БЪЛГАРСКА ЛЕКСИКОЛОГИЯ
§ Предмет на дисциплината
В рамките на дисциплината “Българска лексикология” ще се изучават особеностите на българския език в съвременното му състояние – синхронния срез, който обхваща българския език, говорен от сегашните българи. Няма да се изучава историята на самия език. Съвременният език трябва да се разграничи от книжовния език. В състоянието си днес съвременният език съществува под формата на книжовния език (с всичките си говорни стилове), а също и под формата на диалекти.
Съвременният български език обслужва днешните си носители. Обикновено е свързан с понятието “нация” (национален език), но не винаги съответства териториално на носителите, които си служат с него. Носителите (българи), които живеят в други (чужди) общности, имат друго отношение към езика. Те го възприемат като втори език, малцинствен език и като такъв той се изучава от контактологията. Ние ще изучаваме езика в състоянието, което дава възможност чрез него да комуникира българската общност.
Под формата на диалекти българският език е съществувал още от времето когато българската държава още не е била консолидирана и тогава той не е бил национален. Употребява се понятието “стандартен език” (книжовен език), което означава език, който е кодифициран, нормативиран. Диалектите също имат норма, но тя не се кодифицира. Книжовният език е обработена форма на националния език с всичките й стилове и се ползва за общуването във всички учреждения, при списването на книги, вестници, би трябвало да се използва в медиите. При книжовния език се говори за нормативност, до която се стига постепенно, в резултат на едновековно развитие. Нормата съществува в граматиките, писмената и говорна норма в съответните справочници. Има речници, които отразяват слововото богатство, но никой не може да каже с колко точно думи си служи. Някои думи са по-фреквентни, други по-рядко се използват (пасивен речник). Има новонавлезли думи (неологизми), с които можем да си служим или да отпаднат. Съществува динамика, което не позволява да се фиксира с колко думи да си служим. Един речник се изработва дълго време, поне 1 година, а през това време са се появили нови думи.
Българска лексикология е науката, която изучава слововото богатство на българския книжовен език (не диалектика, жаргон). Лексикологията не се занимава с вулгарните, неприлични думи.
§ Функции на лексикологията
Често пъти лексикологията се определя като “наука за думите”. Тя е такава, но и други дисциплини изучават думите. Българският език няма падежни форми, но има родове, членуване, които се изучават и от Морфологията. Синтаксисът изучава способността за съчетаване на думите, свързването на речта; обяснява как се свързват думите. Стилистиката изучава как да се използват различните нюанси на думите, за да се изрази съответно отношение. Така лексикологията като наука, която изучава думата като основна езикова единица, има називна / номинационна функция.
Nota Bene! НОМИНАЦИОННА трябва да се разграничава от НОМИНАТИВНА функция (от “номинатив” – именителен падеж; генитив – родителен падеж; акузатив – винителен падеж и т.н.).
Думата има номинационна функция доколкото служи за номинация. Сричката като артикулационна цялост спомага за по-лесния говор, но не назовава нищо. Думата се създава само когато трябва да изпълни номинационна функция.
В никой език няма думи, които да са готови като лексикален запас. Думата възниква заедно с понятието. Когато се казва, че думата назовава, има се предвид, че тя непременно е свързана с някакво понятие. Не може просто да съществува едно съчетание от звукове, което да не назовава нещо. Думата като основна речникова единица е свързана и с фонетиката (звуковия си градеж).
Втората функция на езика е да бъде средство за комуникация. Думата тук е основна съставка: произнасят се отделни думи, които трябва да са звуково оформени и трябва да се предадат на слушащия, в резултат на което се получава комуникация. Думата с нейния звуков строеж се изучава от Фонетиката.
Лексикологията като наука за думата се интересува от значението на думите. В лексикалната семантика на думата влиза и граматичното й значение. Във всички европейски езици думите се причисляват към определена част на речта (съществително, глагол, наречие, предлог, прилагателно). Думата се създава заедно с граматичното й значение, което показва как тя ще изпълни комуникативната си функция, как ще се свързва с другите думи. Лексикологията изучава значението на думите и тук се открива тясното отношение (но не на равенство) между дума и понятие.
Думата означава понятие за предмет, а не всеки отделен предмет. Речниковият състав на дадена общност не може да е съставен от безброй думи и за всеки предмет, който се наблюдава / възприема, да се създаде отделна дума (пр.: да се назове всяко дърво, книга и т.н.). Предметите получават названия когато смисълът се обобщи в понятия. За да създаде понятие, човек мисли (абстрахира, обобщава) и отграничава от индивидуалните особености най-характерния белег, за който създава понятие (мисъл).
Пример: “студент” е човек със средно образование, който посещава занятия, за да получи определен тип знание.
Силата на думата е, че може да назове и понятието, и отделния предмет, включен в него. Тук минава разликата между съществителните имена като части на речта, които имат сигнификативна функция и собствените имена, които не назовават понятия, а единичен предмет с цел да го диференцират от останалите.
Пример: “София” не е понятие, а собствено име за териториално-административен и икономически център; единичен предмет. Тук няма понятие и думата “София” има само денотативна функция – за един предмет има едно название. Лексикалният състав на един език съдържа стотици хиляди думи, но с тях се назовават понятия, не отделните предмети.
Пример: “град” означава териториален център, населено място, чиито жители не се занимават със земеделие.
Новите особености (етимология) на думите също са от значение, но те не променят основното понятие. Думата има свое значение, което включва отношението към дадено понятие, а чрез него и отношението към извънезиковата действителност. Съществителното е съществително, защото означава субстанция – нещо, което съществува. Има и абстрактни съществителни, които назовават нещо не защото съществува, а защото чрез мисловната си дейност сме изградили понятие, което не се възприема зрително, но сме го назовали.
Пример: “здраве”, “късмет”, “щастие”, “милост”, “скръб”, “радост”. Според носителите на езиците тези неща съществуват като емоция, състояние, отношение (пр.: “омраза”) към нещо.
Ако разгледаме отношението не към друг обект, а към себе си, тогава няма нужда от дума, защото назоваването, изричането на думата е необходимо доколкото има общуване. При отношението към себе си няма нужда от изграждане на понятие.
Езиците съществуват само в общности. Ако човек е сам, няма нужда от назоваване (думи). Не случайно езиците се развиват в общности. Лексикологията изучава отделната дума (лексема). “Лексема” е от един порядък с “фонема”, “морфема”, “синтаксема”. Лексемата е дума, взета поотделно с всичките й значения. За да се докаже конкретното значение на думите, те трябва да се вземат заедно. В този смисъл лексемата е нещо различно спрямо думата, която се употребява в речта. Езикът е нещо виртуално, мислено с всичките му особености. Лексикологията изучава отделната дума с нейното значение, което предполага значението на думата като ... единица: взета част, без оглед на възможните й връзки (пр.: синтактични). В същото време лексикологията изучава целия лексиков състав – речника на дадения език, разбиран като количество думи, с които си служат носителите на езика. Думите от този речник влизат във връзки и отношения помежду си, защото веднъж възникнала: 1) думата може да променя значението си, но да запази фонетичния си облик; 2) думата може да запази значението си, но да промени фонетичния си облик.
Връзката ‘дума – понятие’ възниква случайно, на определен етап от развоя на езика. Поради това едно понятие: 1) може да има повече значения; 2) може да е различно на различните места. Във всяка общност има отделен език и речников състав. Понятието може да е общо, а названията да са различни. Общността сама избира кога и как да назове дадено понятие. От тук и цялото богатство на номинацията (назоваването). Никой не може да запланува създаването на дума. Тя възниква спонтанно, но преди това трябва да се появи необходимост от дадена дума. Ако нещо може да се назове описателно, няма нужда от отделно понятие (пр.: “родители” в българския означава майка и баща, но няма специална обща дума за баба и дядо; за братя и сестри в българския също няма обща дума).
Вариантите за ново назоваване са два: 1) създаване на понятие 2) описателно назоваване Както казва проф. Балан, “Народът сам създава езика си, не езиковедите.” Как ще възникне думата зависи от много неща: културното развитие на общността, образованието, спецификата на понятията (дали са свързани с обществения или материално-битовия живот). Появява се необходимост и думата възниква. Може да се появи понятия и да се вземе чужда дума за него. По този начин се обогатява лексиката. Чуждата дума може да има българско съответствие: от нея може да се образуват други думи. В отделните езици се образуват много думи от вече заета чужда дума. От употребата на някакъв нов предмет идва импулса за заемане на нови думи. Други думи са хибриди – създадени са на наша почва (пр.: “кликвам”, “пачвам”, при които е добавен българският суфикс “-вам”).
Адаптирането на чужда дума предполага намирането на мястото й в системата, поради което може да се каже, че лексикологията изучава системния характер на лексиката. Ако се сравни системността в Лексикологията със системността в Морфологията и Фонетиката, разликата е голяма. При Фонетиката има пределно определени отношения (45 звука, от които 36 съгласни и 9 гласни, разделени според 4 признака – билабиални, предградни и т.н.), докато за Лексикологията това не може да се каже, тъй като: 1) има много повече елементи (десетки хиляди думи); 2) лексикалната система е отворена. Във Фонетиката трудно се създава нов звук (в българския език от 100 г. няма създаден нов звук), но думите, които ползваме, постепенно се пренареждат по отношение на необходимостта от тях. На някои общества е необходим по-беден речник, ориентиран напр. във връзка с финансите и управлението, и по-богат в друга област. Това зависи много от мястото, което човек заема в обществото и образованието, което има.
Динамиката на употреба на думите дава право да се обобщи връзката между тях: съществителното може да се свърже с прилагателното и ако тази връзка си остава, когато се използват двете, получава се фраза, словосъчетание. Пример: “Народно събрание” – устойчиво словосъчетание, чийто смисъл не се мени; трайна връзка. Словосъчетанието получава називна функция, називна функция на отделните думи. Фразеологията изучава устойчивите словосъчетания в езика (фразеологизми), защото те функционират като отделни лексикални единици по отношение на семантиката си – значат едно понятие – и тази връзка е така трайна, че едната дума не може да се замества с друга. Пример: “висше училище” – университет; “Народно събрание”.
Називната функция е същата като функцията, която изпълнява и заетата дума (пр.: “университет”, “студент”). Но не може да се каже “висш ученик”, вместо “студент”, тъй като езикът не го е създал така. Езикът има свои вътрешни закони, които регулират промените, развоя в езика, регулират остаряването на думите. Ако се пази старата лексика и се създава същевременно нова, лексиката става огромна и голяма част от думите в нея не се употребяват. Лексикологията изучава живота на думите.
Има и историческа лексикология, която се занимава с миналото на езика: какво са означавали думите преди столетия. Българският език е първият славянски език, който най-рано е създал своя писменост и има писмени паметници от IX-X век. При диалектите не може да се говори за исторически развой и да имаме предвид промените, настъпили в лексикалната система, ако няма писмен паметник, запис какво е значела думата в миналото. Лексикологията се интересува от историческия път на лексиката и промените й: какво е останало днес.
Историческата лексикология се различава от Етимологията. С етимологията се занимава Общото езикознание. Учените етимолози са археолозите на езиците. Етимологията установява движението на думата от един език в друг, търси връзката със старите езици (латински, гръцки), посочва връзки с други славянски езици и с индоевропейските. Посочва се има ли я в отделния език тази дума, или не. Прави се сравнително историческо изследване. До тук спира работата на Етимологията. Историческата лексикология изучава живота на думите в отделния език с оглед на техните промени.
Пример: думата “брат” не във връзка с индоевропейските езици, а кога думата “брат” е добила значението си на “монах”. През Възраждането думата “брат” получава ново лексикално значение, преносно значение: “брат по занимание, интерес”. От тук и “побратимяване” – когато двама си помагат, чувстват се като братя. Това го има само в българския език (дума, образувана от “брат”). Две жени също могат да се чувстват така и да си помагат, но няма специална дума за това. Това е семантичен развой, характерен само за дадения език и не може да се прекара рязка граница между историческата и съвременната лексикология. Разделянето между тях е условно. Не може да се обясни значението на думите, наследени от праславянската лексика, без да се направи връзка с историята: как се е получило това.
Също така историците-лексиколози не могат да проследят семантичния развой без оглед на днешното състояние на думите. Това разделяне дава основание да се прави сравнение с миналото на езика, изследването на паметници. Може да има съпоставителна и сравнителна лексикология – сравняване на близко родствени езици с оглед на промените в думите.
Пример: “дядо” (бълг. език), “дядя” (“чичо” на руски); “баба” (бълг.ез.), “бабочка”, “бабушка” (руски език) – на руски това е жена ~ 40 г., женена; “девойка” (бълг.ез.), “девка” (руски ез., “прислужница”), “девочка” (руски ез.). Тези промени се изучават от сравнителната лексикология.
По обекта, целите и задачите, които си поставя лексикологията, има обща лексикология и частна лексикология (лексикология на дадения език).
Думата е единство от своето значение и звучене. Не може да има звуков гласеж без значение. Необходимостта на тази двустранност (общност, която възниква в даден исторически момент и става необходимост) е обща закономерност. Могат да се създават и общи значения, защото между дума и писмен знак няма знак за равенство. Различен признак е взет под внимание, но във всеки език има такава дума и тя може да получи различно значение в отделните езици. Пример: “курс” – общо движение в една посока.
В лексикологията с отделното значение на думата може да се набележат семантични компоненти, чрез които да се обясни вътрешната форма. Пример: производните думи. Когато е ясна вътрешната форма на думата, има повече лексикални връзки. Пример: от “жити” – “жито”, “жител”, “жилище”; “къща” е производна от “кът” (най-вътрешните зъби, които не се виждат; кътни зъби); “жилище” и “къща” не са синоними. “Жилище” е станало родово понятие: място, където живеят само хора. Придобило е значение на общо родово понятие. “Гарсониера” и “квартира” функционират като синоними когато значат едно понятие. При заетите думи не може да се търси вътрешната форма, само съдържанието.
Пример: “горà” идва от “гòра” (староб.ез., “възвишение”, “планина между Стара Планина и Родопите” – Средна гора); “гора” е заела мястото на “лес” в българския език. “Стара Загора”, “Загоре” (зад Стара планина и Средна гора) са топоними. От там и “горе” – високото място, “долу” – ниското място (падеж от “долина”).
Когато думите са наследени от славянски език, лексикологията може да проследи техните варианти в близкославянските езици. Тогава се разкрива вътрешната форма на думата и се проследява нейното значение.
Когато се учи само семантиката (думите с тяхното основно и преносно значение) се оформя Семасиологията като дял от Лексикологията. Семасиологията е обобщена наука за значението (значението на фразеологичното съчетание), но е обособена в рамките на лексикологията. Като подход (семасиологичният подход) от създадената дума търси значението й. Пример: “селище” (от руски език) – място, където хората са се спирали да живеят; причастие от “седети”. В българския език означава още “дворно място”. Селища са къщата, но също и парцелът (ограденото място) – с тези значения се използват и до днес в източна България. В някои диалекти дворното място се нарича “държава”: нещо, което човек държи. Като самостоятелен дял от лексикологията е обособена Лексикографията – наука, която се занимава с речниците.
В рамките на дисциплината “Българска лексикология” ще се изучават особеностите на българския език в съвременното му състояние – синхронния срез, който обхваща българския език, говорен от сегашните българи. Няма да се изучава историята на самия език. Съвременният език трябва да се разграничи от книжовния език. В състоянието си днес съвременният език съществува под формата на книжовния език (с всичките си говорни стилове), а също и под формата на диалекти.
Съвременният български език обслужва днешните си носители. Обикновено е свързан с понятието “нация” (национален език), но не винаги съответства териториално на носителите, които си служат с него. Носителите (българи), които живеят в други (чужди) общности, имат друго отношение към езика. Те го възприемат като втори език, малцинствен език и като такъв той се изучава от контактологията. Ние ще изучаваме езика в състоянието, което дава възможност чрез него да комуникира българската общност.
Под формата на диалекти българският език е съществувал още от времето когато българската държава още не е била консолидирана и тогава той не е бил национален. Употребява се понятието “стандартен език” (книжовен език), което означава език, който е кодифициран, нормативиран. Диалектите също имат норма, но тя не се кодифицира. Книжовният език е обработена форма на националния език с всичките й стилове и се ползва за общуването във всички учреждения, при списването на книги, вестници, би трябвало да се използва в медиите. При книжовния език се говори за нормативност, до която се стига постепенно, в резултат на едновековно развитие. Нормата съществува в граматиките, писмената и говорна норма в съответните справочници. Има речници, които отразяват слововото богатство, но никой не може да каже с колко точно думи си служи. Някои думи са по-фреквентни, други по-рядко се използват (пасивен речник). Има новонавлезли думи (неологизми), с които можем да си служим или да отпаднат. Съществува динамика, което не позволява да се фиксира с колко думи да си служим. Един речник се изработва дълго време, поне 1 година, а през това време са се появили нови думи.
Българска лексикология е науката, която изучава слововото богатство на българския книжовен език (не диалектика, жаргон). Лексикологията не се занимава с вулгарните, неприлични думи.
§ Функции на лексикологията
Често пъти лексикологията се определя като “наука за думите”. Тя е такава, но и други дисциплини изучават думите. Българският език няма падежни форми, но има родове, членуване, които се изучават и от Морфологията. Синтаксисът изучава способността за съчетаване на думите, свързването на речта; обяснява как се свързват думите. Стилистиката изучава как да се използват различните нюанси на думите, за да се изрази съответно отношение. Така лексикологията като наука, която изучава думата като основна езикова единица, има називна / номинационна функция.
Nota Bene! НОМИНАЦИОННА трябва да се разграничава от НОМИНАТИВНА функция (от “номинатив” – именителен падеж; генитив – родителен падеж; акузатив – винителен падеж и т.н.).
Думата има номинационна функция доколкото служи за номинация. Сричката като артикулационна цялост спомага за по-лесния говор, но не назовава нищо. Думата се създава само когато трябва да изпълни номинационна функция.
В никой език няма думи, които да са готови като лексикален запас. Думата възниква заедно с понятието. Когато се казва, че думата назовава, има се предвид, че тя непременно е свързана с някакво понятие. Не може просто да съществува едно съчетание от звукове, което да не назовава нещо. Думата като основна речникова единица е свързана и с фонетиката (звуковия си градеж).
Втората функция на езика е да бъде средство за комуникация. Думата тук е основна съставка: произнасят се отделни думи, които трябва да са звуково оформени и трябва да се предадат на слушащия, в резултат на което се получава комуникация. Думата с нейния звуков строеж се изучава от Фонетиката.
Лексикологията като наука за думата се интересува от значението на думите. В лексикалната семантика на думата влиза и граматичното й значение. Във всички европейски езици думите се причисляват към определена част на речта (съществително, глагол, наречие, предлог, прилагателно). Думата се създава заедно с граматичното й значение, което показва как тя ще изпълни комуникативната си функция, как ще се свързва с другите думи. Лексикологията изучава значението на думите и тук се открива тясното отношение (но не на равенство) между дума и понятие.
Думата означава понятие за предмет, а не всеки отделен предмет. Речниковият състав на дадена общност не може да е съставен от безброй думи и за всеки предмет, който се наблюдава / възприема, да се създаде отделна дума (пр.: да се назове всяко дърво, книга и т.н.). Предметите получават названия когато смисълът се обобщи в понятия. За да създаде понятие, човек мисли (абстрахира, обобщава) и отграничава от индивидуалните особености най-характерния белег, за който създава понятие (мисъл).
Пример: “студент” е човек със средно образование, който посещава занятия, за да получи определен тип знание.
Силата на думата е, че може да назове и понятието, и отделния предмет, включен в него. Тук минава разликата между съществителните имена като части на речта, които имат сигнификативна функция и собствените имена, които не назовават понятия, а единичен предмет с цел да го диференцират от останалите.
Пример: “София” не е понятие, а собствено име за териториално-административен и икономически център; единичен предмет. Тук няма понятие и думата “София” има само денотативна функция – за един предмет има едно название. Лексикалният състав на един език съдържа стотици хиляди думи, но с тях се назовават понятия, не отделните предмети.
Пример: “град” означава териториален център, населено място, чиито жители не се занимават със земеделие.
Новите особености (етимология) на думите също са от значение, но те не променят основното понятие. Думата има свое значение, което включва отношението към дадено понятие, а чрез него и отношението към извънезиковата действителност. Съществителното е съществително, защото означава субстанция – нещо, което съществува. Има и абстрактни съществителни, които назовават нещо не защото съществува, а защото чрез мисловната си дейност сме изградили понятие, което не се възприема зрително, но сме го назовали.
Пример: “здраве”, “късмет”, “щастие”, “милост”, “скръб”, “радост”. Според носителите на езиците тези неща съществуват като емоция, състояние, отношение (пр.: “омраза”) към нещо.
Ако разгледаме отношението не към друг обект, а към себе си, тогава няма нужда от дума, защото назоваването, изричането на думата е необходимо доколкото има общуване. При отношението към себе си няма нужда от изграждане на понятие.
Езиците съществуват само в общности. Ако човек е сам, няма нужда от назоваване (думи). Не случайно езиците се развиват в общности. Лексикологията изучава отделната дума (лексема). “Лексема” е от един порядък с “фонема”, “морфема”, “синтаксема”. Лексемата е дума, взета поотделно с всичките й значения. За да се докаже конкретното значение на думите, те трябва да се вземат заедно. В този смисъл лексемата е нещо различно спрямо думата, която се употребява в речта. Езикът е нещо виртуално, мислено с всичките му особености. Лексикологията изучава отделната дума с нейното значение, което предполага значението на думата като ... единица: взета част, без оглед на възможните й връзки (пр.: синтактични). В същото време лексикологията изучава целия лексиков състав – речника на дадения език, разбиран като количество думи, с които си служат носителите на езика. Думите от този речник влизат във връзки и отношения помежду си, защото веднъж възникнала: 1) думата може да променя значението си, но да запази фонетичния си облик; 2) думата може да запази значението си, но да промени фонетичния си облик.
Връзката ‘дума – понятие’ възниква случайно, на определен етап от развоя на езика. Поради това едно понятие: 1) може да има повече значения; 2) може да е различно на различните места. Във всяка общност има отделен език и речников състав. Понятието може да е общо, а названията да са различни. Общността сама избира кога и как да назове дадено понятие. От тук и цялото богатство на номинацията (назоваването). Никой не може да запланува създаването на дума. Тя възниква спонтанно, но преди това трябва да се появи необходимост от дадена дума. Ако нещо може да се назове описателно, няма нужда от отделно понятие (пр.: “родители” в българския означава майка и баща, но няма специална обща дума за баба и дядо; за братя и сестри в българския също няма обща дума).
Вариантите за ново назоваване са два: 1) създаване на понятие 2) описателно назоваване Както казва проф. Балан, “Народът сам създава езика си, не езиковедите.” Как ще възникне думата зависи от много неща: културното развитие на общността, образованието, спецификата на понятията (дали са свързани с обществения или материално-битовия живот). Появява се необходимост и думата възниква. Може да се появи понятия и да се вземе чужда дума за него. По този начин се обогатява лексиката. Чуждата дума може да има българско съответствие: от нея може да се образуват други думи. В отделните езици се образуват много думи от вече заета чужда дума. От употребата на някакъв нов предмет идва импулса за заемане на нови думи. Други думи са хибриди – създадени са на наша почва (пр.: “кликвам”, “пачвам”, при които е добавен българският суфикс “-вам”).
Адаптирането на чужда дума предполага намирането на мястото й в системата, поради което може да се каже, че лексикологията изучава системния характер на лексиката. Ако се сравни системността в Лексикологията със системността в Морфологията и Фонетиката, разликата е голяма. При Фонетиката има пределно определени отношения (45 звука, от които 36 съгласни и 9 гласни, разделени според 4 признака – билабиални, предградни и т.н.), докато за Лексикологията това не може да се каже, тъй като: 1) има много повече елементи (десетки хиляди думи); 2) лексикалната система е отворена. Във Фонетиката трудно се създава нов звук (в българския език от 100 г. няма създаден нов звук), но думите, които ползваме, постепенно се пренареждат по отношение на необходимостта от тях. На някои общества е необходим по-беден речник, ориентиран напр. във връзка с финансите и управлението, и по-богат в друга област. Това зависи много от мястото, което човек заема в обществото и образованието, което има.
Динамиката на употреба на думите дава право да се обобщи връзката между тях: съществителното може да се свърже с прилагателното и ако тази връзка си остава, когато се използват двете, получава се фраза, словосъчетание. Пример: “Народно събрание” – устойчиво словосъчетание, чийто смисъл не се мени; трайна връзка. Словосъчетанието получава називна функция, називна функция на отделните думи. Фразеологията изучава устойчивите словосъчетания в езика (фразеологизми), защото те функционират като отделни лексикални единици по отношение на семантиката си – значат едно понятие – и тази връзка е така трайна, че едната дума не може да се замества с друга. Пример: “висше училище” – университет; “Народно събрание”.
Називната функция е същата като функцията, която изпълнява и заетата дума (пр.: “университет”, “студент”). Но не може да се каже “висш ученик”, вместо “студент”, тъй като езикът не го е създал така. Езикът има свои вътрешни закони, които регулират промените, развоя в езика, регулират остаряването на думите. Ако се пази старата лексика и се създава същевременно нова, лексиката става огромна и голяма част от думите в нея не се употребяват. Лексикологията изучава живота на думите.
Има и историческа лексикология, която се занимава с миналото на езика: какво са означавали думите преди столетия. Българският език е първият славянски език, който най-рано е създал своя писменост и има писмени паметници от IX-X век. При диалектите не може да се говори за исторически развой и да имаме предвид промените, настъпили в лексикалната система, ако няма писмен паметник, запис какво е значела думата в миналото. Лексикологията се интересува от историческия път на лексиката и промените й: какво е останало днес.
Историческата лексикология се различава от Етимологията. С етимологията се занимава Общото езикознание. Учените етимолози са археолозите на езиците. Етимологията установява движението на думата от един език в друг, търси връзката със старите езици (латински, гръцки), посочва връзки с други славянски езици и с индоевропейските. Посочва се има ли я в отделния език тази дума, или не. Прави се сравнително историческо изследване. До тук спира работата на Етимологията. Историческата лексикология изучава живота на думите в отделния език с оглед на техните промени.
Пример: думата “брат” не във връзка с индоевропейските езици, а кога думата “брат” е добила значението си на “монах”. През Възраждането думата “брат” получава ново лексикално значение, преносно значение: “брат по занимание, интерес”. От тук и “побратимяване” – когато двама си помагат, чувстват се като братя. Това го има само в българския език (дума, образувана от “брат”). Две жени също могат да се чувстват така и да си помагат, но няма специална дума за това. Това е семантичен развой, характерен само за дадения език и не може да се прекара рязка граница между историческата и съвременната лексикология. Разделянето между тях е условно. Не може да се обясни значението на думите, наследени от праславянската лексика, без да се направи връзка с историята: как се е получило това.
Също така историците-лексиколози не могат да проследят семантичния развой без оглед на днешното състояние на думите. Това разделяне дава основание да се прави сравнение с миналото на езика, изследването на паметници. Може да има съпоставителна и сравнителна лексикология – сравняване на близко родствени езици с оглед на промените в думите.
Пример: “дядо” (бълг. език), “дядя” (“чичо” на руски); “баба” (бълг.ез.), “бабочка”, “бабушка” (руски език) – на руски това е жена ~ 40 г., женена; “девойка” (бълг.ез.), “девка” (руски ез., “прислужница”), “девочка” (руски ез.). Тези промени се изучават от сравнителната лексикология.
По обекта, целите и задачите, които си поставя лексикологията, има обща лексикология и частна лексикология (лексикология на дадения език).
Думата е единство от своето значение и звучене. Не може да има звуков гласеж без значение. Необходимостта на тази двустранност (общност, която възниква в даден исторически момент и става необходимост) е обща закономерност. Могат да се създават и общи значения, защото между дума и писмен знак няма знак за равенство. Различен признак е взет под внимание, но във всеки език има такава дума и тя може да получи различно значение в отделните езици. Пример: “курс” – общо движение в една посока.
В лексикологията с отделното значение на думата може да се набележат семантични компоненти, чрез които да се обясни вътрешната форма. Пример: производните думи. Когато е ясна вътрешната форма на думата, има повече лексикални връзки. Пример: от “жити” – “жито”, “жител”, “жилище”; “къща” е производна от “кът” (най-вътрешните зъби, които не се виждат; кътни зъби); “жилище” и “къща” не са синоними. “Жилище” е станало родово понятие: място, където живеят само хора. Придобило е значение на общо родово понятие. “Гарсониера” и “квартира” функционират като синоними когато значат едно понятие. При заетите думи не може да се търси вътрешната форма, само съдържанието.
Пример: “горà” идва от “гòра” (староб.ез., “възвишение”, “планина между Стара Планина и Родопите” – Средна гора); “гора” е заела мястото на “лес” в българския език. “Стара Загора”, “Загоре” (зад Стара планина и Средна гора) са топоними. От там и “горе” – високото място, “долу” – ниското място (падеж от “долина”).
Когато думите са наследени от славянски език, лексикологията може да проследи техните варианти в близкославянските езици. Тогава се разкрива вътрешната форма на думата и се проследява нейното значение.
Когато се учи само семантиката (думите с тяхното основно и преносно значение) се оформя Семасиологията като дял от Лексикологията. Семасиологията е обобщена наука за значението (значението на фразеологичното съчетание), но е обособена в рамките на лексикологията. Като подход (семасиологичният подход) от създадената дума търси значението й. Пример: “селище” (от руски език) – място, където хората са се спирали да живеят; причастие от “седети”. В българския език означава още “дворно място”. Селища са къщата, но също и парцелът (ограденото място) – с тези значения се използват и до днес в източна България. В някои диалекти дворното място се нарича “държава”: нещо, което човек държи. Като самостоятелен дял от лексикологията е обособена Лексикографията – наука, която се занимава с речниците.
