ТЕОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА
БИБЛИОГРАФИЯ:
• Богдан Богданов, Мит и литература, 2006 (гл. ІІ) – най-компактно представяне по темата мит и литература, представа какво е митът
• Богдан Богданов (ред.), сб. Традиция. Литература. Действителност, Изд. „Наука и изкуство”, С. 1984 г.
• Нортръп Фрай, Анатомия на критиката, 1987, с. 60-65 (първото есе)
• Карл Густав Юнг, Избрано, т. 1: Увод + Символи на трансформацията
• Мирча Елиаде, Митът за вечното завръщане, 1994
Мит и литература
Тръгваме към поредицата изследвания на литературата като тип духовна дейност. Едно от определенията за човешката дейност в света и човешкото усилие в света е като антиентропийна дейност (от ентропия, ‘хаос’). Има едно мислене за творческата дейност, за науката, изкуствата, духовните дейности като цяло като антиентропийна дейност, т.е. опити за преодоляване на хаоса, за подреденост. В този смисъл и митът, и литературата са антиентропийна дейност, което за мита му личи много повече.
Всичките митове, независимо дали са космогонични (митове за възникването на нещата, т.е. генеалогични) или пък са квазиисторически (митове за герои и техните подвизи), и в двата случая имаме едно преодоляване на хаоса, на дисхармонията. В този смисъл митовете подреждат нещата, подреждат света.
Близостите специално на европейската литература, следантичната литература, са неоспорими. Има виждане, че литературата е възникнала след митовете, включвайки ги в себе си и отстранявайки се, оразличавайки се от тях. В този смисъл, за да разберем какво е литература, трябва да я видим в нейната близост и различие от мита, да разберем защо не е мит, как е възникнала като художествен свят, като тип мислене, като тип образност, в съпоставка с мита.
Създаване на митологичната и архетипална школа в литературознанието
Връзката между мита и литературата влиза в ядрото на митологичната и архетипална школа в литературознанието. Най-известният представител на митологичната школа е Нортръп Фрай с „Анатомия на критиката”.
Архетипалната критика е свързана с аналитическата психология на Карл Густав Юнг. Юнг е изключително влиятелна фигура. Той създава понятието „колективно несъзнавано”, отработва архетипа като функционалност.
Има виждане, че в литературата, в нейните начални етапи, митът присъства и прави в литературата вторичен мит. Митът присъства или като митологични фабули, или като митологеми. В едни или други периоди от развитието на европейската литература митологичните фабули отново и отново се преактуализират в художествената литература. Митологемата е образ, свързан с митологичен сюжет, чието наличие в текста налага спомена за познатите, стоящи зад образа фабули. Митологемата осъществява връзката с митовете и представя образа като съживен от спомена за действие.
Примерът на Майкъл Рифатер от „Семиотика на поезията”: когато в съвременна литературна се намери връзката с Ерос; Ерос е митологема и събужда спомена за всичките митове с Ерос. Рифатер прави една интертекстуална връзка с митологичното и вероятно от там го взема. Имаме идеята, че този образ не е просто назоваване, а зад него стоят фабули, стоят истории.
Митът в антиентропийната си дейност винаги има една много активна природа, т.е. нещата са представени в действие и съществуват много по-настоятелно, отколкото сме предполагали до момента.
Образите в мита и образите в литературата
Образът в мита представя и идеята; той е автологичен: А = В (А е изказ, а В е смисъл). Това, което се казва, е това, което е. Думата ейдос означава и ‘образ’, и ‘идея’. Богданов казва: това, че в митологичния образ (независимо какъв е, той не е просто образ, регистриране на присъствие) имаме идея, това ни отвежда към символното. В символа има прекалено много трептящи значения, затова тук говорим по-скоро за една пълнота и неизчерпаемост на смисъла.
И художествената литература, и митът, имат практически неизчерпаемост на възможните значения в образа. И в двата случая има напрежение между изказ и смисъл, като смисълът не може напълно да се изрази. По това художественият и митологичният образ си приличат.
След като ползват сходен тип образност (въпреки че образите в художествената литература не са така автологични), литературата също може да създава митове. Тя не е просто вторичен мит, ако носи в себе си фабули и митологеми, но тя също може да създава митове, в които има повишена непроницаемост и неизчерпаемост на смислите.
През 80-те години беше много модерно да се говори за „митопоетическия свят на бога”, като този „митопоетически свят” не се е обяснявал. Неслучайно и до ден-днешен и в поезията, и в художествената проза през цялото време има интертекстуални препратки към Бог. Казаното в тези 20 стихотворения – те не са само художествена литература, а носят в себе си и характерното за митологичните обази, за мита като цяло, носят архетипови, колективни, символни модели на мислене и поведение, които могат да съществуват само в определенията на мита.
Ние нямаме национален епос. Казва се, че епосът за Крали Марко изпълнява такава функция, но той е балкански, не просто български. „Епопея на забравените” на Вазов изпълнява функцията на национален епос. Тя е онова, което трябва да изгради най-добре колективното съзнание. Тя създава митологеми, създава митове.
Какво знаем ние за Априлското въстание? Старозагорското клане никога, колкото и да научаваме, няма да остава в нашата национална памет по същия начин, по който ще остане Перущица, или Батак. Какво знаем за Левски? Това, което е казано в одата „Левски”. Дори и разказите, които пише Вазов и които знаем добре, те влизат в мита. Митът Левски е само „Епопея на забравените”, защото има такава провокираща функция.
Литературата също може да създава митове, когато отговаря на потребностите на колективното съзнание, националната идея и носи в себе си дълбоки архетипови проблеми.
Фикционалност и нефикционалност
Коя е основната разлика между мит и литература? Близостите са много, разликите са тънки. Има една основна разлика между тях и тя трябва да се обговори, но може да се каже само по един начин: фикционалност. Литературата е фикционална, а митът не е. Тук тръгва особена динамика в разбирането за митологичния свят: „митос” се е използвало в Стара Гърция със значение на „измислена фабула”. Митовете са с фабула; измислен разказ, в който има фабули. „Епос” също е разказ, но се употребява предимно във връзка с хекзаметъра. „Логос” също е разказ; свързана реч с елементи на истинност.
И в трите случая (мит, епос, логос) може да става въпрос за разказване, но при мита фабулата свързва нещата – като действия, завръзка, кулминация, развръзка; нещата стават пред очите ни, макар и като измислица; но фикционалността там не действа като в художествената литература. Разказват се абсолютно невероятни неща: знае се, че тях ги няма сега в природата, но заедно с това принципът на верификацията там не работи. Митът, освен че е автологичен, той има и едно тотално присъствие, тотално сливане: това, което се казва, е това, което е. Той се приема без идеята възможно ли е, или не е възможно това. В момента, в който започне в подобен разказ да се включват елементи, които провокират идеята, че нещо от казаното е възможно, тогава вече имаме елемент на демитологизация.
„Вълкът му кротко раната ближе” – и какво казва Пенчо Славейков: „Тоя вълк как ще му ближе раната? Нали той по-скоро трябва да го изяде (и това е съществено!)” – това е демитологизиращият ефект. В мита обаче това, което се казва, е това, което е; той е един друг свят на стойностите, на същностното, към което никога не се отправя въпросът за вероятност и необходимост, за правдоподобност. Така че колкото и да е действителен, той не работи като истински. Художествената литература се отделя от мита в момента, в който фикционалността в нея започва да се маркира – тя е маркирана, тя е важната; тя създава напрежението на възможното, невъзможното, правдоподобното и неправдоподобното. Така че става въпрос за два свята, които едновременно и си приличат, и са много различни по статут. Те са паралелни светове спрямо реалността, в която ние живеем.
Има изключително много определения за това какво е митът, защото той изпълнява изключително много функции (литературата също се разглежда като идеология, като имаща социални функции и пр.). Митът съчетава непротиворечиво природното, космогоничното, социалното и индивидуалното; съчетава ги абсолютно непротиворечиво в една система на обясненията. Това се случва много рядко и то само в най-голямата литература, където има подобна концептуална зрялост и уплътненост на смислите в света.
Митът решава най-важните проблеми на човешкото. Идеята и на митологичната, и на архетипалната критика е, че в мита най-лесно (понеже той е доста стилизиращ) могат да се видят архетиповете, т.е. основни типологически и житейски проблеми и тяхното разрешаване. В отделния мит стои и проблемът, и решаването на проблема. Във всеки отделен мит има някакъв проблем и едновременно с това неговото разрешаване. Затова дори V-ІV в. пр. н.е., започва зараждането на всичките науки. Тогава вече съществува литературата, гражданското право, човекът се ориентира много добре практически в света (той вече не е родовият човек). Но когато трябва да реши важен проблем, той го решава интуитивно през мита. Казват, че в такава стресова, проблемна ситуация, не само древният човек предпочита мита.
Митологичното мислене
Освен чрез фабули и митологеми, митът присъства в литературата през митологичното мислене (вж. Карл Густав Юнг). То е ненасочено мислене, за разлика от насоченото мислене в науката и в практическите термини. Прилича на сън, то е по-леко, има различна причинно-следствена логика. То е асоциативно мислене – създава едни по-свободни архетипни връзки, не толкова логични; то е ирационално (насоченото мислене е рационално).
Карл Густав Юнг казва, че са минали от V в. пр. н.е. (Златният век на античната литература) до сега, 80 поколения хора. Това е твърде малко, за да се промени нашата психика. Нашата психика и психиката на древния човек не се различават особено. Въпросът е какво избираме като подход към света. Понякога нямаме право на избор, но това е друго нещо. Това е причина не само да не се гледа високомерно на миналото, а и по-лесно да се откриват чисто човешките близости с него.
Много хубав пример за ирационално мислене се дава в повестта „Чичовци” на Вазов. Националният разказ решава: там нещата са отвъд всякаква причинно-следствена връзка. Реакциите са точно определени (ирационални), въпреки знанието, което имат.
Когато има кризисни ситуации, човек реагира точно така: интуитивно. А митовете представят такива основни поведенчески реакции, поведенчески решения; конфликтите в света, които са от най-различен характер и техните решения.
Мирча Елиаде: митът обяснява нашата реалност с трансцендентното. Нашият свят е някаква проекция на една друга, неизменна и значима природа на първоначалата, на абсолютната мисъл. Има едно абсолютно време – това е времето на самите тези митове – докато нашето време е профанно и неслучайно ние можем да го преодолеем точно връщайки се към митовете.
Освен фикционалността, има и една друга голяма разлика между мит и литература: митът се упражнява чрез ритуала. Това са същите тези ритуали, в които и ние чрез нашата културна традиция сме въвлечени. През ритуалите човек се свързва с абсолютно значимото, с истинското време и истинското пространство.
Митологичното мислене винаги го е имало и ще го има. Друга разлика, която рефлектира и върху отношението мит-литература: митът говори за всички, за колектива. Той е абсолютно универсален и е за абсолютно всички, без изключение (мъже, жени, деца...). Той е за целия свят. В литературата обаче дори представеното за всички (общите модели) отвежда към индивидуалното. Както казва Оскар Уайлд, „общуването с красотата и истината предполага самота”. Литературата винаги минава през едни много лични идентификации, независимо какво е изпълнението: театър, песен... Някъде по средата е фолклорът. Фолклорът говори за типове и за групи.
Основните психически функции (по Юнг). Рационалност и ирационалност
По какво друго да се разпознае символно-митологичното мислене от литературата и присъствието му? В мита винаги има ирационост: нещо малко, ирационално, което отказва обяснение.
За нас ненасоченото мислене е примитивното мислене. Но човек е добре да се замисли малко повече за присъствието на ирационалното в нашия живот. Според Карл Густав Юнг има четири основни психически функции: 1) рационални: мисъл, чувство; 2) ирационални: усещане, интуиция. Усещането и интуицията са ирационални, доколкото са свързани с едно непосредствено общуване със света, което не преминава през разсъдъчност. Те са психически функции, равностойни на останалите две (мисъл, чувство). При това четирите се комбинират по различен начин във всяка човешка работа, във всяка човешка психика.
Интуицията според Юнг винаги съпътства творческия елемент при човека: дали ще е мисъл и интуиция, дали ще е чувство и интуиция, или само усещане и интуиция, но където има интуиция, там има и творчески елемент. Ирационалното не трябва да се подценява. То съществува. Митовете, така както са конфигурирани, те носят едно ирационално ниво в познанието за света. Затова има различни мнения за митовете: според едни те говорят истината, според други са абсолютна лъжа. Когато говори за мисловните грешки, които могат да бъдат открити в литературата, Кант дава за пример вярата в боговете: представят се неща, които не са възможни, но след като хората ги приемат за такива, то и ние ги приемаме за истина. Става въпрос за явлението психологическа истина. Митовете са пример за психологическа истина: те носят в себе си много ирационално, а когато казваме „това е вярно” или „не е вярно”, ние работим с мисълта, с рационалното.
В митовете има една „идеологическа енергия”: енергия на идея, която е много по-силна и с тази приятна форма на ненасоченото мислене ни зарежда с едни общи родови знания за начините, по които може и трябва да реагираме в света. Именно затова през митологичното мислене, през всеки поведенчески модел ние реагираме.
Хронотоп. Митологическо време и пространство
Как да се познае митологичното мислене в литературата? През хронотопа и през човека. „Хронотоп” е термин, въведен от Михаил Бахтин в „Поетика на романа” (има го и във „Въпроси на литературата и естетиката”), заимстван директно от Айнщайн. Хронотопът представя особеното сцепление между време и пространство. Не е просто време или просто пространство.
Всеки литературен жанр има характерен хронотоп (време и пространство). Пример: авантюрният роман, в който героят се опитва да спаси любимата, преминава през много земи (морета, пустиня) и след 10 години, когато я намира, се обичат както в първия ден, нищо не се е променило, те се женят и заживяват щастливо. Това е авантюрното време, което не оставя следи в биографията на човека, в неговата личност.
Времето и пространството в митологичния свят са много особени. От една страна има време и пространство като конкретно ориентиране в ситуацията. Следва се времето на фабулата, което си тече линейно; пространството е зададено, обозримо. От друга страна има макрорамка на концепцията за време и пространство в митологичния свят. Там времето не тече линеарно. Има едно свещено време на случването на нещата. То евентуално може да тече кръгово или в спирала: винаги се завръща към една основа, преминава навътре и пак се завръща. Затова, в чисто практичен план, през ритуалите на годишния календар, през празниците, които вървят кръгово през годината, се отчита времето. Промяната не настъпва като развитие, а като катастрофа, изведнъж. Хубавите неща не са значими, само катастрофите (българинът има такова катастрофично мислене).
По принцип митът е едно идеално време и едно идеално пространство. Всяка промяна е катастрофа, защото е нещо различно от идеалното. Априлското въстание е тази голяма катастрофа, без която митологичният свят на безвремието на робството не може да се разбие. Това е една ужасна катастрофа, която всъщност отваря изворите на историческото време, съзнанието на хората изобщо.
Катастрофата, катастрофичното мислене са начини времето, промяната да стане в митологичния свят.
Какво е пространството в митологичния свят? В митовете се представя един много прекрасен и подреден свят, защото митовете хармонизират. Те са все митове как някой някого е победил, как злото е унищожено, как се връщат отново хармонията и редът... Пространството там също е много подредено. То много ясно се дели на „свое” и „чуждо”, като своето винаги е космос, хармония, смислено, значимо, а чуждото е хаос и винаги е заплашително. Чуждото винаги е заплаха (има за цел да ни разруши). По принцип всяка промяна, дори да е положителна, нанася психологически травми, защото ние имаме нужда от подреденост, психологическото усещане за постоянство.
„Тук” е центърът на света, защото тук сме ние. За това има изклчително много следи: в Делхи има камък, който е пъпът на света; Олимп също може да се посочи като център на света и пр. Където са хората, там се поставя центърът на света, но той някак не е индивидуалният център („аз съм център на света”). В „Грозното патенце” на Андерсен патенцето има среща с кокошката и котарака, които му обясняват: „Ние сме половината свят, и то по-добрата половина.” „Тук” е създава усещането за хармонизираното, значимото простраство.
Освен делението на свое и чуждо, при Елиаде съществува и едно друго деление: деление на сакрално и профанно. Светът на боговете и нашият свят, където могат да попаднат героите. Сакралното си има едно специално пространство в нашето. Това не е универсалното за всички пространство. Сакралното може да има специално пространство и в чуждото (това са чуждите богове).
Има две митологични системи на отчитане на пространството: едната е вертикална, другата е хоризонтална. Вертикалната е индоевропейската: вярата на прабългарите в Тангра е във вертикалата. Подземният свят стои строго надолу, във вертикалата. Средиземноморският свят е хоризонтален. „Островът на блажените” също е хоризонтален. При нас, в Европа, има смесване на типа.
Промяната на представата за времето моментално променя представата за пространството, променя и ситуирането на човека. Времето на Априлското въстание в „Под игото”: време на поетическо безумство и на величие. Началото на ІІІ част, гл. „Пробуждане”: за една нощ се е променило и времето, и пространството. Това е време на погром, на страх, включително и България се е превърнала в свърталище на предателство. Времето на поражението променя пространството (като абсолютно незащитено пространство), променя и човека.
Човекът се разполага сред всичките светове. Какъв е обикновеният човек в митологичния свят? Той е по-скоро пасивен. Независимо, че извършва отделни действия, той не може да бъде инициаторът на тези действия. Характерният пример (вж. сб. „Традиция. Литература. Действителност”): в „Илиада” има едни много пространни глави с боеве между герои; има една част, в която един от ахейците хвърля камък върху тях. Камъкът разбива гърдите му, започва да тече кръв от устата му и е готов да умре. Той е смазан. Обаче идва Атина Палада, вдъхва му смелост, той се надига. Тя му казва: „Отиди и вдъхни смелост на троянските войски.” Той отива, вдъхва им смелост и те отблъскват ахейците. Тук виждаме тази идея, че внушенията, инициативата идват отвън, от боговете. Човек не поема никаква инициатива иначе, а ако поеме, то е като при Одисей – поради пророческите сънища, внушенията. Истинската действителност регулира нещата.
Ако човек си позволи инициатива, той е ужасно наказван. Има митове за това. Митът за Сизиф се превръща в мит за човека изобщо, за човека на ХХ век. За какво е наказан Сизиф? Сизиф е човек, много богат, много влиятелен. Позволява си да окове Танатос, при което хората спират да умират. В крайна сметка идва Арес, освобождава Танатос и залавя Сизиф. Но преди да го отведат, Сизиф забранил на жена си да го погребва и да прави жертвоприношения. Пуснали го за малко, да отиде да накаже светотатницата и после да се върне, но той не се върнал. След това вече боговете му вземат душата и го наказват със смърт. Така че опитът да се сподели подредбата на света, нещо индивидуално да се включи, нещо различно от общите поведенчески модели, се наказва сурово.
Мирча Елиаде казва, че допреди 200 години индивидуалността изобщо не е ценност и в този смисъл тя се наказва. Ние живеем в друго време, в друг хронотоп. За митологичния свят индивидуалното е различно, то е хаос; то е психически и психологически хаос. То трябва да влезе във всеобщото през ритуала, през мита, трябва да сме като другите.
Обществото предпочита унификацията. Има си социални унифициращи механизми, които винаги наказват различието. Това не е просто в митологичния свят, а и в обективните типове мислене: индивидуалното е не просто различно и чуждо, но някак заплашва другите. Точно това е митологичното мислене: щом е различен, той е чужд и е заплаха.
* * *
Определението за епично беше като определението за маркер, т.нар. магически реализъм. Йордан Радичков може да се чете през митологичното мислене: има митологеми, създава митове.
Първичен мит: не задава въпрос за смисъла на света и как функционира светът. Представя нещата по принципа на прецедента (най-старият): нещата се правят така, както винаги са се правели, както са ги правели героите преди това.
Между богове и герои няма голяма разлика: както Зевс трепе Хидрата, така и Аполон, така и Херкулес. Нещо повече: Крали Марко също трепе триглава ламя (на 200 км от София). Повтаря се установеният модел.
В един ироничен план това се вижда точно при разказа на Радичков „Епични времена” (в „Барутен буквар”). Времето се отчита през пролет, лято, есен, зима. Всичко, за което се разказва, са катастрофи. Това, което си заслужава да се разкаже, е катастрофата.
Светът се дели на свой и чужд. Никой няма лично име. Лично име се появява накрая, в предпредпоследното изречение (един, който е различен от останалите).
Елиаде: колективната памет не съществува за индивидуалното. Няма колективна памет за индивидуалното.
Самият Крали Марко е загинал в Сев. Добруджа в бой с християни (той е минал на страната на турците). Той се е бил срещу християните, но народът не ще да знае за това. Колективната памет е над индивидуалното, няма признание за конкретноисторическото.
• Разказът на Радичков "Епични времена"
