Старогръцкият епос (сем. 5)

СТАРОГРЪЦКИЯТ ЕПОС 

сем. 5, 31-3-2009 г., ІV група 

1. Определение за епос: повествование за далечното минало на една общност, представящо цялостната картина на колективния етнически живот. Епосът е предназначен за устно разпространение, като той се изпълнява на големи празници или пирове на владетели.

2. Характеристики на епоса

Думата има много значения, но като цяло епосът представлява специфичен тип слово, което е ритмично оформено.

1) обективност 

Епосът се стреми към безпристрастна картина на действителността, без да навлиза в психологията на героите: пр. когато и да се разказва за Ахил или Хектор, не се следи психологията, а действията им. За повествованието са важни действията им, а не това от какво са продиктувани.

Има много голяма дистанция във времето на случващото се и времето, в което се разказва за него (няколко века). Може да се говори епически обективно и безпристрастно, епосът не разказва история, вземайки страна.

2) цикличност 

Събитията в епоса са обединени в общи томове, герои, мотиви. Има повторение (дословно) на част от стиховете.

3) липса на психологическа характеристика и изображение на вътрешния свят на героите 

Когато "Илиада" говори за гнева на Ахил, този гняв е чувство, което отключва действието, това не е състоянието на героя.

4) традиционалност

На миналото, описващо се в епоса, се гледа като към свещеното време на дедите, с уважение и преклонение.

5) монументалност 

Дава се всеобхватно описание на миналото и настоящето, като се предават и най-дребните детайли. Епосът се стреми да даде цялостна картина на света, а не само на отделните детайли, въпреки че и те са от значителна важност. Пример: описанието на щита на Ахил (то е много дълго, около 12-15 стиха)

6) героизъм

Героите са централни фигури в епоса. Те са полубоговете или имат нечовешки големи възможности (водачи на племето).

7) колективизъм

Епосът изобразява славното минало на дедите, което е съхранено от колективната памет.

3. Видове старогръцки епос

Омиров (героичен) епос

* свързан е с култа към героите
* възниква през епохата на големите етнически общности и на ранните държавни обединения (когато колективизмът е много силен)
* служи за културна спойка на племенната общност и използва митологията за повествователна основа; тази част от митовете са записани по „Илиада” и „Одисея”.
* Омировият епос е форма на колективна памет, еталон за поведение, средство за идеологическо и естетическо възпитание на поколенията

Митологичен (негероичен) епос: Хезиод

Възниква в края на елинистическата епоха – VІІІ-VІІ в. пр. н.е., когато героичните идеали губят своето значение и се превръщат в наставления. Героите и култът към тях започва да отслабва, въпреки, че остава пример за поведение.

Митовете се превръщат в нравоучителни повествования с основни теми: справедливостта, трудът, разумният и честен живот.
Трагедията се измества от битките и победите.
Епосът става по-ежедневен и дидактичен.

4. Героят в епоса. Героизъм.

Героите трябва да въплъщават гръцкия идеал за красота, въплътен в калокагатията (синтез между физическа и духовна красота). Героите в епоса обикновено имат божествен произход или са покровителствани от божества: те са или полубогове, или са изключителни смъртни. Характерите им не служат за нравоучителстване (у Омир), макар че са пример за подражание. Най-често епосът е свързан с някакъв въоръжен конфликт, за да може да се прояви силата им. За тях най-важно е печеленето на слава.

Също така важно е, че в древна Гърция постъпката на героя като видима проява не се опира на вътрешни ценности, а на външната оценка, която ще получи героят от колектива. Затова героите обикновено се състезават помежду си. Те не са скромни, даже напротив, хвалят се с подвизите си, защото те са ценни, само ако са известни и оценени от колектива (подвизите им). За героите славата е по-важна от живота и от всички материални блага. Пример: Хектор отива да се бие, въпреки че знае, че е предречено, че ще умре.


5. Омировият въпрос 

Омировият въпрос е свързан с авторството на „Илиада” и „Одисея”. Още в древността са възникнали спорове за родното му място. В края на ХVІІІ в. се появяват и съмненията за авторството му на двата епоса. Версиите са следните:

(1) Компилативна теория

Формулирана е през 1859 г. от Кирхоф. Според нея е имало множество по-малки епоси, които впоследствие са били обединени в едно цяло, от певците, които са ги изпълнявали и напр. „Одисея” е компилативна обработка на четири самостоятелни поеми.

(2) Теория за първоначалното ядро

Формулирана е през 1832 г. от Херман. Според нея Омировите поеми са възникнали не като съединяване на самостоятелни произведения, а като разширяване на някакво първоначално ядро, което вече е съдържало в себе си всичките основни моменти от сюжета.

(3) Унитарна теория

Създадена е от унитарците и според нея в поемите се наблюдава вътрешно единство, „вътрешно организирана епическа цялост, каквато е в състояние да създаде само един индивид”.

Смята се, че Омир е живял през VІІІ в. пр. Хр. Има твърдение, че е бил сляп (поради значението на името му). Слепотата обаче за гърците е признак с положителна конотация: смятало се е, че който е сляп, притежава някакво висше душевно качество или е пророк (пророците са били слепи), т.е. че слепотата компенсира нещо също толкова значимо, което притежава слепецът.

Омир е живял в Мала Азия. Известно време е живял на о-в Хиос.

Много важно е, че самите поеми са служели, за да образоват гърците, функционирали са като учебни пособия.

„Илиада” включва приблизително 15 000 стиха, а ”Одисея” - ~ 12 000. Създадена е по-късно от „Илиада, за което има филологически доказателства.

Библиография за следващия семинар:

* Омир, „Илиада”: Първа песен – „Чумата”; Осемнадесета песен – „Изработка на оръжие”; Двадесет и втора песен – „Убиване на Хектор”; Двадесет и четвърта песен – „Откупване на тялото на Хектор”