ТЕОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА
БИБЛИОГРАФИЯ:
• Ролан Барт, ст. „Лингвистика на дискурса”
• Цветан Тодоров, ст. „Фикционален дискурс”, в: сб. Семиотика. Реторика. Стилистика, 2000
Дискурс. Опори на дискурса. Наратив
/продължение/
Има още едно разбиране на Цв. Тодоров, която е интертекстуална закачка с Ролан Барт и неговото схващане за почерка. Дискурсът е отвъд изказа и отсам смисъла. Думата има метафорична природа (опира се на нещо, което има определено отношение към речта). На фр. език „дискурс” означава ‘реч, изказване’. В по-новите речници обаче, в обикновените речници на естествения език, вече пишат и новата употреба. Като термин дискурсът е нещо повече от изказване. Това е тип функционална организация на изказването. Ролан Барт, в студията си „Лингвистика на дискурса”, обосновава необходимостта от въвеждането на дискурса като предмет на т.нар. транслингвистика. Транслингвистиката има за свой предмет текста и нещо повече: според Емил Бенвенист изследванията на лингвистиката обикновено свършват до изречението, което се състои от знаци, но самото то вече не е знак.
Има потребност да се изследват по-големите речеви цялости и още древната реторика е правила тази връзка между частите и смисъла, в който функционират. Има разлика между знак и смисъл, между референцията и функционирането. Лингвистиката представя речта като пропозиционални функции, речта в отвъдезиковия контекст: изречението има за свой процес казаното в него, докато в практиката на речта особеното (там, където речта не е само предаване на информация) е да се съобразява и с един допълнителен смислов контекст. Примерът на Ролан Барт е пример на Пол Валери. Когато Пол Валери пише: „отворете вратата”, ако това е вратата в пустинята, то няма смисъл, то е безсмислица; но ако това е метафора (врата в пустинята, която трябв да се отвори), смисълът е друг, културните значения са други.
Барт казва, че изследването на дискурса е изследване отвъд изречението. Всичките типове изследване до момента според него представят интерес или към отделните единици в текста, или, прескачайки един среден план, към начина, по който те функционират. Или към езиковите единици, или към общите смисли, които вече са породени. Барт се опитва да намери онова средното поле, което според него ражда езика.
Опори на дискурса. Дескрипция и наратив
На практика опорите на дискурса, опорите на тази специфична организация отвъд знаците и функционирането, при нас в литературата са известни като наратив (повествование), поетически дискурс (експресивен дискурс), диалог (също тип дискурс), дескрипция (описанието). Когато се сравнят всичките разкази, те се сравняват не на принципа на кода (това, че има еднакви елементи там), а че има намерение за разказване, ориентацията към разказване. Независимо как точно са подредени единиците и какво точно се разказва като съдържание, самата насоченост към разказването се нарича „наративен дискурс” (наратив).
Наративът много трудно може да се отдели от дескрипцията. Много често те преливат. В дескриптивния дискурс акцентът според Жак Молинò е в т.нар. номенклатура на нещата. Номенклатурата на нещата, това са присъстващите номинативи вътре в текста, присъствието на обекти. Като се каже „темата на [еди-кое си] произведение”, трябва да се има точно това предвид: за какво говори произведението, т.е. номенклатурата, нещата, които присъстват вътре. Всеки текст си има тема, но когато това е главният акцент (представянето на нещата най-често със спом. глагол съм, акцентът върху това, че са наредени там), тогава имаме дескрипт.
Пример: любовните стихотворения на Яворов. Там имаме любовен дискурс, Яворов говори за любов. Но като проблематика те не са любовни стихотворения. Има едно прекрасно стихотворение в „Безсъници”, което представлява посвещение, което е в любовен дискурс. Ролан Барт има цяла книга „Фрагменти на любовния дискурс”. Там Барт събира от известни литературни образци модели на реагиране на света, които представят любовната насоченост изобщо – това, което ние възприемаме като много наши, много лични и интимни неща, неповторими. Те обаче се оказват част от един модел (дискурс), от който не можем да излезем.
В литературознанието думата „дискурс” се използва, за да подчертае стратегиите на изложение, речевите стратегии. Това, което се разказва, вече е смисълът на разказ, а не е в смисъла на описание. Думата „дискурс” се използва много широко. Говори се за „семантичен дискурс”, за „публицистичен дискурс” и т.н. В един момент под „дискурс” престава да се разбира нещо определено. Дискурс, това е полето, в което системата функционира като такава, за да изпълни своята функция.
Никога не може да има само дескрипция, трябва да има и наратив, защото без наратив няма свят.
Диалогичният дискурс има различни функции, попаднал в различни жанрови полета. Сравнение: диалогът в епоса и диалогат в драмата. Диалогичната природа по принцип носи идеята за социалната функция на съотнасянето.
Експресивен (поетически) дискурс: вж. за езика на лириката; експресивната функция на знака според Роман Якобсон (акцентът върху подателя на съобщението).
Според Ролан Барт, ако дискурсът стане предмет на изследване на една нова семиотична дисциплина (дисциплина в рамките на семиотиката), ще се получи едно сложно отношение към жанровата система. Някои от жанровете ще препотвърдят своето покриване с дискурсивни практики, докато други ще се отлеят в далеч по-сложна проблематика.
Цветан Тодоров. Фикционален дискурс
Цветан Тодоров определя като различен фикционалният дискурс като казва: „В литературата въпросите за истинност и действителност са вторични в сравнение с основната цел – изграждане на автономна словесна съвкупност... Езиковите знаци губят прозрачността си на обикновен интрумент, улесняващ движението на смисъла (т.е. протичането на информация смислено), за да се наситят с нова важност.”
Характеристиката на фикционалния дискурс е, че там няма верификация; той е част от организирането на говоренето. Не са толкова важни значенията, колкото смисълът, който се извежда.
Фикционалният дискурс притежава следователно автономия и неинструментален характер на поетическия текст.
За структуралистите е много важно да оформят едно ново поле. В началото започват с текст, за да покажат тази иманентна природа на литературата, за което текстът им става недостатъчен; трябва им онова особеното, което не е просто изказът, не е просто езикът, не е и съдържанията, а е начинът, по който отвътре се трансформират, групират се с някаква друга задача, не просто да предадат информация. Затова определението на Ролан Барт за дискурс е: „всеки краен (т.е. определен) отрязък от потока на речта, който е единен по отношение на съдържанието си, изречен е и е структуриран с оглед на вторични комуникативни цели и е културизиран (т.е. въведен в културата) от неезикови фактори” (Барт, ст. „Лингвистика на дискурса”). Тези неезикови фактори могат да бъдат ритуални, развлекателни и не на последно място – естетически. Идеята на Барт е да намери онова поле, където лингвистиката ще се стича в някакво друго семиотично пространство: пространството на културата, пространството на антропологията, пространството на човешкия живот.
Изследването на дискурса може да обясни механизмите, чрез които линейната, необратима насоченост във времевата природа на речта може да компенсира и да осигурява връзката със смислите, а в литературата и създаването на образи. Това означава, че всеки един дискурс има собствен начин да преодолява сукцесивната природа (Лесинг) в движението на езика, за да може във всеки един момент да бъде смислен и да съдържа онова, което е преминало през него.
Обобщение: дискурсът е една специфична организация, която не е самият изказ, не е просто речта, а присъствието на една система, която осигурява от линейната природа на речта (онова, което тече пред нас) създаването на връзка с онези други смисли. Тези смисли са често културни думи, нежни думи, затова нещата не могат да се обяснят винаги в рамките на изречението и в рамките на езика.
* * *
БИБЛИОГРАФИЯ:
• Жозеф Курте, ст. „Семиотика на дискурса”, в: Семиотика, М. 1983
• Лудвиг Витгенщайн, Логико-философски трактат
Наратив
Има цяла научна дисциплина, която се нарича наратология. Наративът е толкова важен, защото може да се мисли като дискурсивна практика, но може да се мисли и като наддискурсивно ниво. От една страна е дискурс, от друга страна е наддискурсивен. Смисълът, това е крайната реализация, материята на текста. Смисълът на текста си има и друго име: художествен свят. По-ценно е за нас да видим наратива и като смисъл, и като художествен свят и в този смисъл той е по-важен от другите дескриптивни практики.
Ролан Барт, Цв. Тодоров и Греймас са големите имена във френския структурализъм.
Според Умберто Еко и Греймас наративът е едно наддискурсивно ниво, в което се проектират смислите и отношенията, които градят представата за художествения свят. Защо точно наративът?
Обяснението идва от Лудвиг Витгенщайн. В своя „Логико-философски трактат” Витгенщайн пише, че светът е всичко, което се случва. В българския превод това изречение гласи „светът е всичко, което е в наличност”. Обясненията на Витгенщайн са организирани в страхотна подредба. Но първото изречение, с което започва „Логико-философски трактат” е: „Светът е всичко, което се случва.” Защо го вземаме в този вариант?
Преди 10-тина год. френските колеги в сп. „Класик” са се замислили дълбоко над превода на Витгенщайн на френски. Те установяват, че на френски трябва да бъде така: за да бъде нещо свят, то не е просто наличности, а случване. Трябва да има минимална единица случване, за да бъде нещо конструирано като свят. Само когато имаме случване, имаме свят.
Според Витгенщайн, за да има случване, трябва да има елементарна пропозиция (минимум предикативност). Трябва да има предикация и пропозиция, но предикацията е по-важна. Пропозицията е завършеният смисъл на предикацията. Предикация означава, че нещо е видяно в минимална връзка с нещо друго. Тази минимална връзка вече е случване; не е нещото само по себе си, а като как е като отношение. Така светът се разглежда като наличност, светът като случване – той се случва по този начин. И това е връзката с наратива: понятието за наратив е понятието за минималните условия на някакво случване.
Това случване винаги е ориентирано около някакъв актант и той в разгръщането на наратива се променя и в този смисъл не съвпада напълно със себе си. Тръгва се от един актант А и той преминава през серия от промени: А1, А2, А3... докато стигне до финала. Пепеляшка не може веднага да промени своето статукво: тя трябва да премине през изпитания, през някакви промени.
От антропологична гл.т., не толкова на нивото на изказа, наративът удържа връзка между непрекъснатост и промяна – трябва да ги има и двете. Потокът на речта е непрекъснат и в тази непрекъснатост все пак трябва да се осъществи промяна. Това е основно виждане на Жозеф Курте. Той пише една от новите книги в наротологията. Като дискурсивна стратегия той се обляга на нивото на изказа, обяснява наратива като съчетава Проп, Юнг, Ноам Чомски (синтагматика). За да има наратив, трябва да има подточки (като минимална единица): една номинативна синтагма (същ. име) плюс една вербална синтагма (глагол). Това е условието, за да има действие, да има наратив. Когато това се осъществи, задължително трябва да води до промяна. Актантът не остава същият.
Повечето наративни теории работят със синтагмата, с организацията (на действието, на случването), което е сюжетност. Затова постоянна практика е, когато се изследва наративът, да се изследва сюжетът. Сюжетът е естествената, най-удобна практика на наративното начало, но не го изчерпва: сюжет и наратив не са едно и също нещо. Човешкото присъствие си стои в текста, дори когато няма аз, но е най-удобно да се назове така, да има човешка фигура в текста. Така и наративът: винаги го има в текста, трябва да има движение, трябва да има динамика, промяна и най-удобно е да го направим през сюжета.
Какво е наративът най-ясно си личи в безсюжетните видове, защото именно липсата на сюжет оголва природата на наратива като случвания, които градят свят.
Следва един кратък беззюжетен разказ. Там няма сюжет, има отделни епизоди, които са наративни единици, но все пак се очертава промяната, включително и в актанта. Идеята на Ролан Барт с изследването на дискурса е да се види начинът, средствата, с които той се изгражда. Има маркери, които отвеждат към изкуствата. Един от маркерите за наратив, това е миналото време. Наративът предпочита миналото време, с играта между минало свършено и минало несвършено време.
Френският език има особена глаголна форма, минало просто време, която се използва само при разказване в литературата. Но когато се пише литературен текст, когато се разказва, трябва е в това особено минало време, което е чисто формален знак за наратива.
Един от начините, по които наративът се реализира, може да бъде дистаксия. Дистаксията е нарушаване на нормалната последователност. Може да се случи като ретроспекция, може да се случи като обща реверсивна стратегия (криминалните романи: там се тръгва отзад и се върви напред, за да се възстанови нормалната логика на действието).
Семантични нива на наратива
Много е писано по въпроса как се организира наративът. За да разберем по-особената му природа в сравнение с нефикционалните творби, ще разгледаме семантичните нива в наратива.
Според Жозеф Курте има три семантични нива в наратива:
1) фигуративно ниво: нивото на непосредственото сетивно оформяне на текста, нивото на знаците (това ниво най-лесно се наблюдава и най-лесно може да се опише)
2) тематично ниво: то е концептуално ниво и затова никога няма референт (нещо, което го означи) на нивото на конфигуративното; на тематичното ниво стоят категории като любов, омраза, живот, смърт
Нещата от тематичното ниво трябва да се сведат на фигуративното ниво до някакви случвания, до някаква форма.
Жозеф Курте взема своя пример от Проп: когато Баба Яга награждава момичето с нови дрехи, на фигуративно ниво са дрехите, на тематично ниво е възнаграждение, оценка. Така фигуративното и тематичното ниво не се покриват, те се приплъзват и са различна степен на обобщителност, с различна йерархия.
Затова толкова много Ролан Барт иска да въведе понятието „дискурс”, защото „всяко нещо добива своя смисъл на друго йерархично ниво”. Ние може да знаем елементите на наратива, но те добиват смисъл на едно друго йерархично ниво. Това ниво вече е обобщаващото ниво на дискурса, в което стоят трите плана.
За разликата между фигуративно и тематично ниво може да се даде пример от автибиографията на Агата Кристи (за първото и посещение в Сицилия?): „Когато някой ви се усмихва и кима с глава, бъдете внимателни – това не означава, че ви харесва. И обратното: когато видите на пътя двама души да се карат ужасно, всеки момент ще се сбият, не крещете – те или са приятели, или са братя, а си крещят, защото ги мързи да минат през пътя, за да си говорят.” Ако говорите на някого тихо, той ще ви отмине, ще помисли, че си говорите сам на себе си. Там трябва да крещите, за да разберат, че им говорите на тях.
Агата Кристи възприема този невербален език (жестовете) като едно фигуративно ниво, което се нуждае след това от познаване. Примерът на Жозеф Курте е с чужденец, който не знае езика и който трябва да обясни какво иска. Първото, което виждате, са жестовете (фигуративното ниво). Но след това от фигуративното ниво трябва да се тръгне към тематичното, накрая и към аксиологичното ниво (оценностяване).
3) аксиологично ниво
Аксиологията е наука за ценностите. В наратива, в литературата много често има известна непроницаемост между тези нива, подвижност спрямо една нова неочакваност. Примерът, който Курте дава, е с един разказ, „Лион”. Както правят структуралистите, той реди две парадигми в този разказ. Като сюжет разказът не е много претенциозен: главният герой напуска Париж и отива в Лион, където търси уединение. В едната парадигма стои самота, в другата – тълпа; в едната стои горещина, в другата – студ; в едната стои мълчание, в другата – шум; в едната стои мрак, в другата – светлина. Тази парадигма от понятия са на тематично ниво: те са изведени от фигуративното ниво на разказа.
Противно на нашите очаквания обаче, с положителен знак (т.е. оценностени) е първият стълб на парадигмата: там, където има мрак, самота, студ, където няма живот, където всичко е замряло. Обяснението: главният герой (персонажът, актантът) е напуснал Париж заради сериозни проблеми, при което се пренареждат житейските му ценности.
Наративът може да е дискурс, може да е и наддискурсивна практика. Наратив наричаме минималната единица случване. Случването тук показва, оголва наративните практики като динамика и като движение в разказа на Й. Радичков „Патицата”. Всичко е представено от гл.т. на патицата, задейства се споменът. Това, което движи линията на разказване, е пътят на патицата (онова, през което тя минава). Няма я логиката на действието, а някаква външна линия.
