ФИЛОЛОГИЧЕСКИ ПРАКТИКУМ
/упражнения ІІІ, ІV група/
/упражнения ІІІ, ІV група/
Проф. Владко Мурдаров
* дългогодишен професор, който работи в полето на българския език
* разглежда въпросите на езиковата култура в различни рубрики, както и от малкия екран
* един от най-добрите ни преводачи от немски език, получил редица награди, включително международни
* преподавател в специалност Немска филология, който години наред учи студентите как правилно да си служат не само с немския, а най-вече с българския език
* главен редактор на сп. “Български език”, което е един от академичните форуми, в които публикуваме своите разсъждения в областта на езиковата култура
Състояние на съвременния български език през последните 20 години: най-интересните теми и проблеми в българския книжовен език
От последните 20 години може да се говори за 20 големи проблема в състоянието на книжовния ни език.
§. Разрушаването на нормите
§. Разрушаването на нормите
През 1989 г. се прави много голямо усилие за разрушаване на всички съществуващи норми. В много от случаите нови норми изобщо не са били създадени. Всички хора са започнали да пишат и да си говорят както искат. Дори днес могат да се чуят в говоренето на публичните личности всякакви диалектни особености, както и жаргонни форми. Това е кошмарно за професионалното ухо на филолозите. Ужасяващо е и онова, което може да се прочете, тъй като още през 90-те журналистите решават да се освободят изцяло от онзи предишен стил (преди всичко административно-делови), налаган дотогава, при което вкарват много от езика на улицата (пр. много турцизми в началото), за да оцветят речта си. Днес във вестникарския език вече няма много турцизми, но за сметка на това точно конструкциите от жаргона са налице. Още тогава определени хора имат претенцията да са създали нов език. Петьо Блъсков твърди, че той е решил да се пише по този начин.
Тогава се смяташе напр., че заглавието във вестника не трябва да бъде цяло изречение. Интересно е също явлението с обратния словоред на изреченията във вестниците: нормалното изречение започва с подлога, а това – с допълнението, тъй като авторът е решил, че по този начин повече ще привлече вниманието. Интересни са също изречения от типа: Русия ни спира газта, май – това е стилът, който успява да се наложи; или, Русия ни спира газта? – формулираш нещото и тъй като не си съвсем сигурен, все пак поставяш въпросителен, с което казваш, че може би не е така – това е нова тактика за бягство от категоричност. По този начин са започнали да оформят речта си както в печатните, така и в електронните издания.
1. Правописна норма
Около 2000 г. един австрийски професор излиза с предложение, че българите трябва да се откажат от кирилицата и да преминат изцяло на латиница. Това екстравагантно предложение на проф. Ото Кронщайнер не се приема, защото веднага се намират патриоти, които да кажат, че такова нещо не е възможно. Дори ако за момент се остави настрана неприятното чувство, което предизвиква този въпрос за преминаването към латиница, има и друг един много важен въпрос към проф. Кронщайнер: той ли ще осигури средствата, за да може цялата литература, която съществува, да бъде обърната от кирилица на латиница?
1.1. заместването на кирилските букви с латински
Цялата дискусия около премахването на кирилицата поставя изобщо въпроса какво да правим с латиницата, дали изобщо да я допуснем в нашите текстове? Днес особено за нуждите на комуникацията без латиницата не може да се мине. Въпросът е обаче, че латиницата се употребява успоредно с кирилицата и то само за нуждите на комуникацията. Напоследък от Софийска община са решили, въз основа на всички препоръки, които са им дадени, да започнат да изписват имената на улиците не само на кирилица, но и на латиница. Във връзка с това възниква и другият голям проблем: при записването на имената, по какъв начин точно ще се представят специфичните кирилски букви (ж, ч, ш, ъ). Точно при ъ колебанията са били сякаш най-големи. До 1989 г. в България действа, според която по чешки и сръбски модел се изписват имената с помощта на диакритичните знаци (ž – ж, č – ч, š – ш). Преди 3-4 години Николай Василев наложи изработената от Българската академия система, при която тези букви се изписват, като се използват английски комбинации. Днес вече имам единна норма при изписването на българските имена на латиница.
Голям проблем е било българското ц: на бутилките на бира Каменица все още в надписа ц се предава с tz (Kamenitza), а препоръката е ц да се изписва с ts. В началото е имало предложение ц да се представя с с [це], но се появява рискът с да се прочете като [ка].
При ъ се възприема предаването с а. До 1989 г. ъ се е представяло както в румънския, с ă. Диакритичните знаци обаче се премахват, тъй като и компютърът не ги приема; наложена е употребата на комбинации от по две (ж, ц, ч, ш), дори три букви (щ). При възприетата система обаче има две кирилски букви (й, ь), които се представят с една и съща буква от латинския (y). Това означава, че при следващите поколения съвсем сигурно първата буква, която ще отпадне от българската азбука, ще бъде ь. Поначало тази буква не бележи отделен звук, а се използва само за означаване мекостта на предходната съгласна. Съвсем нормално е да си представим, че някога на мястото на ь навсякъде ще се пише й (Колйо, Пейо). Правилото кога да се пише йо и кога да се пише ьо се е спазвало много стриктно до 1989 г.
При първия ни демократично избран президент Жельо Желев, родом от с. Веселиново, Шуменско, служителката, като му записвала името, написала Желю. Никой не се е решил да отиде да му каже, че името му би трябвало според правилата да се записва с ьо (Жельо). След това се появяват имена като Колю, Кръстю и др. По този начин правилото, което дотогава се е спазвало от всички, престава да важи. Приема се, че специално по отношение на това как да изпиша своето собствено име, аз имам пълната свобода да посоча по какъв начин да бъде представено то. Препоръката за изписване на името Мая е с я, но често пъти под влияние на руски Мая става Майа и ако трябва да се прочете, то би звучало не [майа], а [маийа].
През последните 3-4 години непрекъснато се говори за транслитерацията, но въпреки това хората много се колебаят и не знаят дали става въпрос за транслитерация в случая, или транскрипция? При транскрипцията се изписва дадено име така, както то се изговаря, докато при транслитерацията се записва името буква според буква. При ц, например: прецедател или председател; децки или детски; грацки или градски? При замяната на кирилицата с латиница тук може да се стигне до грешки.
Специално за България има проблем, защото когато се представя ъ, то се изписва с u, а не с а: Bulgaria [бългериа], а не Balgaria [българиа]. При думата България има още един проблем и това е финалът: [iya] или [ia]? Същото важи и при името Мария. Тези думи са изключения. Когато завършекът на кирилица е -ия, на латиница трябва да бъде само -ia.
1.2. променливото Я
Това правило съвсем последователно трябва да се спазва от 1945 г. насам. Това правило е хем правописно, хем правоговорно. Днес се забелязва, че хората не го спазват и настъпва следното странно явление: хората от западна България, които последователно екат, в много случаи казват цял – цяли (вм. цели); пял – пяли (вм. пели); или пък пел – пели; цел – цели; бел – бели; хлеб (вм. хляб).
Най-големи колебания все още има при еловите причастия: вървял – вървяли (вм. вървели); живял – живяли (вм. живели). Често пъти дори когато искаш да звучиш интелигентно, точно тогава се появява такова Я, вм. Е, т.е. получава се прекалено якане.
Когато е формулирано изобщо това правило за Я/Е, избрана е много малка област, в която има такова редуване, но въпреки това, тъкмо това редуване е влязло като нормативно правило при правописната и правоговорна норма. Правоговорната норма обаче никъде не е ясно кодифицирана. В много от случаите би трябвало въз основа именно на правописната норма да се досетиш как звучи съответното правоговорно правило.
1.3. правопис на сложните форми
През 1945 г. натоварват Комисията, която трябва да утвърди правилата на отечествено-фронтовския правопис. Взема се решение думите да се пишат така, както се пишат на руски език. Тогава се формулират два съвършено различни подхода при изписването на сложните думи:
1) при сложните прилагателни имена действа смисловият (семантичен) принцип, т.е. съобразява се какви са отношенията между съставките на сложната дума, което определя дали думата да се изпише слято или полуслято;
2) при сложните съществителни имена влияе съвсем друг фактор: там се съобразява дали има съединителна гласна (слято писане), или няма съединителна гласна (полуслято писане) – чисто формален принцип.
Впоследствие се решава, че все пак не е редно да се прилагат два различни принципа, т.е. и при сложните съществителни да се съобразяваме със смисловия принцип – какви са отношенията между съставките, които изграждат сложната дума. Това се приближава в много от случаите тъкмо до правилото със съединителната гласна. Например, слято се пишат думите: бензиностанция, газостанция. Но тогава се появява проблемът дали да бъде газостанция или газстанция; ако се приеме формата газ станция, тя трябва да се пише разделно, както метан станция се пише разделно.
В речника от 2002 г. има формулирани правила, според които ако първата съставка на думата може да съществува самостоятелно (бизнес схема, бизнес закуска, бизнес секретарка, бизнес среща), съчетанията трябва да се пишат или слято, или разделно. Препоръката първоначално е била да се пишат слято, но се оказва, че масовата практика налага разделното писане при такива съчетания. В повечето случаи хората ги изписват разделно и речникът от 2002 г. се съобразява с усета на хората. Думи като бизнес център или офис техника винаги се пишат разделно и въпреки дублетността, която е възприета при тяхното изписване, в бъдеще вероятно ще се наложи разделното писане на такива съчетания.
Другото, което се налага, е формулирането на ново правописно правило, според което съчетания от рода на МВР шеф, БСП депутат се изписват разделно. Масовата практика показва, че към момента има страхотно лутане дали тези съчетания да се изписват разделно или с тире, т.е. полуслято. Изглежда обаче, че хората все пак са започнали да овладяват правилото за разделно писане. Понякога се случва и така, че абревиатурата е на латиница: USA президент – тук USA всъщност е съкратеното прилагателно USA-ски. Много дразнеща е употребата на форми като: бе ге салам (за BG салам), бе ге паспорт (за BG паспорт). При БГ радио случаят е различен, тъй като самата абревиатура е с български букви. В останалите случаи обаче BG би трябвало да се прочете като би джи.
1.4. употреба на главни и малки букви
До 1989 г. под влияние на руския правопис са се употребявали много главни букви, а днес – под влияние на английския правопис. Често се среща написано напр. Софийски Университет вм. Софийски университет; Българското Национално Радио вм. Българското национално радио. В българския език е прието в съставните наименования само първата съставка да се пише с главна буква. Или в заглавията: Създаваме Нови Възможности вм. Създаваме нови възможности (девизът на Пловдивския панаир); Денят Започва вм. Денят започва (предаване на Националната телевизия). В момента навсякъде има страхотно увлечение по главните букви, което е под чуждо езиково влияние. В българския място за толкова много главни букви няма.
При обръщенията:
Поздравявам Ви/ви с новата година. – когато обръщението е към много хора, стои въпросът дали формата “ви” да бъде записана с главна буква, или с малка
Поздравявам Ви, Пешо. – тук задължително формата “ви” е с главна буква
Искам да ви попитам нещо. – тук се отразява диалогична реч
Когато става дума за Сина Божи, тогава местоимението се изписва с главна буква: Него. Притеснително е обаче това правило в изречения като: Христос казва: “Ето Моята плът.” С Него, Му и т.н. аз изразявам своето отношение, но когато Той каже “Моята”, това звучи смущаващо. Така е прието обаче в църковната литература да се пише.
2. Правоговорна норма
2.1. глаголните форми за мин.св.вр.
Преди години излиза един правоговорен речник на българския език от проф. Пашов и проф. Първев; по-късно той претърпява второ издание. Има една много интересна случка: в края на 30-те години акад. Стефан Младенов предлага един много интересен етимологически речник. Когато той го занася в издателството, там му казват, че това няма да се харчи и му предлагат да бъде не само етимологически, но да се напише и правописен, и тогава вече книгата ще предизвика внимание. С проф. Пашов се случва същото: речникът му е бил правоговорен, но изведнъж Университетското издателство реши да го кръсти “Правописен и правоговорен”.
През 1983 г., когато е направен първият академичен правописен и правоговорен речник, се взема решението да се вкарат като дублети формите за мин.св.вр. на глаголите: хòдих – ходùх; вùках – викàх. По този начин биват уважени и хората от Източна България, и тези от Западна България. Очаквало се е, че една от формите рано или късно ще се наложи. Тогава хората от Западна България започват да налагат в публичните си изказвания своя говор: говорùх, направùх.
Проф. Първев и проф. Пашов са имали дори идея за глаголите на -ирам, пр. организùрам, да се запазват и двата варианта за изговор: организùрах – организирàх. Сметнало се е, че това е вече прекалено, поради което дублетността при глаголите -ирам отпада. Същата идея са искали да наложат и по отношение на глаголите на -исам, пр. боядùсам, кандардùсам, но за тях това не влиза като правило. През 2002 г. обаче излиза червеният правописен речник на изд. “Хейзъл” и в него вече отпада дублетността и при тези форми. Като единствено правилни форми остават хòдих, прàвих, а не ходùх и правùх – вторите вече се разглеждат като грешка. При много хора обаче тази система все още не работи (западните говори), въпреки че ударението върху окончанието се разглежда като некнижовно.
2.2. артикулацията на звука Л (“лигавото Л”)
Някога се е смятало, че кандидат-студенти с такъв говорен проблем не би трябвало да бъдат приемани, въпреки че това л [уъ] може да бъде преодоляно, при това без помощта на логопед.
/. . . /
