Теория на литературата
До изпит по Теория на литературата няма да бъдат допускани онези, които не са направили проведения през І семестър ТЕСТ. С асистентите ще бъде уговорена дата, за да го направят в рамките на ІІ семестър. Същото се отнася и за онези, които имат оценка 2 на теста. Чуждестранните студенти обаче не са задължени да направят този тест! За тях се предвижда разговор с преподавателя (колоквиум) по същата проблематика.
Историзъм и теоретизъм в литературната наука
Препоръчана литература:
* Ханс-Георг Гадамер, „История и херменевтика” (ст. „Истината в науките за духа”; по желание: „Непрекъснатост на историческия процес”), Изд. „ГАЛ-ИКО”, С. 1994 г.
* Ханс-Георг Гадамер, „Наследството на Европа” (1900-2002 г.) (ст. „Многообразието на Европа – наследство и бъдеще”), Изд. „Критика и хуманизъм”, С. 2009 г.
* Пантелей Зарев, „Логиката на литературноисторическите процеси. Логика и психология на литературното творчество”, Изд. „Христо Г. Данов”, Пловдив 1987 г. (първите 10-тина стр., как понятието за история съществува по света и се развива)
ХІХ век е времето на най-голямо напрежение между теоретизъм и историзъм. Заражда се новото разбиране за историчност – уникалното, неповторимото, свързаното с потока на времето, с невъзвратимостта на времето. То създава нова отговорност за човека, доколкото всяка постъпка остава в миналото, след като е извършена и всяко нещо има своите последствия. Създава се ново усещане за обвързаност с историческия контекст, с културата, със средата. Романтизмът е този, който включва националното, историята, корените като важен компонент, изграждащ всяко присъствие.
Още ХVІІ в. създава нещо ново, неслучвало се досега в човешката история. Това е наука, която не се опира на представата за природното, а създава нещо ново. Нютон: идеята за гравитацията, за силата. Променя концепцията за човека: човекът не е само нещо, което заема някакво пространство, а сила, потенциални възможности, насоченост. Това е първият голям пробив, как се случват нещата в света. Вторият е Галилей: той формулира теорията за чистото падане на нещата (където няма атмосфера / триене, нещата падат с еднаква скорост). Галилей създава нещо ново, което в природата го нямаме. Науката започва да създава неща, които ги няма в природата.
Природното и човешкото присъстват в разбирането на Кант в „Критика на чистия разум”. Под „критика” се разбира чистото знание и разрушаване на привидното знание. Създава се усещането за различието на човека и човешкия свят от природния. Задава се въпросът: Можем ли да разчитаме на знанията, които имаме, и докъде?
До края на ХVІІ в. логиката и рационализмът, универсалното, неисторично знание са водещи. В античността теорията и философията са много близки. Философията е била събирателно понятие за наука изобщо (т.е. за теория), като това знание е метафизично (стои отвъд физичното и някак преди него).
През античността всичко почива на разума: няма нужда да се доказва с опит, че 2 +2 = 4. Логиката, учението за универсалните закони, също е общо. През ХІХ в. вече се говори за опитна наука.
Само в Европа наука, религия, изкуство се отделят от философията. На Изток всичко е заедно. Европейското мислене от античността насам дели философията от религията, науката и от изкуството. В античността „логос” е водещата категория.
Хераклит казва, че единствено в общите понятия ние можем да сме свободни от себе си и собствените си заблуди и можем да ги свържем с общото.
Декарт счита, че между естествените (природните) закони и логическите закони няма съществена разлика: всичко може да се обясни с математиката.
Големият пробив настъпва през 1725 г., Джанбатиста Вико („Нова наука”): за пръв пък се дава спецификата на хуманитарните закони. До този момент всичко е теория, всичко е логика, наука и философия, въпреки че имат напрежение помежду си, са редоположени в рамките на едно голямо цяло.
Джанбатиста Вико казва: „Човек може да осъзнае не толкова същността на нещата, която остава непостижима в нейните абсолютни измерения, а структурата на своите собствени произведения. Човшките произведения имат не само един понятийно-мисловен характер (навсякъде науката е откривала общите форми, общите проблеми), но също и определен индивидуален исторически облик.” За пръв път науката не е свързана с тази на математиката и естествознанието. Теоретичното познание във всяко едно време търси връзката с философията, универсалното, понятието. Тъй като всеки изследовател е също така човек, за него е много трудно обективното знание.
Гадамер: „Изследователят може да си извоюва такава дистанция и да е обективен, доколкото е възможно. Това е образцовата способност на мислещия справедливо.” А подреждането на нещата обективно, долавянето на универсалните истини, не е лесно за науката. Има много истини, но не всички от тях са универсални.
От другата страна като изследователски проект стоят науките за духа. Усещането за историчност, което завладява културния контекст на Европа от ХІХ в., създава авторитет на различието, на културно и понятийно многообразие. В зависимост от културните си и икономически различия държавите имат различия в езика и в понятийния си апарат. Англоезичното, френскотоезичното, немскоезичното литературознание си имат собствени парадигми, собствени разбирания. Науките, които се основават върху това многообразие от езикови и езиковоопосредени традиции в Европа се наричат „науки за духа” (фр. lettres, англ. humanities). Те отчитат индивидуалното и историческата обусловеност на знанието.
Теория на литературата и литературната наука като цяло едновременно е част от науките и за духа и заедно с това като теория тя дава ..., което създава определено напрежение. В различните литературоведски школи това се разрешава по особен начин.
Теория на литературата е формулирана като научна дисциплина най-напред през ХІХ в. в университетите, но от позитивистиката и затова в началото има само помощен характер за литературната история. Задачите на литературната теория са да обясни какво е литература и да въведе термините, чрез които литературната история да се мисли.
Може ли и как да се изучава литературата? Възможна ли е теорията на литератуарата? Има ли общи понятия, универсални понятия, универсални истини?
Историчността може да доведе до релативизъм, до липсата на критерий вярно ли е, или не. Това е едната опасност.
Херменевтиката като метод за разбиране, а не като школа или като отделна наука, постулира диалога в постигането на истината. Съобразява се със статута на човека и човечеството и заедно с това вярва в постижимостта на адекватното разбиране. Ключовата дума е не „знание”, а „разбиране”.
Платон има един диалог, „Хармид”, който е оставил много силно впечатление у Гадамер, тъй като в него Платон казва, че хората не се обучават в знание. Когато отидете на лекар, ако той наистина знае нещата, той ще ви излекува. Кормчията, ако има знанията, няма да има злополуки с кораба. Оказва се, че ако хората знаеха нещата и действаха според знанието, то ние щяхме да сме здрави, защитени, всичко щеше да бъде прекрасно. Но не е така, което означава, че между знанието (понятието) и практиката има голямо разминаване. Поставя се и въпросът за това какво е „щастие”?
От една страна науката като теория, като вариант на философията, трябва да представя общото, универсалното знание. От друга страна и изследователят е свързан с практиката, а практиката е свързана с разбирането за нещата, не толкова със знанието за нещата.
Гадамер въвежда в херменевтиката по един нов начин ключовата дума пред-разсъдък. Когато Гадамер разбира предразсъдъка като пред-разсъдък, той го натоварва с едно много по-близко до действителността отваряне към света.
От психологията знаем, че не можем да познаваме нищо, ако нямаме отношение към него, предварително емоциоанално отношение. Ние можем да разпознаваме нещо, но трябва да сме отворени за познанието към него. Тази отвореност е преди разсъдъка.
При Дъглас Адамс, „Пътеводител на галактическия стопаджия”, има един пасаж: космическият кораб, който пътува, може да бъде направен невидим (но е много скъпо). Предпочита се втория вариант: НДП. На бейзболното игрище, пълно с хора, никой не вижда космическия кораб. НДП в превод означава „нечий друг проблем”.
Всеки общува със света през своя пред-разсъдък, през своята отвореност, през своето намерение към света. Предразсъдъците не са някакви глупави, затормозяващи човека предварителни знания. Това е изначалната отвореност на човека към света.
Този предразсъдък е както индивидуален, така и колективен. Той е свързан, казва Гадамер, с настоящето, миналото и бъдещето едновременно (големите прорицатели са ги виждали едновременно). Предразсъдъкът носи в себе си всичко това: потока на времето, нашата уникалност, нашата отвореност. И това е една от проявите на историчност.
Гадамер: „Човешката съдба се управлява не толкова от съжденията на човека, колкото от предразсъдъците му.” Съждението е в главата: то е знание, истина. Всичко това обаче е омесено с предразсъдъците на всеки.
Едмунд Хусерл (учител на Гадамер), „Феноменология”: въвежда понятието жизнен свят като основа в разбирането на познавателните процеси. За Хусерл не съществува такова нещо като „чисто възприятие”. Няма чисто възприятие, то винаги е обвързано с практическата страна, с жизнения свят. Феноменологията не се интересува точно от психологическата обосновка, но въвежда този елемент на психологизъм, който задава човешкото присъствие в познанието. Историзмът (при херменевтиката) въвежда също човешкото присъствие, връзките със света в едно ново разбиране.
Науките за духа, в които има елемент на историзъм, се различават от естествените науки:
1) по отношение на метода, който трябва да се следва при тях: пр. индуктивният метод на Бейкън в естествените науки е правилната процедура, която трябва да се следва; в науките за духа обаче той не е гаранция, че ще се постигне познание, казва Гадамер, тъй като за него истината е едно особено преживяване
2) по отношение на изследователския въпрос: в науките за духа въпросът е най-важното; „не всеки може да зададе един въпрос, както и да му отговори” – много е трудно да се формулира проблем, а когато се формулира, отговорът е готов
В естествените науки съществени са експериментите и резултатите от тях. В науките за духа обаче въпросът е по-важната част.
Това, което притеснява Гадамер в разделянето на науките на естествени и на науки за духа, е загубата на телеологичност. Телеологията е науката за целите, целеполагането. Докато науките са били свързани с философията – природата, космосът, човекът са били в едно органично цяло. Сега вече науката не отговаря на въпроса за смисъла на живота. Какво знание дават науките за духа?
3) по отношение на знанието: в естествените науки знанието покрива всички бели петна екстериори (отвън), то се умножава екстензивно; има прогрес в знанието: всяко ново знание би могло да отмени предишното
В науките за духа обаче новото знание не отрича предишното. Хегел не е по-добър философ от Платон, и двамата са обективни идеалисти. На същия принцип не може да се каже, че по-новата литература е по-добра от старата.
Още ХVІІ в. създава нещо ново, неслучвало се досега в човешката история. Това е наука, която не се опира на представата за природното, а създава нещо ново. Нютон: идеята за гравитацията, за силата. Променя концепцията за човека: човекът не е само нещо, което заема някакво пространство, а сила, потенциални възможности, насоченост. Това е първият голям пробив, как се случват нещата в света. Вторият е Галилей: той формулира теорията за чистото падане на нещата (където няма атмосфера / триене, нещата падат с еднаква скорост). Галилей създава нещо ново, което в природата го нямаме. Науката започва да създава неща, които ги няма в природата.
Природното и човешкото присъстват в разбирането на Кант в „Критика на чистия разум”. Под „критика” се разбира чистото знание и разрушаване на привидното знание. Създава се усещането за различието на човека и човешкия свят от природния. Задава се въпросът: Можем ли да разчитаме на знанията, които имаме, и докъде?
До края на ХVІІ в. логиката и рационализмът, универсалното, неисторично знание са водещи. В античността теорията и философията са много близки. Философията е била събирателно понятие за наука изобщо (т.е. за теория), като това знание е метафизично (стои отвъд физичното и някак преди него).
През античността всичко почива на разума: няма нужда да се доказва с опит, че 2 +2 = 4. Логиката, учението за универсалните закони, също е общо. През ХІХ в. вече се говори за опитна наука.
Само в Европа наука, религия, изкуство се отделят от философията. На Изток всичко е заедно. Европейското мислене от античността насам дели философията от религията, науката и от изкуството. В античността „логос” е водещата категория.
Хераклит казва, че единствено в общите понятия ние можем да сме свободни от себе си и собствените си заблуди и можем да ги свържем с общото.
Декарт счита, че между естествените (природните) закони и логическите закони няма съществена разлика: всичко може да се обясни с математиката.
Големият пробив настъпва през 1725 г., Джанбатиста Вико („Нова наука”): за пръв пък се дава спецификата на хуманитарните закони. До този момент всичко е теория, всичко е логика, наука и философия, въпреки че имат напрежение помежду си, са редоположени в рамките на едно голямо цяло.
Джанбатиста Вико казва: „Човек може да осъзнае не толкова същността на нещата, която остава непостижима в нейните абсолютни измерения, а структурата на своите собствени произведения. Човшките произведения имат не само един понятийно-мисловен характер (навсякъде науката е откривала общите форми, общите проблеми), но също и определен индивидуален исторически облик.” За пръв път науката не е свързана с тази на математиката и естествознанието. Теоретичното познание във всяко едно време търси връзката с философията, универсалното, понятието. Тъй като всеки изследовател е също така човек, за него е много трудно обективното знание.
Гадамер: „Изследователят може да си извоюва такава дистанция и да е обективен, доколкото е възможно. Това е образцовата способност на мислещия справедливо.” А подреждането на нещата обективно, долавянето на универсалните истини, не е лесно за науката. Има много истини, но не всички от тях са универсални.
От другата страна като изследователски проект стоят науките за духа. Усещането за историчност, което завладява културния контекст на Европа от ХІХ в., създава авторитет на различието, на културно и понятийно многообразие. В зависимост от културните си и икономически различия държавите имат различия в езика и в понятийния си апарат. Англоезичното, френскотоезичното, немскоезичното литературознание си имат собствени парадигми, собствени разбирания. Науките, които се основават върху това многообразие от езикови и езиковоопосредени традиции в Европа се наричат „науки за духа” (фр. lettres, англ. humanities). Те отчитат индивидуалното и историческата обусловеност на знанието.
Теория на литературата и литературната наука като цяло едновременно е част от науките и за духа и заедно с това като теория тя дава ..., което създава определено напрежение. В различните литературоведски школи това се разрешава по особен начин.
Теория на литературата е формулирана като научна дисциплина най-напред през ХІХ в. в университетите, но от позитивистиката и затова в началото има само помощен характер за литературната история. Задачите на литературната теория са да обясни какво е литература и да въведе термините, чрез които литературната история да се мисли.
Може ли и как да се изучава литературата? Възможна ли е теорията на литератуарата? Има ли общи понятия, универсални понятия, универсални истини?
Историчността може да доведе до релативизъм, до липсата на критерий вярно ли е, или не. Това е едната опасност.
Херменевтиката като метод за разбиране, а не като школа или като отделна наука, постулира диалога в постигането на истината. Съобразява се със статута на човека и човечеството и заедно с това вярва в постижимостта на адекватното разбиране. Ключовата дума е не „знание”, а „разбиране”.
Платон има един диалог, „Хармид”, който е оставил много силно впечатление у Гадамер, тъй като в него Платон казва, че хората не се обучават в знание. Когато отидете на лекар, ако той наистина знае нещата, той ще ви излекува. Кормчията, ако има знанията, няма да има злополуки с кораба. Оказва се, че ако хората знаеха нещата и действаха според знанието, то ние щяхме да сме здрави, защитени, всичко щеше да бъде прекрасно. Но не е така, което означава, че между знанието (понятието) и практиката има голямо разминаване. Поставя се и въпросът за това какво е „щастие”?
От една страна науката като теория, като вариант на философията, трябва да представя общото, универсалното знание. От друга страна и изследователят е свързан с практиката, а практиката е свързана с разбирането за нещата, не толкова със знанието за нещата.
Гадамер въвежда в херменевтиката по един нов начин ключовата дума пред-разсъдък. Когато Гадамер разбира предразсъдъка като пред-разсъдък, той го натоварва с едно много по-близко до действителността отваряне към света.
От психологията знаем, че не можем да познаваме нищо, ако нямаме отношение към него, предварително емоциоанално отношение. Ние можем да разпознаваме нещо, но трябва да сме отворени за познанието към него. Тази отвореност е преди разсъдъка.
При Дъглас Адамс, „Пътеводител на галактическия стопаджия”, има един пасаж: космическият кораб, който пътува, може да бъде направен невидим (но е много скъпо). Предпочита се втория вариант: НДП. На бейзболното игрище, пълно с хора, никой не вижда космическия кораб. НДП в превод означава „нечий друг проблем”.
Всеки общува със света през своя пред-разсъдък, през своята отвореност, през своето намерение към света. Предразсъдъците не са някакви глупави, затормозяващи човека предварителни знания. Това е изначалната отвореност на човека към света.
Този предразсъдък е както индивидуален, така и колективен. Той е свързан, казва Гадамер, с настоящето, миналото и бъдещето едновременно (големите прорицатели са ги виждали едновременно). Предразсъдъкът носи в себе си всичко това: потока на времето, нашата уникалност, нашата отвореност. И това е една от проявите на историчност.
Гадамер: „Човешката съдба се управлява не толкова от съжденията на човека, колкото от предразсъдъците му.” Съждението е в главата: то е знание, истина. Всичко това обаче е омесено с предразсъдъците на всеки.
Едмунд Хусерл (учител на Гадамер), „Феноменология”: въвежда понятието жизнен свят като основа в разбирането на познавателните процеси. За Хусерл не съществува такова нещо като „чисто възприятие”. Няма чисто възприятие, то винаги е обвързано с практическата страна, с жизнения свят. Феноменологията не се интересува точно от психологическата обосновка, но въвежда този елемент на психологизъм, който задава човешкото присъствие в познанието. Историзмът (при херменевтиката) въвежда също човешкото присъствие, връзките със света в едно ново разбиране.
Науките за духа, в които има елемент на историзъм, се различават от естествените науки:
1) по отношение на метода, който трябва да се следва при тях: пр. индуктивният метод на Бейкън в естествените науки е правилната процедура, която трябва да се следва; в науките за духа обаче той не е гаранция, че ще се постигне познание, казва Гадамер, тъй като за него истината е едно особено преживяване
2) по отношение на изследователския въпрос: в науките за духа въпросът е най-важното; „не всеки може да зададе един въпрос, както и да му отговори” – много е трудно да се формулира проблем, а когато се формулира, отговорът е готов
В естествените науки съществени са експериментите и резултатите от тях. В науките за духа обаче въпросът е по-важната част.
Това, което притеснява Гадамер в разделянето на науките на естествени и на науки за духа, е загубата на телеологичност. Телеологията е науката за целите, целеполагането. Докато науките са били свързани с философията – природата, космосът, човекът са били в едно органично цяло. Сега вече науката не отговаря на въпроса за смисъла на живота. Какво знание дават науките за духа?
3) по отношение на знанието: в естествените науки знанието покрива всички бели петна екстериори (отвън), то се умножава екстензивно; има прогрес в знанието: всяко ново знание би могло да отмени предишното
В науките за духа обаче новото знание не отрича предишното. Хегел не е по-добър философ от Платон, и двамата са обективни идеалисти. На същия принцип не може да се каже, че по-новата литература е по-добра от старата.
4) по отношение на средствата: в точните (естествените) науки има едни добри лаборатории, техническо оборудване, които могат да подпомогнат развитието на тези науки; докато в науките за духа средствата са памет (тъй като са свързани със самия човек), фантазия, такт, музикално чувство, опит за света
Критериите за научност в науките за духа са свързани с образованието, защото за Гадамер образованието е свързано с образуването на човека. Хуманитарната аргументация трябва да е свързана с образуването на една понятийна система. Тази понятийна система, в хуманитаристиката специално, се гради на авторитета. Авторитетът не е сляпо робуване на догмата, а свързване с някаква традиция. Дори когато критикувате този авторитет, вие следвате дадена традиция.
Като хуманитарист човек, Гадамер ни предлага да допускаме възможността, че той може да е прав, а ние да греши. Това е важно условие за отварянето на един предразсъдък към него.
Херменевтиката като метод на разбиране създава през ключови понятия едни процедури, чрез които да се преодолее дистанцията във времето и разстоянието: да разберем другите култури, историческото миналото чрез допускането на авторитета, чрез отварянето на предразсъдъка, за да можем максимално да се доближим до това минало.
Нашата историчност като присъствие е много обвързана с културната памет. Това е свързано със статута на миналото: миналото живее само в нашата памет, то не съществува „изобщо”. Другият тип мислене за историята е мисленето, че настоящето е функция от миналото (Хегел, Маркс). При Хайдегер и Гадамер не е така.
Нашата памет за историята са големите културни образци. Целият културен контекст, в който живеем, ни моделира така, че ние да отличаваме и да помним тези неща. Създавайки съответния културен контекст, миналото се е застраховало да имаме памет за него.
Хайдегер постулира примата на бъдещето по отношение на миналото и на настоящето. Бъдещето управлява нашето настояще и нашата памет за миналото. Бъдещето дава определена мотивация за действие.
Човекът с неговата памет, знание, възприемането му на света, диалога със света образуват една обща представа за историчната природа на човека. От друга страна, всичките тези неща като общи постановки, като общи формули, са универсални.
Критериите за научност в науките за духа са свързани с образованието, защото за Гадамер образованието е свързано с образуването на човека. Хуманитарната аргументация трябва да е свързана с образуването на една понятийна система. Тази понятийна система, в хуманитаристиката специално, се гради на авторитета. Авторитетът не е сляпо робуване на догмата, а свързване с някаква традиция. Дори когато критикувате този авторитет, вие следвате дадена традиция.
Като хуманитарист човек, Гадамер ни предлага да допускаме възможността, че той може да е прав, а ние да греши. Това е важно условие за отварянето на един предразсъдък към него.
Херменевтиката като метод на разбиране създава през ключови понятия едни процедури, чрез които да се преодолее дистанцията във времето и разстоянието: да разберем другите култури, историческото миналото чрез допускането на авторитета, чрез отварянето на предразсъдъка, за да можем максимално да се доближим до това минало.
Нашата историчност като присъствие е много обвързана с културната памет. Това е свързано със статута на миналото: миналото живее само в нашата памет, то не съществува „изобщо”. Другият тип мислене за историята е мисленето, че настоящето е функция от миналото (Хегел, Маркс). При Хайдегер и Гадамер не е така.
Нашата памет за историята са големите културни образци. Целият културен контекст, в който живеем, ни моделира така, че ние да отличаваме и да помним тези неща. Създавайки съответния културен контекст, миналото се е застраховало да имаме памет за него.
Хайдегер постулира примата на бъдещето по отношение на миналото и на настоящето. Бъдещето управлява нашето настояще и нашата памет за миналото. Бъдещето дава определена мотивация за действие.
Човекът с неговата памет, знание, възприемането му на света, диалога със света образуват една обща представа за историчната природа на човека. От друга страна, всичките тези неща като общи постановки, като общи формули, са универсални.
