Nota Bene! През двата семестъра ще бъдат направени общо 4 теста (на семинарни занятия), които са задължителни за допускане до изпит. След тях има писмен изпит и накрая устен, който включва също и пълен морфологичен анализ на кратък текст.
Предмет и обект на морфологията
Етимология на термина „морфология”: за пръв път се въвежда в научно обръщение от големия немски писател Волфганг фон Гьоте. Много учени говорят за морфология, когато трябва да опишат определена форма на нещо (пр. морфология на кристалите, морфология на някои видове скали и пр.).
Морфологията е дял от филологическата наука, който изучава граматическата страна на думата и на частите на думата. Терминът „морфология” има и второ значение, с което се означава самият обект на изследване. Има различни схващания по въпроса за това коя е основната единица на морфологията. Според някои направления в езикознанието това е морфемата.
Морфема се нарича най-малката значеща част от думата, която обаче не може да съществува самостойно – тя съществува само в рамите на думата. Морфемата не се дели на други по-малки семантични части. Пример: раз-бер-а – състои се от три морфеми: префикс (представка) раз-, корен -бер-, флексия (окончание) -а.
Съществуват два вида научна граматическа терминология – българска и международна, които трябва да се познават. Интернационалната научна терминология е изградена на гръцка и латинска основа (по-рядко на английска). Трябва да се разбират термините от международната терминология и да се знае тяхното българско съответствие (пр. Аорист – мин. св. време).
Има морфеми, които са лишени от значение, но имат определена функция: пр. черн-о-ок, два корена и свързваща морфема -о- между тях; пр. син-е-ок, отново два корена и свързваща морфема -е-. Думи с повече от един корен се наричат сложни думи. В единия случай свързващата морфема е -о- (черноок), в другия е -е- (синеок), тъй като във втория случай свързващата морфема се намира сред исторически обусловена палатална съгласна (син – синьо – синя, като в м.р. на думата Н се е втвърдило и вече не е палатално). Тъй като Н все още е меко в някои варианти на думата, има преглас на О в Е. По този начин фонетиката се отразява върху вариантите на една морфема. Вариантите на морфемата се наричат аломорфи (морфи). Свързващата морфема в българския език има две аломорфи: О и Е.
Още два примера:
(1) чет-е-ш: корен, тематична (основна) гласна, окончание за време
Тематичните гласни (теми = основните гласни за сег.вр.) определят трите спрежения на глагола в българския език:
І спр. – тема Е
ІІ спр. – тема И
ІІІ спр. – тема А
(2) каз-в-а-м: корен (каз-/каж-), В за образуване на несв.вид, тема (основна гласна) А, окончание М
Темите имат формообразуваща функция, както и окончанията. Префиксите и суфиксите имат словообразуваща функция (пре-пиша, за-пиша, над-пиша, пис-ар). В какво се състои тази словообразувателна функция? Думата има два вида значение: лексикално и граматично (то е повече видове). При определяне на значението на дадена дума, първо се определя най-общият род (за думата стол това е ‘предмет’, второ ниво на определяне – ‘създаден от човека’, трето ниво – ‘който служи за сядане’). В лексикалното значение на думата задължително се съдържа указание за най-общия род, след това се представят редица видови отлики на съответния референт. Референт е обектът, който се означава от думата.
ЧЕТ-А ЧЕТ-Е-М
ЧЕТ-Е-Ш ЧЕТ-Е-ТЕ
ЧЕТ-Е ЧЕТ-АТ
Пример за нулева тема: 1 л. ед.ч. – ЧЕТ-А (Ø), 3 л. мн.ч. – ЧЕТ-АТ (Ø); нулево окончание –3 л. ед.ч. – ЧЕТ-Е (Ø); 1 л. ед.ч. – ЧЕТ-А (ъ); 2 л. ед.ч. – ЧЕТ-Е-Ш (ш); 1 л. мн.ч. – ЧЕТ-Е-М (м); 2 л. мн.ч. – ЧЕТ-Е-ТЕ (те); 3 л. мн.ч. – ЧЕТ-АТ (ът). В рамките на парадигмата обаче нулата има същото значение, както всички окончания.
Окончанието поначало стои в края на думата, но има и такива окончания, които не са в абсолютния край на думата, пр. показателните местоимения онзи – онази – онова – онези; този – тази – това – тези. При онзи коренът е он-, следва нулево окончание и след него частицата -зи, добавена към местоимението. При онази коренът е он-, окончание -а- за ж.р. и отново частицата -зи; при онова коренът е он-, окончание -о- за ср.р., частица -ва; при онези коренът е он-, окончанието -е-, частица -зи.
При относителните местоимения който – която – което – които отново окончанието е на предпоследно място, като след него е относителната частица -то.
При съществителните имена, пр. жена-та, жени-те; мъж – мъж-ът; мъже – мъже-те, има две окончания: (1) за род, (2) членна морфема. Това е така, тъй като тези членни морфеми са стари показателни местоимения, които са имали свое собствено значение. Така в българския език има думи с по две окончания.
Думата „изречение” е също толкова сложно за дефиниране, както и понятието „дума”. Това се дължи на факта, че думата е многостранна. Има и редица преходни случаи между дума и морфема – т.нар. клитики (неударените думи), както и между дума и синтактична конструкция (пр. крещял, бил, провалил се).
Фонетична дума: звукова цялост с едно ударение, отделена от двете страни с пауза, пр. струва ми се – едно ударение, но три думи, обединени в рамките на една фонетична дума.
Типографска дума: поредица от букви между две шпации (бели полета).
При думите най-често употребяваме термините лексема (свърз. с лексикалното значение) и графема. В речта дадена дума е представена с редица грамеми (форми), пр. стол – столове; стола – стола – столът – столовете. Терминът „грамема” се употребява и с по-общо значение, за означаване на числото на думата.
Общи признаци на думата:
1. наличие на ударение
2. възможност да се употребява самостоятелно
3. възможността да се мести в изречението (пр. Утре ще дойда. / Ще дойда утре.)
4. възможността да се замества с друга дума (пр. Иван дойде. / Момчето дойде.)
5. възможността на думите да участват като строителни блокове на изречението
Тези критерии са условни, не са валидни за всички случаи. Напр. критерият, че думите са строителни блокове: предлози, съюзи и частици не са части на изречението – те са свързващи думи. Клитиките могат да бъдат замествани с думи, пр. видях го/видях Иван, но те нямат ударение. От друга страна клитиките също са строителни блокове на изречението, но не сами, не могат да функционират самостойно, пр. Кого видях? – Него. (не може обаче да се отговори „Го.”). Според едни критерии клитиките са думи, според други – не са думи.
Клитики са кратките форми на личните местоимения (ме, ми, те, ти, го, му, й, ни, ви, ги); клитики има при възвратните местоимения (си, се), притежателните местоимения (ми), както и възвратно-притежателното местоимение (си), повечето предлози (в, на, пред, зад и т.н.), редица съюзи (и, че, та, па, да и др.), частици (не, ли, да и др.). По някои критерии за дума клитиките отговарят, по други – не, затова казваме, че те са преходно звено между същинските думи и морфемите. В българския език някои клитики стават ударени думи, но само в определени случаи, пр. видях го – не гò видях; Не мý дадох книгата.
Лексикално и граматично значение на думата
Части на думата, които са носители на лексикалното значение: представка, корен (основа), наставка (пр. пред-сед-а-тел-и).
Части на думата, които са носители на граматическо значение: флексия (окончание); представките при глаголите, определени наставки.
Разлики между лексикалното и граматичното значение:
1) Лексикалните значения са единични и са присъщи на отделните думи, затова в тълковния речник всяка дума си има собствено описание на лексикалното значение. За разлика от тях, граматическите значения са на класове думи. Не може да има граматическо значение само на една-единствена дума.
2) Тъй като са значения на класове думи, граматическите значения са много по-абстрактни от лексикалните. Напр. граматическото значение единствено число може да бъде присъщо на всяко съществително име. Има думи с по-абстрактни значения като материя, съзнание, предмет, но те също са отделни лексеми, а граматическите значения поначало са по-абстрактни от лексикалните.
3) Лексикалните значения образуват отворени класове (безкрайно множество имена/названия на предмети, в зависимост от това колко предмети има в реалността), докато граматическите значения образуват затворени класове, които могат да се състоят и само от два члена, пр. единствено и множествено число (значението „число”).
4) Изключително важен признак на граматическите значения е тяхната задължителност: в даден език дадено граматическо значение не може да не бъде означено. Напр. ако имаме глаголна форма, тя задължително трябва да бъде в едно от 9-те глаголни времена. Докато лексикалните значения нямат задължителен характер, тъй като техният обем и съдържание се определят преди всичко от отразяваната действителност и знанията за нея, т.е. те имат енциклопедичен характер.
Граматическите значения имат системна структура и характер и са обединени в граматически категории, които се характеризират с това, че притежават някакъв общ признак за всички членове на категорията, като отделните членове имат свои видови характеристики.
Пример: граматическата категория „число” включва две грамеми: единствено и множествено число. В мъжкия род имаме при имената за нелица и специална бройна форма.
Какво означават грамемите „единствено число” и „множествено число”? Единственото число означава само един предмет. Множественото число означава два или повече предмета: множество, чиято долна граница е две, а горната граница не е уточнена (може да бъде безкраен брой). Пример: два стола, няколко стола, колко стола, 20 стола, толкова лева.
Форми на броимите същ. имена за лица и нелица
Каква е разликата между формата „лева” и „левове”?
Колко лева имаш?
Колко левове са пръснати напразно! Тук „колко” количествен интензификатор със смисъл „много”, „голямо количество”) Тук „колко” не функционира като въпросително местоимение (аз не очаквам отговор на въпрос), а просто означава, че страшно много левове са пръснати напрано.
Колко лева са похарчени?
Бройната форма (лева) означава ограничено множество от предмети, докато формата за мн.ч. (левове) означава неограничено множество от предмети. Бройната форма не може да се употреби самостойно, пр. На масата има лева. Множеството, означено с бройната форма, е ограничено, тъй като има долна граница два (както множественото число), но има и горна граница, пр. три лева. Формата за мн.ч. означава неограничено множество, тъй като има долна граница две, но няма посочена горна граница.
При същ. имена от ж.р. и ср.р. няма бройна форма, а само форма за мн.ч., пр. жени – две жени; деца – три деца. Тук нямаме бройна форма и числителното име, ако има комбинация от числително и съществително, оформя горната граница на множеството.
Теория за морфологичните опозиции
В структурализма (лингвистично течение от ХХ в.) много важна роля играе теорията за морфологичните опозиции: противопоставянията в рамките на една категория. Тези опозиции са три основни вида:
1) привативната опозиция (А – не А): това е най-разпространеният вид морфологична опозиция; пр. в опозицията „ед.ч. – мн.ч.”, ед.ч. означава „един”, докато мн.ч. може да означава „не един”; пр. бяло – небяло.
2) еквиполентна опозиция (А – В): всеки от членовете маркира определен признак, пр. бяло – черно
Много често опозициите са многочленни (не само двучленни), пр. деветчленна система на глаголните времена. Тогава трябва да се намерят общи признаци, с които членовете да се отделят в групи, след това чрез общите признаци на по-малки групи, и т.н. Много често при многочленните опозиции категориите се преплитат и при тях има опозиции не само според един признак, а според различни признаци.
Пример: повелителните и условните форми, при които има противопоставяне на признака „реалност – иреалност”.
Иван чете. – ЦЕЛ: субектът действително извършва действието, реално действие от гл.т. на говорещия
Иван би чел, ако не го мързеше. – ВЪЗМОЖНОСТ: означава възможно, но не реално действие, свързано с избор от страна на глаголното лице
Иване, чети! – НЕОБХОДИМОСТ: означава също иреално действие, необходимо действие от гл.т. на говорещия
3) градуални опозиции: членовете на опозициите означават различна степен на застъпване на даден признак, пр. висок – по-висок – най-висок; също така опозиция според признака ‘вероятност за реализиране на действието’
Куцаров смята, че добър се противопоставя на по-добър и най-добър с това, че при него нямаме съпоставяне, докато при тях има.
Примери:
Възможната най-голяма вероятност за реализиране на действието (бъдеще време):
|
Много по-малка вероятност за реализиране на действието (условно наклонение):
|
Ако имам пари, ще си купя тази книга.
|
Ако имам пари, бих си купил тази книга.
|
Ако и утре е така облачно, ще вали.
|
Ако и утре е така облачно, би валяло.
|
И двете групи примери става въпрос за избор при някаква възможност. Условното наклонение (формите с бих) се свързва с признака ‘контролирано действие’. Това е контролирано действие, което глаголното лице съзнателно и целенасочено извършва, като си поставя определена цел. При контролираните действия героят ще избере дали да извърши едно или друго контролирано действие и може предварително да си направи план за това, което ще прави. При безличните глаголи, които изобщо нямат субект (пр. вали), въобще не можем да имаме условно наклонение, друга реалност. Бъдеще време се свързва с признака ‘контрол’ (пр. ще вали, ще гърми), независимо от глаголния субект, затова дори от безлични глаголи спокойно образуваме бъдеще време.
