БИБЛИОГРАФИЯ ПО ДЕТСКО-ЮНОШЕСКА ЛИТЕРАТУРА
1. Божанка Константинова /каквото се намери/
2. поредица “Български детски писатели” (за основните автори: Ангел Каралийчев, Ран Босилек, Петко Славейков и т.н.)
3. поредица “Деца, изкуство, книги” (разработки по различни въпроси)
4. Джани Родари, Граматика на фантазията
5. Елка Константинова /каквото се намери/
6. Иван Серафимов, Детският свят – превъплъщения и идеи,
7. Кръстьо Генов, Елин Пелин – любим писател на малките
8. Николай Янков, Да пишеш за деца
9. Николай Янков, Детска литература. История и критика
10. Петър Димитров, Нашата детска литература (процеси до 20-те години; добра фактология)
11. Петър Димитров-Рудар, Детската литература и нейните творци
12. Поетика на нонсенса (за теми върху Ал. Милн, Л. Карол)
13. Пол Рикьор, ст. Теория на интерпретацията: нарастващият смисъл, в: Бюлетин на СБП, бр. 5, 1988 г.
14. Светла Стойчева, Детското творчество на Николай Райнов
15. Симеон Янев, Българска детско-юношеска литература (тенденции в детската проза)
16. Симеон Хаджикосев, Ран Босилек
17. сб. Чичо Стоян. Юбилеен сборник
18. сб. Васил Иванов Стоянов
19. ст. Превъплъщенията на Палечко, в: сп. “Септември”, бр. 10, 1962 г. (приказните герои, които добиват нов тип живот в литературата)
20. Томислав Дяков (книга за приказния модел, модел на инициацията във фолклорната приказка и интерпретацията му в детските литературни текстове)
21. Учебници по литература за деца и юноши (да се ползва само фактологията)
22. N. Tucker, The Child and the Book
8. ДЕТСКА ЛИТЕРАТУРА МЕЖДУ ДВЕТЕ СВЕТОВНИ ВОЙНИ
Първият детски роман е написан от Калина Малина. Тя следва известен западноевропейски модел и изгражда произведението си върху един много плодоносен в литературата конструкт, който е свързан с т.нар. модел на “романа на изграждането” / “романа на възпитанието” (bildungs-романа).
Трябва да споменем един друг автор, който също работи в областта на романа и плавно да прелеем към неговото творчество, Елин Пелин.
6. Елин Пелин (1877-1949): вторият български детски роман
вж. Биографични бележки от тук
На Елин Пелин принадлежи втория български детски роман, “Ян Бибиян”, който се интерпретира от критиката или като роман в две части (“Ян Бибиян” и “Ян Бибиян на Луната”), или като два отделни романа, дотолкова, доколкото вторият роман показва значителни концептуални разлики в сравнение с първия.
Елин Пелин се появява в българската литература някъде в периода на 90-те години с разкази и скици, които той пише и които адресира към публиката от възрастни. Първоначалното намерение на този писател е било да следва в Художествената академия. Елин Пелин е признат за един от най-добрите пластици в българската литература. Това е един от онези автори, които имат усет, които имат око за онова, което е видимото от гл.т. на заобикалящия ни свят. По тази причина изобразителността е една от характерните особености на неговите произведения. Първоначално той пише някои текстове, които се опитва да публикува в някои от най-известните периодични литературни издания на своето време. Елин Пелин е единственият голям български автор, който е бил категорично отхвърлян от четворката “Мисъл”. Д-р Кръстев и Пенчо Славейков не харесват произведенията на Елин Пелин; смятат, че те са регионално ориентирани, че той не е достатъчно дълбок като автор и не публикуват негови текстове на страниците на сп. “Мисъл”. Фактическите значимите му произведения се появяват в началото на ХХ в. и именно с тях той става известен. Съществува особен диалог между творчеството му за възрастни и творчеството му за деца, тъй като Елин Пелин не е случайно пребиваващ автор на територията на детската литература. Той създава доста стихотворения и доста прозаични текстове, адресирани към децата и междувременно с това, което прави, в някакъв смисъл очертава посоките в развитието на детската ни литература. Симеон Янев прави сериозни изследвания във връзката с името на Елин Пелин. Той е и един от българските критици, които най-последователно са се занимавали по принцип с произведенията на Елин Пелин, вероятно водени от някаква местна патриотична връзка. Елин Пелин е от с. Байлово, а Симеон Янев е от с. Нови Хан (в близост до с. Байлово), така че за него това е един познат бит, един познат маниер на мислене, което го е тласнало да изследва и критиката на съответния творец.
По отношение на двата романа за Ян Бибиян, значимото произведение е първият роман. Значимите явления са в първата част. Този роман се появява в началото на 30-те години и този факт е знаменателен от гл.т. на едни занимания на Елин Пелин, които оказват сериозно въздействие и върху неговите текстове за възрастни. Става въпрос за неговия относително дълготраен интерес към българската апокрифна книжнина. Елин Пелин целенасочено се интересува от апокрифи и всъщност продукт на тези негови занимания е неговият известен сборник “Под манастирската лоза”, адресиран към аудиторията на възрастните, който е публикуван през 1933 г., т.е. съвсем едно след друго излизат двете произведения (“Ян Бибиян” и сборникът).
Българските апокрифи са свързани с някакъв вид философска концепция. Апокрифната книжнина е създадена от демократичен субект и е насочена към демократична аудитория и поради това степента на абстрактност в тази литература е относително ниска. Това са текстове, създадени от по-малко образовани хора за по-малко образовани хора. И в този смисъл действително там степента на разбираемост е по-висока – те са по-лесни за разбиране. Това обаче не обяснява философската доктрина, върху която се градят тези текстове, а това е важно да се разбере, за да се подходи адекватно към текстовете на Елин Пелин.
Фактически по-голямата част от апокрифите гравитират около т.нар. дуалистична представа за света. От една страна имаме едно огромно, мощно направление във философията, което е свързано с идеалистическата концепция. То говори за присъствието на Абсолютния Дух, Платоновата градация, и оттам нататък материята и всичко съществуващо се схваща като еманация на този Абсолютен Дух. Материалистите – точно обратното: те тръгват от материята и виждат онова, което е духовно, като неин продукт, в някакъв смисъл. Докато дуалистите се опитват да равнопоставят едното и другото, но като време на възникване, както и да равнопоставят идеята за доброто и злото като две страни на един и същи процес. С други думи, при дуалистите имаме равнопоставяне на духовното и материалното, на видимото и на невидимото и на доброто и злото от гл.т. на тяхното възникване.
Апокрифите се стремят да видят света през видимото и невидимото, като всъщност основна постановка за тях е, че невидимият (респ. духовният свят) е светът, който е отнесен към Божественото (светът, създаден от Бог), докато всичко видимо (респ. всичко материално) в някакъв смисъл е творение на Дявола – на онзи паднал ангел Сатанаил, който при своето падане губи това -ил от името си, което го превръща в божествен (затова се нарича “паднал ангел”). Видимият свят е несъвършен, той е творение на злото. По тази причина голяма част от хората, създаващи част не само от апокрифната книжнина, но и от книжнината, която се противопоставя на официозната християнска доктрина, въстават срещу онова, което бихме могли да видим с очите си, респ. и срещу Църквата. Институцията на Църквата като нещо видимо тук вече се поставя под въпрос, тя може да бъде атакувана. Намира разпространение идеята, че не е необходимо посредничеството на Църквата, за да можем да достигнем чрез общуване до Бога. Тази представа за доброто и злото, видимото и невидимото, представена доста елементаризирано, много директно диалогизира с определени фолклорни представи. Защото всъщност голяма част от апокрифните текстове са смесица между фигури, персонажи, които идват напр. от Светото Евангелие и писанията на Апостолите, посланията, а от друга страна се измислят сюжети, но така, както ги вижда обикновеният, необразован човек, и тези сюжети, подобно на притчи или на приказки се наслагват около съответните персонажи, които идват от каноничните текстове (от Посланията на Апостолите и от Светото Писание). От тук нататък вече се появяват апокрифи като “Ходене на Богородица по мъките”, “Детство Исусово” и т.н., които са сред най-популярните в нашата традиция.
Елин Пелин се опитва да заеме тази философска основа и да я отнесе към своите персонажи, за да извлече някакъв вид мъдрост – онази мъдрост, която е характерна за обикновения човек, принадлежащ на простолюдието. По принцип различните пословици, поговорки и максими от фолклорен тип реално отразяват мислене на фолклорния човек, респ. човекът, който принадлежи на подобен демократичен (народен) свят.
В романа си “Ян Бибиян” се намират различни персонажи – дяволчета; подземен свят – царство на злото; врана; Книга на мъдростта, която трябва да бъде прочетена – всички те на различни нива диалогизират или осъществяват заемки от различни апокрифни текстове. От друга страна композиционно текстът следва една схема, която е същата като в bildungs-романа (романа на изграждането / възпитанието), защото и в единия, и в другия случай имаме дете, което напуска дома си – в единия случай наивно и добро, в другия случай – лошо; това дете извървява някакъв път, преодолява някакви препятствия и в крайна сметка достига до някакво равнище на съзряване и се превръща в единия случай в зрял юноша, а в другия – в зрял и вече добър юноша (за разлика от началото, където той е лош).
Сродяването на двете схеми идва от препратката, която тези два романа композиционно осъществяват с т.нар. инициационни митове. Инициационният мит е в основата и на фолклорните вълшебни приказки, и на просвещенския bildungs-роман, и на по-късните по-модерни романи (вкл. някои модерни романи, които ползват приказната схема). В единия случай на пръв поглед нямаме нищо приказно (Калина Малина, “Златно сърце”), в другия случай – една почти оголена приказност, но в своята основа тези две схеми са сродни, защото влизат в една и съща митологична основа.
В своята интерпретация на “Ян Бибиян” Симеон Янев пише, че схваща финала – това особено възраждане на Ян Бибиян и превръщането му от лошо в добро момче – като нелогичен. Той смята, че това е един пришит с бели конци финал, защото за него лично е нереалистичен. С. Янев има своето право на гледна точка. Ние можем да кажем, че този финал по никакъв начин не е изкуствено прилепен, именно защото чрез него се довежда докрай този модел на инициацията; защото приказното реално заявява себе си чрез него. Именно чрез него приказната логика става ясна. Ако отнемем този финал, отново бихме имали връзка с приказното, но на равнището на сюжети и персонажи, а не на равнището на дълбинната философия. Елин Пелин съвсем целенасочено е следвал този модел. Различните срещи на дяволите, събиранията в определен час в някакви дървета; размяната на най-различни зли замисли и пр. – всичко това говори за преплитането на фолклорната традиция в чист вид и на апокрифа, а апокрифът слива в себе си литературно и фолклорно.
Романът на Елин Пелин е наистина любопитен обект на изследване с различните ситуации, картини, персонажи, които изгражда. Неслучайно той има аудитория и до ден-днешен. Има деца, които го харесват, има и деца, които не го харесват.
Двата романа – този на Калина Малина и този на Елин Пелин – въпреки външната си разлика, осъществяват помежду си също един диалог, който чертае посоки в развитието на българския детски роман.
Творчеството на Елин Пелин за деца не се изчерпва единствено и само с тези два романа (“Ян Бибиян”, “Ян Бибиян на Луната”). Той създава редица стихотворни произведения за деца, като най-интересните и може би най-представителните от тях са събрани в един сборник стихотворения под заглавие “Поточета бистри”. Този сборник съдържа 5 цикъла, които се помнят изключително лесно: “Пролет”, “Лято”, “Есен”, “Зима”, “Лъчи”. Това са стихотворения, свързани с природата (пейзажна лирика), с животинския свят; някои от тях носят хумористичен характер.
Елин Пелин прави опит да започне своето литературно творчество като поет и там той се проваля. Оказва се, че неговото амплоа на художник е в сферата на прозата. За разлика от това, в детското си творчество той е добър поет: там действително успява да създаде добри произведения. Той издава още една книжка, която е интересна, “Гори Тилилейски” (с хумористичен характер). В нея е протомоделът на тримата глупаци, около който Доньо Донев после изгражда тези анимационни герои. Елин Пелин създава редица разказчета за деца, немалка част от които са съсредоточени в периода след 9. септември 1944 г.
След 9. септ. 1944 г. Елин Пелин пише основно за деца. Той е сред авторите, които са имали сериозни неприятности около 9.09.1944 г. поради факта, че е бил твърде близък на царското семейство. Обявили са го за буржоазен автор; човек, произхождащ от с. Байлово. Известно време е пребивавал и в Париж, но в Байлово пише част от известните си текстове. Близката му дружба с Борис ІІІ му създава доста неприятности, дори е имало идея да бъде изпратен в лагер, защото не е правилен по отношение на новия режим. Тогава е имало комунистически автори, които се застъпват за него и той успява да се спаси от изпращане в лагер, но се преориентира и започва да пише основно за деца, което му осигурява относително по-спокойно пребиваване в българската литература. Някои от неговите разказчета, които са писани в този период, говорят за един опит да се пише в конюнктурата на новото време. Такива разкази са напр. “Врабчетата на стрина Дойна” (опит за опоетизиране на бригадирското движение от периода непосредствено след 9. септ. 1944 г.) и “Старата воденичка” (електрификацията като основен проблем на властта от 1945-46 г.) – представят смяната в позицията на самия говорещ в текста.
Елин Пелин се занимава и с детски периодичен печат. Публикува в периодичния печат и заедно с това редактира такива издания, като напр. “Пътека”, хумористичния в-к “Чавче” (главно с хумористични детски издания). Той е един от авторите, които действително внасят критерий за художественост, характерен за литературата за възрастни, в детски текстове, с което тласка напред развитието на българската детска литература. Неговите текстове за деца не са опростенчески – те са художествено пълноценни и задават модел, оформящ развитието на българската детска проза.
7. Ран Босилек (1886-1958): римуваната проза
вж. Биографични бележки от тук
Почти цялото творчество на Ран Босилек е обърнато към детската аудитория. Ран Босилек е псевдоним на Генчо Негенцов. Той е много образован, много ерудиран човек, с изключителни познания в сферата на различни езици. Той се занимава също с детска периодика и известно време е редактор на сп. “Детска радост”. Дълго време е отговорник за детските книги в изд. “Хемус”. Това издателство през социализма е издавало преводна литература, а Генчо Негенцов е човек с познания върху различни езици; той е правил преводи и неговите произведения са превеждани на различни езици. Неговата ерудираност го поставя в ролята му на отговорник за преводната детска литература в разстояние на доста дълги години.
Г. Негенцов е роден през 1886 г. в гр. Габрово и ум. 1958 г. Следва Право в Софийския университет, защищава докторат по Право в Брюксел, след което се преориентира главно към писане на художествена литература, защото явно нагласата му е била такава, въпреки че работи като адвокат известно време, но намира себе си именно в работата с литература. Бил е редактор на сп. “Светулка”, на в-к “Врабче”, на “Детски живот” и пр.
За Ран Босилек е характерен интересът към фолклора, поради което той позволява на българските деца да се запознаят с голям брой фолклорни приказки, които той преразказва. Това са приказки, принадлежащи на различни фолклорни традиции. Освен български, той преразказва руски, японски, индийски и шведски фолклорни текстове. Превежда и побългарява текстове на братя Грим, Марк Твен, Пушкин, Чехов, както и Омировите “Илиада” и “Одисея”, които сбива (съкращава) и ги прави достъпни за деца под заглавие “Странствуванията на Одисея” и “Троянската война” (това е стара традиция, съкратеният вариант на “Илиада” да бъде назоваван така).
Това, което извоюва на Ран Босилек най-голямо място в историята на българската детска литература е неговият цикъл, посветен на патиланците (“Патиланско царство”). Той е основоположник на т.нар. ритмизирана (римувана) проза в детската литература. Такова явление в европейската детска литература съществува. Самият Ран Босилек, тъй като е владеел немски, е познавал създаденото от Вилхелм Буш в контекста на немската литература (“Макс и Мориц”, “Плиш и Плюм”). “Макс и Мориц” в известен смисъл инспирира (вдъхновява) Ран Босилек да създаде един цикъл от книжки, чиито герои също така са палавници, и формата е заета от това, което немската литература има в лицето на Вилхелм Буш.
Героите от “Патиланско царство” се оказват много добре приети от четящата аудитория, поради което Ран Босилек създава цял цикъл от произведения. Заглавието на цикъла е “Патиланско царство” и то се състои от 6 книжки: “Патиланчо” (1926 г.), “Патиланско царство” (1927 г.), “Бате Патилане” (1927 г.), “Патиланчо Данчо” (1929 г.), “Патиланчо на село” (1935 г.), “Патиланско училище” (1942 г.). Ран Босилек работи най-активно през 20-те години, има една книга през 30-те и една през 40-те години.
Формата, която избира Ран Босилек, е т.нар. епистоларна форма. Произведенията са написани под формата на писма. Писмата са написани от позицията на детето, поради което произведението на Ран Босилек се включва в тази посока на търсенията на българската детска литература, която се стреми да изгради автентична представа за детската психика, за детския тип светоглед – една посока, която тръгва още от Чичо Стоян. Стремежът е да бъде открит автентичният детски език, като основната цел на текстовете е не толкова да поучават, колкото да забавляват. Обект на интерес в тази поредица е основно детската игра, защото именно тя дава възможност за разкрепостяване на детето, за въвличането на детската фантазия в детския живот. Играта е основен обект на изображение, в този смисъл светът на “Патиланско царство” е един доста весел свят, без тежки проблеми, без сериозни драми. Интересният щрих, който Ран Босилек добавя към образа на детето с тази своя поредица е всъщност разбирането му, че детето има правото да бъде дете; има правото да бъде палаво. Идеята за дидактизма, за морализаторстването, отпада категорично в тези текстове.
Съществената разлика между персонажите, които създава Ран Босилек и тези на Вилхем Буш е, че Макс и Мориц са двама злосторници, те са злонамерени и всички извършени бели са извършени не поради невнимание, а някак целенасочено – те са скроени като предизвикващи неудобството на тези, които са около децата. Затова и финалът, който име е отредил Вилхелм Буш, е доста страховит: падат в мелницата, която ги смила и накрая се казва: “с човките като с лопатки сметоха ги гладни патки”. Доста е свиреп Вилхелм Буш, когато наказва своите двама персонажи. Този строг немец си е позволил да направи децата на парчета, защото неговите герои рушат всички онези устои, върху които се гради немската бюргерска представа за стабилно общество. Първата им проклетия е да отмъкнат кокошките на леля Грета, която е вдовица и “тя на две кокошки шета”, след което навират бръмбари в дюшека на чичо си, които го изпохапват; ... накрая разрязват чувалите с жито, които носи селянинът на воденица – посягат на труда, на хляба, на онези, които с труд си изкарват хляба. Оттук-нататък е естествено бюргерското мислене да бъде фрапирано и да отреди най-тежкото наказание за онези, които букв. извършват грехове. От съвременна позиция Макс и Мориц едва ли така жестоко биха били наказани, но тези два злонамерени персонажа при Ран Босилек са заменени с деца, които вършат пакости, но от невнимание; поради това, че са изпълнени с твърде много жизненост.
Абсолютно прав е Симеон Янев, когато говори за това, че “въздесъщата баба Цоцолана” не действа от позицията на възрастен, който раздава правосъдие. Тя изглежда точно толкова глупава, колкото и самите деца и просто на възраст е по-голяма от тях. Раздава шамари наляво-надясно, но от това нищо не следва. Никъде няма нито обида, нито чувство на омраза; самата баба Цоцолана е също толкова вятърничева, колкото и децата. В този смисъл цялото произведение на Ран Босилек само на пръв поглед изглежда развлекателно, но всъщност той извежда една много модерна за съвременната педагогика идея: да оставим детето на свобода в неговите невинни ранни детски години, както и да бъдеш в състояние да простиш неговите дребни прегрешения, а не то да бъде наказано по някакъв жесток начин и да бъде вкарано в определени канони чрез дидактично вдигнат пръст или чрез някакви тежки възпитателни мерки.
Освен цикъла “Патиланско царство”, Ран Босилек създава и произведения върху фолклорна основа, именно поради своя интерес към фолклорните текстове. Тези произведения са събрани в две важни книжки под заглавие “Неродена мома” и “Незнаен юнак”. Създава и някои стихотворения.
8. Ангел Каралийчев (1902-1972): диалогът между приказното и разказното
вж. Биографични бележки от тук
Ангел Каралийчев пише в тясно сътрудничество с Ран Босилек, той е близък негов приятел. Отново български писател, който се занимава с юриспруденция (право); бил е известно време на дипломатическа работа. Роден е в Стражица. Той е също изключително ерудиран човек, който се заявява като творец през 1925 г. със своя сборник разкази “Ръж”.
Ангел Каралийчев е причисляван към четворката автори, наречени условно “септемврийски автори”. Това са авторите, които реагират на събитията от септември 1923 г. Тримата от тях са поети (Асен Разцветников – “Жертвени клади”, Никола Фурнаджиев – “Пролетен вятър”, Гео Милев – “Септември”), а четвъртият (А. Каралийчев) е прозаик.
Ангел Каралийчев създава прозаични текстове, но това е силно опоетизирана проза, “Ръж” – предназначени за възрастни. Точно този вкус към опоетизиране на прозата дава основание на Ран Босилек като близък приятел на Ангел Каралийчев да съзре в него потенциал на детски автор и в качеството си на редактор на периодично издание Ран Босилек моли Ангел Каралийчев да напише един детски текст. В първото десетилетие след войните Ангел Каралийчев започва да пише детски текстове, като първото му произведение е “Житената питка”. Това е една творба, която печели име на Ангел Каралийчев като детски писател. Оказва се, че той показва такъв талант в тази област, че оттам-нататък творчеството му като че ли е белязано по-скоро от интереса му към децата, отколкото от интереса му към възрастните. Той създава твърде много произведения за деца, вероятно около 50 заглавия.
В “Житената питка” Ангел Каралийчев свързва два маниера на повествование: от една страна маниер, характерен за разказа, и от друга страна тип разказване, характерно за приказката. Произведението има една рамка, издържана в реалистичен модус (прилича на разказ). Разказва се за деца и тяхната баба, която им меси питка, чакат бащата да се върне вкъщи. Действието се развива през зимата. Докато децата чакат питката леко да изстине, бабата започва да разказва приказка, така че приказката е вградена в тази реалистична рамка. Оттам се появява диалогът между приказното и разказното. От там идва и това питката да си обиколи нивата – питката започва да се търкаля, среща се с лисицата, с вълка и т.н., след това се завръща в дома. За приказката и за цялото произведение е характерна тази патриархална атмосфера, която отличава голяма част от детските творби на Ангел Каралийчев, доколкото те се интересуват и от взаимоотношенията в семейството, това чувство на свързаност в патриархалното семейство.
Ангел Каралийчев до такава степен се отдава на детската литература, че завещава своя дом на хора, занимаващи се с детска литература. И до ден-днешен домът на Ангел Каралийчев е като седалище на редакцията на сп. “Деца, изкуство, книги” (през последните години може би редакцията е преместена на друго място). Той завещава и цялата си библиотека, цялата си покъщнина на хора, които биха се занимавали с детска литература. На негово име е учредена и българската национална награда за детска литература. Най-престижната награда в областта на детската литература е на името на Ангел Каралийчев.
Някои от произведенията му се обръщат към българската история, към някаква митологизация, легендаризиране.
Някои от най-известните му произведения са: “Мечо” (сборник разкази), “Жълтици”, “Имане” – от периода на 20-те години; “Богородична сълза” (сборник приказки), “Край огнището” (народни приказки), “Кладенче” (1943 г.), “Соколова нива”; “Приказен свят” (тритомник, който излиза през 1929 г., 1930 г. и 1933 г.); две детски повести – “Ането” и “Тошко Африкански”.
