Героическа идеализация в Омировия епос.
Способи и средства.
За Омировия епос е писано твърде много, но специално този въпрос не е разработван. Защо в поемите на Омир се натъкваме на героическа идеализация в персонажната система? Чиста тавтология би било да се отговори, че това е понеже "в тези сказания са изобразени герои".
Героите в епоса или романа могат да бъдат изобразени по два противоположни начина:
(1) чрез идеализация
(2) чрез осмиване, принизяване
Героическата идеализация поражда определени неща както в старогръцкия епос, така и във всички видове епос: европейски, античен, дофеодален героичен, феодален героичен, вкл. епосите на други цивилазиции (азиатските култури, американските протокултури и т.н.).
Михаил Бахтин, "Епосът и романът"
М. Бахтин (1895-1975) е голям руски литературовед и културолог. Основните му изследвания са преведени и на български език: „Творчеството на Франсоа Ребле”, „Поетика на романите на Достоевски” и др.
През 1941 г. (годината на хитлеристкото нашествие в Съветския съюз) Бахтин пише една забележителна студия, озаглавена „Епосът и романът”. Той разглежда двете явления на старогръцката литература (епос и роман) и в опита си да ги оразличи, прави фундаментално откритие. Според Бахтин, романът е възникнал в зоната на контакта. Той въвежда едно много важно, същностно понятие: абсолютна епическа дистанция. Това е отстоянието във времето между предполагаемото събитие, описано в една епическа песен, поема, епос и времето на възникване на съответния епос.
През 1941 г. (годината на хитлеристкото нашествие в Съветския съюз) Бахтин пише една забележителна студия, озаглавена „Епосът и романът”. Той разглежда двете явления на старогръцката литература (епос и роман) и в опита си да ги оразличи, прави фундаментално откритие. Според Бахтин, романът е възникнал в зоната на контакта. Той въвежда едно много важно, същностно понятие: абсолютна епическа дистанция. Това е отстоянието във времето между предполагаемото събитие, описано в една епическа песен, поема, епос и времето на възникване на съответния епос.
Тук може да се пресметне абсолютната епическа дистанция в двете поеми, приписвани на Омир. Приемаме хипотезата, че Омир е сътворил "Илиада" и "Одисея" в първата половина на VІІІ в. пр. н.е. Въз основа на датирането на археологическите феномени с радиоктивен въглерод (С12) можем да приемем, че войната под стените на Троя се е състояла през втората половина на ХІІІ в. пр. н.е. Тогава абсолютната епическа дистанция на двете поеми е приблизително около 400-450 г. (по-малко от половин хилядолетие).
Според Бахтин в епоса няма съприкъсвателна точка между минало и съвременност поради наличието на абсолютна епическа дистанция. Точно тази абсолютна епическа дистанция е генератор на героическа идеализация, поражда я.
Елинистическият роман възниква около І в. пр. н.е. в зоната на контакта(М. Бахтин), където става пресичане между художествените координати на повествованието (времето на развиване на повествованието) и времето на самия повествовател.
Героите имат много впечатляващи, изпъкващи черти които е наложително да бъдат идеализирани. Митологическото време е циклическо: природните цикли, циклите на рождението, смъртта и т.н. В митологичните култури могат обаче да се появят наченки на историзъм. Историческото мислене на митологичния човек е инволютивно, докато в развитите цивилизации (пр. европейската цивилизация) историческото време се възприема като еволютивно. Двата термина не присъстват в студията на Бахтин, въведени са от проф. Симеон Хаджикосев.
Митологическото разбиране за протичането на времето в историята е инволютивно, а в цивилизацията то е еволютивно. В митологическите култури срещаме обратния цикъл на движение – от съвършенство, към упадък, докато в цивилизационната култура се налага разбирането за развитието като един постепенен, бавен, сложен, противоречив, труден прогрес. Еволютивното развитие е характерно за новоевропейската история (след епохата на Средновековието). В новите времена енволютивната представа за развоя на човечеството достига своя връх в знаменитата „Теодицея”, на немския философ Готфрид Лайбниц (1646–1716), в началото на ХVІІІ в.
Инволютивното развитие в митологическите култури придобива завършен вид при Овидий в неговите „Метаморфози”. Това е легендата за трите века (трите епохи) в човечеството: (1) Златна епоха (2) Сребърна епоха и (3) Бронзова епоха. Чрез легендата се представя метафорично разбирането за упадъка на човечеството. Според някои от вариантите й има и четвърти век, Желязна епоха. Той се идентифицира с въвеждането на желязото в исторически план, на металните оръдия на труда и металните оръжия (края на Неолита). В І книга на Библията (Битие) също се открива тази парадигма на упадъка: скицирана е поредността на първоотците на старинните библейски родове, при което става видно, че Матусалем е живял 963 години, защото е живял през Златния век, а Авраам и всички юдейски патриарси живеят между 120-180 години, именно поради инволютивната представа за човешкото развитие.
Въз основа на тази парадигма на упадъка абсолютната епическа дистанция поражда героическа идеализация. Инволютивното митологическо мислене препраща към образци от миналото, които са непостижими за съвременността.
Способи и средства за изобразяване на героическата идеализация в Омировите поеми
Има два начина за постигане на героическата идеализация:
(1) чрез поредица от сложни съставни епитети: Одисей и Ахил са описвани и идеализирани с помощта на 45-46 постоянни епитета, като голяма част от тях се употребяват и за останалите герои: велемощен, многосилен, юначен и пр.
Всичките герои, които се споменават на страниците на поемите (особено в „Илиада”) притежават тези качества, но особено важни са индивидуализиращите сложни епитети (композитуми с характер на причастия), които много често трябва да се превеждат на български език с изрази, а не само с една дума. Някои от епитетите са:
Ахил е богоподобен, божествен. Той е единственият полубог (син на Тетида и Пелей), затова и тези епитети се употребяват само за него.
Хектор – конеукротител, шлемовеещ
Агамемнон – пастир народен, цар на мъжете, широковластен
Одисей – божествен, злочест, безутешен, мъдрият мъж, многоумен, непреклонен в бедите, благороден, изобретателен, многомощен, дълготрпелив, многоопитен, хитроумен (Нешо Бончев)
Одисей се различава от Ахил, който е "грубата сила": "Ахил беше генерал на негово царско величество Агамемнон" (Георги Милев, „Септември”).
Атина – бляскавоока, совоока, совооката дева
Зевс – Кронид, върховен владетел, Олимпийски, бащата на хората и боговете, събирач на облаци тъмни, всемогъщ татко
Посейдон – земедържец
Калипсо – гиздавокосата нимфа
Хермес – сразителят зорък на Аргус
Друг много интересен способ за внушаване на героическа идеализация, който не е отбелязан никъде в писанията за Омировия епос:
Според Бахтин в епоса няма съприкъсвателна точка между минало и съвременност поради наличието на абсолютна епическа дистанция. Точно тази абсолютна епическа дистанция е генератор на героическа идеализация, поражда я.
Елинистическият роман възниква около І в. пр. н.е. в зоната на контакта(М. Бахтин), където става пресичане между художествените координати на повествованието (времето на развиване на повествованието) и времето на самия повествовател.
Героите имат много впечатляващи, изпъкващи черти които е наложително да бъдат идеализирани. Митологическото време е циклическо: природните цикли, циклите на рождението, смъртта и т.н. В митологичните култури могат обаче да се появят наченки на историзъм. Историческото мислене на митологичния човек е инволютивно, докато в развитите цивилизации (пр. европейската цивилизация) историческото време се възприема като еволютивно. Двата термина не присъстват в студията на Бахтин, въведени са от проф. Симеон Хаджикосев.
Митологическото разбиране за протичането на времето в историята е инволютивно, а в цивилизацията то е еволютивно. В митологическите култури срещаме обратния цикъл на движение – от съвършенство, към упадък, докато в цивилизационната култура се налага разбирането за развитието като един постепенен, бавен, сложен, противоречив, труден прогрес. Еволютивното развитие е характерно за новоевропейската история (след епохата на Средновековието). В новите времена енволютивната представа за развоя на човечеството достига своя връх в знаменитата „Теодицея”, на немския философ Готфрид Лайбниц (1646–1716), в началото на ХVІІІ в.
Инволютивното развитие в митологическите култури придобива завършен вид при Овидий в неговите „Метаморфози”. Това е легендата за трите века (трите епохи) в човечеството: (1) Златна епоха (2) Сребърна епоха и (3) Бронзова епоха. Чрез легендата се представя метафорично разбирането за упадъка на човечеството. Според някои от вариантите й има и четвърти век, Желязна епоха. Той се идентифицира с въвеждането на желязото в исторически план, на металните оръдия на труда и металните оръжия (края на Неолита). В І книга на Библията (Битие) също се открива тази парадигма на упадъка: скицирана е поредността на първоотците на старинните библейски родове, при което става видно, че Матусалем е живял 963 години, защото е живял през Златния век, а Авраам и всички юдейски патриарси живеят между 120-180 години, именно поради инволютивната представа за човешкото развитие.
Въз основа на тази парадигма на упадъка абсолютната епическа дистанция поражда героическа идеализация. Инволютивното митологическо мислене препраща към образци от миналото, които са непостижими за съвременността.
Способи и средства за изобразяване на героическата идеализация в Омировите поеми
Има два начина за постигане на героическата идеализация:
(1) чрез поредица от сложни съставни епитети: Одисей и Ахил са описвани и идеализирани с помощта на 45-46 постоянни епитета, като голяма част от тях се употребяват и за останалите герои: велемощен, многосилен, юначен и пр.
Всичките герои, които се споменават на страниците на поемите (особено в „Илиада”) притежават тези качества, но особено важни са индивидуализиращите сложни епитети (композитуми с характер на причастия), които много често трябва да се превеждат на български език с изрази, а не само с една дума. Някои от епитетите са:
Ахил е богоподобен, божествен. Той е единственият полубог (син на Тетида и Пелей), затова и тези епитети се употребяват само за него.
Хектор – конеукротител, шлемовеещ
Агамемнон – пастир народен, цар на мъжете, широковластен
Одисей – божествен, злочест, безутешен, мъдрият мъж, многоумен, непреклонен в бедите, благороден, изобретателен, многомощен, дълготрпелив, многоопитен, хитроумен (Нешо Бончев)
Одисей се различава от Ахил, който е "грубата сила": "Ахил беше генерал на негово царско величество Агамемнон" (Георги Милев, „Септември”).
Атина – бляскавоока, совоока, совооката дева
Зевс – Кронид, върховен владетел, Олимпийски, бащата на хората и боговете, събирач на облаци тъмни, всемогъщ татко
Посейдон – земедържец
Калипсо – гиздавокосата нимфа
Хермес – сразителят зорък на Аргус
Друг много интересен способ за внушаване на героическа идеализация, който не е отбелязан никъде в писанията за Омировия епос:
(2) чрез прост наглед: онагледяване на съвременниците на поета рапсод и героите от сказанието - какво могат едните и какво могат другите (пр. "Илиада", VІ песен).
През Средновековието в Европа на VІ песен е дадено името "Подвизите на Диомед" (Диомед е син на Тидея). В превода на проф. Ал. Милев и Блага Димитрова четем:
Синът на Тидея юначен, камък огромен повдигна.
Двамина от днешните хора него не биха понесли,
а той го самичък захвърли.
Това е пример за прост наглед за това какво могат днешните хора спрямо онзи непостижим герой на древността, който с лекота повдига сам огромна скална отломка, която захвърля със сила.
Подобен прост наглед се среща и в още няколко подобни случаи в "Илиада". В ХІІ песен за подвизите на Хектор той вкарва троянците в укрепения лагер на ахейците. За целта Хектор помества огромен камък, разбива катинарите и разтваря вратата на лагера.
Героите, изобразявани в поемите (особено в "Илиада"), са разположени върху една своеобразна пирамида: в основата й са героите-бойци, които изнасят войната на плещите си, нагоре пирамидата се надстроява от героите, а към върха й са най-големите герои.
В стана на ахейци герой номер едно е Ахил. В този на троянци е Хектор. Ахил е боецът, който ще реши изхода на войната, а Хектор е опората на троянци. Неговата гибел би означавала гибел за Троя. Но и древният рапсод, както и древният слушател не може да не си задава въпроса: Какво ще се случи при срещата им? Древният човек е познавал добре тези сказания, но Омир прилага простия наглед при героическата идеализация в ХХІІ песен, когато Ахил и Хектор се срещат. Това са най-силните мъже, които стоят на върха на войнската пирамида. От наша гл.т. нещата изглеждат леко комични. Не такива са изглеждали обаче те в продължение на поне 1000 год. след възникването на поемите.
При срещата на двамата отвъд крепостните стени, Хектор се обръща и побягва. Ахил бързоноги хуква да го гони. След като два пъти обикалят крепостните стени на Троя, се намесват боговете. Атина взема образа на един от петдесетте братя на Хектор и го придумва да спре да бяга и да посрещне Ахил в битка. Смешно е от гледна точка на това, че юнак като Хектор не би следвало да тръгне да бяга от противника си, а още по-смешно е, че бързоногият Ахил не може да го догони.
Бягството на най-личния троянски герой свидетелства за могъществото на Ахил. Той е бил толкова внушителен и могъщ, че Хектор тръгва да бяга от него. Това е прост наглед. Ахил бързо побеждава Хектор, но това не му е достатъчно. Той завързва мъртвия герой за колесницата си и обикаля с него няколко пъти града. Това е най-драстичният пример за прост наглед.
Встъпление към въпроси 6, 7, 8 и 9 от конспекта е последващият материал.
През Средновековието в Европа на VІ песен е дадено името "Подвизите на Диомед" (Диомед е син на Тидея). В превода на проф. Ал. Милев и Блага Димитрова четем:
Синът на Тидея юначен, камък огромен повдигна.
Двамина от днешните хора него не биха понесли,
а той го самичък захвърли.
Това е пример за прост наглед за това какво могат днешните хора спрямо онзи непостижим герой на древността, който с лекота повдига сам огромна скална отломка, която захвърля със сила.
Подобен прост наглед се среща и в още няколко подобни случаи в "Илиада". В ХІІ песен за подвизите на Хектор той вкарва троянците в укрепения лагер на ахейците. За целта Хектор помества огромен камък, разбива катинарите и разтваря вратата на лагера.
Героите, изобразявани в поемите (особено в "Илиада"), са разположени върху една своеобразна пирамида: в основата й са героите-бойци, които изнасят войната на плещите си, нагоре пирамидата се надстроява от героите, а към върха й са най-големите герои.
В стана на ахейци герой номер едно е Ахил. В този на троянци е Хектор. Ахил е боецът, който ще реши изхода на войната, а Хектор е опората на троянци. Неговата гибел би означавала гибел за Троя. Но и древният рапсод, както и древният слушател не може да не си задава въпроса: Какво ще се случи при срещата им? Древният човек е познавал добре тези сказания, но Омир прилага простия наглед при героическата идеализация в ХХІІ песен, когато Ахил и Хектор се срещат. Това са най-силните мъже, които стоят на върха на войнската пирамида. От наша гл.т. нещата изглеждат леко комични. Не такива са изглеждали обаче те в продължение на поне 1000 год. след възникването на поемите.
При срещата на двамата отвъд крепостните стени, Хектор се обръща и побягва. Ахил бързоноги хуква да го гони. След като два пъти обикалят крепостните стени на Троя, се намесват боговете. Атина взема образа на един от петдесетте братя на Хектор и го придумва да спре да бяга и да посрещне Ахил в битка. Смешно е от гледна точка на това, че юнак като Хектор не би следвало да тръгне да бяга от противника си, а още по-смешно е, че бързоногият Ахил не може да го догони.
Бягството на най-личния троянски герой свидетелства за могъществото на Ахил. Той е бил толкова внушителен и могъщ, че Хектор тръгва да бяга от него. Това е прост наглед. Ахил бързо побеждава Хектор, но това не му е достатъчно. Той завързва мъртвия герой за колесницата си и обикаля с него няколко пъти града. Това е най-драстичният пример за прост наглед.
* * *
Встъпление към въпроси 6, 7, 8 и 9 от конспекта е последващият материал.
Древногръцка лирика
В продължение на три столетия (VІІ-V в. пр. н.е.) настъпва една забележителна епоха на разцвет на елинската лирика. Срещу строго закованата, еднообразна форма на епоса, заключен в хекзаметъра (Хораций, „понякога дреме добрият стар Омир”), в епохата на лириката се налага едно изумително богатство от лирически форми и жанрове, няколко десетки на брой.
Много съществено различие между епоса и лириката е в това, че музикалният съпровод в лириката заема много по-съществено място, отколкото в епоса. При епоса има скромен съпровод на лира. В лириката обаче музикалната компонента заема много по-съществена форма. Поради това е необходимо кратко музиколожко въведение към темата за древногръцката лирика.
Твърде малко знаем за особеностите на античната лирика. Съхранили са се текстове, но повечето са откъси, откъслеци от лирически текстове и почти нищо от онова, което днес бихме нарекли „партитура” (музикалната характеристика на древногръцките песни).
Въвеждаме понятието лад от музикознанието. "Лад" на немски е ton acht, на италиански modo, на френски и английски – mode. Ние сме заели термина от руското музикознание. Формулировката за лада е: „съотношението между устойчиви и неустойчиви звукове в музикалната система”. Последователността на стъпалата в тази система оформя гамата.
От ХVІІІ в. насам в съвременната европейска музика се различават две основни ладови системи: мажор и минор. Мажорният лад е свързан с представата за жизнерадостна, весела, утвърждаваща музика. Минорният лад е свързан с представата за известни скръбни, сподавени настроения. В съвременната музика съществува представата за тоналност. В рамките на двата основни лада в съвременната европейска музика, която се развива от края на Средновековието (от ХV в.) насам, различаваме 14 тоналности: от до мажор и до минор до си мажор и си минор. 7 са нотите в гамата и съответно гамите са два типа (мажорни и минорни), следователно 7 х 2 прави 14 тоналности.
От ХVІІІ в. насам в съвременната европейска музика се различават две основни ладови системи: мажор и минор. Мажорният лад е свързан с представата за жизнерадостна, весела, утвърждаваща музика. Минорният лад е свързан с представата за известни скръбни, сподавени настроения. В съвременната музика съществува представата за тоналност. В рамките на двата основни лада в съвременната европейска музика, която се развива от края на Средновековието (от ХV в.) насам, различаваме 14 тоналности: от до мажор и до минор до си мажор и си минор. 7 са нотите в гамата и съответно гамите са два типа (мажорни и минорни), следователно 7 х 2 прави 14 тоналности.
Античните ладове: в елинската древност е имало 5 основни лада, чиято характеристика е не толкова и не само музикална, но и етноезикова, т.е. съответните лирически жанрове са имали някаква специфична музикална характеристика, но са били свързани и с определени старогръцки диалекти, така че старогръцките ладове не са чисто музикално явление (за разлика от лада в съвременната европейска музика), а са музикално етноезикови явления – имат и музикална, и езикова характеристика. Много малко знаем за музикалната характеристика на древните песни (древните лирически жанрове). Много е интересно обаче, че докато в съвременната европейска култура гамата е проспективна (т.е. върви отдолу-нагоре), в елинската култура движението е обратно (отгоре-надолу) и основно е имало две тетрасъзвучия (комбинации от 4 тона).
Ладовете са пет:
Основни ладове:
(1) йонийски лад: свързан с йонийския диалект
(2) дорийски лад: свързан с дорийския диалект
(3) еолийски лад: свързан с еолийския диалект
(1) йонийски лад: свързан с йонийския диалект
(2) дорийски лад: свързан с дорийския диалект
(3) еолийски лад: свързан с еолийския диалект
Второстепенни ладове (на територията на Мала Азия, дн. Турция):
(4) лидийски лад
(5) фригийски лад
Лирическите жанрове са десетки и са доста различни, но можем да разглеждаме лириката в рамките на три основни двуделения:
(4) лидийски лад
(5) фригийски лад
Лирическите жанрове са десетки и са доста различни, но можем да разглеждаме лириката в рамките на три основни двуделения:
І деление (според типа изпълнение):
(1) декламативна лирика: жанрове, които са по-близо до епоса, пр. елегията; епосът е принципно декламативен (не песенен), т.е. текстовете на епическите сказания са били своеобразно декламирани (речитатив)
(2) песенна лирика: стихове, които са били изпявани (песни в етимологическия смисъл на думата)
ІІ деление (според начина на изпълнение):
(1) солова (монодична) лирика
(2) хорова лирика
ІІІ деление (според съпровождащия музикален инструмент):
(1) китаристика: от гр. китарон, ‘лира’ – най-усъвършенстваният вид на музикалния инструмент лира е т.нар. „китарон” (струнен инструмент);
Според една много популярна легенда лирата е била изобретена от невръстния бог Хермес (вестителят на боговете, покровител на търговците, скитниците, мошениците и крадците). Още в деня, в който се родил, бог Хермес изобретил лирата и до вечерта я показал на своя по-голям брат Аполон, който бил много впечатлен и веднага се съгласил да направи размяна с невръстния си брат. Той му преотстъпил лирата си, а пък Аполон му дал цялото си стадо свещени крави (размяна от типа кон за кокошка). По този начин Аполон станал Аполон Мусагет, т.е. „предводител на музите”.
Първата лира е била форминкс, направена е от коруба на костенурка (готова, създадена от природата резонаторна кутия). По-късно са започнали да правят резонаторната кутия от дърво. Струните в античността са се произвеждали от пресукани котешки черва. Форминксът е бил четириструнна лира. След това се появява т.нар. барбитос, който е бил седемструнна лира. Приблизително по времето на дорийското нашествие (ХІІІ-ХІІ в. пр. н.е.) вече се е появила и осемструнната лира, макар че е имало и девеструнна в една по-късна епоха – т.нар. китарон.
(2) авлетика: от гр. аулос, ‘флейта’ – античната флейта е много различна от съвременния музикален инструмент флейта
Авлосът е бил своеобразна свирка двоямка (с две цеви) и е могло да се свири едновременно и на двете цеви, при което, в зависимост от това как се движат пръстите върху дупките, може да се получи някаква терца или кварта, или пък да бъде само еднотипна мелодия. В своята „Поетика” Аристотел споменава съвсем бегло авлетиката като самостоятелен литературен род, но това не е правилно: от съвременно гледище ние определяме авлетиката като една много обширна област от лириката, в зависимост от съпровождащия музикален инструмент.
Голяма част от хоровата лирика е авлетика, т.е. съпровождащият инструмент е такава свирка двоямка, древната флейта авлос.
Видове ладове
1. Йонийски лад
Тук спадат лирически жанрове, чиито текстове са били писани на йонийския (най-разпространения) диалект на старогръцкия език в древната епоха VІІ-V в. пр. н.е. Два са водещите лирически жанрове: елегия и ямб.
(1) елегия: декламативен и монодически жанр, който принадлежи към авлетиката (със съпровод на духов инструмент)
(2) ямб: това е мелос в същинския смисъл на думата (песенен жанр), който е китародически (изпълнява се при съпровод на струнен инструмент)
Каква е разликата между античния и съвременния жанр елегия? В европейската лирика елегията е жанр, изразяващ скръбно, сподавено, виновно настроение. Великолепни образци на българската възрожденска поезия са написани в този жанр, пр. Петко Славейков, „Не пей ми се”, „Жестокостта ми се сломи”, Ботевата "Елегия".
Античната елегия означава определен метрически охарактеризиран жанр, т.е. лирически жанр с определена поетическа форма, която още в античността е била известна като лирически дистихон (лирическо двустишие). Елинската елегия е свързана с метрическа форма (елегическия дистихон). Елегията има разновидности (любовна, гражданска, философска), със съответните представители на различните поджанрове.
Елегическото двустишие е съставено от един хекзаметър и един пентаметър, т.е. 6 дактилически стъпки (-UU|-UU|-UU|-UU|-UU|-UU), следвани от пет дактилически стъпки (-UU|-UU|-UU|-UU|-UU). Следователно в елегическия дистихон има нарушаване на монолитното еднообразие на епическия хекзаметър (там има само хекзаметър). Скъсяването на втория стих придава едно ритмическо многообразие на този жанр, който несъмнено е свързан с епоса и е без съмнение един от най-древните лирически жанрове.
Смята се, че ямбът е назован така на името на една прислужница в двора на легендарния василевс Келей, която се наричала Ямба. Според легендата, когато Аид отвлякъл в подземното царство своята племенница Коре (Кора, дъщерята на Деметра) , богинята Деметра напразно се жалвала на брат си Зевс. Дълбоко огорчена, Деметра избягва от Олимп, приема облика на земна жена и се настанява в двора на цар Келей, като отказва да изпълнява своите божески задължения. Деметра е богиня на земеделието, а това ще рече на вегетацията, на растежа, на пролетното обновление. Отказвайки да изпълнява своите функции, Деметра предизвиква хаос на земята: настъпва суша, всичко изгаря, няма растителност и никой не е разгадал инкогнитото на Деметра. Но в двора на цар Келей имало една слугиня, Ямба, много цапната в устата, много весела, много жизнерадостна и тя един ден накарала Деметра да се засмее дълго и от сърце, след което й минала сръднята, а повелителят на богове и смъртни Зевс отсъдил мъдро. За да задоволи майката Деметра, той присъдил следното: Коре да пребивава при своя съпруг и вуйчо Аид в подземното царство половината година, есента и зимата, където тя се подвизава под името Персефона, а през останалата половина от годината, която съвпада с пролетта и лятото, да се качва на земята, да живее край майка си Деметра. И с появата на Персефона, която се трансформира, която магически се преобразява в богиня на растежа, на вегетацията, настъпва пролетта.
Тук отново е налице инцестуален мотив: брак между вуйчо и племенница. Това са много древни мотиви, които не са правели никакво впечатление на древния елин.
На името на веселата слугиня Ямба е наречен и този жанр на ямба, който най-общо обозначаваме като сатирични песни, сатирична поезия.
Тук отново е налице инцестуален мотив: брак между вуйчо и племенница. Това са много древни мотиви, които не са правели никакво впечатление на древния елин.
На името на веселата слугиня Ямба е наречен и този жанр на ямба, който най-общо обозначаваме като сатирични песни, сатирична поезия.
Понятието „сатира” възниква в Древен Рим, някъде през ІІ в. пр. н.е. През VІІ в. пр. н.е. под „ямби” в Древна Гърция са се разбирали изобличителни, насмешливи, подигравателни стихотворения, които днес ние бихме обозначили като сатира. Каква е поетическата форма на ямба? Докато елегията е свързана с дактила, ямбът е свързан с по-кратък стих, който, за разлика от тристъпния дактил |-UU|-UU|-UU|, ямбът е двустъпен, т.е. двусричен стих, който се състои от една кратка и една дълга сричка: |U-|. Две ямбически стъпки образуват диподий: |U-|U-|. Три диподия правят вече един ямбически триметър: |U-|U-|U-|U-|U-|U-|.
Ямбическата лирика стои много по-близо до разговорната реч, в сравнение с напевния дактил, който е характерен за скандиращия стих на епоса. Още повече, че тази стъпка е неравноделна: първата е кратка, втората е дълга, т.е. много по-близка е до разговорната реч.
Както античният дактил се различава от съвременния дактил по това, че първата сричка в античния е дълга, а в съвременния – ударена, по същия начин е и в ямба, само че в съвременния ямб е ударена втората сричка. Има разновидност на ямбическия стих, т.нар. трохей, който в съвременното стихознание се именува хорей. Трохеят е обратното: първата сричка е дълга, втората сричка е кратка. В съвременния хорей, един от най-трудните поетически размери, се различава от античния по това, че е ударена първата сричка. Ал. Пушкин, великият руски поет, е забележителен майстор на ямбическия стих. Той има едно гениално стихотворение „Бесы”, което е 8 строфи по 8 стиха, издържани в хореичен стих. Нашите възрожденски поети са се учели преди всичко от Пушкин. Първи въвежда силаботоническия стих в българската лирика големият български книжовник и създател на един забележителен 5-томен речник на българския език, Найден Геров. Геров учи в Одеса и когато е бил студент там, през 1845 г., е написал в силаботонически стих своята поема „Стоян и Рада”.
Както античният дактил се различава от съвременния дактил по това, че първата сричка в античния е дълга, а в съвременния – ударена, по същия начин е и в ямба, само че в съвременния ямб е ударена втората сричка. Има разновидност на ямбическия стих, т.нар. трохей, който в съвременното стихознание се именува хорей. Трохеят е обратното: първата сричка е дълга, втората сричка е кратка. В съвременния хорей, един от най-трудните поетически размери, се различава от античния по това, че е ударена първата сричка. Ал. Пушкин, великият руски поет, е забележителен майстор на ямбическия стих. Той има едно гениално стихотворение „Бесы”, което е 8 строфи по 8 стиха, издържани в хореичен стих. Нашите възрожденски поети са се учели преди всичко от Пушкин. Първи въвежда силаботоническия стих в българската лирика големият български книжовник и създател на един забележителен 5-томен речник на българския език, Найден Геров. Геров учи в Одеса и когато е бил студент там, през 1845 г., е написал в силаботонически стих своята поема „Стоян и Рада”.
