Поява на христянството. Фолклор.
Християнството се появява I - II век, но като официална религия в Римската империя бива представено IV век, по времето на цар Константин. Бива признато за държавна религия и става една от тези от четирите световни религии - мюсюлманство, юдаизъм, будизъм и християнство. С какво християнството е по-различно? То обръща поглед към човешката индивидуалност и до голяма степен защитава правото на човека да избере своя път в живота, а и след него. Ако той намери сили в себе си, преди смъртта си, да се покае, то това означава, че той преминава от другата страна, че неговите грешки ще бъдат опростени или ще се поддава на съблъзанта на дявола. Това е идеята за човека, за индивида и за божественото в него. Неслучайно и Христос е избрания Богочовек, той е нещо много повече от човек, а именно - едната страна на Бога. Но в същото време запазва човешки облик, за да може да изкупи човешките грехове. Християнството засилва идеята за човека и неговата греховност и освобождаването от тази греховност, предизвикано от една голяма любов към цялото човечество. Друга характерна особеност на християнството е, че то е писмена религия, основава се на писмената култура, а тя винаги е нещо по-различно от устната, която е основата на повечето езически вярвания и фолклора. Писмената култура е памет, в писмените паметници ние можем да открием предхристиянски текстове. Освен това християнството е и градска култура, градът по своите закони, по отношенията между хората е вече цивилизация. Неслучайно в основата на думата, в превод от латински, е думата град. Формално погледнато - цивилизация е френска дума, докато култура е немска и ги възприемаме различно. Цивилизацията е възприета от по-голямата част от научните движения в смисъл на една по-висока степен на културата. Когато говорим за християнството, говорим за християнска цивилизация. Само по себе си християнството създава цивилизация. Именно благодарение на писмеността, благодарение на книгите, превеждани през различни векове, носят една нова духовност и усещане за света, за себе си. Християнската цивилизация се превръща в световна цивилизация т.е. човекът е отговорен не само пред себе си и Бог, но и пред човечеството. За да стане една от световните религии, то трябва да се отрече възможността да е секта, да е свързана с едно малцинство. Чрез християнството сериозно се подкопават основите на Римската империя. Неслучайно са жестоките гонения срещу християните и един от христовите ученици го пита: “Накъде отиваш Господи?”. Това е въпрос не само към Богочовека, но и към цялото човечество. Новата религия се противопоставя на Римската империя, която има голямо значение в световната култура.
През I-IV век на Балканския полуостров съществуват само траките, славяните не са дошли, но вече се усеща падението на империята. След V век се счита, че Рим повече не съществува, разделя се на две части - Източна и Западна Римска империя, Византия и Рим. Варварите, които се намират в границите на Римската империя нападат освен славяните и прабългарите, и римляните през периода V-VII век, когато се счита, че се е разпаднала империята. Друго местно население е тракийското. Неговата култура, както и език, който е единственият, който не спада към индоевропейските, са особени. Постепенно се възстановява тяхната митология според проф Маразов и проф Николай Кол. Според проф. Маразов остава да се възстанови писмения мит за траките. Най-характерният мит за траките е Славният мит, свързан с Херосът т.нар. тракийски конник. За разлика от индоевропейския пантеон, състоящ се главно от мъжки божества, за траките е характерна богинята-майка. Тя е обвиващата, раждаща утроба, което по-късно се свързва с култа към Богородица и създава едно ново влияние. За траките още са характерни двузначният култ, тяхното строителство и това, че са живели в градове, което по-късно се отразява и на българската култура. Безспорни са фактите, че те са вярвали в бог Тангра и богинята Омаи, тотемно животно е било кучето и са били добри войни.
През периода V-VII век започва Великото преселение на народите или както е възприето да се счита - от този момент започва европейската история. Варвите разрушавайки Римската империя, създават свои държави, една от които е България. Това е периода на създаването на племенни държави, които непрекъснато се присъединяват към една или друга общност и започва създаването на култура на варварски езици. Заслугата на прабългарите и славяните е в създаването не България още през VII век, която е едно от първите явления на Европейския полуостров. Всъщност са съществували Западната Римска империя, Източната Римска империя и България…Всички други малки държави още не са образувани, Киевска Рус е създадена през IX век, Антична Гърция е погълната от Византийската империя. Българската култура през периода VII-IX век е наситен с основополагащи събития като създаването на българската държавност, на българската писменост и култура. От този период са прабългарските каменни надписи на гръцки и на прабългарски (с гръцки букви). От това време е надписа на Омуртаг: “Човек и добре да живее, умира и друг се ражда, но нека рожденият последен да помни този, който го е направил”. В този период вече можем да говорим за памет и синтетичност - “нека рожденият последен да помни този, който го е направил”. Можем да говорим и за началото на българската литература - макар и върху камък, надписите са писмени паметници на историята. Това е време и на магически практики, култове и жертвоприношения.
Следващият период - IX-X век, най-голямото явление е приемането на християнството. На второ място по важност е създаването на славянската азбука и писменост, на цялата славянска цивилизация. За образец е взето едно от славянските наречия, говорени край Солун, където именно се вижда знаковата трансформация от един знаков тип към друг. Например, глаголицата използва много кръга, триъгълника, кръста, които са езически. В този период успява да се създаде обичайната обредност, християнските празници се свързват в обредна система и се претрансформират много символи (прекадяването на Бъдни вечер, сурвакането и др.). Това е и Златният век на България, идват Кирило-Методиевите ученици, създават се Охридската и Преславската школа, създават се училища. Наблюдава се подем на българската книжнина, култура и държавност.
Водените войни водят до обедняване на народа и той почва да негодува. Точно тогава, в края на IX век, се появява една ерес, чиито водач е поп на име Богомил - богомилството. Богомилството отслабва държавата, това движение е против държавността и отслабва България и точно поради тази причина не е учудващо, че след по-малко от век България попада под византийско робство.
Следва периода X-XIV век, Първото българско царство, в което са победите на Асен и Петър. Тогава се създава цялата средновековна българска култура, тогава е и възвеличаването на светците, написани са много жития на български светци. След освобождението от византийска власт, през XIV век се създава школата на патриарх Евтимий, но е свързан и с паданието на българската държава. Една голяма опасност заплашва България, а и целия Европейски полуостров и през 1393 - 1396г. тя променя съдбата на държавата ни - падаме под османска власт. Повечето от учените считат се през периода XIV-XV век се изменя европейската история въпреки че турците биват спрени, но това е чак през XVII век. През този период вероятно се появява епосът. Със сигурност той е факт през XV век като тогава най-вероятно е създаден Крали-Марковият епос, продължават да се създават повести и приказки, сентенции, пословици, поговорки. Периодът след това, XIV-XVII век е белязан от османското владичество, ние загубваме своята държавност и се включваме в границите на турската империя. От една страна, това ни дава по лесен достъп до турските пазари и по-лесна комуникация, но от друга ни и затваря в рамките на турската империя. Замират занаятите, търговията, българите се свиват в селата и планините. Появява се народната любовна песен и баладата, те “виждат” трагедията на българина, но не от нейната епическа страна, а в битийната и същност. През XVII век се появява и хайдушкото движение, но то не е свързано с появата на новата лирическа песен и обръщането към единицата повече, отколкото към колектива.
През периода XVIII-XIX век особено ясно се чувстват промени в икономиката, настъпва модерната ера и индустриалния подем. Можем да кажем, че символ на този век е парният локомотив. Има развитие и на науката, и на изкуствата. Това най-вероятно е в последствие на късното Възраждане. Появяват се понятия индустриален разум и индустриално изкуство.Именно модерната епоха и начин на мислен ражда едно обикновено понятие като фолклора . Чак към средата на XIX век, 1846г., английски археолог създава това понятие, той пише, че фолклор “това са старите вярвания на простия народ“. Това понятие не е прието и не се използва, но е едно от най-разпространените, защото с него са дали име на всички предпоставки за създаването на истинския фолклор, които изброихме досега (сентенции, пословици и поговорки). Фолклорът е нужен като опорна точка на философията, дори се счита, че Русо е един от първите фолклористи, който казва - “Именно градът разваля културата.” Фолклорът е изкуствено създание на интелигенцията. В България интелектуалците възприемат гледището на интелигентите по света и осъзнават, че ако фолклорът не се събере и запише, ще се забрави. Към тях се обръщат чужденци -сърбина Вук Караджич записва български народни песни и ги публикува, но съществува и опасност българският фолклор да се прочуе като нечии друг. Затова в продължение на 10 години излизат 10 големи сборника. Първият е на Богоров, вторият е “Раковски” на Каравелов, най-хубавият е на братя Миладинови от 1861, на Чолаков и редица други. В тези сборници има подбор на песни, действително записани от народа. Младите български интелигенти като например братята Константин и Димитър Миладинови, които избират от няколко песни най-добрата, ни показват устно творчество във формата на книга и го превръщат в модел, по който да се различва фолклора. Фолклорът в този си вид, създаден през XIX век просъществува до средата на XX е подбор на интелектуалното съзнание сред една голяма маса от домодерната култура след селското население от преди. Преди фолклорът са съществували магии и ритуали, след това е обичайната обредна система, епически песни, любовни песни. Условно трябва да приемем, че понятието се създава през XIX век, създава се от външни явления и основни образци за фолклор са сборниците на Братя Миладинови и др. Една от трансформациите, които е претърпял е следствие на преместването на българите от селата в градовете, след Освобождението и там пренасят народната песен и се създава един феномен, наречен градската песен и градския фолклор. При него се шири балканската песен, създава се една по-висока емоционална култура. Например Ботевите стихотворения са издадени като песни, издавани са и като песнопойки. Още при създаването си те са смесени (Славейковите са по нечия гръцка песен), говорим за една междинна култура, а вече през XX век - за масмедии - телевизия, радио, кино и т.н. Културата се разслоява, появяват се различни елементи, преминаваме към XXI век - векът на Интернет и презадоволеното общество.
