ФИЛОЛОГИЧЕСКИ ПРАКТИКУМ
/упражнения І, ІІ група/
/упражнения І, ІІ група/
Няма технически грешки и грешки от невнимание!
1. Коментар на допуснатите грешки в ТЕСТ 2
2. Маркери за разговорност
В тази тема се включва въпросът за фонетичните промени и отношението им към езиковата култура.
Фонетични явления и процеси
Има няколко особености:Фонетични явления и процеси
УЗУС – реална рèчева практика; реалният език, който се говори (на улицата, в градския транспорт и т.н.)
НОРМА – съзнателно търсено единство между конкуриращите се в узуса варианти (това е обектът на нашата филологическа дисциплина)
Нормата е официална и представителна за цялото общество; диалектите са териториално ограничени норми. В книжовния език има дефиниция, писмена и устна норма, докато в диалектите нормата е само устна.
В речниците до 2002 г. като нормативни се препоръчваха само числителни като единадесет (едно на десет, семантика от старобълг.език). От узуса се конкурираше и втори вариант: единайсет. Нормата търсеше между тяхното единство подходящия вариант. От 2002 г. се допускат и двата варианта (единадесет и единайсе) като дублети, и двете форми са коректни, като втората е свързана по-скоро с езикова икономия. В узуса остава формата “единайсе”, която се среща само там. В езика има една тенденция към икономия, с която е свързана формата “единайс”, при която отпада и краесловното Е. Конкуриращи се форми са също “говорим” и “говориме”; “големи” и “голями”, но в нормата в момента са само “говорим”, “големи”. Нормата не допуска всички форми от узуса, а само тези, които отговарят на историческите и социо-лингвистичните условия.
Други дублетни форми са “мене, тебе” и “мен, теб”, като препоръчителни за по-високия стилов регистър са “мене, тебе”; също “знам” и “зная”, които са дублетни форми по исторически причини.
КОДИФИКАЦИЯ – утвърждаване на езиковите явления в нормата; кодификацията показва кои са коректни и кои са некоректни. За българския език със закон от 1954 г. единственият орган, упълномощен да утвърждава нормите, е Институтът за български език към БАН.
Кодификаторите съзнателно утвърждават нормите на езика, с оглед на историята на езика, отношението език – общество; решават дали една форма да се приеме като дублетна или не, така че все пак да не се изгуби етимологията на думата, връзката със значението.
ЕЗИКОВА КУЛТУРА: част от общата култура на човека, свързана с актуализация на изразните средства в зависимост от ситуацията на общуването (официална или неофициална), темите на общуването и събеседника
Джонатан Суифт определя езиковата култура във връзка със стила като употреба на “нужните думи на нужното място”.
ЕЗИКОВ ПРАГ: смяна на езиковите средства в зависимост от сферата на общуване
Морфо-синтактични особености на/в разговорната реч
1) окончание -ме вм. окончание -м при глаголите от 1 л. мн.ч., сег.вр., І и ІІ спр.[1] Окончаването на -ме се дължи и на влияние от западните диалекти (пр.: вървиме, спиме, ядеме, говориме, вм. вървим, спим, ядем, говорим).
2) разнообразие в системата на местоименията, заместване на един вид с друг:
· дето вм. който
Още през Възраждането употребата на дето е актуален въпрос, тъй като “дето” не се съотнася с биологическия пол на лицето, към което се обръщаме; тази парадигма не се променя.
· като вм. когато (пр.: като ти дойде изпитът...)
Причината тук е стремежът към езикова икономия. Също така “като” е познато в много широк диалектически ареал, поради което успява да измести по-дългата форма “когато”, както при смяната на винително с именително местоимение (“С кой говориш?” вм. “С кого говориш?”).
· прибавяне на кратката форма на възвратното лично местоимение “си” почти към всеки глагол, вкл. и към възвратните глаголи (пр.: мисля си; разхождам си се)
· засилена употреба на показателното местоимение “такъв” и неопределителното “някакъв” (пр.: “надменна някаква”, “една такава импулсивна някаква”, “на някое такова екзотично островче”, “навъдили са се всичките някакви такива”)
· двойна определеност (пр.: “тази черната рокля”, “онази синята блуза”, “всичките тези години”)
Определеността е изразена чрез: членната морфема -та; показателни местоимения – двойна определеност (дилексис?).
· многократност при изразяването на аргументите (много характерно за разговорната реч)
1. удвояване на подлога, пр.: “Те нали студентите така правят.”, “Те бяха вече паспортите готови.”, “Те явно много им е мерак на хората.” – това е отклонение от нормите на езиковата култура; Брезински го нарича “фонетичен солипсизъм”, пр.: “Аз ми се спи.” (изречението е с фалстарт), “Ти ти се ходи на кино.”, “Тя й се яде.” – започва се с нагласата за един тип граматическа конструкция (“Аз искам да спя.”) и впоследствие се променя граматически съгласуването (“Ти ти се ходи на кино.” вм. “На тебе ти се ходи на кино.”). Като диалектическо явление удвояването на подлога маркира голяма част от езиковата територия. Най-удобна с оглед на терминологията е постановката на психолингвистиката – фалстарт (смяна на граматическата информация).
2. удвояване на допълнението, пр.: “Ученика го извикаха в дирекцията.”, “Малчугана го беше страх от учителя.”, “Мишо не сме го виждали.”, “На вас ви е известно, че дебатът днес е политически.”, “Той ги прати тия двете момичета в района на Сточна гара по различни фирми.”
· прагматични маркери на изказването
Във функцията на прагматични компоненти в системата се вписват:
- противопоставителните съюзи “ами” и “ама”
Изреченията по правило не трябва да започват с “ами”, но “ами” и “ама” могат да изпълняват функцията на лексикални коректори – думи, които запълват пространството до построяване на изказването словоредно и граматически, т.е. в този случай те имат прагматична употреба. В паразитни думи се превръщат едва когато се прекали с тяхната употреба.
- въпросителната частица “нали”
- въвеждащи елементи, пр.: “гледай”, “слушай”, “разбираш ли”, “чакай”, “виж (сега)”, “значи”
Задача за 27.10.2008 г.: да се направи конспект на статията на Василка Радева “Основните правописни принципи и фонетичните закони в съвременния български език”, в: Книга за българския език, С. 1997 г.
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
КАТЕДРАТА ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК при СУ организира “Олимпиада” по езикова култура
Участниците са от различни филологически специалности и университети. Те трябва да изготвят езикова бележка по определен проблем[2]. Дава се възможност в бележката да се разгледат интересни отклонения от книжовните езикови норми в надписи, графити, речта на журналисти, политици и т.н. – всичко това може да е обект на изследване.
Моделът за изграждането на езиковата бележка може да се вземе от сп. “Българска реч” (популярно списание за езикова култура). В приемните часове за консултация на гл. ас. В. Миланов (Вторник от 14 до 16 ч, Петък от 15:30 до 17 ч., каб. 139) могат да се получат някакви насоки с оглед на избрания проблем за езиковата бележка.
Най-общо езиковата бележка има следната структура:
1. Заглавие: в него може да се даде самия пример за отклонение от нормата или да се покажат грешното и вярното (съпоставителен елемент, който показва, че единият вариант е верният, а другият се употребява по-често в говорната практика)
2. Обосновка: защо сме решили да опишем дадения проблем (пр.: заради честотата на грешката, влиянието на грешните рекламни надписи за формиране на езиковата култура и оформяне на общественото мнение и т.н.)
3. Кратък преглед на литературата: писали ли са преди по този проблем, има ли проучвания по проблема
4. Езиков анализ: анализира се самото явление, какво предполага нормата (пр.: “Вие сте изяли...” или “Вие сте изяла...”); могат да се използват Анкети за установяване къде е регистрирана употребата на грешната форма, също снимков материал, различни приложения
Бележката може да бъде изготвена и на Power Point и няма строги изисквания за обема, но основно изискване е да има концентрирано съдържание. Краен срок за изготвянето на езиковите бележки е м. Декември 2008 г., самата “олимпиада” ще бъде през м. Януари 2009 г.
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
[1] Спрежението проличава най-ясно от формата на глагола в 3 л. ед.ч. Окончанията са: за І спр. – Е (пр.: чете); за ІІ спр. – И (пр.: върви), за ІІІ спр. – А/Я[2] дава възможност за освобождаване от изпита по Филологически практикум
1) изпадане на съгласна Б от глаголни корени, пр.: трява вм. трябва
2) изпадане на начално В в глаголи и наречия или на кореново В в глаголни форми, пр.: зема вм. взема; дигна вм. вдигна; сичко вм. всичко; праим вм. правим (фонетични маркери за разговорност)
3) изпадане на съгласната Д във формите на глаголите и в началото на думата, пр.: неска вм. днес; глеам вм. гледам
4) изпадането на съгласната Г, пр.: сеа вм. сега; мноо вм. много
5) изпадане на съгласната Х в началото и в средата на думата, пр.: айде вм. хайде
6) изпадане на О, пр.: тва вм. това; полвина вм. половина; затва вм. затова
7) изпадане на съгласната Ж, пр.: мое вм. може; каеш вм. кажеш
8) изпадане на срички, пр.: тряа вм. трябва; кви вм. какви; глей вм. гледай
Пражката лингвистична школа през 1926 г. въвежда като система на книжовните езици триадата “узус, норма, кодификация”. Тази триада се свързва с имената на Бòгослав Хàвранек и Вилхелм Матèзиус. Пражката школа се занимава с въпросите:
- къде се намира разговорното в системата на книжовната форма;
- дали вариантите в разговорната практика могат да се допускат като дублети
