ИСТОРИЯ НА АНТИЧНАТА И СРЕДНОВЕКОВНАТА ЛИТЕРАТУРА
СТАРОГРЪЦКА ЛИРИКА
/ПРОДЪЛЖЕНИЕ/
Най-популярните жанрове в йонийския лад са елегията и ямбът. Ако с оглед на тази антиномична характеристика на жанровете се опитаме да формулираме какво представляват ямбът и елегията, бихме казали, че (особено елегията) са монодична декламативни авлетика. Това са солови песни, които се изпълняват речитативно в съпровод на древна фригийска флейта.
Три са антиномичните подялби на лириката: (1) декламационна – песенна; (2) солова – хорова; (3) авлетика – китаристика. Елегията и ямбът, които са жанрове на йонийския лад (музикално-говорна йонийска група), представляват монодическа декламативна авлетика. Очевидно елегията, а след нея и ямбът (ямбът се характеризира с оглед на формата), са сред най-древните лирически жанрове. Те са основните жанрове в старогръцката лирика през VІІ и първата половина на VІ в. пр. н.е., доминиращите лирически жанрове.
Кой е създателят на авлетиката? Кому древните елини са приписвали създаването на древната флейта (авлос). Създателят на авлоса е полумитичният поет (певец, аед), живял в VІІІ в. пр. н.е., Олимп. Той е полумитически, тъй като от него нищо не е достигнало до нас. Очевидно той е бил по-млад съвременник на Омир, който без съмнение е живял през първата половина на VІІІ в. пр. н.е., а този Олимп може би е живял през втората половина на VІІІ в. пр. н.е. Фригийската флейта няма нищо общо със съвременната флейта, която се използва в симфоничните оркестри. Древният авлос представлява една свирка двоямка, т.е. на мундщука е захваната, за да може да се надува, а долу е свободна, но това означава, че може да се произвежда звук през двете цеви и, макар че старогръцката музика е монодична, в нея няма хармонични акорди, все пак можем да предположим, че с авлоса се опитвали различни форми.
На критянина Терпандър (от о-в Лезбос), живял през VІІ в., се приписва усъвършенстването на ранната лира, която пък от своя страна се смята за създадена от Хермес. Терпандър прибавил към четирите струни още три и създал по този начин седемструнната лира, наречена форминкс, която в някои области е допълнително усложнена (имало е и 9-струнна, дори 11-струнна лира). Характерната лира форминкс, усъвършенствана от Терпандър от Лезбос, е със 7 струни.
Освен това Терпандър въвел китародическия ном в 676 г. На поетически състезания в Спарта. „Китародически” означава в съпровод на лира (китарон). Старогръцкото съществително novmo" означава едновременно „закон”, но е и обобщително название за всички свещени хорови песнопения, които са се наричали „ном”. Първоначално, тъй като те произлизат от елегията, съпроводът е бил авлетичен – те са били първоначално със съпровод на флейта. В началото на VІІ в. Терпандър усъвършенства лирата, която става форминкс, и той въвежда за първи път на едно поетическо състезание в Спарта и китародическия ном, т.е. хоровата свещена песен, да бъде изпълнявана не в съпровод на флейта, а в съпровод на китара (лира, форминкс).
Елегията е жанр, определен от поетическата форма, за разлика от новоевропейската елегия. Древната елегия е била писана в елегически дистихонс (елегическо двустишие), състоящо се от един хекзаметър и един пентаметър. С оглед на съдържанието елегията има най-малко четири жанрови разновидности: военна, гражданска, философска, любовна.
§. Разновидности на йонийския лад
Един от най-древните елински поети, от когото дори са се съхранили отделни стихотворения, е Калин от град Ефес (Мала Азия, някога на югозападното крайбрежие, днес е навътре в сушата; едно време е бил пристанище). Древният Ефес се намира само на 30-тина км от днешния хубав курортен град Кушадасъ в Турция. Калин от Ефес, както и Тиртей (за него се предполага, че е атинянин), са създали от елегията един хоров, маршов жанр, известен в античната лирика под името ембатерий, т.е. „военен марш”. Ембатерият е маршова песен, военна, хорова песен. Според легендата, с ембатерий Калин вдъхновявал ефесяни за борба срещу хилерийците (?), които нападали този най-богат град в Мала Азия.
Още по-интересна е историята на Тиртей, чиито ембатерий е съхранен. Не е особено оригинален, но започва приблизително така:
О, хубаво е за храбреца да умре
във първите редици на борбата
в защита на родината
Тиртей, „Благозаконие”
Съгласно легендата, която обаче много изследователи не смятат за достоверна, Тиртей бил атинянин. По време на Втората месенска война (към края на VІІ – нач. на VІ в. пр. н.е.) спартанци се обърнали за помощ към Атина. И атиняни се изгаврили с тях, като им изпратили куция поет Тиртей (според легендата той бил куц). Но той направил чудо в Атина: написал един вдъхновяващ ембатерий, с който младите спартанци влизали в бой, и спартанци спечелили Втората месенска война.
Най-бележитият сред ранните елински поети, който е работил очевидно много ефективно в три жанра (елегия, ямб, дитирамб[1]), е Архилох. Архилох е живял в VІІ в. пр. н.е. и е бил много известен поет, родом от северните гръцки Егейски острови (Бяло море), о-в Парос (прочут с пароския мрамор). Бил е забележителен майстор в трите жанра (елегия, ямб, дитирамб). За Архилох знаем, че е бил син на аристократ и майка, която е била робиня на този аристократ. Поради сложния произход на поета той е бил принуден да се подвизава като наемен войник до края на живота си. Участвал е във войната между о-в Парос и о-в Тасос[2]. За Архилох дори има известия, че е загинал в една война, пак между два острова (Парос и съседния и Наксос) – много лют и много горд човек. Запазени са многобройни фрагменти от неговата поезия. Той казва:
Едно голямо нещо зная:
направи ли ми някой зло,
със страшно зло му се отплащам...
Архилох, „Проклятие към другаря-изменник”
Една любопитна легенда, свързана с Архилох и неговите ямби (в Древна Елада това са били закачлива, подигравателна поезия, нещо, което отговаря отчасти на по-късната представа за сатирична лирика): на родния си остров Парос харесал едно хубаво момиче, Необула. Баща й обаче, който в стиховете на Архилох присъства под името Ликамб, категорично отказал да я даде на тоя развейпрах (Архилох не е имал явен статус). С това старецът Ликамб наранил твърде много даровития поет, който се заел да му отмъсти и започнал да пише ямби срещу семейството на Ликамб. Писал е и трогателни стихове за тази, както се предполага, прелестна Необула.
Има един такъв малък фрагмент от негово стихотворение, в който четем букв. следното:
Да би се случило,
да можех да докосна
ръката
на Необула...
Това обаче не се случва и Архилох започва да пише ямбове срещу Ликамб и срещу цялата земя и в резултат на това, както твърди легендата, Ликамб и трите му дъщери се обесили – не могли да издържат на този страхотен „медиен натиск”. През VІІ в. пр. н.е. се появява нов тип творец, съвършено различен от Омировия тип рапсод[3]: личност с много ярко изявено индивидуално-личностно съзнание и присъствие, съзнание за собствено човешко достойнство и с много автентично, понякога ярко, понякога драматично изживяване на света. Омир е обективен поет – той застъпва, изразява становищата, гледищата, чувствата, мненията на общността. Никъде в тези 28 хил. стиха на „Илиада” и „Одисея” не може да се посочи нито един стих, в който Омир да изразява лично становище по някой от въпросите. Той има лично отношение, разбира се, но зад това лично отношение ние можем да съдим само косвено.
Поетите от VІІ в. нататък са вече хора с много ярко изразено личностно самосъзнание. Въпросният Архилох има едно кратко стихотворение, което е много показателно, с оглед на това ярко личностно отношение. Той казва следното:
С моето копие хлябът ми ръжен замесен е,
с моето копие мачкат
искмарското вино за мене.
Пия – облегнат на моето копие.
Архилох, „Проклятие към другаря-изменник”
Копието му дава самочувствие и можем да предположим, че той е бил един добър военен.
Друг поет, от края на VІІ в., е Мимнерм от Колофон (Мала Азия, дн. ЮЗ Турция). Мимнерм е бил голям майстор на любовната елегия. Това е първият поет, името на чиято любима е достигнало през столетията до нас. Преди 2600 години Мимнерм е бил влюбен в своята авлетичка (изпълнявала съпровода на авлос) на име Нанó. На нея той посвещава цял сборник от любовни елегии, които не са достигнали до нас. Мимнерм обаче е един изключително интересен поет. Началото на една негова елегия, което изразява мъдростта на древния елин:
На листа приличаме ние:
пролетта многоцветна ни ражда –
и разлистени
под лъчите на слънцето,
малко време се радваме на младостта,
без да знаем добро или зло
боговете ни дават.
Не може да не признаем колко дълбока и тъжна е тази мисъл.
За създател на гражданската и философската елегия е смятан един велик атинянин, Сóлон, чието име в древността е било изписано на приза на храма на Аполон в Делфи, заедно с имената на останалите шестима мъдреци – най-мъдрите мъже на Древна Елада. Солон е роден около 640 г. пр. н.е. и в началото на VІ в. вече е бил един от най-видните атиняни, бил е архонт. Той е създал корпуса от закони на древния град-държава Атина, които е написал в елегическ идистихон и са били издълбани в мраморни плочи, които са били разположени на агорáта (централния площад) в Атина, където всеки е могъл да ги чете. Солон е бил забележителен държавник, законодател, мъдрец, философ. Освен граждански елегии, той е писал и философски елегии. На него принадлежи една мисъл, която 200 години по-късно великият атински драматург Софокъл възсъздава в една от основните песни към своите трагедии, а именно мисълта, че: „Никой не може да бъде наречен щастлив, докато не удари последния му час.” Откриваме подобна мисъл в един фрагмент на Солон, който гласи буквално следното: „Никой от смъртните не е блажен. Нещастен е всеки, когото слънцето вижда.” Очевидното в текста на този фрагмент е, че хората не могат да се смятат за напълно щастливи (блажени) тъкмо поради това, че са смъртни, на тази грешна земя.
Един от най-великите старогръцки поети е Анакреон, живял през VІ в. и доста дълго, макар че ние много малко знаем за неговия живот и биография, освен това, че той е бил странстващ поет. Анакреон е певец на виното и на любовта. Той има великолепни хрумвания и не случайно още през епохата на елинизма се обособява специален лирически жанр, обозначаван като анакреонтика (т.е. песни за виното и любовта). Анакреотическа поезия се създава и в Европа през ХVІІІ в.[4] Анакреон има напр. едно изумително стихотворение, което започва със стиха: „Кобилке млада от Тракия” (игрива еротика: обяздването на кобилката се асоциира с укротяването на девойката, която още не познава чаровете на любовта). Невръстният Александър Сергеевич Пушкин, най-великият руски поет, който перфектно е изучил в царския лицей и старогръцки, и латински, е претворил гениално много от стиховете на Анакреон, но в звънък хореичен силаботонически римуван стих. Има поне 20-30 еротични стихотворения на старогръцки и римски, претворени от Пушкин на руски по брилянтен начин.
Следва нещо от Анакреон, което дава представа за огромното разстояние, което само за някакви 150 години след Омир преминава елинската поезия в психологическо отношение. От застиналото, обективно, въздържано отражение на реалността, към остро субективното преживяване на личностните проблеми и вълнения. В този за съжаление съвършено откъслечен фрагмент от великия древен поет Анакреон се натъкваме на противоречивата стихия на любовта. В старогръцки език има най-малко между 5 и 10 глагола, обозначаващи състоянието, понятието „обичам” (на български имаме не повече от 2-3): от filevw до e*revw (‘копнея’). Старогръцкият език, подобно на албанския, не се съотнася към никоя езикова група.
Георги Батаклиев, който е великолепен преводач и от старогръцки, и от латински език, е превел този фрагмент от Анакреон много пошло. Своя превод проф. Хаджикосев смята за по-точен и по-изразителен.
Георги Батклиев
|
Симеон Хаджикосев
|
... и пак обичам
и не обичам
и пак лудея
и не лудея...
|
... желая те
съвсем не те желая
луд съм по тебе
не съм луд по теб...
|
Трябва да обърнем внимание на диалектиката на любовното чувство, фиксирана преди 2500 години: то е плюс и минус, блаженство и нещастие, то е тук и там.
§. Разновидности на дорийския лад
В античните ладове характеристиката е двойна: тя е едновременно музикална и езиково-диалектна, т.е. съответните произведения имат основна музикална тоналност. В съответния лад творбите се пишат на даден диалект: йонийски, дорийски, еолийски, фригийски, лидийски. Най-характерната особеност на дорийския лад са хоровите песни. Те са написани и изпълнявани на дорийски диалект. В древногръцката трагедия, образци от която са достигнали до нас (Есхил, Софокъл, Еврипид), текстът на трагедиите е написан на атически диалект: йонийски диалект с атицизми (с многобройни думи и особености от областта Атика). Хоровите партии в трагедиите обаче са написани винаги на дорийски.
Хоровите песни са два типа:
(1) лаически (религиозни): не са химни в чест на богове
· ембатерия: елегия, военна лирика
· епиникий: много популярни, големи хорови творби в чест на победителите в Олимпийски игри[5]
· енкомий: песни за възхвала на видни мъже (държавници, философи, поети и пр.)[6]
· хименей (епиталамия): сватбена песен-танц[7]
(2) номи (нерелигиозни): химни – това са песни, посветени на конкретни богове
Номите биват: химни, прозодии. Прозодията (букв. „встъпителна песен”)[8] в Древна Елада е била нещо като песен, която се е пеела при приближаването към храма на съответния бог.
Типове химни (номи):
· пеани: песни, посветени на слънцеликия бог Аполон
· дитирамби: песни, посветени на бога на виното, веселието, опиянението, бог Дионис
Архилох е бил смятан, вероятно не без основание, за поет, който още през ІІ половина на VІІ в. пр. н.е. е въвел някакво усъвършенстване в поетиката на дитирамба; има запазен един негов фрагмент, който гласи така:
С разпалено сърце от виното
мога да започна
прекрасен дитирамб
за бог Дионис.
Архилох си признава, че трябва да подпийне (нали бог Дионис е бог на виното, веселието и опиянението) и тогава той умее да подхваща песен в чест на бог Дионис.
· партении: посветенина богинята Атина[9]
Най-популярното прозвище на Атина е „партенос”, което означава „девственица”. Атина е смятана за девствена богиня, поради което и химните в нейна чест са били изпълнявани от девически хорове и са един много важен елемент от Великите Дионисии – големия държавен празник, минавал под патронажа на богинята Атина.
§. Еолийска мелика
Тя е принципно монодическа китаристика. Еолийската мелика изтъква забележителна поетическа школа на о-в Лезбос, родината на великите елински поети Алкей и Сафó (Yavpfw). Сафо (жив. ІІ половина на VІ в. пр. н.е. – нач. V в.) е най-прочутата поетеса на древността. Тя е родена в аристократическо семейство. По време на бунта срещу аристократите на о-в Лезбос от края на VІ в. Сафо бяга от острова, след това се завръща. В главния град на острова, Метилене, Сафо е организирала своя певческо-музикална танцувална школа, в която е обучавала млади девойки. Това е била професията на Сафо: тя е получавала поръчки за сватби и се е явявала със своя колектив (от ученички), където са изпълнявали своите знаменити сватбени песни (хименеи). Тя се е издържала от тези поръчки за празнични сватбени „спектакли”, свързани с изпълнението на епиталамии (хименеи).
Сафо е била великолепна танцьорка, великолепна китаристка. Създала е свой специфичен стих, оказал огромно въздействие върху старогръцката и върху римската поезия. Типичният сафически стих е заключен в следния оригинален стих: „О, красива, о, прекрасна девойко” – това очевидно е обръщението към булката; „Посрещнете хубавоногата нимфа, дружино” – обръщение към гостите на сватбата. Тези стихове на Сафо са се съхранили като цитати в други произведения, достигнали до нас. От Сафо до нас са достигнали око 150 фрагмента. Огромно е било въздействието й върху античната поезия.
Сафо е била омъжена, имала е и дъщеря, която е обичала много. Според легендата в късни години Сафо се влюбила в младия красавец Фаон, който обаче не отвърнал на любовта й и отчаяна, тя се хвърлила в морето от Левкадската скала на о-в Лесбос[10] и загинала. Съвсем вероятно е Сафо да е била бисексуална. Тя не е била лезбийка, а бисексуална жена.
В VІІ в. сл. Хр. във Византия един целомъдрен патриарх наредил да прочистят Магнаурската библиотека, в която е учил Симеон І, от стиховете на богонеугодната езичничка Сафо. Сафо е написала в античността 9 поетически сборника, всеки от които е носел името на една от 9-те музи. Изпълнили наредбата на патриарха, ликвидирали Сафо. За съжаление, до нас е достигнал само един химн към Афродита (богинята на любовта), половин стихотворение (получило по-късно наименованието „Любовна болка”) и около 150 кратки фрагмента.
[1] Дитирамбите са хоровите песни, посветени на бог Дионис. – бел. лектора
[2] След като България по време на Втората световна война влиза в тройния съюз при цар Борис, получаваме Южна Добруджа (1940 г.), Беломорска Тракия (1941 г.) с о-в Тасос и държим о-в Тасос до 1944 г. Никой не ни го е искал, обаче когато нашите отечественофронтовци се оплакали, че са напуснали о-в Тасос, съветският мин. председател само повдигнал рамене и казал: „Ами защо сте го напуснали”? – бел. лектора
[3] Аеди и рапсоди са двата типа певци: рапсодите са изпълнители на големите лирически сказания, аедите – изпълнители на малки песни (пиршествени, погребални и пр.). – бел. лектора
[4] В епохата на високото Българско възраждане българската анакреонтическа лирика започва тъкмо с Петко Рачов Славейков и младия Иван Вазов. Вярно е, че тази анакреонтическа лирика е вдъхновена от новогръцката анакреонтика, но тя пък води началото си от древногръцката. Ето как въздиша по любимата младият Вазов от преди 160-170 години (неговите „Песни и въздишки” от преди Освобождението): „Твоите ненки кат два портокаля, ах как жадувам да ги погаля.” Както казват древните римляни, „думите отлитат, написаното остава”. – бел. лектора
[5] Олимпийските игри са единият от четирите вида игри, свързани с четирите основни панелински празника. – бел. лектора
[6] Пиндар (V-ІV в. пр. н.е.) е най-добре съхраненият гръцки поет, прочут със своите епиникии и енкомии. – бел. лектора
[7] Името на хименеите идва от името на второстепенния елински бог Хименей, който е бог на брака. Автор на епиталамии в българската литература е Пенчо Славейков. – бел. лектора
[8] В съвременен смисъл под „прозодия” се разбира също така и „метрически особености на стиха”. – бел. лектора
[9] На хълма на Акропола е едно от чудесата на света: полуразрушения храм на богинята Атина, т.нар. Партéнон. – бел. лектора
[10] От името на о-в Лесбос тръгва и това определение за женската хомосексуална любов. – бел. лектора
