Древногръцка митология (3)

Древногръцка митология

/продължение/

I. Космогонически митове

Категорично свидетелство за древността на едно сказание е наличието на такива мотиви като инцест, антропофагия, т.е. кръвосмесителни мотиви, човекоядство, канибализъм, убийства, насилие, ужаси. Казахме, че при низвергването на Уран от неговия син Кронос, от семето на бога се ражда най-прекрасната богиня. Но от кръвта на Уран се раждат трите чудовища Еринии, които са специализирани богини на отмъщението. Ериниите са богини-отмъстителки за убийство на баща, майка, брат, сестра. В този смисъл са специализирани. Трябва веднага да направим една относителна отлика между древните космогонически митове и съвременните хорър филми (филми на ужасите). В хорър филмите ужасиите, които се поднасят на зрителите, са в голяма степен самоцелни, докато в древните митове (особено космогоническите), те обикновено маркират една морална санкция.

Когато Уран е низвергнат от сина си Кронос – едно много тежко престъпление; то не е убийство, тъй като боговете са безсмъртни, но то е двойно престъпление, срещу бащата и против притежателя на властта. Когато бива низвергнат Уран, какви чудовища се пръкват?

1) Танатос: олицетворението на смъртта

Очевидно става дума за морална санкция: смъртта не е съществувала до този момент. Тя се появява като морална санкция по повод на едно нечувано престъпление.

2) Ереб: от старогр. еребос – “гробовен мрак”; означава и обиталището на душите в подземния свят, следователно това е гробовен мрак

3) Ерида: богиня на раздора; богинята, причиняваща чрез раздори войни и нещастия на хората

4) Капата: също специализирана богиня; богиня на измамата

5) Хюпнос: богът на кошмарните сънища, а кошмарните сънища, откакто свят светува, са сънищата на хората с нечиста, с обременена съвест

Богът на ведрия сън, след който човек се събужда отпочинал, бодър, е бог Морфей. Открива се и в поезията на символистите и на романтиците, преди това. Този бог на благодатния сън е бог Морфей.

В своята съвкупност тези чудовища маркират една тежка морална санкция. Това са второстепенни божества, но много съществени. Те символизират определено деяние, определена морална насока, наказание.
В една по-късна фаза от развоя на митологията се явяват дублиращи божества: едно, което означава благодетелната и друго, което означава разрушителната стихия на това божество. Във всички културни езици съществуват понятията хипноза, хипнотичен, хипнотически.

Няма да говорим за титаномахията – това е 10-годишната война на Зевс и част от титаните срещу Кронос и останалите титани, които са му останали верни.

Рея, титанката майка на олимпийското поколение богове и майка на най-малкия от тях, Зевс, който е покровител на богове и хора, е спасила Зевс от баща му Кронос. Какво е станало с камъка, който Рея дала на Кронос? Тя по този начин му е дала всичките божески отрочета. Той е погълнал 5 на брой, Зевс е шестият. Рея, за да заблуди глупавия Кронос, повива един камък в пелена и му го дава. Кронос го поглъща, но изглежда му присяда и го повръща, след което повръща и останалите богове. (вж. Кун. Н. – Произход на света и боговете)

Какво е станало с камъка, погълнат от Кронос вместо Зевс? Зевс го е съхранил, този камък. Този камък, запазен от Зевс, се нарича омфал. Какъв е този камък и къде се намира? Къде можем да го видим? Според по-късни легенди (митовете обрастват с легенди, т.е. митовете прехождат в легенди, което е съвсем естествено) Зевс е оставил този свещен камък в Делфи. Това е камъкът в светилището на древните елини в Делфи, над който са гадаели древните пророчици Питии. Този камък се е наричал омфалос. Защо е бил наречен така? Омфалос или омфал означава “пъп”. Смятало се е, че това е пъпът на земята. За да има земята път, трябва да я има Гея, която е майката прародителка на богове и хора. Земята се мисли като женска субстанция, като жена. За древните елини камъкът омфалос, положен в светилището в Делфи, е бил смятан за център на земята, средоточие на земята. И в антропологически смисъл пъпът е център на човешкото тяло.

Космогоническите митове са най-древните сказания. Това са, както казва Мирча Елиаде, “свещени разкази за събития, станали в незапомнени времена – времената на началата”. Всяка митология, независимо каква е тя – европейска, азиатска, африканска, американска и пр. десетки митологии – започва с космогонични митове, със сказания за началото на началата, за Сътворението на космоса, на света, на боговете.

II. Фетишизъм: преданимизъм и анимизъм

Втори съществен елемент в митологиите, който ще се разгледа върху материал от древногръцката митология, е фетишизмът.

Анимизъм: свързано е с латинските понятия анимус (“дух”), анима (“душа”).
Фетишизъм е производно от понятието “фетиш”, което влиза в културния речник, тръгвайки от португалски (фетису), през френски, където става фетиш. Това е етимологията. От френски фетишизъм влиза във всички европейски езици.

Фетишът се превежда като гр. “идол”, прабълг. “кумир” (вж. Речник на чуждите думи в българския език); “обожавам” и “обожествявам” предмет. Фетишистката фаза от развоя на митологиите е свързана с една много древна фаза на човешкото мислене, когато езикът е бил в много ранна фаза на развитие и човекът не е разполагал с абстрактни понятия. Има една много интересна наука, палеофилология, която изучава произхода на езика като антропологическо явление. Това е една много сложна и крайно проблематична наука. В ранната фаза от развоя на езиците е имало основно съществителни, глаголи и вероятно наречия, обозначаващи начина на действие. В протоезиците не са съществували абстрактни понятия. Първобитният човек не е можел да абстрахира, да мисли в абстракции, поради което и божествата са му били в помощ. Танатос е бил мислен не като смъртта изобщо, а като конкретен бог, преносител и извършител, “оператор” на смъртния акт.

Фетишите са свещени, обожествявани предмети, преди всичко защото са символизирали вещно (чрез предмет – първоначално това са били някакви каменни изваяния или обикновен камък, дървени предмвети) божества. И тъй като човекът не е бил в състояние да абстрахира понятието, фигуриращо в предмета (което обозначава предмета), т.е. не са могли да абстрахират обозначаемо от означаващо, в съзнанието на митологическия човеко, което е една много древна фаза от развоя на митологичното съзнание, ликвидирането на фетиша означава гибел, смърт, край на обозначаемото, на предмета, на бога, а може и на героя (герои също са били обозначавани с фетиш).

Тази смърт на божеството най-често се съотнася с второстепенни, третостепенни богове. Например, в древногръцката митология най-разпространените богове са т.нар. гамадриади. Понятието “гамадриади” обозначава, грубо казано, всички дървесни видове. Гамадриада е обобщено, по-късно наименование на всички дървесни видове.

Отсичане на едно дърво, изгарянето е гибел за една гамадриада. Във всички митологии, включително в национални митологии, в националния фолклор, са запазени реликти от това древно фетишистко мислене, идентифициращо обозначаемото с понятието, предмета с наименованието. Ликвидирането на фетиша, който е материален образ на предмета, означава край, гибел, смърт на този предмет.

В българската митология съществува в народните обичаи такъв момент, който очевидно е реликта от древно фетишистко мислене. Например, плодните дръвчета не дават веднага плод, а след известен брой години, за различните видове. Сценка, разигравана от стопанин, някоя пролет: излиза стопанинът, с брадва, преметната на ръка; жена му е на прага, а той се задава и заклева дръвчето, някаква овошка. Казва: “Аз туй дърво ще го отсека, защото не ражда.” – той плаши дървото. Митологическото мислене не само обожествява, то дарява с живот абсолютно всичко; не само богове и хора. В митологическото съзнание целият свят е одухотворен: растения, камъни, животни. Затова и във фолклора, което е разновидност на митологията – митологията се състои от сакрална космогония плюс вълшебен (приказен) фолклор. В приказния фолклор има герои, които владеят езика на животните. Получават магически дара да разбират езика на животните и на растенията. Затова не бива да се учудваме, че стопанинът се заканва на дръвчето, защото в древното митологическо мислене всичко е одухотворено. И се разиграва един диалог. Стопанката казва: “Недей бе, мъжо, остави го! То ще роди тази година!” Той му се заканва още известно време, след това си прибира секирата, а стреснатото дърво се очаква да роди, да даде плод.

В древногръцката митология са много малко сказанията, легендите, свързани с тази изключително древна фаза на митологичното мислене (фетишистката фаза). В елинската митология има един много интересен герой, който не е от най-популярните като Тезей, Херакъл и пр., може би защото е един от прекалено древните герои – това е Мелеагър Еторийски. Може да се каже, че фетишистки са най-древните легенди.

Мелеагър Еторийски – от гр. Етория, един от прочутите центрове на елинската цивилизация в Пелопонес. Най-древният вариант на легендата за Мелеагър Еторийски: когато Мелеагър се родил, над неговата люлка се появили трите владичици – богините на съдбата, трите Мойри. Много често второстепенните богове с наказателна, устрашаваща функция, са трилики божества. Във фолклора се появяват подобни богини, богините на съдбата – най-често предрешени като феи, но в елинската митология те са Мойри. След като изричат своите предсказания за това, че се е родил един младенец, който ще се превърне в един от най-славните елински мъже, те връчват на майка му една запалена факла и я известяват, че когато тази факла догори, Мелеагър ще умре. Това е легендата, която илюстрира перфектно механизма на древния ефект на фетиша: изгаря факлата – умира героят.

Мелеагър става прочут герой, но в един момент, когато той вече е много прочут из цяла Елада, става свада между два съседни града, при която Мелеагър по невнимание убива своя вуйчо, брата на майка си. Родовата принадлежност в древните митове и легенди, т.е. принадлежността към рода, е като че ли по-важна, отколкото принадлежността към по-тесния кръг на семейството. Когато известяват майката за случилото се, тя е твърде наскърбена и огорчена. Това е прекалено древен фетишистки сюжет: нормално е майката да бъде уязвена от смъртта на сина си, но никога не може да се срещне в по-късни сказания, приказки, фолклор – никоя майка няма да предпочете брат си или сестра си пред детето си. Тук майката, много огорчена, изважда от раклата факлата, която й връчват Мойрите, и я запалва. През това време Мелеагър е още в боя – карат се, бият се – и когато факлата догаря, той пада и умира, защото се задейства ефектът на фетиша. (вж. файла Кун. Н. – Мелеагър тук)

В два класически романа на западноевропейската литература от ХІХ в. откриваме модерна “транскрипция” на фетишистки мотив. Тези два романа са “Шагренова кожа” на Балзак (1831 г.) – един от първите шедьоври на големия френски писател, преведен неколкократно и на български (“шагрен” е непреводимо), и “Портретът на Дориан Грей” на Оскар Уайлд (1891 г.). Още в заглавията на тези класически романи е изведен на преден план фетишът. Това е шагреновата кожа от романа на Балзак и портретът на Дориан Грей в романа на О. Уайлд. Това са два фетиша.

Немската дума “шагрен” означава “мъка, тъга, скръб, нещастие”, т.е. шагреновата кожа носи нещастие на своя притежател. Младият герой в този роман, Рафаел дьо Валантен, който е останал само с една златна монета в джоба си и вече замисля да се хвърли в Сена, купува от едно странно антикварно магазинче в Париж от един загадъчен евреин, собственикът букинист антиквар, тази кожа, върху която има отпечатан текст на арабски език. Във всички издания, вкл. в българското, е възпроизведен този арабски текст. Според Балзак и съответно превода на френски това е заклинание: “Ти, който притежаваш тази кожа, ще можеш да получиш абсолютно всичко, което пожелаеш, но внимавай, защото удоволствията ще съкратят твоите дни.” След всяко пожелано от Рафаел нещо, което неминуемо се сбъдва, кожата по магически, вълшебен начин, се свива, намалява. И Рафаел знае, че когато изчезне последното парче кожа, той ще умре. Накрая се превръща в един аскет, който не смее да предприеме каквото и да било, защото непрекъснато се взира с ужас в парчето кожа, което се свива, свива и никой не може да му помогне. Рафаел дьо Валантен умира, отнасяйки със себе си своята гибелна тайна.

Подобен механизъм на фетиша откриваме и в единствения роман на Оскар Уайлд, където фетишът е материализиран в портрета на героя, нарисуван от талантливия художник Назил. Толкова е красив този 20-годишен младеж от лондонския хайлайф, че си пожелава да остане такъв, какъвто е на портрета. В света на митологическото, където времето протича по друг начин, е възможно да се извърши такова магическо преобръщане, каквото всъщност става: героят се консервира в продължение на 20 години. Той остава този млад и красив човек от портрета, но тръгва по лоши пътища, по пътя на злото, на порока, на неудържимите наслади и с ужас наблюдава промените в портрета. В края на романа откриват героя в таванското помещение на неговия дом, където се е извършило магическото преображение: побеснелият Дориан Грей се нахвърля върху портрета с нож и разкъсва платното. Когато откриват мъртвия Дориан, с ужас откриват един възрастен, грозен, побелял, отвратителен човек, а разрязаното платно, макар и разрязано, грее със своята първосданна красота от преди 20 години. Тоест, Дориан Грей е разрушил собствения си фетиш.

Ето как в една литература, много близка до модерната, се проявяват такива реликти от древно митологическо, фетишистко мислене.

Преданимизъм: в определен етап от развоя на мисленето и езика вече се появява способността на човек да абстрахира, т.е. божеството може да излиза извън предмета, който го символизира. В тази фаза, която немският митолог от края на ХІХ в. и нач. на ХХ в., Георг Узенер, назовава “преданимизъм”, се появяват боговете на дадено мигновение – даймоните (от гр. даймон – “демон” в съврем. европ. езици).

Старогръцките даймони са, според Г. Узенер, боговете на даден момент. Демоните обикновено са духове, които правят бели. Това са зле настроени духове, подобни на полтъргайстите – пакостливи духове, необяснени от съвременната наука. В даден дом се вселява такъв полтъргайст и започва да вилнее – да изгаря електрическите уреди, да хвърля чаши, да замеря хората с чинии, хвърля камъни. Нещо подобно са били и античните даймони.

Узенер ги нарича “духове, богове на дадения момент”. Съществува и по-точно понятие за тях. Във фазата на анимизма, когато човешкото мислене вече постепенно се превръща от предметно в абстрахиращо, се появяват отелесняващите се духове и богове, т.е. такива, които придобиват телесен израз. Във фазата на преданимизма това са второстепенни богове (даймони), но във фазата на анимизма, една много по-напреднала фаза, всичко се отелеснява – и богове, и хора. Боговете приемат облика, който пожелаят, превръщат се в животни, растения, предмети, но могат да претърпят и обратната метаморфоза. Хората са обект на такива метаморфози и също се отелесняват, но вече излизайки от своята антропоморфна форма. Отелесняват се в животни, растения, в камъни.

В римската митология напр. тази анимистка фаза в развоя на митологическото мислене достига до един много интересен феномен. Това го няма в древногръцката митология, но нас ни интересуват и нейните производни. Римската митология е заела 85% от елинската. Според римската митология всеки човек притежава свой собствен дух-покровител, който се нарича гениус, т.е. всеки човек притежава свой гений. Всеки човек притежава свой собствен дух-покровител. Даймоните са злотворни духове. Те вършат обикновено пакости. Гениусът е духът-покровител на всеки човек. От там вече в повечето културни езици влиза познатата дума гений, която е запазила част от своето първоначално значение. Геният на всеки човек, това е оня дух-покровител, който го води напред и нагоре.

Във фазата на анимизма, когато вече има много развито абстрактно мислене, когато човек вече е в състояние да абстрахира предмета от идеята, която предметът назовава, която символизира предмета, вече настъпва фазата на всеобщото отелесняване на богове и фаза.

Третата важна фаза от развоя на митологическото мислене има допирни точки с фетишизма.

III. Тотемизъм

Понятието произлиза от същ. име тотем, което идва от някой от езиците на американските индианци. От индиански думата тотем означава “животно”, по-рядко “растение” или “предмет”, почитани като прародител на племето. Думите тотем и фетиш имат много голям обем от значения: тотем е също така предметът, изобразяван, представян по образен (символичен) начин животното, прародител на племето. Всяко индианско племе е почитало своя тотем под формата на предмет-изображение. Предметното изображение на тотема се припокрива до голяма степен с фетиша. И тотемът, и фетишът са много важни – почитани, обожествявани, пазени, съхранявани, защото унищожението както на фетиша, така и на тотема, е голямо нещастие.
Най-често тотемът е животното прародител. Във всички митологии е така, въпросът е защо. В много от митологиите животното прародител е характерно за географската област, населявана от съответното племе, род, цивилизация. Много често това е животното, което осигурява прехраната, оцеляването на племето и затова то бива обожествявано, тъй като от него трябва да бъде измолена прошка за това, че бива унищожавано, за да достави храна, живот на племето.

В старогръцката (елинската) митология се откриват много общи елементи от фетишизъм и тотемизъм. Има един легендарен митологически сюжет за основаването на т.нар. седмовратна Тива. Тива в старогръцката област Беотия, северен Пелопонес (за различни от египетската стовратна Тива) на Древна Елада. Според легендата основателят на Тива, цар Кадам, получава поръчение да основе град, на който той трябва да стане владетел и на този град-държава е отсъдено бляскаво бъдеще. Кадам следва една свещена крава от стадото на бог Аполон, която го отвежда в областта Беотия и там кравата бива нападната и изядена от някакъв дракон. Тук се среща един много стандартен митологическо-фолклорен сюжет за двубоя на герой с дракон. Това го има не само в античната митология, но и в средновековната митология, християнската митология – пр. Св. Георги убива ламята. Гръцката ламия (ламя) е точно този дракон, известен още от древногръцките сказания.

Кадам ликвидира дракона и избива всичките му зъби и ги засява в плодородната беотийска земя. Това е фетишистка подробност (зъбът, окото са фетиши – едни от най-важните елементи на фетишизма). Кадам засява зъбите на дракона в земята и веднага от земята започват да изникват въоръжени бойци, които започват да се бият помежду си. Оцелелите се превръщат в първите поданици на цар Кадам, които основават легендарната седмовратна Тива.

Тотемни и фетишистки елементи са сплетени в древните легенди.
Друг интересен момент е символизацията на боговете. Племената имат животински произход. Например легендарният основател на Атина, цар Ерехтей (на Акропола е запазена постройката на храма, посветен на него). Според легендата Ерехтей е бил получовек, полузмей. От кръста надолу е бил змия. Първите поданици на цар Ерехтей са били мравки, които той е превърнал в хора. Затова първоначално атиняни били наричани мирмидонци (от старогр. мирмекс – “мравка”).

Боговете трябва да имат зооморфни ответници, което е обратният вариант. Очевидно се търси – има магическа връзка и равновесие – между тотема, символизиращ краля на племето, на рода и животното, символизиращо бога покровител. Почти всички олимпийски богове имат свое зооморфно съответствие. Богът повелител Зевс бива символизиран от царствената птица орел. Много често е символизиран и като едно животно, което е свещено животно за целия средиземноморски ареал – бикът. Неговата височайша съпруга и сестра Хера е символизирана от две животни, има два зооморфни ответника: паун и юница (старобългарска дума, която означава “телица”, “женско теле”). Връзката между пауна и юницата е в красивите очи. Смятало се е, че Хера има необикновено красиви очи. Паунът като си разпери опашката, целият блясва в много красиви, големи очи. Големи са очите и на кравата, на телето. Когато говори за Хера, Омир в своята поемата най-често я нарича “воолооката Хера”, защото има големи очи, изразителни, влажни.

Има още една богиня с два зооморфни ответника: Атина. Това е една от най-популярните богини; богинята девственица, покровителка на занаятите, науките, на знанието и мъдростта. Богинята Атина има два тотема: единият са нощните птици от типа на бухал, кукумявка, сова, смятани за птици за мъдростта, а другият е змията. Змията също е много интересен тотемен символ в митологическата култура. Тя символизира не само мъдростта, но и загадката, пълнотата на битието. В индийската митология напр. и в египетската митология има един много интересен образ: образ на змия, захапала опашката си. Такава геометрична фигура представлява перфектният кръг, символ на безкрайността и същевременно на загадката. Змията при представянето на Атина е свързано и с ранни тератологически, т.е. страховити представи на най-ранната фаза от митологията.

IV. Метаморфози

Това е един доста по-късен комплекс от фазата на анимизма, за която е характерно тоталното отелесняване на богове и хора. Понятието метамòрфозис от старогр. ез. се превежда на български като “преображение”, “превръщане”. Когато говорим за метаморфози, ще имаме предвид легенди, сказания за преображения на хора и богове. Това са най-поетичните страници от древногръцката митология – легенди, просъществували в продължение на хиляди години, но изразяващи една по-напреднала фаза от митологическото мислене, която свързваме с анимизма, т.е. с отелесняването на богове и хора.

Има различни типове метаморфози:
· петроморфни
· дендроморфни
· зооморфни
· миксантропически

При тази фаза в развоя на митологическото мислене целият свят е одушевен. Всичко е одушевено: предмети, растения, животни, хора и богове. Още древният елин е имал съзнанието за различната степен на одушевеност, което е напълно разбираемо. Одушевеността е по-малка при предметите, по-голяма при растения, още по-голяма при животни, най-голяма при човека. Тези различни превръщения фиксираме с тези старогръцки термини.


1. Петроморфни метаморфози

Петроморфни са преображенията на герои хора в предмети, камъни (гр. петрос – “камък”). Дендромофрни (гр. дендрон – “дърво”): растителни преображения – в цвете, растение, дърво.

Различна е позицията, която заемат богове и хора в тези сказания за преображения. Две от най-прочутите творби на античната литература се наричат “Метаморфози”. Има голям сборник сказания, написани в поетическа форма, от римския поет Овидий (ок. времето, когато се е родил Исус Христос, нач. на н.е.). Овидий ги събира в една книга, назована “Метаморфози” (преведена на бълг. ез. от Георги Батаклиев, Изд. “Народна култура”, 1975 г.).

Още една велика книга на древността се нарича “Метаморфози”. Това е прочутият роман на римския писател Апулей, жив. ІІ в. сл. Хр., назован през епохата на Средновековието с наименованието “Златното магаре”, за да се различава книгата му от знаменитата книга на Овидий (“Метаморфози”). Книгата на Апулей е създадена ок. ІІ в. сл. Хр. Боговете там са субект на превръщенията, т.е. те могат да превръщат и себе си, и хората в каквото пожелаят. Могат да се превръщат в животни, в растения, в предмет и съответно да превръщат в нещо подобно и хората. Те са субекти на превръщението, защото накрая приемат своята божеска антропоморфна форма. Хората са обект на превръщение от страна на боговете и биват превръщани в камъни, в растения, в животни.

Повелителят на богове и смъртни Зевс се е славел с неутолим сексуален апетит и си харесвал хубави земни момичета, които съблазнявал. Най-често приемал и различен облик (вж. Тициан, “Похищението на Европа”). Зевс похищава Европа като приема облика на един бял бик – кротък, обичлив. Непрекъснато се въртял край Европа, а Европа е била дъщеря на тирския владетел (на територията на дн. Ливан), най-западната част на Азия. В един определен момент, когато Европа свикнала с благото и прекрасно животно, Зевс я метнал с рогата си на своя гръб, преплувал морето до о-в Крит, където приел божеския си облик, и превърнал прелестната Европа в своя любовница.

Като лебед Зевс обладава красавицата Леда, която ражда двама от олимпийските младши богове – Аполон и Артемида. В превъплъщенията на бог Зевс има дори едно много оригинално: начинът, по който Зевс обладава Даная. Даная е дъщеря на елинския василевс Ахесилай, комуто предричат, че дъщеря му ще му донесе позор и той я заключва в една специално изградена кула на брега на морето. Той не знае, че прекрасната Даная е била харесана от самия Зевс. За да проникне в непристъпната кула, Зевс приема облика на златен дъжд. Има великолепни платна, напр. на Тициан и на Рембранд, които илюстрират преминаването на златния дъжд над копнеещата Даная високо в кулата. Това звучи като една пределно ясно метафора, символ, алегория: златният дъжд. Боговете са актанти, деятели, те са субекти на тези превръщения. За разлика от тях страдат хората.

Най-страшна е участта на нещастната Ниоба (от гр. Ниобе) – една земна жена, която имала неблагоразумието един ден да се похвали, че тя, за разлика от Леда, която родила само две деца, е родила 7 сина и 7 дъщери, и то по-хубави от децата на Леда, па макар и с божествен произход. Това дочул Аполон, синът на Леда, и, безумно разгневен от дързостта на тази жена, веднага се отправил към нейния дом, извадил кочана със стрелите, лъка, и започнал да изтребва децата на Ниоба едно по едно. Ликвидирал ги всичките. Къде тук е петроморфният мотив?

Според старогръцкото сказание Ниоба е наблюдавала с ужас изтребването на децата си и за наказание, след като свършил с това детеизтребление, Аполон превърнал жената в камък. Вкаменил е, но тя съхранила при това своите чувства и могла да мисли и да си спомня – едно много тежко наказание. Това е един класически петроморфен мотив: Ниобе, превърната в камък, къс скала, жива статуя от Аполон. (вж. Кун. Н. – Ниоба)

Много по-често използвани са дендроморфните мотиви, т.е. превръщането на даден герой в растение.