Предмет и задачи на диалектологията (1)

ДИАЛЕКТОЛОГИЯ

БИБЛИОГРАФИЯ:

• Стойко Стойков, Българска диалектология, 4-то фототипно изд. София 2002, Акад. изд. "Проф. Марин Дринов"

Предмет и задачи на диалектологията

вж. Стойков, с. 23-28

Диалектологията (от гр. diàlektos — разговор, говор, и lógos - дума, наука) е дял от езикознанието. Тя има за предмет диалектите, т.е. всички езикови прояви, всички езикови форми като средство за общуване на определен колектив, които не влизат в обсега на литературния език.

Диалектологията като езиковедска дисциплина по своя предмет е историческа и описателна. Историческата диалектология се занимава с диалектите през различните етапи от историческия развой на даден език. Тя установява закономерностите в това развитие, и то в тясна връзка с историята на общонародния език, затова представя част от историята на езика.

Описателната диалектология се занимава със съвременното състояние на диалектите, т.е. с тяхната фонетична система, с техния граматичен строеж и с техния речников състав.

Между историческа и описателна диалектология обаче не може да се прокара рязка граница. Пълното проучване и описание на днешното състояние на диалектите на даден език не е възможно без поглед върху историческото им развитие, както и историческото проучване на диалектите е невъзможно, без да се знае днешното им състояние. При историческата диалектология обаче вниманието е насочено главно към развоя и промените в диалектите, а при описателната — към днешното им състояние.

По обсег диалектологията е обща и частна. Общата диалектология изучава най-общите особености на диалектите като езикови прояви и установява основните закономерности в техния развой. Освен това тя се занимава с методите за проучване на диалектите, с принципите за тяхната класификация, със системите за фонетично записване и пр.

Частната диалектология изучава всестранно конкретните диалекти на даден език. Между частна и обща диалектология също не може да се прокара рязка граница. Общата диалектология обикновено има за изходна точка диалектите на един или няколко езика, а в частната диалектология винаги се засягат повече или по-малко въпроси от общата диалектология, защото развитието на диалектите в отделен език става по основни закономерности, присъщи на всички диалекти.

Българската диалектология като дял от българското езикознание се занимава с българските диалекти. Тя си поставя за задача да даде пълна, ясна и вярна представа за съвременното териториално и социално разчленение на българския език, да изтъкне ония черти на българските диалекти във фонетиката, граматиката и речника, които са характерни за българската езикова система, да посочи характерните особености на отделните диалекти и да очертае границите на тяхното разпространение.

Задачата на българската диалектология не е само описателна — да установи сегашното състояние на днешните български говори, но и да обясни тяхното историческо развитие, опирайки се на старобългарската, среднобългарската и новобългарската писменост, доколкото в тях е отразена живата българска реч.

Език и диалект

Двете понятия (език и диалект) са относителни и трудно разграничими. Това са основни понятия на диалектологията. Когато се говори за отделни езици (немски, френски, английски), освен терминологичната им и литературна употреба, в понятието се включват също така и различните им териториални диалекти.

Няма точен лингвистичен критерий, който да дава възможност във всички случаи ясно да се разграничат диалектите на един език от родствените му езици или диалектите между съседни родствени езици. Ако имаме два несродни езика (пр. български и румънски), не е проблем определянето на официалния и диалектния език. При сродните езикови системи се прилага критерият за взаимно разбиране: ако се разбират, те са диалекти на един и същ език, ако не се разбират – те са диалекти на различни езици.

Теоретически би могло да се приеме за разграничителен белег между език и диалекти възможността за взаимно разбиране. Ако представителите на две родствени езикови системи, без да се гледа на съществуващите между тия системи различия, могат да се разбират взаимно, когато всеки говори своя диалект, тия две системи могат да се определят като два диалекта на един и същ език. А ако не могат да се разбират при наличие на редица еднакви, общи езикови черти, има два родствени езика.

Има обаче и изключения: често пъти има взаимно разбиране между езици, които са определени като различни. Например португалците разбират испанците, норвежците разбират англичаните. Затова на този разграничителен белег е ненадежден. Например между отделните славянски езици, особено между славянските езици от една и съща група (източната, западната или южната), има относително малки разлики в граматичния строеж и в основния речников фонд и взаимното разбиране е по-достъпно, отколкото между диалектите на немски или италиански език, между които има значителни разлики, и въпреки това се говори за отделни славянски езици (руски, украински, белоруски; чешки, полски, словашки; сърбохърватски, словенски, български), но за един немски или за един италиански език.

Има случаи, когато много близки диалекти, дори един и същ диалект, се причисляват към два различни езика. Например т.нар. преходни говори от двете страни на сегашната българско-сръбска граница са напълно еднакви, но се смята, че преходните говори в България се отнасят към български език и че носителите им принадлежат към българската нация, а преходните говори в Сърбия — към сърбохърватски език и носителите им принадлежат към сръбската нация.

Още по-сложен е въпросът с македонските говори, които по своите особености образуват една цялост с българските говори. Преди 1917 г. украинският (малоруският) и белоруският език са се разглеждали като диалекти (наречия) на руския (великоруския) език, като се е изхождало не само от езикови, но и от политически схващания.

За да се реши дали дадени езикови системи са самостоятелни езици или диалекти на един и същ език, не се излиза само от по-голямата (или по-малката) близост в граматичната система, от по-голямата или по-малката им еднаквост в основния речников фонд, а от историческите условия, от конкретните политически, социално-икономически и културни причини, които са обединили или разединили съответното население — носител на езика.

Един диалект може да смени принадлежността си, с течение на времето; той е в състояние на хетерономия (диалектите са подчинени на образеца, който следват): вариациите в даден диалект навлизат от културната лексика на съответния език.

Говори се за диалектен континуум: верига от взаимно разбираеми диалекти (пр. славянските диалекти). Диалектите във всяка част от веригата се разбират, освен тези в краищата на веригата, които са различни и неразбираеми един за друг. Континуумът може да бъде нарушен от политическите граници (пр. датски и сръбски; страните от бивша Югославия – хървати, черногорци и т.н.). Сърбо-хърватският има общи граматични особености и става общ език на сърби и хървати при подписването на договор от двете страни.

От 2-3 години насам черногорците приемат нов език. Когато се създава национален език, в основата му е централният диалект (диалектът на най-силно развитата в икономическо отношение част). За основа на френския език напр. е използван диалектът на Париж. Балканският диалект е в основата на българския език. Македонският език се образува по по-различен начин: чрез диалекта, който е най-силно различим от българския.

Понятията език и диалект са исторически категории и във всеки език и диалект те трябва да се разглеждат конкретно. Те нямат еднакво съдържание както по отношение на отделните епохи от развитието на един език, така и по отношение на отделните езици и групи родствени езици.

Под „език” на даден културен народ обикновено разбираме съответния литературен (книжовен, национален) език. Литературният език е езикът, който се използва в художествената и научната литература, на който се списват вестниците и списанията, на който се осъществяват всички обществени прояви, на който се води обучението в училищата и пр. Този език обединява членовете на нацията и е една от характерните ѝ черти. Литературният език обаче е само една от формите на общонародния език, защото покрай него съществуват и редица диалекти (наречия, говори).

Диалектът е езикова единица (разновидност на общонародния език), която е средство за непосредствено взаимно общуване на известен по-голям или по-малък колектив, ограничен териториално или социално, и която се характеризира с единство на езиковата си система.

В тесен смисъл под „език” се разбира литературният език на даден народ. В широк смисъл в понятието се включват и всички диалекти на дадения език, тъй като литературният език и диалектите имат еднакви основни характерни черти (основен речников фонд и граматичен строеж) и образуват единна езикова система.

Отношението между литературния език и диалектите е доста сложно. То не остава постоянно едно и също, а се мени. Понякога дори е трудно да се отличи диалектът от самостоятелния език. Често известен диалект или група диалекти от даден език, обособявайки се все повече и повече, в края на краищата в своя развой отиват така далече, че стават самостоятелни езици. При това езиковите процеси са свързани с конкретните културно-исторически и икономически условия. Английският език в Съединените щати вече е станал особен диалект по отношение на английския език в Англия. Емигрантите от Англия при условията на своята държавна и географска особеност са се отделили и по диалект. Руски, украински и белоруски език, които сега са три самостоятелни родствени езика, в далечното минало са били само три диалекта на един и същ език.

Функционални различия между език и диалект

Диалектът е териториално ограничен, за разлика от книжовния език. Използва се само в диалектната сфера на общуване, при неформална комуникация и кореспонденция. Диалектите нямат писмена форма. Смята се също, че диалектът няма функционално разслоение. Диалектите нямат терминология и културна лексика, но бързо ги развиват.

Изразът „социални диалекти” (социолекти, т.е. диалекти на обособена група) е метафора. Разлика между диалектите реално има в сферата на лексиката и фразеологията, но не и в граматиката.

Териториални и социални диалекти

В зависимост от своя характер и от своята функция (служба) диалектите са два основни вида: териториални и социални.

Териториални (местни, локални, географски) диалекти са тия езикови разновидности, които са ограничени териториално и заемат отделни части от езиковото землище. Те са пълноценно средство за общуване, което задоволява напълно всички нужди на колектива. Като езикови единици териториалните диалекти се характеризират с особености, които засягат всички страни на езика — на първо място фонетиката и речника, а след това морфологията и синтаксиса. Местните диалекти обслужват народните маси и имат свой граматичен строеж и основен речников фонд. Затова някои от тях в процеса на образуването на нациите могат да се развият като самостоятелни национални езици.

Териториалното диалектно разчленение на всеки език е много сложно и разнообразно. То се обуславя от реалните конкретно-исторически условия, при които е живял народът — творец и носител на езика. Българският език в диалектно отношение е много разчленен, а руският език не е така разчленен. Териториални диалекти у нас са например шуменският говор, странджанският, софийският, разложкият и др.

Социални диалекти са онези езикови разновидности, които са присъщи на отделни повече или по-малко обособени групи (колективи), изградени върху общи производствени или други интереси. Те не са пълноценно средство за общуване. Като езикови единици тоя вид диалекти се характеризират с особености само в речника и фразеологията. Социалните диалекти нямат свой собствен граматичен строеж и основен речников фонд, а използват граматичния строеж и основния речников фонд на местен говор или на литературния език. Затова те и никога не могат да се развият в самостоятелни езици.

Местните диалекти в сравнение със социалните са много по-характерни за езика и имат много по-голямо значение, затова на тях се обръща по-голямо внимание и обикновено под диалект (говор) се разбира териториален диалект. Социалните диалекти не са толкова съществени за езика. Те се използват само от тесен, ограничен кръг лица, и то в особени случаи. По тая причина повечето от тях са незабележими и мъчно достъпни за външни лица.

Диалект, говор, наречие

В диалектологията се употребяват няколко термина за означаване на отделните диалектни цялости: диалект, говор, наречие (подговор). Тези термини са доста условни и често се употребяват като синоними.

• диалект: употребява се както с по-широко значение (наречие), така и с по-тясно значение (говор)

• говор: обикновено означава най-малката местна (териториална) или социална езикова единица, т. е. речта на неголям колектив, между членовете на който няма други различия освен чисто индивидуалните

• наречие: означава по-голяма езикова единица, съставена от няколко близки говора, които имат еднакви основни и различни второстепенни черти; две или повече наречия образуват даден език

В българската диалектоложка литература в последно време се срещат само термините диалект и говор, без да се разграничават по значение, а терминът подговор се употребява за означаване на част от говор. Терминът наречие вече не се среща, въпреки че в миналото се е използвал доста широко.

Характер и произход на диалектите

1) различия на фонетично ниво
2) различия в лексиката
3) различия в граматиката – те са малко (предимно по отношение на морфологията)

Понякога диалектните особености се отчитат на базата на книжовния език или чрез сравнение със старобългарския език.

• безизключителност на звуковите закони

Изходни начала при проучване на диалектите

Диалектологията изучава териториалните и социалните диалекти, т.е. ония форми на общонародния език, които съществуват като средство за общуване извън литературния (книжовния) език. Тя се интересува от говорните (диалектните) особености, т.е. от тия черти на диалектите, които не се срещат в литературния език, които са чужди на неговата система. Това обстоятелство определя някои нейни особености, които я отличават от останалите езиковедски дисциплини. Диалектологията изучава отделните говори не само като самостойни езикови системи, но обикновено спира вниманието си на отделни техни черти, подбира онези техни особености, които представят по-голям интерес.

Диалектологията, която има за цел да установи особеностите на отделните диалекти, да посочи техните отличителни черти и да разкрие тяхното отношение към общонародната езикова система, изучава диалектите, като излиза от две езикови системи, условно приемани за основни, понеже структурно-семантичните им особености са добре познати:

1) литературният език; 2) старобългарският език от ІХ-Х в. (най-старата известна форма на езика)

Литературният език по своята същина представя един от териториалните диалекти, който е разширил своите функции и е обогатил изразните си средства. Излизайки от неговите фонетични, граматични и лексикални особености, ние определяме една или друга черта на диалектите за диалектна (говорна), ако не се среща в литературния език, а за недиалектна, ако се среща в него.

Когато една черта в диалекта се определя като диалектна или като недиалектна, не се излиза от системата на самия диалект, а от странична, външна езикова система, от системата на литературния език. Диалектът, разглеждан отвътре, от самата му система, е напълно единен и в него не се различават диалектни и недиалектни черти. Той има само езикови черти. Обаче когато неговите черти се съпоставят с чертите на литературния език, едни от тях вече се обявяват за особени, диалектни, а други — за неособени, недиалектни. Това е така, защото диалектът се очертава като диалект, като нещо особено само на фона на литературния език.

При изучаване на диалектните особености се излиза и от друга една езикова система — най-старото зарегистрирано състояние на езика, какъвто у нас е старобългарският език. Приема се, че всички днешни диалекти представят отделни направления в развоя на тоя език, че всички произхождат от него. И задачата на диалектологията е да установи какви застъпници имат отделните негови фонетични, граматични и лексикални особености.

Съпоставката на фактите от старобългарския език с фактите от днешните български говори спомага ясно да се очертаят особеностите на всеки диалект и да се установят техните взаимни отношения. Тоя начин на разглеждане на диалектните особености някои наричат исторически (диахроничен), но това не е точно. Историческо разглеждане на отделните диалектни особености има само тогава, когато се проследяват всички промени през вековете, като се почне от старобългарски или праславянски език и се стигне до наше време. По тоя начин се разглеждат езиковите факти в историята на езика или в историческата граматика — друга, отделна езикова дисциплина. В диалектологията само външно, условно се съпоставят факти от две различни езикови състояния, между които има време повече от десет века. Затова тоя метод може да се нарече само съпоставителен, но не и исторически (диахроничен).

Следователно диалектологията като езиковедска дисциплина се характеризира с трояка ориентация при диалектоложките изследвания, с три изходни начала:

1) системата на диалекта като нещо единно и самостойно
2) литературния език
3) най-старото състояние на езика

Диалектът е и самостоятелна езикова единица — средство за общуване на известен колектив, и не е самостоятелна единица, а част от по-голяма езикова единица — група диалекти или общонароден език, в рамките на която се обособява с някои свои особености. При това трябва да се има предвид, че диалектните особености влизат в системата на общонародния ечик, но сами като особености не образуват система, нямат системен характер.

Лингвистична география (вж. Стойков, с. 386-391)

Границата между диалектите често пъти минава географски по реките. Разполагаме с 4 тома Български диалектен атлас, който дава ясна представа за говорното членение на българския език. През 1929 г. в Прага се състои Първият международен славистичен конгрес. На него е основан международен комитет за общославянски атлас, но българската комисия тогава не получава подкрепата на БАН и не започва работа, не се съставя дори програма за събиране на материалите. След Втората световна война отново се поставя въпросът за изготвянето на български диалектен (лингвистичен) атлас. През 1947 г. Ст. Стойков издава „Кратък осведомителен въпросник за проучване на българските местни говори” и започва събирането на материали. По същото време видният славист и българовед проф. С.Б. Бернщайн в своя статия разглежда принципните въпроси около съставянето на български лингвистичен атлас и прави конкретно предложение за организиране на работата. Неговата концепция е атласът да се състои от 6 тома (5 основни + 1 допълнителен): том 1 – източни говори; том 2 – югозападни говори; том 3 – западни говори; том 4 – български говори извън пределите на България; том 5 – сборен, с материали от първите четири тома; том 6 – допълнителен, с материали от печатни и архивни източници. Към съставянето на атласа конкретно се пристъпва през 1955 г., под ръководството на проф. Ст. Стоков (БАН) и проф. С.Б. Бернщайн (Съветска академия на науките). През 1956 г. се изработва и конкретен план за атласа: първите 4 тома обхващат по 1/4 част от българската територия (Югоизточна България, Североизточна България, Югозападна България и Северозападна България), а петият том е обобщителен.

Издания на атласа:

* Български диалектен атлас, т. 1: Югоизточна България. Част първа – карти, С. 1964; Част втора – статии, коментари, показалци, С. 1964 (204 стр.)

* Български диалектен атлас, т. 2: Североизточна България. Част първа – карти, С. 1966; Част втора – статии, коментари, показалци, С. 1966 (160 стр.)

* Български диалектен атлас, т. 3: Югозападна България. Част първа – карти, С. 1975; Част втора – статии, коментари, показалци, С. 1975 (261 стр.)

* Български диалектен атлас, т. 4: Северозападна България. Част първа – карти, С. 1981; Част втора – статии, коментари, показалци, С. 1981 (275 стр.)

* Български диалектен атлас. Обобщаващ том. Встъпителна част, С. 1988 (16 стр., 25 карти)

Петият том на атласа е обобщаващ и обхваща явления, характерни за цялата българска територия. Материалите за диалектния атлас се събират по специана програма, която съдържа общо 210 въпроса. Те обхващат 320 явления: 106 фонетични, 107 морфологични, 6 синтактични и 101 лексикални. Програмата обхваща всички по-важни особености на българските диалекти, които се поддават на картографиране, т.е. при които могат да се очертаят изоглоси.

Самата програма е съставена въз основа на следните принципи:

1. За изходна основа служи българският книжовен език, защото от днешно гледище диалектно е това, което не е литературно.

2. Обхванати са всички по-значителни диалектни особености, които се срещат в по-големи части от българската езикова територия и които дават възможност за очертаване на основни изоглоси. Изоставени са особености, които се срещат само в отделни говори или в малки групи говори.

3. По-голямо внимание е отделено на фонетичните и речниковите особености, които са по-характерни за говорите и които по-лесно се установяват. При това във фонетиката и морфологията вниманието е насочено главно към явленията, a не към отделните думи, носители на тия явления.

4. Отделните думи — примери за явления — са подбрани така, че всяка дума да се отличава само с една диалектна особеност. В известен брой случаи обаче това изискване не е спазено и в програмата са дадени доста думи, които съдържат по две, дори три диалектни особености.

5. Някои говорни явления са илюстрирани с материали, включени в няколко различни въпроса. Това е направено, за да бъдат представени по-цялостно тия явления и за да има известен вътрешен контрол.