ИСТОРИЯ НА АНТИЧНАТА И СРЕДНОВЕКОВНАТА ЛИТЕРАТУРА
Богинята на правосъдието Тетида, както и второстепенният бог Амор (бог на любовта) са представяни с превръзки на очите. В ренесансовата класика (изкуство) Амор се представя като едно пухкаво момченце със завързани очи, с лък и стрели, което цели безразборно. Когото уцели, ранен е от стрелата на любовта. И не винаги уцелените са добре съчетани. Амор никога не цели само един човек, а винаги ги цели по двойки: едно момче и едно момиче. Те трябва да се влюбят един в друг. Затова се казва, че “любовта е сляпа”.
Периодизация на древногръцката митология
І. Доолимпийски период
За този период са характерни страховитите чудовища, рожби на земята (Гея). Те реално заплашват човека с осакатяване, смърт, гибел.
ІІ. Олимпийски период
За олимпийската фаза са характерни два момента:
(1) антропоморфизация на олимпийските богове: олимпийските богове престават да бъдат чудовища (великани, титани, циклопи, хекатонхейри), а приемат човешки измерения и човешки облик
(2) появата на героите, ликвидатори на чудовищата: свързано е с героическите цикли в древната митология, в които се разказва за героите, които унищожават страховитите чудовища
(1) антропоморфизация на олимпийските богове: олимпийските богове престават да бъдат чудовища (великани, титани, циклопи, хекатонхейри), а приемат човешки измерения и човешки облик
(2) появата на героите, ликвидатори на чудовищата: свързано е с героическите цикли в древната митология, в които се разказва за героите, които унищожават страховитите чудовища
ІІІ. Фаза на разпада
Появява се древногръцката писменост и словесност (старогръцката литература). За тази фаза най-характерната черта е появата на герои, които дръзват да се опълчат срещу боговете, заради което получават много сурово наказание. Има един прочут елински герой, Сизиф, за когото Албер Камю написва своето философско есе “Митът за Сизиф”. Сизиф се откроява с високото си самочувствие. Този древен герой дръзва да се опълчи срещу Зевс. Защо Сизиф е бил наказан вечно да тласка своя отломък скала по стръмнината, а когато успее да го изтласка догоре, камъкът отново се свлича в ниското? Това е едно безкрайно, вечно наказание. Според древногръцките легенди Сизиф, който бил цар на Коринт, според някои легенди основател на Коринт, най-прочутия елински полис, на територията на западен Пелопонес. Сизиф се провинил в това, че издебнал отвличането на наядата Егина от повелителя на богове и смъртни Зевс.
Най-древните елински женски божества са:
* нереиди – морски нимфи, многобройните щерки на бога на кроткото (заспало, мирно) море, Нерей
* найади – речни и езерни нимфи (преимуществено речни); съответстват на русалките в славянската митология
* орейади – планински нимфи, които обикновено се идентифицират със скала, наподобяваща човешки (женски) образ; такива скали има в Родопите, също Белоградчишките скали
* гамадриади – богини, които символизират конкретни дървесни видове, обикновено кръстовидни
* найади – речни и езерни нимфи (преимуществено речни); съответстват на русалките в славянската митология
* орейади – планински нимфи, които обикновено се идентифицират със скала, наподобяваща човешки (женски) образ; такива скали има в Родопите, също Белоградчишките скали
* гамадриади – богини, които символизират конкретни дървесни видове, обикновено кръстовидни
Зевс залюбил прекрасната Егина и я отмъкнал на един необитаем остров. Сизиф е бил първият “воайор” в историята на европейската цивилизация, тъй като съгледал как Зевс отвлякъл Егина на един пуст остров, както и други неща видял, които не би следвало да гледа. След това Сизиф отишъл при бащата на Егина, речния бог[1] Азоп и му съобщил онова, което е видял. Тогава Азоп отишъл при Зевс да си иска щерката. Зевс толкова се разгневил, че си извадил страховития атрибут: мълнията. Зевс все пак не е обикновен човек (мъж), а повелител на богове и смъртни. Той изважда мълнията и с нея отхвърля Азоп в неговото корито, но, ужасно разгневен на Сизиф, му праща Танатос. Много лоша честитка. Тази история е илюстрация на огромното самочувствие на новия тип герой: на Сизиф не му трепва окото, той оковава Танатос (той олицетворява смъртта). Подир това хората престават да измират. Зевс се видял в чудо, изпратил в Коринт самия бог Арес (повелителят на войната), който освободил Танатос и подкарал Сизиф към Хадес, където му било наложено наказанието, за което пише и Албер Камю в своето есе.
Сукцесия на литературните родове
В Речника на чуждите думи в българския език съществува само прил. име сукцесивен: ‘който следва един подир друг; непрекъснато следващ’. Това обаче не прояснява смисъла на понятието сукцесия (лат. succesio), в българския език то не е въведено. Латинското succesio означава букв. ‘унаследяване в императорския Рим’, т.е. възкачването на един император подир друг. Това просто няма как да се преведе на бълг. език. Най-общо сукцесия може да се преведе като ‘последователна смяна’. Под сукцесия на литературните родове се разбира като закономерна, последователна смяна (възникване) на литературните родове в първата европейската литература (елинската). Тази проблематика е наглед в успоредица с един раздел от литературознанието. Тук трябва да се въведат и два термина от езикознанието:
* синхрония: разглеждане на езиковите явления извън времето, в теоретичен план
* диахрония: разглеждане на езиковите явления (и културно-историческите явления) в хода на тяхното възникване и развитие
В това е и разликата при тълкуванието на литературните родове в литературознанието и в настоящата дисциплина (История на античната и средновековната литература). Литературните родове имат своите особености в синхронен (теоретичен) план. Тук ще разгледаме техните особености в диахронен план, т.е. в плана на пораждането и развитието им. Трите основни литературни родове са епос, лирика и драма. Още през ХVІІІ в. са правени опити да се обособи четвърти род, назоваван лироепос. Това обаче не се приема от съвременната теория на литературата.
В рамките на виртуалното за четвърти литературен род на съвременността може да се приеме скриптът. Скрипт (script) е литературната основа, сценарият на художествения филм; скриптор – ‘сценарист’. В съвременната епоха на доминация на визуалните медии едва ли има по-популярна литература (чрез крайния продукт, филмът). Това е най-масовата, най-популярната литературна продукция; уникален литературен род, чиято основа е словесна, но той не съществува сам за себе си, макар че специалистите го изучават като литературни текстове.
Наименованията на литературните родове идват от старогръцки език. понятието епос е също така многозначно, като понятието мит. Понятието епос означава ‘фраза, изречение, реч, слово, пословица, поговорка, оракул, загадка, заповед, молба’, а към крайните значения спада също и ‘епическа поема’. Лириката първоначално е била обозначавана с друго старогръцко понятие, мелос. В широкия смисъл на думата то означава същото, както и лирика. При навлизането на елинската култура в една нова фаза на развитие към кр. на ІV в. пр. Хр. (елинистическата епоха), меликата (мелосът) постепенно бива изтласкана от термина лирика. Оригиналният старогръцки термин е малко по-различен:
– ‘лира’. Лирата е музикалният съпровождащ инструмент в по-голямата част от лирическите жанрове. Старогръцкият термин от кр. на ІV в. пр. Хр. започва да обозначава именно онова понятие лирика, което днес се среща във всички културни езици. То обозначава цял литературен род, който обхваща всички поетически (лирически) жанрове. Понятието драма е също старогръцко. Както пояснява Аристотел в своята “Поетика” (цялото съчинение не е запазено, до нас е достигнала само част от него), където се занимава основно с жанровете на драмата, произведенията се наричат “драми”, защото представят хора, които действат. Старогръцкото съществително драма първоначално е означавало ‘действие’, но впоследствие се е специализирало да означава и определен литературен род, който впоследствие вече навлиза във всички културни езици и с него се обозначават тези специфични творби, представящи действащи хора (Аристотел). Съвършено ясно е, че най-напред е възникнал епосът, подир него лириката и последна се е появила драмата.
Появата на епоса се свързва с легендарната фигура на родоначалника на елинската словесност, великият древен рапсод Омир. За начало на Омировия епос обикновено се сочи VІІІ в. пр. Хр. Предполага се, че в VІІІ в. пр. Хр. великият Омир е сътворил и тези забележителни епически поеми, които полагат началото на древногръцкия (общоевропейския) епос. Първият изцяло съхранен текст на Омировата поема “Илиада” е т.нар. Сирийски ръкопис от VІ в. сл. н.е. Това е първият изцяло съхранен текст.
За начало на лирика (първите лирически творби) може да се посочи нач. на VІІ в. пр. Хр. Със средствата на науки като археологията и астрономията се установява най-ранно засвидетелстваният лирически текст: 648 г. пр. Хр. Съхранен е един малък откъс (фрагмент) от стихотворение на един от ранните елински поети, Архилох. В този фрагмент се говори очевидно за пълно слънчево затъмнение. Астрономите разполагат с пълни регистри на всички слънчеви и лунни затъмнения в рамките на историята на световната цивилизацията. По тези кадастри е установено, че това пълно слънчево затъмнение, което в древността е правело много силно впечатление, е било през 648 г. пр. Хр. Текстът на Архилох е най-ранно датируемият поетически текст. По всяка вероятност обаче още от прелеза на VІІІ и VІІ в. пр. Хр. са започнали да съчиняват стихове. Общоизвестен е фактът, че драмата и театърът, както казва поетът Марковски по друг повод, са братя близнаци, едното не може без другото.
Драма без театър не бива и не може, както не може театър без драма. Корените на драмата са много древни. Те са почти толкова древни, колкото корените на епоса, но това все още не е същинската драма. Трябва да се направи следното разграничение по отношение възникването на драма и театър: по всяка вероятност древногръцката драма е била вече културно-исторически факт (явление) някъде около средата на VІ в. пр. Хр. Това се смята за доказано, но не ни казва прекалено много: преди бащата на древногръцката трагедия, Есхил (род. около 524/5 г. пр. Хр.), е имало най-малко две поколения драматурзи. Това потвърждава твърдението, че древногръцка драма вече е имало някъде около средата на VІ в. пр. Хр. Можем с по-голяма сигурност да кажем кога се е родил елинският театър: 534 г. пр. Хр., по времето на тиранина Пизистрат, управлявал Атина до към 527 г. пр. Хр. В европейската култура понятието тиран(ин) вече добива една съвсем определена пейоративна, отрицателна окраска на човек, завзел властта и упражняващ я с цената на насилие. В историята на елинската цивилизация разликата между тиран и василевс е основно в начина на получаване на властта. Василевсът придобива властта по наследство, докато тиранът я придобива по някакъв друг път (пр. насилствен). Пизистрат е бил забележителен атински държавник. Той се опитва да основе династия: преди смъртта си предоставя властта на своите синове, които обаче се изявяват като лоши тирани, поради което към кр. на VІ столетие биват убити при заговор. Пизистрат обаче има огромни културни заслуги в пределинската цивилизация.
Някъде преди средата на столетието Пизистрат е свикал събор на певците (аеди, рапсоди) от цяла Елада и е организирал първото записване на циклическите поеми от Троянския цикъл. Приблизително скоро след завземането на властта (560-550 г. пр. Хр.) Пизистрат е предприел тази забележителна културно-историческа инициатива. През 534 г. пр. Хр. той учредява най-големия държавен празник на полиса Атина: Велики Дионисии. Този празник, за разлика от Рождество Христово и Великден, които се празнуват само по 3 дена, Великите Дионисии са били празник, продължаващ в рамките на 6 дни. Три от тези 6 дни са били посветени на драматургическия агон (
– ‘борба, битка, състезание’): състезание на трагедиографи, като чрез специален “конкурс” са били избирани тримата най-добри драматурзи, които чрез теглене на жребий са получавали право да представят своите творби на четвъртия, петия и шестия ден от Великите Дионисии.
Тези Велики Дионисии, основани от Пизистрат през 534 г. пр. Хр., са устояли в елинската античност и са постепенно са заглъхнали (но не напълно) по времето на Римската империя. Това е една дълголетна културно-историческа традиция. Първият въпрос, свързан с епоса, се отнася до хронологията на Омир и неговите велики поеми “Илиада” и “Одисея”.
За биографията на Омир знаем много малко неща, почти нищо. Той е една, ако не напълно, то до голяма степен легендарна фигура. Съществуват и хипотези (теории), които през тези 2800 години от съществуването на древния рапсод оспорват дори неговото съществуване. Според твърденията на специалист на един древногръцки йонийски диалект на територията на Мала Азия името на древния рапсод означавало “слепец” (
)[2]. Има такова предположение, че Омир е бил слепец. В античността седем града са спорели за привилегията да се наричат “родина на Омир”: о-в Хиос, о-в Пилос, о-в Саламин, Атина, Спарта. Но тази епитафия, която е била много популярна в античността, се явява в различни варианти, като много градове са се припъхвали в епитафията, така че към тия седем основни града са се добавяли още други. Общият брой на градовете, претендиращи да са родина на Омир, е стигнал до внушителната цифра 20. Днес се смята, че може би Омир е роден на един от малките Цикладски острови, о-в Иос, макар че има и един друг о-в, на който се смята, че е бил погребан: о-в Хúос. Какво е отношението на Омир към писмеността? Писал ли е Омир поемите си?
От древността професията на рапсода, чак до кр. ХІХ – нач. ХХ в., когато тази древна професия вече угасва, тя е била упражнявана в продължение на повече от 3000 години от слепци (слепи музиканти)[3]. Има основания да се предполага, че Омир е бил слепец, но това не може да се докаже. Какво е отношението на Омировата епоха (и конкретно на Омир) към писмеността? Дори Омир да не е бил сляп рапсод, той не е могъл да пише и да напише тези поеми. Тези велики поеми са били съчинявани. През ІХ-VІІІ в. пр. Хр. старогръцката писменост е съществувала в съвършено начална фаза и е била използвана само за стопански цели, т.е. имала е крайно ограничена употреба. Едва от кр. VІІІ в. с бурното развитие на елинската култура, икономика и стопанство езикът вече придобива едно много по-широко разпространение и тогава се явяват и първите поеми, първите лирици (нач. VІІ в.). Хипотеза, чрез която да се обвърже Омир с неговите поеми: В “История”-та на Херодот (бащата на историята) има едно упоменаване за Омир. Херодот е един от най-бележитите елини от прочутия класически (атически) период на древногръцката култура, от областта Атика, където е разположен самият полис Атина. Той е представител на поколението, към което се числят такива велики мъже като Еврипид, Анаксагор, Перикъл, Сократ (V в. пр. Хр.).
В своите истории Херодот (писал някъде след средата на V в. пр. Хр.) при упоменаването на Омир той просто между другото споменава Омир като казва, че той е живял “400 години преди нас”. Херодот умира през 423 г., но, тъй като пише своята история до края на живота си, може да бъде изчислено, че Омир е живял през ІХ в. пр. Хр. Най-често, когато се споменава Омир и неговото време, то се отнася към VІІІ в. пр. Хр. Хипотезата, която тук застъпваме е, че Омир, който вероятно е живял дълго (до старини, 70-80-год. възраст), е бил роден през последната четвърт/третина на ІХ в. пр. Хр., но поемите “Илиада” и “Одисея” са създадени през VІІІ в. пр. Хр., когато Омир е бил още млад. Омир вероятно е създал “Илиада” в младите си години (първите десетилетия на VІІІ в. пр. Хр.), а “Одисея” – няколко десетилетия по-късно (ок. средата на VІІІ в. пр. Хр.), когато вече е бил възрастен рапсод. Това обаче е само една хипотеза, която е напълно възможна, но е практически недоказуема.
* синхрония: разглеждане на езиковите явления извън времето, в теоретичен план
* диахрония: разглеждане на езиковите явления (и културно-историческите явления) в хода на тяхното възникване и развитие
В това е и разликата при тълкуванието на литературните родове в литературознанието и в настоящата дисциплина (История на античната и средновековната литература). Литературните родове имат своите особености в синхронен (теоретичен) план. Тук ще разгледаме техните особености в диахронен план, т.е. в плана на пораждането и развитието им. Трите основни литературни родове са епос, лирика и драма. Още през ХVІІІ в. са правени опити да се обособи четвърти род, назоваван лироепос. Това обаче не се приема от съвременната теория на литературата.
В рамките на виртуалното за четвърти литературен род на съвременността може да се приеме скриптът. Скрипт (script) е литературната основа, сценарият на художествения филм; скриптор – ‘сценарист’. В съвременната епоха на доминация на визуалните медии едва ли има по-популярна литература (чрез крайния продукт, филмът). Това е най-масовата, най-популярната литературна продукция; уникален литературен род, чиято основа е словесна, но той не съществува сам за себе си, макар че специалистите го изучават като литературни текстове.
Наименованията на литературните родове идват от старогръцки език. понятието епос е също така многозначно, като понятието мит. Понятието епос означава ‘фраза, изречение, реч, слово, пословица, поговорка, оракул, загадка, заповед, молба’, а към крайните значения спада също и ‘епическа поема’. Лириката първоначално е била обозначавана с друго старогръцко понятие, мелос. В широкия смисъл на думата то означава същото, както и лирика. При навлизането на елинската култура в една нова фаза на развитие към кр. на ІV в. пр. Хр. (елинистическата епоха), меликата (мелосът) постепенно бива изтласкана от термина лирика. Оригиналният старогръцки термин е малко по-различен:
– ‘лира’. Лирата е музикалният съпровождащ инструмент в по-голямата част от лирическите жанрове. Старогръцкият термин от кр. на ІV в. пр. Хр. започва да обозначава именно онова понятие лирика, което днес се среща във всички културни езици. То обозначава цял литературен род, който обхваща всички поетически (лирически) жанрове. Понятието драма е също старогръцко. Както пояснява Аристотел в своята “Поетика” (цялото съчинение не е запазено, до нас е достигнала само част от него), където се занимава основно с жанровете на драмата, произведенията се наричат “драми”, защото представят хора, които действат. Старогръцкото съществително драма първоначално е означавало ‘действие’, но впоследствие се е специализирало да означава и определен литературен род, който впоследствие вече навлиза във всички културни езици и с него се обозначават тези специфични творби, представящи действащи хора (Аристотел). Съвършено ясно е, че най-напред е възникнал епосът, подир него лириката и последна се е появила драмата. Появата на епоса се свързва с легендарната фигура на родоначалника на елинската словесност, великият древен рапсод Омир. За начало на Омировия епос обикновено се сочи VІІІ в. пр. Хр. Предполага се, че в VІІІ в. пр. Хр. великият Омир е сътворил и тези забележителни епически поеми, които полагат началото на древногръцкия (общоевропейския) епос. Първият изцяло съхранен текст на Омировата поема “Илиада” е т.нар. Сирийски ръкопис от VІ в. сл. н.е. Това е първият изцяло съхранен текст.
За начало на лирика (първите лирически творби) може да се посочи нач. на VІІ в. пр. Хр. Със средствата на науки като археологията и астрономията се установява най-ранно засвидетелстваният лирически текст: 648 г. пр. Хр. Съхранен е един малък откъс (фрагмент) от стихотворение на един от ранните елински поети, Архилох. В този фрагмент се говори очевидно за пълно слънчево затъмнение. Астрономите разполагат с пълни регистри на всички слънчеви и лунни затъмнения в рамките на историята на световната цивилизацията. По тези кадастри е установено, че това пълно слънчево затъмнение, което в древността е правело много силно впечатление, е било през 648 г. пр. Хр. Текстът на Архилох е най-ранно датируемият поетически текст. По всяка вероятност обаче още от прелеза на VІІІ и VІІ в. пр. Хр. са започнали да съчиняват стихове. Общоизвестен е фактът, че драмата и театърът, както казва поетът Марковски по друг повод, са братя близнаци, едното не може без другото.
Драма без театър не бива и не може, както не може театър без драма. Корените на драмата са много древни. Те са почти толкова древни, колкото корените на епоса, но това все още не е същинската драма. Трябва да се направи следното разграничение по отношение възникването на драма и театър: по всяка вероятност древногръцката драма е била вече културно-исторически факт (явление) някъде около средата на VІ в. пр. Хр. Това се смята за доказано, но не ни казва прекалено много: преди бащата на древногръцката трагедия, Есхил (род. около 524/5 г. пр. Хр.), е имало най-малко две поколения драматурзи. Това потвърждава твърдението, че древногръцка драма вече е имало някъде около средата на VІ в. пр. Хр. Можем с по-голяма сигурност да кажем кога се е родил елинският театър: 534 г. пр. Хр., по времето на тиранина Пизистрат, управлявал Атина до към 527 г. пр. Хр. В европейската култура понятието тиран(ин) вече добива една съвсем определена пейоративна, отрицателна окраска на човек, завзел властта и упражняващ я с цената на насилие. В историята на елинската цивилизация разликата между тиран и василевс е основно в начина на получаване на властта. Василевсът придобива властта по наследство, докато тиранът я придобива по някакъв друг път (пр. насилствен). Пизистрат е бил забележителен атински държавник. Той се опитва да основе династия: преди смъртта си предоставя властта на своите синове, които обаче се изявяват като лоши тирани, поради което към кр. на VІ столетие биват убити при заговор. Пизистрат обаче има огромни културни заслуги в пределинската цивилизация.
Някъде преди средата на столетието Пизистрат е свикал събор на певците (аеди, рапсоди) от цяла Елада и е организирал първото записване на циклическите поеми от Троянския цикъл. Приблизително скоро след завземането на властта (560-550 г. пр. Хр.) Пизистрат е предприел тази забележителна културно-историческа инициатива. През 534 г. пр. Хр. той учредява най-големия държавен празник на полиса Атина: Велики Дионисии. Този празник, за разлика от Рождество Христово и Великден, които се празнуват само по 3 дена, Великите Дионисии са били празник, продължаващ в рамките на 6 дни. Три от тези 6 дни са били посветени на драматургическия агон (
– ‘борба, битка, състезание’): състезание на трагедиографи, като чрез специален “конкурс” са били избирани тримата най-добри драматурзи, които чрез теглене на жребий са получавали право да представят своите творби на четвъртия, петия и шестия ден от Великите Дионисии. Тези Велики Дионисии, основани от Пизистрат през 534 г. пр. Хр., са устояли в елинската античност и са постепенно са заглъхнали (но не напълно) по времето на Римската империя. Това е една дълголетна културно-историческа традиция. Първият въпрос, свързан с епоса, се отнася до хронологията на Омир и неговите велики поеми “Илиада” и “Одисея”.
За биографията на Омир знаем много малко неща, почти нищо. Той е една, ако не напълно, то до голяма степен легендарна фигура. Съществуват и хипотези (теории), които през тези 2800 години от съществуването на древния рапсод оспорват дори неговото съществуване. Според твърденията на специалист на един древногръцки йонийски диалект на територията на Мала Азия името на древния рапсод означавало “слепец” (
)[2]. Има такова предположение, че Омир е бил слепец. В античността седем града са спорели за привилегията да се наричат “родина на Омир”: о-в Хиос, о-в Пилос, о-в Саламин, Атина, Спарта. Но тази епитафия, която е била много популярна в античността, се явява в различни варианти, като много градове са се припъхвали в епитафията, така че към тия седем основни града са се добавяли още други. Общият брой на градовете, претендиращи да са родина на Омир, е стигнал до внушителната цифра 20. Днес се смята, че може би Омир е роден на един от малките Цикладски острови, о-в Иос, макар че има и един друг о-в, на който се смята, че е бил погребан: о-в Хúос. Какво е отношението на Омир към писмеността? Писал ли е Омир поемите си? От древността професията на рапсода, чак до кр. ХІХ – нач. ХХ в., когато тази древна професия вече угасва, тя е била упражнявана в продължение на повече от 3000 години от слепци (слепи музиканти)[3]. Има основания да се предполага, че Омир е бил слепец, но това не може да се докаже. Какво е отношението на Омировата епоха (и конкретно на Омир) към писмеността? Дори Омир да не е бил сляп рапсод, той не е могъл да пише и да напише тези поеми. Тези велики поеми са били съчинявани. През ІХ-VІІІ в. пр. Хр. старогръцката писменост е съществувала в съвършено начална фаза и е била използвана само за стопански цели, т.е. имала е крайно ограничена употреба. Едва от кр. VІІІ в. с бурното развитие на елинската култура, икономика и стопанство езикът вече придобива едно много по-широко разпространение и тогава се явяват и първите поеми, първите лирици (нач. VІІ в.). Хипотеза, чрез която да се обвърже Омир с неговите поеми: В “История”-та на Херодот (бащата на историята) има едно упоменаване за Омир. Херодот е един от най-бележитите елини от прочутия класически (атически) период на древногръцката култура, от областта Атика, където е разположен самият полис Атина. Той е представител на поколението, към което се числят такива велики мъже като Еврипид, Анаксагор, Перикъл, Сократ (V в. пр. Хр.).
В своите истории Херодот (писал някъде след средата на V в. пр. Хр.) при упоменаването на Омир той просто между другото споменава Омир като казва, че той е живял “400 години преди нас”. Херодот умира през 423 г., но, тъй като пише своята история до края на живота си, може да бъде изчислено, че Омир е живял през ІХ в. пр. Хр. Най-често, когато се споменава Омир и неговото време, то се отнася към VІІІ в. пр. Хр. Хипотезата, която тук застъпваме е, че Омир, който вероятно е живял дълго (до старини, 70-80-год. възраст), е бил роден през последната четвърт/третина на ІХ в. пр. Хр., но поемите “Илиада” и “Одисея” са създадени през VІІІ в. пр. Хр., когато Омир е бил още млад. Омир вероятно е създал “Илиада” в младите си години (първите десетилетия на VІІІ в. пр. Хр.), а “Одисея” – няколко десетилетия по-късно (ок. средата на VІІІ в. пр. Хр.), когато вече е бил възрастен рапсод. Това обаче е само една хипотеза, която е напълно възможна, но е практически недоказуема.
БЕЛЕЖКИ:
[1] В античната митология речните богове са многобройни. Всяка по-голяма река е речен бог, носещ името на реката. Реката, която минава покрай Олимп, е Азоп. Много интересно е това сплитане на фетишистко-тотемни мотиви с по-късните антропоморфни представи, защото тези второстепенни речни богове са едновременно хора (имат човекообразна форма) и същевременно се идентифицират със самата река. В Омировата “Илиада” го има речният бог Скамандър. Скамандър е реката, която протича покрай Илион. Речният бог Скамандър се разгневява на Ахил, който освирепява срещу троянци, подир смъртта на своя верен приятел Патрокъл. Понеже запълва коритото на реката с трупове на убити от него троянци, Скамандър така се разгневява, че излиза от коритото си и Ахил едва не намира смъртта си в реката Скамандър, едва успява да се измъкне от мократа прегръдка на Скамандър. Вместо да загине като герой, Ахил просто би се удавил в Скамандър. – бел. лектора
[2] На старогръцки език е имало силно придихателно ударение, което е превръщало звученето името в Хомерос. Това не е типичното българско Х, а едно специфично придихателно Х, характерно за немския език, както и за някои от славянските езици (пр. чешки). – бел. лектора
[3] В българското етнокултурно пространство са известни знаменитите слепци певци от с. Балдево (Балдюво), дн. Македония. – бел. лектора
Филологически доказателства за това, че “Илиада” предхожда “Одисея” по време на създаване
Абсолютно сигурно е, че създаването на “Илиада” предхожда създаването на “Одисея”. Не е достатъчен аргумент, че действието в “Одисея” е последващо спрямо това в “Илиада”. В “Илиада” са възпроизведени 52 дена от епическата 10-годишна война между ахейци и троянци, докато в “Одисея” се разказва за завръщането на един от най-именитите ахейци, участвали покоряването на Троя, хитроумният Одисей, благодарение на чието гениално хрумване ахейци успяват да сломят 10-годишната съпротива на троянци. Това обаче не е доказателство, че “Илиада” предхожда “Одисея”, защото в историята на световната култура има многобройни примери на несъвпадение между хронологията на творби и времето на тяхното създаване, макар че обикновено хронологията съвпада.
Абсолютно сигурно е, че създаването на “Илиада” предхожда създаването на “Одисея”. Какви са обаче филологическите доказателства за това?
(1) Стилът на “Илиада” е определено по-старинен, по-архаичен от стила на “Одисея”. Такъв стилов маркер, който е много ясен и категоричен, е употребата на разгърнатите сравнения, които в литературознанието е прието да бъдат обозначавани като Омирови сравнения. В “Илиада” много често устремът на един войн в битката напр., се оприличава в едно дълго сравнение: “тъй, както лъв, който се втурва към стадо, отправило се да пладнува и мирно пътуващо; неочаквано изненадва и пастир, и кучета, и самите кротки животни”. Следва едно дълго сравнение за това как се втурва героят към вражеските войски. Тези сравнения са много дълги, между 5 и 12 стиха. С основание тези разгърнати сравнения се смятат за архаичен стилов белег. Цифрите говорят: в “Илиада” разгърнатите сравнения са 218, докато в “Одисея” те са само 53 (ок. 1/4).
(2) Друг белег на стилова диференциация е употребата на абстрактни съществителни в двете поеми. В “Илиада” почти не се срещат такива, което е свидетелство за много архаичен мисловен процес, докато в “Одисея” се срещат абстрактни съществителни от типа на – ‘мъдрост’ (образувано със сложен суфикс ). Такива абстрактни съществителни на се срещат в “Одисея”, за разлика от “Илиада”, където тяхната поява е изключително рядко явление.
(3) Различава се композицията на двете поеми. Композицията на “Одисея” е много по-сложна, в сравнение с композицията на “Илиада”. За Омир е писано много, но специално въпросът за паралелен анализ между “Илиада” и “Одисея” не е добре разработен.
Филологически доказателства за това, че “Илиада” предхожда “Одисея” по време на създаване
Абсолютно сигурно е, че създаването на “Илиада” предхожда създаването на “Одисея”. Не е достатъчен аргумент, че действието в “Одисея” е последващо спрямо това в “Илиада”. В “Илиада” са възпроизведени 52 дена от епическата 10-годишна война между ахейци и троянци, докато в “Одисея” се разказва за завръщането на един от най-именитите ахейци, участвали покоряването на Троя, хитроумният Одисей, благодарение на чието гениално хрумване ахейци успяват да сломят 10-годишната съпротива на троянци. Това обаче не е доказателство, че “Илиада” предхожда “Одисея”, защото в историята на световната култура има многобройни примери на несъвпадение между хронологията на творби и времето на тяхното създаване, макар че обикновено хронологията съвпада.
Абсолютно сигурно е, че създаването на “Илиада” предхожда създаването на “Одисея”. Какви са обаче филологическите доказателства за това?
(1) Стилът на “Илиада” е определено по-старинен, по-архаичен от стила на “Одисея”. Такъв стилов маркер, който е много ясен и категоричен, е употребата на разгърнатите сравнения, които в литературознанието е прието да бъдат обозначавани като Омирови сравнения. В “Илиада” много често устремът на един войн в битката напр., се оприличава в едно дълго сравнение: “тъй, както лъв, който се втурва към стадо, отправило се да пладнува и мирно пътуващо; неочаквано изненадва и пастир, и кучета, и самите кротки животни”. Следва едно дълго сравнение за това как се втурва героят към вражеските войски. Тези сравнения са много дълги, между 5 и 12 стиха. С основание тези разгърнати сравнения се смятат за архаичен стилов белег. Цифрите говорят: в “Илиада” разгърнатите сравнения са 218, докато в “Одисея” те са само 53 (ок. 1/4).
(2) Друг белег на стилова диференциация е употребата на абстрактни съществителни в двете поеми. В “Илиада” почти не се срещат такива, което е свидетелство за много архаичен мисловен процес, докато в “Одисея” се срещат абстрактни съществителни от типа на – ‘мъдрост’ (образувано със сложен суфикс ). Такива абстрактни съществителни на се срещат в “Одисея”, за разлика от “Илиада”, където тяхната поява е изключително рядко явление.
(3) Различава се композицията на двете поеми. Композицията на “Одисея” е много по-сложна, в сравнение с композицията на “Илиада”. За Омир е писано много, но специално въпросът за паралелен анализ между “Илиада” и “Одисея” не е добре разработен.
