Българското възраждане и началото на същинската детска литература (5)

БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ И НАЧАЛОТО НА СЪЩИНСКАТА ДЕТСКА ЛИТЕРАТУРА

Nota Bene! ИЗПИТНИ ДАТИ: 18.02. – ІV група; 19.02. – ІІІ група; 20.02. – І и ІІ група; 23.02. – V група; 24.02. – VІ група.
Изпитът ще се проведе от 9 ч. в 138 кабинет.




Същинска художествена литература


1. Добри Чинтулов (1822-1886)

вж. Биографични бележки от тук

Няма да се спираме подробно върху неговото творчество, защото той не създава текстове специално за детска и за юношеска аудитория, с изключение на учебници. Добри Чинтулов създава ръкописни учебници, като ползва чужди образци и е любопитен фактът, че той се интересува и от нотни текстове. Самият Чинтулов е работил като учител, свирел е на цигулка и по тази причина образованието на неговите ученици в областта на музиката действително е било на относително високо равнище. Създаденото от Чинтулов в областта на поезията не е насочено конкретно към детско-юношеска аудитория, но част от творбите му стават популярни под формата на песни още в периода на самото Възраждане и са познати на юношеската аудитория. Пример за такова произведение е “Къде си, вярна, ти любов народна”.

2. Петко Рачов Славейков (1827-1895)

вж. Биографични бележки от тук

През Възраждането се появяват и произведения, които имат предвид конкретно детско-юношеската публика. Авторът, който осъзнава необходимостта от диференциация на аудиторията по възраст, е Петко Рачов Славейков. Славейков е роден през 1827 г. във Велико Търново и умира през 1895 г. Голяма част от неговата дейност е свързана с работата му като учител, което му позволява да се запознае отблизо с проблемите на образованието у нас, както и да наблюдава пряко детските вкусове и детските реакции и по отношение на художествените текстове. Известно време след Освобождението той е министър на просвещението именно поради педагогическия си опит.

През 1871 г. Славейков поставя началото на българския детски периодичен печат със списанието “Пчелица”. Изданието ползва модела на руското детско списание “Пчöлка”, което има енциклопедичен характер. Първият брой съдържа важната уводна статия под заглавие “Към българчетата”, в която Славейков изяснява обхвата на своето издание, както и възпитателните и образователните цели, които то си поставя. На страниците на изданието могат да бъдат намерени текстове с научнопопулярен характер, ориентирани към различни отрасли на знанието, както и разнообразни художествени произведения с преводен или оригинално български характер. От жанрова гл.т. разнообразието включва разкази, басни, стихотворения, гатанки, пословици и поговорки, приказки и религиозни четива.

Славейков е притежател на една от твърде богатите фолклорни сбирки през Възраждането, независимо че част от архива му е изгубен по време на Освободителната война, тъй като той е бил в Стара Загора в периода 1877-78 г., а Стара Загора е била опожарена твърде жестоко по време на войната, поради което и част от сбирката му се губи. Друга част е изгубена малко по-рано, при едно наводнение на р. Дунав, за което всъщност той много съжалява, защото наистина дълго събирани фолклорни материали изчезват завинаги. Така или иначе някои от нещата, които той успява да събере, излизат и може да се прочетат и сега, като особено ценна е неговата сбирка “Пословици, поговорки и характерни думи”, която междувременно включва като предговор и два други текста, които имат автобиографичен характер; именно при събирането на тези пословици и поговорки от един момент нататък му е помагал и неговият син Пенчо Славейков, така че от детството си Пенчо Славейков е бил съпричастен при събирането на фолклорни материали. Неслучайно старият Славейков осъзнава, че точно тези т.нар. кратки философски форми ще бъдат от значение при изграждането на някакъв вид мироглед у децата и затова той ги включва на страниците на своето списание още от първия брой нататък.

Славейков си дава сметка, че българската литература по онова време е твърде бедна и по тази причина би трябвало внимателно да се подберат четива, които да могат да сформират определен мироглед у децата и включва редица преводни произведения на страниците на “Пчелица”. “Пчелица” е едно издание, което за онова време има относително немалко издадени броеве. Някои от тях са загубени, но някои са съхранени. Има колеги, които специализират детска литература и са правили специални изследвания върху броевете на “Пчелица”. Например Светлана Стойчева има публикации върху това тематично издание, което наистина има един малко по-продължителен живот. Второто детско списание също излиза в епохата на Възраждането, една година след “Пчелица”.

През 1872 г. Георги Живкин (1844-1899) издава второто детско периодично списание “Книжовен имот за децата”. Отпечатвано е във Виена, но от него излизат само два броя, което ясно подсказва, че концепцията на Славейков е по-печеливша, по-адекватна на необходимостите на времето. Начинът, по който са се разпространявали книгите по времето на Възраждането е проблем, свързан с различния брой издания, които излизат от някакъв вид периодично издание или книга. Този различен брой може да бъде обяснен и със системата на публикация през Възраждането.

През Възраждането съществува институцията на т.нар. спомоществуватели. Другата дума, която се употребява, е иждивители. Това са хора, които се абонират за някое издание и преди още то да е публикувано дават в аванс част от парите, които са необходими, за да получават изданието. Тези пари всъщност подпомагат издателя и той с тях си позволява да издаде известен брой от дадено периодично издание или книга. В епохата на Възраждането е имало и такива ентусиасти, които издават със свои средства и периодични издания, и книги и многократно подканват своите абонати да им се издължат, защото самите те вече ще банкрутират. Така че част от изданията спират и поради липса на средства. Самият факт, че дадена книга или дадено периодично издание набира голям брой спомоществуватели (иждивители) показва, че то има широка аудитория, че то по някакъв начин е прието добре; в това отношение “Пчелица” е показателно. Първото списание въобще, издадено на български (на Константин Фотинов) съдържа много такива подканяния: “Много ви моля, издължете се най-после, защото изданието спира.” И в един момент то наистина спира, защото тези хора са влагали средства от собствената си търговия. Фотинов например се е занимавал с търговия във всякакви области. Той е една много любопитна фигура и може би първият българин, който сериозно е играл на борсата. Залагал е на борсата на ценни книжа и е банкрутирал с гръм и трясък, поради което е спрял и дейността си, свързана с образованието. Иначе е търгувал главно с дървен материал и е влагал средствата си в народополезно дело. Що се отнася до развитието на оригиналната българска детска литература, пак трябва да споменем името на Славейков. Самият Славейков създава редица от художествените текстове, които са поместени на страниците на неговото периодично издание, а през 1885 г. публикува стихосбирка с детски стихове под заглавие “Дребни стихотворения за децата от отделенията”.


3. Любен Каравелов (1834-1879)

вж. Биографични бележки от тук

Редом с името на Славейков трябва да бъде споменато и това на Любен Каравелов, чиято дейност на книжовник е твърде многостранна. Каравелов се интересува от проблемите на образованието и възпитанието и ги дискутира в редица свои публицистични текстове, поместени на страниците на “Свобода” и “Независимост” (двата вестника, които редактира), а по-късно и в сп. “Знание”. Каравелов е привърженик на утилитарното образование (онова, което има пряка приложимост по някакъв начин), доколкото е силно повлиян от идеите на западноевропейското Просвещение. Неговата цел е България да има богато, разностранно и модерно образовани личности, доколкото именно те са способни да движат и социалните, и политическите процеси у нас. Каравелов създава и стихотворни текстове за деца, като най-популярен измежду тях е “Учете се, мои птички”. Някои от белетристичните му произведения, адресирани към възрастните, поставят въпроса за взаимоотношенията между поколенията и за етичните ценности, които трябва да бъдат ръководни за модерната личност.

Каравелов отхвърля патриархалната авторитарност и смята, че младият човек трябва да има право на свой собствен житейски избор, а не да следва волята на родителите си. Някои от творбите му, като “Българи от старо време” или “Мамино детенце”, се изучават като задължителни текстове в училище и до днес.

След преживяването на залавянето на Васил Левски през 1873 г. Каравелов е силно разтърсен и преориентира своята дейност главно по посока на образованието, доколкото у него се заражда идеята, че непросветен народ трудно би пожелал собствената си свобода. Той спира издаването на в-к “Независимост” и започва да редактира сп. “Знание”, в което помества редица художествени текстове, както и публикации, свързани с отрасли на науката.

Разностранните интереси на Каравелов му позволяват да направи стойностен подбор и дълго време част от четивата в сп. “Знание” са използвани при образоването на българските деца. По същото време той започва да издава и Природонаучна библиотека (това е периодът, в който Каравелов е в Румъния), от която излизат 4 броя (книжки). Едната е посветена на водата, другата е посветена на въздуха, като там също се съдържат знания и от областта на Физиката, и от областта на Химията, и от областта на Биологията и т.н. Научните знания там са на изключително високо ниво.

Каравелов е една впечатляваща личност, която работи изключително енергично в различни области. Той е председател на Българския революционен централен комитет в Румъния. Това е човек, който е пребивавал 10 години в Русия и издава първите си произведения на руски, за да може да привлече руската аудитория към проблемите на българите и да ги заинтересува около съдбата на един поробен, славянски и православен народ. След което прекарва известно време в Сърбия (т.нар. сръбски период), той попада в Пещерския затвор. По онова време Сърбия е част от Австро-Унгария (поне част от Белград) и когато той е арестуван, е изпратен в затвора в Будапеща (по-скоро в Пеща) и заради своите впечатления от затвора той пише на сръбски автобиографичния си текст “Из мъртвия дом”, което явно следва заглавието при Достоевски “Записки от мъртвия дом” (свързано с пребиваването в каторгата на самия Достоевски). След това живее известно време в Румъния, където става председател на Българския революционен централен комитет.

Каравелов е първият и много близък приятел на Левски. Левски по това време е секретар на същия този Централен революционен комитет. Живее дълго време с Ботев, когото покровителства изключително много. По тази причина до ден днешен съществуват текстове, за които не е ясно дали са дело на Ботев или на Каравелов – до такава степен Ботев се е влияел от езика на Каравелов.

Каравелов умира на 44-годишна възраст. Оставя 9 или 10 тома (според различните издания) със Събрани съчинения, които са в областта на публицистиката, белетристиката, както и 3 тома със стихотворения. Това е първият човек, който издава сборник със старобългарски текстове под заглавие “Сокол”. Събира старобългарски текстове и заедно с това ги коментира. Това е да научиш старобългарски език, да се интересуваш от историята на старобългарската литература (по онова време е нямало от къде да се чете), да направиш този подбор и да го издадеш. Занимавал се е с фолклористика и етнография, така че това е една личност, която малко трудно можем да си представим с нейния работохолизъм и отдаденост, каквато е имал по отношение на делото, на идеята си за България.

Каравелов напуска България през 1858 г., а е роден 1834 г., значи е бил на 24 г., и прекарва 10 години в Русия. Първоначално идеята му е била да се запише във Военната академия в Русия, за да може да помогне на своя народ да въстане. Оказало се обаче, че е твърде възрастен, за да постъпи във военното училище и той записва Филология, така че е слушал лекции по филология и в Москва, където се занимава с издаване на периодични издания на български език, пише и на руски. Каравелов умира по всяка вероятност или от туберкулоза, или от рак на белите дробове. Бил е изключителен пушач, болен пушач. Съвременниците му разказват, че в кабинета, в който е работел, е било почти невъзможно да го видиш от пушилка. Това е човек, който започва да работи сутрин от 8-9 часа и вечерта – докато има работа. Имал е способността да пише едновременно няколко различни по вид текстове. Проучването на тези текстове е една много интересна задача. Той е пишел част от някаква статия (пр. уводна статия на вестника си) – пише я донякъде, на рула хартия, които са навити – откъсва и дава на единия словослагател, след което започва да пише художествен текст – откъсва и дава на другия словослагател; след това някакъв научнопопулярен текст – на третия словослагател; връща се обратно към първия, защото вече той е направен донякъде и си продължава мисълта. По тази причина могат да бъдат наблюдавани едни великолепни, много релефни връзки между това, което той публикува като публицист и това, което пише в художествените си произведения и там го поставя като проблем.

Проблемът за мястото на детето, мястото на жената, например, образованието, възпитанието – това са проблеми, които за един човек с неговото мислене от западнопросвещенски тип са изключително важни, централни проблеми и той непрекъснато ги дискутира според собственото си разбиране.

Каравелов, за негово щастие, доживява Освобождението и умира на 1. март 1879 г., с други думи не дочаква пълна 1 година от периода на Освобождението; но все пак вижда България освободена. След Освобождението той се завръща на българска територия от Румъния и работи известно време в Русчук (Русе), където организира веднага печатница и издава няколко художествени текста, няколко повести, в едната от които прототип е самият Левски. Каравелов наистина преживява тежка криза, тежък удар, след смъртта на Левски.

Около залавянето на Левски има доста сложна проблематика, която е от исторически характер. Когато Левски е заловен, за кратко Каравелов се оказва в Сърбия и тогава жена му, Наталия Каравелова (сръбкиня по произход), предава архива на Левски, а и голяма част от документите на БРЦК, в Сръбското посолство в Букурещ, тъй като по онова време Сърбия вече е свободна и има дипломатически отношения. Нейната идея е била, че след залавянето на Левски първата къща, която ще бъде подложена на обиск, е тяхната, независимо че Румъния е вече независима държава. И затова тя предава архива, след което обаче този архив по незнайни пътища се оказва в ръцете на турците и оттук нататък започват едни инсинуации по отношение на Каравелов – дали той доброволно или жена му доброволно не е предала архива. Върху него се струпват настроения, които са много сложни за преживяване. Той буквално се пречупва от всичкото това, преживява изключително тежка драма. Тогава следва и разривът с Ботев, когото той не само че е обучавал – Каравелов е роден 1834 г., а Ботев 1848 г. (14 години по-млад от него) – но дори когато Ботев бяга от затвора в Румъния, той се появява именно на вратата на Каравелов. Каравелов го прибира в дома си, крие го от полицията, след което обаче темпераментът на Ботев е друг: той започва да обвинява Каравелов, че е мекушав, че е отстъпил от революционните си позиции и дори публикува текстове директно срещу него. Припомня си и този момент на посрещане, след като Ботев бяга от затвора, и казва, че Каравелов го е приел на тавана. Всичкото това у Каравелов отеква изключително болезнено и дори в спомените на един от съвременниците си, румънецът Арбòре Рали, се разказва, че когато част от четата на Ботев тръгва от румънския бряг (те са преоблечени като градинари), сред изпращачите той е забелязал “високата” и “леко приведена фигура на един човек, който си беше смъкнал шапката над очите, за да не се виждат просълзените му очи” – Каравелов е отишъл да изпрати все пак Ботев при последния му път към България, защото е знаел, че може би няма да се върне, независимо от раната, която Ботев в своята младост (все пак е бил само 28-годишен), вероятно несъзнателно, му е нанесъл. Тогава Каравелов разсъждава така: “Този народ предаде собствения си национален светец. Какво бихме могли да искаме от него? Би трябвало да го образоваме.” И започва да издава тези списания “Знание”, тази Природонаучна библиотека; спира двете революционни издания “Свобода” и “Независимост” (първото е “Свобода”, после то прелива в “Независимост”).

Дори във вестниците си Каравелов превежда някои съчинения, които са много модерни за времето си и които се свързват с историята на цивилизациите. Той публикува научни изследвания върху историята на египтяните, на Месопотамия, всички тези древни народи, като се опитва по някакъв начин да постави своите сънародници в контекста на една западнохристиянска култура, към която той смята, че те трябва да принадлежат, като голямата му цел е оттласкването от Османската империя. Каравелов е сред ярките представители на българския национализъм от този период – това са хората, които като интелигенти се опитват да формират националното съзнание на една нация, която в огромната си част е неграмотна (не знае почти нищо за себе си). Представете си колко са били читателите на Софроний, на Паисий и т.н. А тук вече говорим за печатни издания, които могат да стигнат до една много по-широка аудитория.

Каравелов е сложна, интересна личност, с много категорични мнения. Още Вазов казва за него, че с трепет в младежките си години е разгръщал последните страници на Каравеловите издания, защото там са поместени неговите критически текстове за българските произведения. Вазов казва, че с трепетни ръце е гледал дали няма да се види в онези колони, в които Каравелов прави на пух и прах българските стихотворци. Той ги нарича какво ли не, иронизира ги както намери за добре. Но наистина има един текст, посветен на Вазов, и там има едно изречение, в което Каравелов казва: “Това е талант, който ние трябва да пазим.”; значи той го разпознава още с първите му публикации, че това е един поет, който тепърва ще се развива.


4. Преводна литература през Възраждането

Преводната продукция през Възраждането е важна за детската аудитория. Възраждането на наша територия предполага висока степен на адаптивност по отношение на чужди културни и социални модели. Търсенето на образци в сферата на художествената литература ориентира редица преводачи към произведения на френската, руската, немската, англоезичната и италианската литература (подредени по честота на преводите). Голяма част от тези преводи са правени чрез посредничеството на гръцкия език, като някои от тях са претърпели и редица адаптации, за да придобият по-висока степен на комуникативност спрямо българската аудитория (това са т.нар. побългарявания). Детската аудитория проявява интерес към някои от преводните текстове, сред които са “Чичо Томовата колиба” (в превод на Димитър Мутев, който е завършил Роберт колеж в Цариград, в Константинопол или Истанбул, така че той ги превежда от английски език направо), “Робинзон Крузо” (има два превода през Възраждането, на Славейков и Райно Попович, което говори за големия интерес към съответната книга), също така “Сúрота Цветана” (побългарен вариант на “Бедная Лиза” на Карамзúн) и редица други (и стихотворения, и художествени текстове). Преводните текстове се превръщат в органична част от българската култура през Възраждането и формират литературен вкус, което е и съществена страна от тяхното присъствие на наша почва.


Nota Bene! Възраждането може да се падне като отделен въпрос на изпита, може да се падне и само Петко Славейков. Текстовете от Христоматията по детско-юношеска литература трябва да се познават!