6. СЕМАНТИЧНИ ВРЪЗКИ И ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ ДУМИТЕ
ПАРОНИМИЯ
ПАРОНИМИЯ
§. Същност на паронимията
Паронимията е с по-тясна употреба от синонимията. Паронимите са по-малко на брой и по форма са близко звучащи, но не са еднакви. Има разлика в значенията, т.е. те не се отнасят към един и същ денотат, така че не бива да се заместват (което ги разграничава от синонимите), но някои от тях са образувани с деривационните средства на езика ни и всъщност представляват еднаквокоренни думи, образувани с една и съща дума, с различни форманти, което предполага, че между тях има известна близост. Но основното, което ги определя като пароними, това е възможността или по-скоро забраната, невъзможността, да се употребяват една вместо друга. Например: думите стилен и стилистичен; стилистичен се отнася към стилистика, пр. Ако имате речник по стилистика, можете да направите стилистичен анализ на дадена дума. Можем да говорим за стилистична натовареност на една дума, която има конотативно значение и изразява загриженост, ласкателност, гальовност – това е стилистична характеристика. Думата стилен (пак от стил, стилистика) се отнася само до стил; но стилът не като характеристика на езика на художествена творба, а стилът въобще като идентификация на поведение, на изграждане на образ – той може да бъде материален, напр. можем да кажем стилна сграда, стилно поведение, стилен човек (в обноските си, който знае как да се държи в определена ситуация). Но стилът може да се маркира и човешко поведение, и строеж на сграда, и изграждане на цял град (В центъра на този град цари разностилие.; Не е стилна сградата, която е построена съвсем различна от съществуващите вече сгради. В литературата говорим за стилистични похвати, но можем да говорим и за различни стилове: публицистичен, художествен, разговорен стил. Двете думи са пароними, защото те звучат приблизително еднакво, образувани са от една и съща дума със средствата на един и същ език (не заета и домашна дума), но не предполагат взаимна употреба.
Думите поетичен – поетически: изучават се поетически произведения (тези, които се отнасят до поезия: ода, сатира), но може да кажем за някого, че има поетичен стил (витиеват, емоционално наситен) и можем да кажем, че разказът на даден автор съдържа поетика и той е поетически. Казва се поетически жанрове, но поетичен език. Двете думи са по произход сходни, но не са еднакви.
Думите книжен – книжовен: книжовен е свързан с книжнина (пр. книжовни школи), но книжен може да се употреби в съчетания като напр. книжен пазар (продаване на книги), но книжен може да означава и ‘хартиен’ (пр. книжен плик, книжна кесия); книжен може да означава ‘хартиен’, но може да означава и ‘книга’ (печатното изделие); книжовен обаче не може да означава ‘хартиен’.
Паронимията като лексикално явление представлява връзка между думи, които не само си приличат по звуков състав, но въпреки семантичното различие, имат някаква семантична близост; т.е. в семантиката имат и близост, и различие, а също и във формата си. За тях е характерно, че поради незнание може да се употре една вм. друга, но това е грешка. Например: недоумение – недоразумение; недоумявам значи ‘не разбирам нещо’, ‘не достига до ума ми’, напр. Недоумявам как студентите не могат / не искат да разберат това и това., Студентите недоумяват защо преподавателите искат от тях това и това. Т.е., аз мога сам за себе си да недоумявам и да изпитвам недоумение, почуда, неразбиране, неяснота; недоразумението обаче предполага отношение между повече личности: човек сам по себе си не може да изпита недоразумение. Недоразумението възниква при общуване на повече личности (комуниканти). Казваме между тях има недоразумение (от руски разумеется означава ‘разбиране’): единият разбрал едно, другият разбрал друго; различно разбиране. Не мога да кажа Имам недоразумение по въпроса..., между хората може да има недоразумение. Не мога да кажа Между тях има недоумение. Недоумението се отнася до възприемането на даден факт от отделната личност. Когато двете думи (недоумение – недоразумение) се заменят една с друга, се получава неточен израз.
§. Погрешната употреба на чуждите думи
Двойката методичен – методически: когато са образувани прилагателни от една и съща основа със суфикса -ен и суфикса -ски, когато има паралелно образýвания, едното е качествено прилагателно, а другото е относително. Например: ръководството на нещо може да бъде методично, когато то почива на някаква методика, методи на изследване, напр. “Той методично разработва темата всеки ден, като отделя време – ходи и събира материали и т.н.” (т.е. той се подчинява на определена метóда). А методически се отнася до методика, напр. Тук на нашия етаж има методически кабинет. – кабинетът не е методичен, а методически; Катедрата по методика може да обхваща преподаватели, които не преподават методично или не ръководят методично, въпреки че са методически подготвени, т.е. те изучават методика – дисциплините са методически, а методично може да бъде поведението на човек, ръководството, да почива на определена методика. Човек трябва да има методичен подход към нещата, а не методически.
Двойките поетичен – поетически; моден – модерен: двете думи са от френски, но едното е modern и е запазено в модерен, а другото е moda и от него се образува на българска почва моден. Модно увлечение означава ‘увлечение по някаква мода’. Може да се каже “Той е модерно облечен.” – това е пак мода, но тя се отнася до стила в облеклото. В тази двойка (моден – модерен) едната дума е минала през френското си звучене, а другата е побългарена (от мода – моден).
Друг случай, в който се заема чужда дума и тя не се разбира добре поради т.нар. народна етимология, тя се преосмисля и се разбира според представата, която носителите на езика си изграждат. Например: съществува дума консул – в дипломатическите отношения освен посланик, заместници, има и консул; когато се заема думата юрисконсулт (в смисъла й се съдържа ‘юридическа консултация’; това означава ‘юридически консултант’) – всички българи са започнали да казват, че ходят при юрисконсул, защото [по звучене] го свързват с думата консул. Хората попълват документи и казват: Сега трябва да отида при юрисконсул. – такава дума няма, има юрисконсулт.
Когато става въпрос за реабилитация и рехабилитация – и двете думи са заети от латински; има смислова съотнесеност, има и сходство в звученето, но когато говорим за ‘възвръщане на авторитета на един човек’, това е реабилитация, а рехабилитация е ‘процедура след боледуване’. Сега обаче на българска почва се употребява думата рехабилитация и с още едно значение – за реконструирането на стара сграда, което вече не е правилно. Старите сгради се ремонтират. Рехабилитация и реабилитация би трябвало да се отнасят към ‘възстановяване на човек, на живи същества’, като реабилитация може да бъде ‘възстановяване на…’ достойнството, на авторитета на човек или на обществена организация (структура), на положение в обществото. Реабилитира (възвръща) се това, което е било отнето на човек като морална, като духовна щета; докато рехабилитацията се отнася до ‘оздравителна процедура’.
Управа и оправúя са две български думи, като и двете са образувани от глаголите оправям, управлявам, но управа е с по-конкретно значение, пр. местната управа (т.е. хората, които управляват). Думата оправия е абстрактно съществително и означава действие. Обикновено казваме няма оправия (т.е. няма оправяне, не е възможно да се разреши въпросът).
Погрешното заменяне на една дума с друга е възможно при паронимията, защото тези думи са еднакви части на речта. Когато думите са чужди, напр. пленер – пленум, лабиален – лабилен (лабиални са устнените съгласни, а лабилна е психиката на човек, т.е. нестабилна); или в обикновения разговорен език, двойки като шунка – шумка (шунка идва от немското Schinken, което означава ‘сланина’; шунката е месо, приготвено със сланина) – на някои места казват шумка, защото се реже на тънки листа, като шума – това е народна етимология, когато едната дума се заменя с другата.
§. Употреба на паронимията
Паронимите се разграничават и не бива да се допуска замяна помежду им. Напр. когато има празник, той се посреща, пр. посрещане на годишнина, посрещане на юбилей, но доскоро погрешно се е употребявал вм. посреща, глаголът среща, пр. среща на юбилеите. Срещата предполага две субстанции да се движат една срещу друга, пр. Срещам някого (той идва към мен, аз вървя срещу него). На гарата хората се посрещат (предполага се, че ние се движим към хора, които са там и ни чакат, като нещо дадено), а среща е, когато хора са се уговорили да се срещнат.
Двойката призвание – признание: човек може да има или да няма призвание, т.е. дар, способност нещо да върши / да постигне (пр. Той е лекар по призвание., т.е. роден е за това, попаднал си е на мястото), а думата признание идва от призная (‘считам някого за нещо’); човек може да е с призвание и никога да не получи признание, т.е. другите да не изразят положително, благодарствено отношение към него.
Двойката завоюва – извоюва, пр. Той завоюва / извоюва успех. – успехът се извоюва, тъй като за да се постигне, за него човек се бори с други, конкурира се. Успехът не е нещо дадено, което си съществува a priori, а нещо, което ако се постигне, го има, ако не се постигне, го няма, затова той се извоюва. Позицията съществува и може да се каже: Той извоюва успех, защото постигна първото място в класацията. – мястото си съществува, то е дадено.
В художествената литература се използва като стилистичен похват парономáсия (парономасúя) – това е стилистична фигура, когато съзнателно се заменя една дума с неин пароним, или се образува дума по модел, за да се постигне стилистичен ефект. В този случай съзнателно се търси или се създава пароним, за да се постигне хумористичен ефект.
Напр. умен – умствен: умен е качествена характеристика; всеки човек има умствени възможности, това е относителното прилагателно – тези възможности могат да бъдат бедни, богати, развити, неразвити, но всяко живо същество има ум (дори животните) и умствени заложби, но не всички са умни. Думите умен и умствен не могат да се заместват, но у Чудомир срещаме: “А пък то едно умствено куче – гледа те и – ха, да те заговори!” (стилистична фигура) У Радой Ралин се среща замяната на очевадно вм. очевидно (думата е образувана оказионално), но тази дума изглежда се е харесала и е добила гражданственост – на нещо, което е явно до там, че се казва ще ти извади очите, се използва очевадно.
От ваксаджия се използва наваксаджия (по времето, когато по празниците се почива, дните после се наваксват, отработват се); наваксвам идва от ‘прибавям допълнително’.
От статистика – стъкмистика (когато данните се нагласят).
От увертюра (глагола увъртам) – увъртура. Тук се разместват части от думи, за да се образува нова дума, нарочно се създават; напр. от времетраене – бреметраене. По място в системата това са оказионални думи, но те са образувани по модел на дадена съществуваща дума и двете (времетраене – бреметраене) са пароними – изразяват различно значение, но имат нещо общо във формата (звученето) си.
Паронимията няма такова значение, както синонимията, но тя съществува във всички езици. Най-вече се създават близки по звучене и по значение думи, без да са синоними, които трябва да се знаят, за да не се смесват. Например: в академичните среди не се различават и изглежда ще се заличи разликата между академичен и академически; академичен е свързан с академизъм (качествена характеристика). Казваме В Университета цари академичен дух / академична атмосфера.; Ректорът произнася академично слово., Този преподавател има академично поведение. (изисква от студентите, но не ги обижда, отнася се към тях като с колеги, зачита мнението им – това е академизъм, академично отношение). Всички структури обаче (съвети, ръководства) са академически – те се отнасят до ръководството. Думата академически отначало е означавала ‘това, което се отнася към академия’, но по-нататък се развива значението й ‘това, което се отнася към университета’ – академически означава ‘университетски’, но се отнася до ръководството на университета (пр. академически структури, академически звена, академически съвет).
Двете думи (академичен – академически) се разграничават, както факултативен и факултетен – генетически двете думи са от латински произход; университет идва от универсален и означава ‘висше училище, където ги има всички възможни специалности’. Когато са възниквали университетите, всички възможни науки, по които може да се получи висше образование, са се обхващали в един университет. Първо са възникнали хуманитарните факултети (Философия, Филология, История). В този университет младият човек постъпва и избира какво да учи (това е факултативно) – той не завършва всички науки в университета.
В университета са обособени факултети, където се изучават конкретно и са структурирани основните видове науки. Университетът е структура, която обхваща факултети – човек в университета избира факултет. От там са останали факултативни дисциплини, които студентите избират. Сега те са разграничени от избираемите дисциплини, защото избираемите са свързани със специалността, докато факултативните не са и затова те са по желание (могат да се изберат или не).
Студентите имат факултетни номера, от названието факултет, което не означава “избираем”, а се отнася до факултета – определя мястото на студента във факултета. Номерата са факултетни, ръководството е факултетско, но между факултетен и факултетски разликата вече се е заличила и днес спокойно се казва “факултетски съвет”, а не факултетен съвет. При някои от двойките думи няма противопоставяне на тези суфикси (-ен и -ски), но при други те се различават.
В академичните среди се употребяват още две думи, които са пароними – те се употребяват погрешно една вм. друга и дори в документацията на университета не се разграничават: изборен – избираем. И двете думи са сродни, защото имат корен бор и представката из-, но едната дума е образувана от глагола избирам; избираеми са дисциплините, но математиците и до сега ги наричат “изборни дисциплини”. Дисциплината е избираема, а не изборна, защото е налице програмата и човек я избира или не – тя може да бъде избирана; ако не се избере, дисциплината си остава, но не се чете. Напр. на студентите се предлагат пет избираеми дисциплини, но те ще изберат две – другите си остават като дисциплини, може да бъдат избрани. Това е един съществуващ обект, една даденост, която позволява да бъде избирана, но може и да не бъде избрана. Прилагателното изборен идва от избор и означава ‘който се отнася до избор’. Например: Ректорът / Президентът е изборна длъжност, той се избира чрез избор. Ако изборът не даде резултат, Ректор / Президент няма. Избор означава ‘резултат от избор’. Длъжностите са резултат от избор и ако няма резултат, наново се прави избор. Не може да се каже “Директорът на училище е изборна длъжност, но и кметът е изборна длъжност; избори се проведоха, няма кмет; кмет ще бъде назначен.” За изборните длъжности (кмет, министър, президент, ректор) трябва да се предлагат избираеми личности, т.е. личности, които има вероятност да бъдат избрани. Поради това е неоснователно да се казва, че има “изборни дисциплини”: дисциплините са избираеми.
Изразът свободно избираем е тавтология, защото изборът предполага свобода. Говори се обаче за свободно избираеми и задължително избираеми дисциплини. Щом човек е направил избор, пр. да учи дадено нещо, той вече не избира дали да се явява на изпити, или не – той е длъжен да се явява. Дисциплината е избираема, когато се кандидатства за нея; но след това става задължителна. Затова изразът задължително избираеми е nonsense – такова съчетание не бива да има.
Паронимите са много интересни, защото умелото им създаване и използване раздвижва езика, обогатява го. От друга страна неумелото им използване показва ниска езикова култура. Има издаден Речник на паронимите, но там авторите са се постарали толкова много да покажат, че в българския език има много пароними, че са посочили и имена, които едва ли някога ще бъдат погрешно заменени, пр. възможна е замяна при фон – фонд, кампания – компания; но при ректор – лектор – не (това са термини, които принадлежат към лексиката на висшите образователни училища; който си служи с думата ректор, никога няма да замени думата ректор с лектор, или ректорат с лекторат).
ЛЕКСИКО-СЕМАНТИЧНА СИСТЕМА НА ЕЗИКА
В самото название “лексико-семантична система” е вложено разбирането за системен характер на лексиката. Когато говорим за речников състав, имаме предвид съвкупността от номинационни средства, организирани по фонологични, словообразувателни, номинационни закономерности, без да се експлицира връзката между тях. Това е речниковият състав – количеството думи, с които си служим. Използва се още терминът речник (речник на българския език).
Когато говорим за лексико-семантична система, разбираме резултата от сложно взаимодействие (връзка, взаимовлияние) между думите и най-вече между техните значения – не толкова между фонетичното им звучене и морфемния състав или номинационната функция, а тяхното значение, което се разкрива както в парадигматичен план, така и в синтагматичен аспект. В парадигматичен план думите може да се противопоставят по значение (но да имат еднаква форма), може да имат еднакво значение (но различна форма), могат да имат една форма и много значения (многозначните думи), а при паронимите може да имат близки и близки, но не еднакви значения. В синтагматичен аспект / план думите реализират своето значение (нюанси) благодарение на това, че се съчетават с други думи.
Една от характерните черти на думата е възможността й да се съчетава с други думи. В речта думата се употребява само в съчетание с други думи – не с други морфеми или с други фонеми, а с други думи. Думата се възпроизвежда и когато съществуват възпроизводими съчетания, които не се образуват наново, ние ги разглеждаме като фразеологични единици, равни по функция на отделна дума, напр. излезе ми от ума (забравих).
Към лексико-семантичната система се отнасят семантичните отношения между думите, групировките на думите помежду им и най-вече семантичното вариране на думите в речта – това е лексикалната синтагматика. Когато думата се употреби в речта, тя непременно е свързана с контекст и тогава участва в речта, в изграждането на съобщение, само с едно от своите значения. Затова казваме, че в речта многозначни думи няма; в речта всяка лексикална единица се употребява само с едно значение.
§. Контекст на употреба на думата
Многозначните думи запазват звученето си, но варира тяхната семантика, което означава, че запазват и някакъв семантичен инвариант (компонент, който се възпроизвежда). В литературата за отделните значения на думата се говори за отделни лексико-семантични варианти, защото сам по себе си всеки вариант разкрива отделно значение и в речта функционира като самостоятелна дума. Например: гледам филм означава ‘възприемам зрително съдържанието на нещо’. Има някакво допълнение, което разкрива, което изисква от многозначния глагол гледам да участва в речта само с един от лексико-семантичните си варианти. Ако кажа гледам навън и определя само посоката, или гледам разсеяно, гледам през прозореца – обектът е посочен и тогава не е задължително да осъзнавам това, което възприемам. Може да гледам и да мисля за нещо друго, т.е. да гледам, без да фиксирам, без да отделям някакъв обект и да насоча вниманието си към него. Но ако кажа гледам филм, гледам изложба, гледам дървото – има един обект и тогава вече зрителното възприятие остава като инвариант, но се включва елементът осъзнаване (насочвам вниманието си към това, което гледам).
Ако свържа глагола гледам с друг глагол и съюза да, пр. гледам да... свърша навреме, гледам да... стигна навреме, гледам да... не стъпя в калта, гледам да... не пресека на червено – това е синтактичен контекст; това е задължителна конструкция, която изисква друг лексико-семантичен вариант от глагола гледам – не само 1. възприемам зрително, но и 2. внимавам (нещо да се или да не се случи), пр. гледам да... стигна навреме, гледам да... напазарувам набързо. Трябва да следва да-конструкция с друг глагол – това е синтактичен (задължителен) контекст; тогава се разкрива лексико-семантичния вариант ‘внимавам, обръщам внимание на...’. В този случай на помощ идват синтагматичните връзки на думите.
Когато се реализират отделни лексико-семантични варианти в речта, те не се пресичат и се разграничават, като се постига яснота, точност на речта именно поради контекста. Тук говорим за лексикален, семантичен или синтактичен контекст, както в случая с гледам да..., защото на да-конструкция с глагол отговаря един синтактичен контекст, който разкрива определено отношение. Ако кажа говоря му да направи нещо, това дателно местоимение (му) означава ‘въздействам чрез говорене’; но ако кажа говоря... и прибавя някакво наречие (бързо, бавно, ясно, неточно, тихо, високо), това е ‘произнасям думи, артикулирам думи’.
Под контекст разбираме най-малкия необходим минимум от думи, връзки или конструкции, които са достатъчни, за да разкрият отделното значение на думата. Ако кажем слънцето грее, тук се разкрива значението ‘отделя топлина’, но ако кажа Грея си чая на котлона или Грея си ръцете на радиатора, това не означава “отделям топлина”, защото има допълнение (грея [нещо]) и това означава ‘повишавам температурата на нещо’. Различно значение имат печката топли и топля вода или топля си ръцете, но отделянето на топлина стои в основата на глагола. Това са т.нар. необходими лексикални, граматични, синтактични връзки.
Глаголът имам: ако следва название на роднинско отношение, тук не е важна синтактичната връзка, не е важна и лексикалната (да бъде същ. име), а тук контекстът е семантичен: съществителното да означава ‘лице, което е... [в роднинско отношение]’. Това е минимален семантичен контекст: имам брат, имам сестра, имам баба, имам дядо, имам внук, имам син и т.н.
Думите при разкриване на отделните семантични варианти имат тази способност да снемат, да свалят, да отстраняват многозначността и да дават възможност на думата да се употребява само с един лексико-семантичен вариант. Тези отношения и връзки определяме като синтагматични, защото чрез тях думата се съчетава с други думи, а съчетанието на думите се нарича синтагма.
§. Системният характер на езика
В лексико-семантичната система на езика, която се разграничава от фонематичната напр., 1. има неопределен брой единици – никой не може да каже с колко думи си служи; тази система е отворена, тя не е изградена от крайно число единица; 2. тази система е динамична – затова не може да говорим за връзки и отношения, които да обхванат абсолютно всички думи от лексикалната система.
Това, което ни дава право да говорим за системен характер на лексиката, са от една страна нейните синтагматични връзки – можем да определим правила, по които те съществуват или да обобщим как се употребяват думите, а освен това в рамките на тази макросистема се оформят отделни по-малки микросистеми, субсистеми, при които може да се набележат по-конкретни връзки и отношения и тези връзки може да се изчерпят докрай. Така е напр. в тематичните групи – във всеки език може да се изчерпят докрай напр. глаголи, свързани с дейността на човека в битовата сфера (става, ляга, яде, пие, ражда се, умира и пр.), стига да се намери точен критерий, по който да се определи каква лексика ще бъде. Същото може да се направи и с менталните глаголи, глаголи за възприемане (перцептивни глаголи – зрително, слухово, тактилно). Тези думи може да се изчерпят докрай; те дават възможност да бъдат изучени и да бъдат характеризирани по отношение на своите връзки и отношения.
По отношение на синонимите: за всеки синоним има изработени синонимни гнезда и речници. Това е също вид системно отношение. Паронимите, антонимите, омонимите също са системни отношения в лексиката. Освен това има лексико-семантични групи, които са организирани около значението на една многозначна дума или дума, която означава родово понятие – там са включени всички видове понятия. Например: обработвам земя и ора (един глагол); но обработването на земята включва още много видове действия, които ние не знаем, защото не се занимаваме с обработване на земя. За домашните животни може да се образува друга тематична група, където ще се включат всички думи, които назовават животни, отглеждани от човека, опитомени като домашни.
Когато говорим за лексико-семантичната система на езика, имаме предвид тези по-малки субкатегории, субсистеми, които могат да обхванат безкрайно число думи. Обособено място заемат напр. всички производни думи, които имат повече връзки и отношения, защото освен, че имат денотативно значение (назовават предмет), те имат и десигнат, и в същото време се отнасят към други мотивиращи (произвеждащи) думи, употребявани в езика, защото имат общ семантичен обем. Например: от глагола учи може да се образува учител, ученик, училище, учебник, учителство, ученически, науча, поуча, зауча, научка (в диалектите това означава ‘привичка; нещо, на което съм се научил’), учебникар, учебникарски и т.н. – всички тези думи образуват едно словообразувателно гнездо и в него може конкретно да се покаже / разкрие коя дума от коя е образувана. Напр. думата ученичка не е образувана от уча, а е от ученик; ученик е от уча.
§. Класове думи според денотативната и десигнификативната им функция
1. Пълнозначни думи
Изучаването на думите с оглед на тяхната отнесеност към извънезиковата действителност традиционно дава основание да се обособят няколко класа думи, в зависимост от способността им да съвместяват денотативната си и десигнификативна функция (денотат – десигнат). Според тази си функция във всички езици, в това число и в българския, най-голяма част от лексикалната система заемат т.нар. лексикално пълнозначни думи. Те имат пълна семантична структура; имат предметно значение (отнасят се към факт от действителността) и изпълняват едновременно и двете функции: сигнификативна и номинационна.
Когато кажа дърво, аз мога да назова всяко дърво по света, но ако виждам през прозореца едно определено дърво, това е денотативна функция (наличие на конкретен предмет). Когато този предмет го включа в цялото понятие за определен вид растителност, мога да кажа, че дърветата биват такива и такива (иглолистни, широколистни, декоративни, дълготрайни, плодородни) – всичко това мога да изразя, защото дадената дума означава и самото понятие (има сигнификативна функция, има свой десигнат – това е понятието [за този тип растителност]), има и свой денотат (отделния предмет, който назоваваме). Това са пълнозначните думи: те са най-много и сред тях най-много са съществителните, защото човек най-лесно създава понятие за това, което непосредствено наблюдава; обобщава, абстрахира, но преди всичко възприема със своите сетива. Също и действията – човек ги извършва, осъзнава ги; осъзнава и признаците, които се приписват или които се носят от предметите, затова тези пълнозначни думи имат за референт (съответствие) клас предмети. Ако кажа детето учи, това може да означава, че 1. то ходи на училище и усвоява определени знания (обобщено значение); 2. ако видя конкретно дете, което е разтворило учебник и чете учебника, то възприема конкретен текст, написан в учебника (конкретно значение) (пр. Изглежда, че учи, защото гледа учебника.)
2. Непълнозначни думи
Друга категория образуват т.нар. лексикално непълнозначни думи, които нямат смислова структура и изпълняват в системата на езика само номинационно-опознавателна функция. Нямат смислова структура, защото не може да се употребяват с повече значения (пряко, преносно и т.н.). Тези думи имат единичен референт – те не означават клас предмети, а един предмет. Това са напр. собствените имена, които не означават понятия, а назовават единичен предмет. Едно е да се каже река (‘воден басейн с определена форма, дължина, в който водата непрекъснато се движи в определена посока’), друго е да се каже Искър (не може да се каже “един Искър”, “два Искъра”, защото това е една определена река).
Друг пример: град и Варна; град е нарицателно име с двустранна функция, сигнификативна и номинативна, а Варна има само денотативна функция, т.е. само назовава, диференцира, разделя единичен референт.
3. Думи-заместители
Третият клас са думи, словесни знаци, които нямат собствено предметно-логическо съдържание в основата на лексикалното си значение. Това са думи-заместители, които в зависимост от контекста имплицират названия на предмети, лица, места, направления, действия и т.н. Тук спадат всички местоимения и местоименни наречия. Например: в качеството си на говорещ, ако употребя местоимението аз, то ще замести моето собствено име. Всеки човек, когато говори, може да замести своето собствено име с аз; аз е равно на всяко лице и тогава аз се дефинира като ‘всяко лице, което в момента говори и може да нарече себе си аз’. Тогава аз имплицитно ще означава ‘говорещо лице’, но това лице може да бъде всеки.
Ако кажа Тук поставям тебешира, за мен това тук е мястото, близо до мен. Ако някой каже Аз поставям чантата си тук, тогава тук ще бъде всяко място, което е близо до него и се противопоставя на там (отдалеченото място). Лексикалното значение на тук и там се изгражда чрез отношение към говорещия. При двойката сега – после отново значението зависи от отношението спрямо настоящия момент. Тези думи заместители добиват конкретното си значение само в зависимост от контекста. По същия начин стоят нещата с местоименията (аз, ти, той и т.н.): референтът може да е един и същ (ти), но отношението към него е различно. Направлението ляво – дясно също е съотносително.
Това са думи, които нямат собствено предметно-логическо съдържание, но го получават чрез контекста.
4. Свързващи знаци (служебни думи)
Това са словесни знаци, които получават своето съдържание при синтагматично функциониране, в зависимост от съчетаващите се с тях думи. Това са т.нар. свързващи знаци (служебни думи), които най-често изразяват връзка или отношение, но им е необходим синтагматичен контекст, а не логически: когато кажа тук, отнасям това тук към себе си, който говоря (логическо отнасяне), но когато кажа и, това е съюз, необходима е синтагматична употреба, съчетаване с други думи, за да разкрие значението си.
Най-общо това са съюзите и предлозите. Съюзите свързват – две действия, две обстоятелства, две съществителни, две качества, два глагола; необходимо е да имат широк контекст, синтагматично експлицирана връзка. Служебните думи имат определена функция, която изпълняват, но не можем да докажем тяхното значение само по себе си: ако употребя самостоятелно съюза и, никой не може да докаже дали той свързва две съществителни (субстанции) или две качества, или две наречия; необходим е контекст. Предлозите се свързват главно със съществителни (по-горния ред е елиптичен израз); важно е присъствието на субстанция. Предлозите се свързват с различни съществителни, но могат да изразят и отношение към време, място, друго обстоятелство (на принадлежност, качествена характеристика и т.н.).
Така думите се характеризират с оглед на референцията им към извънезиковата действителност (пълнозначни и непълнозначни). Вторият критерий, по който се диференцират, е с оглед на функцията им в речта: дали те самостоятелно имат предметно-логическо съдържание и изискват от другите думи да се съобразяват с тях (пр. думите, които означават субстанция, изискват думите, които означават качествена характеристика, да се съобразяват с тях; думата книга има характеристика на женсколично име и прилагателното трябва да се съобрази с нея). Погрешно се казва, че “съществителните и прилагателните имат род”: род имат само съществителните, а прилагателните се изменят, за да се съгласуват със съществителните, защото в обективната действителност качествата са носени, те принадлежат на субстанцията; те не съществуват като самостоятелно витаещи около нас. Когато искаме да потърсим техния носител и да ги разглеждаме като качествена субстанция, образуваме абстрактни съществителни, но ги наричаме “абстрактни”, защото са абстрахирани от своя носител. Когато кажа доброта, вече не мисля на кого принадлежи тя, защото това е качество на добър, взето само за себе си. И все пак не можем да мислим, че един неодушевен предмет (пр. жилищен блок) притежава доброта, защото добротата е човешко качество. Добър е с действията и постъпките си човекът. Думата красота обаче изразява създаване на естетическа наслада и тя може да е и за неодушевени предмети: красотата може да я носи човек, може да я носи и неживо същество.
