ИСТОРИЯ НА АНТИЧНАТА И СРЕДНОВЕКОВНАТА ЛИТЕРАТУРА
Древногръцка митология
/продължение/
Древногръцка митология
/продължение/
IV. Метаморфози
Метаморфозите съставляват един много обемист корпус във всяка митология, особено голям в древногръцката, а посредством нея – в римската. Великият римски поет Овидий, живял във времето около рождение на Исус Христос (малко преди началото на новата ера), е събрал целия свод от сказания за метаморфози (митове и легенди) в своята книга “Метаморфози”[1].
“Метаморфози” на Овидий е съставена от 15 книги, а общият брой на метаморфозните сказания, включени в книгата (по-голямата част от тях са старогръцки митове и легенди), е около 250 стр. Няма по-голям свод. Това е една творба от епохата на класическата античност.
2. Дендроморфни метаморфози
При тези метаморфози човек бива преобразяван в растение – цвете, храст, дърво. Пример: една от много популярните дендроморфни метаморфози, разработени от Овидий, е легендата за Хиацинт (гр. хиацинт – “зюмбюл”).
Хиацинт бил красив младеж, син на спартанския василевс и приятел на Аполон. Аполон често слизал от Олимп край р. Европа (в Лакòния, Южен Пелопонес), защото обичал да общува с Хиацинт. В един хубав летен ден двамата приятели захванали да се състезават в хвърляне на диск. Хвърлянето на диск е една от най-древните лекоатлетически дисциплини. Първи хвърлил диска бог Аполон, а Хиацинт притичал към мястото, където се очаквало да падне. Хиацинт много точно преценил къде ще падне дискът и в момента, в който бронзовият диск тупнал на земята, понеже явно бил хвърлен с много голяма сила, той отскочил и ударил по главата Хиацинт. Ударил го много лошо, умъртвил го. Аполон се надвесил над своя приятел, мъчил се да го свести, но Хиацинт умрял. Последните думи на Аполон били: “Няма да умреш, ти ще живееш вечно.” По волята на боговете мъртвият Хиацинт се превърнал в цветето хиацинт, в чиито венечни листица древните гърци виждали капчици кръв, изобразяващи заклинанието на самия бог Аполон. Това е една дендроморфна легенда. (вж. Кун. Н. – Хиацинт)
Друга такава легенда е тази за Дафнè (Дафина). Дафината е едно кръстообразно дърво, което се въди в южните предели на България и е много популярно в кулинарията под формата на дафинов лист.
В елинската митология Дафне е дъщеря на речния бог Пеней. Тя имала нещастието (една от многобройните гамадриади) в нея да се влюби бог Аполон, който изгарял от страст към красивата нимфа. Един хубав ден, когато я срещнал покрай р. Пеней, Аполон, горящ от страст, се втурнал подир Дафне, която започнала да бяга. Аполон успява да я настигне, прегърнал я и в този момент Дафне се примолила на баща си Пеней да я спаси. Пеней се отзовал и превърнал прекрасната прекрасната нимфа, гамадриадата Дафне, в дръвчето дафина. (вж. Кун. Н. – Дафна)
В европейската култура и изкуство тази легенда за преображението на Дафне е разработвана стотици пъти – в живописни платна, в пластики, в скулптури, в поеми.
3. Зооморфни метаморфози
Най-често срещаните легенди са дендроморфните и зооморфните легенди. Зооморфните легенди също са многобройни.
Друга такава легенда е тази за Дафнè (Дафина). Дафината е едно кръстообразно дърво, което се въди в южните предели на България и е много популярно в кулинарията под формата на дафинов лист.
В елинската митология Дафне е дъщеря на речния бог Пеней. Тя имала нещастието (една от многобройните гамадриади) в нея да се влюби бог Аполон, който изгарял от страст към красивата нимфа. Един хубав ден, когато я срещнал покрай р. Пеней, Аполон, горящ от страст, се втурнал подир Дафне, която започнала да бяга. Аполон успява да я настигне, прегърнал я и в този момент Дафне се примолила на баща си Пеней да я спаси. Пеней се отзовал и превърнал прекрасната прекрасната нимфа, гамадриадата Дафне, в дръвчето дафина. (вж. Кун. Н. – Дафна)
В европейската култура и изкуство тази легенда за преображението на Дафне е разработвана стотици пъти – в живописни платна, в пластики, в скулптури, в поеми.
3. Зооморфни метаморфози
Най-често срещаните легенди са дендроморфните и зооморфните легенди. Зооморфните легенди също са многобройни.
Легендата за Арахне (Арахна, гр. арахне – “паяк”): Арахне била прочута атинска тъкачка, която обаче имала неблагоразумието един ден да се похвали, че би могла да се състезава в изкуството на тъкането със самата Атина, богинята покровителка на занаятите и изкуствата.
Атина приела облика на някаква грозна старица, явила се при Арахне и я увещавала да се откаже от състезание с Атина, за да си няма разправии. Но Арахне била непреклонна. Тогава богинята приела своя божески облик (при боговете такива превръщения са били нещо естествено). Състезавали се двете и макар че Арахне се проявила блестящо, изтъкала великолепен плат, тематичен – представила живота на атиняни – боговете присъдили победата на Атина, която, ядосана много от дързостта на тъкачката, я ударила с кросното и я проклела да се превърне в паяк, вечно да виси на своето платно и никога да не успее да го довърши. Така Арахне била наказала и превърната в паяк, заради безумството си и своята дързост. (вж. Кун. Н. – Арахна)
4. Миксантропически легенди
Това е още един вариант на метаморфозните сказания. “Миксантропически” са тези форми, в които човешкото е смесено с животински черти. Миксантропическите легенди са много тясно обвързани с тотемистката фаза в развоя на митологията, за която е характерно наличието на животното прародител, което се превръща в зооморфен ответник на съответния бог.
В много митологии и религии, не само в старогръцката, откриваме такива миксантропически форми на богове. Миксантропическите легенди в древногръцката митология ни препращат не към богове, а към най-нисшия слой на божеското съсловие. В индийската ведическа митология напр. има един бог Ганеш, който се представя традиционно като човек с глава и хобот на слон. Много повече са миксантропическите богове в египетската митология, напр. богинята Хатор, представена като жена с глава на крава и с атрибутите на кравата (рога). Един от важните египетски богове, лунният бог, повелителят на думите бог Хор, също е миксантропическо създание: мъж с глава на сокол. Може би най-интересният сред второстепенните египетски богове е бог Себек, повелителят на нилските води, представян като мъж с крокодилска глава.
С миксантропическите създания от елинската митология са свързани някои от най-интересните, авантюрни легенди. Чудовището Минотавър е като че ли най-южно, най-средиземноморско и най-близко до египетските миксантропически богове. Минотавърът в древногръцката митология представлява чудовище: мъж с глава на бик. Съгласно един много интересен цикъл от легенди, свързан с минойската цивилизация, Минотавърът е бил затворен от цар Минос на о-в Крит в един специално построен от най-прочутия древен архитект Дедал лабиринт и всяка година Атина е трябвало да изпраща своя кръвен данък на критския владетел: 6 девойки и 6 младежи, които са били вкарвани в лабиринта, където ставали жертва на Минотавъра. Убиецът на Минотавъра е Тезей, един от най-популярните гръцки герои. (вж. Кун. Н. – Тезей убива Минотавъра)
Най-популярното миксантропическо създание в елинската митология е кентавърът. Древните елини са вярвали, че тези създания едновременно и мъжки, и женски, са живеели на цели стада: кентаври и кентавърки. Кентавърът е полу-човек (до кръста мъж), полу-животно (от кръста надолу е кон). Най-прочутият кентавър е Хирон, възпитателят на Ахил. Смятало се е, че той е най-мъдрото създание на елинската древност. (вж. Кун. Н. – Ахил се включва в похода срещу Троя)
Древните хора са вярвали, че съществуват кентаври и кентавърки. Даже по времето на един от първите римски императори, Клавдий, това е отбелязано в една от римските истории: бил хванат кентавър, някъде в Аравинската пустиня (дн. Саудитска Арабия) и отведен в Рим, където, за да го съхранят, го поставили в един огромен съд с мед. Древните историци твърдят, че този кентавър можел да се види в продължение на няколко десетки години в двора на римските императори. Така древните хора са вярвали съвсем сериозно в съществуването на кентаври и кентавриси.
Любима художествена тема в древните мозайки, описана и от Овидий в неговите “Метаморфози”, е бой между кентаври и лапити. Сюжетът е разработен от Овидий в неговите “Метаморфози”: по време на сватбата на Елитой (?) възниква скандал между лапити и кентаври и започват да се изтребват взаимно.
В свитата на бог Дионис има многобройни миксантропически същества. Неговите миксантропически спътници са сатири и силени. И двете същества са 3/4 мъже. От коленете надолу сатирите са имали кози крака. Имали са и опашка. Силените обаче от коленете надолу краката им завършвали с конски копита. От тази представа, от тази миксантропическа идея на древните елини за сатири и силени, козлоногите и коненоги спътници на бог Дионис (бога на виното, веселието и опиянението), през Средновековието е изникнала идеята за Дявола, изчадието на Ада. В средновековното съзнание Дяволът е имал миксантропичен облик: рисуван е не като мъж, а с уши, изтеглена, животинска физиономия и е бил или козлоног, или е имал конски крак, но много дълга животинска опашка. Дяволът има и дискретни рогца, които тръгват от рогата на козата, тъй като не са масивни.
Гьоте, “Фауст”: какво се случва през прочутата Валпугиева нощ на планината Харц? Това е шавашът на вещиците, на 1. май, на върха най-северната германска планина в долна Саксония. Мефистофел води там Фауст, но самият Мефистофел се изявява като много галантен кавалер: той ухажва една стара и една млада вещица. Младата вещица е много апетитна, но старата била много настъпателна и според превода на Дим. Статков има такава реплика на старата вещица, която веднага припознава в Мефистофел свой човек: “Отвръщам с поздрав мил и драг на рицаря със конски крак, да дойде с чепа си навън, щом няма страх от този пън.”
Най-загадъчното миксантропическо създание на древногръцката митология е Сфинксът, който е преминал в елинската митология от египетската. В долината на царете в Египет покоят на древните фараони се пази от гигантската статуя на древния Сфинкс. Сфинксът е съчетание от човек до кръста, торс на лъв от кръста надолу и огромни орлови криле. За разлика от елинския, египетският сфинкс няма криле. Има обаче една по-съществена, принципна разлика между тях: египетският сфинкс е преимуществено мъжко създание, тъй като е до кръста мъж, докато старогръцкият сфинкс до кръста е жена. Защо е така? Вероятно преминаването на сфинкса през Средиземно море, от Северна Африка в Елада и елинския етнокултурен ареал, е станало в по-късно време, преди прехода на гръцкото общество от матриархат към патриархат. За разлика от елинското, египетското общество е жреческо, войнско, с доминанта на мъжа, т.е. едно изцяло патриархално общество. Преминаването на сфинкса в Древна Елада вероятно е станало още по времето на матриархата.
Сфинксът е унищожен от Едип цар, прочутия елински герой. Сфинксът е любимо изчадие на символистите. В българската символистическа поезия могат да бъдат наброени десетина сфинкса, най-прочутият сред които е сфинксът на Пейо Яворов, който не е същински символист, но е предтеча на символизма и може би най-ярката фигура на ранния български модернизъм. И в египетската култура, и в старогръцката сфинксът е пазител на тайната, на загадката. Не случайно това е буквализирано в елинската култура, където сфинксът се настанява високо горе в планината Питерòн (?), на най-тясното място, планинския пролом, свързващ северна с южна Беотия, Пелопонес с Атика. Той задава всекиму загадка – любимата загадка, с която дечицата в Елада са започвали своето обучение: “Кое е това същество, което сутрин се движи на 4 крака, на обяд на 2, а вечер – на 3?” Никой не може да познае, но всеки плаща скъпо, защото сфинксът го бутва в скалистата пропаст и той загива. Едип цар веднага отговаря на загадката: “Човекът.” Сутрин, обед и вечер, това са човешките “сезони”. След като дава верен отговор, сфинксът сам се хвърля в пропастта и по този начин освобождава от проклятието си човешката цивилизация. (вж. Кун. Н. – Едип и загадката на Сфинкса)
Периодизация на древногръцката митология
1. Доолимпийска митология
Това е най-древната фаза на митологията, която е известна и като хтоническа митология. Преди името на богинята прамайка Гея да се наложи и като наименование на земята, в древногръцките диалекти земята се обозначала с понятието “хтон”. Хтоническа е тази най-ранна фаза от развоя на митологията, защото това е фазата на чудовищата, които се пръкват от земната гръд; чудовищата, родени от прамайка Земя. Характерно за тази ранна фаза е дисхармоничното, страховитото начало. Първите поколения богове са т.нар. хекатонхейри (чудовища с по 50 глави и по 100 ръце и 100 крака), циклопи, титани, гиганти. Най-страшното чудовище е великанът Тифон, убит от един антропоморфен бог, от златните стрели на бог Аполон. Великанът Тифон е имал 100 глави.
Характерни за тази фаза са също триликите чудовища – богините отмъстителки Ериниите (три); владичиците на съдбата Мойрите (три); трите горгони и най-страшната измежду тях, Медуза. Почти всички, с изключение на едно, са женски чудовища. Единственото трилико мъжко чудовище е триглавото куче Цербер, което пази входа на Хадес, за да не може никой нито да влезе, нито да излезе от там. Това е единственото трилико мъжко чудовище.
Чудовищата са женски, защото са родени от Гея и очевидно се касае за една много древна фаза (матриархална).
2. Олимпийска фаза (митология)
Това е една културна фаза от развоя на древногръцката митология, свързана с победата на боговете от олимпийското поколение, начело със Зевс. Това са шестимата старши богове и техните синове и дъщери (около 12 богове, обитатели на Олимп).
Тази фаза от развоя на митологията започва ок. средата на ІІ хил. пр. Хр. и е свързана с установяването на патриархални общества на територията на този етно-културен ареал (Елада). Много ярко е изразена тенденцията на движение от хаос към космос, от безпорядък към порядък.
1. Първа кардинална черта на тази фаза е антропоморфизация на боговете. Вместо страховитите и зле оформени богове от предишните поколения (“грешки на зачатието”) в олимпийската фаза се натъкваме на антропоморфизирани богове; богове, представени в човешки облик като прекрасни мъже и жени. Една от най-често хвалените през класическия период на древногръцката култура богиня е Афродита, покровителка на любовта.
Пенчо Славейков има много интересни философски поеми, вдъхновени от културата на Древна Елада, сред които е и “Фрина”. Известно е, че тази древна хетера (куртизанка) е позирала на великия ваятел и архитект Фидий, чието име се свързва с постройката на едно от най-величествените архитектурни съоръжения на Древна Елада, Партенонът на Атина Палада, на Акропола. Пред Акропола се е извисявала 6-метрова статуя на богинята Атина. Фидий е бил автор и на многобройни други фигури. Смята се, че той е ваял и фигура на Афродита. Според една такава легенда, той е ваял Афродита по образеца на тялото на прекрасната куртизанка Фрина. Легендата е, че когато Фрина е била изправена пред агората в Атина, по обвинение в безнравственост, за да защити своята подопечна, нейният защитник с един много дързък жест е смъкнал пеплоса, покриващ тялото на прекрасната куртизанка и тя се озовава пред съда в този вид, в който позира на великия ваятел. Нейната прекрасна голота, съвършеното й тяло, е най-добрата защита. Това е показал в своята поема и Пенчо Славейков.
В археологическия музей в Атина се пази статуя на бог Посейдон – една от най-прекрасните статуи от класическия период, ок. V в. пр. Хр. Статуята е открита в пристанището на Пирея; бронзова статуя, висока около 3 метра. Вероятно тя е била въдворена на самото пристанище още в древността. Тя представя един атлетичен мъж. Бог Посейдон вероятно е държал и своя тризъбец в ръката си, но сега го няма.
Зевс е показван винаги като много суров властелин, с огромна къдрава брада, както подобава: строг и непристъпен.
2. Втората важна черта, която се вписва в тази тенденция на движение от хаос към космос, това е унищожаването на чудовищата от героите. Така се явяват най-прекрасните, най-вълнуващите легенди на Древна Елада, заредени с огромна доза напрежение. Това са древните екшъни, историите на героите, които тръгват да сразят непобедимото чудовище:
* Тезей: извършва много подвизи, вкл. убива дракона, който ще унищожи Андромеда. Отправя се към света отвъд Херкулесовите стълбове, за да изпълни повелята да унищожи Горгоните. Същият Тезей безстрашно влиза в лабиринта, за да срази непобедимото, ужасно, отвратително чудовище Минотавър.
* Белерофонт: ликвидира триликото чудовище Химера (“трилика”). Химерата за нас е нещо, което не съществува и не може да бъде по никакъв начин постигнато. За древните елини тя е била още по-необичайна, още по-необикновена от Сфинкса. Сфинксът е трилико чудовище, но в елинския сфинкс има даже определена доза еротика, тъй като той е женско чудовище до кръста и е представен от една впечатляващо красива жена. Химерата от друга страна има глава на козел, торс на лъв, а опашката й е отровна змия. Има едно великолепно изваяние на един италиански скулптор от нач. на ХV в., който е материализирал представата за Химерата. Опашката на тази ренесансова химера е наистина отровна змия.
* Херакъл: героят на героите; той се извисява с една глава над Белерофонт, Тезей, Мелеагър и т.н. В римската митология името му е променено на Херкулес. Херакъл извършва цели 12 подвига, има цял цикъл от разкази за неговите подвизи (първата циклизирана творба в световната литература). Древните елини са го провъзгласили за херос (“герой”; в края на Българското възраждане у нас се появява съществителното херой). Това е героят, който бива хероизиран, обжествен. Издигат му специално място за поклонение и след смъртта му, тъй като е толкова велик герой, боговете го привличат в своя сонм: връщат му живота, даряват го с безсмъртие и го приобщават към своето общество – нещо, което не са направили за нито един друг смъртен герой.
Най-важното тук са подвизите на героите, които ликвидират чудовищата. Това са били любимите сказания на елинската общност. Сказанията за битките на героите с чудовищата са изпълнявали не само занимателна, но и възпитателна функция.
3. Трета важна черта в перспективата на преход от хаос към космос е появата на многобройни паралелни богове, които оформят антитетични двойки богове, които са с противоположен смисъл или богове, които изпълняват определени цивилизационни функции. Например: богинята на победата Нике метафоризира в самия си облик “крилатата победа”. В парижкия Лувър точно по средата на централното стълбище е поставено скулптурното изваяние на богинята Нике от Самотракия, за съжаление останала без глава. Забележително е умението на древния ваятел (V-ІV в. пр. Хр.), който е представил пеплоса на богинята, опънат от вятъра.
Някои богове дори получават нова функция. Титанидата Темида, една от шестте титанки, се превръща в богиня на справедливостта и символизира правосъдието. Тя е с една превръзка на очите и везна, която държи в ръката си и която символизира задължението на правосъдието да бъде неотстъпно.
Освен бога на бурното море, Посейдон, който удряйки с тризъбеца си по морето, вдига високи вълни, се появява богът на кроткото, тихо море, Нерей. Бог Нерей има 50 дъщери Нереиди.
3. Фаза на разпада
Тази фаза започва с появата на елинската словесност, с раждането на древногръцката литература. В началото на древногръцката литература стои митологията. Тази митология подхранва и Омировия епос, и многобройните циклически поеми. Цялото древногръцко изкуство и литература се подхранва от митологията.
1. Първа кардинална черта на тази фаза е антропоморфизация на боговете. Вместо страховитите и зле оформени богове от предишните поколения (“грешки на зачатието”) в олимпийската фаза се натъкваме на антропоморфизирани богове; богове, представени в човешки облик като прекрасни мъже и жени. Една от най-често хвалените през класическия период на древногръцката култура богиня е Афродита, покровителка на любовта.
Пенчо Славейков има много интересни философски поеми, вдъхновени от културата на Древна Елада, сред които е и “Фрина”. Известно е, че тази древна хетера (куртизанка) е позирала на великия ваятел и архитект Фидий, чието име се свързва с постройката на едно от най-величествените архитектурни съоръжения на Древна Елада, Партенонът на Атина Палада, на Акропола. Пред Акропола се е извисявала 6-метрова статуя на богинята Атина. Фидий е бил автор и на многобройни други фигури. Смята се, че той е ваял и фигура на Афродита. Според една такава легенда, той е ваял Афродита по образеца на тялото на прекрасната куртизанка Фрина. Легендата е, че когато Фрина е била изправена пред агората в Атина, по обвинение в безнравственост, за да защити своята подопечна, нейният защитник с един много дързък жест е смъкнал пеплоса, покриващ тялото на прекрасната куртизанка и тя се озовава пред съда в този вид, в който позира на великия ваятел. Нейната прекрасна голота, съвършеното й тяло, е най-добрата защита. Това е показал в своята поема и Пенчо Славейков.
В археологическия музей в Атина се пази статуя на бог Посейдон – една от най-прекрасните статуи от класическия период, ок. V в. пр. Хр. Статуята е открита в пристанището на Пирея; бронзова статуя, висока около 3 метра. Вероятно тя е била въдворена на самото пристанище още в древността. Тя представя един атлетичен мъж. Бог Посейдон вероятно е държал и своя тризъбец в ръката си, но сега го няма.
Зевс е показван винаги като много суров властелин, с огромна къдрава брада, както подобава: строг и непристъпен.
2. Втората важна черта, която се вписва в тази тенденция на движение от хаос към космос, това е унищожаването на чудовищата от героите. Така се явяват най-прекрасните, най-вълнуващите легенди на Древна Елада, заредени с огромна доза напрежение. Това са древните екшъни, историите на героите, които тръгват да сразят непобедимото чудовище:
* Тезей: извършва много подвизи, вкл. убива дракона, който ще унищожи Андромеда. Отправя се към света отвъд Херкулесовите стълбове, за да изпълни повелята да унищожи Горгоните. Същият Тезей безстрашно влиза в лабиринта, за да срази непобедимото, ужасно, отвратително чудовище Минотавър.
* Белерофонт: ликвидира триликото чудовище Химера (“трилика”). Химерата за нас е нещо, което не съществува и не може да бъде по никакъв начин постигнато. За древните елини тя е била още по-необичайна, още по-необикновена от Сфинкса. Сфинксът е трилико чудовище, но в елинския сфинкс има даже определена доза еротика, тъй като той е женско чудовище до кръста и е представен от една впечатляващо красива жена. Химерата от друга страна има глава на козел, торс на лъв, а опашката й е отровна змия. Има едно великолепно изваяние на един италиански скулптор от нач. на ХV в., който е материализирал представата за Химерата. Опашката на тази ренесансова химера е наистина отровна змия.
* Херакъл: героят на героите; той се извисява с една глава над Белерофонт, Тезей, Мелеагър и т.н. В римската митология името му е променено на Херкулес. Херакъл извършва цели 12 подвига, има цял цикъл от разкази за неговите подвизи (първата циклизирана творба в световната литература). Древните елини са го провъзгласили за херос (“герой”; в края на Българското възраждане у нас се появява съществителното херой). Това е героят, който бива хероизиран, обжествен. Издигат му специално място за поклонение и след смъртта му, тъй като е толкова велик герой, боговете го привличат в своя сонм: връщат му живота, даряват го с безсмъртие и го приобщават към своето общество – нещо, което не са направили за нито един друг смъртен герой.
Най-важното тук са подвизите на героите, които ликвидират чудовищата. Това са били любимите сказания на елинската общност. Сказанията за битките на героите с чудовищата са изпълнявали не само занимателна, но и възпитателна функция.
3. Трета важна черта в перспективата на преход от хаос към космос е появата на многобройни паралелни богове, които оформят антитетични двойки богове, които са с противоположен смисъл или богове, които изпълняват определени цивилизационни функции. Например: богинята на победата Нике метафоризира в самия си облик “крилатата победа”. В парижкия Лувър точно по средата на централното стълбище е поставено скулптурното изваяние на богинята Нике от Самотракия, за съжаление останала без глава. Забележително е умението на древния ваятел (V-ІV в. пр. Хр.), който е представил пеплоса на богинята, опънат от вятъра.
Някои богове дори получават нова функция. Титанидата Темида, една от шестте титанки, се превръща в богиня на справедливостта и символизира правосъдието. Тя е с една превръзка на очите и везна, която държи в ръката си и която символизира задължението на правосъдието да бъде неотстъпно.
Освен бога на бурното море, Посейдон, който удряйки с тризъбеца си по морето, вдига високи вълни, се появява богът на кроткото, тихо море, Нерей. Бог Нерей има 50 дъщери Нереиди.
3. Фаза на разпада
Тази фаза започва с появата на елинската словесност, с раждането на древногръцката литература. В началото на древногръцката литература стои митологията. Тази митология подхранва и Омировия епос, и многобройните циклически поеми. Цялото древногръцко изкуство и литература се подхранва от митологията.
Има два важни момента при тази фаза, които са много характерни:
1. Появата на герои, които дръзват да се опълчат срещу боговете, да премерят сили с тях, да им съперничат и да не се подчиняват. Едни от най-интересните митологически сказания са тези за наказани герои, заради хюбрис (“кощунство”): да прекословиш, да ругаеш божеството, да предизвикваш боговете със слово, жест или постъпка. В модерната етика и морал няма понятие, което да отговаря точно на старогр. хюбрис. Църковнохристиянското понятие е “грях”, но то е доста различно. Християнското понятие “грях” имплицира други морални правила, докато античното “хюбрис” е, най-общо казано, предизвикателство спрямо боговете; явяват се прочути герои.
Иксион е елински василевс, който се влюбил в Хера, пожелал да обладава самата Хера. Зевс го наказал много сурово, като го поставил в самия център на Хадес, прикован върху едно колело, което напомня средновековните колела, на които са изтезавали престъпниците. Това колело непрекъснато се въртяло.
Легендата за Сизиф: в разгара на войната, през 1942 г., младият Албер Камю отпечатва своето философско есе “Митът за Сизиф”. Сизиф е герой, наказан също много сурово от боговете. Смята се, че причината е в това, че веднъж той дръзнал да измами повелителя на смъртни и богове, самия Зевс. Неговото наказание в подземното царство е да тласка непрекъснато един отломък скала: след като го качи нагоре по скалата, този отломък се търкулва, пада отново в ниското и Сизиф отново и отново го тласка нагоре. Това е едно непрестанно мъчение, тъй като Сизиф няма привилегията да умре. Той е обречен вечно да тласка своя отломък скала нагоре.
Великият екзистенциалист Албер Камю е използвал мита за Сизиф, за да материализира своята идея за позицията на мислещия човек пред лицето на абсурда и формулира гениално това във великолепното си есе: “Бунтувам се, следователно ние съществуваме.”
БЕЛЕЖКИ:
[1] Книгата “Метаморфози” на Овидий е преведена на български език от Георги Батаклиев в поредицата на “Световна класика”, 1974 г.
