АНТРОПОЛОГИЯ. БЪЛГАРСКИ ФОЛКЛОР
Пословици и поговорки
Пословиците и поговорките са кратки фолклорни жанрове. Намират се в т.нар. жанр на паремиологията. Това са в най-общ смисъл фолклорни жанрове, които трудно функционират сами, т.е. не се изпълняват в точно определено време, в точно определен обред, а най-често в съвременната среда те са част от друг обред, част от друг жанр или евентуално част от детски забавления и игри. В много случаи паремиологичните конструкции (гатанки, пословици, поговорки) са част от началното образование, което приучава към ритмика, спазване на рима, обучава на най-елементарните понятийни същности – онова, което виждаме. В съвременната ни култура тези жанрове са едновременно богати, срещат се постоянно, но също така не се срещат в онази си функция, в която са се зародили. Не можем да кажем, че онова, което виждаме днес като гатанки или като пословици и поговорки, е в същата функция и със същия принос в един обред, в каквато е била, когато се е зародила. В момента те са „снети от функция” и се намират в онези селения, в които всеки един от нас на по-малка възраст е бил възпитаван, приучаван в ритмизация, в най-обикновени понятийни смисли. Каква е разликата между пословицата и поговорката?
По-слов-ица (коренът е „слово”) и по-говор-ка (коренът е „говор”). В езикознанието се разглежда въпросът за отношението между слово и говор, също за значение на говора. За фолклора е важно, че, когато се зараждат като жанрове, те са различни, т.е. генезисът на жанровете пословица и поговорка е различен. Те се зараждат в различна функция, но след 18. век, поне що се отнася за българския и славянския материал, те започват да се припокриват. В най-ново време изследванията говорят, че трудно се прави разлика между пословица и поговорка. Това в съвременната среда е почти едно и също.
Един жанр търпи много изменения и не бихме могли, колкото и да се стремим да го запазим, да го запазим в тази му функция и в тази среда, в която той се е зародил. Така че сега разглеждаме началото, след което приемаме, че ще ги наричаме пословици и поговорки. Можем да опитаме да ги разделим конкретно и точно. В съвременната среда обаче това е почти невъзможно. Те нямат толкова смисловооразличителни квалификатори, че да може със сигурност да се каже ‘Това е абсолютна пословица, а това вече не може да е пословица, това е поговорка.’ В миналото е било така, функционирали са като такива.
В момента много трудно определяме фолклорните песни на такива, каквито трябва да бъдат. Имало е време, когато дадена песен е била само и единствено епична; същата песен в момента се разпада на толкова много варианти, че част от тях са лиро-епични, а част от тях са направо лирични. Фолклорът е жив организъм и той продължава да се развива и днес в своите функции. Дори и толкова плютата поп-фолк култура също допринася доста съществено за обогатяването, припомнянето на тези жанрове, взимането на формули. Голямата част може да не са кай знае какви значими естетически текстове, но има и не малка част, които запазват доста добра фолклорна среда.
§. Същност на пословицата
Пословиците са кратки, често двучленни изречения, които предават в стегната и емоционална форма дълбоки мисли и широки обобщения от наблюденията върху живота. В този смисъл те могат много силно да се оприличат на т.нар. афоризми, които се развиват по-късно (тъй като афоризмите обикновено са авторски). Въпреки всичко в половината книги, на които пише „Афоризми”, има и народни пословици. Също така можем да ги оприличим и на голяма част от фразеологизмите. Можем спокойно да кажем, че една пословица е и фразеологизъм, т.е. тя не може да бъде преведена дума по дума, а трябва да се обяснява, тя е иносказателен текст, което е много важно. Трудно е да се предаде иносказателността на чужд език.
Примери: – „Ойде конят в ряката.” – „Те ти булка Спасовден.” (голяма изненада; станало е нещо, което не е трябвало да става) – „Закъсал като Марко на Косово поле.” (епическа пословица; човек много жестоко е затънал в някаква ситуация; и героят, и мястото, са фолклорноисторически)
Пословицата е особена и с това, че много трудно се намира реципрочността й, т.е. тя се употребява там, където не се иска дълго обяснение, затова е тази иносказаелност. Като функция тя заменя дългите обяснения, отвлечените разсъждения и ги заменя с общозначими за колектива символи. Така пословицата успява да обедини и асоциативно да обясни на групата слушатели смисъла на ставащото. По принцип езикът на пословицата е по-архаичен от в момента функциониращия език. Онези пословици, които са събрани и записани в СбНУ са пословици, пазещи най-вече библейския код, т.е. има много пословици, които са върху библейски притчи, върху библейски код. Те са може би най-много. Следват ги пословици, които са изградени върху т.нар. митичен или митологичен код, т.е. пазят различни имена или ситуации от митологиите. И, разбира се, пословици, които изцяло са изградени върху прагматичен код – нещо, което става, най-обикновено, прагматиката.
§. Същност на поговорката
Поговорката е обикновено устойчиво кратко изречение, понякога само фраза. Тази фраза/изречение се явява като извод от единично наблюдение върху живота. Това според повечето изследователи е голямата разлика с пословицата. Пословицата е нещо по-философско, по-обобщаващо, докато поговорката се смята като извод, единично наблюдение върху живота и най-често изобразява хумористично-сатирични ситуации. Обикновено и поговорките приличат на фразеологизми. Те са дотолкова устойчиви, че се приемат като цялостна единица, но могат да бъдат обяснени много по-кратко от пословицата. За да се развие добре този въпрос, задължително трябва да се дадат по 2-3 примера за пословица и поговорка, когато се дават определенията. Примери за поговорки: – „Насадил го на пачи яйца.” (поставен в неприятна ситуация) – „Пратил го за зелен хайвер.” Примери за пословици: – „Закъсал като Марко на Косово поле.” (става дума за битката на Крали Марко на Косово поле, т.е. докарал се сам до много неизгодна позиция) – „Който не работи, не трябва да яде.” – „Пилетата се броят наесен.”
§. Историческо развитие на жанра пословици и поговорки
§. Историческо развитие на жанра пословици и поговорки
Първите изследователи и събирачи на фолклора не успяват да идентифицират точно наименование на този жанр в т.нар. народна среда (сред хората). В българския фолклор няма термин, който да произлиза от народа, за този жанр. Те не са наименовани, не се наименоват по един и същи начин. Първите събирачи ги записват под название стари приказки, мъдри думи, притчи. Освен това в народната среда (там, от където те са взети) има т.нар. формули, чрез които разказвачът представя този жанр. Тези формули са и до ден-днешен функционални. Най-известните от тях са: Както е рекъл някой...; Както се казва...; Дето има една дума... и т.н.
Това са уводни формули към използването на пословици и поговорки. Всички изследователи отбелязват, че няма специални изпълнители на пословици и поговорки. В този смисъл те се използват от всички – т.нар. смесен репертоар. Част от народните песни са мъжки, част са женски, разказват се съответно само от жени или само от мъже, или само от възрастни хора. Има репертоар, който е типичен за дадена група. Пословиците и поговорките са с най-обширната група, това е възможно най-смесения репертоар. Може да се чуе от дете и от старец, от мъж и от жена. Тук нямаме тази предпоставеност на задължителността да се изпълнява от някого.
Фолклорни жанрове, които се изпълняват от строго определени групи, са напр.: лазарските песни – от млади моми; майчини / люлчински песни – от жени; коледните песни – от млади мъже. Това разграничение е много важно, защото достъпността на тези жанрови форми е много различна. Това са типични песни, които са дотолкова затворени в кръга си, че целият живот на един човек може да мине в даден колектив и той да не чуе част от фолклора му, защото той е скрит за него. В традиционния колектив жените може никога да не чуят т.нар. блажен / скрит фолклор, който е само мъжки, само в мъжка среда се изпълнява. И обратно: на бабинденския фолклор се пеят само женски песни. Това обикновено са тези силно еротични песни, които могат да се пеят само в еднополов колектив, иначе не са разрешени. Но по принцип и едните, и другите, остават скрити. Едно време войнишкият фолкор е бил така. Има обаче и много песни за моми войници. По какво разпознават, че е мома? Като свърши битката и всички се радват и пируват, тя се радва и пирува с тях, обаче отива на панаира и си купува гребен, нещо за косата (суета). Царицата напр. разбира, че има мома между тях, решава някак си да разбере коя е; къса си гердана и само един войник се навежда да събира и да си ниже наниз за шията. /вж. Христоматията по литература за 5. и 6. клас/
Когато се изпълняват в т.нар. народна (фолклорна) среда, пословиците и поговорките са част от общуването или от обреда, но никога не се изпълняват сами. Има само един такъв описан случай на самостоятелно изпълнение, при т.нар. наддумване. То става по седенки, по тлъки, по събиранията на младите през дългите зимни вечери, когато няма земеделски труд. Младите се разделят най-често на два кръга, моми и ергени, и се наддумват: едните кажат, другите кажат. Когато на едните им секне репертоарът, се получава като в „Под игото”: човекът се обижда и като решава, че това е „обида кървава”... В „Тлъка в Алтъново” от „Под игото” има поне 4 пословици и поговорки.
Пръв започва да събира български пословици и поговорки Петко Рачев Славейков, като това той продължава да прави до края на живота си. Първите му записи са от 1852 г. Голяма част от неговите събрани фолклорни материали изгарят, изгубват се, но той успява все пак да направи много голям том български пословици и поговорки, а, освен това, той за първи път в нашата фолклористика, сравнява български, гръцки и турски пословици и поговорки. Той се опитва да направи едно съпоставително изследване, което, в рамките на това, което той постига, доказва, че те са много близки (в голямата си част) и могат да бъдат наречени „балкански”, особено онази част, която е между турския и българския материал.
П.Р. Славейков прави и още едно изследване в този аспект. Той сравнява още любовните народни песни, турски и български. Намира във всичко много големи прилики, т.е. той е първият човек, който се замисля за т.нар. „балканска същност” на някои фолклорни жанрове. Нормално е при живота в Турската империя особено битовите подробности да бъдат близки. Именно в този сборник за първи път фигурират и т.нар. авторски пословици и поговорки, т.е. измислени от самия автор и обяснени, как са се породили. Пример: „Да би мирно седял, не би чудо видял.”
Това са уводни формули към използването на пословици и поговорки. Всички изследователи отбелязват, че няма специални изпълнители на пословици и поговорки. В този смисъл те се използват от всички – т.нар. смесен репертоар. Част от народните песни са мъжки, част са женски, разказват се съответно само от жени или само от мъже, или само от възрастни хора. Има репертоар, който е типичен за дадена група. Пословиците и поговорките са с най-обширната група, това е възможно най-смесения репертоар. Може да се чуе от дете и от старец, от мъж и от жена. Тук нямаме тази предпоставеност на задължителността да се изпълнява от някого.
Фолклорни жанрове, които се изпълняват от строго определени групи, са напр.: лазарските песни – от млади моми; майчини / люлчински песни – от жени; коледните песни – от млади мъже. Това разграничение е много важно, защото достъпността на тези жанрови форми е много различна. Това са типични песни, които са дотолкова затворени в кръга си, че целият живот на един човек може да мине в даден колектив и той да не чуе част от фолклора му, защото той е скрит за него. В традиционния колектив жените може никога да не чуят т.нар. блажен / скрит фолклор, който е само мъжки, само в мъжка среда се изпълнява. И обратно: на бабинденския фолклор се пеят само женски песни. Това обикновено са тези силно еротични песни, които могат да се пеят само в еднополов колектив, иначе не са разрешени. Но по принцип и едните, и другите, остават скрити. Едно време войнишкият фолкор е бил така. Има обаче и много песни за моми войници. По какво разпознават, че е мома? Като свърши битката и всички се радват и пируват, тя се радва и пирува с тях, обаче отива на панаира и си купува гребен, нещо за косата (суета). Царицата напр. разбира, че има мома между тях, решава някак си да разбере коя е; къса си гердана и само един войник се навежда да събира и да си ниже наниз за шията. /вж. Христоматията по литература за 5. и 6. клас/
Когато се изпълняват в т.нар. народна (фолклорна) среда, пословиците и поговорките са част от общуването или от обреда, но никога не се изпълняват сами. Има само един такъв описан случай на самостоятелно изпълнение, при т.нар. наддумване. То става по седенки, по тлъки, по събиранията на младите през дългите зимни вечери, когато няма земеделски труд. Младите се разделят най-често на два кръга, моми и ергени, и се наддумват: едните кажат, другите кажат. Когато на едните им секне репертоарът, се получава като в „Под игото”: човекът се обижда и като решава, че това е „обида кървава”... В „Тлъка в Алтъново” от „Под игото” има поне 4 пословици и поговорки.
Пръв започва да събира български пословици и поговорки Петко Рачев Славейков, като това той продължава да прави до края на живота си. Първите му записи са от 1852 г. Голяма част от неговите събрани фолклорни материали изгарят, изгубват се, но той успява все пак да направи много голям том български пословици и поговорки, а, освен това, той за първи път в нашата фолклористика, сравнява български, гръцки и турски пословици и поговорки. Той се опитва да направи едно съпоставително изследване, което, в рамките на това, което той постига, доказва, че те са много близки (в голямата си част) и могат да бъдат наречени „балкански”, особено онази част, която е между турския и българския материал.
П.Р. Славейков прави и още едно изследване в този аспект. Той сравнява още любовните народни песни, турски и български. Намира във всичко много големи прилики, т.е. той е първият човек, който се замисля за т.нар. „балканска същност” на някои фолклорни жанрове. Нормално е при живота в Турската империя особено битовите подробности да бъдат близки. Именно в този сборник за първи път фигурират и т.нар. авторски пословици и поговорки, т.е. измислени от самия автор и обяснени, как са се породили. Пример: „Да би мирно седял, не би чудо видял.”
* * *
По произхода си пословиците и поговорките се делят на 3 групи:
1. Резултат от жизнен опит:
– „Бедността не е порок.”
– „Лозето не ще молитва, иска мотика.”
2. Възникват като синтезирана народна мъдрост:
– „Болен здрав носи.”
– „Вълкът кожата си мени, но нрава – не.”
3. Литературни източници:
3.1. Библия – Стар и Нов завет
3.2. Вторично фолклоризирани с известен автор:
– „Свободата не ще екзарх, иска Караджата.” (Л.Каравелов)
– „Пази, Боже, от критикаре като нашето магаре.” (П.Р.Славейков)
– „Пази, Боже, сляпо да прогледа.” (Алеко Константинов)
Според разпространението си пословиците и поговорките са 2 вида:
1. Общи, т.е. разпространени на по-голямата част от територията, на която живее даден народ. Те са най-много. Различават се по особености на регионалните говори.
– „Гарван гарвану око не вади.”
2. Регионални пословици и поговорки – конкретна случка или ситуация. Много рядко от регионални се превръщат в общи.
– „Дорде се Канине наканиа Рупчине изручаа.” (Банско, 1954г.)
Според съдържанието си пословиците и поговорките се делят на 3 групи:
1. Исторически, свързани с конкретна случка, събитие, факт:
– „Оплачи се на арменския поп.”
2. Социални, свързани с икономическото развитие, с различните професии:
– „Вържи попа да е мирно селото.”
– „Да не ти влезе майстор в къщата.”
3. Нови пословици и поговорки, свързани най-често с отношенията между хората (семейнобитови):
– „Който си бие главата, си реже главата.”
– „Мъжът е главата, жената е шията.”
– „Крушата не пада по-далеч от дървото.”
Според своя произход, т.е. според начина, по който са се зародили пословиците и поговорките се делят на 3 големи групи:
1. Резултат от т.нар. жизнен опит, т.е. това, което виждат, това, което се натрупва като опит в колектива:
– „Бедността не е порок.”
– „Лозето не ще молитва, иска мотика.”
2. Пословици и поговорки, които възникват като синтезирана народна мъдрост, народна философия
– „Болен здрав носи.”
– „Вълкът кожата си мени, но нрава си – не.”
– „Който ще учи, той ще сполучи.”
3. От т.нар. литературни източници. Към тях влизат библейски книги и от Стария, и от Новия завет (евангелските притчи). Към тях влизат и пословици и поговорки, за които е точно установено кой е авторът им, но са вторично фолклоризирани, т.е. един път измислени, те са влезли вече във фолклорните сборници:
– „Свободата не ще екзарх, иска Караджата.” (Любен Каравелов)
– „Пази, боже, от критикаре като нашето магаре.” (П.Р.Славейков)
– „Пази, боже, сляпо да прогледа.” (Алеко Константинов)
Според разпространението си пословиците и поговорките биват 2 вида:
1. Общи, т.е. разпространени на по-голямата част от територията, на която живее даден народ или дадено племе. Това е преобладаващата част от поговорките. Те се различават само в някои дублетни форми на регионален говор, т.е. може диалектът да промени някоя от думичките. Най-често се променя бъдеще време на спомагателния глагол (че / ще / ке бъде). Често се променят и въпросителните форми, когато говорим за югозападните диалекти – македонските диалекти. Напр. там въпросителната форма е малко по-различна – тя е интонационна, най-често там частицата „ли” отсъства. И пословицата или поговорката се преобразува, но всъщност е една и съща. В шопско и граовско има много регионални замени на самата дума, пословицата или поговорката си е същата.
Пример:
– „Гарван гарвану око не вади.”
2. Пословиците и поговорките могат да бъдат и регионални. Те са много малко, но са много интересни. Защото те са свързани с някаква конкретна случка или някаква конкретна ситуация. Ако се излезе от този регион, няма да е ясно за какво става дума. Много рядко от регионална тя се превръща в обща.
– „Дорде се Канине наканиа, Рупчине изручаа.”, Банско, 1954 (Докато се Канините наканиха, Рупчините го изядоха.) Тази поговорка е записана през 1954 г. на фолклорна експедиция в Банско. Двете фамилии – Канини и Рупчини, живеят сравнително близо едни до други (вероятно има някаква съседска вражда). За едните се говори, че те са повече попове и даскали – Канини. Докато Рупчините са хора, които работят много, но затова пък и здраво ядат. На едно честване в близката черква, посветено на Св. Кирил и Методи в църковния двор бил направен курбан. На курбана Канини стояли достойно, оглеждали се и се здрависвали с всички, а Рупчини дошли, седнали, изяли и си тръгнали. Така се е създала една локална поговорка.
– Обща поговорка с подобно съдържание – „Докато учените се наумуват, лудите се налудуват.”
Според съдържанието си пословиците и поговорките се делят на3 големи групи:
1. Исторически – свързани с конкретна историческа случка, събитие, факт
– „Оплачи се на арменския поп.” Тази поговорка идва от една сравнително демократична крачка в тогавашното султанско управление – да се позволи на всички заточеници да пишат прошение за помилване до най-близко стоящия глава на църквата, чиято религия те изповядват. В този смисъл Диарбекир в Мала Азия е бил най-близо до арменската църква. И на нашите заточеници им е било позволявано един път в годината да подават молба за помилване до арменския патриарх. Щом така е възникнала поговорката, е ясно какво се е получавало от тези помилвания. Има множество такива поговорки, които възникват от абсолютно конкретно събитие и започват самостоятелен живот.
– „Ако беше Левски с навща, а не с цървули, (???) а Ботев с каска...”
2. Социални пословици и поговорки, свързани с икономоческото развитие, с различните професии (те са най-много)
– „Вържи попа да е мирно селото.”
– „Не гледай какво прави попа, слушай го какво приказва.”
– „Като гледам какъв адвокат съм, страх ме е да отида на лекар.”
– „Да не ти влезе майстор в къщата.”
3. Нови пословици и поговорки, свързани най-често с отношенията между хората. Някои наричат тези пословици и поговорки семейнобитови.
– „Който си бие жената, си чупи главата.”
– „Мъжът е главата, жената е шията.”
– „Като си се женил, да не беше спал.”
– „Крушата не пада по-далеч от дървото.” (отразява отношенията деца-родители)
