Митология - общи положения (1)

ИСТОРИЯ НА АНТИЧНАТА И СРЕДНОВЕКОВНАТА ЛИТЕРАТУРА

ПРИЕМНО ВРЕМЕ: проф. Симеон Хаджикосев, Вторник, 16-18 ч, 152 каб.

През ІІІ и ІV сем. на ІІ курс, както и през V сем. на ІІІ курс ще се изучава при проф. Хаджикосев История на западноевропейската литература; предстои излизането от печат на том V от “Западноевропейска литература” на С. Хаджикосев

ИЗПИТЪТ по История на античната и средновековната литература е устен и ще се проведе през лятната сесия; том І от “Западноевропейска литература” на проф. Хаджикосев може да се използва за въпросите върху средновековната литература, които няма да бъдат разглеждани на лекции. Подробности за технологията на провеждане на изпита ще бъдат дадени в края на м. Май.

КОНСПЕКТ и ПРЕПОРЪЧИТЕЛНА ЛИТЕРАТУРА по История на античната и средновековната литература ще бъде предоставен от асистентите. Голяма част от препоръчаната литература е на руски език. Някои от руските учебници по Античната литература са преведени на бълг. език, но се намират трудно, пр. И. М. Тронски, “История на античната литература”, Самуел Радциг (част от учебника). Има речници на немски език: тритомен “Лексикон на античността”, 1995 г.,“Лексикон” в един том.

На лекциите ще бъдат излагани личните виждания на проф. Хаджикосев върху процесите в античната литература и култура.

Препоръчително е да се ползват книгите на проф. Богдан Богданов, най-добрият класически филолог в България в момента. Той е автор на няколко много ценни изследвания, между които “История на старогръцката култура”, “Мит и литература”. Неговите книги не са писани с цел да се ползват като учебници по антична литература и не отговарят добре на профила на дисциплината, която се преподава тук.

Митология. Общи положения

Всяка наука започва, в един или в друг смисъл, с етимология, т.е. поясняване значението на думите. Първо трябва да обясним какво означава митология, както и кой е въвел понятието в европейската култура. Думата е съставна (compositum) от две старогръцки същ. имена (), които са влезли вече в културния речник не само на българския език, но и на човечеството като цяло. Митологията е наука за митовете, за произхода, развитието и значението на митовете (вж. Речник на чуждите думи в българския език).

Въпросът за това какво представлява митологията е много по-сложен. Митологията не е само наука за митовете. Ако вземем преносното значение на думата, то е близо до преносното значение на думата мит.

Според Речника на чуждите думи в българския език (1978 г.) митологията е:
1. ‘баснословен разказ за произхода на света, за богове, полубогове и герои’; това определение на понятието “митология” насочва към съдържателната страна на явлението митология; баснословен = фантастичен
2. ‘наука за митовете, за техния произход, развитие и значение’ – етимологическо значение
3. ‘съвкупността от митове и легенди на дадена култура или цивилизация’

Няма митология изобщо, а има само различни разновидности на митологията. По-обемни са напр. славянската митология, индийската митология; по-ограничени до някакъв етнос са напр. египетската, древногръцката, келтската, българската митология. Когато говорим за митология, трябва да имаме предвид и някаква конкретна разновидност. Митологиите в световната култура са многобройни.


§. Основни характеристики на митологията като феномен на културата

Има основни белези (черти), които са присъщи на всяка митология. Преди това е необходимо да предложим работна хипотеза за същността на понятието “митология”: митологията представлява неизбежно и необходимо стъпало в развоя на човешката култура. Митологията е един много плавен и продължителен преход от предкултурата към културата. Това е валидно за всички митологии: азиатски, европейски, американски и пр. За всички конкретни митологии можем да кажем това, че те са необходимо и неизбежно цивилизационно стъпало, отделящо предкултурата от културата.

Ще екстраполираме (извлечем) общите черти, които могат да бъдат характеристика на всяка митология, респ. на древногръцката.

1. Панепистемия

Всяка митология е и панепистемия (“всезнание”), от гр. – “(по)знание”, pan-, “все”. Всяка древна митология очевидно е била форма на всезнание, давала е отговори на всички възможни въпроси, задавани от общността. 

Панепистемността е:

(1) всеобхватно познание – такова е познанието, давано от митологията;

(2) синкретично познание – епистемията е същевременно неразчленено познание.

Най-характерно за митологическото съзнание (епистемия) е това, че е съдържала в неразчленен (неразвит, неразгърнат) вид цялото тогавашно човешко познание. Тя е била едновременно космогония, право, морал, литература, медицина – всички мислими форми на човешкото познание. Всезнание, но в синкретичен (неразгърнат) вид. Това е бил един тип познание, много далечен на съвременното специализирано познание. Днес дори не можем да изброим номенклатурата на човешките науки и човешкото знание в нач. на ХХІ в. е крайно разчленено на стотици отделни специалности.

Като панепистемия (всезнание) древните митологии представят една такава неразчленена (неразгърната) форма на познание, която включва всички мислими форми на науката, религията, литературата, морала и правото. Първата същностна характеристика на всяка митология е панепистемията. Това понятие е въведено по един много заобиколен начин в българската култура от един от най-заслужилите наши възрожденци, д-р Петър Берон, живял десетина години в Париж и издал, докато е работил и живял там, 11 тома на френски език под общото наименование “Панепистеми”. Берон защитава в Мюнхен (тог. Бавария) през 1830 г. дисертация по Обстетерология (акушеро-гинекология). Около средата на ХІХ в. д-р Петър Берон въвежда понятието “панепистемия”, макар че неговата панепистемия е съвсем различна. Той е бил вдъхновен от идеята за възможността да съществува такава панепистемия (всезнание).


2. Ритуално-магически характер

Трябва да се обърне специално внимание на начина на функциониране на словото в митологическата култура: словото в нея е творящо слово. В този смисъл словото е заредено с огромна, неописуема творческа и магическа енергия. Творящото слово се открива и в най-древните религиозни текстове, в свещените корпуси на религията, в свещените книги на юдеи и християни. В І книга на Библията, “Битие”, сме свидетели на точно този тип слово: творящото слово. Там Бог е представен като Творец. Той сътворява света, вселената, земята, животните и хората в 6 дена. Как твори Бог? Той твори чрез словото. Той назовава и се появява назованото. Една популярна латинска фраза на творящия Бог при създаването на най-уникалното творение е Fiat lux! (“Да бъде светлина!”). Бог е отделил светлината от мрака, казвайки “Да бъде светлина!” “И биде светлина.” Откриваме това не само във Вехтия завет, но и в Новия завет – най-свещените книги на християните. Тòрата, Петокнижието са свещени книги не само за християните, на е за евреите.

Четвъртото от четирите Евангелия, съставящи основния корпус на Новия завет, Евангелието на Йоан (т.нар. “гностическо” евангелие, което е най-силно повлияно от философията на древния свят), започва с думите: “В началото бе словото и словото бе у Бог и Бог бе в словото.” Това слово според старогръцкия превод е маркирано като . Това старогр. същ. име има необикновено широк спектър от значения – много по-широк от бълг. дума “слово”.

Съществено е как във фазата на културата, когато възниква корпусът на свещените писания на две от трите най-големи световни религии (юдаизъм и християнство), виждаме реликти от това древно митологическо мислене, което си представя словото като творящ субект.

Словото е не само магическо (творящо), но и ритуално; свързано е с някакъв особен религиозно-магически ритуал. Във всички древни митологически култури ние откриваме елементи от това съединение между жест и слово, които в цялост дават един магически, творящ, фантастичен и преимуществено желателен резултат. Напр. в азиатските култури, въпреки че това важи и за всички древни магически култури, един от най-важните хора в племето е шаманът (магьосникът). Това е магьосникът, който се ползва с много големи социални привилегии, но също така има и много отговорни, сложни, неизпълними задачи. Шаманът е този, който трябва да предизвика дъжд, ако има дълго засушаване. Той трябва да спре дъжда, ако той продължава толкова дълго, че ще удави не само посевите, но и хората. Какво се случва, ако шаманът не успее? Той може да загуби живота си. Може да бъде прогонен, защото не отговаря на своята решаваща функция.

Реликти от това древно митологическо мислене откриваме дори в съвременната култура. Има една много популярна американска пиеса от времето на голямата депресия (нач. на 30-те години): “Човекът, който извикваше дъжд”. Поставяна е и на българска сцена, многократно филмирана в САЩ. Пиесата представя част от тези древни реликти, които достигат и до съвременната култура.

В митологическите култури магията, свързана със слово и жест, играе изключително важна роля. Най-големият етнолог от втората половина на ХІХ в. и първата четвърт на ХХ в. е Джеймс Фрейзър. Фрейзър е изучавал примитивните митологически култури по света и през 90-те години на ХІХ в. публикува една серия от около 12 тома. Към края на живота си (1923 г.) публикува един компендиум (извлечения) от всички свои томове под заглавието “Златната клонка” (1983 г.). В тази книга Фрейзър разглежда много подробно тази комбинация от ритуално-магически характер на словото и жеста в митологическите култури. Фрейзър е въвел и оттогава се използва като терминология, екстраполирал (обобщил) е двата основни типа магия, присъщи на митологическата култура: (1) контагиозна магия, (2) имитативна магия – назовани с латински термини. “Контагиозна” букв. означава “заразителна” – при нея има контакт, допир до обекта на магията. Особено интересна е имитативната магия: тя имитира върху макет (най-често кукла) онова, което извършителят на магията (по поръчка или ако той самият желае) иска да постигне даден човек. Един много популярен пример може да се вземе от романа на Джон Ъпдайк, “Вещиците от Ийстуик”. Преди 20 години бе излъчен и филм по този роман. Трите вещици в него използват този метод на имитативна магия върху една кукла, за да сломят магическата мощ, която ги е подчинила. Забождат игла дълбоко в областта, където би следвало да се намира сърцето. Злодеят за малко не умира, но получава припадък и започва да се въргаля по килимите.

Остатъци от тези ритуално-магически характеристики на словото откриваме дори и в словесния състав на всички културни езици. Във всички европейски културни езици понятието за “дясно” (right – англ. ез., recht – нем. ез., правый – рус. ез.) означава не само “дясно”, но с него се означава и: 1. право – корпус от науки, свързани с юриспруденцията; 2. вярно, правилно, справедливо. Обратно: лявата посока се е смятала за погрешната, неправилната, злотворната посока и ние откриваме следи за това и в езика. Лявото е свързано с отрицателни характеристики. Напр. във фр. ез. думата за “лява посока” означава също и прил. име “несръчен, неловък”.

На бълг. език производни от ляво са левак, левичар. В левак се откриват точно тези конотации, както и във френското “неловък, несръчен”. Италианската култура е наследник на втората велика древна култура (римската). В италианския език още по-ярко личи това разграничение между ляво (asinistra, от sinistro – ‘зловещо, опасно; сочещо опасност’) и дясно.

Първата тропа (старогр. термин за “художествен похват”), възникнала в езиците още в етапа на предкултурата, т.е. в едно митологическо общество, е тропата, свързана с табуирането на определени думи. Тази тропа бихме могли да назовем като перифраза. Таубира се, понеже словото е магическо. Във всички древни религии се задължава човекът да не произнася напразно името господне. Това е и една от 10-те божи заповеди в християнството. Не бива да бъде произнасяно на бога, който и да е той, за да не се предизвика неговото неблагоразположение. Бог може да бъде разгневен, ако се споменава това име напразно. Това поражда перифразтични конструкции, напр. вм. Зевс се казва “оня, който мята мълнии”. Така се раждат художествените тропи.

Първата художествена тропа е перифразата, родена от табуирането на определени понятия. Много често табуирането достига до такива крайности, че името на бога се замества с друго име – макар че всички знаят истинското име. Във великолепните “Приказки за Землемория” на Урсула Ле Гуин подвизаващите се герои, притежаващи магическата сила, в определени моменти, когато наближава един важен кулминационен момент, си задават въпроса “Кое е истинското им име?”. Оня, който познава истинското име, е всемогъщ; той е в състояние да овладее, да парализира силите на магьосника, чието истинско име познава.

Не е възможно да създаваш съвременна митология, без да познаваш античната митология. Един от най-популярните автори на ХХ в., особено предпочитан от кинорежисьорите, е англичанинът Толкин (ум. ~ 1972 г.). Толкин е бил професор по келтски език и митология, специалист по проблемите на протокултурата. Не можеш да създаваш виртуални, фантастични светове, без да познаваш митологията като една форма на предкултурата.


3. Несъзнателно художествен характер

Всяка митология, както твърди създателят на научния социализъм Карл Маркс в едно свое изказване, притежава несъзнателно художествен характер. Всяка митология представлява сбор от сакрална космогония и фантастичен фолклор; един корпус от свещени сказания и много по-големия корпус от приказки (фантастичен фолклор).

Тези древни митологически сказания, достигнали по един или друг начин до нас, съставящи корпуса на многобройните отделни цивилизационни, народностни митологии, са по същество корпуси, които притежават огромна въздействена, литературна стойност и сила. Те имат несъзнателно художествен характер. Преди хиляди години легендите, митовете за създаването на света, за герои са приковавали вниманието на всякакви възрастови групи от слушатели: от деца до старци. Трябва да обърнем внимание на това, че фолклорът не се идентифицира напълно с митологията, но приказният фолклор представлява един много съществен дял от всяка митология. Сакралната космогония е нещо по-различно: тя е по-притеглена към религията, докато приказният фолклор е по-притеглен към онова, което бихме определили като литература.