматия по езикова култура”
Петър Пашов, Хр. Първев, “Българският правоговор”
и др.
[1] вж. Върбан Вътов, “Фонетика и лексикология на българския език”, Велико Търново 1995 г., с. 94-123[2] вж. Василка Радева, ст. “Основните фонетични принципи и фонетичните закони в съвременния български език”, в: Тодор Бояджиев, Ал. Александров, “Книга за българския език”, С. 1977 г., с. 214-221
[1] вж. Върбан Вътов, “Фонетика и лексикология на българския език”, Велико Търново 1995 г., с. 94-123[2] вж. Василка Радева, ст. “Основните фонетични принципи и фонетичните закони в съвременния български език”, в: Тодор Бояджиев, Ал. Александров, “Книга за българския език”, С. 1977 г., с. 214-221
