СТАРОБЪЛГАРСКИ ЕЗИК
* Следващата лекция по Старобългарски език ще се проведе на 10.03.2009 г.
* проф. Татяна Славова, приемно време: Вторник, 14-16 ч, 144 каб.
* ИЗПИТ: 2 часа, писмен, ще се проведе след І сем. на ІІ курс; състои се в пълен анализ на текст (6-7 реда) на фонетично, морфологично и синтактично ниво, както и превод на текста
БИБЛИОГРАФИЯ
1. Кирил Мирчев, Старобългарски език, Изд. “Фабер”, В. Търново 2000 г.
2. Таня Лалева, Кратка старобългарска граматика във фишове, Изд. “Полис”, С. 2003 г.
3. Татяна Славова (съст.), Иван Добрев (съст.), Старобългарски текстове, Изд. “Лингва”, С. 2000 г.
4. проф. д-р Иван Дуриданов (гл. ред.) Граматика на старобългарския език. Фонетика. Морфология. Синтаксис, Издателство на БАН, С. 1993 г. /книгата можете да намерите във Факултетната библиотека на Българска филология/
5. Иван Добрев, Анна-Мария Тотоманова, Живка Икономова, Старобългарски език на НГДЕК “Кирил Философ”, учебник за ІХ клас (Изд. “Народна просвета”, С. 1987 г.), за Х клас (Изд. “Просвета”, С. 1991 г.)
6. Иван Гълъбов, Старобългарски език с увод в славянското езикознание, Част първа: Увод и Фонетика, Изд. “Наука и изкуство”, С. 1980 г.
7. Антоан Мейе, История старославянскова языка, 50-те (рус.) /книгата можете да намерите в Народна библиотека/
8. Никола Ван Вейк, Руководство по старославянскому языку /книгата можете да намерите в Народна библиотека/
9. (речник) Измаил Срезневский, Материалы по древнерусски паметникам, 3 тома /книгата можете да намерите в Университетска библиотека, преподавателска читалня/
10. (речник) Миклошич, Лексикон палаославенико, 1862-65 г. /книгата можете да намерите във Факултетната библиотека на Българска филология/
11. Стоян Стоянов, Мирослав Янакиев, Старобългарски език с речник
12. Ангел Давидов, Дора Иванова-Мирчева, Малък речник на старобългарския език, Изд. “Слово”, В. Търново 2001 г. /книгата може да купите в книжарниците на издателството/
§. Периоди в развитието на езика
За старобългарски език се говори по отношение на периода сред. ІХ в. – кр. ХІ (нач. на ХІІ в). Периодът от ХІІ до нач. на ХV в. се нарича от историята среднобългарски и там се говори за среднобългарски език. След ХV в. нататък вече се говори за новобългарски език.
Старобългарският език е най-старият писмен славянски език. Той има най-различни наименования в славистиката по света: старославянски (термин, употребяван най-вече от руските учени), общославянски, църковнославянски (най-неточното наименование), староцърковнославянски. С тези названия се фиксират едни и същи паметници, разликата е само терминологична.
Коя е причината да се създаде книжовен старобългарски език? Езикът е съществувал и преди ІХ в., но в средата на ІХ в. е фиксиран като граматика, тъй като през 862-3 г. е създадена азбука. Годината на създаването на азбуката не е установена с абсолютна точност, тъй като в България по това време са ползвани различни летобройни системи, като голяма част от тях са копирали гръцките. Солунските братя Кирил и Методий съвсем “случайно” са създали глаголическата азбука. Създаването на глаголицата дава възможност за превеждане на старогръцките книги, които да послужат на новопокръстените християни. От Византия ние приемаме не само християнството, но и богослужебните книги: Апостол, Евангелие, Псалтир и др. С този преведен комплект книги Кирил и Методий тръгват за Великоморавия.
Евангелието е канонична книга, която разказва за живота на Христос (гр. евангелиус – “блага вест”). Евангелие, това е благата вест за Христос – раждането му, неговият живот, смърт, възкресение и т.н.
Има два типа Евангелие:
(1) Изборно / Апракос Евангелие – богослужебно Евангелие; по обем е много по-малко, в него има само фрагменти от текстовете на четиримата евангелисти (Матей, Марко, Лука и Йоан); подбраните части са подредени според църковния календар – по такъв начин се четат и откъси от Апостола, определени псалми от Псалтира, в зависимост от това кой е денят (празникът) в църковната година
(2) Четириевангелие / Тетраевангелие: подредено по реда на четиримата евангелисти, предназначено за домашно четене и по него не се служи в църквата; четено е от монаси, от светски лица
Братята Кирил и Методий са превели също избрани части от Апостола. Той съдържа отделни разкази за 12-та апостоли. Едната част са Деяния на апостолите, т.е. разказите за техния живот, а другата част от Апостола са Послания на апостолите (Петър, Павел, Яков, Йоан и т.н.). Апостолите отправят послания към различни етноси – галатяни, римляни, коринтяни и т.н.
Апостолът и Евангелието принадлежат към Новия завет, заедно с Апокалипсиса (Откровението) на Йоан. Първата старозаветна книга е Битие, втората е Изход (излизането на евреите от Египет), после Левит, Числа, Книги за премъдростта и т.н.
Кирил и Методий превеждат и част от Псалтира, който принадлежи към Стария завет. Той е една от може би 50-те старозаветни книги и се състои в основната си част от 150 псалми (стихове). В т.нар. Пълен псалтир (Псалтир с последование) след тези 150 псалми може да има различни библейски песни, обикновено 12. Това са песни на библейски лица, пр. Песен на Мойсей, Песен на евангелист Лука, песен на тримата пророци и т.н. Псалтирът не е разказ за живота на Исус, не е разказ за живота на апостолите. Съдържанието на Псалтира е обръщение към Бога. Песните са главно от 1 л. ед.ч. и това е нещо като църковна поезия. Всъщност това е най-ранната църковна поезия. Текстовете на Псалтира са доста трудни, защото почти всяка дума съдържа някакъв свой контекст, наситена е с огромна символика.
§. Названия на старобългарския език
Книжовността в Моравия се развива до смъртта на Методий (885 г.), когато учениците му са хвърлени в тъмница, изгонени. Книжовната дейност се развива в продължение на около 10 години. Славянската книжнина после се пренася от западните славяни в земите на южните славяни (българите). Златният век на Симеон продължава и след смъртта му (927 г.), когато властта наследява неговият син Петър. Към края на Х в. (971 г.) България започва да пада под византийска власт, през 976 г. пада Преслав, десетилетия след това и западните краища. През 1018 г. под византийско робство пада цялата Българска държава.
Пренасянето на книжовността е много важно с оглед тълкуването на термините, с които се нарича този най-стар славянски език. Използва се различна терминология за първия славянски език: старобългарски, старославянски, староцърковнославянски, общославянски и т.н. От западните славяни книжовността се пренася при южните славяни, а след това и при русите. Русите около Киев (Киевска Русия), също и в Нов город (голямо средище), се покръстват около век след българите. Днес има три групи славянски езици: южни славяни (българи, сърби, хървати, словенци), западни славяни и източни славяни. Руският език, заедно с белоруски и украински, принадлежи към източния клон на славянските езици.
Този най-стар славянски език в крайна сметка обслужва всички славяни, затова много от учените говорят за старославянски, общославянски език и т.н., без да използват някаква етническа съставка в името. Привържениците на всички тези термини, които са по-общи, изхождат от тезата, че този най-стар славянски език обслужва и е предназначен за всички славяни. От гледната точка на учените, които говорят за старославянски и подобни наименования, основното е функционирането, предназначението на този славянски език. Все пак обаче, обслужвайки западни, южни и източни славяни, този език не остава неизменен, а се подчинява най-напред и в най-голяма степен на фонетичните особености, в някаква степен към морфологията и най-накрая влияние оказва и синтаксисът. Самата лексика също се влияе.
Не можем да говорим изобщо за старославянски език, защото той обслужва всичките тези езици, но в крайна сметка той се приспособява и се променя. Още в старобългарския напр. има моравизми – фонетични, лексикални и морфологични особености, характерни само за западните славяни. Така че този език не остава неизменен.
Всеки учен може да говори и да нарича този език както си иска и трябва да се знае в каква посока разсъждават учените, какви са аргументите им за това да наричат старобългарския и с други имена. За предпочитане е все пак да се говори за старобългарски език, по чисто езикови причини. Немските и австрийски учени масово също говорят за старобългарски език, а не за старославянски. Има около 15-20 езикови явления, които на фонетично, морфологично, синтактично и всякакво ниво намират покритие само и единствено в старобългарския и в съвременния български език. В нито един друг славянски език няма такова покритие.
Някои от причините, които дават основание да се говори не изобщо за славянски език, а за старобългарски език конкретно, са:
* фонетични явления
Произношението на ятовата гласна (
) е широко Е [йе], както се произнася и днес в редица родопски говори, които може би в най-голяма степен пазят архаизмите в езика. В съвременния български за ШТ има същата група съгласни Щ. Ако се проследи обаче как се е развила думата 
в другите славянски езици, там вместо ШТ стои друг рефлекс, пр. Ч в източнославянските езици – СВЕЧА (рус.); Ц в западнославянските езици – SVICE (чеш.), SWIECA (пол.); в сръбски и хърватски, които са пак към южнославянската група, рефлексът е К – СВЕКЯ (?).
) е широко Е [йе], както се произнася и днес в редица родопски говори, които може би в най-голяма степен пазят архаизмите в езика. В съвременния български за ШТ има същата група съгласни Щ. Ако се проследи обаче как се е развила думата 
в другите славянски езици, там вместо ШТ стои друг рефлекс, пр. Ч в източнославянските езици – СВЕЧА (рус.); Ц в западнославянските езици – SVICE (чеш.), SWIECA (пол.); в сръбски и хърватски, които са пак към южнославянската група, рефлексът е К – СВЕКЯ (?). Има и друга група съгласни, която е налична само в съвременния български език: ЖД.
Думата произлиза от индоевропейския корен med- (среда). Същата дума звучи различно в другите славянски езици: МЕЖА (рус.), MEZE (чеш.), MIADZA (пол.), в сръбски и хърватски се признася с [гйъ].
Очевидна е фонетичната близост между старобългарския и съвременния български език, в сравнение с останалите славянски езици. Това е свидетелство, че този най-стар език е не славянски език изобщо, а именно език на българските славяни.
Очевидна е фонетичната близост между старобългарския и съвременния български език, в сравнение с останалите славянски езици. Това е свидетелство, че този най-стар език е не славянски език изобщо, а именно език на българските славяни.
В старобългарската дума 
има широка гласна 
, която в своето развитие в съвременния български дава отново широка гласна Я. В другите славянски езици същата дума звучи: ЛЕТ (рус.), ЉÉТО (ср.), ЛiТО (укр.), LETO (чеш.), т.е. рефлексите са Е и И. Единствено в полския на мястото на ятовата гласна стои също широка гласна, LATO (пол.).
* правопис: членуване
има широка гласна 
, която в своето развитие в съвременния български дава отново широка гласна Я. В другите славянски езици същата дума звучи: ЛЕТ (рус.), ЉÉТО (ср.), ЛiТО (укр.), LETO (чеш.), т.е. рефлексите са Е и И. Единствено в полския на мястото на ятовата гласна стои също широка гласна, LATO (пол.). * правопис: членуване
В другите славянски езици няма членуване. В старобългарския език определителният член стои след думата.
Има причина за това в думата ДОМЪ ТЪ да стои голям ер (Ъ), тъй като в краесловие винаги има гласна (сричката в старобългарския език се стреми да бъде отворена). След ДОМЪ стои ТЪ и това ТЪ е същинското показателно местоимение, което, поставено пред думата, ТЪ ДОМЪ, би дало значение ТОЗИ ДОМ. Това показателно местоимение има три варианта (ТЪ, СЪ, ОNЪ), от които само ТЪ е останало в съвременния книжовен български език, наследено от определителния член. Другите варианти (СЪ, ОNЪ) обаче са останали в трънските и родопските говори, където се наблюдава тройно членуване.
ДОМЪ ТЪ в старобългарски все още не е характерната форма с определителен член, тъй като категорията членуване през ІХ-Х-ХІ в. все още е в развой, все още не е завършена. В източните говори (произведенията на Преславските книжовници) се вижда, че има множество такива показателни местоимения, които играят ролята на определителен член. В западните текстове обаче липсва такова нещо. Така че това е една категория (определеност), която се създава през Х-ХІ в., но все още не е оформена изцяло като определителен член.
Друга аналогия между старобългарския и съвременния български език:
Формите ДОМОN и ДОМЪС се срещат и до днес в Родопите. Този нюанс за близко (СЪ) и далечно (ОNЪ) е налице и в старобългарския език.
Само в постпозиция показателното местоимение функционира като наченки на определителен член. Когато е в предпозиция, то е в качеството си на същинско показателно местоимение.
В ранните старобългарски ръкописи думите не се разделят, пишат се залепени една за друга. Пунктуационните знаци не са кой знае колко много. Най-често се ползва точка, която е в средата на реда:
В ранните старобългарски ръкописи думите не се разделят, пишат се залепени една за друга. Пунктуационните знаци не са кой знае колко много. Най-често се ползва точка, която е в средата на реда:
Тази точка играе ролята на съвременна точка, запетая, въпросителен, удивителен знак. Изобщо пунктуационната система в старобългарския е доста по-различна. В христоматиите с учебна цел думите са разделени.
Въпрос: Кой езиков принцип е водещ при правописа в старобългарския език?
По това време не са имали този проблем, пр. дали се пише ГРАД или ГРАТ, тъй като в старобългарския сричката е отворена (завършва на гласна) и не се наблюдава явлението обеззвучаване. Едва в края на Х – нач. ХІ в., когато започват да изпадат в краесловие еровете (в слаба позиция), т.е. не са се произнасяли, въпреки че са се изписвали, и тогава вече настъпва процесът на асимилация: пр. ГДЕ и КЪДЕ. При наречието КЪДЕ ерът (Ъ) е слаб, изпада, при което двете съгласни К и Д започват да си взаимодействат, получава се асимилация и К се озвучава в Г. Въпросът за правописа става актуален около Х-ХІ в. поради тези процеси по затваряне на сричката. Водещо при старобългарския език за изписването е това, което се чува, след настъпването на тези процеси.
§. Двете азбуки
Въпрос: Кой езиков принцип е водещ при правописа в старобългарския език?
По това време не са имали този проблем, пр. дали се пише ГРАД или ГРАТ, тъй като в старобългарския сричката е отворена (завършва на гласна) и не се наблюдава явлението обеззвучаване. Едва в края на Х – нач. ХІ в., когато започват да изпадат в краесловие еровете (в слаба позиция), т.е. не са се произнасяли, въпреки че са се изписвали, и тогава вече настъпва процесът на асимилация: пр. ГДЕ и КЪДЕ. При наречието КЪДЕ ерът (Ъ) е слаб, изпада, при което двете съгласни К и Д започват да си взаимодействат, получава се асимилация и К се озвучава в Г. Въпросът за правописа става актуален около Х-ХІ в. поради тези процеси по затваряне на сричката. Водещо при старобългарския език за изписването е това, което се чува, след настъпването на тези процеси.
§. Двете азбуки
Много е трудно от 10 запазени старобългарски паметника да се направи извод за особеностите на изписване на буквите от преписвачите към дадена книжовна школа. Шрифтът зависи много и от школовката на преписвача, от неговата лична грамотност. Множество са факторите, които оказват влияние за изписването на буквите.
Като цяло при глаголическата азбука е спазено правилото за симетрия (огледалност), спрямо хоризонталната и вертикалната ос, в рамките на една и съща буква и между буквите. Освен кръстът (в отделни букви), основен елемент на глаголицата е т.нар. петлица (кръгче). Кръгът е най-съвършеният геометричен елемент. Той е символ на божественото съвършенство.
Направа на средновековните кодекси (пергамент, обработка, разчертаване и пр.): глаголическите букви попадат само и единствено в рамките на реда. Излизането под и над реда е характерно за кирилицата: буквите като Д могат да имат много дълги, висящи под реда серифи. Двете графични системи имат доста различна геометричност: за глаголицата е характерна закръгленост, която се дължи на множеството петлици в буквите; при кирилицата основен белег е ъгловатостта (острият ъгъл).
Имената на първите три букви от азбуката, прочетени в последователност, образуват изречение:
– “Аз знам буквите.” Има такива триади в азбуката, които се съгласуват семантично и граматично. Има различни теории за имената на буквите, от къде са дошли. 
1. НАЧАЛО НА ПИСМЕНАТА ТРАДИЦИЯ
