ТЕОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА
БИБЛИОГРАФИЯ:
* Нортръп Фрай, Анатомия на критиката, с. 60-65 (първото есе, 3 стр.)
* Карл Густав Юнг, Избрано, т. 1: Увод + Символи на трансформацията
* Панчева, Личева, Янакиева, Теория на литературата, 2005
* Карл Густав Юнг, Избрано, т. 1: Увод + Символи на трансформацията
* Панчева, Личева, Янакиева, Теория на литературата, 2005
Архетипална и митологична критика
Архетипалната критика е най-силна в периода от края на 40-те до средата на 60-те години на ХХ в. Това е школа в литературознанието, която има своите основи в аналитичната (академичната) психология на Карл Густав Юнг. Юнг е най-добрият ученик на Зигмунд Фройд. И както в случая с Платон и Аристотел, ученикът прави нещо абсолютно различно от своя учител. Това, което прави Юнг, е свързано с теорията за либидото. За Карл Густав Юнг либидото не е сексуална енергия, а много по-обща представа за енергия, която идва от пластовете на несъзнаваното.
След като се разделя с Фройд, вече се оформя и идеята на Карл Густав Юнг за колективното несъзнавано (нефилолозите казват „безсъзнателно”). Според Фройд психическата енергия идва от индивидуалните травми в детството и те са нелечими – нищо не може да се направи за тях. При Фройд имаме детерминизъм: абсолютна зависимост на психическото развитие на човека от неговото детство. Според Карл Густав Юнг под индивидуалното несъзнавано стои могъщият пласт на колективното несъзнавано. То може и трябва да се изследва, както анатомията изследва общото устройство на организма. Ние като хора имаме еднакви анатомични „основания”. При психиката също има едно „общо устройство”, което е характерно за човешкия род. Колективното несъзнавано е еднакво за всички времена и народи (то има родови черти). За това твърдение има философски основания, както при Кант, така и при Шопенхауер: една вродена способност на човека да долавя света извън себе си. При Юнг основанията са свързани и с много експерименти и с много конкретни антропологични наблюдения (не само философски). Действително абсолютно разделени във времето и пространството народи имат общи форми на реагиране на света, които не могат да се обяснят с културни белези, с взаимни влияния. Допускането е, че съществуват архетипови форми, които осигуряват психологическото отреагиране на света, и те са унаследени, не са плод на травми в детството.
Архетипът е форма, в която психологическите проблеми намират организация. Примерите са много, но като че ли най-достъпният е този за Бога. Бог е архетипова форма на трансцендентното, на инстинкта по трансцендентното. Тази форма се изпълва с различно съдържание, в зависимост от конкретната култура, от културните отлики.
„Моята молитва” на Ботев много ясно показва как архетиповата форма на Бога се изпълва не само с едно надлично културно съдържание, надвишаващо общоприетото, но и с индивидуални (допълнителни) характеристики на преживяването.
При колективното несъзнавано се срещат няколко основни архетипове, при което някои не са точно на несъзнаваното. Архетипови форми, но не точно несъзнавани, са: персона, сянка, вода (съвпада с несъзнаваното).
Персоната е социалната маска, която носим; маска, с която ни възприемат хората. И понеже има директно общуване със света.
Сянката стои зад маската, подобно на огледалото. Това е образът на самите нас; общуването между аза и другия в мене. Истината за самия теб. Единството на личността като субект (субектът е активната природа; това, с което реагираме на света) винаги се конструира наново, в зависимост от отношенията, в които попада. Когато общуваме със света, конструкцията, която предлагаме (която активизираме), е една. Когато общуваме със себе си (като сянка), конструкцията едновременно е същата, но и малко променена.
Архетипът на водата за нас е много важен: където срещнем вода, трябва да сме наясно, че това е архетипова форма на несъзнаваното, което носи в себе си тайната, противоречивите истини; онова, което не може да се преведе на рационалното мислене с език. Имате усещане за нещо, но то не може да се изговори.
Тук има една съществена разлика с Фройд и психоанализата. Несъзнаваното („то”) според Фройд е по-голямата част от нас, съзнаваното („аз”) е само върхът на айсберга, а най-отгоре е т.нар. „свръхаз”. Идеята на Фройд е, че осъзнаването на това какъв е проблемът, може да ни спаси от множеството неврози. Не че може да се разреши проблемът, но в момента, в който човек разбере какъв е проблемът, при това разбере сам, неврозата изчезва. Това е принципът на осъзнаването в античната трагедия. Според Фройд може и трябва да се стигне до несъзнаваното, за да се получи хармонията в личността.
Според Юнг несъзнаваното затова е наречено така, защото то по принцип не може да стане съзнавано. Можем само да го долавяме, да се съобразяваме с него и да балансираме отношението между съзнавано и несъзнавано в нашата психика. Този процес на балансиране на началата е процес на овладяване: индивидуация. Индивидуацията е творчески процес на хармонизиране и развитие на човешката психика. Тук е разликата с Фройд: според Фройд няма развитие, нещата са си детерминирани в ранното детство. Можем да излекуваме неврозата, като разберем причините за нашето неспокойствие, и до там. При Юнг има едно развитие и то зависи от този баланс между съзнавано и несъзнавано.
Архетиповите форми най-често са невербални форми, т.е. те са повече образи (въображение). В този смисъл литературата, която има възможност чрез езика да създава образи и да внушава чрез образи, има чисто технологическа прилика с битуването на архетипа.
Другата прилика: според Юнг в човека съществува инстинкт за цялостност, т.е. копнеж по индивидуацията. Това е творчески инстинкт. Художествената литература е творчество.
От Юнг трябва да се запомнят четирите психически функции: мисъл, чувство, интуиция, усещане. Юнг въвежда също и двата основни поведенчески и психологически типа: интроверт и екстраверт.
Юнг приема два типа символи:
1) персонализирани символи: някои имена на богове и герои, в които се проявяват основни архетипни изяви
2) символи на трансформацията: те са повече символи на ситуации, на отношения
Каква е връзката с митологичната критика? Митологичната критика невинаги мисли за архетиповите форми, т.е. невинаги се обосновава с архетиповите форми, работи повече с антропологията.
Нортръп Фрай в „Анатомия на критиката” (1957) казва, че за изследване на литературата е необходима една систематична наука, за което трябва едно принципно основание (системоорганизиращ фактор). Ако погледнем в много модерната литература, какво ще видим? Според него това, което ще видим от птичи поглед, това е предметът на литературата – така, както е представен от Аристотел („Поетика”, гл. 2): предметът на поетическото изкуство е човекът, по-добър или по-лош от нас.
В митовете най-ясно личат стилизираните очертания на човека, така че те са много удобен материал, в който може да се види архетиповата форма.
Известни архетипове, за които пише Юнг, са:
* архетипът на Великата майка – като че ли най-въздействащият архетип
* анима и анимус – анимата е женското начало в мъжа, което той проектира върху жените, които среща в живота си; анумисът е мъжкото начало в жената, което тя проектира върху образите на мъжете в живота си
Пенчо Славейков, поемата „Воин” – непреодолимата сила на онова друго начало, което проектираме
Архетипът на Великата майка, както всички архетипови форми в несъзнаваното, има абсолютно противоположни, диаметрално противоположни черти. Следва едно великолепно описание с какво може да се свързва образът на Великата майка. Юнг много е говорил за нея, защото това е най-проникващият образ, най-травмиращият. Майката на Ботев напр. е била абсолютно неразбираща и заедно с това е образът на великата майка.
* * *
За Юнг именно Великата майка е най-силният и най-въздействащият архетипов образ. И това няма нищо общо с реалността, с индивидуалното в хората. То е валидно за абсолютно всички и е съвсем нормално човек да действа според него.
Подходите при различните типове анализ се съобраяват с това, което самият текст извежда на преден план.
„Символи на трансформацията” на Юнг излиза 1912 г. По същото време Бергсон е най-влиятелният философ в Европа. Интуитивизмът на Бергсон плюс тези общи възгледи – през Фройд, през общата аналитичната психология на Юнг – работят и в нашето българско културно пространство. Пример за това как в общото културно пространство съществуват едни строги архетипни отношения, мистични пориви на човешката душа, е стихотворението „Миг” на Димчо Дебелянов.
В миг глуха вълна над града се пронесе,
в миг всичко в заглъхналост странна потъна,
аз сетих и страх и молитви в сърце си
и видех света като пропаст бездънна.
Незрими води, с глух и таинствен ромон,
заляха съня на безбрежия неми
и нямаше там ни надежда, ни спомен –
и нямаше там ни пространство, ни време...
Когато изчезнат пространство и време, имате връзка със символ; работи онова поле на могъщото несъзнавано, на инстинктивното. Нещата отиват в едно друго измерение.
В „Миг” изчезването на пространство и време сочат инстинктът: този инстинкт по трансцендентното, затова е и очакването за тази невъзможна среща.
Архетиповите образи и знанието ни за архетипа могат да обяснят основите на образните конструкции: „незрими води”. В „Легенда за разблудната царкиня” имаме отново водите, които бият в основите на замъка (опорите на аза). Водата, това е несъзнаваното, с цялата идея, която стои там. И още: сънят („заляха съня на безбрежия неми”). Сънят е онова пространство на бленуването, в което имаме ненасочено мислене (митологичното мислене). Сънят е основен в парадигмата на символизма: „Сън за щастие” на Славейков. След като „Спи езерото” е поставена в концепцията на книгата „Сън за щастие”, какво ще бъде разбирането за водата вътре? Тези гладки повърхнини, тези сенки, които само в дълбочината могат да се срещнат с онова, неизразимото; ясен рисунък и заедно с това бездната на значението, която е наследена от нас като типове реакции.
Юнг казва, че човешката душа съзрява на 38-39 години (Аристотел казва същото: тялото съзрява на 33, душата на 49 г.). Самият Юнг е имал една дълбока лична криза, на нивото на хоспитализиране. Дълбоко се е доверявал на кризите си, които влияят на важните му решения в живота. Той казва, че в живота на всеки човек има четири важни инициационни съня. От психиката е известно, че в сънищата се формулират в образи важни въпроси. Първият сън: на 7-годишна възраст; още докато го сънува, човек знае какво е то. Вторият сън: на 14-годишна възраст. Третият сън: на ок. 40-годишна възраст. Четвъртият сън: преди смъртта. Сънищата съдържат универсални формули. Има индивидуални разлики само в начина, по който се разкриват там едни и същи неща.
Димчо Дебелянов, „Тиха победа”: стихотворение, писано на фронта. Там в поетическа форма се представя тайната на живота. Множество сънища, множество ритуали. Юнг има отделни изследвания върху сънищата и ритуалите.
Има много изследвания за това как образът на пажа (?), на бога-цар и царкинята-бог, раждането на новия живот представят възраждането на душата.
Съчетаването на началата (ин и ян, мъжкото и женското), аналитичното (?) начало и онова тайнственото, най-мощното женско начало, много ясно личи в архетиповите образи в „Тиха победа”. Това не е тихата победа само над гордостта. Това е тихата победа над абсолютното.
Че светли тайни дух прозря
и аз обикнах тоя път,
по който земните недра
тъй властно мамят и зовят.
Това е прозрение, не е нещо, което може да се артикулира. Това е дълбоката интуиция за тайната на живота.
Много е особен образът на майката земя, на родната земя. Образът на майката обикновено се представя чрез всякакви хармонични пространства, които могат да представят Рая: горите, полята, цветята. От друга страна образът на майката е свързан със света на мъртвите (майката като чудовище).
Венци от слънчеви цветя
в долини слънчеви плете
и в кротък унес чака тя
да дойде нейното дете.
Долината е в слънцето, а слънцето е богът демиург, богът мъж. Долината е женското начало, но тя е „слънчева долина” (сливане на двете начала). Цветята са по принцип в женското начало, но тук те са „слънчеви цветя”. Постигнато е абсолютното равновесие между началата.
Ноще, тъй светло примирен,
аз гледам звездния покров
и тихом се струи над мен
и крепне земната любов.
Земната любов, по принципа на Уран и Гея, е отгоре (звездите); началата са разменени. Така че тази „тиха победа” не е примирение. Това е триумфът на живота, на светлината, на импулса.
Разстлала се е ясна шир
и в нея странникът недраг
след много бури най-подир
намира своя роден бряг.
Духовното пътуване по един духовен начин е синтезирано и в тези образи, които архетипалната критика предлага като едни универсални форми на разчитане на проблематиката на света (?).
В отношението към литературата, както в принципното отношение към изкуството, има два типа творчество:
1) свързано с идеите, намеренията – творчеството на идеите, на реализираните намерения
2) свързано с надличното – свързано с онези отношения, които не зависят от намеренията на автора (за него то е по-стойностно, по-ценно)
В момент на вдъхновение се включват едни други механизми, далеч от намеренията, далеч от плановете; логиката тръгва по един друг начин. Затова най-големите творци са тези, които в момент на вдъхновение навлизат в най-дълбоките пластове на човешкото.
Техники на изследване в литературознанието
Известно е името на мис Мод Бодкин (Maud Bodkin 1875–1967). През 30-те години на ХХ век тя има една книга за архетипалните корени на поезията, но под „поезия” тя разбира твърде много неща. Мод Бодкин съчетава в себе си както архетипална критика, така и елементи на неофройдизъм. Обяснява отношенията в „Изгубеният Рай”, „Хамлет”, „Отело” с основни архетипови образи. В „Хамлет” напр. убийството на царя се обяснява по следния начин: убийството във всички култури е знак за очистване и ново възраждащо начало.
Разбира се, че литературата не е само подражание на човешкото и на психически подвизи. В литературата има много други неща.
Митологична критика
Нотръп Фрай – идеята за човека като предмет на литературата; човекът е водещият фактор. Трябва да се запомни класификацията на генетичните методи в литературата:
* мит: /вж. темата за спецификата на жанровата природа/ „Анатомия на критиката”, ок. стр. 60
Какъв е героят в мита? Под „по-добър или по-лош от нас” той разбира не етическата категория, а способността за действие, възможностите за действие. Какъв е героят в мита? Той надвишава средата на останалите герои, той надвишава нашата среда (на аудиторията) и е различен по природа (абсолютно съвършен).
РОМАНС: при романса героят стои по-високо от средата си, по-високо от нас (превъзхожда ни), но не е различен по природа; примерът за романс са рицарските романи
Следващите два подхода са много близки:
ТРАГЕДИЯ (високо подражание): героят е подобен на нас, но малко ни надвишава
КОМЕДИЯ, РОМАН (ниско подражание): героят е подобен на нас, но може да бъде малко по-ниско от нас; тук се включва на първо място РОМАНЪТ, на второ място КОМЕДИЯТА
ИРОНИЯ: героят стои по-ниско и от средата си, и от нас
Тези типове подражание според Нортръп Фрай могат да се свържат с годишните сезони: романсът е пролет, високото подражание е лято, ниското подражание е есен, а иронията е зима. Така се създава усещането за една психичност и за връзка с ритуалното начало.
Много е особен образът на майката земя, на родната земя. Образът на майката обикновено се представя чрез всякакви хармонични пространства, които могат да представят Рая: горите, полята, цветята. От друга страна образът на майката е свързан със света на мъртвите (майката като чудовище).
Венци от слънчеви цветя
в долини слънчеви плете
и в кротък унес чака тя
да дойде нейното дете.
Долината е в слънцето, а слънцето е богът демиург, богът мъж. Долината е женското начало, но тя е „слънчева долина” (сливане на двете начала). Цветята са по принцип в женското начало, но тук те са „слънчеви цветя”. Постигнато е абсолютното равновесие между началата.
Ноще, тъй светло примирен,
аз гледам звездния покров
и тихом се струи над мен
и крепне земната любов.
Земната любов, по принципа на Уран и Гея, е отгоре (звездите); началата са разменени. Така че тази „тиха победа” не е примирение. Това е триумфът на живота, на светлината, на импулса.
Разстлала се е ясна шир
и в нея странникът недраг
след много бури най-подир
намира своя роден бряг.
Духовното пътуване по един духовен начин е синтезирано и в тези образи, които архетипалната критика предлага като едни универсални форми на разчитане на проблематиката на света (?).
В отношението към литературата, както в принципното отношение към изкуството, има два типа творчество:
1) свързано с идеите, намеренията – творчеството на идеите, на реализираните намерения
2) свързано с надличното – свързано с онези отношения, които не зависят от намеренията на автора (за него то е по-стойностно, по-ценно)
В момент на вдъхновение се включват едни други механизми, далеч от намеренията, далеч от плановете; логиката тръгва по един друг начин. Затова най-големите творци са тези, които в момент на вдъхновение навлизат в най-дълбоките пластове на човешкото.
Техники на изследване в литературознанието
Известно е името на мис Мод Бодкин (Maud Bodkin 1875–1967). През 30-те години на ХХ век тя има една книга за архетипалните корени на поезията, но под „поезия” тя разбира твърде много неща. Мод Бодкин съчетава в себе си както архетипална критика, така и елементи на неофройдизъм. Обяснява отношенията в „Изгубеният Рай”, „Хамлет”, „Отело” с основни архетипови образи. В „Хамлет” напр. убийството на царя се обяснява по следния начин: убийството във всички култури е знак за очистване и ново възраждащо начало.
Разбира се, че литературата не е само подражание на човешкото и на психически подвизи. В литературата има много други неща.
Митологична критика
Нотръп Фрай – идеята за човека като предмет на литературата; човекът е водещият фактор. Трябва да се запомни класификацията на генетичните методи в литературата:
* мит: /вж. темата за спецификата на жанровата природа/ „Анатомия на критиката”, ок. стр. 60
Какъв е героят в мита? Под „по-добър или по-лош от нас” той разбира не етическата категория, а способността за действие, възможностите за действие. Какъв е героят в мита? Той надвишава средата на останалите герои, той надвишава нашата среда (на аудиторията) и е различен по природа (абсолютно съвършен).
РОМАНС: при романса героят стои по-високо от средата си, по-високо от нас (превъзхожда ни), но не е различен по природа; примерът за романс са рицарските романи
Следващите два подхода са много близки:
ТРАГЕДИЯ (високо подражание): героят е подобен на нас, но малко ни надвишава
КОМЕДИЯ, РОМАН (ниско подражание): героят е подобен на нас, но може да бъде малко по-ниско от нас; тук се включва на първо място РОМАНЪТ, на второ място КОМЕДИЯТА
ИРОНИЯ: героят стои по-ниско и от средата си, и от нас
Тези типове подражание според Нортръп Фрай могат да се свържат с годишните сезони: романсът е пролет, високото подражание е лято, ниското подражание е есен, а иронията е зима. Така се създава усещането за една психичност и за връзка с ритуалното начало.
